Материали по Бѣлоградчишкото възстание

 

Събралъ Киро Пановъ

 

 

Издава Комитета „1850 г.”

Второ издание

 

Бѣлоградчикъ

Печатница на Стаменъ Каменовъ

1937 год.

 

 

    Сканове в .djvu формат  (0.6 Мб)

    Предговоръ
  (1). Животътъ на българитѣ подъ турско иго
  (2). Хайдути
  (3). Поводъ за възстание
  (4). Приготовление за възстанието
  (5). Обявяване на възстанието
  (6). Поражение на възстаницитѣ
  (7). Прекратяване на възстанието
  (8). Сѫдбата на Ломскитѣ възстаници
  (9). Видинскитѣ възстаници
(10). Поражението
(11). Бѣгството на населението
(12). Оплаквания до силитѣ и султана
(13). Подобренията
(14). Недоволството на турцитѣ
(15). Сѫдене виновнитѣ турци
    Заключение

 

 

Предговоръ

 

Тежко е било положението на българитѣ подъ турското иго. Турцитѣ не знаели милость, не познавали човѣшкитѣ права, а религията му още повече го фанатизирала и отдѣляла отъ раята — поробения народъ. Раята е безправна, отредена отъ провидението да слугува на правовѣрния мюсюлманинъ.

 

Грозно е пѫшкалъ българина: всичко будно въ него е убито, всичко, което е напомняло миналата слава на могѫща България, е било унищожено. Градове, села, монастири, черкви, паметници и пр. - всичко е разрушавано и унищожавано.

 

Гърцитѣ довършили останалото. Така българинътъ е изгубилъ своето минало, своята история, но за щастие, не изгубилъ своята българска кръвь, своя духъ.

 

Ще пекне слънце, ще грѣйнатъ отъ нѣкѫде топли животворни лѫчи, ще се сгорещи кръвьта, ще се възбунтува духътъ. Ще се родятъ синове въ тая робска земя, които ще поискатъ да видятъ свободно и силно отечеството си, както нѣвга е било.

 

Турския гнетъ събуди заспалия народъ. Ножътъ допрѣ до кокала, народътъ изохка и отвори очи. . . . .

 

Въ нѣколко пункта на поробеното ни отечество българинътъ заяви, че сѫществува. На нѣколко мѣста той се опита да възстане, но турцитѣ грозно унищожаваха всѣки такъвъ опитъ. Изгаряли се цѣли села, жителитѣ имъ се предаваха на най-грозна и срамна смърть. Оставаше да се грижатъ за правата на българина само хайдутитѣ, тия фантастични борци, чието свободно отечество сѫ били нашитѣ балкани.

 

 

 

Една отъ тѣзи изкрици на пробуждане е било и Бѣлоградчишкото възстание презъ 1850 год.

 

Оскѫдни сѫ сведенията за всичко станало презъ тѫмната епоха на робството ни подъ турцитѣ, оскѫдни сѫ тѣ и за отдѣлнитѣ възстания, защото турцитѣ унищожавали всѣки опитъ и мисъль за възстание. Оскѫдни сѫ тѣ и за възстанието — предметъ на настоящата книжка.

 

Повечето сведения отъ изложения материалъ сѫ събрани отъ живи свидетели и непосредствени участници въ самото възстание. Взети сѫ нѣкои нѣща и отъ писаното по тоя предметъ отъ Д. Мариновъ и Г. Димитровъ.

 

Презъ 1907 година въ гр. Бѣлоградчикъ се учреди комитетъ „1850 лѣто", който има за задача да увековечи паметьта на падналитѣ въ това възстание герои за свободата ни. Презъ 1911 година комитетътъ издаде настоящата книжка, която е вече напълно изчерпана. Яви се нужда отъ настоящето второ издание, което на нѣкои мѣста е допълнено съ нови сведения.

 

Комитетътъ предварително благодари на всички, които взематъ при сърдце неговото дѣло и подпомогнатъ разпространението на настоящата книжка.

 

 

(1). Животътъ на българитѣ подъ турско иго

 

Презъ втората половина на XIV вѣкъ България паднала въ турски рѫце. Въ края на поменатия вѣкъ, 1393 година, паднало Търново. Петь години следъ това, въ 1398 година, се предалъ и последниятъ български свободенъ градъ Видинъ (Бдинъ).

 

Турцитѣ се утвърдили въ страната и сганали нейни господари, а българитѣ — тѣхни роби (рая). Земитѣ били отнети отъ земледѣлцитѣ и предадени на турцитѣ, та по този начинъ се образували спахилъцитѣ — господарскитѣ земи. Турцитѣ станали господари на живота, имота и честьта на българитѣ. Човѣшкитѣ права на последнитѣ сѫ отнети. Единъ нищо и никакъвъ турчинъ е можалъ да разиграе безнаказано всѣкиго, па даже и цѣло село. Единъ заптия, единъ субаша, е можалъ да накара селскитѣ моми, когато пожелае, да излѣзатъ на хорището, да играятъ българско хоро, за да избере тамъ жертвата на скотскитѣ си страсти.

 

Турцитѣ не сѫ щадили нищо българско, като сѫ опустошавали църкви, монастири и гробници. Съсипвали сѫ всичко което е било мило и свѣто за българитѣ. Подигравали сг съ християнскитѣ свѣтии — вь църквитѣ сѫ обезобразявали свѣтитѣ икони, унищожавали сѫ свѣтитѣ дарове и още много поразии сѫ вършили безнаказано.

 

На българитѣ не се е позволявало да носятъ пъстри и разноцвѣтни дрехи, нито пъкъ да носятъ нѣкакво оръжие. Ако нѣкой българинъ, ездейки конь, види, че иде насреща му турчинъ, длъженъ е билъ да слѣзе отъ коня си и пешкомъ да върви, до като отмине турчина. Но направи ли това, тежко му и горко - зле си изпащалъ, па и коня си можалъ да изгуби.

