Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

V. ПРЕДИЛИНДЕНСКИ ПЕРИОДЪ

5. Солунскитѣ атентати

Идеологически произходъ на солунскитѣ динамитари.— Пловдивскиятъ крѫжокъ следъ 1895 год. — Две жертви. — Велешката група въ Солунъ. —Ролята на Сл. Мерджановъ. — „Анархизмътъ” на „гемиджиитѣ” — Произходъ на терористическата доктрина. — Грижи за парични средства. — Планове за миниране на Отоманската банка въ Цариградъ и Солунъ. — Къртишка работа. — Цариградскиятъ каналъ разкритъ. — „Гемиджиитѣ” намиратъ пари и динамитъ.— Конфликтъ съ Ив. Гарвановъ. — Въ подземието всичко готово. — Съзаклятницитѣ решени да действуватъ. — Последно съвещание. — Атентатъ на „Гвадалкивиръ”. — Атентатъ по желѣзницата. — Голѣмиятъ атентатъ на 16 априлъ. — Клане въ Солунъ. — Последнитѣ съзаклятнически бомби. — Изпълненъ смъртенъ заветъ

Между събитията, които предшествуватъ Илинденското възстание, априлскитѣ атентати въ Солунъ сѫ, безспорно, най-крупното по своя страховитъ ефектъ и по-предизвиканитѣ дълбоки сътресения въ Революционната организация.

Тѣ сѫ най-динамичниятъ изразъ на македонския революционенъ духъ. И като замисълъ, и като техническо изпълнение, и като воля да се победи смъртьта, тѣ отреждатъ за авторитѣ си особено мѣсто не само въ македонската освободителна борба, но и въ свѣтовната история на революциитѣ.

Солунскитѣ атентати сѫ дѣло на група младежи идеалисти.

Идеологично солунскитѣ динамитари сѫ рожба на другъ единъ по-старъ крѫжокъ, възникналъ въ България и добилъ после своето окончателно обособяване въ Женева. За крѫжока-баща сѫ изнесени въ печата само откѫслечни данни. А неговото зараждане, неговата първоначална дейность и еволюцията му сѫ твърде характерни за влиянието на македонската идея върху учащата се младежь въ Княжеството и за многостранната роля на тая последната въ развоя на революционното движение въ вѫтрешностьта.

244

Презъ 1896 година нѣколко ученици отъ пловдивската гимназия образуватъ „тайна” група за освобождение на Македония чрезъ революция, подготвена вѫтре въ самата страна. Членоветѣ ѝ се намиратъ подъ обаянието на нѣколко прочетени книги върху руското народничество и нихилизма и на отдѣлни епизоди и герои изъ французката революция. Отъ друга страна, като живо въплощение на македонското мъченичество и, на македонския героизъмъ имъ служи единъ хъшъ на име Йорданъ Божковъ, отъ Велесъ, участникъ въ Съединението, възстаникъ отъ четата на Кочо Лютата презъ 1895 г., замѣнилъ нѣкогашното си занятие на телеграфистъ съ патриотическо бездѣлие по пловдивскитѣ кръчми. Организатори и рѫководители на групата сѫ двама гимназисти: Михаилъ Герджиковъ, синъ на директора на Народната банка въ Пловдивъ и Петъръ Манджуковъ, внукъ на пловдивския ммтрополитъ Натанаилъ. Въ тѣхното въображение липсата на пари се рисува като единствена прѣчка за осѫществяване на освободителнитѣ имъ планове. Въ резултатъ на усилията имъ за преодоляване на тая прѣчка, единъ голѣмъ орденъ въ брилянти на дѣдо Натанаила и единъ скѫпъ брилянтенъ пръстенъ на Герджиковата майка попадатъ единъ день въ рѫцетѣ на Божкова, който се наема да ги продаде. Но изчезването на пръстена се разкрива скоро и стариятъ Герджиковъ предупреждава своевременно полицията и мѣстния златарски еснафъ. Разкрива се всичко и авторитѣ на дветѣ кражби, извършени въ името на македонското освобождение, сѫ изключени отъ гимназията. Групата се разстройва въ Пловдивъ, но въ замѣна на това, изниква нова група въ Казанлъкъ, където сѫ отишли да се учатъ М. Герджиковъ и П. Манджуковъ.

На следната 1897 г. стари членове на групитѣ отъ нѣколко града се виждатъ събрани въ Женева, като студенти: Мих. Герджиковъ, Дим. Общински, П. Манджуковъ — отъ Пловдивъ, Йорданъ Калчевъ отъ Тутраканъ, Дим. Ганчевъ отъ Русе, Димо Николовъ и Григоръ Дочевъ отъ Казанлъкъ. Тукъ тѣ намиратъ въ изобилие революционна литература, сближаватъ се съ руски революционери и взиматъ живо участие въ идейнитѣ спорове на руската емиграция. Тукъ тѣ се и дообособяватъ идейно: едни подъ влиянието на Г. Плехановъ, като социалъ-демократи (Димо Николовъ, Д. Общински и др.), други, подъ влиянието на Черкезовъ и на бакунизма, като единъ видъ анархисти (Герджиковъ, Йорданъ Калчевъ и др.), като различията, обаче, не имъ прѣчатъ да бѫдатъ заклети другари отъ „крѫжока”, който има вече и своя „уставъ”.

Малко по-късно отъ тѣхъ въ Женева пристига и Слави Мерджановъ отъ Карнобатъ, за да следва. Той още не е заразенъ нито отъ македономилство, нито отъ превратни тео-

245

рии, но попада въ „кръжока”, увлича се отъ идеитѣ му и става единъ отъ най-пламеннитѣ съзаклятници. Презъ сѫщата година крѫжокътъ отпечати единъ революционенъ „позивъ”, издаде и единъ брой отъ в. „Отмъщение”, предназначени — и позивътъ и вестникътъ — за разпространение въ България.

Недоволни отъ тая книжна дейность, съзаклятницитѣ решаватъ да се сдобиятъ по какъвто и да е начинъ съ срѣдства, за да могатъ да се прехвърлятъ вѫтре въ Македония и се отдадатъ тамъ на революционерство, тъй както тѣ го разбиратъ. Хвърлятъ жребе — кому ще се падне да снабди крѫжока съ пари, като ще отговаря съ живота си, ако не успѣе. Жребето се пада на Григоръ Дочевъ отъ Казанлъкъ. Дочевъ, едничъкъ синъ на доста състоятеленъ свещеникъ, идва въ България, обикаля по-богати роднини и познати, но нищо не излиза. Необикновено чувствителенъ и честолюбивъ, той е почти отчаянъ отъ неуспѣха си и не смѣе да се обади на другаритѣ си. Обезспокоенъ отъ неговото мълчание, крѫжокътъ натоварва Герджикова и Мерджанова да дойдатъ въ България, да разбератъ какво става съ Дочева и евентуално сами да намѣрятъ срѣдства. Въ София двамата пратеници намиратъ Дочева въ едно особено състояние: той имъ говори твърде неопредѣлено за усилията си, отказва съдействието, което тѣ му предлагатъ и имъ заявява, че тая вечерь му предстои да извърши последния и решителенъ опитъ. Раздѣля се съ тѣхъ, отива въ Градската градина и тамъ се самозастрелва. Това е първата човѣшка жертва на съзаклятнишкия крѫжокъ. Софийското общество оплака тогава трагично починалия хубавъ младежъ, но безъ да узнае неговата тайна, понеже Дочевъ не остави никаква бележка.

