„Вардаръ". Македонско Студентско Дружество

 

 

Единството въ македонското движение

отъ

Д-ръ Петъръ Джидровъ

 

Библиотека „Вардаръ" - № 1, 1931

Печатница Божинови - София, ул. Солунъ № 30

 

Сканове в .pdf файл (6.6 Мб) от www.strumski.com

 

Върху македонската борба, върху единството на македонското освободително движение — легално и нелегално — и неговитѣ методи на действие се е писало много, отъ различни хора, които сѫ заставали на различни гледища. Едни отъ тѣхъ сѫ налучквали истинския пѫтъ; други, съзнателно или не, сѫ служѣли на тесни, групови или партийни, интереси, благодарение на което обстоятелство и отрицателно то имъ поведение къмъ известни методи въ македонското освободително движение, а нѣкой — крайни — и къмъ самото това движение.

 

Предвидъ на обстоятелството, че отъ известно време насамь се говори много за македонското освободително движение и нѣкои негови прояви, македонското студентско дружество „Вардаръ" смѣта, че необходимо е да се освѣтлятъ въпроситѣ, които занимаватъ, както българското, така и чуждестранното, общество.

 

„Вардаръ" смѣта, изхождайки и отъ положението си на една академическа организация, че единственото компетентно гледище върху македонското освободително движение е гледището на тѣзи, които сѫ въ това движение; затова и всѣки, който би пожелалъ да си разясни сѫщносъта и характера иа македонската борба, трѣбва да има предвидъ него. Като счита че настоящитѣ статии на г. П Джидровъ даватъ едно обективно разяснение върху македонското освободително движение и неговитѣ методи на действие, „Вардаръ" ги прави достояние предъ обществото, съ единствената мисъль да способствува за отстранението на всички недоразумения и за предотвратяването на евентуални конфликти, които биха могли да възникватъ отъ едно неправилно схващане на македонската освободителна борба.

 

25 мартъ, 1931 г.

София

„Вардаръ"

 

 

Македония на македонците

В. Гладстонъ

 

- Единството на македонското движение
- Атентатитѣ. Методитѣ на революционното действие

 

Единството на македонското движение.

 

Отговарямъ на една молба и изпълнявамъ единъ граждански дългъ, като се заемамъ съ тежката задача: да хвърля свѣтлина върху днешното състояние на македонското движение, смущавано отъ толкова печални произшествия. Не принадлежа къмъ никакъвъ лагеръ. Отдалъ се отъ младини на борбитѣ въ българския политически животъ, макаръ и синъ на Македония, азъ не съмъ участвувалъ прѣко въ освободителното македонско движение, но моята политическа концепция винаги е будила живъ интересъ къмъ него и ме е изпълвала съ горещи симпатии къмъ македонското дѣло. Непосрѣдственото познаване на моята родна земя ме е карало да мисля, че между жителитѣ отсамъ и оттатъкъ Пирина нѣма различие, и, борещъ се за правда и свобода въ Бългаоия, азъ съмъ вѣрвалъ въ освобождението на Македония. Само единъ политически опортюнизъмъ ме е каралъ — въ съгласие съ моята партия, да считамъ, че при сѫществуващото положение на Балканитѣ и голѣмата заинтересованость на близки и далечни чужди държави, най-сигурниятъ изходъ за разрешението на македонския въпросъ е билъ Автономията на Македония.

 

Следъ голѣмитѣ нещастия, които преживѣхме, за да дойдемъ най-сетне до тамъ: да гледаме нашата родна земя разпокѫсана и хвърлена отново подъ чужда власть, македонскиятъ въпросъ не можеше да не се яви отново на сцената на българския политически животъ,

 

5

 

 

особено следъ като се установи единъ безчовѣченъ и бруталенъ денационалистиченъ режимъ въ Македония подъ сръбска и гръцка власть. Това ние, всички, живущи въ България, добра разбираме, за да нѣма нужда да се аргументира историческата наложителность и оправданость на македонското движение. И действително въ скоро време израстна едно голѣмо движение: цѣлата емиграция се организира като никога по-рано съ единствената цель да подпомогне борбата за освобождението на Македония отъ новото робство, което е по-лошо и по-страшно отъ турското.

 

Населението въ Македония биде обезправено, както никое човѣшко племе на земята. Милионното българско население до балканската война биде обявено за сръбско, гръцко, отнеха му се черквитѣ, затвориха му училищата, промѣниха му родовитѣ имена, отнеха му правото да се казва българинъ и да говори на своя матеренъ езикъ, подложиха го на гонение, преследване, туриха го подъ страха на затвора, застрашиха живота му — съ една дума, на цѣлото българско население въ Македония се отне всѣко човѣшко право на национално сѫществувание, каквото имаше въ Турция, и всѣка възможность за борба и защита въ новитѣ държави. Това извънредно анормално състояние наложително открива пѫтя на нелегалната борба и тя не закъснѣ да се яви въ лицето на вѫтрешната македонска революционна организация (ВМРО).

 

ВМРО е единъ исторически продуктъ — една форма на борба за национално проявление и за национално освобождение. Тази революционна организация е извънъ законитѣ на заробителитѣ и затова тя е нелегална. Кѫде е ВМРО? — питатъ се мнозина. Тя е въ сърдцата на всички заробени македонци, които искатъ да бѫдатъ освободени! Изразитель на това легитимно човѣшко желание и представитель на обезправеното и

 

6

 

 

заробено население — представитель естественъ и исторически оправданъ — е ВМРО.

