Интегрална Югославия безъ маска. Видено и чуто въ Югославия

 

К. Костакевъ

 

Печатница А. Б. В. — София, 1941

Цена 4 лева

Сканове в .pdf файл (1.1 Мб)

Великосърбизъмътъ и ролята на Черна и Бѣла рѫка въ Македония. Нова политическа обстановка следъ Свѣтовната война. Интегрална Югославия — маска на великосръбството. Българо-Югославското сближение и политиката на България. Интегрална спекулация. Хърватския примѣръ и Македонскиятъ въпросъ. Плановетѣ на сръбския генераленъ щабъ. Последниятъ опитъ на сръбската подлость. Краятъ на една илюзия.

    Уводъ

1. История на великосръбската идея — Черна и Бѣла рѫка

2. Нова политическа обстановка следъ Свѣтовната война

3. Интегрална Югославия

4. Интегрална Югославия и ние

5. Хърватскиятъ примѣръ. Мистерията около последната постѫпка на Д-ръ Вл. Мачекъ

6. Македонскиятъ въпросъ. Планове на сръбския генераленъ щабъ

7. Последнитѣ дни на Югославия и великосърбизъма

 

Уводъ

 

Ако нѣкога, недай Боже, се събератъ чужди историци отъ типа на проф. Йорга, Цвиичъ, Беличъ и др., и решатъ да пишатъ най-нова история на България, тѣ ще дойдатъ до една епоха, следъ голѣмата война, въ която българскиятъ народъ прояви такова миролюбие, такава унизителна отстѫпчивость, и направи такива съзнателни жертви, че тѣ — майсторитѣ на историческитѣ фалшификации — надали ще могатъ да намѣрятъ да кажатъ нѣщо лошо за насъ.

 

Става дума за епохата на сръбско-българското сближение.

 

Въ интереса на това сближение, черното було на забравата започна да пада. Най-първо, то покри вѣроломниятъ опитъ на краль Миланъ отъ 1885 година. Следъ това, затули спомена за съюзници-разбойници. Най-сетне, то започна да покрива и облѣнитѣ съ кръвь и горчиви сълзи срамни диктати на Ньойския договоръ. И логиката на едно дете даже, би схванала, че ние давахме много, прекалено много за това приятелство, а не получихме нищо, или по-скоро — садѣхме жито, а жънѣхме тръни и плѣвели.

 

Всички политико-обществени и философски въпроси, които възникватъ отъ тази интересна епоха на „приятелство", могатъ да бѫдатъ разглеждани отъ различни страни и при различно освѣтление.

 

Въ тази кратка брошура, ние ще се помѫчимъ да предадемъ наши лични впечатления отъ видено и чуто по този поводъ въ самата Югославия.

 

Ще представимъ, доколкото ни е възможно, и опъката страна на медала ...

 

Що се отнася до онѣзи български политически и обществени срѣди, които работѣха за българо-югославското сближение, ще трѣбва да подчертаемъ още отъ начало, че тази тѣхна акция е била вдъхновявана отъ добра воля за мирно междусъседско сътрудничество. Всички български правителства,

 

 

4

 

отъ края на Свѣтовната война до днесъ — ако не се взематъ подъ внимание известни политически екцеси — сѫ разбирали необходимостьта отъ една подобна политика, единствено възможна при реалнитѣ политически условия на Балканитѣ следъ 1918 година.

 

Отдѣлни пъкъ лица, които никога не сѫ носили тяжеститѣ на управлението, поддържаха българо-югосларското сближение, като една възможна теория, която, обаче, събитията и действията на сръбскитѣ отговорни срѣди жестоко опровергаха.

 

Друга незначителна политическа групичка и известенъ идеенъ крѫгъ, правѣха отъ българо-югославското сближение чиста политическа спекулация. Тѣхъ, редица събития ги демаскираха.

 

Българскиятъ народъ, по силата на своето здраво народностно чувство и интуиция, винаги е разбиралъ смисъла на политиката на отговорнитѣ срѣди, като е показвалъ оправдано недовѣрие и съмнѣние къмъ дейностьта на случайнитѣ и заинтересовани апологети на интегрализма.

 

 

5

 

 

I. История на великосръбската идея — Черна и Бѣла рѫка

 

Интегрализмътъ е последното превръщение на великосръбската идея, която има дълга и кървава история. Тя датира, едвали не отъ 1833 година, и споредъ различнитѣ политически условия на Балканитѣ, е била по-малко или повече активна, но винаги агресивна спрѣмо България.

 

Династията на Обреновичитѣ използува проекта на Наполеонъ Бонапартъ за създаване на една Илирийска държава на изтокъ, която да обхваща всички южни славяни, както и идеята на хърватския писатель Людвигъ Гая въ сѫщия смисъль, за да насочи великосръбската агресия, отъ една страна, на западъ — къмъ Босна и Херцеговина, а отъ друга — къмъ поробена България, разчитайки че чрезъ поддържане на революционнитѣ тежнения на нашитѣ емигранти, ще може да откѫсва по отдѣлно части отъ българскитѣ земи, които да постави подъ своя хегемония.