 

На българитѣ не е било позволено да иматъ нѣщо хубаво. Ако коньтъ на единъ българинъ е добъръ, турцитѣ го взимали подъ предлогъ, че на гяурина отъ алаха не е било дадено да езди добъръ конь. Ако нѣкой българинъ ималъ хубава дъщеря, турцитѣ я взимали подъ предлогъ, че на гяурина не е дадено отъ алаха да има хубава жена, и насила я потурчвали. Ако пъкъ е ималъ хубавъ синъ и него вземали, завеждали го въ еничерската школа и следъ години хубавото българче ставало по-лошъ турчинъ и отъ самитѣ турци.

 

 

7

 

Нашиятъ (Видинскиятъ) край, въ сравнение съ другитѣ части на отечеството ни, е най-много страдалъ, защото често е билъ театъръ на разни войни и междуособия. Въ 1595 год., когато Стефанъ Баторий воювалъ съ турцитѣ, тукъ сѫ ставали страшни битки. Въ 1689 г. този край е билъ завзетъ отъ австрийскитѣ войски. Въ 1718 г., когато краль Евгений Савойски победилъ турцитѣ и ги принудилъ да сключатъ Пожаровачкия миръ, тукъ е билъ пѫтя на турскитѣ войски. Сѫщо така и по-рано, презъ 1683 год., когато турцитѣ се опитали да превзематъ Виена. Въ 1809 год. когато Кутузовъ съ победоноснитѣ руски войски пристигналъ до Балкана, а генералъ Каменски нападналъ Видинъ, този край е билъ пакъ театъръ на грозна и безпощадна война. Въ края на XVIII и въ началото на XIX вѣкове тукъ се е подвизавалъ храбриятъ бошнякъ Пазвантъ Оглу, въ времето на когото, въ продължение на много години, сѫ ставали люти битки, който сѫ били много мѫчителни за българитѣ. Все по сѫщото време се е подвизавалъ по този край и хайдукъ Велко, българинъ отъ Зайчарско. [*]

 

Въ 1848 год., когато се изпращали войски, за да потушътъ възстанието въ Ромъния, пѫтьтъ имъ е билъ презъ този край. И всички тяжести на войнитѣ и междуособицитѣ е трѣбвало да се пренасятъ отъ българитѣ.

 

Селата, които сѫ били край пѫтищата, най-много сѫ теглили, защото презъ тѣхъ постоянно сѫ минавали турски войски и мятежници: еничери, баши бозуци, кърджалии, кабадалии, кърсердари и какви ли не турци съ разни облекла, съ дълги кауци, обшити съ вълчи и лисичи

 

 

*. Отъ тези незаконни дѣла на турцитѣ, българскиятъ народъ е билъ много недоволенъ, защото, споредъ народното повѣрие, ако единъ членъ на семейството промени вѣрата си, това семейство „до девета рода пада въ смъртенъ грѣхъ". Затова именно сѫ употрѣбявани всички възможни, простени и непростени срѣдства за отърваване отъ потурчване набелязаната за това мома или жена. Къмъ края на XVIII вѣкъ единъ старецъ, нѣкой си дѣдо Петъръ отъ с. Калугеръ, Бѣлоградчишко, дъщерята на когото искалъ да вземе за жена синътъ на тѣхния господаръ, като не успѣлъ да склони господаря си, да увещае сина си, да не взема за жена българка, подъ привидно съгласието си да я даде за жена на последния. Поканилъ ги даже дома си на гости за „сговоръ”. Следъ като ги нахранилъ, напоилъ и приспалъ, изпратилъ бабата и дъщеря си къмъ Сърбия, зарезилъ кѫщата съ спящитѣ въ нея турци и я запалилъ, та изгорѣла заедно съ всички сватове, а той настигналъ жена си и дъщеря си и се заселилъ въ Сърбия. По този начинъ той запазилъ рода си отъ смъртенъ грѣхъ.

 

 

8

 

опашки, съ чалми отъ разни бои и величини, съ образи черни, грозни, съ уста широки, лакоми, зѫби рѣдки и дълги, съ устни дебели, носове като баби, нѣкои отъ тѣхъ съ малки очи, вглъбнати въ челото, а нѣкои съ голѣми, съ погледи диви, звѣрски и съ прищевки, дважъ по-диви. Всѣки отъ тѣхъ е билъ въорѫженъ отъ главата го петитѣ. Щомъ стигали въ нѣкое село, извиквали старейшината и искали конакъ отъ него, като го предупреждавали, че не искатъ сополиви баби да имъ шетатъ, а искатъ млади булки и моми хубави. Бедниятъ представитель на селото не се осмѣлявалъ да възрази, нито пъкъ да не изпълни желанието имъ. На него сѫ съобщавали, че сѫ имъ нуждни за нахранването имъ известно количество прѣсни турти, нѣколко баници, нѣколко варени въ масло кокошки, медъ, яйца и пр. и той билъ длъженъ въ най-скоро време да изпълни заповѣдьта имъ, иначе зле си изпащалъ. Отведатъ ли се по квартири, тамъ вече се даватъ други заповѣди. Момитѣ и булкитѣ да постилятъ на агитѣ, по тѣхно искане, най-хубавитѣ си черги, да изуятъ царвулитѣ имъ, а мѫжетѣ, които до тогава сѫ развеждали на вънъ конетѣ имъ, се натоварвали да развеждатъ около кѫщи цървулитѣ имъ, презъ което време тѣ вѫтре въ кѫщи безобразничели до крайна степень. Следъ като имъ се донесе храна и следъ като натъпчатъ гладнитѣ си стомаси, тѣ ставали дважъ по-страшни, давайки воля на скотскитѣ си страсти. Следъ яденето, пиенето и следъ всички мръсни дѣла се започвалъ пазърлъкъ между турцитѣ и старцитѣ на селото за заплащане зѫбенъ данъкъ (дишъ хакѫ), за дето си хабили зѫбитѣ да ядатъ печенитѣ кокошки и баницитѣ. По този начинъ обирали селото и си заминавали, за да правятъ мѣсто на по-гладни отъ тѣхъ.

