Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

IV. СѪДБОНОСНАТА ГОДИНА (1902)

3. Разколътъ въ вѫтрешностьта

Последици на разкола въ Княжеството. — Първи пионери на върховизма оттатъкъ границата. — Дончо войвода и Бакалчето. — Въорѫжена саморазправа. — Прогонени и обезорѫжени върховистки чети. — Опити за изясняване на спора чрезъ диспути предъ населението. — Поквара и разложение. — Върховисткитѣ агитации. — Контра-агитациитѣ на вѫтрешнитѣ. — Слаби мъхта на Организацията. — Джумайско, Малешевско и Петричко завладѣни. — Полк. Янковъ въ Костурско. — Преговори и опити за помирение. — Янковъ решенъ да разбунтува Костурско и Леринско. — Янковъ се съюзява съ Коте. — Походъ противъ Леринъ. — Янковитѣ планове осуетени. — Костурско спасено. — Заслугата на В. Чекаларовъ и П. Кляшевъ. — Изъ „Запискитѣ” на полковникъ Янковъ

Площадната и печатна борба между двата лагера въ Княжеството имà тоя резултатъ, че отчужди за освободителното дѣло симпатиитѣ на значителна часть отъ неутралното гражданство и подби обществения кредитъ на водителитѣ. Още по-чувствителна бѣ пакостьта отъ нарушението на тайната и тайнственостьта — тѣзи два могѫщи съюзника на Революционната организация. Мълвата по кръчми и улици и вестникарскитѣ пера въ печата изнасяха имена на деятели съ мѣстопребиванието и дѣлата имъ въ вѫтрешностьта. Ангажиранитѣ въ кампанията за взаимно напакостяване улесняваха несъзнателно задачата на турската шпионска мрежа въ България.

Но неизмѣримо по-пакостно бѣ пренасянето на раздорническата зараза въ вѫтрешностьта. Както и трѣбваше да се очаква, заразиха се най-напредъ пограничнитѣ райони, толкова важни като връзка съ вѫтрешностьта. Всички елементи, които имаха основание да ненавиждатъ или да се боятъ отъ Организацията, дигнаха глава. Това бѣха на първо мѣсто харамиитѣ, които Комитетътъ бѣше осѫдилъ на смърть или държеше подъ наблюдение, злоупотрѣбилитѣ, неотчелитѣ се и подлежащи на сѫдъ селски рѫководители за събрани комитетски суми, — всички, които се чувствуваха при-

160

тѣснени или ограничени въ егоистичнитѣ си попълзновения, всички недоволни, пренебрегнати, неудовлетворени. Още чули-недочули за възникването на раздора въ София, нѣкои сами побързаха да предложатъ услугитѣ си на Върховния комитетъ. Единъ отъ тѣхъ бѣ Дончо Златковъ отъ с. Палатъ, нареченъ „Пиринскиятъ царь”. Още презъ 90-тѣ години Дончо се занимаваше съ разбойничество, дебнейки най-често мелнишкитѣ търговци — гърци при превозване на стоки. Организацията се опита да го вчовѣчи и да го спечели, като толкова други, за освободителното дѣло, но напраздно. Дончо не се поддаваше на увещания. Предпочиташе, подобно на мнозина други като него, да прекарва зимно време като легаленъ гражданинъ въ Дупница, а презъ лѣтото да се прехвърля въ Пирина за обири. Дончо е между ония харамии, за чиито обири, свързани винаги съ турски преследвания надъ населението, българскиятъ търговски агентъ въ Солунъ А. Поповъ презъ 1897, 1898 и 1899 г. постоянно пише въ докладитѣ си до Министерството на външнитѣ работи, настоявайки българската власть да ги държи подъ надзоръ и да предотвратява разбойнишкитѣ имъ набѣги въ Петричко. Малешевско, Мелнишко и други околии. [1] Преди разкола въ София Дончо [2] направи постѫпки да бѫде приетъ въ Организацията, но последната, поради предишнитѣ негови откази и гръмка разбойнишка слава, отхвърли исканията му. Следъ разкола той предложи услугитѣ си на Върховния комитетъ и още презъ лѣтото на 1901 г. е вече „генералски войвода” и пионеръ на върховизма оттатъкъ границата. Други ратници и контрабандисти харамии, членували и нечленували въ Организацията сѫ: Халю, Ив. Пашалията, Дѣдо Гьорги Арнаутинътъ (албанецъ по произходъ), Ангелъ Сугарвалията, Михаилъ Капотовлията, Петре Ужé, Васе Пехливана, Костандиевъ, Гоно отъ Мутулово и много други. Има и една категория върховистки ратници, които сѫ минали преходната фаза на „сарафизма”: Иванъ Карасулията, Дилберъ Иванчо и др. Отъ многото легални пионери ще споменемъ само за двама. Най-важниятъ отъ тѣхъ е Бакаловъ (Бакалчето), учитель въ с. Чуречени, осѫденъ на смърть отъ Сѣрския окрѫженъ комитетъ за 12 лири злоупотрѣбени комитетски пари. Бакалчето има и тая заслуга, че е подействувалъ и на Дончо да стане върховистъ. Рѫководительтъ въ с. Мечково, Крес-

1. Напримѣръ, рапортъ № 39 отъ 31 май 1897 г.

2. За сѫщия Дончо Златковъ зап. полковникъ Венедиковъ ми разправи следното: „Бѣше въ 1899 г. края или въ началото на 1900 г. Дѣдо Анго и Дончо съ четата си нападнаха и обраха вѫтре куриера на Върховния комитетъ и му задигнаха около 200 наполеона комитетски пари, изпратени въ вѫтрешностьта. Сарафовъ искаше да бѫдатъ застреляни и двамата, но азъ не искахъ да се пролива кръвь и замънихме наказанието съ бой. На дѣдо Анго се удариха 25 тояги, но Дончо предугади и успѣ съ време да избѣга”.

161

ненско, преследванъ за злоупотрѣбление на 26 лири, се отцепи отъ Организацията, като повлѣче съ себе си и селото.

За забелязване е, че комитетътъ Михайловски — Цончевъ, който въ България се изтъква като бранитель на морала и чистотата и агитира съ „кражбитѣ” на Б. Сарафовъ и съ „нечиститѣ дѣла” на нѣкои вѫтрешни, не проявява абсолютно никаква чувствителность спрямо разбойнишката нечистоплътность на Дончо Златковъ, Ив. Пашалията и пр. Внезапното притѫпяване на моралното обоняние у Върховния комитетъ спрямо професионалнитѣ харамии, контрабандисти и доказани злоупотрѣбители има своето обяснение въ факта, че безъ помощьта на тия вѫтрешни пионери той несравнено по-мѫчно би проникналъ и едва ли би нѣкога успѣлъ да завладѣе Джумайско, Петричко и Малешевско. Дончо и неговитѣ колеги сѫ предтечитѣ и пѫтеводителитѣ, които откриха дверитѣ на „Пиринското царство” за капитанъ Юрданъ Стояновъ, Софроний Стояновъ, Тодоръ Саевъ, Лефтеровъ и другитѣ офицери, които първи се прехвърлиха оттатъкъ къмъ края на 1901 и въ началото на 1902 г. за да подготвятъ възстанието.

