Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

V. ПРЕДИЛИНДЕНСКИ ПЕРИОДЪ

7. Въ навечерието

Организацията подиръ солунскитѣ атентати. — Обезглавени комитети. — Груевъ и Сарафовъ изъ Битолския окрѫгъ. — Да възстане ли Охридско? — Спорове за Коте въ Костурско. — Усилена доставка на пушки, патрони, гилзи и барутъ. — Разпределение на въорѫженитѣ сили. — Запасяване съ храни и други припаси. — Дата на възстанието. — Надежди въ България. — Илиндень. — Окрѫжно до районнитѣ началства. — Възвание до народа. — Тайната запазена и изненадата осигурена

Макаръ и извършени въпрѣки нейната съпротива, Организацията трѣбваше да понесе всички морални и материални последици на атентатитъ. Динамитаритѣ ликвидираха съ себе си, а тя оставаше да се справи съ страшното положение, което описахме, съ задълженията си къмъ народа и съ неотмѣнимото си решение да действува — въпрѣки всичко.

Обвиненията въ анархизъмъ засегнаха цѣлото освободително дѣло — и нея, която го представляваше и рѫководѣше. Но тая беда бѣ нищо въ сравнение съ другитѣ удари и загуби, които ѝ се нанесоха.

Обезглавенъ бѣ преди всичко Централниятъ комитетъ въ едно време, когато и часоветь бѣха отъ значение за подготовката на предстоящето възстание. Загубата на Гарванова бѣ незапълнима. Нѣмаше между легалнитѣ деятели въ вѫтрешностьта човѣкъ съ неговата осведоменость върху работитѣ въ цѣлата область и съ неговата властна воля, за да може да се наложи като легаленъ вождъ и да запази авторитета на обединителния центъръ. [1] „Солунъ вече се губѣше като центъръ и затова оставаше щото всѣки окрѫгъ да се грижи за себе си”, казва Б. Сарафовъ. [2] „Много отъ районнитѣ комитети останаха безъ рѫководители, усилената организационна работа въ половина Македония бѣ парали-

1. Въ статията си „Прелюдия на Илиндень, 20 юлий 1903 г.” Хр. Коцевъ, който замѣсти Гарванова пише: „Инсанъ кътлъгънданъ” (по липса на хора) трѣбваше азъ и Б. Мончевъ да подемемъ работата и набързо да свържемъ скѫсанитѣ нишки на цѣлата организация” (Сб. „Илиндень”, 1922. стр. 56).

2. „Спомени”, стр. 90.

276

зирана”, пише Хр. Коцевъ. Току що уредени канали се затвориха, уговорени доставки на орѫжие се осуетиха. Всички околии, които очакваха да се сдобиятъ чрезъ Солунъ съ известно, скромно макаръ количество пушки и други материали, за да се проявятъ колко годе и тѣ презъ възстанието, останаха съ излъгани надежди. Турското гонение довърши останалото, като парализира волята и на ония съседни на Солунъ райони, които бѣха сравнително по-малко неподготвени. Солунскитѣ атентати закрѫглиха, може да се каже, съсипателнитѣ резултати на върховисткото възстание и по тоя начинъ чисто мѣстното проявление на източната часть на Македония въ общото илинденско усилие спадна далечъ подъ очаквания минимумъ.

*

Подиръ конгреса въ Смилево, Груевъ и Сарафовъ обиколиха повечето отъ районитѣ на окрѫга, започвайки отъ Охридско. Движеха се съ една чета отъ около 20 души, наречена „щабна чета” и командувана отъ Дечевъ. Въ посетенитѣ околии двамата членове на Щаба определяха заедно съ районнитѣ началства плана на най-важнитѣ възстанишки акции, изглаждаха мѣстни недоразумения, даваха последни разпореждания.

Всѣки районъ имаше по нѣкое болно мѣсто. Въ Охридско, кѫдето между рѫководителитѣ отъ града и нелегалнитѣ владѣеше пълна хармония, възникна въпросътъ: да възстане ли тая околия или не? Съседството съ арнаутлука навеждаше нѣкои на мисъльта да не се прави тамъ възстание. Но настроението на масата и на по-бойкитѣ между началствуващитѣ лица, както и опасението, че може районътъ и безъ възстание да бѫде обезорѫженъ и разоренъ, наложиха решението да се хвърли и Охридската околия — най-добре въорѫжената — въ борбата. Въ Ресенско трѣбваше да се смиряватъ недоволнитѣ отъ Сл. Арсова. Щабътъ не искаше да задълбочава недоразуменията съ промѣни въ състава на районното началство предъ самото възстание и наложи Арсова. Костурско продължаваше да страда отъ известната намъ язва: Коте. По тоя въпросъ на срещата съ костурското началство въ Въмбелската планина възникна конфликтъ. Омаловажавайки дотогавашната непримирима борба срещу тоя опасенъ и непримиримъ пакостникъ, Груевъ, вѣренъ на своя практицизъмъ, смѣтна, че е безмислено да се продължава гонението срещу Коте, когато той можеше, въпрѣки харамийскитѣ си навици и грѣховетѣ си, да бѫде използуванъ за възстанието. Чекаларовъ бѣ непримиримъ. Сарафовъ взе неговата страна. Отъ мѣстнитѣ рѫководители