По-изобретателни и по-решителни отъ самоубилия се другарь, Мерджановъ и Герджиковъ, успѣватъ да се сдобиятъ съ пари, като използуватъ услугитѣ на другъ единъ идеалистъ, Стефанъ Миховъ, чиновникъ въ софийската поща, бившъ членъ на пловдивския крѫжокъ. Стефанъ Миховъ издава едно следъ друго на името на Мерджанова въ разни градове, въ странство, нѣколко фалшиви записи. Мерджановъ, по предварително уговоренъ планъ, се явява ту въ единъ, ту въ другъ градъ, получава записитѣ и изтегля сумитѣ. По тоя начинъ крѫжокътъ се снабдява съ 4—5000 лева. [1]

Веднажъ сдобилъ се съ пари, крѫжокътъ изпраща нѣколцина свои членове въ Македония. Най-папредъ зами-

1. Стефанъ Миховъ е втората жертва. Той зарѣза службата си и избѣга отъ България преди да се разкрие фалшификацията. Ст. Миховъ прекара дълги години въ изгнаничество, презъ Балканската война се върна въ България, постѫпи доброволецъ въ войската и умрѣ отъ туберкулоза.

246

нава Сл. Мерджановъ съ паспорта на М. Герджиковъ. Той обиколи единъ два града, за да се запознае съ мѣстнитѣ условия и се установи въ Солунъ.

*

Въ Солунъ Слави Мерджановъ намѣри готова идейна плячка въ лицето на нѣколко ученици, велешанчета главно, известни въ гимназията и вънъ съ нераздѣлното си другарство, съ своенравието и съ непокорството си. Тия младежи сѫ: Йорданъ попъ Йордановъ (Орцето), Константинъ Ив. Кирковъ (Коста), Тодоръ Богдановъ, Илия Тръчковъ, Владимиръ Пинговъ i др. Като всички по-будни младежи, и тѣ сѫ заразени отъ революционенъ духъ, но безъ особенъ идеенъ колоритъ. Особеното, което ги отличава отъ другитѣ е, че носятъ въ себе си въ най-сгѫстенъ видъ специфичния индувидуализъмъ, свойственъ на велешани. Разкрачениятъ надъ голѣмата македонска рѣка Велесъ е единъ оть седемтѣ основни стълба на българската национална сграда въ Македония: Щипъ, Скопие, Велесъ, Кукушъ, Bитоля, Охридъ, Прилепъ. Всѣки единъ отъ тия градове изпъкна въ борбитѣ  отъ Възраждането насамъ съ по нѣкоя характерна черта и съ собствена физиономия. Индивидуализмътъ, критическиятъ духъ и една скрита динамика поставятъ оригиналния отпечатъкъ на Велесъ. Типично велешка е пленителната фигура на учителя Йорданъ хаджи Константиновъ — Джинотъ, горещъ патриотъ и голѣмъ своенравникъ и честолюбецъ. Где другаде, ако не въ групата на велешкитѣ младежи, можеха да намѣрятъ по-благоприятна почва идеитѣ  на женевския крѫжокъ? Хората отъ тоя крѫжокъ се кичеха съ анархизъмъ, смѣтаха се свободни отъ предразсъдъци и жадуваха за по-ярка революционна проява. Всичко това не можеше да не увлѣче велешкитѣ  младежи. Тримесечното другаруване съ Мерджанова въ Солунъ бѣше достатъчно, за да добие велешката група идейна окраска.

Познанията на велешкитѣ младежи сега се разширяватъ отъ книги, които Мерджановци имъ доставятъ: „Подземна Русия”, „Попрището на нихилиста”, отъ Степнякъ, „Анархията и умирающето общество” отъ Жанъ Гравъ, „La conquête du pain”, „Au lendemain de la Révolution” отъ Кропоткинъ, „Исторически писма” отъ Лавровъ, „Что дѣлать?” отъ Чернишевски и пр. Все пакъ, по начетеность и интелектъ тѣ оставатъ значително подъ интелектуалното ниво на своитѣ учители отъ женевския крѫжокъ. Тѣ стоятъ далеко отъ разбирането на анархизма като философска консепция и сѫ увлѣчени главно отъ неговитѣ терористически методи, пренесени върху почвата на мѣстната борба противъ турската тирания. Тѣхниятъ идеалъ се покрива съ общия идеалъ на всички македонци — реформи и автономия —

247

и е твърде скроменъ и тѣсенъ за универсалнитѣ рамки на анархистическото учение. И тѣ, като всички други, очакватъ реформитѣ и автономията отъ намѣсата на европейскитѣ Сили.

Обособени въ революционна група, велешкитѣ младежи си прикачиха името „гемиджии”. [1] „Гемиджиитѣ” проявяватъ силна тенденция къмъ самостоятелность и се отнасятъ критично къмъ всички други революционери, понѣкога къмъ действията и на самитѣ си първовдъхновители. Съ Революционната организация поддържатъ връзки, но се отнасятъ иронично къмъ нейнитѣ методи за борба и къмъ вѣрата на нейнитѣ водители, че ще могатъ да подготвятъ населението за всенародно възстание. Всички организационни първенци, съ изключение на Груева, Дѣлчева, Сарафова и други нѣкои, сѫ въ очитѣ на „гемиджитѣ” носители на нѣщо архаично, назаднало и еснафско, неспособни за голѣми подвизи. „Гемиджиитѣ” отдаватъ решително преднина на саможертвата на македонската интелигенция по пѫтя на смѣли до сатанизъмъ терористически акции, главно противъ европейскитѣ учреждения и капитали въ Турция.

Тая терористическа доктрина е отъ анархистически произходъ и е донесена, както видѣхме, отъ женевския крѫжокъ на Герджиковъ—Мерджановъ. Нейни истински родоначалници, обаче, сѫ арменскитѣ революционери, които не само я усъвършенствуваха, но и опитаха приложението ѝ въ Царитрадъ презъ 1896 г. Въ тоя усъвършенствуванъ видъ я възприе отъ тѣхъ Дим. Ляповъ, рѫководитель на македонския революционенъ комитетъ въ Цариградъ презъ 1894 — 1897 г. Ляповъ проагитира тая арменска тактика между известни македонски революционни срѣди въ България. Ляповъ сѫщо постави Б. Сарафова въ контактъ съ арменскитѣ революционни комитети и ангажира после Мерджанова и неговитѣ другари, па и самитѣ „гемиджии”, въ съвмѣстни акции съ арменскитѣ революционери. Неофити и съ велешки динамизъмъ въ себе си, „гемиджиитѣ” възприеха тая доктрина като откровение, посветиха ѝ се по-слѣпо и по-фанатично отколкото учителитѣ имъ и се отдадоха на разрушителни начинания съ едно упорство, което не познава граници.

*

Въ кръжока на „гемиджиитѣ” влизатъ Й. п. Йордановъ, К. Ив. Кирковъ, Дим. Мечевъ, Тод. Органджиевъ, Ил. Тръчковъ, Тод. Богдановъ, Георги Богдановъ, Владимиръ

1. Въ статията върху сѫщото съзаклятие (Сб. „Илиндень” кн. 5, год. V) Ст. Аврамовъ дава такова обяснение: „Г е м и д ж и и” — група хора простили се вече съ живота и отпуснали своята лодка въ бурното море, която или ще изкаратъ благополучно на брѣга, или ще я разбиятъ въ скалитѣ.

248

Пинговъ, Илия п. Йордановъ и Миланъ Арсовъ — всички отъ Велесъ, Павелъ П. Шатевъ отъ Кратово, Марко Ив. Бошнаковъ отъ Охридъ, Дим. Кощановъ и др. Дим. Мечевъ, Дим. Кощановъ и Марко Ив. Бошнаковъ започнаха попрището си като работници на Вѫтрешната организация и отпосле се присъединиха къмъ крѫжока. Тѣ сѫ и малко по-възрасгни. Всички други сѫ на 18—22 години.