Организацията не остана, разбира се, съ скръстени рѫце. Борбата бѣше люта и я изнесоха не безъ успѣхъ на плещитѣ си една фаланга отъ деятели, които ѝ се отдадоха всецѣло и дори съ остървение. Тѣ сѫ: Яне Сандански, Чернопѣевъ, Кр. Асеновъ, Сава Михаиловъ, дѣдо Илия Кърчовалията, Хр. Куслевъ, Ив. Гърчето и други. Най-мѫчна бѣ борбата противъ Дончовци, силни съ хайдушката си опитность, съ старитѣ си мѣстни връзки и съ познаването на мѣстнитѣ условия. Разправата съ пришълцитѣ бѣ сравнително по-лесна. Подгонена отъ Мих. Герджиковъ и отъ други войводи, четата на Халю отъ 30 души една отъ първитѣ изпратени отъ тукъ върховистки чети, се прибра въ България. Къмъ края на октомврий 1901 г. четата на подофицера Михаилъ Лазаровъ бѣше цѣла обезорѫжена отъ Кръстю Асеновъ и С. Михаиловъ и изпратена обратно задъ граница. Офицеритѣ сѫ въ началото менажирани. Вѫтрешнитѣ се опитватъ да ги ангажиратъ въ диспути предъ селянитѣ, но това почти не имъ се удава. „Въ началото на мартъ 1902 г. Г. Дѣлчевъ, връщайки се отъ задвардарската си обиколка — разказва П. К. Яворовъ — срѣщна въ Малешевско покойния Софрони Стояновъ, който бѣше миналъ границата съ 20-мина, като върховно-комитетски агитаторъ. Подиръ едно твърде дълго обяснение, подиръ единъ истински принципиаленъ диспутъ, Софроний бѣше призналъ голѣма правда въ Гоцевитѣ думи и се бѣше върналъ въ България”. [1] На диспутъ предъ делегати отъ селата Сандански кани капитанъ

1. „Гоце Дѣлчевъ”, стр. 79.

162

Стоянова, но последниятъ отказва. [1] Чернопѣевъ единъ пѫть има въ с. Лешко обяснение предъ много селяни и въ присѫтствието на дветѣ чети; всѣки остана на своето. Това сѫ изключителни случаи. Обикновено дветѣ страни се дебнатъ и си устройватъ диспути, въ които вмѣсто думи се размѣнятъ куршуми. Презъ есеньта на 1901 г. дѣдо Илия Кърчовалията разби въ Пирина върховистката чета на Ангелъ Спанчовалията и Касапчето. Сандански на нѣколко пѫти се сражава съ върховиститѣ. Веднажъ Дончо го напада съ около 70 души при с. Тросково за да му отнеме мисъ Стонъ; презъ августъ се сражава на два пѫти, веднажъ съ четата на Саракиновъ и Дончо при „Слановъ преслапъ”, Мелнишко, после съ капитанъ Стояновъ и Дончо въ Кресненско. Въ първото сражение загинаха петь момчета отъ върховиститѣ, а въ второто — по едно момче отъ дветѣ страни. Презъ м. май 1902 г. Чернопѣевъ два пѫти се сражава съ мичманъ Саевъ при колибитѣ Габрово и при Селище, при жертви и отъ дветѣ страни. Презъ септемврий с. г. Чернопѣевъ привлѣче съ измама четата на Васе Пехливана въ Малешевско: паднаха едно момче убито и трима ранени, — между последнитѣ и самъ Пехливана. Но братската кръвь не се пролива само въ открити сражения. Братоубийствата започнаха преди сраженията между четитѣ. Върху Дончо тежатъ нѣколко такива убийства: на двамата млади революционери Алекс. Илиевъ, Ал. Китановъ въ Джумайско и на Кецкаровъ въ Петричко. Въ хрониката на тая междуособица сѫ отбелязани и предавания на чети отъ мѣстни рѫководители и дори отъ войводи (Алексо Поройлията). Не липсватъ и опити за отравяне на противната чета съ храна и прочее падения, които говорятъ за страшната развала всрѣдъ населението въ тия райони. Сандански се оплаква въ споменитѣ си, че Саракиновъ настървявалъ селянитѣ, като имъ казвалъ, че Сандански носѣлъ въ кемера си 400 лири отъ мисъ Стонинитѣ.

За степеньта на внесената поквара може да се сѫди по единъ „твърде повѣрителенъ” рапортъ [2] на солунския търговски агентъ. А Шоповъ изпраща въ Министерството на външнитѣ работи доклада, който секретарьтъ на агентството д-ръ Н. Колушевъ, е приготвилъ следъ направена на

1. „Направихъ едно писмо до Стоянова, — разказва Сандански („Спомени”, стр. 27): — „Бай Стояновъ, научавамъ се, че сте наблизо; понеже и вие и ние работимъ за народа, нека да го свикаме на една среща, та предъ него да се обясни и пр. Стояновъ грубо и просташки ми отговори между друго: „Ти какво представлявашъ отъ себе си? Азъ съмъ делегатъ на Върховния комитетъ, а населението не трѣбва да знае, какво вършимъ”. Азъ повторно му писахъ и настоявахъ за среща. И трети пѫть му писахъ. Той ми отговори, че ми хвърля ръкавицата, дуелъ ми обявява. Видѣхъ, че отбѣгва . . .”.

2. № 349 отъ 31 май 1902.

Подъ тоя рапортъ министрътъ на външнитѣ работи д-ръ Ст. Даневъ е написалъ: „Грозно и позорно !”

163

самото мѣсто анкета. Д-ръ Колушевъ констатира предателствата на Алексо Поройлията, гоненията и заплашванията, съ които тоя върховистки войвода си служи, деморализацията която, като отгласъ на борбата между върховисти и централисти въ София, се всѣва въ Сѣрския окрѫгъ и заключава:

Никога никоя чужда рѫка не е принесла толкова вреда на българското население, колкото сегашната анархия и борба между българитѣ въ тая область.