 

Следъ освобождението на България и военната катастрофа на Сърбия презъ 1885 година, а особено следъ анексията на Босна и Херцеговина огъ Австро-Унгария, великосърбизмътъ насочи своя погледъ на югъ, къмъ една чужда и непозната за тѣхъ область — Македония.

 

Тази неспокойна политическа концепция на великосръбската идея, намѣри своятъ най-грубъ и точенъ изразъ въ думитѣ на сръбския външенъ министъръ Илия Гарашанинъ: „На Балканитѣ трѣбва да има само една славянска държава. Тази държава трѣбва да бѫде сръбската".

 

Сръбската агресия къмъ Македония, обаче, звучеше твърде фалшиво за европейската политика. Тогава великосърбизмътъ потърси опора за своитѣ домогвания въ лицето на политизиранитѣ сръбски учени.

 

Проф Цвиичъ създаде геологичната теория за етнографската идентичность между Сърбия и Македония, която „уникумъ теория" руския професоръ Державинъ нарече смѣшна.

 

 

6

 

Усилията на професоръ Цвиичъ бѣха подпомогнати отъ „научнитѣ" варианти на Бѣличъ и Марко Цемовичъ, които сѫщо не успѣха да убѣдятъ европейското обществено мнение. Тази научна обосновка на великосръбската идея остана да се използува само отъ сръбската шовинистична интелигенция при нейната пропаганда въ Македония. Тази пропаганда, сръбскиятъ професоръ Андоновичъ резюмира съ две думи: „Нѣма македонски въпросъ. Има само сръбски въпросъ".

 

Слабата резултатность на сръбскитѣ политически и „научни" усилия, които се характеризиратъ съ пълна безскрупулность и варварска упоритость, извика на сцената най-тежкия и жестокъ факторъ — сръбската армия. Отъ началото на настоящето столѣтие, този факторъ игра тъмна роля въ политическия животъ на Сърбия.

 

Династичнитѣ борби между Обреновичитѣ и Карагеоргиевичитѣ, които се изразиха въ цареубийства, създадоха условията за раждането на дветѣ военни организации — Черната и Бѣлата рѫка, станали символи на политическото състояние на Сърбия и инструментъ на нейната денационализаторска дейность въ заграбенитѣ чужди земи.

 

Въ 1903 година Европа бѣ потресена отъ единъ актъ, който разкри жестокостьта на политическитѣ нрави въ Сърбия — убийството на кралъ Александъръ Обреновичъ и кралица Драга, извършено отъ полковникъ Драгутинъ Димитровичъ — Аписъ, и вдъхновено отъ династията на Карагеоргиевичитѣ. Съ това убийство, и възкачването на Карагеоргиевичитѣ, великосръбската идея отвори нова страница отъ своята история и записа най-тъмнитѣ си дѣла.

 

Страхувайки се отъ болната амбициозность и авантюристиченъ духъ на полк. Димитриевичъ, Карагеоргиевичитѣ го дезавуираха, което пъкъ подтикна сѫщия полковникъ къмъ организиране на тайната военна организация Черната рѫка. Идейнитѣ вдъхновения на тази организация никога не сѫ преставали да бѫдатъ великосръбски, макаръ че нейната дейность е била насочена повече срещу династията на Карагеоргиевичитѣ.

 

Царствующата династия изкова щитъ срещу постояннитѣ заплашвания на полков. Димитриевичъ въ лицето на Пера Живковичъ, единъ отъ участницитѣ вь убийството на Обреновичитѣ, който създаде нова военна организация — Бѣлата рѫка.

 

 

7

 

Най-жестокиятъ двубой между дветѣ организации започна въ 1914 година съ убийството въ Сараево на Австрийския престолонаследникъ Францъ Фердинандъ и неговата жена, организирано отъ Черната рѫка, за да разклати династията на Карагеоргиевичитѣ, и завърши въ 1917 година съ екзекуцията на полковникъ Димитриевичъ въ Солунъ, по заповѣдь на Пера Живковичъ, съ което Бѣлата рѫка взе въ своитѣ рѫце насокитѣ на цѣлия политически животъ на Сърбия и даде новъ тласъкъ на великосърбизма.

 

Оть 1920 година Бѣлата рѫка се прострѣ зловѣщо и заплашително надъ Македония, а на 6 януарий 1929 г. кралъ Александъръ Карагеоргиевичъ обяви военна диктатура. Начело на управлението застана генералъ Пера Живковичъ. . .

 

 

II. Нова политическа обстановка следъ Свѣтовната война.

 

Краятъ на Свѣтовната война изненада и най-смѣлитѣ и фантастични построения на великосърбизъма. Сърбия излѣзе отъ войната нѣколкократно увеличена по население и територия. Победителитѣ я възнаградиха пребогато, за да бѫде аванпостъ на тѣхнитѣ алчни интереси на Балканитѣ. За смѣтка на това, България бѣ разпокѫсана, омаломощена и подтисната.

 

За първи пѫть въ своята история великосръбската идея намѣри най-благоприятни условия за своето развитие. Тя не можеше да срѣщне политическо съпротивление отъ една победена България; националноститѣ, по-специално българитѣ въ Македония, която победителитѣ хвърлиха плячка на Сърбия, не можаха да разчитатъ на нѣкаква чиста европейска съвѣсть, а справедливостьта и международната правда бѣха погребани съ парижкитѣ мирни договори.