Както всички групи, крѫжоци и организации, „гемиджиитѣ” сѫщо почувствуваха отъ самото начало нужда отъ срѣдства. Трѣбватъ имъ пари за да пристѫпятъ, заедно съ групата на Мерджановъ, [1] къмъ революционна работа. Първата имъ акция за пари е „пленяването” на двама членове отъ крѫжока. Т. Богдановъ и К. Кирковъ, синове на богати семейства, зарѣзватъ гимназията и се укриватъ. Родителитѣ имъ въ Велесъ получаватъ писма, въ които двамата „пленници” ги молятъ да заплатятъ откупа, понеже инъкъ синоветѣ имъ ще бѫдатъ убити. Бащата на Т. Богдановъ не се поддаде на играта, но тоя на К. Кирковъ, следъ преговори и пазарлъци, които се водѣха въ София, плати 200 лири (искаха му 400). Тия пари „бѣха похарчени, догдето се получатъ, — казва Ст. Симеоновъ, — и въ края на краищата съзаклятницитѣ си останаха съ идеята и съ едно неудържимо желание за работа”. [2]

Къмъ края на 1899 г. повечето отъ „гемиджиитѣ” се прибиратъ въ Велесъ, кѫдето водятъ борба противъ нѣкои начинания на митрополитъ Авксентий. Въ родния си градъ сѫ enfents terribles за мѣстнитѣ „порядъчни” и състоятелни хора. Нуждата отъ средства не престава да ги терзае. Тукъ съ участието на Дим. Мечевъ и други членове на крѫжока, велешкиятъ революционенъ комитетъ предприема задигането на едно момче-ученикъ отъ най-богатото семейство Весови. Единъ день учительтъ Пърнаровъ, посветенъ въ плана, извежда децата на разходка извънъ града. Ненадейно се явяватъ двама въорѫжени хора въ арнаутски дрехи и пленяватъ Весовото момче и самия Пърнаровъ. „Арнаутскитѣ разбойници”, заловени съ детето въ една пещера, се оказаха мѣстни велешани и бидоха осѫдени заедно съ Пърнарова като съучастникъ. Все пакъ, Организацията получи отъ Весови 200 лири „откупъ”.

1. Женевската група влѣзе презъ 1398 г., въ контактъ съ хора на Вѫтр. организация и Върх. комитетъ. На следната година Мерджановъ, П. Соколовъ и Манджуковъ заминаха съ Гоцевата чета. И тримата вѫтре се отдѣлиха отъ Гоце и тръгнаха съ А. Бозуновъ, а после въ София попаднаха окончателно подъ влиянието на Б. Сарафовь. Постояненъ посрѣдникъ между тѣхъ и Сарафова остана докрай Дим. Ляповъ. Други — М. Герджиковъ. Калчевъ, Ганчевъ и др. се сближиха съ Дѣлчева и заработиха като членове на Вѫтрешната организация. Трети, като Димо Николовъ и др. се отдалечиха отъ македонското революционно движение.

2. „Солунското съзаклятие” стр. 8.

249

Крѫжокътъ прекарва времето си въ мѫчителни грижи за срѣдства и въ опозиция противъ всички, когато къмъ края на 1899 година групата на Мерджанова замисля страшни планове: убийство на султана и атентати противъ „Банкъ Отоманъ” и противъ тютюневата Режия въ Цариградъ. Идеята за атентатъ противъ банката е донесена отъ Ляпова, но Мерджановата група се залавя сериозно за нейното изпълнение. Мерджановъ извиква въ София Орцето, посвещава го въ плана и осигурява съдействието на „гемиджиитѣ”. Тукъ Мерджановъ и главатарьтъ на „гемиджиитѣ” замислятъ прокопаването на каналъ и подъ солунския клонъ на „Банкъ Отоманъ”.

Мерджановъ, Соколовъ и Манджуковъ заминаватъ за Цариградъ, а Орцето се връща въ Солунъ. Мерджановци, поддържайки връзки съ арменцитѣ, посрѣдствомъ арменския революционеръ Козаковъ, започватъ проучванията си въ Цариградъ, а Йорданъ попъ Йордановъ — въ Солунъ.

Мерджановци скоро се убеждаватъ, че не ще имъ се удаде да се приближатъ до царската колесница и да убиятъ съ бомби султана, когато той отива петъченъ день на селямлъка и се залавятъ съ банката. Тѣ успѣватъ да привлѣкатъ печатаря Нанчо Калчевъ и наематъ срещу банката едно тѣсно високо здание на три етажа за книженъ складъ на Калчевата печатница, кѫдето се печати екзархийскиятъ органъ „Вести”. Въ „склада” се внасятъ сандъци съ хартия и разни черковни и други безобидни книги и брошури. Започва се работа: копаятъ Мерджановъ, Манджуковъ и Соколовъ.

Копаятъ вече и въ Солунъ. Тамъ срещу банката е наета „бръснарница”. „Берберинъ” е Вл. Пинговъ. Макаръ че и дветѣ начинания се финансиратъ отъ Б. Сарафовъ, чрезъ Мерджанова, въ Солунъ паритѣ не постѫпватъ редовно, та става по едно време нужда Кирковъ да открадне нанизитѣ и пръстена на леля си, която после ги откупи срещу 36 лири.

Къмъ срѣдата на 1900 г. цариградската група поиска единъ човѣкъ отъ солунската. Последната, за да знае, какъ се работи въ Цариградъ, прие предложението и делегира току що свършилия гимназията П. Шатевъ. Въ замѣна на това Мерджановъ имъ изпрати едно арменче Кристи (подъ псевдонимъ Кьосе Аристиди), препорѫчано отъ арменцитѣ. Въ Солунъ го използуваха за „бръснарницата”.

Въ Цариградъ се работѣше на смѣни: 20 дена двойката Мерджановъ и Соколовъ, после 20 дена Манджуковъ и Шатевъ.

Каналътъ първомъ вървеше перпендикулярно 4 ½ метра, широкъ бѣше до ½ метъръ, а сетне се насочваше право къмъ кьошето на банката, хоризонтално, — разказва П. Шатевъ. [1] —

1. „Солунскиятъ атентатъ и заточеницитѣ въ Фезанъ” по спомени на  П а в е л ъ  Ш а т е в ъ. Съобщава Л. Милетичъ (София, 1927), стр. 23.

250

Каналътъ вѫтре бѣше високъ, колкото да седне човѣкъ кръстато, като свие малко главата. Работехме съ стоманени длета. Бѣше чиста скала, но мека. На день можеше да се напредне най-много 1 дециметъръ. Освѣтлявахме съ спермацетова свѣщь. Горе единъ седи на дупката съ обикновено духало, като у налбантитѣ и презъ гумена трѫба праща въздухъ. Три минути да не духа духалото, свѣщьта угасва и работника не може да диша.

Копае се съ длета, само денемъ: нощемъ около банката обикаля часовой и би могълъ да чуе чукането всрѣдъ тишината. Когато единиятъ спи, другиятъ трѣбва да стои, за всѣки случай: нали зданието е „складъ” — необитаемо нощно време? Денемъ двамата се редуватъ — долу и при духалото всѣки два часа,—повече въ подземието не може да се издържи. Вода се внася въ голѣми валчести галуни — „мастило”. Въ опредѣленъ часъ, всѣки четири дена ще отиде Нанчо, синътъ на печатаря — „наематель на склада” — „по работа” и ще остави на двойката провизии за 4 дена. Пръстьта се изнася съ торби, вързани съ вѫже и се трупа въ сандъцитѣ  — отъ долу пръсть, горе книги.

Подиръ шестмесечна такава подземна работа къртицитѣ — копачи стигнаха самия ѫгълъ на банката. Чуваха вече въ своето подземие тракането на мотора за освѣтлението.

Най-важното, онова, което преди година изглеждаше дръзко дори и като фантазия, бѣше вече постигнато. Остава сега да се поставятъ подъ основитѣ на банката стотина килограма динамитъ и грамадната масивна сграда на най-голѣмото европейско учреждение ще полети въ въздуха тогава, когато копачитѣ — къртици пожелаятъ.

