Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

II. НАЧАЛО НА ОРГАНИЗИРАНАТА РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

 

 

1. Вѫтрешната революционна организация и нейнитѣ първи стѫпки

Спасителната идея на Любенъ Каравеловъ — Дамянъ Груевъ и нейното приложение въ Македония. — Първи опити. — Революционенъ комитетъ въ Солунъ. — „Македонска революционна организация” и „Централенъ комитетъ”. — Първи комитети въ провинцията. — Пере Тошевъ и Гьорче Петровъ въ Битоля. — Ресенското събрание отъ 1894 г. — Д. Груевъ посвещава Хр. Матова.— Началенъ периодъ: клетва, десетници, вноски.— Д. Груевъ и Г. Дѣлчевъ въ Щипъ. — Щастливо съчетание. — Дѣлчевъ организира погранични пунктове и канали. — Учредителното събрание отъ 1896 г. — Решенията му. — Новиятъ обликъ на Организацията

 

Цѣли шесть години следъ основаването на първия „Таенъ централенъ комитетъ” въ Букурещъ, българскитѣ революционери градѣха своитѣ надежди за освобождение на България върху войнственитѣ планове на Русия и други християнски държави спрямо империята на султанитѣ. Презъ това време тѣ изпитаха горчиви разочарования както отъ румънскитѣ си насърдчители, детронаторитѣ на князъ Куза, така и отъ пиемонтскитѣ аспирации на сръбското княжество следъ убийството на Михаилъ III Обреновичъ. Не по-малко бѣ тѣхното разочарование и отъ безрезултатностьта на походитѣ, които Филипъ Тотю, Панайотъ Хитовъ и други войводи предприемаха съ четитѣ си отвѫдъ Дунава. Но всички тия опити бѣха като че ли необходими за да узрѣе у Любенъ Каравеловъ идеята, че „не хайдушки чети ще ни освободятъ насъ, но общо народно възстание”, [1] че „комитетитѣ въ странство сѫ гнила работа, осѫдена да умре сама по себе си, а досегашнитѣ чети — вѣтъръ: какво направиха, та и какво можеха да направятъ тѣ? — Ето тая мисъль висѣше въ въздуха, нея улавя Каравеловъ, хваща я твърдо, за да я хвърли за семе на бѫдещето”. [2]

 

1. Димитъръ Т. Страшимировъ; „История на Априлското възстание”, томъ I, стр. 73.

2. Пакъ тамъ, стр. 74.

 

38

 

Тая именно спасителна идея, че народно възстание и освобождение сѫ нѣща немислими безъ една  в ѫ т р е ш н а  революционна организация — възприе Левски, въздигна я въ религия, разнесе я между поробения народъ, тури начало на нейното осѫществяване и обкрѫжи съ нейния безсмъ-тенъ ореолъ бесилката, на която той увисна.

 

Въ Македония до тая спасителна идея се дойде безъ блужденията на българскитѣ революционери отъ 1866—70 г. Събитията около освобождението на България бѣха извършили своето върху духоветѣ. Възнаградената саможертва на загиналитѣ за българската свобода, примѣритѣ и образцитѣ на тѣхната дейность бѣха факелътъ, който свѣтѣше всрѣдъ мрака на новото македонско робство и замамваше мнозина просвѣтени и самоотвержени синове на Македония. Между последнитѣ, обаче, се намѣри единъ, който прегърна Каравеловата идея съ вѣрата и твърдостьта на апостола Левски и тури начало на нейното реализиране.

 

Тоя човѣкъ е Дамянъ Груевъ. Синъ на единъ зидарь отъ дюлгерското село Смилево, Битолско, той положи пръвъ основитѣ на Вѫтрешната революционна организация, подготви и ангажира първитѣ майстори и не престана да рѫководи, въ сътрудничество вече и съ други архитекти, строителнитѣ работи, до когато сградата получи контуритѣ на нѣщо завършено и трайно. Той бѣ по-щастливъ отъ Левски не само защото заработи при по-назрѣли условия за революционна борба, но и защото дочака и преживѣ народното възстание. Левски работи две години като апостолъ и организаторъ всрѣдъ народа (1870—72), още четири години работиха подиръ смъртьта му неговитѣ последователи и направиха Априлското възстание. Въ Македония Груевъ и неговитѣ съратници работиха 10 години и овѣнчаха своето дѣло съ Илинденското възстание.