 

Българскиятъ народъ, наредъ съ нещастието отъ загубенитѣ войни, трѣбваше да бѫде безсиленъ зритель на това, което ставаше въ Македония, Тракия, Добруджа и Западнитѣ покрайнини. Протестътъ на тогавашния министъръ-председатель Александъръ Стамболийски въ Парижъ, историческото заседание на Народното събрание следъ подписване на Ньойския договоръ, въ което цѣлокупния български народъ се опита да даде изразъ на своето възмущение противъ най-великата несправедливость на цивилизована Европа, петициитѣ,

 

 

8

 

които поробенитѣ българи отправяха до победителитѣ, бѣха посрѣщнати отъ озвѣренитѣ „демокрации" съ студена безразличность. При това тежко политическо положение за българския народъ и държава, българското правителство имаше за задача да запази и това малко, което бѣ останало. Тежката задача да се гарантира сѫществуванието на българската държава, изискваше една реална, макаръ и свързана съ жертви и национални унижения, политика, и всички правителства следъ Свѣтовната война, поставяха това сѫществувание надъ преходнитѣ политически моменти, като въ много случаи рискуваха дори и собствения си политически престижъ.

 

Естествено бѣ, преди всичко, рѫководителитѣ на нашата външна политика да подирятъ начини и срѣдства, за да нормализиратъ, доколкото бѣ възможно, отношенията на България съ нашитѣ съсѣди, които образуваха враждебенъ обръчь около нея. Първитѣ усилия се направиха по отношение на новосъздадената Югославия. Първиятъ министъръ-председатель следъ Свѣтовната война — Александъръ Стамболийски, разчиташе, че въ тѣзи усилия той ще намѣри известни благоприятни условия въ Сърбия, позовавайки се на славянофилскитѣ настроения. Неминуемо, той се сблъска съ една действителность, която пресѣче пѫтя на по-голѣми надежди, отъ възможностьта да се кокетира, макаръ и неискренно, съ Сърбия. Всички декларации отъ това време би трѣбвало да бѫдатъ ревизирани по своята смисъль.

 

И правителствата следъ Стамболийски, трѣбваше да тръгнатъ по сѫщия пѫть, макаръ и да внасяха нови незначителни елементи въ политиката си спрѣмо Югославия, защото този пѫть бѣше едвали не, единственно възможенъ, свързанъ съ най-малки рискове и наложенъ на българската външна политика отъ онѣзи международни промѣни, които родиха по-късно Малкото съглашение и Балканското споразумѣние.

 

 

III. Интегрална Югославия

 

Хегемонията на победителитѣ въ Европа улесни външно политически Югославия, но националноститѣ, които Сърбия абсорбира въ югославска държава, представляваха елементи на вѫтрешно политическа неустойчивость. А съ тѣхъ именно

 

 

9

 

Сърбитѣ смѣтаха да градятъ една велика държава! Опититѣ на великосърбитѣ за денационализадията имъ, срѣщна неочаквано съпротивление, което пъкъ предизвика безогледно насилие. Сръбскитѣ управници се убедиха, че само по този пѫть тѣ ще могатъ да скърпятъ единството на Югославия.

 

Твърде характерни сѫ разсѫжденията на единъ виденъ сръбски интелектуалецъ, направени предъ менъ презъ 1937 г. въ Бѣлградъ:

 

„Презъ миналия вѣкъ — заяви сѫщия — Отоманската империя, макаръ и съставена отъ най-различни народности, крепѣше своето могѫщество върху господството на турския елементъ. Той бѣ обсипанъ съ привилегии, но когато ставаше дума за защита на империята отвънъ или отвѫтре, той грабваше орѫжието и я бранѣше съ фанатизъмъ и пожертвувание. Когато, по-късно, султана започна да дава права и на раята за смѣтка, разбира се, на турцитѣ, тогава се започна и разпадането на турската империя. Сѫщото нѣщо, ние забелязваме и въ Югославия. Отначало, държавата бѣ по-щедра къмъ сърбитѣ. Извѣстни сѫ, напримѣръ, голѣмитѣ улеснения и права, които се даваха на сърбитѣ навсѣкѫде: раздаваха се безплатно имоти на доброволцитѣ отъ Солунския фронтъ и четницитѣ, сърби се предпочитаха за всички служби, безъ да се държи смѣтка за ценза и пр. Имаше учреждения, кѫдето полуграмотни сърби бѣха началници на вишисти отъ другитѣ народности. Днесъ, обаче, сръбскитѣ правителства започнаха да правятъ отстѫпки и на другитѣ народности, и сърбитѣ сѫ вече недоволни отъ държавата си. Азъ Ви увѣрявамъ, — продължи сѫщия сърбинъ, — че тази политика не ни води къмъ добъръ край."

 

Действително, въ думитѣ на този човѣкъ, наредъ съ грубата истина, звучеше нѣщо пророческо. Югославия се разпадна, тъй както на времето и Отоманската империя, а прословутата храбра сръбска армия, „най-храбрата въ Европа", се разложи още при първитѣ боеве.

