 |
Размишления върху произхода на българитѣ
Даниилъ Юруковъ
Издава Георги Д. Юруковъ - Ул. Бѣлчевъ, № 28, София 1926
Сканове в .pdf формат (13.8 Мб) от http://iv0georgiev.blogspot.de |
|
|
Размишления върху произхода на българитѣ
Даниилъ Юруковъ
Издава Георги Д. Юруковъ - Ул. Бѣлчевъ, № 28, София 1926
Сканове в .pdf формат (13.8 Мб) от http://iv0georgiev.blogspot.de |
- Размишления върху произхода на българитѣ 5
- Часть II 10
- Часть III 12
- Часть IV 21
- Часть V 28
- Часть VI 32
Предговоръ
Още когато изучавахъ българската история, като ученикъ, чувствувахъ инстинктивно невѣрностьта на теорията, че българитѣ били отъ татарски произходъ.
По-късно, смѣсената теория на Маринъ Дриновъ пакъ не ме задоволяваше.
Тридесеть месечното ми пребиваване въ Скопие и Сересъ и познаването на тритѣ български наречия ми даде възможность да се добера до истината, която решихъ да изложа писмено.
Ако никой другъ не се съгласи съ откритата отъ мене истина, ще остана пакъ доволенъ, че съмъ я открилъ за себе си и нѣма вече да ме тревожи мисъльта — дали съмъ отъ татарски или отъ славянски произходъ.
София, 25 май, 1926 г.
Даниилъ Юруковъ
Размишления върху произхода на българитѣ
Презъ 1901 година бѣхъ назначенъ за Български Търговски Агентъ въ Скопие. Заминахъ за мѣстоназначението си презъ Цариградъ, дето посетихъ Екзарха. На сбогуване, той ми каза:
„Поздравете нашия Митрополитъ Синесия въ Скопие и работете и двамата противъ сръбската пропаганда, защото, споредъ мене, опасностьта отъ нея е голѣма. Гърцитѣ не сѫ тъй опасни и азъ не се боя толкова отъ тѣхъ, защото, макаръ вѣрата ни да е една, езикътъ ни е различенъ, затова и не се опасявамъ, че българитѣ въ Македония ще станатъ гърци. Езикътъ пази нашитѣ българи отъ гръцката пропаганда, но не е сѫщото съ сръбската пропаганда. Съ сърбитѣ вѣрата ни е една и сѫща, а езицитѣ ни сѫ много близки, та лесно българинътъ се превръща въ сърбинъ. Ето защо, срещу сръбската пропаганда трѣбва да се работи по-внимателно и по-усърдно“.
Отъ Цариградъ заминахъ съ руски параходъ. Като стигнахъ на Св. Горското пристанище, параходътъ трѣбваше да престои тамъ два часа. Слѣзохъ презъ това време на пристанището, дето имаше само една кръчма, а задъ нея се разстилаше празно пространство; едно младо момче пасѣше тамъ нѣколко мулета. Чухъ, че единъ възрастенъ човѣкъ му извика : „Докарай ги мъскитѣ тува!“ Тоя чисто македонски изразъ ме зарадва, защото на пристанището всички приказваха гръцки.
Азъ съмъ роденъ въ Брацигово, чиито жители въ по-голѣмата си часть сѫ преселенци отъ Костурско, и понеже съмъ израстналъ и свикналъ съ македонското наречие, като чухъ горния македонски изразъ, стори ми се, че съмъ се върналъ въ отечеството си и слушамъ матерното си наречие.
6
Сутриньта пристигнахъ бъ Солунъ и следъ като престояхъ тамъ единъ день, заминахь за Скопие. По пѫтя, всѫде по гаритѣ, слушахъ да се говори българския езикъ съ македонското наречие.
Въ Скопие се видѣхъ съ Митрополита Синесия и му предадохъ порѫката на Екзарха. Той направи неодобрителна гримаса и ми каза:
„Негово Блаженство напразно се опасява. Тукъ, който е българинъ, е българинъ, а който е сърбинъ, той си е сърбинъ, обаче, тукъ сърби нѣма. За да разберете положението, трѣбва да ви кажа, че тукъ никога не е имало сърби. Исторически, въпросътъ стои така: преди сто години тукъ не е имало нито сърби, нито гърци, нито власи, а само българи и турци. Преди осемдесеть години, когато арнаутитѣ, изгорили Епирския градъ Моско-поле, нѣколко семейства власи избѣгали отъ тамъ и се заселили тукъ. Следъ повдигането на черковния въпросъ, тукашното население се обяви за българско и не признаваше гръцкия владика. Обаче, нѣколко първенци, надъ които гръцкиятъ владика ималъ влияние, останали негови привърженици и се обявили за гърци. Това положение останало до Освободителната война въ 1877 година, следъ която то почнало да се измѣня. Скопие станалъ вилаетски центъръ. Градътъ Враня до сѫщата война принадлежеше духовно на Скопската митрополия и имаше свой епископъ, следъ войната Враня се даде на Сърбия, а много села отъ Вранската кааза останаха пакъ въ Турция. Турското правителство образува отъ тия села нова околия подъ названието Прешовска. Сърбитѣ се възползували отъ обстоятелството, че тия села преди войната въ 1877 година принадлежеха въ духовно отношение на Вранското епископство, и имъ изпратили сръбски учители. Чрезъ учителитѣ сърбитѣ завзели и Гиленската околия. Гиленци отъ край време сѫ българи и следъ Освободителната война въ 1877 година тѣ идвали на нѣколко пѫти при моитѣ предшедственици да ги молятъ да имъ изпратятъ учители, но или по нѣмане на учители, или отъ немарливость, моитѣ предшедственици не удовлетворили искането имъ. И понеже гиленци сѫ били по-близо до
7
сръбската граница, сърбитѣ имъ изпратили учители и тѣ се обявили за сърби, но продължаватъ да говорятъ български езикъ. Ето защо, сега сърбитѣ претендиратъ, че тия две околии сѫ сръбски. Тѣ претендиратъ сѫщо и за Черногорието. На около петнадесеть километра отъ Скопие има една планина, която се казва Черна-Гора. Въ политѣ на тая планина има около десеть села, жителитѣ на които сѫ чисти българи. Най-голѣмото село отъ тѣхъ е Кучевище, отдето е родомъ Митрополитъ Натанаилъ. Въ 1688 год., въ време на Турско-Австрийската война, нѣколко сръбски семейства избѣгали отъ Стара Сърбия, поселили се въ нѣкои отъ тия села и запазили и днесъ езика си.
„Въ село Кучевище има единъ монастиръ, който принадлежи на селото. Единъ отъ моитѣ предшедственици искалъ да присвои тоя монастиръ за митрополията, но селянитѣ се разсърдили, и за да отърватъ монастиря, обявили се за патриаршисти.
„Въ 1892 година сръбското правителство отвори тукъ, въ Скопие, Генерално консулство и назначи свой консулъ. Това назначение създаде нова епоха. Погърченитѣ българи, които признаваха Патриаршията и се намираха до сега въ едно неопредѣлено положение, защото знаеха, че сѫ българи, а не гърци, намѣриха сгоденъ случай да се обявятъ за сърби, защото въ такъвъ случай тѣ едновременно запазваха езика си, признаваха патриаршията и имаха покровителството на сръбския консулъ.
Така се образува първото ядро на сръбската колония тукъ. И понеже градътъ Скопие, като вилаетско селище, придоби по-голѣмо политическо и економическо значение, нѣкои семейства отъ Призренъ и други градове на Стара Сърбия се преселиха тукъ, както и разни занаятчии отъ Нишъ и Лѣсковецъ. Сега тѣ се казватъ сърби, но въ цѣлия градъ едва ли ще има повече отъ петдесеть-шестдесеть сръбски семейства. Всичко останало е българско. Щомъ дойдатъ чужди кореспонденти на вестници, сръбскиятъ консулъ винаги ги води въ Черногорието, за да имъ показва, че имало
8
сърби, но жителитѣ на Черногорието сърби ли сѫ ? Тѣ всички говорятъ български езикъ, само че монастирътъ стана причина, та селянитѣ се раздѣлиха на сърби и българи, тъй че тия измѣнения сѫ станали отъ 1878 до 1895 година и положението е вече установено. Сега, който е българинъ, е българинъ, и който е сърбинъ, е сърбинъ.