Въ Солунъ работата бѣ временно преустановена. Тамъ копачитѣ се натъкнаха не на скала, а на мека земя и цѣлиятъ каналъ можеше на бѫде изкопанъ вѫтре въ два месеца. Шатевъ, щомъ заработи въ Цариградъ и констатира тая разлика въ почвата, писа на другаритѣ си въ Солунъ да преустановятъ копането, докато се привърши цариградския каналъ, та да не се излага акцията на риска да бѫде разкрита. Съображенията му се уважиха и каналътъ биде спрѣнъ до една тѣснина, образувана отъ основи на стари римски стени и наречена отъ копачитѣ „Термопили”. Едни отъ „гемиджиитѣ” останаха въ Солунъ, други се прибраха по домоветѣ си въ Велесъ, на прехрана.

Обещаното отъ Б. Сарафовъ количество динамитъ пристигна на време въ Цариградъ, но при пренасянето му въ града бѣ заловено отъ полицията. Въ рѫцетѣ на последната, обаче, попадна само арменецътъ Козаковъ, който бѣ натоваренъ съ пренасянето на опасната стока: той бѣ изтезаванъ, после, като руски поданикъ, предаденъ на руситѣ и изпратенъ въ Сибиръ. Издадени отъ единъ шпионинъ българинъ, който ги позна въ Цариградъ, арестувани бѣха на 14 септемврий и тримата копачи. Мерджановъ бѣ изтезаванъ за едно

251

шифровано писмо отъ Хр. Матовъ, намѣрено задъ кожата на гърба на единъ речникъ, но изтърпѣ мѫкитѣ. Българското правителство се застѫпи за своитѣ поданници и понеже турската полиция ги смѣташе за обикновени комитаджийски агитатори, освободи Соколова и Мерджанова, а Шатева интернира въ родния му градъ Кратово.

Бедниятъ български дипломатически агенъ Ив. Ст. Гешевъ! Той посъветва бащински двамата другари преди заминаването имъ за България, друтъ пѫть да не се занимаватъ съ такива работи, които сѫ отъ естество „да развалятъ добритѣ отношения между България и Турция”, безъ да подозира, че съ застѫпването си предъ султана за тѣхното освобождение, ставаше неволенъ съучастникъ въ най-страшния отъ атентатитѣ, какъвто нѣкога се е готвилъ противъ Турция. Но на Отоманската банка, спасена веднажъ презъ 1896 год., бѣ сѫдено и тоя пѫть да остане здрава и читава. Вмѣсто върналитѣ се въ България, въ Цариградъ се изпратиха Дим. Кощановъ и Ал. Кипровъ. Пристигналъ въ Цариградъ, Кипровъ посети склада, разгледа подземието и написа подробенъ шифрованъ рапортъ на Хр. Матовъ въ Солунъ. [1] Тъкмо по това време въ Солунъ избухва голѣмата афера (януарий 1901), Матовъ е арестуванъ и Кипровото писмо отива въ рѫцетѣ на турцитѣ, които притежаватъ и самия шифъръ. Дешифрираниятъ рапортъ е изпратенъ въ Илдъза. Собствената полиция на Абдулъ Хамида веднага запечатва „склада”. После разкри всичко по точнитѣ  и подробни данни на Кипровия рапортъ. Кипровъ успѣ да избѣга своевременно. Най-много пострадаха печатаритѣ, баща и синъ. [2] Едната акция бѣ осуетена.

Нещастието въ Цариградъ застави солунската група да замаскира канала и да напустне наетата „бръснарница”. Сега „гемиджиитѣ” решаватъ първо да доставятъ взривния материалъ и после да довършатъ канала. Сарафовъ не бѣше вече въ Върховния комитетъ. Орцето идва въ София и развива предъ Михайловски—Цончевъ терористическата теория на групата си, но новитѣ рѫководители на Комитета отказватъ да го подкрепятъ парично, понеже смѣтатъ тоя начинъ на действие „вреденъ за българскитѣ интереси”. [3]

1. Кипровъ бѣ изпратенъ отъ Сарафова. Но въ Солунъ той стана близъкъ и съ Централния комитетъ, който сѫщо го подкрепяше съ срѣдства за издръжка. Той навѣрно бѣ поелъ ангажиментъ предъ Матова да го освѣтли всестранно върху цариградския каналъ.

2. И двамата бѣха осѫдени на 101 година затворъ. Стариятъ Калчо Стояновъ умрѣ като заточеникъ въ Синапъ. Синъ му Нанчо бѣ освободенъ подиръ хуриета и пакъ заработи като печатарь въ Цариградъ, но не живѣ много. Отъ Синапъ той се върна съ туберкулоза въ много напреднала форма.

3. П. Шатевъ: „Солунскиятъ атентатъ”, стр. 27.

252

Орцето заминава въ Женева да търси Сарафова. Отъ Женева главатарьтъ на „гемиджиитѣ” [1] се връща съ 10.000 лева, дадени му отъ Сарафова и съ впечатления добити отъ срещитѣ съ руски социалъ-революционери и анархисти. Тия впечатления, споделени съ другаритѣ намиращи се въ София, навеждатъ групата на печални заключения относно теоритическата подготовка на членоветѣ  й:

Тогава видехме, че не можемъ да се сравняваме съ рускитѣ революционери, казва П. Шатевъ, — и се видѣхме нищожна групица безъ рѫководни идеи: повече по инстинктъ работехме. Решихме да действуваме като малка група прямо на своя глава. [2]

Крѫжокътъ се залавя трескаво за работа. Понеже „бръснарницата” въ Солунъ е наета отъ други, става нужда да се вземе новъ дюкянъ и да се захване новъ каналъ, който да се съедини съ стария. Новиятъ дюкянъ представлява доста добре обзаведена бакалница. Като бакалинъ се ангажира Марко Ив. Бошнаковъ, отъ Охридъ, когото Орцето успѣва да спечели за съзаклятието. Пристига въ Деде-Агачъ и първата партида отъ динамита, обещанъ отъ Сарафова и изпратенъ презъ Марсилия като цѣръ противъ филоксера. Димитъръ Мечевъ напуща Перникъ (когато не е ангажиранъ съ революционна работа, Мечето работи въ мината и си изкарва прехраната като надничарь) и заминава за Одринъ да копае подъ австрийската поща, която трѣбва да бѫде разрушена едновременно съ банката въ Солунъ. Въ Одринъ той урежда срещу пощата дюкянъ съ жито, трици и пр. и започва да копае. Организацията е въ течение на това, което младежитѣ готвятъ и следи стѫпкитѣ имъ.Гарванавъ успѣва съ измама да тури рѫка на динамита, който имъ е изпратенъ отъ Марсилия и разтоваренъ въ Деде-Агачъ. Рѫководительтъ на Централния комитетъ мисли, че по тоя начинъ ще обезорѫжи пакостницитѣ. Това посегателство изостри отношенията между дветѣ страни — „до убийство”, както се изразява П. Шатевъ. Но то разяри крѫжока и го накара да побърза съ акцията си, като се задоволи съ по-малко количество материалъ: 160 кгр., складиранъ въ България. На Мечева се предписва да изостави канала въ Одринъ и да отиде въ Кюстендилъ. Мечевъ, Орцето, Шатевъ, и др. се турятъ въ движение и въ сравнително кратко време тоя материалъ на части и по разни пѫтища (съ чета презъ границата и по желѣзницата Велесъ — Солунъ и София — Цариградъ — Солунъ), ту въ чували съ оризъ, ту като солена риба или като зейтинъ въ тенекии — се пренася въ Солунъ.

Веднажъ сдобили се съ материалъ, съзаклятницитѣ се чувствуватъ съ развързани рѫце.

1. П. Шатевъ „Солунскиятъ атентатъ” стр. 27—28.

2. Пакъ тамъ, стр. 27—28.

253

— Имаме вече динамитъ, можешъ да дойдешъ да го видишъ, ако искашъ! — заявява Орцето на Гарванова.