 

При това, най-боленъ въпросъ за сърбитѣ бѣше Македония, която отстояваше на всички терористични методи на великосръбската асимилация. Отъ друга страна, България винаги е представлявала реална опасность за сърбитѣ, което съзнание ги караше да използуватъ всички възможности, които биха неутрализирали влиянието, което ние имаме върху чисто българскитѣ елементи въ Югославия.

 

Тази именно опасность създаде прословутата политическа машинация, наречена Интегрална Югославия.

 

 

10

 

 

IV. Интегрална Югославия и ние.

 

Съмняваме се, дали изобретателния политически гений на Макиавели, би могълъ да измисли по-ловъкъ и по-опасенъ политически инструментъ за обезвредяване на една държава чрезъ „братско" споразумѣние, както успѣха въ това отношение, носителитѣ на великосръбството, съ създаването на понятието — Интегрална Югославия. За великосръбскитѣ апостоли, Интегрална Югославия бѣ, въ сѫщность, една велика Сърбия, макаръ и скрита подъ друго име. Не ще и съмнѣние, че сръбското схващане за единство на народъ, езикъ и култура би означавало пълно унищожение на българската държава и народъ.

 

Начинътъ, по който тѣ смѣтаха да постигнатъ това „единство" на южнитѣ славяни, даваме ьъ следващитѣ глави. Вмѣсто да теоритизираме върху евентуалнитѣ политико-обществени отношения, които биха възникнали между разнороднитѣ южнославянски маси при една Интегрална Югославия, и по този начинъ да боравимъ съ една голѣма неизвестна — държането на сърбитѣ въ новата държава, ние взехме предвидъ една Интегрална Югославия безъ насъ, т. е., бившата югославска държава на сърбя, хървати, словенци, македонски българи, черногорци и пр., и по този чисто практически пѫть, отстранявайки всички неизвестни, ние добихме почти цѣлостна представа за една бѫдеща Интегрална Югославия. Тукъ именно, ние се очудваме, че нашитѣ „интегралисти" не взеха предъ видъ нито хърватския нито македонския примѣръ, нито пъкъ обезпокоителнитѣ външно-политически прояви на Югославия къмъ насъ, а продължаваха да вѣрватъ въ цѣлостна Югославия, и да смѣтатъ, че

 

„тя единственно може да разреши трайно и окончателно политическитѣ, национални и стопански противоречия и затруднения на южнитѣ славяни, и че тя единствено била въ състояние да докара равновѣсие между суетата на сърбитѣ и реалното значение на българитѣ".

            (Проф. Михалчевъ).

 

Нѣщо повече, македонскиятъ въпросъ, който винаги ни е раздѣлялъ, се смѣташе отъ нѣкои „като съединително звено" между сърби и българи.

 

Единствениятъ реаленъ изразъ, въ който се изразя българо-югославското сближение, бѣха банкетитѣ, екскурзиитѣ,

 

 

11

 

срѣщитѣ и пр. А тѣзи срѣщи, винаги ставаха при чаша вино, тогава, когато човѣкъ става прекалено великодушенъ и удивително късопаметенъ, и крайно сантименталенъ. При тѣзи пияни срѣщи се говорѣше за всичко, но винаги се избѣгваше да се спомене думата Македония. „Нѣма Македония" би казалъ отново въ своя великолепенъ разказъ покойния Константинъ Величковъ, чрезъ устата на стария Графъ Игнатиевъ. Пѣеха се и пѣсни, и много често и македонски, защото тѣ се знаеха и отъ дветѣ страни: на еднитѣ бѣха родни, чули ги още отъ люлката, а другитѣ се мѫчеха да ги научатъ, защото бѣха „станали" тѣхни. Еднажъ, при едно такова тържество, на единъ мой приятель хърватинъ се особенно хареса ритъма на пѣсеньта „Що ми е мило и драго". Когато, обаче, той разбра съдържанието, ми заяви повѣрително: „Хубаво сте намислили да се сближавате съ „братята" сърби, но както виждамъ, това мѫчно ще стане, щомъ и тѣ и Вие искате „на Струга града дукянъ да имате".

 

Скрититѣ цели на интегрализъма, задъ който се криѣше великосръбската идея за хегемония на Балканитѣ, — днесъ, вече е ясно -  не сѫ били неизвестни за широката българска общественость и, по-специално на управляющитѣ срѣди. И ако, въпрѣки това, идеята за интегрализъма намѣри почва у нѣкои, причината ще трѣбва да подиримъ въ състоянието на духоветѣ следъ войната: — душевна умора и разочарование, породили се отъ неуспѣшния край на войнитѣ. Не по-малко за това помогна и тежкото стопанско положение на България, както и изостренитѣ вѫтрешно-политически борби. Интересно е да се отбелѣжи, че отговорнитѣ управляющи крѫгове, схващайки опасностьта отъ интегрализъма като една политическа маневра насочена срещу вѫтрешно-политическото ни единение и държавна независимость, ловко го сведоха къмъ плоскостьта на обикновенитѣ добросъсѣдски отношения, наложени, вънъ отъ това, и отъ политическата действителность, резултатъ на Свѣтовната война. По силата на сѫщата политическа необходимость, ние бѣхме принудени да дадемъ единъ формаленъ изразъ на нашето разбиране за добросъседски отношения съ Сърбия. Така се трасира пѫтя на тъй нареченото официално българо-югославско Сближение, което зъвърши съ сключване на пакта за вѣчно приятелство — единъ политически актъ, въ който никога не сме влагали конкретни политически надежди. А защото той ни бѣ наложенъ отъ балканската

 

 

12

 

политическа обстановка, която последнитѣ събития отрекоха и промѣниха, този пактъ има сѫдбата и на всички онѣзи дипломатически споразумѣния, сключени при ненормални политически условия.