„Наистина, сръбското правителство сега поддържа тукъ мѫжка гимназия и девическо педагогическо училище и чрезъ тѣхъ се старае да привлича народа къмъ себе си, но нѣма никакъвъ успѣхъ. Нѣкои българи пращатъ тамъ децата си по причина на бедность, като степендианти, или поради политически интереси, но тѣ сѫ твърде малко и често се връщатъ пакъ въ нашитѣ училища. Тъй че, азъ не виждамъ никаква опасность отъ сръбската пропаганда, стига ние да не правимъ грѣшки.
„Вѣрно е, прибави Митрополитъ Синесий, — че сръбскитѣ крале въ XIII вѣкъ сѫ владѣли Скопие и други македонски градове, но тѣ сѫ ги владѣли като християни, носили сѫ титлата „Кралъ сербомъ и болгаромъ“ и не сѫ имали намерение да посърбяватъ българитѣ съ изкуствени средсгва. Сѫщото е било и съ Ипекската архиепископия, която въ 1219 година е била отдѣлена отъ Охридската архиепископия, но пакъ е носила титлата „Първа Юстинияна всей Сербий и Болгарий".
Престояхъ петнадесеть месеци въ Скопие. Виждахъ се съ учители, съ граждани и съ селяне. Посетихъ и града Враня. Получихъ и отпускъ и пѫтувахъ отъ Скопие за София и обратно. Имахъ възможность да провѣря всичко онова, което ми бѣ разказалъ владиката Синесий. Навсѣкѫде чувахъ да се говори единъ и сѫщи езикъ — българския и едно и сѫщо наречие — шопското. Дори на пазаря направи ми силно впечатление обстоятелството, че всички народности правѣха пазарлъцитѣ си на български езикъ — шопското наречие, каточе то бѣше официалното и всичко това ме изненадваше.
Преди да отида въ Скопие, азъ мислѣхъ, че всичко това, което е задъ Рила и Родопитѣ, е Македония
9
и тамъ ще намѣря да се говори македонското наречие, но навсѣкѫде слушахъ шопското наречие.
Единъ день гавазинътъ ми извести, че дошли отъ с. Кучевище селянитѣ-българи и сърби — и искали да се съветватъ съ мене за спорна гора съ друго село. Тѣ влѣзоха въ кабинета ми и почнаха да ми разправятъ работата. Пръвъ говори българскиятъ кметъ. Следъ него сръбскиятъ. Последниятъ почна съ думитѣ:
„Господинъ агенте, ние сме отъ другото партию“.
Разбрахъ, че искаше да каже, че той е сърбинъ и сръбски кметъ на селото. Отъ по-нататъшнитѣ имъ разговори чухъ, че тѣ говорятъ единъ и сѫщи езикъ, безъ никаква разлика.
Следъ нѣколко дни се видѣхъ пакъ съ Митрополита и му разказахъ за тоя случай и той ми каза:
„Азъ ви казахъ и по-преди, че тукъ народътъ е все единъ — българи. Азъ съмъ родомъ отъ Кюстендилъ, билъ съмъ дълги години въ Щипъ епископъ, преди освобождението. Живѣлъ съмъ и въ Враня. Щипската епископия зависѣше отъ Кюстендилската Митрополия, а Вранската — отъ Скопската, и навсѣкѫде се говори единъ и сѫщи езикъ, едно и сѫщо наречие. Сѫщото е и въ Тетово, Кратово, Куманово, Кочани и Криворѣчна Паланка. Скопскиятъ Митрополитъ носи и титлата „Екзархъ на Горна Мизия". Македонското наречие почва между Скопие и Велесъ. Велесъ по преди административно принадлежеше къмъ Солунския вилаетъ, но отъ десетина години турското правителство го присъедини къмъ Скопския вилаетъ, но, както знаете, въ Велесъ има отдѣленъ митрополитъ. Шаръ и Морава сѫ границитѣ на българския езикъ. Оттамъ нататъкъ почва сръбскиятъ, който е сѫщо славянски езикъ. Разликата се състои главно въ това, че българитѣ употрѣбяватъ члена, а сърбитѣ — не. Тукъ политиката направи отъ религията и народностьта едно търговско предприятие и много повреди на религията и националностьта. Днесъ единъ гражданинъ или едно село, разсърдени за нѣщо на Българската митрополия, отиватъ и се записватъ патриаршисти, респективно сърби, а пъкъ тия, които се оскърбятъ отъ Гръцката митрополия, се записватъ
10
българи, но и на еднитѣ и на другитѣ матерниятъ езикъ е българскиятъ. Такива, обаче, сѫ малко.
Отъ всичко, което научихъ презъ пребиваването си въ Скопие, дойдохъ до окончателното убеждение, че границата между древна Македония и древна Дардания, за които пишатъ древнитѣ историци и за които имахъ смѫтни понятия, е между Скопие и Велесъ, нейде къмъ гара Зеленичево, дето се е намирало и отечеството на Юстинияна, споредъ свидетелството на нѣкои историци, но особено впечатление ми правѣше факта, че както сърби, тъй и българи наричаха рѣката Морава — Българска Морава, което название рѣката е носила отъ вѣкове.
Презъ септемврий, 1902 година, бѣхъ премѣстенъ на сѫщата длъжность — Български Търговски Агентъ — въ Сересъ. Тоя градъ ми бѣше познатъ още отъ 1886 година, когато преседѣхъ въ него два дни като емигрантъ отъ Стамболовия режимъ, и още тогава градътъ ми направи поразително впечатление съ приликата си на града Пловдивъ отъ турско време, било съ благоустройството си, било съ културата или съ народонаселението си. Сега тамъ имаше Мѫжко Педагогическо училище, въ което се учеха ученици отъ окрѫга, защото градътъ бѣше вече погърченъ и въ него имаше около четиредесеть български семейства. Къмъ Серския окрѫгъ принадлежеха околиитѣ: Неврокопска, Горно-Джумайска, Мелнишка, Петричка, Демиръ-Хисарска, Разложка и Зъхненска. Всички тия околии бѣха населени съ българи, освенъ Серската околия, въ която, покрай Егейското море, имаше около двадесетина села, населени съ гърци, както и въ Зъхненската околия. Рѣката Струма бѣше границата между Солунския и Серския окрѫзи, при всичко че и двата окрѫга съставяха единъ и сѫщи вилаетъ — Солунския.
При мене почнаха да дохождатъ хора, както отъ Серскитѣ околии, тъй и отъ Солунскитѣ: Кукушъ, Дойранъ, Порой и др., и можахъ да
11
направя разлика между говоримитѣ имъ наречия. Всички жители отъ Серския окрѫгъ, съ изключение на Горно-Джумайци, които говорятъ шопското наречие, ми говорѣха на чисто Тракийско наречие, и то планинското, което се говори по цѣлитѣ Родопи, отъ Чепинското корито до Деде-Агачъ. А всичкитѣ жители отвъдъ Струма, отъ Солунския окрѫгъ, ми говорѣха на Македонското наречие.
И въ двата окрѫга не само акцентътъ бѣше различенъ, но още и съкращенията на имената и самитѣ имена. Така напримѣръ, Серци казватъ на Ангелъ — Яню, на Христо — Ристю, на Димитръ — Митю, а Солунци казватъ на Ангелъ — Анго, на Христо — Ицо и на Димитръ — Митре или Мите.
Но не само това. Имената, които се кръщаватъ изъ Родопскитѣ села: Харизанъ, Кипра, Писанъ, Дечо (Недѣлчо), никакъ не се срѣщатъ между Солунци, дето пъкъ се срѣщатъ имената: Търпо, Темелко, Толе (Апостолъ) и др.
Рѣката Струма служи за граница на тия различия и неволно си спомнихъ за онова, що бѣхъ челъ отъ древнитѣ историци, че рѣката Струма още отъ времето на Херодота и другитѣ древни историци е служила за граница между Тракия и Македония. Яви се тогава въпросътъ, какъ днесъ, следъ двадесеть и четире вѣка, тъй рѣзко да се отличаватъ на тая граница дветѣ наречия — Тракийското и Македонското? Филипъ II, Македонскиятъ царь, още преди двадесеть и три вѣка е превзелъ земята отъ Струма до Мѣста, въ която се включватъ и Серския и Драмския окрѫзи, отъ Тракийскитѣ царе, и отъ тогава и до днесъ тая земя носи името Македония. Какъ, въ продължение на толкова дълго време, питахъ се азъ, тия две наречия не сѫ могли да се обединятъ? Дали това е случайность, съвпадение или има своитѣ исторически причини ? Заключихъ, че това не може да бѫде нито случайность, нито съвпадение, а трѣбва да има дълбоки исторически причини. Спомнихъ си, че когато отивахъ въ Скопие, мислѣхъ че отивамъ въ Македония, а се намѣрихъ
12
въ Западна България, а и тукъ, въ Сересъ, мислѣхъ сѫщо, че дохождамъ въ Македония, а се намѣрихъ въ сѫщность въ Тракия. Какъ да се обясни тоя фактъ, и не можехъ да го обясня другояче, освенъ, че теориитѣ за историята за нашия произходъ сѫ коренно погрѣшни.