 

Роденъ презъ 1871 г., Груевъ свърши основното училище въ родното си село, четвърти класъ въ Битоля и шести класъ въ Солунъ. После продължи образованието си въ Бѣлградъ [1] и въ София — Висшето училище, две години, като студентъ по история. Въ София Груевъ се заразява отъ социализма, но единъ социализъмъ, който не прѣчи нему и на другитѣ членове отъ дружеството на студентитѣ македонци да се обвържатъ взаимно, че като свършатъ учението си, ще подематъ въ Македония създаването на революционна органи-

 

1. За своето следване въ Бѣлградъ самъ Груевъ казва въ „Споменитѣ” си (стр. 8): „Въ Солунъ имаше агитатори и въ Скопие едновременно. Обеща ни се стипендия и ни се даде. И тогава азъ съ още нѣколко македончета отидохме въ Бѣлградъ. Тукъ можахме да съзремъ сръбскитѣ намѣрения по това, че силно се стараеха да ни внушатъ сръбската идея и да ни наложатъ сръбския езикъ, което още повече ни раздразняваше.”

 

39

 

зация. „Социалиститѣ” отъ тоя крѫжокъ мислятъ, че „трѣбва да се побърза да се тури на дневенъ редъ идеята за освобождението на Македония,  п р е д и  д а  у с п ѣ е  с р ъ б с к а т а  п р о п а г а н д а  д а  с е  з а с и л и  и  д а  р а з д р о б и  н а р о д а” [1] (к. н.) Изключенъ заедно съ много други отъ Висшето училище, по поводъ убийството на министъръ Бѣлчевъ, Груевъ заминава въ Македония, кѫдето го виждаме учитель най-напредъ въ Смилево (1891/92), другата година (1892/93) въ Прилепъ, а третата — коректоръ въ печатницата на К. Г. Самарджиевъ (1893) въ Солунъ. Въ Битоля и въ Прилепъ той се опитва да приложи на дѣло идеитѣ отъ софийския крѫжокъ, но се натъква на противодействие: отъ страна на архиерейския намѣстникъ въ първия градъ и на консервативния духъ на гражданитѣ — въ втория. Презъ 1893 г. Груевъ среща въ Солунъ другари отъ Висшето училище. Съ тѣхъ той подхваща старата идея, спечелва д-ръ Хр. Татарчева и други видни българи и на 23 ноемврйй се състоява една среща, въ която шестима души образуватъ първия  Р е в о л ю ц и о н е н ъ  к о м и т е тъ. Тѣзи шесть души сѫ: Дамянъ Груевъ, д-ръ Хр. Татарчевъ отъ Ресенъ, книжарьтъ Ив. х. Николовъ отъ Кукушъ, учительтъ Петъръ п. Арсовъ отъ с. Богомила, Велешко, д-ръ Антонъ Димитровъ отъ с. Айватово, Солунско, учитель и турски сѫдия и Хр. Батанджиевъ отъ Гумендже, учитель. Шестимата се обвързватъ взаимно съ задължението да пропагандиратъ идеята и да вербуватъ нови членове. Тѣ се събиратъ пакъ въ началото на 1894 г., преди Богоявление, за да опредѣлятъ цельта, името и статутитѣ на Организацията.

 

„Имахме на рѫка единъ томъ отъ „Запискитѣ” на Захария Стояновъ и отъ тѣхъ взехме за образецъ устава на Българския революционенъ комитетъ — пише въ споменитѣ си д-ръ Хр. Татарчевъ. [2] — Натоварихме попъ Арсова възъ основа, на тоя уставъ да изработи проектъ за нашия уставъ. На организацията се даде името „Македонска революционна организация”; а на солунския комитетъ — „Централенъ македонски революционенъ комитетъ” (Ц. М. Р. К.). Централниятъ комитетъ бѣ конституиранъ следъ приемането на устава, при председатель д-ръ Хр. Татарчевъ и секретарь-касиеръ Д. Груевъ.