Отъ друга страна, тѣ бѣха успѣли още по-рано да взематъ отъ Дѣлчева въ София и 250 лири отъ Мисъ-Стонинитѣ срещу обещанието, че ще отложатъ за известно време акцията си.

Въ новиятъ каналъ се заработи усилено. Пръстьта се трупаше въ стария каналъ или се натъпкваше въ избата на дюкяна. Взети бѣха мѣрки да може да се произведе взривъ всѣки моментъ, въ случай на разкритие, като се пожертвува подпалвачътъ. Презъ мартъ копачитѣ стигнаха подъ самитѣ  основи на банката, поставиха и взривния материалъ. Всичко бѣше вече готово. Съзаклятницитѣ станаха нетърпеливи. Нѣколко обстоятелства ги обезпокоиха: копаеше се наблизо за обикновена канализация и нашитѣ копачи се опасяваха да не би да се открие тѣхниятъ каналъ. По това време, месецъ мартъ, голѣми европейски вестници, Temps и други, осведомени отъ софийскитѣ си кореспонденти, писаха, че македонскитѣ  революционери готвятъ атентати противъ европейскитѣ предприятия. Турцитѣ взеха мѣрки, но надъ земята, мислейки, че се касае за нападения, подобни на арменскитѣ въ Цариградъ: засилиха стражата около банката. Къмъ тия обстоятелства, се прибави и опасението, да не би, при по-продължително стоене, Нобеловиятъ динамитъ да се развали отъ влагата.

Първи априлъ наближаваше. Съзаклятницитѣ се смѣтаха освободени вече отъ ангажимента, поетъ предъ Вѫтрешната организация, за отлагане на атентата. Хората имъ, натоварени съ опредѣлени задачи, бѣха на поста си въ Солунъ. Крѫжокътъ реши да действува веднага следъ великденскитѣ праздници.

Узналъ за решението имъ, Централниятъ комитетъ прави последни усилия за да предотврати атентата. Но съзаклятницитѣ сѫ господари на положението. Никакви сурови мѣрки не биха могли да помогнатъ: Комитетътъ знае, съ какви хора има работа, знае сѫщо, че дори, ако се посегне върху единъ, други ще произведатъ взрива. Оставаше да се действува само чрезъ увещания. [1] Дамянъ Груевъ, току-що се върналъ отъ заточение, вика своя старъ приятель Мечевъ и се старае съ всичката сила на своята убедителность да му докаже, че акцията ще нанесе непоправимъ ударъ на освободителното дѣло, а може да компрометира и самото възстание и че най-целесъобразно е да остане

1. Твърдението на Ст. Симеоновъ за нѣкакво решение на Централния комитегъ „да бѫдатъ избити или изтровени съзаклятницитѣ” ни се вижда произволно. По посоченото вече съображение, такова едно решение бѣ безсмислено и не би могло въ нищо да помогне.

254

атентатътъ въ Солунъ най-накрая — ако и възстанието не помогне — като последно предупреждение къмъ Европа. Но Мечевъ остава непреклоненъ. Той хвърля въ очитѣ на Груева, между друго и тоя аргументъ, че Организацията не е способна и едва ли мисли да прави възстание.

Вѣренъ на своята философия, Груевъ съ резигнация замина за Битоля. Това бѣше нѣколко дена предъ Великдень. [1]

Гарвановъ, по-прямъ и по-властенъ, е на ножъ съ тия неподатливи момчета. Но и той се мѫчи всѣкакъ да ги отклони. Предлага имъ и пари, отъ които тѣ и сега не се отказватъ, но и отъ решението си не отстѫпватъ. Опитва се да ги ангажира въ нѣкоя нова работа въ Одринъ, та да почакатъ още нѣкое време — предлага имъ и нужднитѣ за това средства. Съзаклятницитѣ не искатъ да чуятъ. На Велика Сѫбота предъ самия Великдень отива при Гарвановъ Орцето и следъ като отблъсва едно по едно предупрежденията му, твърдо заявява:

— Азъ дойдохъ само да ви кажа, че сме решени да действуваме и да ви предупредя да си вземете нужднитѣ мѣрки.

Между това, съзаклятницитѣ бѣха вече направили всички разпоредби до другаритѣ  си вънъ отъ Солунъ. Ангажирани бѣха въ града само 7—8 души — колкото при разполагаемото ограничено количество бомби и другъ материалъ, можеха да влѣзятъ въ работа. На другаритѣ си въ Велесъ — Тодоръ Органджиевъ, Илия п. Йордановъ, Алекси Миновъ — Каникотъ и др. — съобщиха да не идватъ. На едно последно съвещание вънъ отъ града съзаклятницитѣ установиха въ подробности своя планъ на действие и задачата на всѣки единъ отъ тѣхъ.

Тукъ се повдигна още веднажъ въпросътъ за тяхната лична участь. Решени, безъ да питатъ никого освенъ себе си, да хвърлятъ въ огънь града Солунъ, а може би и цѣлата страна, иматъ ли тѣ право да преживѣятъ своето дѣло или сѫ длъжни да загинатъ подъ трѣсъка на собственитѣ си бомби? Около тая шекспировска дилема: да уцелѣятъ или да загинатъ, съзаклятницитѣ не бѣха единодушни. Единодушие не можа да се постигне и въ това тѣхно последно съвещание. Едни смѣтаха, че сѫ нужни за своето дѣло, което трѣбва да се продължи, следователно, нѣма защо да предрешаватъ сѫдбата си. Противъ това опортюнистично мнение,

1. Мих. Герджиковъ твърди предъ насъ, че въ негово присѫтствие въ София, въ хотелъ „Батембергъ”, стая № 9, Дѣлчевъ е убеждавалъ Мечева да не действуватъ на своя глава и предлагалъ следната комбинирана акция: въ единъ моментъ, избранъ въ съгласие съ Централния комитетъ, той, едновременно съ атентатитѣ вѫтре, да нахлуе отвънъ съ голѣма чета отъ много стотини души. Мечевъ останалъ непреклоненъ.

255

поддържано отъ Шатевъ, Бошнаковъ и други, възставаха винаги Орцето, Кирковъ, Мечевъ.

— Не! — казваха тѣ. — Ще се боримъ, докато загинемъ!

Тѣ не можеха да си представятъ подвига инъкъ, освенъ свързанъ съ единъ дързъкъ жестъ на саможертва. Да оцѣлѣятъ, това значеше да помрачатъ величието на своето дѣло и собствения си ореолъ на борци, издигнали се до пълно презрение къмъ смъртьта. Да посѣятъ около себе си смърть и ужасъ въ невижданъ още размѣръ, безъ да сложатъ и собственитѣ си глави — това бѣ равносилно на подлость. А какво би останало отъ тѣхното високомерие и гордость, ако случайно попаднатъ живи въ рѫцетѣ  на врага? Само при абсолютна воля за смърть главоломното дѣло, което започваха, можеше да разчита на успѣхъ и на ефектъ.

Така мислеха Орцето, Кирковъ, Мечевъ. И тѣ бѣха правитѣ. [1]

*

На 15 априлъ къмъ 11 часа сутриньта, единъ русъ момъкъ, съ паспортъ на името Георги Манасовъ, следъ като представи куфара си на прегледъ въ солунската митница, нае лодка и се отправи къмъ парахода „Гвадалкивиръ” отъ „Месажери Маритимъ.” Единъ часъ по-късно „Гвадалкивиръ” дигна котва и потегли къмъ устието на залива. Но едва миналъ малкия Кара-бурунъ, страшенъ гръмъ разтърси залива. Докато другитѣ пѫтници прибледнѣха отъ уплаха, сърдцето на русия момъкъ трепна радостно отъ тоя очакванъ гръмъ. Минаха петь минути и гигантски пламъци обвиха корпуса на парахода. Сирената на „Гвадалкивиръ” засвири отчаяно. Пѫтницитѣ — и Георги Манасовъ между тѣхъ  — се спустнаха къмъ спасителнитѣ  лодки. Множество други лодки дойдоха на помощь и отъ брѣга.