Върховиститѣ агитираха съ близостьта на възстанието — възстание, което ще бѫде повсемѣстно и непременно подкрепено отъ армията на България. Идването на множество руски ветерани отъ Освободителната война, по случай 25 годишнината на Шипка, се използуваше като доказателство, че задъ възстанието стои и Русия. Тия агитации ставаха толкова по-безогледни, колкото на по-долно стѫпало стояха агитаторитѣ. Несъмнено, военната униформа на агитаторитѣ — офицери влияеше сама по себе си въ полза на съблазнителнитѣ и съзнателно измамническитѣ агитации. Въ единъ рапортъ отъ 13 юлий (№ 490) управляващиятъ Солунското агентство д-ръ Н. Колушевъ донася следното за агитациитѣ и действията на върховисткитѣ чети:

Вьпрѣки голѣмата опозиция която имъ правѣла Вѫтрешната организация, проповъдитѣ на тия чети имали голѣмъ успѣхъ между населението, на което се обещава скорошна свобода безъ голѣми жертви. Въ нѣкои села началницитѣ на тия чети взели събранитѣ въ касата на мѣстния революционенъ комитетъ пари и ги раздали на населението, като казвали, че революционното дѣло нѣма нужда отъ пари и че пушки и пари ще се внесатъ отъ България. (Такъвъ случай има въ с. Серменинъ, Гевгелийска каза).

За контра-агитациитѣ на вѫтрешнитѣ имаме признанията на Я. Сандански и не остава, освенъ да ги цитираме

Планътъ бѣше, — разправя Сандански, [1] — да се обяснява на народа цельта на Организацията, защо се подготовлява, да се обясни че не е истина, какво Организацията не мисли за възстание, обаче не тогава, когато върховиститѣ искатъ. Обяснявахме, въ какво се различаватъ върховиститѣ отъ насъ. Казвахме, че тѣ сѫ хора на Двореца, че искатъ да хванатъ нишкитѣ на Организацията, за да могатъ да играять съ дѣлото. Съ тѣхното вьзстание, което пропагандираха, — ние казвахме, — искатъ едно да ни дезорганизиратъ, и второ, че тѣ, като офицери, веднажъ говорили че ще дигнатъ възстание, искатъ на всѣка цена да го дигнатъ. Навеждахме за примѣръ, че оть възстанието презъ 1895 г. се възползува само князътъ, а именно, че го признаха. Говорѣхме, че по наше схващане, възстание може да се прави само, ако всички сѫ приготвени, безъ да се надѣватъ на вънкашни обещания, че трѣбва първомъ да се осигуримъ, че цѣлиять народъ се е приготвилъ. Всичко това трѣбва да се орга-

1. „Спомени”, стр. 24—25.

164

низира и когато се види, че сме достатъчно силни, може да се решава за възстание. А онѣзи, върховиститѣ, постѫпватъ инъкъ, — казватъ, вие ставайте, отъ тамъ иде Русия, отъ тукъ иде България. А вие, като видите, че сте излъгани, скоро ще клекнете. Обяснявахме, че тоя въпросъ не е български, а европейски и че България и да иска да го решава сама, не може. Ние трѣбва да го поставимъ на международна почва и т. н.

Имаше въ позицията на Организацията нѣколко слаби мѣста, въ които противникътъ насочваше главно ударитѣ си и жънѣше резултати. Иванъ Гърчето съ скръбь признава: [1]

Лошо бѣше, че веднага подиръ покръщането се искаха пари. Бѣше неприятно... На Вѫжтрешната организация повреждаше много туй, че тя събираше пари за пушки, а отъ друга страна не можеше да ги достави на време. Върховиститѣ, напротивъ, агитираха, че не трѣбва да се даватъ пари за пушки, а само всѣки да каже каква пушка иска и самъ да дойде до границата да му се предаде.... Оставете онѣзи (вѫтрешнитѣ) тѣ не мислятъ за вашата свобода” — казваха върховисткитѣ агитатори. И наистина, върховиститѣ пари за пушки не събираха.

Тъй или инъкъ, къмъ края на лѣтото 1901 г. върховиститѣ бѣха вече завладѣли, съ изключение на отдѣлни села, Джумаиско, Петричко и Малешевско. Върховниятъ комитетъ имаше вече и вѫтрешна база за възстание.

Разстройството и деморализацията засегнаха отчасти и други съседни и по-далечни райони, но тѣ се опазиха отъ върховистко завладяване. Разложко, Мелнишко, Неврокопско и Демиръ-Хисарско съ своята устойчивость спомогнаха най-много да се ограничатъ върховисткитѣ завоевания само въ споменатигѣ три района.

Най-възрадвани отъ разкола бѣха турцитѣ. Султанътъ въ Цариградъ бѣ така окураженъ отъ самоизяждането на комититѣ, че се поддава на мисъльта да предостави на самитѣ тѣхъ да се доизтрѣбятъ, вмѣсто да ги гони съ войската си. Управляващиятъ Солунското агентство д-ръ Н. Колушевъ [2] донася за нѣколко случая въ Тиквешко и другаде, гдето властьта бездействува когато ѝ се посочи кѫде има чети и продължава:

Вчера рускиятъ генераленъ консулъ г. De Giers повѣрително ми каза, че солунскиятъ валия Хасанъ Фехми паша му призналъ подъ най-голѣмъ секретъ, какво отъ Двореца въ Цариградъ ималъ заповѣдь да не предприема за сега никакви сериозни и крути мѣрки противъ четитѣ и да не вдига въобще голѣмъ шумъ около тѣхното сѫществувание.

*

Въ своя стремежъ да наложи бунтарскитѣ си вдъхновения на цѣла Македония, Върховниятъ комитетъ изпрати къмъ края на лѣтото полковникъ А. Янкова съ голѣма чета

1. „Спомени на Ив. Анастасовъ Гърчето”, стр. 141 и 143.

2. Рапортъ № 599 отъ 29 августъ 1902 г.

165

отвѫдъ Вардара. Това бѣ единъ дързъкъ и безуменъ опитъ да се използуватъ надве-натри, за бунтарската политика на върховизма, въорѫжението и духътъ на югозападнитѣ македонски околии не само мимо волята и съгласието на мѣстната революционна власть, но и безъ онова предварително завоевание, което генералъ Цончевиятъ комитетъ извърши въ Джумайско, Петричко и Малешевско.

Историята на тоя опитъ — на неговото осуетяване поточно, ще бѫде предадена тукъ не само по чужди свидетелства и по официални документи, но и по мои непосрѣдствени наблюдения и преживявания.