277

Лазаръ п. Трайковъ клонѣше къмъ помирение. Груевъ отстѫпи. [1] Въ Демиръ-Хисарско се появиха недоразумения между Пиперката и инструктора подпоручикъ Панайотовъ. Последниятъ напустна Демиръ-Хисарско и се прехвърли въ Ресенско, кѫдето и остана да действува презъ възстанието заедно съ Арсова.

*

Мѣстнитѣ районни началства насочиха следъ Смилевския конгресъ усилията си въ три направления: дотъкмяване на въорѫжението, организиране на възстанишкитѣ кадри, запасяване съ храни, соль лекарства и др. припаси.

Що се отнася до въорѫжението, Костурско полагаше неимоверни старания да запази своитѣ близо 1500 пушки. Сѫщитѣ старания се полагаха и въ Леринско, кѫдето следъ аферитѣ отъ 1902 година количеството на пушкитѣ, дотогава почти еднакво колкото въ Костурско, значително намалѣ. За довъорѫжаването на нѣкои отъ другитѣ райони, най-важна роля изигра Охридско. Тамъ доставкитѣ не спрѣха до самото започване на възстанишкитѣ действия. Охридчани увеличиха своитѣ 1500 пушки съ още 1000. Организацията имаше въ лицето на нѣкои турци и арнаути сигурни доставчици, които вършеха своята доходна търговия безъ огледъ на голѣмитѣ рискове, съ които бѣ тя свързана. Отдѣлно за себе си купуваха орѫжие отъ мѣстни турци и войници и въ Кичевско, Демиръ-Хисарско и Ресенско. Войницитѣ продаваха патрони, когато се свикваха редифитѣ на обучение или подиръ голѣмитѣ сражения съ четитѣ. Купувачи се явяваха мѣстнитѣ турци: купуваха ги евтино, по за две-три меджидии пушката, а ги препродаваха на българитѣ по за 2—2½—3 лири; патронитѣ, купувани по 1 грошъ парчето, се препродаваха двойно и тройно по-скѫпо. Войници и офицери продаваха краденъ барутъ и други военни материали. „Следъ сражението въ Избища въ чаршията въ Ресенъ се продаваха сума патрони, а следъ сражението въ Любойно даже цѣли сандъци патрони се продаваха. Следъ всѣко сражение солдатитѣ продаваха, понеже не имъ броятъ колко патрона сѫ изстреляли, а даже и офицери продаваха по цѣли сандъци”. [2]

Нищо не говори така красноречиво за материалната мизерия на войската и за немарата на нѣкои турци и арнаути спрямо сѫдбата на държавата, както обстоятелството, че голѣма часть отъ пушкитѣ и военнитѣ припаси, влѣзли въ работа презъ възстанието, бѣха доставени отъ турци. Властьта и турскитѣ комитети развиха голѣма агитация за да отклонятъ турското простолюдие отъ тая предателска тър-

1. При все това, когато се обяви възстанието, Л. п. Трайковъ съ 600 души отиде при Коте, прости го тържествено, запечати помирението съ цѣлувка и ангажира стария грѣшникъ въ общата борба.

2. Сл. Арсовъ: „Спомени”, стр. 91.

278

говия. Преследваха се строго и отделни търговци и контрабандисти, турци и арнаути, но нищо не помагаше. Залавяни на мѣстопрестѫплението, тия правоверни поданници на султана понасяха мѫжки изпитанията, не издаваха съучастницитѣ си отъ Организацията и претърпяваха стоически наказанията си. Така, Ресенско надвиши до възстанието 1000-та пушки, Кичевско увеличи своитѣ 500 пушки съ нѣкоя и друга стотица, Демиръ-Хисарско, — сѫщо. Само Прилепско, еднакво отдалечено отъ югозападнитѣ крайгранични райони и отъ България, остана почти невъорѫжено — само съ нѣкакви си 150—200 пушки. Купуваха се на ока и праздни гилзи, които се пълнѣха съ олово, изливано въ калъпи. Всички райони имаха своя запасъ отъ гилзи и олово и своитѣ  машинки. Селянитѣ се извещиха въ това изкуство. Фабрикацията на патрони за пушки „Гра” и бердани бѣ осигурена и презъ възстанието, та особена липса отъ куршуми почти не се почувствува.