 

По естеството на нѣщата, тактиката на една нелегална организация не може да бѫде мирна, на почвата на законитѣ. Щомъ населението на Македония не може да се проявява национално и щомъ стремежътъ за национално самоопредѣление и освобождение е легитименъ, по необходимость нелегалната организация си служи съ всички срѣдства въ борбата. Атентатитѣ, убийствата, палежитѣ и всички действия, които наказателнитѣ закони таксуватъ като престѫпления, тукъ сѫ революцнонни срѣдства за борба, наложени за да се запази силата на движението и да се обръща вниманието на свѣта, на мѣродавнитѣ крѫгове въ чужбина върху злата участь на едно обезправено население. Това е било така при всички национални освободителни борби.

 

Ние разбираме мѫката на единъ ленивъ български държавникъ, когато сладката му дрѣмка се смущава отъ нѣкой взривъ, отъ нѣкой атентатъ, който му бърка на „приятелскитѣ връзки" съ съседитѣ, но щомъ ВМРО е една историческа необходимость за поробенитѣ, тя ще сѫществува мимо нашето желание и, струва ни се, изкуството е именно да умѣешъ да се справишъ съ този фактъ. А щомъ ВМРО сѫществува, като необходимость и е оправдана отъ анормалния режимъ, нейнитѣ действия не могатъ да бѫдатъ мирни и нейната борба по необходимость ще бѫде нелегална, революционна, както борбата на всички подтиснати и обезправени народи въ историята. Като признаемъ тази първична и основна база, всичко останало може вече лесно да се разбере и ще можемъ да добиемъ една ясна представа за македонското движение въ днешно време.

 

Революционната борба на ВМРО се извършва при едно особено обстоятелство, че въ България живѣятъ

 

7

 

 

стотици хиляди прокудени синове на Македония. Тази емиграция не може да бѫде хладнокръвна къмъ участьта на ония, които сѫ заставени да страдатъ въ Македония. И много естествено е да се постави въпросътъ: Какво може да бѫде поведението на многочислената македонска емиграция въ България къмъ ВМРО? Не е ли естествено тя да съчувствува на революционната борба на нелегалната организация? Кой може да ѝ даде другъ съветъ? Пъкъ и колко струватъ нашитѣ съвети? Азъ отивамъ по-нататъхъ: Цѣлиятъ български народъ, по естеството на нѣщата, е проникнатъ или трѣбва да бѫде проникнатъ отъ чувство на съчувствие и симпатия къмъ освободителното македонско дѣло, и много изродена и фалшива е цѣлата дандания на българската партизан ска и безотговорна преса, която по недомислени съображения не престава да внушава на българския народъ едно съ нищо неоправдано очуждение спрямо освободителното дѣло на македонския робъ.

 

Наистина, поводъ за да се всѣва неприязънъ и отчуждение напоследъкъ се взима отъ нещастнитѣ събития, които се обобщаватъ съ фразата „взаимно-изтрѣбителна" борба отъ вѫтрешнитѣ жертви, които се даватъ поради раздвоението, настѫпило въ редоветѣ на революционното македонско движение, обаче този поводъ е само външно оправдание за едно недостойно отношение къмъ единъ голѣмъ националенъ въпросъ.

 

Не бѣше много отдавна, когато атентатитѣ въ Македония и Сърбия сѫщо така предизвикаха „негодуванието" на българската преса и „предупрежденията" на нашитѣ политици къмъ македонскитѣ дейци. Очевидно е, че повечето отъ рѫководнитѣ политически крѫгове въ свободна България не сѫ настроени благосклонно къмъ македонското движение въ днешния му видъ, защото считатъ, че то смущава спокойствието на страната (по скоро тѣхното спокойствие) и „застрашава

 

8

 

 

сѫществуването на България" — едно, наистина, тѫпо политическо гледище, което азъ съмъ ималъ случай другъ пѫть да разгледамъ.

 

Политическитѣ крѫгове могатъ да мислятъ каквото щатъ, обаче, народътъ, който е далъ скѫпи жертви за освобождението на Македония и комуто не може да се отрече правото, искрено да желае това освобождение, може да има само едно чувство, ако то систематически не се претѫпява чрезъ външни усилия : да симпатизира на македонското движение.

 

Въ какво се изразява, прочее, македонското движение, когато живущето въ Македония население нѣма право да се проявява и да се бори за своето национално сѫществуване ?

 

Въ усилията на ВМРО отъ една страна и на македонската емиграция отъ друга да държатъ будно общественото внимание и откритъ македонския въпросъ за българскитѣ правителства, за управленията на европейскитѣ държави и за свѣтовното обществено внимание. Проявитѣ на ВМРО и на македонската емиграция изпълватъ съдържанието на македонското движение и единството на тия две разновидни организации — тайна и явна, революциона и мирна — създава силата на самото движение. Може българската държава да не е въ състояние да се застѫпи за участьта на македонското поробено население, но тя нѣма правото да се противопостави на македонското движение, а още по-малко подъ лъжливия мотмвъ, че то застрашава свободна България, която, като политическа единица, не участвува въ него. За съчувствието на обществото никой не може да държи отговорна държавата. Може европейскитѣ правителства да нѣматъ интересъ въ днешния моментъ да ревизиратъ мирнитѣ договори, обаче, тѣ трѣбва да чувствуватъ сторенитѣ неправди и ние сме убедени, че тѣ разбиратъ, какво значи заробване,

 

9

 

 

и че не могатъ да обявятъ война на единъ народъ, който излѫчва сили и срѣдства изъ себе си за борба срещу една тирания. Най сетне, може днесъ свѣтовното обществено мнение да не е тъй мѣродавно, дори да не е добре освѣтлено върху македонския проблемъ, но то не може да не признае правото на единъ заробенъ народъ да се бори за своята национална свобода.