 

Подобни беззакония и мръсни дѣла сѫ се вършили твърде често, но българитѣ сѫ били безсилни да запазятъ честьта на семействата си; тѣ били безсилни да запазятъ живота и имота си. Плачоветѣ и стенанията на българитѣ сѫ били голѣми, но никой не е искалъ да ги чуе. Като че ли и самъ Богъ е билъ забравилъ за сѫществуването на еднъ народъ, който се нарича българи и който, долу на земята, кѫдето не се намира ада, търпи адски мѫки отъ турцитѣ. Много села сѫ запустѣли; много села сѫ се изселили,

 

 

9

 

като жителитѣ се прибрали въ затънтенитѣ планински краища или въ други отдалечени отъ пѫтищата мѣста, а нѣкои отъ тѣхъ — въ чужбина, за да се избавятъ отъ честото гостуване на турцитѣ. Развалинитѣ отъ такива села и сега се познаватъ. Едно отъ тези села е селото Медовница, Бѣлоградчишка околия, което по-рано е било на пѫтя, който отива отъ Бѣлоградчикъ презъ Башавица за Видинъ — при запустѣпата черквица. Поменатото село е изпитало всички мѫки и злини, които турцитѣ сѫ могли да измислятъ и безъ колебание да извършатъ. Единъ Видински бей, като миналъ презъ селото, отнелъ жената на единъ отъ по-първитѣ селяни и я отвѣлъ съ себе си, вследствие на което селенитѣ напуснали селото си безвъзвратно и се заселили далечъ отъ пѫтищата, тамъ кѫдето е чешмата, наречена „Медовнишка". Не следъ много обаче трѣбвало да напустнатъ и новото си заселище, защото билъ прокаранъ край селото имъ новъ пѫть — Нишъ—Видинъ, та се заселили тамъ, кѫдето е сега селото.

 

Не по-добра е била участьта и на градеца Брестовъ-ханъ (Ханище), който се намира 8 километра на западъ отъ Бѣлоградчикъ на пѫтя, който върви отъ с. Салашъ за Видинъ — на римския пѫть Рациария (Арчаръ)—Нисомъ (Нишъ)—Скупъ (Скопие [*]). Поменатиятъ градецъ е билъ разрушенъ и голѣма часть, отъ населението му избита и то тогава, когато е празднувало събора си на „Св. Троица". Останалитѣ живи сѫ избѣгали въ Сърбия, кѫдето сѫ заселили градеца Нови-ханъ, преименованъ сега Кралево село. Такава е била участьта и на много други заселища въ Бѣлоградчишка околия. А за Адлийската (Кулската) и за зайчарската (сега въ Сърбия) по друго трѣбва да се каже. Населението отъ поменатитѣ околии почти цѣлото е избѣгало отъ турскитѣ звѣрства и се е заселило далечъ въ вѫтрешностьта на Сърбия, кѫдето се е и посърбчило. Отпосле турскитѣ бегове (спахии) сѫ заселили поменатитѣ околии съ преселници

 

 

*. Развалинитѣ на казания градецъ и сега личатъ. Край Марината воденица се виждатъ основитѣ на нѣколко сгради, а по на северъ отъ нея има нѣколко могили, въ които се намиратъ кѫсове керемиди, тухли, хоросанъ и камъци отъ сгради. На западъ отъ тѣзи развалини, на върха Кокошевецъ, пъкъ личатъ развалини на изгорѣла църква, която, споредъ преданието, била разрушена заедно съ градеца.


10

 

отъ тетевенския балканъ. [*]

 

Въ този край българитѣ най-много сѫ теглили отъ господаритѣ спахии. Тѣ сѫ били властни да вършатъ съ българитѣ каквото си щатъ, като сѫ разполагали съ имота на подвластнитѣ си българи като съ свой имотъ, а съ честьта на челядьта имъ сѫ се подигравали, когато си поискатъ [**]. А и чиновницитѣ не падали по-долу.

 

Тукъ му е мѣстото да се спомене и за звѣрствата на Бѣлоградчишкия войвода (каймакаминъ) преди възстанието Дели Абдулла. Този войвода посетилъ веднажъ с. Орѣшецъ и, понеже не излѣзли да го посрещнатъ хвърлилъ свещеника имъ, попъ Кръсто, въ находящата се върху една могила, на западъ отъ селото, дълбока яма наречена „пропастъ". Грозна сцена е представлявала погубването на поменатия свещеникъ. Войводата на пъстъръ килимъ всрѣдъ хорището пие бистра ракия; две моми му служатъ, а останалитѣ моми, насила доведени, въртятъ около него хорото. Свещеникътъ и старцитѣ стоятъ срещу него съ скръстени рѫце, безъ да смѣятъ да се помръднатъ, а той си попива бистра ракия и съ свѣтнали отъ пиянство очи зяпа момитѣ. По едно време дошло на умъ на пияния турчинъ да разиграе свещеника, за гдето не излѣзалъ съ раята изъ вънъ селого да го посрещне и да му се поклони като на господарь. Повиква го, почва се единъ видъ следствие. Свещеникътъ се извинява, че ме му било съобщено, че войводата ще го посети, та да се приготви и го посрещне, но

 

 

*. И сега цѣли фамилии въ гр. Зайчаръ, с. Велики (Голѣми) Изворъ и въ други села въ Зайчарсхата околия, въ гр. Кула и околията му носятъ имената на селата въ Тетевенския балканъ, отъ който сѫ се изселили: Торозлиицитѣ, Лесиндренцитѣ, Видрарцитѣ и пр. Въ Зайчаръ, въ най-главната чаршия се чете фирмата „Лесидренац,", па и наречието на Зайчарци, Кулчани и околиитѣ имъ, а и на часть отъ населението около Свилайнацъ (Сърбия) е досущъ Тетевенско.

 

**. Господарътъ ни с. Върбово, Мехмедъ бей е ималъ лозята си въ мѣстностьта „Маркашница", Бѣлоградчишко землище и тамъ е лѣтувалъ. Той, а и други бееве сѫ си били присвоили правото на първата нощь съ младитѣ невѣсти отъ селата въ спахилъка имъ, а освенъ това, той билъ задължилъ момцитѣ и младитѣ булки, всѣки недѣленъ день да отиватъ на лозето му и тамъ да правятъ хорото. Тамъ е избиралъ и жертвата си на скотскитѣ си страсти, която е била длъжна да прекара нощьта съ него. Най после една героиня-мома забила ножа въ гърдитѣ му и по този начинъ премахнала единъ човѣкъ-звѣръ.