Разпределението на боевитѣ сили се извърши веднага следъ конгреса. Всички въорѫжени работници бидоха разпредѣлени на групи отъ по 7—10 души, начело съ десетници; групитѣ образуваха селски чети, съ селски войводи; селскитѣ чети — центрови чети, съ центрови войводи начело. Селскитѣ и центровитѣ войводи се назначаваха направо отъ районнитѣ началства. Мнозина отъ четницитѣ станаха центрови войводи. Цѣлото обучение по райони се рѫководѣше отъ инструкторитѣ, опредѣлени отъ Смилевския крнгресъ. Въ по-спокойнитѣ околии ставаха и нощни и маневрени учения. „Обученията вече почнаха по-открито да се правятъ. Селянитѣ като знаеха, че възстанието наближава и че отъ него ги дѣлятъ 2—3 недѣли или месецъ, не се боеха вече и.идваха на обучение по 100-тина и повече, колкото поисквахъ”. [1] „Направихме дори и една маневра, — разказва Б. Сарафовъ; [2] — охридскитѣ бѫдещи селски войводи, отъ една страна, командувани отъ Стойкова, и кичевскитѣ и демиръ-хисарскитѣ, отъ друга, командувани отъ Дечева, формирувани въ две чети, се удариха между с. Юдово и с. Габрово, на мѣстностьта между Горна и Долна Копачка”.

Запасяването съ жито и други хранителни припаси, както и заповяданата екипировка на бѫдещить възстаници, легна тежко върху бедното население. Трѣбваше да се събере жито, нѣкѫде по 45 оки на възстаникъ, (Ресенско), другаде по за три месеца (Костурско) — разпоредбитѣ бѣха различни — да се смеле цѣлото или една часть и да се складира по скривалища въ селата и изъ планинитѣ. Храната отъ полскитѣ села трѣбваше да се пренесе въ пла-

1. Сл. Арсовъ: „Спомени”, стр 86.

2. „Спомени”, стр. 91

279

нинскитѣ. Складирането започна отъ рано, преди новата жетва, въ едно време, когато прехраната на самото население въ планинскитѣ околии е винаги мѫчна. А сега бѣха надошли и гурбетчиитѣ отъ чужбина. Имаше въ планинскитѣ части на Охридско, Ресенско, Костурско и други околии мѣста, кѫдето Организацията трѣбваше да се притече на помощь съ пари или да отдѣли отъ общото, за да помогне на застрашенитѣ отъ гладъ. Наредъ съ храната, складираше се и соль. Освенъ тия два артикула, презъ последнитѣ нѣколко пазара до Илиндень се търсѣха усилено въ Кичево, Крушово, Охридъ, Ресенъ, Битоля, Леринъ, Костуръ и по-малкитѣ паланки: гуни, опинци, джамадани, пояси, фанели, манерки за вода и пр. По-състоятелнитѣ си готвѣха и униформи.

*

За пръвъ пѫть между членоветѣ на Щаба стана дума за датата на възстанието на 1 юний. По това време надъ с. Бабино, Демиръ-Хисарско, бѣха се сбрали тримата членове на Главния щабъ и Пере Тошевъ, наскоро пристигналъ отъ България, като легаленъ. Щабътъ държеше да се използуватъ за подготовката колкото се може повече дни. Събитията, обаче, бързаха. При равносмѣтката за времето, изтекло отъ Смилевския конгресъ насамъ, представителитѣ на върховната революционна власть въ окрѫга констатираха редица печални факти. Г. Папанчевъ и Василъ Поповъ бѣха вече загинали съ по-голѣмата часть на леринската районна чета въ с. Баница, та стана нужда да се повѣри тоя районъ на Георги п. Христовъ; П. Цвѣтковъ се самоуби къмъ края на сражението въ с. Могила; П. Таневъ падна въ с. Крапешница; новинитѣ отъ Костурско, подиръ унищожението на с. Смърдешъ, ставаха все по-тревожни; пушки тукъ-таме се предаваха ... Подъ впечатлението на тия факти, събралитѣ се водители решиха възстанието да бѫде обявено на 6 юлий.