 

Въ политическитѣ въпроси и международнитѣ отношения нѣма замръзване. Всичко се движи и мѣни споредъ обстоятелствата. Би било наистина недостойно за единъ поробенъ народъ, ако той се обрече на самозагинване. Една висша неправда, създадена спрямо македонското население отъ победителитѣ въ едно изключително време, нѣма защо да се изкупва съ себеотрицание и робско покорство. Борбата на поробенитѣ, съ всички срѣдства, е исторически фактъ, познатъ на всички, и формитѣ на тая борба днесъ никого не смущаватъ. Отнетитѣ мирни срѣдства за национално проявление откриватъ пѫтя на революционнитѣ, нелегални методи — така е било, така е и така ще бѫде, докато человѣчеството не премахне тиранията. Върху това днесъ никѫде не се спори. Правото на свободно и самостоятелно сѫществувание въ наше време е врѣзано дълбоко въ обществената съвѣсть и, нека се надѣваме, за поробенитѣ народи не сѫ загубени окончателно всички надежди.

 

Дѣлото на ВМРО и на македонската емиграция напомнюва и безспирно ще напомнюва на тая свѣтовна обществена съвѣсть за злата участь на единъ достоенъ за свобода народъ и никой нѣма право да изкорени вѣрата въ тоя народъ за по-свѣтло бѫдеще ! Не укротяване на поробенитѣ трѣбва да се иска, а повдигането и разрешението на страшния въпросъ: Защо се раздроби и хвърли подъ ново робство една земя и единъ народъ, който искаше и десетки години се бореше

 

10

 

 

самоотвержено за своята национална свобода ? Съ какво право се обрича на смърть единъ народъ съ затвърдено национално съзнание?

 

Стоейки на изложенитѣ по-горе схващания, ние считаме, че една отъ най-голѣмитѣ гаранции за да се добиятъ резултати по пѫтя на освободителното македонско дѣло е единството на македонското движение, което трѣбва да бѫде подпомагано отъ всички приятели на поробена Македония и пазено като национална съкровищница отъ всички органи на движението.

 

Въпросътъ, който днесъ тревожи мнозина е: сѫществува ли желаното и полезно за освободителното дѣло единство? Да се отговори на този въпросъ, значи правилно да се констатиратъ фактитѣ. Невидимата организация ВМРО ние следимъ по нейнитѣ дѣла: по всички проявления въ нейния таенъ ходъ. Ние дори не сме въ състояние да дадемъ една оценка на всичко онова, което тя върши въ областьта на пропагандата, и което е отъ грамадно значение. При това цѣлата борческа деятелность на ВМРО е конспиративна, обсѫжданията и решенията ѝ сѫ тайни и никога не сѫ достояние на обществото. Това е присѫщо на всѣка революционна организация.

 

Доколко граждански организираната и мирно проявяваща се македонска емиграция оправдава и като цѣло възприема дѣлото на ВМРО, дотолкова сѫществува и единство въ македонското движение. Единодушнитѣ резолюции въ конгреситѣ на емиграцията доказватъ по единъ абсолютенъ начинъ, че както вчера, така и днесъ, и дори днесъ по-вече отъ вчера, такова единство сѫществува, което е залогъ за бѫдещи успѣхи.

 

Пѫтьтъ на македонското движение, обаче, не е равенъ и гладъкъ. Той е не само стръменъ, поради тежкитѣ условия, при които революционната организация има да се бори, и труденъ поради безсилието и

 

11

 

 

безправието на македонското население да се проявява, връзката на което съ неговитѣ борци властници натрапници искатъ да скѫсатъ на всѣка цена, но той е посѣянъ още и съ множество препятствия, поставени безумно и безотговорно отъ хора и срѣди, които не сѫ призвани да бѫдатъ неприятели на движението. Докато мѫчнотиитѣ въ борбата, които идатъ отъ тежкитѣ задачи и отъ безправието на македонското население, лежатъ въ естеството на нѣщата и могатъ само да повдигатъ борческия духъ, създаванитѣ препятствия вѫтре у насъ и отъ насъ самитѣ смущаватъ и увреждатъ, да не кажемъ застрашаватъ единството на движението.

 

Обстоятелството, че македонската емиграция е принудена да се проявява масово въ България — макаръ и съ позволенитѣ отъ закона действия — създава не малко мѫчнотии за спокойното и правилно развитие на македонското движение. И това се разбира отъ само себе си. Войната съсипа, разори и разстрои българския народъ, който все още се измѫчва отъ нейнитѣ последици и не може да се възвърне къмъ едно нормално състояние. Много ценни качества изгуби този народъ презъ и следъ войната. Загриженъ за себе си, той не е въ състояние правилно да обгърне собственитѣ си национални проблеми и като че ли е изгубилъ способностьта да се занимава съ тѣхъ. Такъвъ народъ лесно може да бѫде дезориентиранъ и заблуждаванъ и насъскванъ отъ една лекомислена преса, може да стане голѣма спънка за развитието на македонското движение. Повърхностнитѣ и погрѣшни политически схващания на нашитѣ държавници и общественици само могать да засилятъ прѣчкитѣ и трудноститѣ въ борбата.