Пристигналитѣ полицаи побързаха да заключатъ:  к а з а н ъ  п а т л а м ъ ш ъ ! — котлитѣ се пръснаха! Сѫщата мълва се носѣше отъ уста на уста всрѣдъ тълпата, която

1. По тоя въпросъ Шатевъ („Солунскиятъ атентатъ”, стр. 53) пише :

„Преди атентата ние разсѫждавахме тъй :

Ние нѣмаме органъ за да пропагандираме своята реформаторска акция, та смѣтахъ, че е полезно за дѣлото, ако можемъ и следъ атентата да оцѣлѣемъ, за да можемъ да продължимъ дѣлото. На това мнение бѣхме азъ, Миланъ Арсовъ и Бошнаковъ. Напротивъ, Мечевъ, Кирковъ и Орце бѣха на мнение, непременно да се свърши съ това и нашиятъ животъ. Ние предлагахме да не извършимъ изведнажъ всичко, а постепенно, едно по едно, а банката най-сетне, защото цельта бѣше да направимъ несигурни европейскитѣ капитали. Мечевъ и другаритѣ му отговаряха, че ние не сме гарантирани, че следъ първия опитъ не ще бѫдемъ хванати, че нѣмаме динамитъ и пр. Затова тѣ бѣха на мнение да не взимаме никакви мѣрки за да избѣгаме, защото трѣбва заедно съ атентата и ние да свършимъ. Така и направиха. Азъ не бѣхъ съгласенъ съ това — да свършимъ. Тѣ искаха да се постигне по възможность по-голѣмъ ефектъ. Не можахъ да ги склоня”.

256

се струпа на кея да наблюдава горящия всрѣдъ морето параходъ. Съвсемъ друго мнение си съставиха французитѣ — консулътъ Стегъ, секретарьтъ му и чиновницитѣ отъ агенцията на „Месажери Маритимъ” — щомъ приближиха съ лодкитѣ си парахода.

— Това не е случайно избухналъ пожаръ, — казаха тѣ, сочейки половинъ метровата дупка, зинала въ корема на „Гвадалкивиръ” — а злоумишлено покушение! Пожарътъ не би могълъ да избухне толкова скоро, ако бѣха се пръснали котлитѣ.

Тѣ споделиха веднага съ турскитѣ полицаи съмненията си и ги извадиха отъ заблуждението имъ. [1]

„Гвадалкивиръ” продължаваше да гори. Цялата нощъ Солунъ бѣ както никога илюминиранъ отъ тоя импровизиранъ прожекторъ, издигнатъ всрѣдъ морскитѣ вълни. Солунчани, наблюдаваха фееричното зрелище. Нѣкои все още отдаваха пожара на случайно нещастие. Но консулскитѣ срѣди и турската полиция мислеха инъкъ и се отдаваха на тревожни догадки относно подпалвачитѣ и тѣхнитѣ по-нататъшни намѣрения.

Сѫщата вечерь, 15 априлъ, между новата и старата гара на единъ завой по линията Солунъ — Цариградъ се извърши динамитенъ атентатъ. Тренътъ не дерайлира, както очакваха динамитаритѣ Дим. Мечевъ, Ил. Тръчковъ и Миланъ Арсовъ. Само локомотивътъ се повреди слабо и стъклата на нѣкои вагони се строшиха. Но новиятъ атентатъ издаваше вече явно пръста на Революционната организация.

Съмна се, настѫпи 16 априлъ — деньтъ на голѣмата акция.

Вечерьта къмъ 8 ½ часа невидимиятъ врагъ, който отъ два дни дебнѣше града, духна и угаси освѣтлението. Солунъ потъна въ тъмнина.

Десетина минути следъ угасването на лампитѣ, което нѣкои отъ гражданитѣ отдадоха на обикновена повреда, нѣщо като землетресение, съпроводено съ страшенъ гръмъ, разтърси земята. Стражата около „Банкъ Отоманъ” бѣ зашеметена и отхвърлена по съседнитѣ улици. Хората хукнаха навънъ да се спасяватъ, а ония които се намираха по улицитѣ съседни на банката, се залюляха на краката си. Надъ банката се издигнаха пламъци. Бомби запукаха изъ разни мѣста на града. Къмъ трѣсъка имъ не закъснѣ да се прибави и пушечна стрелба, която не замлъкна вече.

1. Пѫтницитѣ бѣха заведени въ агенцията на компанията. Тамъ взеха имената имъ и имъ казаха да дойдатъ утре за да си взематъ обратно паритѣ. На другия день французкиятъ консулъ съобщи на валията, че само едно лице, на име Георги Манасовъ, не се е явило въ агенцията за паритѣ си. Полицията разпореди да се провѣрятъ всички пѫтници по треноветѣ. Манасовъ бѣ арестуванъ на скопската гара и на 17 априлъ вечерьта докаранъ въ Солунъ. Подъ името Георги Манасовъ се криеше Павелъ Шатевъ.

257

Цѣлиятъ гарнизонъ излѣзе на улицата и блокира града неочаквано бързо: очевидно, той бѣ държанъ отъ властьта накракъ за всѣки случай. Но войницитѣ мѫчно можеха да действуватъ, всрѣдъ невъобразимата блъскотия, изъ мрака, незнаейки, при това, кѫде и кой е врагътъ. Военното командуване помисли, че едновременно съ взрива въ банката, комитаджийски чети сѫ нападнали града. Но никакви чети не се виждаха, а бомби трещѣха ту въ една, ту въ друга улица. Войската се зае да разгони най-напредъ тълпата и да остане сама срещу неприятеля. И успѣ. Но изпокрилитѣ се по кѫщитѣ си граждани чуваха цялата нощь стрелба, често прекѫсвана отъ пукота на бомби и отъ екота на динамитни взривове.

Какво бѣше се случило?

Къмъ 8 ½ часа вечерьта Кирковъ разруши съ мелинитѣ жѣлезнитѣ трѫби на свѣтилния газъ подъ моста при Сѣрската гара.

Това бѣ уговорениятъ знакъ за действие. Всички динамитари бѣха на поста си, очаквайки угасването на освѣтлението, за да пристѫпятъ къмъ работа.

Орцето презъ това време бѣ на постъ въ своето подземие. Когато наближи уговорениятъ часъ, той видѣ презъ прозорцитѣ на избата, че угаснаха лампитѣ. Почака около 5минути, после запали фитилитѣ, излезе отъ бакалницата, и се отправи бързо къмъ втория етажъ на банката, кѫдето живееше директорътъ съ семейството си, за да му каже, че трѣбва веднага да напустне зданието, понеже следъ петь минути то ще бѫде хвърлено въ въздуха. Отъ тамъ Орцето се прибра въ квартирата си, задъ католическата църква, въ кѫщата на италиянеца Антонио Пепе.

Миланъ Арсовъ, най-младиятъ съзаклятникъ, ученикъ отъ пети класъ, дочака уречения часъ въ кафене „Алхамбра”. Угасването на лампитѣ предизвика веселость и рѫкоплѣскания у публиката. Миланъ сложи на масата една бомба и я запали съ цигарата си. Хората се разбѣгаха въ паника, щомъ свѣтлината при запалването на фитила освѣтли желѣзното кълбо.

К. Кирковъ, следъ като разруши газопроводната трѫба, се върна въ града и хвърли една бомба предъ „Grand Hôtel”.

Илия Богдановъ хвърли друга бомба презъ прозорцитѣ на кафене „Ньоньо”.