Следъ петнадесеть месечно прибиваване въ Сересъ, бѣхъ уволненъ отъ длъжностьта Български Търговски Агентъ и се завърнахъ въ България. Обаче, отъ това, което установихъ въ Македония, у мене заседна дълбокото впечатление, какво преподаваната теория въ нашитѣ училища, — че българитѣ дошли отъ Волга, че били отъ татарски произходъ, или пъкъ, че тѣ намѣрили славяни на балканския полуостровъ и отъ тѣхъ образували българската държава, — ми се видѣ съвършено несъстоятелна, защото отъ преподаваната българска история излиза, че само царетѣ Симеонъ и Самуилъ сѫ могли да разширятъ царствата си въ по-широкъ мащабъ, обаче, тѣхното царуване, вкупомъ взето, не е траяло по-вече отъ 50-60 години ; ето защо, видѣ ми се невѣроятно, че тѣ сѫ могли да наложатъ името българи на славянитѣ, живущи подъ Византийска власть, въ толкова кѫсо време, особено като се има предъ видъ, че тѣ сѫ били постоянно въ войни и наскоро следъ тѣхната смърть, славянитѣ съ вѣкове сѫ останали подъ Византийска власть. Виждаше ми се невѣроятно и това, че славянитѣ сѫ минали Дунава безпрепятствено и сѫ се поселили на Балканския полуостровъ въ ония времена, когато Римската Империя е имала крѣпости и гарнизони на Дунава и на Балканския полуостровъ, по онова време, сѫ живѣли Тракийски, Македонски и Дардански племена. Прочее, какъ сѫ могли славянитѣ да образуватъ три различни наречия точно въ границитѣ, дето сѫ живѣли Тракийскитѣ, Македонскитѣ и Дарданскитѣ племена?
Срещахъ се съ учители по българска история въ нашитѣ гимназии и често спорѣхме по
13
въпроса за произхода на българитѣ. Азъ изказвахъ своя възгледъ, че живущитѣ днесъ българи на Балканския полуостровъ сѫ били тукъ и въ праисторическитѣ времена, но нашитѣ историци съ една упоритость, граничаща до фанатизъмъ, поддържаха теорията, че българитѣ сѫ дошли отъ Волга, че Аспарухъ е основалъ първата българска държава, като смѣсилъ своитѣ татари съ славянитѣ на Балканския полуостровъ, подчинилъ ги и имъ наложилъ името българи.
Азъ не съмъ историкъ, но отъ детинство зинаги съмъ се старалъ да прочета всичко, което се е писало по българската история. Предъ видъ сериозностьта на въпроса, предъ видъ, че историческитѣ издирвания не могатъ да бѫдатъ монополъ на ученитѣ и предъ видъ на сложилото се въ мене убеждение за произхода на българитѣ, решихъ и азъ да направя една историческа справка.
Като прочетохъ Момзеновата Histoire Romaine, заключихъ следното:
1. Че културата, следъ като се е зародила у финикиянитѣ и египтянитѣ, е преминала у гърцитѣ, дето е добила широко развитие.
2. Че гърцитѣ, вследствие културата си, сѫ станали господари на Архипелага, на Средиземно, Адриатическо, Мраморно и Черно морета.
3. Че гърцитѣ сѫ държали въ рѫцетѣ си всичката търговия по тия морета и съ цель да експлоатиратъ населенията, които сѫ живѣли на сушата, образували по крайбрѣжията гръцки колонии и търгували съ населенията на сушата, като имъ давали главно мѣхове съ вино въ размѣна съ роби. Всичкитѣ тия населения, тѣ наричали съ общото име „варвари“ и всѣки, който не е билъ гръкъ, е билъ за тѣхъ варваринъ.
4. Че римлянитѣ, следъ като покорили цѣла Мала-Азия, Елада, Македония и Одринското Царство, оставили пакъ въ цѣлия изтокъ гръцкия езикъ за господствуващъ, защото римлянитѣ считали, че гръцкиятъ езикъ ималъ превъзходство надъ латинския и че въ Римъ никой римлянинъ, който не знаелъ гръцки, не се считалъ за образованъ човѣкъ.
14
Прочетохъ следъ това книгата „Извори за старата история и география на Тракия и Македония“, преведена отъ Г. И. Кацаровъ и Д. Дечевъ. Въ нея намѣрихъ какво сѫ писали древнитѣ гръцки и латински писатели за Балканския Полуостровъ.
а) Първиятъ отъ тѣхъ е Херодотъ, живѣлъ въ V вѣкъ преди Христа. Той описва похода на Персийския царь Дарий противъ Скититѣ, които живѣли отвъдъ Дунава. Дарий преминалъ Босфора, влѣзълъ въ Европа и, покрай брѣга на Черно море, стигналъ до Дунава, на устието на който имало градъ Дунавъ (Истъръ), гръцка колония. По пѫтя си миналъ презъ гръцкитѣ градове Созополъ и Месемврия. По мѣстата, презъ които миналъ, живѣли Тракийскитѣ племена: Гетитѣ, Мелахленцитѣ, Андрофагитѣ и Невритѣ.
Тракийскиятъ народъ билъ най-голѣмъ следъ Индийския, и ако бѣ билъ единодушенъ и подъ властьта на единъ господарь, би билъ непобедимъ и по-силенъ отъ всички народи. Тракийцитѣ носили много имена, всѣко племе споредъ страната си, и обичаитѣ имъ били еднакви въ всѣко отношение, съ изключение на Гетитѣ и Тривеитѣ, които живѣели надъ Крестонитѣ.
Дарий, следъ заминаването си, оставилъ своя военачалникъ Магабазъ да покори Тракийцитѣ, и Магабазъ ги покорилъ, освенъ тия, които живѣели около планината Пангей (Парнаръ-дагъ).
Дариевиятъ синъ, Ксерксъ, предприелъ походъ срещу Атинянитѣ. Той преминалъ Дарданелитѣ презъ Галиполския полуостровъ, миналъ покрай брѣга на Егейското море и стигналъ до рѣка Мѣста. Край морето били Елинскитѣ градове Еносъ, Марония, Дикея и Абдера.
Тракийскитѣ племена, презъ чийто земи миналъ Ксерксъ, били: Пети, Киконци, Бистонци, Санеси, Дерсей и Сатри. Сатритѣ живѣели по високитѣ планини, покрити съ снѣгь и се отличавали съ храбрость. До тогава тѣ не били покорявани отъ никого и само Сатритѣ отъ Тракийскитѣ племена били запазили свободата си.
Следъ това Ксерксъ преминалъ рѣкитѣ Ангиста, Струма, Вардаръ и стигналъ до Тесалия.
15
По пѫтя му живѣели: Пеонцитѣ, Дебритѣ и други племена, и отъ всички забралъ войска съ себе си.
Следъ това Ксерксъ се завърналъ на Дарданелитѣ почти безъ войска, като оставилъ заболѣлитѣ си войници въ Тесалия, въ Сересъ, въ Пеония и въ Македония.
Херодотъ не говори нищо за Одрискитѣ царе, а само споменава, че Дарий преминалъ въ похода си презъ земята на Одриситѣ. Относно Македония, Херодотъ дава само родословието на Македонскитѣ царе, черпено, както изглежда, отъ преданието и отъ митологията.
б) Тукидитъ е писалъ къмъ края на V вѣкъ, преди Христа. Той говори вече за Одриския царь Ситалка, синъ на Тереса, и за Македонския царь Пердикасъ, синъ на Александра. Ситалкъ обявилъ война на Пердикасъ за едно неизпълнено отъ последния обещание, и когато потеглилъ отъ Одриската земя, повикалъ подъ орѫжие живущитѣ между Стара-Планина и Родопитѣ Тракийци, надъ които властвувалъ чакъ до морето (именно до Черно море и до Дарданелитѣ), после Гетитѣ отвъдъ Стара-Планина, и другитѣ племена, които живѣели отсамъ Дунава, по-близо до Черно море. Гетитѣ и другитѣ племена въ тоя край били съседи на Скититѣ и били въорѫжени като тѣхъ: всички били конници-стрелци.