 

Бидейки България победена и заобиколена съ уголѣмени, следъ войната, съседи, които за сега по-вече влизатъ въ смѣткитѣ на чуждитѣ държави, нейнитѣ

 

12

 

 

правителства по необходимость сѫ страхливи и въ всѣки шуменъ борчески актъ на македонскитѣ дейци виждатъ „опасность за държавата" и разпространявзтъ тая лъжа, която е продукть на собственото имъ безсилие. Убийствата на македонски дейци, които въ последно врече зачестиха като кървава саморазправа, даватъ благовиденъ — и, нека кажа, привидно обществено оправданъ поводъ да се развие една агитация противъ революционото действие въобще, която въ същность се явява като агитация противъ самото македонско движение. Действията на ВМРО изпълватъ движението тъй, а може би и по-силно, както мирнитѣ акции на емиграцията чрезъ нейния Националенъ комитетъ. Който иска да ги дѣли, той иска да раздвои, а това значи да обезсили македонското движение. Налага се, прочее, да се хвърли свѣтлина и върху тия убийсгва, да разберемъ истинския имъ смисълъ, да подиримъ, така да се каже, историческата отговорность и да спомогнемъ по тоя начинъ споредъ силитѣ си за отстранението на ония спънки, които смущаватъ самото движение.

 

Не е нужно азъ, демократътъ по убеждение, да подчертавамъ злинитѣ отъ убийства, които се извършватъ надъ бивши македонски дейци, нито е мѣсто тукъ да пръскамъ съчувствия и упреци. Въпросътъ е много по важенъ, за да може да се потули съ съчувствие и проклятие. Касае се до едно масово народно движение, до една самоотвержена легална и нелегална борба за освобождение на единъ подтиснатъ отъ чужда власть народъ, до методи на действие при една революционна борба въ името на единъ националенъ идеалъ и, следователно, е необходимо тая борба и тия методи да се проумѣятъ, да се разбератъ правилно, за да може да са посочи единъ очистенъ и правиленъ пѫть на движението.

 

13

 

 

Говори се за „лагери" въ македонското движение.

 

Тази констатация, за щастие, не е права. Ако наистина движението е раздѣлено на лагери, които воюватъ помежду си, ние щѣхме да бѫдемъ не само опечалени поради жертвитѣ, но и помрачени и обезвѣрени въ бѫдещето. Тогава държавитѣ, на които се даде въ курбанъ Македония, щѣха да довършатъ успѣшно своето денационализаторско дѣло и ние трѣбваше наистина да се простимъ съ идеята за свободата и независимостьта на Македония.

 

За голѣма утеха на страдащото македонско население, ние виждаме една пълна сплотеность на македонската емиграция въ България, манифестирана така шумно въ редъ нейни конгреси. Отъ друга страна тази сплотена и единна емиграция е въ пълно идейно единение съ ВМРО, съ оная тайна организация, която се занимава съ революционото дѣло. Следователно, не може да се говори за „лагери" въ движението, което фактически е единно. Истината е другаде и тя трѣбва правилно да се посочи, за да дадемъ и по-справедлива преценка на всички скръбни инциденти, па и да посочимъ на отговорноститѣ — не за да обвинимъ, а за да поправимъ, да примиримъ.

 

Въ развитието на революционната организация, която тъй великолепно бѣ изградена чрезъ усилията на множеството македонски дейци начело съ Тодоръ Александровъ, настана нѣщо неочаквано и тревожно, както неочаквана бѣ смъртьта на Тодора и тревожна сѫдбата на поробенитѣ. Една таинствена демонска рѫка внесе смущение: загина Тодоръ и последваха жертви — безспирно и до днесъ. Та важно ли е въ случая кой кого убива? Презъ призмата на една революционна освободителна борба жертвитѣ не сѫ лица, а премахнати препятствия. Важното е да се отговори правилно на въпроса: кой действува революционно въ движението, за

 

14

 

 

да можемъ съ свито сърдце да отминемъ падналитѣ жертви.

 

Споръ нѣма, че една група македонски дейци, заемали по рано постове въ задграничното представителство на ВМРО — по съображения, които въ случая не ни интересуватъ, макаръ и да иматъ особено важно значение — се раздѣля отъ действуващитѣ хора на организацията и остана настрана, обособява се като „Централенъ комитетъ" на революционна организация, започва да издава новъ органъ, набавя си печатъ и отпочва да действува въ София (при многочислената емиграция) и отъ София като ВМРО. Ние дори не изследваме — не е наша работа да сторимъ това — кой е билъ правъ и кой кривъ, защото правното основание при революционнитѣ организации и борби е най-слабия и най-непопулярния аргументъ.

 

Важното е, че хората, които образуватъ и подържатъ ВМРО, конгресътъ на деятелитѣ, който избира Централния комитетъ на ВМРО и който не заседава въ София, не даде мандатъ на тая недоволна група да изпълнява задачитѣ на ВМРО. Създадоха се „лагери", прочее, не въ движението, а въ самата революционна организация, поведе се една публична, открита агитация въ София, която неминуемо трѣбваше да разцепи емиграцията, което именно значеше да се разстрои движението и отъ необходимото за самото освободително дѣло единство поменъ да не остане. Чудно е, наистина, какъ емиграцията остана неповлияна отъ тоя разколъ и се запази цѣла непокѫтната!

 

Странно ли е, че при тия обстоятелства ще настане саморазправа? И може ли тя да не бѫде кървава? И все пакъ тя не дойде изведнъжъ. Самообладанието се налагаше отъ едно важно събитие: какво поведение ще вземе съвокупната емиграция въ България спрямо двата лагера въ революционната организация.

 

15

 

 

Конгресътъ на емиграцията не одобри разкола, отрече „софийската ВМРО" и запази старото си отношение къмъ ВМРО — въобще не даде право на сѫществувание на „софийския лагеръ". Тукъ е, споредъ насъ, решаващия моментъ за опомнюване и за самоопредѣление. И отъ този моментъ трѣбва да се освѣтлятъ понататъшнитѣ събития.