 

Най-продължителни обсѫждания между основателитѣ на Солунския комитетъ станаха около цельта на организацията. Както свидетелствува Груевъ, [3] въ основата на устава легна искането „да се приложи Берлинския договоръ”. (чл. 23).

 

По-после, презъ първитѣ месеци на 1894 г., бѣ възприета автономията. По тоя поводъ д-ръ Христо Татарчевъ казва:

 

1. „Спомени на Д. Груевъ”, стр. 9.

2. „Спомени на д-ръ Хр. Татарчевъ”, стр. 103.

3. „Спомени на Д. Груевъ”, стр. 11.

 

40

Разисква се дълго върху цельта на тая организация и сетне се спрѣхме върху автономията на Македония съ предимство на българския елементъ. Не можехме да възприемемъ гледището „прямо присъединение на Македония съ България”, защото виждахме че туй ще срещне голѣми мѫчнотии поради противодействието на великитѣ сили и аспиращиитѣ на съседнитѣ малки държави и на Турция. Минаваше ни презъ ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини съ България, а въ краенъ случаи, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканскитѣ  народи. [1]

Въ съзнанието на инициаторитѣ бѫдещата организация се рисува като българска по съставъ: неинъ членъ, споредъ първия уставъ, може да бѫде „всѣки българинъ”. Инъкъ не можеше и да бѫде: въодушевявани отъ мисьльта за благото на народа, отъ който изхождатъ, тѣ разчитатъ преди всичко на него, толкова повече, че се касае за едно тайно и опасно начинание. Въ първо време само българскиятъ елементъ имъ се вижда надежденъ. По-после тѣ охотно даватъ достѫпъ на всички македонски християни, които съчувствуватъ и могатъ да бѫдатъ полезни на освободителното дѣло изобщо. По отношение на състава, организацията е чужда на всѣки тѣсногръденъ национализъмъ. Това личи и отъ промѣнитѣ, които по-после се внасятъ въ устава и правилника ѝ.

 

Що се отнася до цельта, солунскитѣ инициатори не измислятъ нищо ново. Тѣ просто възприематъ онова, което въ съзнанието и на мѣстната интелигенция, и на македонската емиграция, па и на българското обществено мнение, съставя насѫщна нужда и въ сѫщото време едно право на Македония: автономия. За Организацията понятието автономия се покрива съ съдържанието на членъ 23 отъ Берлинския договоръ, което, одѣлотворено, се смѣта за напълно задоволителна придобивка. Нейнитѣ претенции оставатъ докрай скромни и това говори за здравия политически смисълъ на нейнитѣ рѫководители. Тѣзи претенции се движатъ въ крѫга на даденото отъ Европа въ Берлинъ, на възможното и постижимото.

 

*

 

Първитѣ посветени въ Солунъ сѫ кръщелници на Д. Груевъ. Ето, споредъ д-ръ Хр. Татарчевъ, [2] тѣхниятъ списъкъ: Славейко Стрезовъ отъ Ресенско и Ал. х. Пановъ отъ Прилепъ, ученици; Алексо Тончевъ отъ Велесъ и Алексо Часовникаровъ, работници; Василъ Мончевъ, гостилничарь; Стефанъ Матлиевъ отъ Охридъ („имаше работа съ митницитѣ и се въвираше между турцитѣ”) и свещеникъ попъ Стаматъ, отъ с. Бугариево, Солунско. [3]

 

1. „Спомени на д-ръ Христо Татарчевъ”, стр. 102.

2. Пакъ тамъ, стр. 103.

 

3. Отъ тия първи покръстени въ Солунъ рѣзко сѫ се запечатили въ паметьта ми фигуритѣ на Василъ Мончевъ и на попъ Стаматъ.