Това решение се взе въпрѣки настояванията на Пере Тошевъ за колкото е възможно по-голѣмо отлагане. Пере бѣше донесълъ отъ Княжеството надеждата, че новиятъ кабинетъ Рачо Петровъ — Дим. Петковѣ [1] билъ готовъ да

1. На 3 май князъ Фердинандъ предизвика оставката на д-ръ Данева. Новото правителство бѣ съставено отъ зап. генералъ Рачо Петровъ съ първитѣ хора на народно-либералната партия. Министерската промѣна бѣ изтълкувана въ Княжеството и въ чужбина като знакъ за нова по-активна политика на княза по македонския въпросъ. Въпрѣки очакванията, обаче, министерството на Р. Петровъ направи най-миролюбиви декларации и побърза да изпрати Гр. Д. Начевича, прононсиранъ привърженикъ на българско-турското разбирателство, въ Цариградъ, съ специалната мисия да поведе непосрѣдствени преговори съ В. порта за подобрение участьта на македонското население. Мисията на Начовича се посрѣщна съ скептицизъмъ и дори съ ирония отъ българското общество. Нѣкои членове на кабинета не криеха предъ македонскитѣ крѫгове, че правителството иска само да спечели време, докато въорѫжи армията. М-ръ председательтъ, обяснявайки предъ софийски журналисти правителствената политика, си послужи съ единъ живописенъ изразъ: ние ще се опитаме да се разберемъ съ турцитѣ  б и з ъ – б и з е, а ако не сполучимъ—  а р н а у т ъ  б а ш к а  й о л д а  б и л и р ъ. (Арнаутинътъ знае и други пѫтища Б. А.). Самъ Начовичъ не остана възхитенъ отъ резултатитѣ на мисията си. Дошелъ на 6 юний на докладъ въ София, той даде предъ чуждестраннитѣ кореспонденти изразъ на своето недоволство, но не отъ приема, който турското правителство му оказа въ Цариградъ, а отъ това, че въ София не било възможно да се следва едно твърдо поведение, насочено къмъ постоянно подобрение на отношенията съ Турция.

280

подкрепи възстанието, ако последното не изпревари доставката на нѣкои най-необходими военни материали, порѫчани въ чужбина. Тая надежда проникна въ душата и на Перевитѣ другари отъ Щаба. И тѣ бѣха наклонни да чакатъ още, ако страхътъ отъ нови нещастия и загуби не ги заставяше да бързатъ. Не се минаха много дни и надеждитѣ на Пере намѣриха потвърждение въ едно писмо на Задграничното представителство получено презъ Битоля. Въ това писмо Хр. Матовъ предаваше единъ свой разговоръ съ генералъ Савовъ, воененъ министъръ въ кабинета на Р. Петровъ. „Савовъ му билъ казалъ, че кѫде септемврий ще бѫдѣла готова България, щомъ не е възможно да се отложи възстанието.” [1] И понеже Сарафовъ бѣ тръгналъ отъ България съ сѫщитѣ увѣрения отъ страна на мѣродавни лица, цѣлиятъ Щабъ се поддаде на благата весть отъ София и отложи възстанието за неопредѣлено време. Това стана въ с. Кривени, Ресенско, презъ втората половина на юний. Сарафовъ и Груевъ заминаха за Прѣспата, Пере Тошевъ за Прилепско, а Лозанчевъ за Смилево, натоваренъ да води кореспонденцията.

Прехвърлили въ Леринско, Груевъ и Сарафовъ наново се замислиха надъ положението, което ставаше все по-неудържимо и на 1 юлий, надъ с. Буфъ, се съгласиха да не бавятъ повече възстанието, независимо отъ намѣренията и плановетѣ на българското правителство. И решиха възстанието да се дигне на 20 юлий, праздника Св. Илия. Решението се съобщи въ Битоля, за да бѫде препратено въ Солунъ на Централния комитетъ и въ София на Задграничното представителство. Третиятъ членъ на Щаба, Лозанчевъ, се присъедини къмъ решението.

Жребието бѣ хвърлено.

На 9 юлий Сарафовъ и Лозанчевъ стъкмиха въ с. Златари едно кратко съобщение, написано съ щабната азбука

1. „Спомени на Борисъ Сарафовъ”, стр. 92—93.

„Трѣбва да кажа, — продължава Сарафовъ, —че на отиване въ София, азъ ходихъ при Паприковъ (воененъ министъръ въ кабинета на д-ръ Даневъ) и му казахъ, че отивамъ въ Македония, че тамъ ще има движение. Паприковъ ми каза да се отложи, ако е възможно до м. май. Разбрахъ, че той се изказваше въ смисълъ, че България може да воюва”. Това е още едно доказателство, че България презъ Данево време водѣше двойнствена политика по македонския въпрзсъ: една на военния министъръ, респективно на Държавния глава и друга — на правителството и на управляващата партия.