 

Софийската т. н. ВМРО, изолирана отъ емиграцията, биде осѫдена на безплодие като борческа организация. Да биха имали тия дейци пълно право да се наричатъ ВМРО и да бѣха дори готови да умратъ въ борбата съ врага, пакъ тѣ небиха изпълнили своята мисия, защото емиграцията, като цѣло, ги отрече.

 

Какво следваше отъ всичко това? — Или да се оттеглятъ, или пъкъ да обявятъ или приематъ войната — кървавата саморазправа съ другия лагеръ на революционната организация. Първото, за съжаление, тѣ не направиха и неминуемо дойде второто. Може ли при тия обстоятелства да се обсѫжда всѣки отдѣленъ актъ на убийство, като самостоятелно действие, обречено на упрѣкъ, отправенъ отъ другия лагеръ? И какъ бихме помогнали съ нашитѣ ахкания и тюфкания, когато вследствие на самозабрава срещу извършено убийство се отмъщава тоже съ убийство? Нима обществото, пресата, политицитѣ не трѣбваше да изпълнятъ своя дългъ, като се намѣсатъ достойно и съ разбиране на въпроситѣ? Кѫде води едно взаимно изтребление? Може ли то да постигне нѣкаква смислена цель? Ето въпроситѣ, които чакаха своето разрешение.

 

Взаимнитѣ убийства при неравенство на силитѣ, както е случая, наистина сѫ едно безумие. Докато убийството отъ страна на силния лагеръ е една принуда къмъ подчинение, за да се отстранятъ препятствията отъ пѫтя на едно движение, убийството отъ

 

16

 

 

страна на слабия революционенъ лагеръ се извършва за отмъщение—два съвсемъ различни мотиви за действие. Може ли нѣкой да допусне, че „софийскиятъ лагеръ", изолиранъ отъ цѣлокупната емиграция, ще може чрезъ убийства да се справи съ своя противникъ, когато всѣки разбира, че ако не настане опомнюване, хората на тоя лагеръ по-рано или по-късно, непременно ще бѫдатъ премахнати отъ пѫтя на революционното движение? Нима това не е очевидно за всѣки мислящъ човѣкъ? За жалость, тази проста истина никой не пожела да разбере.

 

Въ този важенъ, бихъ казалъ, исторически важенъ моментъ, нито българската преса, нито българскитѣ държавници и общественици, нито българскитѣ партии изпълниха свся дългъ.

 

Всички фактори на въздействие върху обществото се обърнаха на прости зрители, които отъ време на време, при нѣкое убийство, намираха за нужно да настройватъ българското общество „срещу проливането на братска кръвь", като че ли тя се лѣеше отъ лекомислие или кървожадность. Всѣки зрѣлъ политикъ, всѣки общественикъ, всѣки публицистъ трѣбваше да знае, че при даденитѣ обстоятелства не можеше да има изборъ — при вражескитѣ лагери на една революционна организация, очевидно е, че единиятъ ще унищожи другия. А не бѣше мѫчно да се предвиди изхода. Съ съжаление ние трѣбва да констатираме единъ неизпълненъ дългъ отъ страна на мѣродавнитѣ фактори въ България.

 

Трѣбва да забележимъ, че правилната оценка на събитията се изгубва отъ нашитѣ очи, защото ние нѣмаме или не желаемъ да имаме ясна представа за борбитѣ въ една революционна организация. И не е въпросътъ тамъ, дали ще одобримъ или отхвърлимъ свойственитѣ на подобна организация методи на действие. Ние, мирнитѣ и свободни граждани, можемъ да имъ

 

17

 

 

бѫдемъ дори противни, но трѣбва да ги проумѣемъ, да ги познаваме и да имъ дадемъ правилна преценка. Защото само по тоя начинъ можемъ да извършимъ едно разумно въздействие и да бѫдемъ полезни на движението.

 

Мнозина говорятъ за правото и свободата на личностьта да мисли и действува по съвѣсть. Разбира се, това право е свещено, но то не струва лула тютюнъ при отношения между два лагера отъ една революционна организация. Нима на това не ни е научила историята? Нуждно бѣше, прочге, това да го знаятъ всички, които чрезъ своето въздействие можеха на времето да бѫдатъ полезни, за да се избѣгнатъ толкова напразни жертви. За жалость, у насъ нѣма склонность къмъ правилно поставяне на въпроситѣ и къмъ изпълнение на граждански дългъ.

 

Но ние мислимъ, прочее, че въ раздухването на враждата иматъ отговорность и хора, които отъ висотата на даденитѣ имъ постове направо или косвено сѫ поощрявали ония, които трѣбваше да бѫдатъ съветвани къмъ опомнюване и помирение. Жално е, че въ нашата страна могатъ да се дигатъ скандали за обикновени провинения, съ тѣхъ да се занимава и залъгва цѣлото общество, но когато трѣбва да се подири отговорностьза едно сѫщинско злодеяние — цари мълчание.

 

Най-сетне, ние мислимъ, че и правителството като цѣло не е изпълнило своя дългъ, като е оставило предъ очитѣ му въ София да се създава една конкурентна „революционна организация", отъ сѫществуването на която разбира се, срьбската легация никога не е правила въпросъ. Нашето правителство се е носило къмъ тия печални събития много странно — като че ли се изтребватъ враждуващи хора отъ нѣкоя чужда нация. То се е ограничавало само съ това, следъ всѣко убийство да разтарашува кѫщитѣ на нѣкои македонци и да предприеме

 

18

 

 

нѣкое интерниране, когато въ срѣдата му има хора, които биха могли да укажатъ благотворно въздействие за едно опомнюване и примирение.