 

Първиятъ, единъ оригиналенъ мълчаливецъ, бѣше съдържатель на гостилница и хотелъ, „Бошнякъ ханъ”, който после стана свърталище на всички революционери отъ Солунъ и провинцията и изигра историческа роля като конспиративно гнѣздо. Вѣчно търсенъ и обезпокояванъ отъ турцитѣ, бай Василъ умѣеше да се справя съ тѣхъ , запазвайки винаги спокойствие и самообладание. Той загина отъ рѫката на днешнитѣ владѣтели на Солунъ, гърцитѣ. По-малкиятъ му синъ Георги, много буенъ и възторженъ момъкъ, загина като четникъ.

 

Другиятъ кръщелникъ на Груева, попъ Стаматъ Танчевъ, снаженъ и строенъ, съ смолиста коса и брада, внушаваше респектъ съ своята строга фигура. Съ брата си Божинъ и съ сина си Димитъръ, той съставяше едно отъ известнитѣ комитски семейства въ Солунъ. Синъ му Димитъръ попъ Стаматовъ импонираше на всички въ гимназията съ страшната си физическа сила, а после се прочу като безстрашенъ терористъ и четникъ, но загина твърде рано. Попъ Стаматъ отъ рано позна затвора и заточението и умрѣ като мѫченикъ.

 

41

 

Презъ ваканцията сѫщата година, вдъхновительтъ на първия „централенъ” комитетъ и неговитѣ фактически рѫководители — Д. Груевъ, опъва първитѣ нишки на конспирацията и изъ провинцията по указание на Минчевъ, посветенъ още отъ Солунъ, заклева търговеца Иванче Велковъ, главния учитель Пане Ивановъ, кожухара Янаки Илиевъ и други и основава организация. Отъ тамъ, презъ Кавадарци се отзовава въ Прилепь. Прилепъ си е все тъй консервативенъ, но има вече почва и за революционно дѣло. Съ Алексо Пановъ, кръстенъ вече отъ него въ Солунъ, учителя Йорданъ попъ Костадиновъ, желѣзара Йорданъ Гавазовъ и други, основава и тамъ революционенъ комитетъ. Въ Битоля Груевъ заварва нѣщо като революционна организация. Тамъ е Пере Тошевъ отъ Прилепъ, старъ неговъ другарь отъ Солунъ и отъ България. Тошевъ — „той бѣше единственниятъ, съ когото бѣхъ по-интименъ и съ когото се разбирахъ”, казва Груевъ — е идеалистъ мечтатель, малко затворенъ въ себе си, но съ бисерна славянска душа. Той е вече хвърлилъ първото семе въ Битоля. Въ Битоля работи сѫщо и Гьорче Петровъ, отъ Прилепъ. Макаръ и малко по-старъ, Гьорче първоначално се увлича въ борба противъ сръбската пропаганда и е ревностенъ събирачъ на материали върху географията на Македония. Гьорче е по-съобщителенъ отъ Тошева и необикновено ловъкъ агитаторъ, особено между еснафа. Съ своя силенъ и оригиналенъ умъ той после играе ролята на духовенъ вождъ и теоритикъ на революцията. Благодарение на Тошевъ и на Г. Петровъ, организацията въ Битоля се поставя на здрави основи и се развива бързо, при сътрудничеството на цѣла плеада ценни новопокръстени сили, като: Георги Пешковъ, прилепчанецъ, отъ героичното семейство Пешковци; Григоръ Попевъ, сѫщо прилепчанецъ, търговецъ; Анастасъ Лозанчевъ, фотографъ; А. Кецкаровъ отъ Охридъ, учитель; дякона Тома Николовъ отъ с. Вранещица, Кичевско; Хр. Чемковъ, учитель и други. Въ Охридъ Хруевъ сѫщо намира добра почва. Между първитѣ покръстени въ тоя градъ сѫ: Алекс. Чаковъ, Левъ Огняновъ, Ив. Лимончевъ, Ник. Филипчевъ и др.