Ситалкъ повикалъ още и независимитѣ Тракийци, меченосци, които живѣели въ Родопитѣ и подвластнитѣ му Пеонски племена, които били крайнитѣ народи на държавата му, простираща се до рѣка Струма.
Ситалкъ влѣзълъ въ Македония до рѣката Вардаръ, опустошилъ Халкидика и Беотика, и следъ единъ походъ отъ тридесеть дни, се върналъ назадъ безъ резултатъ, само че братовиятъ му синъ, Севтъ, взелъ за жена Стратоника, сестрата на Пердикаса.
Въ Македония, по онова време, имало много племена, които имали свои царе. Тѣ били: Пиерейци, Халкидикяни и други, освенъ сѫщинскитѣ
16
Македонци. Земята на всички тия племена се наричала Македония.
Ситалкъ умрѣлъ и следъ него Одриски царь станалъ Севтъ, който събиралъ много данъци и подаръци отъ всички варварски народи, както и отъ гръцкитѣ градове, надъ които властвувалъ. Държавата му се простирала отъ градъ Абдера (близо до устието на рѣка Мѣста) до Черно море.
в) Ксенофонтъ живѣлъ до около 355 година преди Христа. Отъ разказитѣ му излиза, че имало две Одриски Тракии: Горня и Долня. Въ Горнята билъ царь Медока, а въ Долнята — братъ му Месадъ. Последниятъ владѣелъ надъ Меландититѣ, Тинайцитѣ и Транинситѣ (около Странджа планина), билъ изгоненъ отъ тая страна и умрѣлъ отъ болесть. Синъ му Севтъ билъ малолѣтенъ и израстналъ при Медока. Като станалъ пълнолѣтенъ, Севтъ поискалъ войници отъ чича си, който му далъ такива, за да възвърне бащината си земя, обаче, войницитѣ били малко и Севтъ живѣлъ отъ плячката, която добивалъ въ бащинитѣ си земи.
По това време Ксенофонтъ билъ взелъ участие въ похода на Спартанцитѣ противъ Перситѣ и Беотитѣ. Тѣ стигнали до Витиния, която до брѣга на Хераклея била населена съ Азиятски Траки, възпрепятствували имъ да минатъ въ Азия и тѣ се върнали въ Византия.
Византия билъ гръцки градъ и тѣ били поканени отъ Севта, който се намиралъ на десеть километра отъ тамъ, да му помогнатъ да си възвърне бащинитѣ земи срещу плата и храна на войницитѣ. Тѣ му помогнали и Севтъ си възвърналъ земитѣ.
Отъ разказитѣ на Ксенофонта се вижда, че той е билъ атинянинъ и съ Севта се разговарялъ чрезъ преводчикъ, при всичко че Севтъ разбиралъ гръцки.
Споредъ Ксенофонта всички тракийци, включително и азиятскитѣ, били варвари.
г) Скилаксъ писалъ въ 356 година, преди Христа. Той описва границитѣ на Тракия около моретата до Дунава, като изброява гръцкитѣ градове на крайбрѣжието. При старитѣ градове на Черноморския
17
брѣгъ, Созополъ и Месемврия, той притурилъ и градоветѣ Варна и Мангалия.
д) Псевдо-Скимносъ писалъ около 185 години, преди Христа. Той сѫщо описва крайбрѣжнитѣ морски градове, като прибавя Балчикъ и Каварна.
Отъ известията на тия петима писатели се вижда, че отъ Балканския полуостровъ тѣмъ сѫ били известни само Македония до Рила и Тракия до Стара-Планина и покрай Черно море до Дунава.
За другитѣ части на полуострова тѣ сѫ имали съвсемъ неопредѣлени и мъгляви сведения.
Като описва, че Гетитѣ вѣрвали въ безсмъртието, Херодотъ казва, че на това ги научилъ Салмоксисъ, който по-преди билъ робъ на Самосъ, но това Херодотъ научилъ отъ Гърцитѣ, които живѣли въ Калиполския полуостровъ и край Черно море. Явно е отъ това, че гръцкитѣ историци сѫ добивали своитѣ известия само отъ гръцкитѣ колонисти по брѣговетѣ на моретата. Ксенофонтъ е билъ лично въ Тракия, но той говори само за Тракия, отъ Босфора до Мидия и Калиполския полуостровъ, дето тракитѣ не били гърци и говорили свой езикъ.
Следователно, отъ известията на тия писатели се вижда, че племената, които сѫ носили названието Тракийски народъ, както и македонцитѣ, не сѫ били гърци. Собсгвено Тракийски и Македонски народи не е имало, а названията Тракия и Македония сѫ били географически понятия. Въ тѣхъ живѣли разни племена, които носили имената на мѣстата си, безъ да се знае какъвъ езикъ сѫ говорили ; тия племена били за гърцитѣ все варвари, а гръцки градове имало край брѣговетѣ на моретата, като всѣки отдѣленъ градъ образувалъ царство.
Последенъ отъ гръцкитѣ историци е Страбонъ. Той е живѣлъ до 19 година, следъ Христа, когато римлянитѣ били вече покорили Тракия и Македония и по-голѣмата часть отъ Балканския полуостровъ.
Ако и да говори доста митологично и фантастично, все пакъ Страбонъ дава по-широки сведения за Балканския полуостровъ. Той вече говори за Мизи, Даки, Гети, Скордиски, Трибали и Афтариати,
18
Скити, Пироти и Тесалийци. Той споменава вече и за Дардания. Скититѣ, Мизитѣ, Гетитѣ, Дакитѣ и Скордискитѣ живѣли между Адриа и Черно море, а Афтариатитѣ по брѣговетѣ на Адриатическото море. Споредъ преданието, цѣла Елада въ старо време била населена отъ варвари, а и въ времето, въ което е писалъ той, тя имала въ съседство варварска область.
Въ Тракия имало двадесеть и две племена, а въ Македония, Тесалия и Албания, които той описва изедно, живѣли многобройни племена. Обаче, и той не говори нищо за езика на тия племена, освенъ, че Дакитѣ и Гетитѣ говорили единъ езикъ.
Каква писменость сѫ имали Тракитѣ и Македонцитѣ, никой нищо не казва, обаче, отъ монетнитѣ издирвания, излиза, че Одрискитѣ и Македонскитѣ царе сѫ употрѣбявали гръцката писменость.
При всичко че границитѣ между Македония и Дардания, както и тия между Тракия и Дардания, не сѫ точно опредѣлени, но по сѫществуващитѣ днесъ наречия, можемъ смѣло да ги опредѣлимъ, че сѫ били между Велесъ и Скопие и между рѣкитѣ Искъръ и Морава.
* * *
Римлянитѣ покориха Македония въ 158 година, преди Христа, въ 27 година, преди Христа, покориха Тракия, а къмъ края на първия вѣкъ — цѣлия Балкански полуостровъ. Тѣхнитѣ писатели сѫ писали следнето за Полуострова:
а) Помпоний Мела, около 44 година, следъ Христа, писалъ за стария свѣтъ. Той пише, че Тракия се намирала най-близу до Скититѣ и я обитавалъ единъ народъ, който носилъ разни имена и ималъ разни обичаи. Нѣкои отъ тѣхъ били диви и посрѣщали твърде охотно смъртьта, особено Гетитѣ.
б) Плиний, живѣлъ до 79 година, следъ Христа. Писалъ е за географското положение на Македония, въ която, споредъ него, живѣели 150 народи и следъ това изброява планинитѣ и градоветѣ
19
на Македония. Дава сѫщо географски и етнографски данни за Тракия. Той повтаря почти описанията на гръцкитѣ писатели, само че споменава вече и града Пловдивъ, който тогава се наричалъ Trimontium, а по-преди Филипополъ и Понерополъ. Отвъдъ Стара-Планина живѣли: Мизи, Гети, Еди, Скоугди, Клирий, надъ тѣхъ Ариати и Скити, а около брѣговетѣ на Черно море: Морисени и Ситони.
в) Тацитъ, живѣлъ до 120 година, следъ Христа. Най-важното отъ писаното отъ него е за последнитѣ борби на тракийцитѣ съ Римъ.