Презъ втората половина на августъ, костурското нелегално рѫководно тѣло бѣ известено отъ Централния комитетъ, че наскоро ще пристигне съ чета въ Костурско полковникъ Янковъ и че трѣбва да се обезорѫжи. Нашитѣ сведения по разкола въ София бѣха твърде смѫтни и откѫс-лечни. Пристигналитѣ презъ лѣтото отъ България двама войводи, Георги Папанчевъ отъ Сливенъ и Ник. Андреевъ отъ с. Мокрени, Костурско, първи ни разказаха за раздоритѣ между „върховисти” и „централисти”. Слушахме ги резервирано и се отнасяхме къмъ сѫщностьта на спора — възстанието, изхождайки отъ нашитѣ мѣстни условия и нужди, безъ да влагаме никаква страсть и никакво фракционерство. Инъкъ не можеше и да бѫде. До насъ не стигаше нито ехото дори на междуособицата, а собственитѣ ни тревоги за положението, особено следъ леринскитѣ нещастия, бѣха достатъчно голѣми, за да поглъщатъ вниманието и времето ни. Ето защо на разпоредбата отъ Солунъ не погледнахме сериозно нито костурскитѣ началници, В. Чекаларовъ и П. Кляшевъ, нито азъ, който, следъ разбиването ни въ Попадийската планина, продължавахъ да гостувамъ въ Костурско. Дори ако би ни се удало да обезорѫжимъ безъ да гръмне пушка една такава голѣма чета, населението, което не знаеше абсолютно нищо за софийския разколъ, би ни смѣтнало за прихванати отъ лудость или отъ предателски бѣсъ: да дойде съ голѣма чета отъ братската страна — сигурно не за зло — единъ български полковникъ — костурчанинъ при това! [1] — и ние да го посрѣшнемъ като врагъ!

— Каквито форми и размѣри да е взела враждата въ София, ние ще съумѣемъ да се разберемъ съ полковника. Той ще схване положението тукъ, ще се увѣри и въ нашитѣ добри чувства и намѣрения и безъ друго ще постави въ услуга на освободителното дѣло въ родния си край своето военно изкуство и въорѫжената сила, съ която иде.

1. Полковникъ Анастасъ Янковъ е родомъ отъ Загоричани, най-голѣмото село въ Костурско.

166

Такива бѣха нашитѣ разсѫждения и очаквания. Папанчевъ и Андреевъ се подсмиваха на нашитѣ благи надежди:

— Вие не го познавате, — отвръщаха ни тѣ. — Съ всѣки другъ би могло да се постигне нѣщо, но не и съ него. Ще го видите.. .

На 30 или 31 августъ се получиха отъ Загоричани, кѫдето бѣше вече стигнала Янковата чета, две писма: едно до мене и едно до Митре Влаха. Писмата бѣха подписани: „Полковникъ Янковъ, началникъ на II-ро Военно окрѫжие. Адютантъ, подпоручикъ Московъ”. Съобщаваше ни за пристигането си и искаше среща. Узнахме въ сѫщото време, че трето писмо Янковъ изпратилъ на. . . Коте. Лошо предзнаменование! Полковникътъ заобикаляше двамата нелегални началници на района, Чекаларова и П. Кляшева и се обръщаше къмъ мене — лице случайно попаднало въ единъ чуждъ районъ [1] и къмъ Митре Влаха, помощникъ на войводата Папанчевъ, безъ всѣка рѫководна власть въ района. Не бихме отдали голѣмо значение на тоя фактъ, ако не бѣше третото писмо — до Коте. Пренебрегва законното началство и вика на среща Коте, непоправимия харамия, отцепникъ и пакостникъ, осѫденъ отъ Организацията на смърть. [2] Ето кое ни изненада, загрижи и възмути.

Първата ни среща стана въ планината надъ с. Блаца. Четитѣ ни останаха разделени. Желанието на Янковъ бѣ да се види само съ неколцина отъ насъ. Тая предпазлизость ни учуди. Взехме две момчета и отидохме при него — Чекаларовъ, Кляшевъ и азъ. Неговото брадато старческо лице, добродушно усмихнато, ми вдъхна успокоение и надежди. Докато ни разказваше впечатления и епизоди изъ дългия си походъ, часовитѣ съобщиха, че потера отъ около 300 души е запътена къмъ нашия бивакъ. Турцитѣ приближиха на нѣколко стотинъ крачки, но бѣха спокойни: очевидно, не подозираха нашата близость. Измъкнахме се незабелязано презъ гората — бѣхме всичко стотина души — и презъ нощьта се отдалечихме значително отъ Блаца. Направи ни

1. Не зная и до днесъ на какво длъжехъ това особено доверие на полковникъ Янковъ, когото бѣхъ видѣлъ само веднажъ като ученикъ въ Солунъ. (Янковъ посети и нашия класъ. Всички бѣхме плувнали въ патриотически възторгъ отъ полковнишката му униформа. Янковъ попита, има ли ученици отъ Костурско. Станаха Пандо Кляшевъ и Манолъ Розовъ, първиятъ най-мъничкиятъ, а вториятъ най-едриятъ въ класа. Всички завидѣхме на Пандо, че се удостои съ вниманието на българскиятъ полковникъ). Предполагамъ, че въ софийскитѣ върховистки сръди сѫ претълкували по своему факта, че презъ есеньта на 1901 г. бѣхъ изпратилъ отъ Атина, кѫдето бѣхъ натоваренъ съ мисия отъ Битолския окрѫженъ комитетъ, една-две мои дописки и едно-две стихотворения въ в. „Реформи”, органъ на Върховния комитетъ.

2. Само десетина дена преди пристигането на Янкова, Котевата чета бѣше нападната отъ нашитѣ съединени костурски и лерински чети, цѣлиятъ день височинитѣ надъ с. Пирина ехтѣха отъ пукота на нашето сражение. Обградената чета на Коте даде двама убити, двама ранени и двама пленници, но самъ Коте успѣ тоя пѫть да се измъкне невредимъ.

167

впечатление презъ тоя пръвъ нашъ общъ походъ безредието, шумътъ и безгрижностьта въ движението на Янковата чета. У насъ имаше по-голѣмъ редъ, чиноначалие и строгость.

На 1 септемврий бивакувахме на върха надъ с. Шестеово. Полковникътъ тоя пѫть извика на страна Чекаларова — за да изглади, види се, впечатлението отъ пренебрежението, съ което се бѣше отнесълъ къмъ него при пристигането си. После извикаха Кляшева, мене, войводитѣ Папанчевъ, Н. Андреевъ, Митре Влаха и дѣдо Яндре, за да посветятъ — по искането на Чекаларова — и насъ въ намѣренията и предложенията на Янкова. Касаеше се ето за какво:

Полковникътъ бѣ дошелъ съ мисия да обяви на 7 септемврий — подиръ 6 дена! — възстанието. Всички райони, презъ които миналъ, били готови и решени да възстанатъ. Достатъчно било да се задържимъ само нѣколко дена. Той, Полковникътъ, „гарантира”, че свободата непременно ще дойде подиръ нѣколко седмици, защото отрядитѣ на генералъ Цончевъ заедно съ българската армия и съ рускитѣ генерали отъ Шипка, ще нахлуятъ въ Македония. Русия, България, Върховниятъ комитетъ сѫ нагласили тоя великодушенъ планъ и на насъ не остава, освенъ да изпълнимъ, като македонци, своя дългъ — да възстанемъ.