 

42

 

На връщане отъ Охридъ, Груевъ се спира въ Ресенъ. Уговорено бѣ да се използува освещаването на новопостроената българска църква, за да се събератъ на съвещание първитѣ деатели отъ споменатитѣ градове. Въ тия съвещания, които траяха три дена и които д-ръ Хр. Татарчевъ нарича пръвъ революционенъ конгресъ, петнадесетина отъ по-първитѣ новопосветени революционери размѣниха впечатления и мисли върху състоянието на сѫществуващата вече отъ половинъ година насамъ революционна организация. Занимаваше ги предимно мисъльта за разширение на мрежата чрезъ проникване въ общинитѣ и училищнитѣ настоятелства. Погледитѣ сѫ обърнати главно къмъ учителсвото, което представлява най-удобна срѣда за вербуване на рѫководни сили. Така, още отъ самото начало Организацията се натъкна на една потрѣба, която я застави да опредѣли отношението си къмъ Екзархията. Въ Ресенъ се размѣниха мисли и по други важни въпроси: за въорѫжението, срѣдствата, печатната пропаганда и пр.

 

Революционенъ комитетъ има вече основанъ и въ Скопие. Рѫководитель тамъ е учительтъ Кандиларовъ.

Презъ есеньта на 1894 година въ редоветѣ на революционната организация постѫпва Хр. Матовъ отъ Струга, свършилъ филология въ София и учителствувалъ вече въ Сѣръ. На заминаване за Скопие, кѫдето е назначенъ директоръ, той се отбива въ Солунъ. Тамъ Дамянъ Груевъ го посвещава въ дѣлото. Въ лицето на новия си привърженикъ Организацията спечели единъ просвѣтенъ бѫдещъ вождъ съ значителна литературна култура, съ любовь къмъ народната поезия и съ оригинално писателско перо. Съ спартански добродетели въ частния си животъ, строгъ къмъ себе си и къмъ другитѣ, необикновено упоритъ въ мненията си, Матовъ се издигна бързо и зае, наредъ съ Гьорче, мѣсто на пръвъ теоритикъ на македонската революция. Отъ нѣколцината великани той работи най-дълго време, проживѣ и общоевропейската война и остави свѣтълъ споменъ, незатъмненъ отъ никакво петно.

 

*

 

„Първитѣ стѫпки на Организацията сѫ предпазливи и измѣрени. Действува се въ тѣсенъ крѫгъ. Агитира се единично и когато набелязаниятъ кандидатъ узрѣе, подвежда се подъ клетва — „кръщава се” и става „работникъ”. Прави се строгъ подборъ на хора, главно по градоветѣ. Отъ селянитѣ се вербуватъ тукъ-тамъ отдѣлни изпъкнали личности.

 

Новопосветенитѣ полагатъ клетва, че ще работятъ съ всички сили за освобождението на Македония, ще изпълняватъ каквото имъ се възложи, ще пазятъ свято повѣренитѣ имъ тайни, а ако измѣнятъ на клетвата си или издадатъ нѣщо,

 

43

 

приематъ да бѫдатъ убити съ орѫжието, което цѣлуватъ. Следъ заклеването, новопосветениятъ се зачислява, подъ номеръ, въ група начело съ десетникъ и плаща вноска. По-нататъкъ може да му се даде за прочитъ нѣщо отъ българската революционна литература или нѣкой оръфанъ брой отъ издаванитѣ въ България македонски вестници. Но тоя родъ четиво е рѣдкость дори въ голѣмитѣ градове, тъй че въ повечето случаи новопосветениятъ е обреченъ да пасува и да фантазира около бѫдещата разправа съ петвѣковния тиранинъ.