 

Така схващаше духътъ на българо-югославскитѣ отношения и всѣка обективна и честна европейска общественна мисъль. Напр. въ броя си отг 27 априлъ т. г. по този поводъ, мѣродавниятъ германски вестникъ „Дойче Алгемайне Цайтунгъ" пише:

 

„Пактътъ за „вѣчно приятелство" бѣ единъ актъ на мѫдрость, единъ опитъ на управницитѣ, който, обаче, не биде последванъ отъ народитѣ, защото сѫществуваше едня вѣковна вражда, която не може тъй лесно да бѫде премахната. И ако въпрѣки всичко въ 1937 г. България се показа готова да сключи съ Сърбия единь пактъ за „вѣчно" приятелство и миръ, съ който на България не се направиха никакви отстѫпки, това означава безспорно една голѣма жертва на България, жертва принесена въ интереса на общитѣ усилия на страната за миръ. Българскитѣ държавиици бѣха разбрали, че трѣбваше да водятъ една реална политика и че трѣбваше да преодолѣятъ, въ рамкитѣ на сѫществуващитѣ възможности и дадености, прѣчкитѣ, и по нѣкакъвъ начинъ, да изградятъ добри отношения съ съседната държава, презъ която минаваше пѫтя за Срѣдна Европа, за Германия. Макаръ, че сѫществуваше голѣмо разочарование, макаръ че пактътъ се сключи безъ и най-малката утешителна отстѫпка, и че не бѣ придруженъ поне отъ нѣкаква специална декларация за приятелство, въ София бѣха решени да се отдадатъ напълно на това приятелство. Отъ сръбска страна се предприеха само редица повече или по-малко официални посещения, при които се държаха шумни речи, и нищо повече".

 

 

V. Хърватскиятъ примѣръ. Мистерията около последиата постѫпка на Д-ръ Вл. Мачекъ

 

Изградена върху несигурни и фалшиви основи, Югославия до последния день на своето сѫществувание остана неорганизирана държава. Заграбенитѣ области, независимо отъ своя различенъ етнически съставъ, бѣха и съ различно политико-обществено устройство, и се управляваха съ различни закони.

 

 

13

 

Това състояние на нѣщата не можа да се уреди и до край. Освенъ това, сръбския стомахъ се указа твърде малъкъ да смѣли огромното наследство отъ бивщата Австро-Унгарска империя. Шумадийскитѣ малокалибрени държавници и администратори се опитаха да управляватъ голѣмата нова държава съ старитѣ погромаджийски и византийски методи отъ преди Балканската война, обаче се сблъскаха съ народи съ по-голѣма духовна и материална култура и по-съвършенно политико-обшествено възпитание.

 

Хърватскиятъ въпросъ стана Ахилесовата пета на новата държава и създаваше голѣми грижи на великосърбитѣ.

 

Презъ 1937 г. въ Баня-Лука — градъ населенъ съ сърби и хървати, единъ хърватски адвокатъ оть Загребъ държа въ единъ салонъ речь, и то въ присѫтствието на сръбски полицаи. Тази речь бъ за менъ още едно откровение. Следъ като изложи предъ слушателитѣ си лъжливия и сраменъ начинъ, по който бѣ образувано Югославянското кралство, и начина по който бѣха изиграни хърватскитѣ народни представители, той заяви, че резултатитѣ отъ шестнадесетгодишния съвмѣстенъ животъ сѫ такива, че ако утре Югославия обяви война, независимо на коя страна, тя ще има противъ себе си единъ милионъ хърватски щикове. Думитѣ на този човѣкъ бѣха изпратени съ нескончаеми аплодисменти отъ многобройнитѣ слушатели. Какво стана после съ него не зная, но се научихъ, че веднага следъ събранието билъ арестуванъ.

 

Този, който не е следилъ по-отблизо изникването на югославската държава и отношенията между сърби и хървати, би билъ крайно озадаченъ отъ такава речь. Нѣма да останатъ изненадани, обаче, познавачитѣ на сръбско-хърватскитѣ отношения, защото тѣ много добре знаѣха, че основитѣ на сградата на сръбско-хърватското сътрудничество бѣха изградени върху лъжа и измама, че самата сграда бѣ съставена отъ разнородния материалъ на сръбския шовинизъмъ и хърватската култура, споени съ недовѣрие и неприязънь, и че върху цѣлата тази нескопосна сграда, каго покривъ, легна тежкото бреме на великосръбското потисничество. Рожбитѣ отъ това двадесетгодишно незаконно съжителство се знаятъ. За тѣхъ, въ мотивитѣ за своето отдѣляне отъ бившата Югославия, Хърватската държава сигурно ще говори по-подробно. Тѣзи рожби, иматъ само едно име - насилие.