Владимиръ Пинговъ, „берберинътъ” при копането на първия каналъ, предивзика, съгласно плана, пожаръ въ „Бошковъ-ханъ” и се запѫти къмъ квартирата на Мечевъ и Тръчковъ. Спрѣнъ при Топхането отъ войницитѣ, Пинговъ успѣ да хвърли една бомба и биде убитъ.

Мечевъ и Тръчковъ се опитаха да хвърлятъ въ въздуха резервоара на фабриката за свѣтиленъ газъ, но се

258

натъкнаха на усилена стража. Върнали се отъ тамъ, тѣ се раздѣлиха по разни посоки. Мечевъ хвърли две бомби предъ кафене „Egypt”. Тръчковъ сѫщо пустна нѣколко кълбета между публиката. Следъ като пръснаха изъ улицитѣ колкото бомби носѣха върху си, двамата другари се прибраха въ квартирата си, разположена на ѫгълъ, при Топхането. У дома тѣ имаха цѣлъ складъ бомби, които сѫщо трѣбваше да се похарчатъ. Първата имъ бомба, хвърлена отъ прозореца, привлѣче войска и се завърза сражение, но двамата динамитари не искаха да умратъ преди да сѫ употрѣбили всичкитѣ си бомби. Затова тѣ ги хвърляха презъ прозорцитѣ лежишкомъ, неуязвими за турската стрелба откъмъ улицата и отъ срещнитѣ кѫщи. Така тѣ продължиха борбата близо до зори. Най-после станаха прави и посрещнаха съ открити гърди залповетѣ на войската. Сутриньта турцитѣ намѣриха въ квартирата имъ два трупа, изрешетени отъ куршуми, но ни една бомба.

Пукотевицата бѣше утихнала, когато сутриньта на 17 априлъ войската, привлѣчена отъ трѣсъка на избухнала бомба, се затече къмъ квартирата на Орцето. Орцето се сражаваше почти открито и падна пронизанъ отъ куршумъ, следъ като хвърли последната си бомба. [1] Войницитѣ се втурнаха да го измушкатъ, но началникътъ имъ Хасанъ Арабъ-бинбаши ги възпрѣ и имъ каза: „Вие трѣбва да вземете отъ тоя герой примѣръ, какъ се мре за отечеството!”

Бомбитѣ на Орцето разтревожиха наново поуспокоения градъ: всички комити още не сѫ избити. Турцитѣ се наежиха и излязоха на улицата. Гърци и евреи се присъединиха къмъ тѣхъ. Озверената тълпа тръгна да трепе виновницитѣ. А виновници за нея бѣха всички българи. Докато полицейскитѣ започнаха да обискиратъ по редъ българскитѣ кѫщи и да ловятъ мѫжетѣ, войницитѣ и башибозукътъ бѣснѣеха по улицитѣ. Единъ старъ българинъ отъ Дебъръ, баща на учителката Ф. Йосифова, излѣзе отъ кѫщи, но скоро се завърна и разправи на Хр. Коцевъ, който бѣше се прикрилъ у дома му:

1. Нѣколко месеца по-рано Орцето бѣше се осигурилъ при д-во „Ню-Йоркъ” за 10.000 лева на името на С. Радевъ (не и на Ляповъ, както твърди П. Шатевъ). С. Радевъ, къмъ когото се отнесохме за по-голѣми подробности по тая осигуровка, казва: „Орцето въ Женева слѣзе въ моя пансионъ. Остана 3 дена. Има нѣколко срещи съ Сарафова насаме и си замина крайно недоволенъ отъ него. Презъ есеньта на 1903 г. известиха ми отъ д-во „Ню-Йоркѣ”, че той се билъ осигурилъ на мое име за 10.000 лева. За мене това бѣ голѣма изненада. Малко следъ туй единъ другарь на Орце дойде и ми съобщи последната воля на Орце — тая сума да се предаде на Борисъ Сарафовъ. Обясни ми, че на Орцето тежело гдето получилъ отъ Сарафова въ Женева 10.000 лева и искалъ следъ смъртьта му да му се. повърнатъ. Азъ дадохъ пълномощно на Сарафова и той изтегли паритѣ отъ д-во „Ню-Йоркъ”. Часть отъ тѣхъ — мисля, половината — Сарафовъ предаде на бащата на Орцето, който за тая цель дойде отъ Велесъ въ София”.

259

— Много лоша работа, даскале! Не можахъ да излѣзя на главната улица. Турци, гърци и евреи развикали се, като че гонятъ бѣсно куче. Видятъ ли българинъ и викнатъ; „Тутунусъ! Комитадъръ”! [1] па се спустнатъ отгоре му, турцитѣ съ прикладитѣ на пушкитѣ, гърцитѣ и евреитѣ (Богъ да ги убие!) съ дървета и камъни, пребиятъ го човѣка и умрѣлъ-неумрѣлъ го хвърлятъ на колата при другитѣ . . . [2]

Българитѣ се измъкваха отъ кѫщитѣ и дюкянитѣ си и съ бой и ругатни се подкарваха къмъ правителствения домъ. Мнозина бѣха застреляни или измушкани изъ пѫтя. Войници и башибозукъ нападнаха църквата въ Вардарската махала, убиха свещеника Димитъръ, единъ руски монахъ и неколцина други въ църковния дворъ, а самата църква ограбиха. Въ Солунъ тоя день се извърши клане на българи, отъ рода на арменското въ Цариградъ. [3] То не взе сѫщитѣ размѣри, понеже не бѣ заповядано отъ властьта, а избухна спонтанно. Валията Хасанъ Фехми паша, се намѣси и усмири войската. Той обикаляше улицитѣ, увещавайки и молейки башибозука да се въздържа отъ буйства, ако не иска да навлѣче на държавата още по-голѣми беди.

При все това вилненията продължиха и на другия день 18 априлъ. Засилиха се особено ареститѣ.

Но тоя день избухнаха още две отъ последнитѣ революционни бомби и отбелязаха два нови подвига.

Коста Кирковъ въ елагантенъ костюмъ и съ бомбе на главата напустна сутриньта квартирата си и се отправи къмъ телеграфопощенската станция, за да подаде „телеграма”. Часовитѣ на вратата не го допустнаха да влѣзе и поискаха да го обискиратъ. Тогава елегантниятъ господинъ се поотдалечи, извади една бомба, но преди да успѣе да я възпламени, биде промушенъ отъ войнишкитѣ щикове.

Около „гемиджиитѣ” се въртеше и единъ възрастенъ българинъ, на около 40 — 50 години, отъ Битолско, на име Цвѣтко Трайковъ. Тоя Цвѣтко бѣ се ангажиралъ да убие валията. Понеже правителствениятъ домъ бѣ силно охраняванъ, Цвѣтко реши да причака пашата при лятната му вила, когато излиза отъ дома следъ обѣдъ, за да отиде въ вилаетското управление. Стражата се усъмни въ него и поиска да го обискира. Цвятко, подгоненъ отъ войницитѣ, избѣга на известно разстояние, запали една бомба и седна върху нея.

1. „Дръжте го! Комита е!”

2. Хр. Коцевъ: „Прелюдия на Илиндень, 20 юлий 1903 г.” (Сб „Илиндень”, 1922, стр. 52.

3. За броя на убититѣ даннитѣ сѫ противоречиви. Споредъ „Мемоара” избититѣ и изкланитѣ бѣха не по-малко отъ 200 и не повече отъ 300 християни. Турската власть официално призна 35 убити българи. Убити бѣха по погрешка и нѣколко души гърци и евреи, сѫщо и нѣколко чужди поданници.

260

Така, Кирковъ и Цвѣтко изпълниха смъртния заветъ на крѫжока. Съ малко закъснение, но не и съ по-малко безстрашие предъ смъртьта.