 

Фантазиратъ порядъчно презъ тоя началенъ периодъ не само проститѣ работници, но и самитѣ водители, на които още липсва практика. Гьорче Петровъ малко шаржирано разправя какъ Пере Тошевъ, основательтъ на първия комитетъ въ Битоля, изказалъ желание „да изпратимъ съ свои срѣдства единъ въ Европа да изучи бомбаджилъка, та съ него да съборимъ Турция”. Дамянъ Груевъ предава, че Ник. Наумовъ, по-сетне единъ отъ най-темпераментнитѣ македонски журналисти, отказалъ да влѣзе въ организацията, понеже не вѣрвалъ въ сполуката, а другъ единъ предлагалъ най-напредъ „балонъ да се усъвършенствува и после да се действува.”

 

Понеже идеята се носи изъ въздуха и заразява бързо интелигенцията, учителитѣ предимно, организациитѣ никнатъ като гѫби по казийскитѣ (околийскитѣ) и нахийскитѣ (под-околийскитѣ) центрове и имаме вече една рѣдка още, но широко разклонена мрежа. Въвежда се условна азбука (шифъръ) и химическо мастило въ кореспонденцията, измислятъ се псевдоними за градоветѣ, [1] по-важнитѣ села и рѫководнитѣ личности, явяватъ се първитѣ тайни хектографирани вестници. [2] Урежда се куриерска служба за пренасяне на писма, орѫжия и пр.

 

Всичко това очертава вече по-конкретно конспиративния характеръ на организацията. Въ дъното на всички тия нововъведения стои обикновено Груевъ. Груевъ е човѣкътъ, който най-много се грижи и мисли за общото и се чувствува призванъ да води.

 

*

 

Познатъ вече на щипяни, Груевъ е поканенъ отъ тѣхъ за учитель презъ учебната година 1894/95. По една щастлива случайностъ, въ Щипъ е назначенъ отъ Екзархията и Гоце Дѣлчевъ.

 

Кукушъ, тоя малъкъ градецъ, комуто българщината дължи много за своето проникване въ Солунъ и за ускоря-

 

1. Солунъ е „Св. гора”, София — ,,Висока”, Битоля — „Ерусалимъ”, Леринъ — „Мадридъ” и пр.

2. Първиятъ хектографиранъ вестникъ „Възстанникъ” се реди отъ Д. Груевъ въ Солунъ още презъ 1894 г. Почти едновременно Гьорче Петровъ въ Битоля редактира „На орѫжие”, (Излѣзли сѫ 9 броя, разпращани въ 30—40 екземпляри).

 

44

 

ването на църковния въпросъ, Кукушъ има и тая велика заслуга, че даде на македонската революция Дѣлчева. Синъ на механджия, Гоце Дѣлчевъ следва въ Солунската гимназия. Още като гимназистъ, той мечтае за Военното училище, понеже военната кариера най-много допада на неговата бойка натура и му открива най-съблазнителни перспективи за геройски подвизи. Въ София, обаче, и той се заразява отъ социализма и едва се задържа въ Военното училище. Презъ последната година младиятъ юнкеръ е изключенъ като социалистъ. [1] Свидетель на шумната, но повече книжна и парадна освободителна дейность на македонската емиграция и проучилъ историята на българското освободително движение Дѣлчевъ, сѫщо като Груева, идва по собственъ пѫть до спасителната идея на Л. Каравеловъ за революционна самодейность и организация вѫтре въ самата страна.

 

Мѫчно би могълъ да си представи човѣкъ по-щастливо съчетание на две души, тъй сродни по благородството на своитѣ пориви и по консепции и толкова различни по индивидуални качества и по темпераментъ. Единиятъ разрешава и най-мѫчнитѣ проблеми по интуиция и рефлексъ, другиятъ — по здравъ разсѫдъкъ и винаги съ огледъ на практическата обстановка. Единиятъ рискува да изгори въ буйнитѣ пламъци на своята необятна любовь, другиятъ е овладѣлъ напълно чувствата си и открива себе си само толкова, колкото обстоятелствата изискватъ. Единиятъ смѣта хората изваяни по неговъ собственъ духовенъ образъ и вѣрва безгранично въ добрата имъ природа, другиятъ вижда въ всѣки човѣкъ обектъ за наблюдение и за съзнателно въздействие. Единиятъ олицетворява вѣрата и възторга, които му спомагатъ да се съвзема бързо и подиръ най-жестокитѣ изпитания, другиятъ е предварително подготвенъ за всѣкакви удари, благодарение на своето непоклатимо равновесие и на своя сдържанъ, но неизмѣненъ оптимизъмъ. Единиятъ завладява човѣшкитѣ души съ очарованието на своята откровеность, изписана въ свѣтлия му погледъ, другиятъ — чрезъ желѣзната си логика и чрезъ неподражаемото си умение да се съобразява съ психиката на своя обектъ.