281

и подпечатано, до районнитѣ началства, че възстанието ще бѫде провъзгласено на Илиндень. Къмъ срѣдата на месеца бѣха вече готови и подробни окрѫжни съ указания за начинитѣ, по които трѣбва да се води борбата, като се подчертаваше, че никакво разпущане на възстаницитѣ не бива да става безъ заповѣдь отъ Главния щабъ. Приготви се и следното възвание до народа:

Братя,

 

Най-сетне многоочакваниятъ день за разправа съ вековния ни душманинъ дойде вече.

 

Кръвьта на нашитѣ невинно загинали братя отъ турската тирания вика високо за отплата.

 

Погазената честь на нашитѣ майки и сестри иска възстановяването си.

 

Стига толкозъ мѫки, стига толкозъ позоръ!

 

Хиляди пѫти по-добре смърть, отколкото скотски животъ.

 

Опредѣлениятъ день, въ който народа изъ цѣла Македония и Одринско ще трѣбва да излѣзе явно съ орѫжие въ рѫка срещу душманитѣ, е 20-й юлий 1903 год.

 

Последвайте, братя, вашитѣ началници въ този день и се съберете подъ знамето на свободата. Упорствувайте, братя, въ борбата! Само въ упорство и дълготрайната борба е спасението ни.

 

Нека Богъ благослови правото ни дѣло и деня на възстанието.

 

Долу Турция! Долу тиранитѣ! Смърть на душманитѣ!

 

Да живѣе народа, да живѣе свободата!

 

                                                                Цѣлува ви братски: Щабътъ.

Окрѫжното и възванието бидоха хектографирани въ с. Боища (15 юлий) и разпратени до всички райони.

*

Нито единъ екземпляръ отъ окрѫжното и възванието, които бързи коне и куриери разнасяха по шесттѣ кази на Битолския вилаетъ, не попадна въ турски рѫце. Властьта не узна датата на възстанието и на Илиндень биде изненадана. Това обстоятелство — отъ колосално значение за самото възстание, както ще видимъ — добре характеризира и дветѣ страни: и управнишкия усѣтъ на турцитѣ и духа на всенародната българска конспирация противъ тѣхъ.

Повтори се историята съ Смилевския конгресъ, който стана подъ носа, така да се каже, на битолския валия. Съ закъснение, както винаги — когато делегатитѣ бѣха се вече разотишли — вилаетското управление подуши, че въ Смилево е станало нѣщо важно и че родното село на Дамянъ Груева играе ролята на нѣкакъвъ революционенъ вѫзелъ въ вилаета. Затова на день Св. Кирилъ и Методий властьта настани гарнизонъ въ Смилево и направи отъ това планинско село седалище на мюдюринъ, за да има още единъ наблюдателенъ постъ въ тая часть на Бигла планина. До по-специални разузнавания относно решенията на Окрѫжния кон-

282

гресъ турската власть не отиде. По отношение на готвеното възстание тя имаше много по-сериозни признаци, но остана до край само съ своитѣ смѫтни предположения и съ своята невежествена самоувѣреность.

Самото население, увѣрило се окончателно, че жребиятъ е безвъзвратно хвърленъ, вършеше своитѣ приготовления съ трескава бързина и съ увлѣчение, което озадачваше сериозно водителитѣ. Отъ друга страна много села нарочно оставаха безъ коджабашии, за да се забави разхвърлянето и събирането на данъцитѣ. [1]

Хвърляше се въ очи и необикновеното раздвижване на пазара изъ градоветѣ презъ последнитѣ 15—20 дена до възстанието. Последниятъ пазаръ въ Ресенъ стана на 19 юлий, сѫбота срещу недѣля. „Ресенъ се напълнилъ съ толкова селяни, че пазарътъ е билъ какъвто Ресенъ не помни: соль и опинци не останали въ града, — разказва Сл. Арсовъ. [2] — Турцитѣ само се чудили, ама не се усѣтили. Тоя пазаръ не е бивалъ — съ такъвъ алъшъ-веришъ и съ такива зарадвани селяни”.

1. „Турскитѣ бирници съ огорчение сѫ казвали: Дайте баремъ единъ грошъ, да се разсипе клетвата; виждаме, че имате клетва да не давате” („Спомени на Сл. Арсовъ”, стр. 87).

2. „Спомени”, стр. 96.

[Previous] [Next]
[Back to Index]