 

 

14

 

Насилие бѣ лъжливото образуване на Кралството на сърби, хървати и словенци.

 

Насилие бѣ превръщането на Кралството на сърби, хървати и словенци въ Югославия.

 

Насилие бѣ убийството на хьрватския водачъ Стеианъ Радичъ и много негови съподвижници.

 

Насилие бѣ вземането на цѣлата военна и административна власть въ Хърватско въ сръбски рѫце.

 

Насилие бѣ, най-после, господството на невежеството и грубостьта надъ културата и възпитанието.

 

Народитѣ понѣкога не сѫ добри политици. Тѣ даваха лесно изразъ — и сърби и хървати, на своитѣ чувства и настроения, и не се интересуваха, че християнски настроения Д-ръ Мачекъ е започналъ съ сърбитѣ преговори за споразумѣние. Не се интересуваха и за това, защото се познаваха по-добре, отколкото ги знаѣше затворения въ своето селско имение отшелникъ.

 

Имахъ случая да присѫтствувамъ на много сцени на подобно „братсгво" между хървати и сърби. Видѣхъ съ очитѣ си, какь сръбски свещеници предвождаха фанатични сръбски тълпи и нападаха мирно веселящи се хърватски селяни. Но видѣхъ и обратното. Известенъ, и твърде скорошенъ, е случая съ нѣколко сръбски соколи отишли на екскурзия въ Хърватско. Тѣ бѣха подгонени отъ хърватски селяни и принудени да се скриятъ въ едно здание въ околноститѣ на Загребъ. За по-малко отъ половинъ день се събра нѣколкохилядна тълпа, която насили зданието и буквално разкѫса на парчета сръбскитѣ младежи. Тѣзи кротки иначе, хърватски селяни, направиха това, не защото бѣха заплашени или ограбени, отъ въпроснитѣ младежи, а само защото последнитѣ имаха нещастието да се казватъ сърби. За да се доведе този кротъкъ и миролюбивъ хърватски народъ до състояние на афектъ, сигурно е, че чашата на търпѣнието е прелѣла. Преди да отида въ Хърватско, азъ смѣтахъ, както и много други, че отношенията между сърби и хървати не сѫ до такава степень изострени, както ги представяха нъкои врагове на сближението. Случаятъ ме заведе въ Босна — една область, населена съ сърби и хървати. Тамъ най-добре можеха да се проследятъ тѣхнитѣ отношения. На другия день следъ моето пристигане въ града X., предстоѣше тържественото отпразднуване рождения

 

 

15

 

день на младия краль Петъръ. Има моменти въ живота на човѣка, когато той загубва до такава степень усѣта за действително и нереално, за вѣроятно и невѣроятно, че буквално остава съ отворени уста. Така останахъ и азъ, въ деня на праздника, когато забелязахъ, че въ честь на Краль Петъръ II, синътъ на Краля-Обединителъ и внукъ на Краля-Освободителъ, хърватитѣ си бѣха украсили домоветѣ съ чували, вмѣсто съ знамена. Сѫщото нѣщо ставало и на рождения день на Д-ръ Владко Мачекъ, само че тогава сърбитѣ въ Босна си украсявали домоветѣ съ чували.

 

При тѣзи изострени отношения между сърби и хървати, подкрѣпата, която Владко Мачекъ даде на незаконното, ярко изразено великосръбско правителство на генералъ Симовичь, озадачи всички, които не познаваха по-отблизо личностьта на бившия хърватски водачъ, Д-ръ Владко Мачекъ бѣ единъ политически отшелникъ, склоненъ къмъ обществено съзерцание и обрѣмененъ съ илюзорни славянофилски настроения. И когато той е трѣбвало да прояви твърдостъ въ единь исторически за бѫдещето на Хърватско моментъ, той се е поддалъ на своитѣ чувства и на давлението, което заинтересовани срѣди сѫ указали върху него.

 

Настоящата глава, не съвсемъ случайно е наречена „Хърватскиятъ примѣръ". Проследявайки накратко историята на отношенията между сърби и хървати, всѣки разуменъ човѣкъ съ пълно право би задалъ въпроса: „Нима тѣзи, които сѫ мислили да се сближатъ съ сърбитѣ не сѫ имали предъ очи хърватскиятъ примѣръ ? Нима онѣзи наивници, чиито блѣнѣ бѣ Интегрална Югославия, сѫ си въобразявали, че тази държава, считаща се за Пиемонтъ на Балканитѣ, би имала по-други отношения къмъ насъ? Или и тукъ би могла да намѣри приложение ироничната забележка, че, любовьта е слѣпа. „На тази забележка, ние бихме противопоставили нашенската дълбока мѫдрость, че „вълкътъ промѣня кожата си, но не и нрава си."

 

 

VI. Македонскиятъ въпросъ. Планове на сръбския генераленъ щабъ.

 

Имаше сърби, за които хърватскиятъ въпросъ несѫществуваше. Имаше, обаче, и по-трезви, коиго чувствуваха голѣмата

 

 

16

 

опасность отъ тѣзи неуредени отношения. Когато еднажъ единъ сърбинъ се бѣше заелъ усърдно да ми изтъква предимствата за насъ българитѣ, ако влѣземъ въ състава на Интегрална Югославия, другъ, по-искренъ, вѣроятно, заяви: „Защо ни сѫ и българитѣ? Сега имаме хърватски въпросъ. Ако дойдатъ и тѣ, сигурно ще имаме и български въпросъ!". Както виждате, хората добре познаваха себе си и своитѣ политически похвати, за да се страхуватъ и отъ български въпросъ.