 

Въ своитѣ доста сухи инъкъ „Спомени”, Д. Груевъ само за П. Тошева и Г. Дѣлчева е отдѣлилъ нѣколко по-топли думи. За своя щипски сътрудникъ и другарь той казва:

Дѣлчевъ веднага ми направи впечатление съ своята откровеность и честность. Той бѣше при първитѣ опити да зачислява даже прекалено откровенъ, та трѣбваше да го контролираме, за да не издаде нашата слабость, слабостьта на Организацията. Той все се стремѣше да си каже истината, като мислѣше, че всѣки трѣбва да възприеме идеята така, както той я е възприелъ. Бѣше много пъргавъ. Той възприе плана и всичко друго както го завари. [2]

 

1. Вижъ „Гоце Дѣлчевъ”, биография отъ П. К. Яворовъ.

2. „Спомени на Дамянъ Груевъ”, стр. 18.

 

45

 

Съвмѣстното учителствуване на двамата македонски великани помогна не само за тѣхното лично сближение и идейно разбирателство. Подъ тѣхното рѫководство Щипъ става опитно поле за революционна педагогика: съ тайни събрания на групитѣ, чиито десетници не се знаятъ помежду си и въ които се държатъ беседи и се четатъ вестници и революционна литература; съ сказки върху прозрачно агитаторски теми (освобождението на Италия, Мацини, Гарибалди, американската революция и пр.) въ откритото отъ тѣхъ недѣлно училище; съ театрални представления на пиеси отъ рода на „Иванко”, въ които Груевъ, Дѣлчевъ и другитѣ учители играятъ като актьори.

 

Въ Щипъ се промишлява за революционното дѣло въ неговата цѣлость. Душевната храна на народа занимава двамата водачи толкова, колкото и материалната подготовка — куриери, канали, срѣдства, въорѫжение и пр. Въ Щипъ се трасира единъ методъ за организаторска работа, който се усвоява после съзнателно и въ други мѣста, по внушение или подъ непосрѣдствено рѫководство на двамата първоапостоли. Първоапостолитѣ не стоятъ на едно мѣсто. Груевъ използува всички праздници и всички ваканции за да учи, да контролира и коригира. Не по-малко подвиженъ е и Дѣлчевъ. Още презъ великденската ваканция Гоце, придруженъ отъ своя съгражданинъ-колега Туше Делиивановъ, посещава Кукушъ, Солунъ, Дойранъ и Гевгели. Въ тия два последни града той основава и комитети.

 

Все пакъ, Организацията още живѣе своя идиличенъ периодъ. Никакви сериозни изпитания не сѫ я още връхлетѣли. Нейната сила още лежи въ тайната и таинственостьта. Презъ самия организационенъ процесъ апостолитѣ добиватъ практическа опитность, дооформява се и идеологията имъ.

 

*

 

Дѣлчевъ пръвъ организира пограничнитѣ пунктове въ България — Кочериново, Рила, Кюстендилъ, Дупница и пр. — и ги свързва съ вѫтрешностьта. Всѣки пунктъ бѣше повѣрень на преданни хора, като стария войвода отъ кресненското възстание Дим. попъ Георгиевъ — въ Кюстендилъ, бай Никола Малешевски — въ Дупница и пр. Той уреди каналитѣ за Разлога, Джумайско, Царево-селско, Щипско, Кочанско и пр. Презъ тия канали се установиха редовни пратки на кореспонденция, литература, револвери, пушки и бомби, изпърво въ твърде ограничено количество.