 

 

11

 

войводата не иска и да чуе никакви извинения и дава заповѣдъ да погубятъ попа. Заптиитѣ взематъ свещеника, свързватъ го, подиграватъ се съ него така, както юдеитѣ сѫ се подигравали съ Исуса Христа и следъ това го закарватъ при пропастьта, хвърлили го въ нея та загиналъ мѫченически.

 

 

(2). Хайдути.

 

Никой не се е явилъ да защити бедната рая. Само нѣкои по-сѫбудени мѫже отъ нейната срѣда съ цель да отмѫстятъ на турцитѣ за лошитѣ имъ дѣла, сѫ грабвали орѫжие, отдѣляли се отъ домоветѣ си, за да прекарватъ живота си по горитѣ, край горскитѣ пѫтища, и тамъ да причакватъ турцитѣ, та да имъ отплащатъ за насилията, които тѣ вършатъ надъ братята и сестритѣ имъ.

 

Тѣзи хора сѫ били хайдутитѣ. Хайдутитѣ понѣкога скѫпо сѫ отплащали на турцитѣ за дѣлата имъ, но и тѣхниятъ животъ е билъ много тежъкъ, защото турцитѣ сѫ пускали следъ тѣхъ голѣми потери и заловятъ ли нѣкой хайдутинъ, той следъ голѣми мѫки, при стечение на множество народъ, насила докарванъ отъ властьта, бивалъ надѣванъ на колъ и тамъ го оставяли да са мѫчи, докато издъхне, а тѣлото му оставало на кола, докато се разпадне. [*]

 

 

(3). Поводъ за възстание.

 

Подвизитѣ на хайдутитѣ ни най-малко не сѫ могли да спратъ турцитѣ да не притесняватъ раята, а на противъ

 

 

*. Тукъ трѣбва да се спомене, а съ това и почете паметьта на мѫченически загиналия, предаденъ отъ лоши българи, борецъ за народната свобода Стоянъ войвода отъ с. Праужда, Бѣлоградчишко, който, следъ като редъ години се е скиталъ по горитѣ, за да пази народа отъ турскитѣ злодеяния е билъ заловенъ въ гр. Враца, предаденъ отъ Георги Мъцката отъ гр. Бѣлоградчикъ, докаранъ въ Бѣлоградчикъ, окованъ въ тежки вериги и следъ това закаранъ на прохода за с. Стакевци, до Ковачевата воденица и тамъ набоденъ на колъ, кѫдето и издъхналъ следъ тежки мѫки. Стояновитѣ другари (хайдутитѣ) били заловени по-рано и умъртвени на Кодѫ-боазъ, чрезъ разпаряне и навиване на червата имъ на чекъркъ (колело) — наказание, наложено отъ сръбскитѣ власти по искане на турцитѣ, за да дадатъ доказателство, че не сѫ давали гостоприемство на българскитѣ бунтовници.

 

 

12

 

повече ги дразнѣли. Затова по-събуденитѣ мѫже отъ нашия край като видѣли, че трѣбва да се действува по-инакъ, т. е. да се повдигне цѣлата рая, та съ орѫжие въ рѫце да извоюва човѣшкитѣ си права, потѫпкани следъ падането на Българското царство, намислили да повдигнатъ народа (раята) противъ властьта. Къмъ това ги подтикнало непосредствено и следващата случка:

 

Презъ 1848 година Бѣлоградчишкитѣ първенци: Вълчо Бочовъ, Влахъ Недѣлко и Лило Пановъ, като добри християни, отиватъ на поклонение въ Свето-горския монастиръ. Въ сѫщото време билъ на поклонение въ казанитѣ монастири и наследника по онова време на руския престолъ — брата на блаженопочившия нашъ освободитель Александъръ II — Костантинъ Николаевичъ. На поменатитѣ бѣлоградчичени се удало случай да се срещнатъ съ хората отъ свитата на престолонаследника и при единъ разговоръ съ тѣхъ да имъ се оплачатъ отъ притесненията на турцитѣ. Това дошло до ушитѣ на престолонаследника, който чрезъ хората отъ свигата си обадилъ на казанитѣ Българи, че Русия ще имъ помогне да се отърватъ отъ робство, но за да се застѫпи тя за тѣхъ, тѣ трѣбва да се провикнатъ, че искатъ свобода и човѣшки права, като възстанатъ противъ угнетителитѣ си.

 

 

(4). Приготовление за възстанието.

 

Думитѣ на царевича жегнали поменатитѣ българи и тѣ, като се върнали въ Бѣлоградчикъ, първата имъ работа е била да се срещнатъ съ башъ-кнеза [*] Цоло . Тодоровъ и да се споразумеятъ съ него за това, което трѣбва да се върши.

 

Цоло Тодоровъ е билъ почитанъ отъ българското население въ каазата твърде много и затова на него се възлага най-голѣма надежда. Той имъ казалъ, че населението отъ каазата лесно ще се вдигне на орѫжие, но само Бѣлоградчишката кааза нищо не може да направи. Тогава въ едно събрание, въ което взели, участие съгражданитѣ имъ Костадинъ Яневъ и Казанжи

 

 

*. Башъ-кнезоветѣ сѫ били главнитѣ представители на раята въ каазитѣ. Въ всѣка кааза е имало по единъ башъ-кнезъ (главенъ кметъ), избранъ отъ кнезоветѣ (кметоветѣ) и утвърденъ отъ властьта.

 

 

13

 

Петко, решили: да се обиколятъ Ломската и Видинската каази, въ състава на втората отъ които е влизала образуваната по-кѫсно Адлийска (Кулска) кааза, за да се влезе въ споразумение съ по-събуденитѣ и по-първитѣ българи за общо възстание.