Толкова бѣ фантастично и зле скърпено всичко това, че не можахъ поне за мигъ да се порадвамъ на описаната освободителна идилия. Уверенията, че дори нашата Леринска околия е готова и решена да възстане, разпръснаха всичкитѣ ми съмнения и видѣхъ ясно пъклената замисъль — да се подведе чрезъ измама населението въ една импровизирана и недомислена бунтарска акция. Безъ тия уверения за околии, чието състояние ние познавахме по-добре отъ Янкова, който само бѣ миналъ презъ тѣхъ , бихъ изключилъ съзнателното желание у него да ни подведе, взимайки ни за наивници и невежи. Съ такава твърда увѣреность говорѣше той за решената въоръжена намеса на България и за готовностьта на Русия да ни помогне!

Нашиятъ отговоръ, формулиранъ отъ Кляшева, се свеждаше къмъ следното:

— Ние сѫщо чакаме съ нетърпение възстанието и не допускаме да се забави то съ повече отъ една година. Но ние едвамъ сега отъ полковника чуваме, че съществува подобенъ планъ и решение. Ще се почувствуваме, прочее, много оскърбени, ако всичко, което ни се каза, излезе истина, щомъ нашето началство не ни е своевременно предизвестило и предупредило. Ето защо, ще се обърнемъ къмъ Окрѫжния комитетъ за обяснения и ако отъ тамъ потвърдятъ казаното отъ Янкова, ще пристѫпимъ веднага къмъ действие.

168

Полковникътъ даде видъ, че не разбра смисъла на думитѣ ни и се престори на възрадванъ, загдето сме „готови да действуваме”. Трѣбваше допълнително да му обясняваме, че ще чакаме отговора отъ Битоля и че дотогава не бива по никой начинъ той да разкрива своитѣ планове предъ населението. Съгласи се.

На 2 септемврий въ планината надъ с. Поздивища Янковъ, забравилъ обещанието си, посвещаваше дошлитѣ селяни въ подробноститѣ на своя възстанически планъ. Принудихме се да му направимъ забележка. Той кипна:

— Какъ? Вие искате да ми запретите да говоря съ хората?

Стана нужда да го извикаме на страна и да му обясняваме, че съ преждевременното разгласяване планътъ може да се узнае отъ турцитѣ и да се осуети всичко. Янковъ отстѫпи предъ тоя доводъ. Въ действителность, ние знаехме какво ще ни се пише отъ Битоля, но отговорътъ ни бѣше нуженъ, за да спечелимъ време, да заемемъ после решително становище и да осуетимъ подпалването на околията.

Въ нова среща съ Чекаларовъ, Янковъ се издаде, че каквото и да пишатъ отъ Битоля, той ще продължава своитѣ приготовления. Разбра се сѫщо, че е уговорилъ среща съ Коте. Чекаларовъ още при първото ни обяснение бѣше му казалъ, че като българи и костурчани, които целимъ доброто на нашия край и на Македония, ще можемъ по всичко да се разберемъ и да заработимъ заедно, освенъ въ единъ случай: ако Янковъ, мимо предупрежденията ни, заработи съвмѣстно съ Коте, противъ когото сме се сражавали. Сега, на сѫщото предупреждение Янковъ отговори:

— И турчинъ да ми обещае помощь, ще я приема. Тогава Чекаларовъ се обърна къмъ Янковитѣ момчета и имъ обясни, че едно частично възстание, каквото Янковъ иска да повдигне, не ще има другъ резултатъ, освенъ опропастяването на Костурско. Момчетата, костурчани въ по-голѣмата си часть, се разколебаха.

— Ако другитѣ околии не възстанатъ, и ние не искаме да се опропасти нашиятъ край, — обадиха се нѣкои.

Трѣбваше следъ това Янковъ да ги увещава и да имъ напомня за никаква тѣхна клетва, че ще му бѫдатъ вѣрни и ще правятъ възстание.

Сѫщата вечерь костурскитѣ началници разпратиха по селата окрѫжно, въ което изложиха намѣренията на Янкова и препорѫчваха на бюрата да не му устройватъ събрания, а само да го поддържатъ съ храна.

Сѫщата нощь на една ливада надъ с. Кономлади се разиграха сцени които ни убедиха, че отиваме къмъ разложение и анархия. Полковникътъ бѣ много възбуденъ, готовъ всѣки мигъ да избухне. Поканенъ да вечеря съ насъ,

169

той неумело издаде страха си, че можемъ да го отровимъ: отказа демонстративно, а сетне направи честь на трапезата ни и прояви завиденъ апетитъ. Безъ да държи никаква смѣтка, че се чака отговоръ отъ Битоля, той отдѣли и две-три групи отъ четата си и ги разпрати по разни пунктове за да дигнатъ на 7 септемврий народа: Петъръ Райкова съ 12 души къмъ Загоричани, адютанта си Московъ съ 10 души въ родното му село Дѫмбени, Нако — въ Шестеово. Бѣха дошли тукъ, свикани отъ Янкова безъ наше знание, управителнитѣ тѣла на нѣколко околни села. Янковъ ги събра и започна познатата пѣсень: всички сѫ готови, всички ще възстанатъ на 7 того, дойдохъ да подканя и васъ... Между слушателитѣ имаше и хора, предъ които бѣше рисковано да се разправя всичко това. присѫтствуваше и единъ разваленъ типъ отъ Кономлади, осѫжданъ по-напредъ на смърть. Неговото присѫтствие разгневи Чекаларова. Последниятъ пристѫпи къмъ Янкова, запрети му да говори подобни нѣща предъ хора, които не познава, повиши тона, закани му се:

— Запрещавамъ ти, или мисли по-нататъкъ!

Момчетата на Чекаларова, като го видѣха така разпаленъ, отстѫпиха нѣколко крачки назадъ и залегнаха, — разказва П. Кляшевъ, — Янковъ се изплаши и извика: „Убийте ме, господа, убийте ме!” Чекаларовъ отговори; „Нѣма да те убиемъ, но и нѣма да ти позволимъ да повдигашъ тукъ гюрултия, да насъсквашъ къмъ възстание. Свободата ние ще си я извоюваме, не я искаме отъ тебе! Недей мисли, че ще оставимъ народа да се повлѣче подире ти и да изгори!”

После Чекаларовъ се обърна къмъ членоветѣ на управителнитѣ тѣла:

— Кой ви повика тукъ? Ние сме ви избрали, насъ само трѣбва да слушате, а сега ви заповѣдвамъ да се разотидете!”

И всички си разотидоха.