 

Споредъ насъ правилното освѣтление на въпроса дава и отговора, който трѣбва да възприеме българското общество. Съ удивителни и въпросителни, съ натяквания и апели за спиране кръвопролитията и дори съ заплашвания и преследвания не ще се подобри положението, не ще настане желания миръ. Нашитѣ скърби и нашитѣ отчаяния, които само настройватъ обществото, не достигатъ до стоманения разсѫдъкъ на революционера. Обществото трѣбва да бѫде въ състояне да постави всѣкиго предъ отговорноститѣ, а затова е нуждно то да бѫде правилно ориентирано и опѫтвано. Тукъ българския публицистъ не се указа на нуждната висота.

 

Ние считаме, че е непростено безумие да се спекулира съ кръвьта на нещастнитѣ жертви и да се внушава отвръщение къмъ дейцитѣ на македонската революционна организация. По тоя начинъ не се смъква личностьта отъ пиедестала, а се руши института, боевия органъ, единството на освободителното движение, убива се единъ народенъ идеалъ.

 

Българскиятъ народъ има и право и дългъ да подпомага единството на македонското освободително движение и да отправи своя справедливъ упрѣкъ къмъ всѣки, който го руши, билъ той македонски деецъ или български държавникъ, общественикъ или публицистъ. Представителитѣ на народа трѣбваше да изпълнятъ тая длъжность. Всички жертви за него сѫ тежки. Тия коиго сѫ длъжни, трѣбва да помислятъ за това. Ние знаемъ, че единъ день всичко ще стихне — не следствие на нашитѣ молби и апели, а по силата на нѣщата: силния ще смаже слабия и затова, колкото по-скоро се разбере тази историческа истина — толкова по-добре.

 

19

 

 

Ние можемъ само да отправимъ горещъ позивъ къмъ всички ония, отъ които зависи да се премахне смущението на единството въ македонското движение, да изпълнятъ своя дългъ. Отстѫплението и примирението предъ една, исторически наложителна, необходимость въ името на единството на македонското движение и въ името на общия народенъ идеалъ, не е поражение, а изпълнение на дългъ.

 

20

 

 

Атентатитѣ

 

Методитѣ на революционното действие

 

Отъ известно време особено много се говори и пише въ пресата за атентати въ Македония, които се приписватъ отъ сръбска страна на Македонската революционна организация ВМРО. Че сръбската диктаторска властъ често създава и спекулира съ атентати е позната истина; че нейнитѣ органи преследватъ, изтезаватъ и изтрѣбватъ българското население, особено неговата интелигенция, е тоже неоспоримъ фактъ за всички, които отблизо познавать живота на българитѣ въ Македония. Но ние нѣма защо да скриваме, че съ атентати може да си служи и си служи така сѫщо Македонската революционна организация; тя не би била и не би се декларирала революционна, ако действията й биха били легални, ако — по своята програма и по своето дѣло — тя бѣше чужда на атентатитѣ.

 

Ние, като хора можемъ да съжаляваме за всички жертви на атентатитѣ и на нелегалнитѣ действия, които се вършатъ въ защита на поробеното население отъ Македонската революционна организация, но мене ми се струва, че първитѣ хора, които заповѣдватъ нелегалното действие, тоже не сѫ лишени отъ човѣшки чувства, които извикватъ у насъ съжаление и състрадание.

 

Цѣлиятъ въросъ е въ единъ мирогледъ и въ една система на политическо действие, които трѣбва да се разглеждатъ и обсѫждатъ обективно, като елементи на една революционна организация.

 

21

 

 

Обикновено партиитѣ у насъ сѫ призвани, или се считатъ за призвани, да се произнасятъ авторитетно по всички въпроси отъ политическо значение, каквото, безспорно, иматъ и атентатитѣ. Но решително присѫдата на партиитѣ не е мѣродава въ случая, защото тѣ гонятъ „реална" политика, която може да бѫде смутена отъ действията на Македонската революционна организация и защото никоя политическа партия на свободна България нѣма куража да постави правилно въпроса за значението на тия атентати.

 

Едно българско правителство, което поради общественото мнение у насъ — поне по македонския въпросъ считамъ, че има обществено мнение — се огъва подъ своето безсилие да излѣзе открито отъ името на поети международни задължения противъ Македонската революционна организация, ще бѫде винаги обвинявано отъ заинтересованитѣ държави, особено когато то нѣма доблестьта да заяви, че е безсилно да противодействува на борбата на поробения сънародникъ. Но нима свѣтътъ не може да разбере, че това, което сръбската държава иска отъ българското правителство, е нечовѣшко искане, че никоя дьржава на мѣстото на България не би го изпълнила?

 

Ние не можемъ да гледаме на македонскитѣ революционери днесъ по другояче, отколкото въ миналото, когато тѣ се борѣха протиъ притѣснителния режимъ на султана и искаха да добиятъ своята национална свобода. Разлика нѣма нито въ програмата, нито въ методитѣ на действие. Различието по-скоро се състои въ това, че сръбската тирания днесъ е много по-тежка и по-опасна за националното сѫществувание, отколкото нѣкога бѣше турската. Предъ очитѣ на цѣлия свѣтъ малкото княжество България даваше гостоприемство на македонското население, което считаше еднородно, македонскитѣ революционери, главитѣ на които се заплащаха

 

22

 

 

въ злато отъ турскитѣ власти, бѣха свободни, щомъ стѫпятъ на българска територия, и никому не идваше на умъ да преследва тия порядачни граждани и истински патриоти, само защото направили атентатъ или дигнали възстание въ Македония — въ чужда държавна територия. Напротивъ, цѣлиятъ народъ считаше, че тия самоотвержени герои осѫществяватъ единъ свѣтълъ националенъ идеалъ, и когато идѣха отъ вѫтрешностьта на Македония, гражданитѣ ги посрѣщаха предъ очитѣ на всички чужди представители съ царски почести. Нѣкога това бѣ така. Има ли причина днесъ то да бѫде другояче, само зашото е промѣнено името на тиранията ?