 

Като обиколили поменатитѣ каази и се съвещавали съ по-първитѣ хора отъ разнитѣ села, станало общо събрание въ Раковския монастиръ отъ следващитѣ лица: Вълчо Бочовъ, дѣдо Божинъ, Цоло Тодоровъ (башъ кнеза), Лило Пановъ и Влахъ Недѣлко, всички отъ Бѣлоградчикъ; Петко Мариновъ (паша петко) — башъ кнеза и дѣдо Йончо отъ с. Грамада; капитанъ Кръсто отъ с. Малки турчинъ (Царъ-Шишманово); Герго Николовъ Ковачевъ, Игнатъ Бояджията, Георги Милювски и др. отъ с. Раковица; дѣдо Иванъ Кулинъ отъ с. Медковецъ; попъ Златко отъ с. Калугеръ; дѣдо Петко ковача и дѣдо Велко отъ с. Орѣшецъ; попъ Никола отъ с. Мехмедовци [*]; Първулъ Станковъ отъ с. Стакевци; Спасъ Богата и ковачъ Николо отъ с. Влаховичъ; хаджи Иванъ Даскала отъ Татаръ-Пазарджикъ; Филипъ Ив. Цоловъ Делиянски; Спасъ Тодоровъ и др. отъ с. Старопатица; Дамянъ Петровъ, дѣдо Божинъ и дѣдо Йоцо отъ Търговище; Найденъ отъ с. Протопопинци; дѣдо-Йоцо отъ с. Макрешъ; Стоянъ Николовъ отъ с Голѣми-Турчинъ (Царь-Петрово); хаджи Агапи отъ Изворския монастиръ; отецъ Серафимъ, Игуменъ на Раковския монастиръ; Маринъ Николовъ отъ с. Василовци; Д. Пановъ и дѣдо Иванъ отъ гр. Ломъ; Цоко Петковъ и Пуйо Груевъ отъ с. Бойница; Гицо Пуевъ отъ с. Брѣгово и др.

 

Въ това събрание е билъ образуванъ комитетъ, за председатель на който е билъ избранъ Вълчо Бочовъ, за касиеръ и секретаръ Лило Пановъ, а останалитѣ лица за членове. Било решено всѣки отъ тѣхъ да внесе по известна сума за купуване барутъ и орѫжия и да се събира помощь тайно отъ населението, а въ ония села, кѫдето първенцитѣ сѫ за въ полза на дѣлото, да се събира помощьта, като единъ видъ добавъченъ данъкъ.

 

Назначени или по право избрани били за рѫководители по приготовляване на народа къмъ възстание

 

 

*. с. Мехмедовци отъ 1934 год. се преименува на името на бореца за отечествена свобода — протопопъ Никола, та се вече именува попъ Николаево.

 

 

14

 

и командуване на възстаницитѣ: Цоло Тоцоровъ, Иванъ М. Кулинъ, Игнатъ Бояджията, капитанъ Кръсто, Първанъ Върбановъ, Петко Мариновъ, Стоянъ Николовъ, Спасъ Дамяновъ, Първанъ Стамболийски, Маринъ Николовъ, Първулъ Станковъ и др.

 

Натоварени били: дѣдо Иванъ Кулинъ и Първулъ Станковъ да извършатъ въ Сърбия покупка на барутъ и орѫжие и да влѣзатъ въ преговори съ сръбскитѣ власти за подпомагане на възстанието съ войска.

 

Опредѣлено било да се възстане на 1 юний 1850 г. на Възнесение. Били опредѣлени и пунктоветѣ за събиране на възстаницитѣ и начина за нападението. Било решено да се нападне най-напредъ гр. Ломъ, като не укрепенъ, а следъ това половината отъ възстаницитѣ да заминатъ за гр. Видинъ, да заобиколатъ града и да го държатъ въ обсада, а другата половина да подкрепи Бѣлоградчишкитѣ възстаници и, следъ като превзематъ Бѣлоградчикъ, цѣлата сила да се сгрупира около Видинъ и съ пристѫпъ да превзематъ града и следъ това да действатъ по-нататъкъ.

 

Понеже споредъ обмисления въ събранието планъ, главнитѣ точки за нападението сѫ били три, именно: Ломъ, Видинъ и Бѣлоградчикъ, то били избрани трима предводители на възстанието; на Бѣлоградчишкитѣ — Игнатъ Бояджията отъ Раковица, на Ломскитѣ — капитанъ Кръсто отъ Малки-Турчинъ (Шишманово), а на Видинскитѣ — Първанъ Върбановъ.

 

Като съветници на предводителя на Бѣлоградчишкия отрядъ били назначени: Цоло Тодоровъ, Вълчо Бочовъ, Лило Пановъ и влахъ Недѣлко, а за чауши (подофицери), които да водятъ четитѣ, били назначени: дѣдо Манчо Марковъ отъ Чифликъ, Мико Нинчовъ отъ Калугеръ, Джорджо Пандурски отъ Горни-Ломъ, Петко Спасовъ-ковача отъ Орѣшецъ, Живко Бѣлперчинъ отъ Върбово, Пенчо Ангеловъ отъ Търговище, Веселинъ Цвикля отъ Праужда, дѣдо Здравко отъ Ошане и др.

 

Работата по приготвяването на възстанието вървела успѣшно. Пари се събирали доста бърже и часть отъ тѣхъ била изпратена въ Сърбия за барутъ и пушки, като било уговорено, щомъ се предаде орѫжието, да се брои и останалата сума за изплащане стойностьта имъ.

 

Като наближилъ деньтъ, въ който трѣбвало да се обяви възтанието, билъ изпратанъ Първулъ Станковъ да

 

 

15

 

узнае, ще се даде ли отъ Сърбия нѣкаква подкрепа на възстаницитѣ, комуто било отговорено утвърдително, като му било казано, че щомъ се обяви възстанието, сърбитѣ ще се притекатъ на помощь на възстаницитѣ и сѫщевременно ще имъ бѫде доставено и орѫжие.