 

Последниятъ, обаче, сѫществуваше като македонски въпросъ, макаръ че никой не говореше за него. Той бѣ другия трънъ въ очитѣ на Югославия, може би много по-опасенъ, защото, докато хърватскиятъ въпросъ бѣ повече вѫтрешенъ и можеше да се уреди по пѫтя на взаимнитѣ отстѫпки, македонскиятъ въпросъ можеше да се уреди само чрезъ накърняване на нейната териториална цѣлость.

 

Не бѣ тайна за никого, че този толкова важенъ за югославската държава въпросъ, бѣ поетъ отъ сръбския Генераленъ щабъ. Нѣкои читатели, които познаватъ отчасти по-новата история на Сърбия и Югославия, справедливо биха поставили въпроса за участието на прословутитѣ военни организации Черната и Бѣлата рѫка въ македонскиятъ въпросъ. Съ сѫщото основавание го поставихъ и азъ на единъ мой познатъ, тогава народенъ представитель отъ хърватската селска партия, който винаги, когато ме срѣщнеше, започваше разговора по единъ и сѫщи начинъ:

 

„Ние, — казваше той, — още водимъ преговори за споразумѣние съ братята сърби и не сме дошли до нѣкакъвъ резулгатъ. Не мога да се начудя, какъ вие успѣхте да сключите пактъ съ тѣхъ,"

 

— завършваше той двусмисленно. На въпроса ми, коя оть дветѣ организации — Черната или Бѣлата рѫка сѫ се занимавали съ Македония, той отговори:

 

„Запомни, драги приятелю, че по този въпросъ срѣдъ сръбскитѣ срѣди нѣма две мнения. И тѣзи, които си даватъ видъ, че ви обичатъ, и онѣзи, които ви мразятъ, и лѣви и дѣсни, и учени и прости, всички мислятъ едно. Нѣма Черна, нѣма Бѣла рѫка. Съ двѣтъ рѫце работятъ тамъ братята сърби!"

 

Ако отговора на този духовитъ човѣкъ не ме толкова изненада, направи ми впечатление нѣщо друго, което трѣбва и на насъ да ни послужи за примѣръ: пълното единодушие и единомислие по националнитѣ въпроси срѣдъ сърбитѣ.

 

 

17

 

Сръбскиятъ Генераленъ щабъ изостави хърватскиятъ въпросъ на политицитѣ. Тѣ започнаха нескончаеми преговори, които до края на Югославия не успѣха да завършатъ.

 

Къмъ македонскиятъ въпросъ, обаче, той насочи своитѣ главни усилия. За него Македония бѣ не само „сияенъ югъ", но и важенъ стратегически вѫзелъ за контролиране и владѣние на цѣлия Балканъ. Мнозина сръбски интелектуалци, нѣкои отъ които идваха и тукъ, било като кореспонденти на вестници (в. Политика напр. бѣ органъ на Генералния щабъ), било като радетели на сближението, се поставяха въ услуга на това великосръбско усилие. Поставиха се въ услуга и известни партийни групировки — главно земедѣлски, начело съ Д-ръ Миланъ Гавриловичъ, идеологъ на земедѣлского движение, Д-ръ Бранко Чубриловичъ — въ връзка съ сръбския Генераленъ щабъ още отъ 1914 г., като участникъ въ сараевския атентатъ и до вчера единъ отъ противницитѣ на пакта между Германия и Югославия, нѣкои кооперативни деятели, като напр. г. Воя Джорджевичъ, нѣкои духовници, като напр. Яничъ и др. Изброенитѣ групировки и лица бѣха избрани отъ сръбския Генераленъ щабъ, поради обстоятелството, че тѣхната идеология и партийна принадлежносгь би била най-близка на известни крѫгове отъ българския народъ. Въ услуга на щаба бѣха и други търговци, индстриалци и пр., които, подъ булото на своята търговско-стопанска дейность, вършѣха и услуги на щаба. Планътъ на сръбския Генераленъ щабъ започна да се прилага съ чудна последователность и настойчивость. Бихме казали, като японския планъ Танака. Нѣма да бѫде излишно да споменемъ, че този планъ имаше благословията и пълното съдействие и на Англия. Основната му идея бѣ запазване на Македония отъ всѣко българско посегателство. Срѣдствата за това бѣха много. За онѣзи, прилагани въ Македония, нѣма да говоримъ. За тѣхъ ще говорятъ освободенитѣ македонски българи. За България, специално, бѣ възприета една политика на фалшиво сближение, като идеята за Интегрална Югославия, претърпѣла неуспѣхъ, се изостави. Подъ булото на това сближение се започна ново систематическо насаждане на пораженство, пасифизъмъ, отричане отъ легитимни народностни права и пр. Съ една дума, правѣше се всичко, което би разрушило духовната и материална цѣлость на българската държава.