Бурята не утихна и следъ като останахме сами. Нѣкои по-интелигентни момчета се отнесоха оскърбително къмъ Янкова. Съ безогледната си бъбривость и съ лекотата на разпоредбитѣ си той бѣше вече изгубилъ всѣко обаяние. Дошелъ тукъ съ своята фракционна ненависть и съ чудовищна подозрителность спрямо всички вѫтрешни, той не се стѣсняваше да си служи понякога (въ наше отсѫтствие, разбира се) и съ жаргона, създаденъ всрѣдъ междуособнитѣ борби въ София. Думитѣ „даскали”, „коцкари”, „вагабонти” бѣха вече стигнали до ушитѣ на нашитѣ момчета и бѣха произвели своя ефектъ. Особено много повреди на себе си Янковъ съ ругателския си езикъ спрямо Дѣлчева, който презъ изтеклата зима остави у четницитѣ спомени и чувства, отиващи до боготворяване. Дѣлчевъ билъ изпратилъ тукъ хора да го убиятъ, но благодарение на Бога, тѣ се издавили въ

170

Тесалия! [1] Митре Влаха, предъ когото Янковъ направи това оплакване и който много добре знаеше, че се касае за една клевета, отговори:

— Жалко, господинъ Янковъ, вие сте полковникъ, а азъ съмъ простъ овчарь, та не зная какво да ви кажа, като благодарите Бога, че ония хора сѫ се издавили. И да знаехте сигурно, че идатъ да ви убиватъ, пакъ не трѣбваше да благодарите Бога, че сѫ се издавили.

Настроенията у полковника се мѣнѣха съ необикновена бързина. Сѫщата нощь, преди да се раздѣлимъ той, като че ли нищо не бѣ станало, повика на страна Чекаларова и му каза:

— Василе бе, Коте ме вика на среща, какво ще кажешъ, да отида ли?

Чекаларовъ се изсмѣ и му отговори:

— Нищо не мога да ви кажа, азъ съмъ ви описалъ Коте и ако вие почнете да работите съ него, ние ще ви бѫдемъ непримирими врагове, а пъкъ той ще ви компрометира предъ цѣлот о население.

— Ама не, азъ мисля, бе, да отида, па утре пакъ ще се срѣщнемъ. ...

— Правете каквото щете, но запомнете думитѣ  ми! Разделихме се.

Янковъ се отправи къмъ Коте на уговорената среща. Сѫщата нощь получихме очакваното отъ Битоля писмо, въ което ни съобщаваха, че нѣма никѫде нищо готово за възстание и ни препорѫчваха да се опитаме съ добро да принудимъ Янкова да не вдига шумъ. Писахме на полковника, че е получено писмото, поискахме му среща и се заловихме решително да спасяваме положението. Започнахме отъ Смърдешъ. Трѣбваше да се каже на населението цѣлата истина, за да види ясно пропастьта, къмъ която фатално го тласкаше авантюрата на Янкова. Задачата не бѣше лесна. Мълвата, че следъ два-три дена се обявява възстанието, бѣше вече обходила селата и бѣше всѣла смутъ въ душитѣ. Една провокация отъ страна на Янкови хора допълни тревогата и създаде цѣла анархия. На 4 или 5 септемврий Петъръ Погончевъ отъ с. Загоричани и Лазаръ Бицановъ [2] отъ

1. Касае се за Ив. Поповъ и Калканджиевъ, изпратени презъ пролѣтьта за войводи въ Костурско, по молбата на костурчани. Въ Тесалия при преминаване на р. Саламбрия, лодката се обръща и часть отъ хората имъ се издавятъ, а другитѣ попадатъ въ рѫцетъ на гръцката власть. Вмѣстто тѣхъ, отъ София изпратиха Папанчева и Н. Андреева. Следъ като лежаха дълги месеци въ гръцкитѣ затвори, Калканджиевъ се върна въ България, а Ив. Поповъ се отправи наново къмъ границата, мина Саламбрия и се яви въ Костурско подиръ заминаването на Янкова. Тая трагична случка е подробно описана отъ Ив. Поповъ въ „Споменитъ” му. За тия именно свои „убийци” говорѣше Янковъ.

2. П. Погончевъ, съселянинъ на Янкова, бѣше изпратенъ отъ Върховния комитетъ още презъ лѣтото, но до идването на полковника се спотайваше. Л. Бицановъ, нелегаленъ работникъ отъ Зелениче, имаше нередовни смѣтки отъ доставка на пушки и подлежеше на отговорность.

171

с. Зелениче, Леринско, търчеха като луди, на коне, отъ село въ село, разгласявайки най-сензационни известия:

— Лефтеровъ пристигналъ въ Леринско съ 130 души! Огъньтъ въ Леринско пламналъ! Саракиновъ пристигналъ въ Воденско! Какво стоите? Всички възстанаха, само Костурско бездействува, понеже костурскитѣ началници предпочитатъ да седятъ, да ядатъ и да грабятъ!

Хората съвсемъ се объркаха. Чудеха се, кого да слушатъ. Едни приготвиха пушкитѣ си, други се запасяваха съ храни, женитѣ взеха да скѫтватъ дрехи. Достатъчна бѣше само една искра, за да пламне пожарътъ.

Мѫчно бѣше да се ориентиратъ хората върху характера на разкола въ София —еднитѣ да искатъ възстание, а другитѣ  да не се съгласяватъ на никаква цена. Най-симплиститѣ се спираха предъ въпроса: „Какъ може единъ български полковникъ да ни желае злото?” Въ такова възбудено състояние, решени почти да възстанатъ, заварихме хората въ Смърдешъ. И все пакъ разумътъ победи. Намериха се между рѫководителитѣ трезви хора съ критиченъ умъ, които прецениха правилно фактитѣ, съзряха опасностьта и се заеха да успокояватъ и вразумяватъ увлѣченитѣ. Единъ отъ тѣхъ , най-заслужилиятъ, бѣ  кономладскиятъ рѫководитель Циле. Въ Дѫмбени се постигна нѣщо повече. Събранието избра една депутация, начело съ учителя Киряко Търговски и я натовари да се яви предъ Янкова и да му заяви, че трѣбва да спре да бунтува хората, защото инъкъ ще бѫде обузданъ отъ самото население.

Станаха и нѣкои случки, които отвориха очитѣ и на часть отъ Янковитѣ  четници. На 7 септемврий Янковиятъ адютантъ Московъ бѣ  ненадейно нападнатъ отъ жандармерия въ Смърдешката планина и четата му разпръсната съ единъ убитъ. Московъ, прибранъ съ момчетата си при насъ, писа на Янкова да се откаже отъ намѣренията си, но получи изобличителенъ отговоръ. Жандармитѣ следъ сражението слязоха въ Смърдешъ и подложиха на изтезания десетина първенци, които се освободиха съ подкупъ.