 

На какво човѣшко или правно основание сърбитѣ могатъ да искатъ отъ България да не пропуска въ своята територия единъ бѣглецъ, които дири спасение за своя животъ и своята свобода въ еднородната страна, защото извършилъ едно политическо престѫпление въ Македония, въ чужда територия — сръбска или гръцка? Има ли нужда да се доказва, че единъ атентатъ или едно убийство, извършено отъ македонски революционери въ сръбска територия, е политическо престѫпление? Ако такъвъ деецъ днесъ би побѣгналъ въ чужда на неговата народность държава, на основание принципитѣ на международното публично право той ще бѫде свободенъ, като политически престѫпникъ. Държавата, която би предала такъвъ политически престѫпникъ, би извършила единъ позоренъ актъ предъ свѣтовната съвесть. Ние трѣбва да напомнимъ случая преди нѣколко години, когато унгарското правителство поиска отъ Австрия да й предаде Бела Кунъ, обвиненъ между другото и за обикновени престѫпни деяния: повдигна се голѣмъ шумъ около „Предаването", видни политици на демокрацията отправиха апели къмъ превителството на Зайпель да откаже екстрадицията и да запази свето

 

23

 

 

„демократичния принципъ", и австрийското правителство отказа да удовлетвори молбата на унгарското. Защо България спрямо българи-политически престѫпници трѣбва да бѫде поставена по-зле предъ чуждитѣ държави и европейското обществено мнение ? Или само за македонцитѣ-политически престѫпници не сѫществуватъ „демокрактическитѣ принципи на международното право"?

 

Ние мислимъ, че българскитѣ политици понѣкога много се пресгараватъ; тѣ сѫ жертва на предразсѫдаци, като заявяватъ, че нелегалното дѣло на Македонската революционна организация уврежда интереситѣ на страната, като излага нейния държавенъ престижъ предъ европейския свѣтъ. Никоя европейска държава не може да държи България отговорна, както за революционната дейность въ Македония, така сѫщо и за прибѣжището, което тя дава на македонскитѣ дейци, извършили политически престѫпления въ чужда територия. Всѣки, който твърди противното — лъже себе си, лъже народа и сѣе заблуда. Колкото и да е необходимо за нѣкои меродавни европейски държави „спокойствието" на Балканитѣ, политицитѣ на тия държави добре знаятъ, че правото на единъ народъ да живѣе свободно и стремежътъ му да смъкне чуждо иго сѫ всеобщо признати начала въ свѣтовната политика. Никой европейски държавникъ днесъ не е злобенъ противъ революционната борба за национално освобождение, както наивно си въобразяватъ нѣкои български плахи политици.

 

Едно време Ромъния търпѣше българскитѣ революционери въ своята земя и това не можеше да даде основание на Турция да се намѣси въ нейния вѫтрешенъ държавенъ животъ. Сърбия сѫщо така търпѣше и даже подпомагаше българскитѣ революционери. Ако нелегалнитѣ борци за национална свобода можеха да

 

24

 

 

се преследватъ отъ чужди държави, не би сѫществувала възможность за национални борби, и идеята за национално освобождение, която изпълва историята на новото време, наистина би се задушила. Нелегалната дейность е престѫпна въ страната, кѫдето тя се извършва противъ сѫществуващитѣ закони, но революционната национална идея, която ражда политически престѫпления, не само не е отхвърлена отъ политическата доктрина, но тя е дори защитена отъ началата на международното право.

 

България може да бѫде обвинена само въ единъ случай: ако тя праща чети, ако тя организира бунтъ, ако тя дирижира революционната организация. Ние не вѣрваме, че днесъ — следъ толкова годишенъ сръбски шпионажъ, има единъ свѣстенъ политикъ въ Сърбия, който искрено вѣрва, че България върши това. За всѣки европеецъ е очевидно, или лесно може да стане очевидно, че днешна България не е въ положение да върши това. Едно българско правителство, което знае много добре своята невинность, е длъжно да издигне високо своя гласъ за защита и, като действува искрено, ще намѣри пълно съчувствие. Самата ВМРО многократно е заявявала, па и е убеждавала свѣта въ чужбина, че действува мимо и, важното е, противъ желанията на българското правителство.

 

Сѫщо така задачата на партиитѣ трѣбва да бѫде не да декламиратъ неудобрението си на нелегалнитѣ македонски акции — защото никой не е искалъ тѣхното удобрение и никой не се води отъ тѣхното разположение — а открито да заявяватъ на свѣта, че атентатитѣ и нелегалнитѣ акции въобще сѫ продуктъ на единъ безчестенъ и нечовѣшки режимъ надъ едно население, което иска и има право да живѣе съ своето национално

 

25

 

 

съзнание. Тази длъжность тѣ иматъ, преди всичко като български партии, които сѫ обязани да взематъ подъ покровителство предъ публичностьта еднородницитѣ българи, които се измѫчватъ подъ гнета на единъ отвратителенъ денационализаторски режимъ. Ние, като българи имаме всеобщо признатото човѣшко право да протестираме предъ цѣлия културенъ свѣтъ противъ този насилнически режимъ и сме длъжни чрезъ нашия непрекѫснатъ зовъ да държимъ будно общественото мнение въ Европа. Това е длъжно да прави още поусилено всѣко българско правителство. Лъжа е, че поради тази легитимна дейность България може да бѫде застрашена отъ нѣкого. Ние сами — като вчерашни роби — си създаваме страхове и изкълчваме нашата политическа акция подъ тѣхното влияние. Ние може да сме малка победена страна, но това на значи, че свѣтътъ ще ни почувствува по-добре и ще ни приеме ласкаво, ако се явяваме предъ него съ робска психология. Напротивъ, единъ народъ, който може да престѫпи своитѣ братски чувства, губи отъ своето достоинство; народъ, който се подчинява въ вреда на своето национално единство и сѫществуване на чужди щения и интереси, се посреща съ презрение. Докогато сѫществува сръбска и гръцка власть въ Македония, чуждиятъ свѣтъ трѣбва да знае, че ще има жестока борба за свобода и че по силата на естествени закони България е принудена и длъжна да съчувствува на тая борба. Колкото по-културенъ е единъ народъ, толкова по-добре разбира, че това състояние на нѣщата е много естествено.