Той пише:
„Въ консулството на Лентула, Гетоника и Г. Калвизия (26 година, следъ Христа) били решени триумфални почести за Попея Сабина, понеже съсипалъ тракийскитѣ племена, които живѣели по планинитѣ безъ култура и затова били много упорити. Поводъ за възстанието, освенъ тѣхния нравъ, било, че не искали да допущатъ наборъ и да даватъ на нашата войска най-здравитѣ си хора. Тѣ дори били навикнали да се покоряватъ и на царетѣ само, когато имъ скимнѣло, па и когато пращали помощни войски, назначавали свои предводители и воювали само съ съседнитѣ народи. Сега, обаче, се пръсналъ слухъ, че ще ги разпръснатъ и влачатъ по разни страни, смѣсени съ други племена, но преди да се заловятъ за орѫжие, пратили посланици, които да припомнятъ за приятелството и покорностьта имъ, като заявили, че тия нѣща ще си останатъ и за напредъ, ако не ги натоварятъ съ ново бреме, ако пъкъ искатъ да имъ натрапватъ робство, като на победени, у тѣхъ има желѣзо, младежи и решителность, за да защитятъ свободата си или да умратъ. Сѫщевременно тѣ оказвали на своитѣ крѣпости, съградени върху скалитѣ и на прибранитѣ тамъ тѣхни жени и родители и заплашвали съ заплетена, тежка и кървопролитна война“.
Сабинъ събралъ голѣма войска и следъ кръвопролитни боеве ги победилъ. Настѫпилата много рано сурова зима въ Стара-Планина побъркала да бѫдатъ покорени и останалитѣ племена, било съ сила или съ обсада.
20
г) Арианъ. Той живѣлъ около 95—175 година, следъ Христа.
Арианъ пише за походитѣ на Александра Велики къмъ Дунава и къмъ Илирия.
д) Клавдий Птоломей. Отъ сведенията, които той дава, се вижда, че следъ като завладѣли Балканския полуостровъ, римлянитѣ направили ново административно дѣление, като образували четире провинции: Горня Мизия, Долня Мизия, Тракия и Македония.
Горня Мизия почвала отъ Скопие и стигала до Далмация. Въ нея влизали и градоветѣ Бѣлградъ и Нишъ.
Долня Мизия почвала отъ рѣката Цибъръ до Аксиополъ (при Черна вода) и отъ Дунава до Стара-Планина.
Тракия почвала отъ Стара-Планина и свършвала на югъ до Мраморно и Егейско морета и до Византия, а на западъ до рѣка Мѣста.
Въ границитѣ на Македония влизали Тесалия и Албания.
Отъ описанието на Клавдий Птоломея изпъкватъ вече градоветѣ: Бѣлградъ, Нишъ, Скопие, Свищовъ, Русе, Силистра, Тутраканъ, Хърсово, Кюстендилъ и други, отъ които само Пловдивъ , билъ споменатъ отъ Страбона.
Тракия била раздѣлена на стратегии и София, която съставя особена стратегия (войводство), била причислена къмъ тракийскитѣ стратегии.
Птоломей Мела говори вече за Тракия и Македония, като за исторически единици, и дава нови имена на населенията, които я обитаватъ, между които изпъкватъ албанцитѣ.
Следъ тоя историкъ, до края на III-ия вѣкъ, следъ Христа, ние нѣмаме вече известия какво е ставало въ Балканския полуостровъ. И трѣбва да предполагаме, че всичко е било мирно и тихо и населенията сѫ заживѣли и сѫ се развивали въ предишнитѣ условия.
Въ IV-ия вѣкъ, следъ Христа, на Балканския полуостровъ станали най-сѫдбоноснитѣ събития, не само за населението на Полуострова, но и за цѣлия свѣтъ, защото въ началото на тоя вѣкъ
21
Римския Императоръ Константинъ Великий приелъ християнската вѣра. Той пренесълъ столицата си отъ Римъ въ Византия и въ края на тоя вѣкъ (395 год.) Империята се раздѣлила на две части, на Източна и Западна, или на Византийска и Римска. Тукъ му е мѣстото да се попитаме: какво станаха старитѣ населения на Тракия, Македония и Дардания, Епиръ, Тесалия и Албания, следъ III-я вѣкъ? Изгубиха ли се, избиха ли ги или сѫ били погърчени и поримчени, както претендиратъ нѣкои историци?
Ако бѣха избити и изгонени, поримчени или погърчени, все трѣбваше да има нѣкакво доказателство за това. Напротивъ, общеприето е въ историята, че римлянитѣ никога не сѫ унищожавали покоренитѣ отъ тѣхъ народи. Наопъки, следъ като покорявали народитѣ и имъ налагали политическата си власть, римлянитѣ имъ давали известна автономия, като назначавали мѣстни архонти за управители на населенията. Ако ли пъкъ бѣха поримчени или погърчени, трѣбваше днесъ да имаме на Балканския полуостровъ римляни или гърци, но римляни нѣма никакъ, а гърци има само по крайбрѣжията на моретата, дето сѫ били и преди двадесеть вѣка.
Най-правдоподобното е да вѣрваме, че населенията на Тракия, Македония, Дардания, Епиръ, Тесалия и Албания сѫ сѫществували и презъ IV-ия вѣкъ.
Следъ III-ия вѣкъ на Балканския полуостровъ настѫпила нова ера, въ която вѣроятно и въпроснитѣ населения сѫ взели участие, следъ като христианската вѣра е станала господствуваща и се е прогласилъ за господствуващъ принципа на Апостола Павла, че въ Черквата Христова нѣма нито елини, нито юдеи, нито скити, нито варвари, а само хора равни помежду си.
Следъ тия справки отъ древнитѣ писатели, проследихъ нашитѣ историци, които сѫ писали за произхода на българитѣ.
22
Отъ тѣхъ, най-важниятъ и най-авторитетниятъ е, безспорно, Маринъ Дриновъ. Иричекъ, Златарски и всички други поддържатъ теорията на Дринова, а именно, че вестготитѣ, хунитѣ и остготитѣ върлували на Балканскитѣ полуостровъ въ продължение на единъ вѣкъ, отъ 376 до 476 година, че презъ това време, не само населението орѣдѣло, но сѫщо и птицитѣ и рибитѣ, че славянитѣ почнали да преминаватъ Дунава, отъ северъ, и населили и изпълнили Балканския полуостровъ, а около 680 година, следъ Христа, при рѣка Волга въ Русия, сѫществувало едно царство, което се наричало България и имало за царь Кубратъ. Кубратъ умрѣлъ и синоветѣ му раздѣлили царството на петь части, като единътъ отъ тѣхъ Исперихъ, когото Византийскитѣ историци нарекли Аспарухъ, съ своята дружина, която не била голѣма, а само нѣколко десетки хиляди души, дошле на Дунава и съ позволението на тогавашния Византийски Императоръ, преминали Дунава и се преселили въ Добруджа. По-късно, Аспарухъ покорилъ осемьтѣ славянски племена, които се намирали между Дунава и Стара-Планина, и по тоя начинъ турилъ основа на Българската държава.
Приемницитѣ на Аспаруха разширили по-късно държавата и всички присъединени къмъ нея славяни получили името българи.
Аспарухъ и дружината му били Финско-Чудско племе или пъкъ Туранско, смѣсили се съ мѣстнитѣ славяни, и понеже били малобройни, българитѣ се изгубили въ славянитѣ, като не оставили никаква диря отъ езика си.
Знае се, че преди Дринова, чуждитѣ историци поддържали теорията, че българитѣ на Балканския полуостровъ били отъ Турско-Татарски произходъ, все като се основавали на Византийската легенда, че българитѣ сѫ дошли отъ Волга и отъ нея получили името си. Легендата, че Кубратъ раздѣлилъ царството си между петьтѣ си сина сѫществувала още отъ времето на Херодота. Последниятъ, като говори, че Гетитѣ вѣрвали въ безсмъртието на душата, пише, че тѣ имали единъ мѫдъръ царь Бейребиста, който увеличилъ
23
царството и убедилъ народа си да изкорени лозята, а следъ смъртьта му приемницитѣ му раздѣлили неговото царство на петь части.
Дриновъ, обаче, като взелъ предъ видъ факта, че на Балканския полуостровъ живѣятъ все славяни и че не е било възможно татаритѣ да сѫ се обърнали на славяни, приелъ една смѣсена теория, по аналогия на онова, което е станало съ галитѣ, които получили името си отъ франкитѣ, както и славянитѣ въ Русия, които получили името си отъ варягитѣ. Споредъ тая сиѣсена теория на Дринова, Волжкитѣ българи наложили името си на славянитѣ отъ Балканския полуостровъ.