Фаталниятъ день 7 септемврий завари Янкова съ около 70 души негови и Котеви хора надъ Леринъ. Подпалването на тоя градъ трѣбваше до послужи за сигналъ на общото възстание. Турцитѣ, уведомени отъ мѣстния гръцки владика за присѫтствието на българския полковникъ надъ Леринъ и за неговитѣ  намѣрения, повикаха сѫщия день кавалерия отъ Битоля. Сѫщиятъ день отъ Битолския окрѫженъ комитетъ писаха направо Янкову, че ще го държатъ отговоренъ, ако съ прибързанитѣ си действия докара нещастие на населението и на Организацията. Тъй или инъкъ, Леринъ избѣгна участьта, която му се готвеше. По-после Янковъ съвсемъ сериозно ни уверяваше, че изгарянето на Леринъ се осуе-

172

тило поради това, че никакви вагабонти отъ града Леринъ му откраднали дветѣ тенекии съ газь, които носилъ съ себе си. . . . [1]

Завърналъ се въ Смърдешъ, Янковъ намѣри сега твърде хладенъ приемъ. Селянитѣ му предложиха да се разбере съ насъ ако иска да бѫде пакъ приеманъ въ селото имъ. Назначихме си среща на 13 септемврий въ мѣстностьта „Харамийскитѣ падини”. Костурскитѣ другари вече не се довѣряваха на Янкова, който се движеше заедно съ Коте. Затова взеха предпазителни мѣрки. Мене изпратиха като парламентьоръ да поканя полковника на среща. Опасенията имъ се оказаха напраздни. Полковникътъ дойде на срещата най-примирително настроенъ. Нѣкои другари, забравяйки, че „въ кѫщата на обесения не се приказва за вѫже”, закачиха го за възстанието.

— Оставете тая работа, — отговори съ досада полковникътъ, намѣри, че грешки сѫ станали и отъ дветѣ страни и заговори за помирение.

Той предложи да остави момчетата си въ района, а самъ съ нѣколко души и съ мене (понеже на стари години не можелъ да се учи на шифъръ) да отиде въ Битоля и да се разбере съ тамошния комитетъ върху следния планъ: той, заедно съ Коте да отиде въ Гърция и да нареди отъ тамъ доставка и пренасяне на пушки. Мисъльта, че ще замъкне съ себе си и Коте, възрадва много костурчани. Предложенията му се приеха.

На другия день, 14 септемврий, оставаше да се разпредѣлятъ Янковитѣ момчета: кои отъ тѣхъ  ще останатъ въ района и кои ще заминатъ съ него. Но при срещата — като че ли нищо не бѣше говорено и решавано вчера! — Янковъ ни сервира другъ планъ: да заминемъ трима — той, Чекаларовъ и азъ въ България и да повлияемъ тамъ — той върху

1. Въ цѣлата тая трагедия не липсваше и хуморъ. Следъ като мина опасностьта отъ Янковото възстание, по-интелигентнитѣ ни четници бѣха изучили наизустъ и се забавляваха много, декламирайки части отъ една дълга „поема”, която бѣхъ написалъ въ честь на Янкова. „Изгарянето на Леринъ”, напримѣръ, се описваше доколкото си спомнямъ. така:

Леринъ! Леринъ!

Янковци и Коте, върли капитани,

Съ дикели, съ лопати сѫ надъ тебе сбрани

И съ различна всѣки те заплашва смърть:

Едни те щурмуватъ, други те горятъ.

Трети пъкъ те правятъ жертва на барута.

О, безмърна злоба, о, ярость нечута ! . . .

Но пакъ милостивенъ Господь билъ къмъ тебе —

Янкову не даде живъ да те погребе:

Единъ хайдучага, пратенъ за твой Спасъ —.

Задигна и дветѣ тенекии съ газь,

Та вмѣстто на пепель и прахъ да те стори,

Лавритѣ нещастни на Янковъ изгори.

173

Цончева, Чекаларовъ върху Сарафова, а азъ върху Дѣлчева— и да наложимъ помирение и сливане на дветѣ организации. Ние се спогледахме съкрушени. Загубихме вече всѣкакъвъ куражъ да приказваме за каквито и да било планове.

Сѫщиятъ день се съобщи, че въ Загоричани имало вече нѣщо като възстание. Въ Загоричани Погончевъ и Петъръ Гайковъ успѣли да вдигнатъ селянитѣ. На тръгване възстаницитѣ  убили двама спахии и двама други турци, продавачи на пиперъ и хванали планината. На 10 септемврий войската изненадала Райкова, разбила четата му и убила шесть момчета. Селянитѣ  незабелязано се върнали въ селото, а Гайковъ се прехвърлилъ въ Прекопанската планина. Янковъ бѣ потресенъ отъ тая тѫжна новина и тръгна веднага съ четата си къмъ Пополе да търси Райкова. Ние пъкъ останахме като гръмнати отъ това, което полковникътъ на тръгване бѣше повѣрилъ на бившия си адютантъ Московъ:

— Да бѫде готовъ, защото на 20 септемврий ще се предприеме нападение противъ града Костуръ. На тая дата ще почнатъ действията и оттатъкъ съ участието на българската армия, на рускитѣ  генерали и пр.

Не знаехме вече какво да мислимъ. Уверихме се само въ едно: че лудориитѣ още не бѣха свършени.

Повече отъ месецъ още стоя Янковъ въ Костурско. 20 септемврий сѫщо мина безъ да бѫде подпаленъ Костуръ (макаръ че по това време действително стана върховисткото възстание въ Джумайско). На 5 октомврий, откритъ случайно въ стратегическата мѣстность „Бобицкитѣ стени”, той даде едно бляскаво сражение на турцитѣ: паднаха доста турци, а четата му даде само единъ раненъ. Презъ останалото време ставаха сѫщитѣ агитации и контра-агитации, пререкания, препирни и взаимни изобличения предъ селянитъ. На едно събрание въ Смърдешъ, на 24 октомврий, предъ двадесетина отбрани членове на рѫководнитѣ  тѣла, Янковъ бѣ повиканъ да докаже обвиненията си противъ Чекаларова, че злоупотрѣбилъ пари на Сарафовия комитетъ. Притиснатъ до стената и изобличенъ предъ свидетели, че е разпространявалъ обвинения, които нѣма смѣлостьта да подкрепи и предъ обвиняемия, Янковъ стана наистина жалъкъ предъ присѫтствуващитѣ. На това събрание се размениха и закани. Това бѣше последната среща на дветѣ чети.