 

 

(5). Обявяване на възстанието

 

На 31 май срещу 1 юний (срещу Спасовъ день) 1850 год., причина, че били избити нѣколко души турци при Раковица и Влаховичъ, водителитѣ страхувайки се да не се усетятъ турцитѣ, че се готви възстание и да го осуетятъ, го обявили, а споредъ уговорения планъ е трѣбвало да се обяви на 1 юний — Спасовъ-день — сѫщата година. [*]

 

Всѣки селенинъ, способенъ да носи орѫжие, нарамилъ дългата два метра тояга съ топузъ на върха, [**] а тия, които имали ножове, пищове и пушки, въорѫжили се съ това си орѫжие и подъ командата на чаушитѣ още презъ нощьта заобиколили Бѣлоградчикъ отъ всички сграни, поставили мъртва стража „аванпость" и се наредили около града да чакатъ пристигането на помощь и орѫжие отъ Сърбия. Сѫщевременно била поставена стража на похода „Св. Никола", на „Сухи-долъ" и др. лесно проходими пѫтища, водещи отъ Пиротъ и Берковица за Бѣлоградчикъ, за да пази да не дойдатъ да ги нападнатъ турцитѣ отъ Пиротъ и Берковица. Изпратени били Първулъ Станковъ и попъ Златко въ Сърбия, за да действуватъ за по-скорошното изпращане на помощь и орѫжие, на които било отговорено, че помощьта и орѫжието сѫ готови и ще бѫдатъ изпратени и били върнати, за да ободритъ другаритѣ си. Но като не пристигнали

 

 

*. Въ старитѣ учебници по история, погрѣшно е казано, че възстанието е избухнало презъ 1851 год., когато то е било презъ 1850 год., за което свидетелствуватъ множество неуспорими доказателства, едни отъ които сѫ и надписитѣ върху надгробнитѣ камъци на загиналитѣ.

 

**. Отъ тѣзи тояги бѣха оцелели три: дрѣнова — на Цанко Цанкуловски отъ с. Калугеръ, ясенова — на дѣдо Петко Стояновъ отъ с. Ошане и дрѣнова — на Манчо Илиевъ (Лилинъ) отъ с. Раяновци. Въ нещастната за България частно и за славянството въобще 1913 год. презъ време на съюзнишката война, сръбскитѣ войски, които намѣриха Бѣлоградчикъ опразненъ отъ нашитѣ войски, нахлуха въ града и отъ тритѣ тояги, които се съхраняваха тогава въ щаба на 15 п. Ломски полкъ унищожиха първата и последната, та сега е оцелела само тази на Петко Стояновъ отъ с. Ошане.

 

 

16

 

нито помощь, нито орѫжие, тѣ били изпратени още единъ пѫть и тогава имъ било съобщено, че нито помощь, нито орѫжие ще имъ се даде.

 

Презъ времето, когато попъ Златко и Първулъ Станковъ сновели между Княжевацъ (Гургосовацъ) и Бѣлоградчишката обсадна линия, нападателитѣ не стояли праздни. Край рекичката до моста на старото шосе Видинъ—Бѣлоградчикъ, при нѣкогашната дѣдо Ценкова кръчмица, имало три бреста, подъ които се били разположили предводителя на възстаницитѣ Игнатъ Бояджията съ съветницитѣ си, а надъ брестоветѣ по-горе имало единъ габъръ, подъ който била наредена на бърза рѫка майсторска (работилница) за поправяне на пушкитѣ, за направа на сабли отъ коси, брадви, маждраци и други орѫжия, които би могли да помогнатъ на нападателитѣ да сасипатъ четиривѣковнитѣ си мѫчители. За управитель на работилницата, като най-вещь, билъ назначенъ Петко ковача отъ с. Орѣшецъ, който съ помощьта на другитѣ ковачи въ кѫсо време направилъ много и добри ножове, маждраци и др. орѫжия, съ които може да се действа въ време на нападението, а останалитѣ възстаници си приготвили дълги тояги и точили ножоветѣ си презъ времето, когато били свободни отъ патраулна служба.

 

Храна за възстаницитѣ донасяли отъ близкитѣ села.

 

Възстаницитѣ като се увѣрили, че помощь отъ Сърбия нѣма да получатъ, ограничили се само съ държане на града въ обсада, като решили да не предприематъ никакви нападателни дейсвия до пристигане на Ломскитѣ възстаници. За да не се решатъ така лесно да нападнатъ града, главнага причина била тази, че тѣ имали само 50—60 пушки.

 

Турцитѣ, като видѣли, че сѫ заобиколени, открили огънь отъ крепостьта съ топоветѣ си, но ядрата (гюлетата) не достигали до възстаницитѣ, та никаква повреца не имъ причинявали. Сѫщо и куршумитѣ отъ пушкитѣ имъ не досгигали до тѣхъ.

 

Отъ начало турцитѣ се опитали да влѣзатъ въ преговори съ възстаницитѣ, но последнитѣ, като се страчували, че ще узнаятъ силата имъ, не ги допуснали наблизо до обсадната линия, а ги разпъждали съ гърмежи и викове „назадъ", изговаряни на български, сърбски и ромънски съ цель да всеятъ въ тѣхъ страхъ, че сѫ нападнати

 

 

17

 

не само отъ българи, а и отъ сърби и ромъни.

 

Държането на Бѣлоградчикъ въ обсада продължило осемъ дни. На деветия день турцитѣ отъ Видинъ, Ломъ, Арчар-паланка (Акчаръ) и Цибѣръ-паланка, следъ разбиването на ломскитѣ възтаници при Хасановата махла (сега Борисово) и на Видинскитѣ при с. Гърци, се отправили за Бѣлогрдчикъ презъ Башовица [*]. Възстаншкиятъ аванпость, като ги съгледалъ, известилъ за това и веднага било дадено нареждане известно число нишанджии (стрелци) да отидатъ, за да пазятъ прохода „Столове", кѫдето трѣбвало да минатъ турцитѣ, но последнитѣ изхитрили: вмѣсто да минатъ презъ „Столове”, отишли въ с. Калугеръ и отъ тамъ се явили задъ гърба на възстаницитѣ. При сега несѫществуващето село Крилатица, край видинското шосе, далечъ отъ Бѣлоградчикъ на около 3 клм. се почнала пресгрелката между въстаницитѣ и турцитѣ, която траяла твърде малко, защото възсганицитѣ видели срещу си силенъ неприятель по число и орѫжие, па и отъ стрелцитѣ имъ по-голѣмата часть били далечъ отъ бойното поле — на прохода „Столове", та хванали балкана — избѣгали.