Но нека видимъ какво вѣрно може да има въ тая теория, — било че славянитѣ сѫ се преселили на Балканския Полуостровъ отъ III до VII вѣкъ, следъ Христа, било, че Волжкитѣ българи сѫ наложили името си на тия славяни.
По въпроса за преселването на славянитѣ, Дриновъ се основава главно на това, че споредъ Византийскитѣ историци, вестготитѣ, следъ като получили позволение отъ Византийския Императовъ и се настанили на Полуострова, тѣ се усилили по причина на слабостьта на Византийската Империя, започнали да опустошаватъ Полуострова и следъ 25 годишно опустошение, вестготитѣ напустнали Полуострова и се преселили въ Италия. Хунитѣ, следъ като се настанили въ Панония, опустошавали сѫщо полуострова, а следъ тѣхъ и остготитѣ, които сѫщо въ продължение на двадесеть години опустошавали Полуострова и се преселили въ Испания.
Преди всичко, трѣбва да признаемъ, че както древнитѣ гръцки писатели, така и по-новитѣ, Византийскитѣ, всѣкога сѫ обичали да пишатъ легендарно и да преувеличаватъ цифритѣ и събитията. Така напримѣръ, Херодотъ още е писалъ, че Ксерксъ, като преминалъ Дарданелитѣ и Калиполския полуостровъ при Еносъ, преброилъ войската си, която била 1,700,000 души. Сѫщо и другитѣ гръцки историци, които сѫ писали за войнитѣ между перситѣ и гърцитѣ, все даватъ голѣми цифри и питаме се — възможно ли е Ксерскъ да
24
е ималъ такава голѣма войска въ онова време, когато впоследствие той пакъ се върналъ на Дарданелитѣ почти безъ войска?
Следователно, трѣбва да вѣрваме на писаното отъ тия историци само до толкова, до колкото то се оправдава отъ логиката и отъ следитѣ, останали отъ описанитѣ събития.
Така напримѣръ, Софроний Врачански, като разправя, въ края на 18-ия вѣкъ, за опустошенията, които направили Кърджалиитѣ въ Вратчанско и Видинско, казва: „Селата не останаха, човѣцитѣ избѣгаха по Влашко и други страни“. Но не виждаме ли днесъ, че въ Вратчанския и Видинския окрѫзи не сѫ станали никакви измѣнения по отношение на населението?
Тъй че, на тия писатели, повечето отъ които не сѫ били съвременници на събитията, но сѫ писали повечето възъ основа на сѫществуващитѣ предания, често погрѣшни или преувеличени — на тия писатели можемъ да вѣрваме, че остготи, хуни и вестготи сѫ правили опустошения, но тѣ сѫ били временни и не сѫ имали никакво влияние върху сѫдбинитѣ на населенията; понеже не сѫ били многочислени, тѣ сѫ правили само плячкосвания, защото, ако бѣха многочислени, тѣ щѣха да останатъ на Полуострова и нѣмаше да се преселватъ въ Италия и Испания.
Ако днесъ, при сѫществуване на телефони, телеграфи и желѣзници, събитията не се описватъ вѣрно, какво да кажемъ за ония времена, въ които и писменостьта е била съвсемъ слабо развита, и съобщенията съвсемъ първобитни.
Отъ вестготитѣ, хунитѣ и остготитѣ не сѫ останали никакви следи на Балканския полуостровъ, както и отъ аваритѣ, които сѫ нашедствували въ VI-ия вѣкъ. Ето защо, не може да се приеме, че тѣхнитѣ нашедствия сѫ били отъ такъвъ характеръ, който би могълъ да измѣни вида на населенията въ Полуострова, а камо ли да го обезлюди. Впрочемъ, за обезлюдяване и дума не може да става, защото имаме свидетелствата на Църковнитѣ писатели, че въ 347 година въ София се е събиралъ Вселенски съборъ, въ който сѫ взели
25
участие пратеници на Панония, Мизия, Дакия, Македония, Тесалия, Епиръ, Тракия и Родопа.
Отъ това се вижда, следователно, че разпространението на християнската идея е била въ най-голѣмата си сила въ IV-ия вѣкъ, че населенията на Балканския полуостровъ били прегърнали единодушно тая идея. Отъ друга страна, Римската Империя била по онова време въ силата си. На Дунава имало крѣпости и гарнизони, — тогава, какъ е било възможно, щото една орда, на която единствената цель е била плячката, да може да обезлюди населенията на цѣла Империя?
Наистина, отъ новелата на Императора Юстинияна отъ 535 година се вижда, че Атила билъ превзелъ града Сирмиумъ (при днешния Петерварадинъ) и управительтъ Апений избѣгалъ въ Солунъ, но това нашедствие на Атила съвсемъ не означава обезлюдване, тъй че теорията, споредъ която Балканскиятъ полуостровъ билъ обезлюденъ презъ V-ия вѣкъ и вследствие на това е почнало заселването на Полуострова отъ славянитѣ, трѣбва да се изключи, защото, ако римлянитѣ, най-силната държава, сѫ могли да покорятъ Балканския полуостровъ едва въ двесте и петдесеть години, какъ едни племена, които сѫ се заселили въ Римската Империя съ позволение, сѫ могли да обезлюдатъ тоя Полуостровъ?
Отъ сведенията на историцитѣ виждаме, че вестготитѣ сѫ дошле на Балканския полуостровъ съ позволение, че по-късно Аспарухъ дошълъ пакъ съ позволение, както и други племена, отъ което трѣбва да заключимъ, че всички чужди племена, които за временно или за постоянно пребиваване, сѫ преминавали въ Византийската Империя, сѫ идвали съ позволението на Императора, освенъ Атила, който е влѣзълъ въ Империята съ сила, тъй че следва въпросътъ: какъ сѫ се преселили славянитѣ на Полуострова, съ позволение или съ сила?
И въ единия и въ другия случай, ако това преселение бѣ станало, то трѣбваше да бѫде отбелѣзано отъ историята, но подобно нѣщо ние не виждаме.
26
Оть Херодота и отъ Тукидита узнаваме, че на Родопитѣ живѣли независими тракийски племена, които не били покорявани отъ никого, а отъ Тацита узнаваме, че римскиятъ военачалникъ Попей Сабина покорилъ тия племена близу 50 години следъ падането на Одриското царство, следъ като събралъ голѣма сила и следъ кръвопролитенъ бой, обаче, и той не можалъ да покори всички племена, защото зимата му попречила. Ако Попей Сабина съ такава сила едва е можалъ да ги покори, какъ сѫ могли славянитѣ да ги измѣстятъ отъ жилищата имъ и да се настанятъ тѣ? Защото днесъ Родопитѣ сѫ населени само отъ славяни.
Това е единъ примѣръ само за Родопцитѣ, а какво да кажемъ за всички други славяни, които населяватъ Балканския полуостровъ, отъ Дунава до Мраморно и Егейско морета, включително и Калиполския полуостровъ?
Следователно, трѣбва да заключимъ, че славянитѣ сѫ били на Балканския полуостровъ отъ памти вѣка, като сѫ минавали за варвари до IV-ия вѣкъ съ разни наименования, споредъ мѣстото, което сѫ населявали, а следъ въвеждане на Християнството на Полуострова, тѣ сѫ почнали да ставатъ известни като хора равни вече съ другитѣ народи, гърци и римляни. Презъ IV-и и V-и вѣкове, славянитѣ сѫ имали вече достатъчно възможность, като християни, да взематъ участие въ културата и, ето защо, ние виждаме въ редоветѣ на Византийскитѣ военачалници да се явяватъ и славянски имена: Оногостъ, Острой, Всеградъ и Велизарий.
Градътъ Византия, следъ като станалъ столица на Империята, се нарекълъ Константинополъ, а тогава, вѣроятно, и славянитѣ сѫ го нарекли Цариградъ. Тоя градъ е билъ центъръ, както за разпространението на християнството, така и на общата култура, и ние не можемъ да не признаемъ ролята, която е игралъ той за култивирането на бившитѣ варвари.
Следъ като християнската вѣра станала господствуваща въ Империята, господствуваща била и
27
теократическата идея, и всѣки християнинъ добивалъ всичкитѣ почести и достоинства въ държавата, както по-късно това ставеше съ мюсюлманитѣ въ Турската Империя. Народностната идея, която се разви въ по-новитѣ времена, тогава е била непозната и това е дало възможность на бившитѣ варвари да изпъкнатъ съ истинския си образъ — славяни.