Удивително нѣщо! Този човѣкъ не се радваше, загдето родното му Костурско оцѣлѣ. Той се гнѣвѣше, че не му се удаде да изпълни задължението, което бѣше поелъ предъ другаритѣ  си отъ Върховния комитетъ! Удивляваше ме и друго: на полковника не правеше никакво впечатление, че мѣстни организации, комитети, създадени не отъ него, не и отъ Върховния комитетъ посрещаха, изпращаха и продоволствуваха навсѣкѫде отъ България до Костурско четата

174

му. Той нито се запитваше какъ и по чие наставничество сѫщото това население, което въ 1895 г. се държеше равнодушно, да не кажемъ по силна дума, къмъ четитѣ  на Китанчева, можа да се превъзпита до тамъ, че е готово да последва неговитѣ позиви за възстание. Той виждаше само „кокошарства” и „кражби”. Той побърза още отъ Пирина да опише въ в. „Струма” въ най-черни краски Организацията и да я представи като една „мафия”. И, разбира се, постигна гонимата цель и дори нѣщо повече. Управляващиятъ цариградското дипломатическо агенство, д-ръ Никифоровъ, по поводъ на това Янково писмо въ в. „Струма”, пише: [1]

Императорското Отоманско Правителство, споредъ достовѣрни сведения, е разпоредило да се направи извлѣчение отъ по-важнитѣ пасажи, гдето се говори за разни злоупотрѣбления на Вѫтрешната македонска организация. Това извлѣчение е било изпратено за публикуване въ всички по-значителни вестници съ цель да се скомпрометира речената организация и да се представи предъ външния свѣтъ, че сѫщата не притежава никаква патриотическа или хуманитарна подкладка, а напротивъ единственото ѝ назначение се състои въ това: да се устройватъ обири, разбойничества и други разни престъпления и злочинства за лични користни облаги.

Отъ Смърдешъ Янковъ се отправи къмъ Гърция. Коте го придружи до границата и получи за споменъ на тѣхната дружба и въ знакъ на благодарность за услугитѣ си манлихерката на Янкова. Едни отъ момчетата му се присъединиха къмъ Коте, други влязоха въ четата на Петъръ Гайковъ. [2]

Между това въ Бабчуръ бѣха станали арести, изтезания, предадоха се и 14 пушки. Изтезания и арести станаха и въ Черновица и Поздивища. Цялата околия гъмжеше отъ войски, които я кръстосваха по всички посоки, дирейки Янкова. Презъ зимата положението се влоши още повече, но най-страшното бѣше предотвратено: Костурската околия не избухна въ импровизирано възстание, не изгорѣ сама, а запази силитѣ си. А безъ Костурско едва ли би имало и Илинденско възстание.

Мнозина прозорливи, незнайни борци спомогнаха за това, но най-голяма е заслугата на Чекаларова и Кляшева. Безъ силата и волята на първия и безъ мѫдростьта на втория, Костурско нѣмаше да издържи: полковникъ Янковъ непременно би го увлѣкълъ подире си.

1. Рапортъ № 1459 отъ 3 августъ 1902 г.

2. Гайковъ сѫщо се готвѣше презъ ноемврий да замине за България, но на 8. XI бѣ нападнатъ отъ войска и загина въ с. Бобища съ още трима другари, когато се опита да си пробие пѫть. П. Гайковъ, отъ Жеравна, подофицеръ, бѣ най-ценната боева сила на Янкова, и въ сѫщото време най-голѣмия ненавистникъ на всички „вѫтрешни”.

175

Организацията „Илиндень” ми предостави за четене и евентуално използуване „Запискитѣ на полковникъ Янковъ”. Запискитѣ, придружени съ разни документи отъ преписката на полковника, сѫ написани на машина въ 122 големи страници и приготвени, предполагамъ, за печатъ отъ неговитѣ близки. Въ часть отъ запискитѣ се описва подробно походътъ му отъ границата до Костурско, разправиитѣ м съ „коцкаритѣ” и опититѣ  му да вдигне възстание. Другата часть се отнася до участието му въ възстанието отъ 1903 г. въ Пирина, заедно съ „коцкаритѣ”.

Обнародването на тия записки, надъхани съ неугасима омраза къмъ всичко „вѫтрешно” би хвърлило нова обилна свѣтлина върху характера и размѣритѣ на разкола. „Запискитѣ” биха допринесли много и за характеристиката на самия полковникъ, който, покрай голѣмата си преданность къмъ освободителната идея, остана докрай съ злобата и заблудитѣ си.

Прочитането на тия записки само затвърди въ мене убеждението, че Върховниятъ комитетъ е направилъ твърде лошъ изборъ като изпрати именно Янкова оттатъкъ Вардара, кѫдето разколничеството не бѣше опустошило душитѣ и кѫдето споразумението бѣше още възможно. Другъ, по-тактиченъ и по-разсѫдливъ отъ него офицеръ би се постаралъ, поне следъ несполучливия опитъ за възстание, да се разбере съ Окрѫжния комитетъ въ Битоля, да постави силитѣ си въ услуга на далото, да действува за възстание презъ следната година и да зарегистрира свой крупенъ дѣлъ въ Илинденското възстание. Така, струва ми се, би постѫпилъ, на негово мѣсто, единъ Софроний Стояновъ, единъ Протогеровъ, Дървинговъ или Л. Стоенчевъ. Дълбоко съмъ убеденъ, че едно такова споразумение, за което въ Битолско имаше почва, би спомогнало за да се отвори своевременно тоя окрѫгъ за множество офицери и за използуване на тѣхнитѣ познания и боева опитность презъ Илинденското възстание.

На 16 октомврий 1902 г., следъ злополучния опитъ за възстание и при едно страшно утекчено положение въ Костурско, окрѫжниятъ комитетъ, който въ начало се опита съ любезни покани да привлѣче полковника, му пише едно ултимативно писмо (№ 503), въ което, между друго, се казва:

Господинъ Янковъ, по решението тукъ, решение взето не отъ коцкари и кокошкари, както ги наричашъ ти, а решение, което зрѣло се обмисли отъ хора, въ които влизатъ и познати тебъ лично, ние ти предлагаме следното, което ти трѣбва да приемешъ: или трѣбва да се слѣешъ съ вѫтрешнитѣ работници и да работишъ солидарно като войвода на чета въ начало, а после ако ти заслужавашъ, като инспекторъ на четитѣ ни, които сѫ около 15 понастоящемъ, или въ противенъ случай да си заминешъ, отъ гдето си дошелъ. [1]

1. Записки на полковникъ А. Янковъ. рѫкописни страници 69—70.

176

На това предложение Янковъ отговори съ писмо отъ 20 октомврий, въ което изрежда „престъпленията”, извършени отъ Равашолъ (В. Чекаларовъ) и обяснява, че хората на Вѫтрешната организация заслужено сѫ си спечелили името „коцкари”, но безъ да се изкаже по направеното му предложение. [1]

1. „Записки на полковникъ А. Янковъ”, рѫкоп. стр. 70—72.

[Previous] [Next]
[Back to Index]