Сѫщиять день една италиянска ескадра оповести пристигането си съ топовни салюти. Малко следъ нея пристигнаха и австрийски и французки военни параходи. Буйствата моментално спряха. Властьта разпореди да се измиятъ локвитѣ кръвь по улицитѣ и да се отвори чаршията. Българитѣ се поуспокоиха, но не за дълго. Високата порта се оплака предъ посланницитѣ, че появяването на европейскитѣ ескадри въ Солунъ ще бѫде изтълкувано като насърдчение на анархистическитѣ злодеяния. Посланницитѣ се преклониха предъ тая логика, като се задоволиха съ обещанието на великия везиръ, че спокойствието и сигурностьта на християнитѣ ще бѫдатъ гарантирани и ще се преследватъ по законенъ редъ само виновницит. Чуждитѣ ескадри дигнаха котва отъ солунското пристанище, а заедно съ тѣхния димъ изчезна и мимолѣтното успокоение и надеждитѣ, които бѣха донесли на българското население.

*

Между деятелитѣ, преживели ужаса на днитѣ 16, 17 и 18 априлъ въ Солунъ и останали да продължатъ при неимовѣрно влошени условия, приготовленията за Илинденското възстание, има и такива, които и днесъ не могатъ да говорятъ спокойно за солунскитѣ атентати и за тѣхнитѣ автори. Това показва колко болезнено се изживяха тѣзи акции отъ мѣстнитѣ българи и колко тежко се отразиха тѣ върху по нататъшния ходъ на освободителната борба.

За пълнота на тая книга ние ще изложимъ въ отделна, глава непосрѣдственитѣ последици на солунскитѣ събития. Сега нека отдадемъ заслуженото на  г е р о и т ѣ.

Има, наистина, голѣма доза отъ наивность и несъзнавано противоречие въ вѣрата, която насочваше бомбитѣ на „гемиджиитѣ” предимно противъ европейцитѣ. Очакваха свободата отъ намесата на Европа, съзнаваха, значи, че революционна Македония нѣма силата да се разправи сама съ турската империя, и все пакъ вѣрваха, че европейската намѣса ще се предизвика по-лесно и по-бързо чрезъ тероръ противъ сѫщитѣ европейци — чрезъ една борба, която, по своето естество, буди у европееца непобедимо отвращение и която, таксувана като „анархистическа”, се поддава на най-пакостна за македонскитѣ борци експлоатация отъ страна на враговетѣ.

Но ако терористическата доктрина подлежи на критика, солунскитѣ динамитари сѫ най-малко уязвими. Тя се създаде отъ по-рано и се усвои отъ революционери съ високи рѫководни и отговорни постове въ Организацията. Неинъ при-

261

върженикъ бѣше и Гоце Дѣлчевъ. И Сарафовиятъ комитетъ и Вѫтрешната организация финансираха динамитарскитѣ инициативи на „гемиджиитѣ”. Квалифицирани дипломати македонци ги насърдчаваха въ тѣхния пѫть. [1] Разликата е въ това, че вѣрвайки искренно въ полезностьта на динамитарския методъ, тѣ го прилагаха интегрално, съ стихиенъ възторгъ и съ безпримѣрна самопожертвователность. Бихме могли да попитаме: не въ тѣхна честь ли е тая разлика?

Упрѣкваха се динамитаритѣ — нѣкои ги упрѣкватъ и сега [2] — загдето сѫ извършили самоволно и не навреме атентатитѣ, въпрѣки увещанията и молбитѣ на Централния комитетъ да отложатъ акцията си, за да остане тя като последенъ резервъ на възстанието. Тоя упрѣкъ не е лишенъ отъ основание. Но крѫжокътъ не отстѫпи, първо защото не вѣрваше, че може изобщо да се вдигне възстание, и второ защото се опасяваше да не бѫде каналътъ разкритъ. Та само динамитаритѣ ли сѫ подценявали силата на организирания народъ? Тѣ поне не сѫ посѣгали върху готовия капиталъ на Организацията, та да го прахосватъ за недомислени експерименти. Колкото за опасенията имъ, тѣ не бѣха неоснователни: европейската преса писа, както видехме, за предстоящи атентати, а дипломатическитѣ канцеларии бѣха предупредили Високата порта да вземе предохранителни мѣрки. Цѣлиятъ къртешки трудъ на крѫжока можеше да пропадне поради най-малката случайность. Сѫдбата на цариградския каналъ ги ужасяваше. И вмѣстто да бѫдатъ изненадани — сами изненадаха врага.

Но всичко, което би могло да се вмѣни въ укоръ на динамитаритѣ, бледнѣе предъ величието на тѣхния духъ. Тоя духъ, който, видимо, се домогва само до страховити ефекти, чрезъ безогледно разрушение, е изпълненъ съ страненъ

1. П. Шатевъ („Солунският атентатъ и заточеницитѣ въ Фезанъ”. стр. 35) разправя :

Оставаше да си направимъ плана за атентата. Азъ и Мечевъ докато бѣхме още въ София, преди да тръгнемъ, попитахме единъ нашъ македонецъ, който добре разбираше европейската дипломация, какъ мисли той относително нашия планъ (общо говорено). Той се произнесе одобрително: Тамъ е, каза той, болното мѣсто на Европа — европейскитѣ капитали. Попитахме го, на коя държава е най-добре да се пакости. Той, като ни описа, какъ сѫ разположени европейскитѣ държави, каза, че най-много прѣчатъ Русия и Австрия на нашитѣ работи, макаръ че сѫ най-заинтересувани, та ако бихме засегнали тѣхнитѣ капитали, тѣ пакъ нищо нѣма да направятъ, защото нѣматъ намѣрение да измѣняватъ работитѣ въ Македония. Приведе ни за примѣръ случкитѣ съ убийството на рускитѣ консули. Русия можеше тия поводи да използува, ако да е имала намѣрение да прокарва реформи и пр. Сѫщо и Австрия. Затова препорѫчваше да се закачатъ интереситѣ на другитѣ освенъ на Англия, понеже Англия, макаръ че силно симпатизира, е сама, безъ съюзници, та не ще излѣзе сама. Оставаха Франция, Италия, малка Белгия и др. Ние разсѫдихме, че Франция най-много може да повлияе и да склони и Русия негли да действува. Затова решихме да изгоримъ единъ французки параходъ. Нашиятъ съветникъ, когато дойде дума за Франция, искаше да ни каже да не закачаме и нея.

2. Вижъ статията на Хр. Коцевъ : „Прелюдия на Илиндень, 20 юлий 1903 г”. (Сб. „Илиндень”, стр. 44—57).

262

идеализъмъ и изтъканъ отъ удивителни контрасти. Презъ кѫсия интервалъ до взрива първата грижа на Орцето е да спаси директорътъ на банката и неговото семейство. Каква нравстена красота и колко човѣшко благородство има въ тоя жестъ на суровия главатарь! Тоя главатарь, който преследвайки неотстѫпно успѣха въ наченатото страшно дѣло, често тероризираше съ своята брутална взискателность другаритѣ си съзаклятници!

Друго нѣщо, което поразява е съчетанието на тѣхната революционна екзалтация, надминала точката на кипенето, съ една воля тъй дресирана, че отбеляза почти свръхчовѣшки постижения.

Воля за титаническа работа въ подземието, воля за смърть презъ време на акцията.

Смъртьта се бавѣше. Тя ги избѣгваше, като че ли нарочно, за да изпита твърдостьта на своитѣ  рицари. Но за да се изпълни смъртния имъ заветъ, тѣ я потърсиха сами: едни — като се изправиха дръзко предъ турскитѣ куршуми, други — като се натъкнаха на войнишкитѣ ножове, трети — като устроиха бомбенъ взривъ за собственото си тѣло.

Така, тѣ обезорѫжиха всички критици и изкупиха грѣха си за причиненитѣ страдания и за пролѣтата кръвь на невинни хора.

Така, тѣ изразиха накипѣлия благороденъ гнѣвъ на своята македонска родина и завещаха на сънародницитѣ си най-дивния примѣръ на самопожертвувателность.

[Previous] [Next]
[Back to Index]