 

Оранизацията все още нѣма своето установено вѫтрешно устройство, своето административно дѫление и своитѣ законно установени тѣла. Всичко се крепи на лична и другарска почва. На това неопредѣлено положение се туря край презъ лѣтото на 1896 година. Презъ ваканцията, се свикватъ въ Солунъ 15—16 души между първитѣ рѫково-

 

46

 

дители на тайно събрание. [1] Това е „единъ видъ конгресъ”, както се изразява Гьорче, ако се сѫди по това, че не всички градове и околии сѫ представени и че делегатитѣ сѫ опредѣлени по усмотрението на „Централния комитетъ”. Ако, обаче, се вземе предвидъ характеръть на взетитѣ решения и извършената работа, това събрание може съ право да се нарече учредителенъ конгресъ на Организацията. Разрастналата мрежа и усложненитѣ функции изискваха установена йерархия, разпредѣление на службитѣ, канцеларски редъ и пр. Въ това събрание получи признание Централниятъ комитетъ съ седалище Солунъ; революционната область се раздѣли на орѫзи; [2] установи се създаването на окрѫжни шифри за кореспонденция между окрѫжнитѣ комитети и околийскитѣ; установи се Централниятъ комитетъ да се сношава съ околиитѣ посрѣдствомъ окрѫжнитѣ комитети; реши се да се установи въ София задгранично представителство и пр. Въ Солунъ се реши да се изработи и отпечати новъ уставъ и правилникъ, вмѣсто старитѣ — непълни и хектографирани. На събранието се размѣниха мисли върху основнитѣ положения на устава, а неговото изработване се възложи на Гьорче Петровъ и Гоце Дѣлчевъ.

 

Характерни за изминатата еволюция сѫ нѣкои отъ постановленията на новия уставъ. Организацията, си поставя за цел ь (чл. 1) „да сплоти въ едно цѣло всички недоволни елементи въ Македония и Одринско,  б е з ъ  р а з л и к а  н а  н а р о д н о с т ь, за извоюване чрезъ революция  п ъ л н а  п о л ит и ч е с к а  а в т о н о м и я  за тия две области”. За постигане на тази цель, тя (чл. 2) „се бори за премахване на шовинистическитѣ пропаганди и национални разпри, които цепятъ и обезсилватъ македонското и одринското население въ борбата му срещу общия врагъ”. Сега вече членъ на Организацията може да бѫде (чл. 4) „всѣки  м а к е д о н е ц ъ  и  о д р и н е ц ъ, който, не е компрометиранъ съ нищо нечестно и безхарактерно предъ обществото и който обещава и се задължава да бѫде полезенъ на революционното и освободително дѣло”.

 

Организацията разрушава вече всѣка бариера между българитѣ и другитѣ народности въ Македония и си поставя за цель да обедини усилията на всички недоволни елементи и да ги ангажира въ борба противъ общия врагъ — турския режимъ.

 

1. Отъ Битоля П. Тошевъ, отъ Одринъ Хр. Коцевъ (учитель въ одринската гимназия и рѫководитель), отъ Воденъ Кирилъ Пърличевъ, отъ Скопие Хр. Матовъ и др. Отъ солунскитѣ деятели по това време участвуватъ Д. Груевъ (тогава училищенъ инспекторъ въ Солунъ), д-ръ Хр. Татарчевъ, Гьорче Петровъ, Ив. х. Николовъ, д-ръ Антонъ Димитровъ, П. попъ Арсовъ. Въ конгреса участвува и Г. Дѣлчевъ.

2. Цѣлата область се раздѣли на 7 окрѫга: Солунски, Битолски, Скопски, Щипски, Струмишки, Сѣрски и Одрински. На отдѣлни организации, като Цариградската, която по това време се рѫководи отъ Дим. Ляповъ и на други организации се призна правото да кореспондиратъ направо съ Централния комитетъ.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]