Нашитѣ историци, като се основаватъ на византийскитѣ, твърдятъ, че отъ V-ия до VIII-ия вѣкъ цѣлиятъ Балкански полуостровъ се ославянилъ.
Това е безспоренъ фактъ, но въпросътъ е, дали славянитѣ презъ това време сѫ се преселили на Балканския полуостровъ или пъкъ тѣ сѫ били тукъ и преди IV-ия вѣкъ, и само християнството е билъ факторътъ, който имъ е далъ възможность да добиятъ истинския си образъ и да бѫдатъ открити отъ византийскитѣ историци като новодошли на Полуострова хора?
Като се има предъ видъ:
1. Че древнитѣ историци Херодотъ, Тукидитъ, Ксенофонтъ и Страбонъ твърдятъ, че Балканскиятъ Полуостровъ билъ населенъ отъ варвари и Елада граничела съ варварска область и съ нищо не е доказано, че тия варвари по единъ или другъ начинъ сѫ били изтребени, и че границата между Тракия и Македония била рѣка Струма, а сѫщата рѣка и днесъ, следъ двадесеть и четире вѣка, е пакъ граница между Тракийското и Македонското наречие на българския езикъ;
2. Че днесъ на Балканския Полуостровъ живѣятъ само славяни, освенъ албанцитѣ, покрай Адриатическо море, отъ които вѣковетѣ и гръцката култура сѫ могли да погърчатъ само Епиръ и Тесалия и нѣкои покрайнини въ Източна Тракия, — и наречията на тия славяни се раздѣлятъ отъ рѣкитѣ Струма, Морава и Искъръ;
3. Че на Византийскитѣ лѣтописци не може да се дава никаква вѣра, колкото се касае до опредѣление имената на народитѣ, защото тѣ смѣсвали имената българи, славяни, хуни, хугундури, анти, остготи, вестготи, безъ да сѫ познавали отблизу народитѣ, за които сѫ писали само
28
по слухъ и предание и съ това сѫ заблудили всички по-нови историци, трѣбва да се дойде до убедителния фактъ, че славянитѣ, които сѫ днесъ на Балканския Полуостровъ, сѫ били тукъ и въ праисторическитѣ времена.
Ако византийскитѣ хронографи сѫ писали, че Императоръ Анастасий направилъ „Анастасиевата стена“, за да се пази отъ скититѣ, мизитѣ и българитѣ, че въ VII-ия вѣкъ е имало славянски нападения по цѣлия Балкански Полуостровъ, дори до Пелопонесъ, и че въ VIII-ия вѣкъ тѣ нападнали и Солунъ, това трѣбва да се разбира, че сѫ били нападения отъ вѫтрешенъ характеръ, бунтове, направени отъ мѣстнитѣ славяни, които сѫ били близу и до Цариградъ, и до Солунъ, и до Пелопонесъ, и които славяни сѫ се представлявали за византийцитѣ като идещи отъ вънъ страшилища.
Нима тогава не е имало амбициозни хора, дори всредъ архонтитѣ, които, рѫководени отъ мисъльта за власть или за грабежъ, да не сѫ повдигали бунтове? Ние виждаме дори въ Турската Империя, въ началото на XIX-ия вѣкъ, двама валии, Янинскиятъ Али Паша и Видинскиятъ Пазвантоглу, да се прогласяватъ за независими единадесеть вѣка по-късно, а камо ли въ VI и VII вѣкове, когато е имало грамадна разлика въ културата? Отъ тия бунтове можемъ да заключимъ само това, че народностното съзнание на славянитѣ е почнало да се развива и като плодъ на това развитие поникнали Българската и Сръбската държави.
Най-новата история на Балканскитѣ държави достатъчно доказва това повторение на историческитѣ събития.
При провѣрката, която решихъ да направя, азъ проучихъ и брошурата отъ 1869 година, преводъ Н. Михаиловскаго, подъ заглавие: „Исторически изследвания за Одриската и Ипекската архиепископии“. Въ нея се печататъ документи, както по учредяването на тия архиепископии, тѣсно свързани съ нашия произходъ, така и по унищожаването имъ.
29
Въ тая брошура сѫ напечатани въ преводъ:
1. Новелата на Императора Юстинияна I до Архиепископа на „Първа Юстинияна“ отъ 28-й Априлий, 535 година, следъ Христа;
2. Актоветѣ за унищожението на дветѣ архиепископии отъ 1766 и 1767 години;
Едно писмо отъ Вселенския Патриархъ до Архиепископа на „Първа Юстинияна“, въ което последниятъ се титулува: „Архиепископъ на Първа Юстинияна и всей Болгарий“.
Отъ казаното въ тия документи излиза:
1. Че Императоръ Юстиниянъ основалъ въ 535 година Архиепискоиията „Първа Юстинияна", на която били подведомствени епархиитѣ отъ Средиземна Дакия, Прибрѣжна Дакия, Втора Мизия и Дардания, епархията Превалитана (Дурацо), Втора Македония и часть отъ Панония, която е въ Бечанското окрѫжие, т. е. всички епархии отъ Костуръ до рѣка Искъръ и до Далмация;
2. Че въ 1219 година, когато българитѣ били по-слаби, а сърбитѣ по-силни, вследствие искането и политическия натискъ на сърбитѣ, отъ тая Архиепископия сѫ били отдѣлени епархиитѣ отъ Скопие до Далмация и съставили особена архиеписко пия, която се нарекла Ипекска;
3. Че отъ актоветѣ за унищожението на тия две архиепископии се вижда, че къмъ Охридската Архиепископия сѫ принадлежали епархиитѣ: Костурска, Битолска, Воденска, Корчанска, Велеградска, Струмишка, Гревенска, Преспанска, Дебърска, Корска и Велешка, т. е. точно тия епархии, въ които се говори Македонското наречие, а къмъ Ипекската архиепископия принадлежали епархиитѣ: Скопската, Кюстендилската, Нишката, Самоковската, Призренската, Ново Пазарската, Босненската, Ужицката, Херцеговинската и Бѣлградската.
Че архиепископията „Първа Юстинияна“ е носила и титлата „всей Болгарий“. Тая титла на архиепископа на „Първа Юстинияна“ се потвърждава , впрочемъ, и отъ Църковнитѣ писатели отъ VI-ия вѣкъ, а „Ипекската архиепископия е носила сѫщата титла съ приложение „всей Сербий". Така че, архиепископътъ на „Първа Юстинияна“ е носилъ
30
титлата „всей Болгарий“ отъ 535 година до 1767 година, т. е. въ продължение на 1232 година.
Отъ тия документи се потвърждава и известието на Страбона, че Македония се е дѣлила на две части: на Прибрѣжна Македония, въ която влизалъ Солунъ и крайбрѣжията, и на Втора Македония, на която главенъ градъ билъ Пелагония (Битоля).
Предъ видъ на тия документи и данни, явява се въпросътъ: отъ где сме получили името българи? Отъ Волжкитѣ българи ли? Споредъ византийскитѣ и нашитѣ историци Волжкитѣ българи сѫ се поселили въ Добруджа въ втората половина на VII-ия вѣкъ: въ такъвъ случай, какъ сѫ могли тѣ да дадатъ на мѣстнитѣ славяни името българи, когато македонскитѣ и дарданскитѣ славяни 150 години по-напредъ сѫ носили това име?
Но не сѫ само горнитѣ документи, които свидетелствуватъ това. Така, професоръ Г. Ценовъ въ своята „История за произхода на българитѣ“ пише, че въ Британския музей имало една карта съ съчиненията на Св. Иеронима отъ 270 до 338 година, въ която се споменавало името „българи“ и че въ една хроника, която, споредъ Момзена, датирала отъ 235 до 238 година, като се пояснява потеклото на народитѣ, се споменаватъ и българитѣ. Така че, тия данни опровергаватъ и аналогията на Дринова, че ние сме получили името българи отъ Волжкитѣ българи, както галитѣ получили името си отъ франкитѣ и руситѣ отъ варягитѣ. Щомъ не сме получили името българи отъ Волжкитѣ българи (по-вѣрно е да приемемъ, че Аспарухъ и дружината му, ако сѫ били татари и сѫ дошле отъ отвъдъ Дунава, тѣ сѫ приели името българи въ България, а не сѫ го донесли отъ Волга), — явява се въпросътъ: отъ где и какъ сме получили това име?