 

Въ това сражение колко души турци сѫ паднали, не се знае, а отъ българитѣ—възстаници, понеже сѫ били закрити въ гората, нито единъ.

 

Турцитѣ, за да отмѫстятъ на българитѣ, запалили селцето Крилатица, та целото изгорѣло.

 

 

(6). Поражение на възстаницитѣ

 

Като отстѫпили възстаницитѣ, които били разположени на северь отъ Бѣлоградчикъ, край видинския пѫть, турцитѣ имали вече отворенъ пѫть за Бѣлоградчикъ и тѣ съ прпускане стигали въ града, за да дадатъ помощь на обсаденитѣ свои братя.

 

Възстаницитѣ, които се намирали на югъ отъ Бѣлогргадчикъ, къмъ ломския пѫть, не били известени за отстѫпването на другаритѣ имъ, а като чули гърмежитѣ, помислили, че това е настѫпление къмъ града, та се приближили до крепостьта, но, въ това време били нападнати отъ турцитѣ ненадейно, та съ голѣми мѫки се отървали, като дали повече отъ 250 души жертва.

 

 

*. Башовица е мѣстность, засадена съ лозя и се намира на североизтокъ отъ Бѣлоградчикъ. Отдѣля се отъ Бѣлоградчикѣ съ планината „Венецъ" (Столове).

 

 

18

 

Турцитѣ извършили най-голѣми звѣрства надъ жертвитѣ си: изсѣкли рѫцетѣ имъ, изрѣзали членоветѣ имъ и ги пъхали въ устата имъ, а телата имъ оставили , непогребани да ги ядътъ кучетата и дивитѣ зверове, та следъ месеци роднинитѣ имъ прибрали оглозганитѣ кости, безъ да се знае, кои чии сѫ и ги погребли.

 

Цоло Тодоровъ, Лило Пановъ, Вълчо Бочовъ, дѣдо Божинъ, влахъ Недѣлко Първановъ, Константинъ Яневъ и Петко Казанджи, които както споменахме по-рано сѫ били опредѣлени за рѫководители на възстанието и командири на възстаницитѣ, били се уговорили на 31 май сутриньта да напуснатъ града подъ предлогъ, че отиватъ по търговия и сборове въ близкитѣ села и да поематъ командуването на възстаницитѣ. Но преди още да тръгнатъ, благодарение слабостьта на баба Стойна, жената на Цоло Тодоровъ, която се била похвалила предъ стражаря Хрустемъ, които слугувалъ при мѫжа ѝ като при башъ Кнезъ, че скоро ще имъ падне царството и прибързването на селенитѣ да заобиколятъ града, били хванати и откарани въ калето, кѫдето били затворени въ хумбата, която се намира надъ главнитѣ входни врата, на десната страна и престоял между дебелитѣ и влажни зидове на голата земя, безъ завивка и постелка и почти безъ храна цѣли осемъ дни.

 

Като били разбити възстаницитѣ, турцитѣ се върнали въ града и почнали да колятъ и обиратъ. Всички мѫже, които не се скрили на безопасни мѣста, били изклани. Изъ града се разхождали турцитѣ, придружени отъ цигани—тѫпанари, посещавали българскитѣ кѫщи и ги обирали. Мѫжетѣ изклавали, а женитѣ безчестели.

 

Въ това клане сѫ паднали жертва подъ турскитѣ ножове мнозина бѣлоградчишки граждани, отъ които, освенъ инициаторитѣ, за които се споменава по-долу, се помнятъ следнитѣ лица: Стаменъ Спасовъ Куюмджията, Андрей Бояджията, Лило Каралея, Димитъръ Куюмджията, Живко Трифоновъ, Живко Бѣлъ-мустакъ, Лило Ивановъ Дългия, Мишо Пановъ, Плещи Недѣлко, Петъръ Божиновъ, Саво Кръчмаря (лаутар. слуга) и Саво Василовъ.

 

Турцитѣ събрали съветъ въ калето, кѫдето решили да изколятъ затворницитѣ инициатори на възстанието, което решение веднага привели въ изпълнение, като ги извели до вратичката, която се намира подъ зида отъ западната страна и презъ поменатата вратичка ги извеждали

 

 

19

 

Калето, въ хумбитѣ на което сѫ били затворени инициаторитѣ на възстанието и по-после изкарвани презъ западната вратичка и изклани

 

[ От http://www.venets.org/getfile.php?id=61: ]

 

 

 

20

 

единъ по единъ, отсичали рѫцетѣ и ушитѣ имъ, подигравали се съ тѣхъ, запитвали ги кой ще имъ бѫде царь, като искатъ царство и пр. и най-после ги обезглавили. Телата имъ скрили въ гората, кѫдето ги изяли звѣроветѣ. Най-много е мѫченъ Вълчо Бочовъ, който е билъ убитъ вѫтре въ калето. Той ни най-малко не се е боялъ отъ смъртьта и казвалъ на турцитѣ, че скоро ще имъ се свърши царството и че внуцитѣ му и тия на закланитѣ му другари ще окачатъ единъ день кѫсъ свинско месо на главнитѣ врати на калето [*].

 

 

(7). Прекратяване на възстанието

 

Като изклали арестуванитѣ. телялитѣ обявили, че се въдворява миръ, „та раята да си гледа рахатлъка". Гражданитѣ излѣзли единъ по единъ отъ дупкитѣ, въ които се били скрили, като къртове и следъ това били закарани въ калето, кѫдето имъ било заповѣдано да приготвятъ храна и квартира за нечаканитѣ си гости.