 

 

18

 

Сега вече, на мнозина може би ще стане ясно, защо югославската държава, а не друга, е била винаги готова отъ 1923 г. насамъ да подкрѣпя всички движения у насъ, целящи промѣна на държавния строй или пълно разгромяване на държавата. На мнозина сѫщо ще стане ясно, защо тази сѫщата държава, а не друга, е давала подслонъ на всички българи, готови да конспириратъ противъ собствената си държава. Ще ни остане сѫщо ясно, защо тази държава, а не друга, е подържала връзки съ всички противодържавни групировки у насъ.

 

Държавниятъ глава бѣ едно съединително звено между всички българи. Тъй като той бѣ една прѣчка за великосръбскитѣ домогвания, бѣ взето становище и за него. Той не трѣбваше да сѫществува и не веднажъ бѣха правени опити за неговото премахване.

 

 

VII. Последнитѣ дни на Югославия и великосърбизъма.

 

Известни вѫтрешни политически промѣни у насъ въ последнитѣ нѣколко години преди войната, активизираха българо-югославското сближение. Имаше моменти дори, когато това сближение намѣри такова вдъхновение, щото сърбитѣ считаха, че сѫ успѣли да наложатъ своитѣ внушения. Тѣзи моменти, за щастие, бѣха твърде кратки и представляваха слабъ общественъ интересъ. Презъ всичкото останало време, нашата външна политика полагаше тежки, но резултатни усилия да се справи съ една балканска действителность, която криеше не малко опасности и рискове.

 

Малкото съглашение и Балканското споразумѣние представляваха още формална сила, за която никой реалполитикъ не можеше да не държи смѣтка. Трѣбваше да се използуватъ всички възможности, които биха гарантирали, макаръ и относително, спокойствие за насъ. Въ тази насока нашата външна политика достигна значителни резултати. Така, ние дочакахме да видимъ разпадането на югоисточнитѣ антанти, да се подготвимъ за събитията, които тропаха по вратитѣ на Европа, и да запазимъ позициитѣ си на една вдъхновявана винаги отъ правилно разбиране на моментитѣ политика.

 

Новата война, въ кратко време наложи изясняване на становищата. Българското становище по развиващитѣ се събития

 

 

19

 

не подлежеше на изясняване, нито на съмнение, защото нашата политика никога не е крила замисли, които е трѣбвало да се маскиратъ. Нѣщо повече: въ най-труднитѣ моменти за нашитѣ съседи, които дълги години наредъ се стараѣха да ни неутрализиратъ до краенъ предѣлъ, ние подчертахме лоялностьта си, трезво разбиране на нѣщата и неугасваща вѣра, че всичко преходно и случайно ще отстѫпи мѣстото си на естествени построения и законни права.

 

Това наше поведение, което се зловиди на мнозина, днесъ намѣри своето пълно оправдание. Плодоветѣ на нашата политика, въ която не трѣбва да се търси нищо еквилибристично, а само най-честна защита на легитимнитѣ български права, сѫ толкова голѣми, че биха могли да бѫдатъ исторически примѣръ за всички онѣзи, които крепѣха сѫществуванието си върху принципитѣ на вѣтропоказалеца.

 

Югославия, въ свѣткавичнитѣ промѣни на международното положение отъ есеньта на 1939 г., запази тайнствено и подозрително мълчание. Великосърбизъмътъ, безъ съмнение, интуитивно схващаше, че събитията ще го изправятъ предъ една въпросителна, отговорътъ на която ще реши окончателно неговото бѫдеще. Следъ време, политическата история ще освѣтли много тъмни нѣща отъ политиката на Югославия отъ това време. Насъ ни интересува повече фактътъ, че великосърбизъмътъ сложи самъ пръти въ колесницата си. Превратътъ на генералъ Симовичъ може да крие нѣкакви по-осезателни лични ангажименти къмъ Англия — това е второстепененъ въпросъ, едно е, обаче, несъмнено и безспорно — той даде изразъ на най-бѣсния поривъ на великосърбизъма, на шовинизъма, който заслѣпи предъ прага на пропастьта именно тѣзи, които готвѣха унищожението на другитѣ. Въ предсмъртната си агония великосърбитѣ изсипаха върху насъ не само своитѣ традиционни хули, но и пролѣха подло невинна българска кръвь. А въ тѣхнитѣ пъклени замисли, се е чертаела и една България, разтърсена отъ взривоветѣ на адскитѣ машини.

 

Не е необходимо да бѫдемъ фаталисти, за да се убедимъ, че възмездието е една постоянна закономѣрность въ живота, която не може да бѫде безнаказано изнасилвана.

 

 

20

*

 

Ние сме зрители на края на единъ маскарадъ. Маскитѣ се свалятъ една следъ друга. Тамъ, кѫдето бѣ необходимо, тѣ бѣха смъкнати на сила.

 

И истинскитѣ образи видѣха свѣтлина.

 

Възможно е още нѣкои фантасти между насъ да не могатъ да повѣрватъ на жестоката истина. Предполагаме, че тѣ, изобщо, нѣматъ вкусъ къмъ нея Тѣхното мнение, обаче, е пѣсъчно зърно, което ще бѫде стрито между воденичнитѣ камъни на времето.

 

[Back to Main Page]