Изследванията на професоритѣ Иванъ Шишмановъ и Юрданъ Ивановъ по тоя въпросъ при рѣка Волга и развалинитѣ при града Болгаръ не доведоха до никакъвъ резултатъ, освенъ че тамъ циганитѣ се казвали „българи“. Следователно, трѣбва да търсимъ други източници.
31
Споредъ моето мнение, името българи сме получили отъ римлянитѣ, а това име по-рано вѣроятно сѫ носили и епирцитѣ, тесалийцитѣ и сърбитѣ и, най после, то е останало само наше по следнитѣ причини:
1) Отъ Момзеновата „Римска история“ се вижда, че римлянитѣ сѫ покорили най-първо Епиръ и Тесалия, а следъ тѣхъ Тракия, Македония, Дардания и Илирия, и че Епиръ и Тесалия сѫ се населявали отъ славяни, за което свидетелствуватъ названията на мѣстноститѣ, рѣкитѣ и селата тамъ, а за Епиръ специално свидетелствува Хрисовула, издаденъ на „Янинската Свободна Славянска община“ отъ императора Андроникъ Старши въ 1319 година, следъ Христа. (Г. Занетовъ, Западни Български земи и Сърбия); за Тесалия свидетелствува записката отъ Мела отъ IX ия вѣкъ, спомената отъ Дринова и Иречека, която казва, че Омировитѣ Мирмидоняни, съ Ахилевса на чело (Тесалийци), едно време се казвали Мирмидоняни, а сега „болгаре“. Следователно, трѣбва да заключимъ, че името българи е било дадено тѣмъ, защото римлянитѣ, като сѫ ги покорили и разчистили съ династиитѣ имъ и съ всички хора, свързани съ властьта, които или сѫ избили или изпратили като роби въ Римъ, видѣли, че останало едно просто население, което не е имало нищо общо съ властьта, ето защо, тѣ го нарекли Bulgaris (простолюдие), но епирцитѣ и тесалийцитѣ, следъ като се погърчили, изгубили това име;
2) Че римлянитѣ, следъ като покорили Македония, Тракия и Дардания, дали това име и на тѣхнитѣ населения, които не сѫ се различавали отъ първитѣ, ето защо, ние виждаме, че Архиепископията „Първа Юстинияна“ носи титлата „всей Болгарии“;
3) Че македонцитѣ най-правилно сѫ приели името „болгари“ отъ bulgaris, което по-късно е усвоено и отъ църковнитѣ писатели и отъ руситѣ, а тракийцитѣ, по своето наречие, сѫ се нарекли „блъгаре“ или „българе“, а пъкъ Дарданцитѣ, споредъ наречието си, се нарекли „бугаре“;
32
Че гърцитѣ сѫ превели името bulgaris на вулгари, понеже нѣматъ латинскитѣ букви в и ю, а вмѣсто тѣхъ употрѣбяватъ буквитѣ я и у;
5) Че името „българи“ гърцитѣ не сѫ могли да го взематъ отъ името Волга, защото рѣката Волга въ ония времена се е наричала още „Атълъ", но и да се е наричала „Волга", пакъ е неправилно името Вулгари, защото гърцитѣ правилно изговарятъ името Волга, и споредъ това трѣбваше да се нарекатъ Волгари, а не Вулгари, което съставя сѫществена езикова разлика.
Тъй че, следъ като епирцитѣ и тесалийцитѣ се погърчили по причина на съседството си съ гърцитѣ, а на сърбитѣ византийцитѣ дали името серви, това име осганало да се носи отъ населенията на Македония, Тракия и Дардания, които сѫ се чувствували единъ и сѫщъ народъ по езика и наречията си, въ които е запазена особеностьта — употрѣбата на члена.
Нашитѣ историци често се оплакватъ въ писанията си, че нѣмало паметници, за да се открие истината. Какъвъ по-добъръ паметникъ отъ езика и наречието?
Езикътъ и наречието сѫ нѣща, които най-вече се съхраняватъ въ всичкитѣ вѣкове и поколѣния.
Преследването на чуждитѣ езици е нѣщо модерно, а въ старитѣ времена не е имало и поменъ отъ подобно преследване. Ако българитѣ сѫ изучавали гръцкия езикъ, това тѣ сѫ правили доброволно, защото сѫ го считали за по-културенъ и по нѣмане на свои учители и училища.
Владицитѣ сѫ се изпращали все отъ Цариградъ и сѫ имали най-голѣмо влияние върху образованието, и понеже повечето отъ тѣхъ сѫ били гърци, всѣки е считалъ за честь да научи гръцки и да приказва съ него на тоя езикъ.
Охридската и Ипекската архиепископии, ако и да сѫ били славянски, повечето отъ владицитѣ имъ сѫ били гръцки, презъ всичкото време на сѫществуването на тия архиепископии. Пловдивъ, Одринъ, Ксанти, Гюмюрджина, Сересъ, Драма и много други градове сѫ се погърчили само благодарение
33
на гръцкитѣ владици и поради близкото съседство съ гърцитѣ.
Училищата днесъ сѫ голѣмъ факторъ за измѣнението, както на езика, така и на наречието, но все пакъ, това измѣнение мѫчно прониква въ семейството.
Сърбитѣ почти отъ единъ вѣкъ сѫ завладѣли една часть отъ западна България и отъ петдесеть години друга часть. Навсѣкѫде по тия мѣста ще чуете да се говори официално сръбски езикъ, но ако проникнете въ семействата, ще чуете чисто български езикъ — шопското наречие.
Помацитѣ, които сѫ помюсюлманчени преди 250 години, и до днесъ сѫ съхранили най-чистъ български езикъ, ако и да се казватъ турци.
Брациговци сѫ се преселили масово отъ Костурско преди 160 години и училищата сѫ успѣли да наложатъ на младитѣ тракийското наречие, но въ семействата македонското наречие е все още господствуваще. Дори у най-културния брациговецъ ще забелѣжите следи отъ Костурското наречие.
Ако говорите съ кой и да е културенъ българинъ отъ Тракия или отъ Източна България, или съ българинъ отъ Македония, изведнъжъ ще забелѣжите акцента на неговото родно наречие.
Но не е само това. Въ тритѣ провинции всѫде има подраздѣление на наречията и всѫде тѣ сѫ запазени и се съхраняватъ отъ родъ въ родъ. Дори и въ нѣкои градове се запазватъ особени звукови наречия, които никога не се повлияватъ или измѣнятъ отъ културата. Единъ Панагюрецъ или единъ Копривщенецъ, колкото и младъ да е излѣзълъ отъ града си, дето и да се е училъ, той все пакъ не губи родното си наречие.
Всичко това не е ли най-добриятъ паметникъ и най доброто доказателство за произхода на единъ човѣкъ или на единъ народъ? И ако и днесъ въ нѣкогашнитѣ Тракия, Македония и Дардания се говори единъ и сѫщи езикъ съ три различни наречия, споредъ както сѫ били раздѣлени политически и въ най-древнитѣ времена, това не е ли доказателство, че тамъ живѣе единъ и сѫщи народъ, и че тоя народъ е живѣлъ въ сѫщитѣ мѣста още отъ времето на Херодота?
Отъ сѫщия авторъ:
Злото и цѣрътъ. — Политическа брошура. Изследване на въпроса за държавното устройство, въ свръзка съ държавенъ съветъ и сенатъ у насъ . . . 8 л.
Брацигово. — Историческо-етнографско изучване . . . 6 л.
Спомени изъ политическия животъ на България. — Тѣзи спомени, които обхващатъ една твърде голѣма епоха, отъ 1860 до 1918 г., и въ които всички политически събития сѫ освѣтлени въ естествената имъ неизбѣжна връзка, сѫ единъ приносъ за изучване близкото ни политическо минало. А тъй като хвърлятъ особено ярка свѣтлина върху основнитѣ причини на катастрофитѣ, които преживѣхме и върху въпросътъ где сѫ били и где ще бѫдатъ винаги интереситѣ на българското племе, тѣ представятъ интересъ за всѣки български гражданинъ . . . 60 л.
Константинъ Величковъ. — Биографиченъ очеркъ, написанъ сбито, съ любовь и правда. Извадки отъ кореспонденцията на К. Величкова ни разкриватъ великата му и вдъхновена душа, която мисли и живѣе изключително съ България и за нея 8 л.
Печатница „Съгласие", Левски 10 — Пор. № 599
Цена 8 лева