 

На нашитѣ партии и на правителството ние трѣбва да напомнимъ какъ преди малко години органътъ на германската социалдемократическа партия в. „Vorwärts" се отнесе къмъ атентатитѣ въ Македония : Тѣ

 

26

 

 

доказватъ предъ свѣта — пишеше „Vorwärts" — че управлението въ Македония е непоносимо лошо и, че тамъ живѣе единъ народъ, който не желае да се откаже отъ своята националность — това трѣбва да се разбере отъ всички.

 

Нима тази директива, която ни дава чуждия вестникъ за българската политика, ще повреди на интереситѣ на българската държава? — Предъ кого и защо? Вмѣсто да се проумѣе правилно македонския проблемъ, у насъ се държатъ проповѣди за легални действия, за търпение и подчинение, — въобще се агитира противъ нелегалната борба; дори нѣкои кухи политици едва ли не даватъ право на правителството да вземе мѣрки противъ привърженицитѣ на ВМРО, противъ голѣмата организация на емиграцията, която легално изнася борбата на поробенитѣ братя, като се явяватъ „защитници" само на идеята за „благотворителность" на македонскитѣ братства въ страната. Тѣзи господа искатъ да видятъ македонскитѣ братства като едновременшнитѣ Букурешки „благодетелни дружини" за да напомнюватъ на сититѣ и доволнитѣ, че има една земя, която се нарича Македония, въ която нѣкога сѫ живѣли хора, които сѫ се наричали българи! Всички треперятъ отъ ужасъ предъ атентатитѣ въ Македония. Всички си внушаватъ страхове отъ чуждо нашествие ! Ораторъ отъ трибуната на Народното събрание се провиква: „азъ не удобрявамъ атентатитѣ, съ тѣхъ не се достига никаква цель". Другъ се кълне, че нелегалната акция вреди на България. Трети съжалява, че това не могло да се разбере тамъ, кѫдето трѣбва и пр. и пр. Като че ли нелегалната борба въ историята е зависела отъ одобрението на самодоволнитѣ или плиткоумни политици. . .

 

Ние тукъ, безспорно, сме за легална борба, защото мислимъ, че живѣемъ въ свободна държава. Ние

 

27

 

 

всички съжаляваме за атентатитѣ и убийствата, кѫдето и да ставатъ, но това още не значи, че атентатитѣ и убийствата, като методъ за борба срещу народнитѣ потисници, ще престанатъ. Ние жителитѣ на една свободна страна не сме призвани да опредѣляме нито формитѣ, нито методитѣ за борба на ония, които се борятъ за самостойно национално сѫществувание. Като българи, ние сме длъжни поне съ симпатиитѣ си да защитимъ борящитѣ се наши сънародници въ чужда държава, безъ да имъ налагаме нашето гледище за методата на борбата. Съ тая защита ние даваме най-малката лепта на борящия се човѣкъ — нашъ сънародникъ и, изпълнявайки тоя националенъ и човѣшки дългъ, ние не вредимъ и не можемъ да вредимъ на собствената си държава. При сръбскиятъ неокачествимъ унищожителенъ за българщината и човѣщината режимъ защитниятъ гласъ на България: на държава и общество, не трѣбва да се понижава, а трѣбва да се засилва, както това би сторила всѣка друга държава на нейно мѣсто: вникнете въ германската официална политика за защита на сънародницитѣ, вслушайте се въ резкия гласъ на рѫководителя на Унгарската външна политика! Повече отъ днешна България никой не може да иска — но това най-малко тя трѣбва да даде, безъ да се страхува отъ нѣкаква напасть. Нашето общество трѣбва да знае, че сѫдбата на България не е турена въ сръбски рѫце и българскитѣ политици трѣбва да престанатъ да внушаватъ собственитѣ си неоснователни страхове на народа, на който, като ограбиха идеала, не могатъ да му изтръгнатъ изъ гърдитѣ братскитѣ чувства къмъ нещастния и борещъ се за свобода и човѣшко сѫществувание македонски робъ.

 

Да престанемъ да манифестираме робскитѣ си инстинкти и своя безсмисленъ и неоснователенъ страхъ. Нека не мислимъ, че свѣтътъ е по простъ отъ насъ и

 

28

 

 

се смущава отъ революционната и нелегална борба на поробенитѣ. Ако Европа има нужда отъ миръ на Балканитѣ, тя трѣбва да освободи Македония отъ чуждо иго и да остави народа самъ да се управлява. Тогава ще изчезне ВМРО, а заедно съ него и атентатитѣ и цѣлата революционна борба !

 

29

 

 

 

Други издания на Македонското Студентско Д-во "Вардаръ":

 

 

1. Проблемъть за Македония — Д-ръ П. Джидровъ.

Цена 15 лева.

 

2. Ce que nous demandons:

I. à la Yugoslavie

II. à la Crèce.

Цена 15 лева.

 

 

[Back to Main Page]