 

Турцитѣ пирували въ града за смѣтка на раята нѣколко дни, презъ което време тѣ били господари на всичко българско, но като дошелъ Генчъ-ага отъ Орѣхово, въ града се въдворилъ редъ, а следъ извeстно време дошла и редовна турска войска, която да пази държавата отъ подобни възстания.

 

 Следъ нѣколко дни отъ изклаването на инициаторитѣ, като се поумирили духоветѣ, позволено било на гражданитѣ-българи да прибератъ коститѣ имъ и ги погребатъ. Последнитѣ ти прибрали и ги погребли въ градскитѣ християнски гробища съ подобаващи почести, като поставили наредъ при главитѣ имъ седемъ кръста, а следъ години коститѣ имъ били извадени и пренесени въ костницата на Чипровския монастиръ, кѫдето и по настоящемъ се намиратъ.

 

 

(8). Сѫдбата на Ломскитѣ възстаници

 

Колкото се отнася до възстаницитѣ, които трѣбвало да заобиколятъ и превзематъ Ломъ, тѣхниятъ рѫководителъ

 

 

*. Пророкуването на дѣдо Вълчо се сбѫдна. Следъ 27 години Бѣлоградчикъ билъ освободенъ и на главната врата на калето покойниятъ бѣлоградчишки гражданинъ Георги Лиловъ Перкинъ, синъ на загиналия въ града Лило Ивановъ, окачилъ на поменатата врата парче свинско месо, а въ калето много прасета се изяли.

 

 

21

 

[ Липсваща страница ]

 

[ От http://www.venets.org/getfile.php?id=61 :

капитан Кръсто с помощниците си Мичо Рагьовски, Филип Моцовски, Динко Гелев и Димитър Якуповски на 30 май пристигнали в с. Воднянци и заедно с Илия Гечов от с. Чорлево , който, както се каза по-рано, бил определен за чаушин (подофицер), разпоредили да се съберат въстаниците при Чорлево, на рътлината „Козя гърбина” при Добри-дол и оттам да тръгнат 29 за Лом, което и станало. Въстаниците на 1 юни се събрали на определените места, а на 3 юни и едните и другите потеглили за Хасанова махала (сега Борисово), за да се съединят с въстаниците от селата, лежащи край Брусарската река и да тръгнат за Лом. Щом в Лом станало известно за този поход, веднага затворили всички дюкяни и всеки се скрил в дома си. Същевременно се пуснал слух, че и Видин е заобиколен от въстаниците, та страхът се увеличил. Общото мнение на турците било градът да се запали, а населението да бяга в Оряхово, но войводата Фехим бей събрал първенците и предложил да се изпратят протопоп Иван П. Силвестров, Младен Пунчов и Хр. Стамболиев да проверят каква е силата на въстаниците и, ако между тях има сръбска войска и са добре въоръжени, тогава да се запали града и да се бяга. Това предложение било прието и поменатите лица се опътили към лагера на въстаниците, но не били допуснати там, защото въстаниците разбрали, че те са шпиони. На 4 юни въстаниците пристигнали в с. Хасанова махала, което отстои на 25 км далеч от Лом. Капитан Кръсто, като получил известие, че сръбското правителство строго забранява изнасянето на оръжие и че никаква помощ няма да се даде, изпаднал в лошо положение, а като повел дружината си към Лом и като видял турската коница, която настъпвала с голяма решителност, още повече се отчаял. Тогава спрял дружината си, изгледал добре турската сила, прегледал и собствената си войска и заповядал отсъпление през барата към гората. Пред себе си оставил една малка част и с другарите водители на въстаниците взели решение да не откриват огън срещу турците, защото тогава краят ще бъде фатален, както за бойците , така и за мирното българско население, а да отидат при тях и им обадят , че водят народа

]

 

 

22

 

не на бой, а на жалба противъ лошитѣ дѣла на спахиитѣ, субашитѣ и др., та по този начинъ да запазятъ мирното население отъ погинване, като жертвуватъ себе си. Като срещнали турцитѣ и имъ изложили това, последнитѣ знаейки, че работата стои не така, избили почти всичкитѣ. Само Илия Гечевъ, нараненъ силно съ ножъ въ тила, оцѣлелъ, като се престорилъ на умрѣлъ и лежалъ между умрѣлитѣ, до като преминали турцитѣ. Тамъ сѫ паднали отъ турскитѣ пушки и ножове около 60 души. Турцитѣ отрѣзали главитѣ на капитанъ Кръсто [*] и помощницитѣ му Филипъ Моцовски, Мичко Рагьовски и Димитъръ Якуповски, които набили на колове и ги занесли въ гр. Ломъ, кѫдето по заповѣдь на войводата Фехимъ бей, били заровени.

 

 

(9). Видинскитѣ възстаници

 

Възстаницитѣ, които трѣбвало да заобиколятъ Видинъ, се събрали на 1 юний на три пункта: при с. Гърци, при Паликовецъ и Назърска махла (сега Гурково). На първия пунктъ имало до 2000 души, а на втория и третия по 1500 души.

 

Турцитѣ въ Видинъ, като се научили, че българското население (раята) е възстанало, голѣмъ страхъ ги обхваналъ и почнали приготовления за отбрана. Цѣли два деня не смеяли да излѣзатъ изъ града. На третия день излѣзли на полето до моста на р. Тополовецъ, но не смеяли да го минатъ, защото се страхували отъ многочисленостьта на българитѣ, излѣзлитѣ срещу възстаницитѣ турци били баши-бозукъ, около 300 души, а войската останала да пази крепостьта. Къмъ 10 часа по турски, турцитѣ решили да се върнатъ въ града и на следващия день да излѣзатъ срещу възстаницитѣ съ по-голѣма сила.

 

 

*. Миналата година уважаемия видински гражданинъ историкъ Атанасовъ писа, че Кръсто Гайдара отъ с. Царь-Шишманово известенъ борецъ за нашата свобода, другаръ на Вълчо Поломски отъ с. Макрешъ и на други мѣстни патриоти, които постояно сѫ бунтували народа противъ турцитѣ, е предвождалъ ломскитѣ възстаници и че билъ оцелелъ, та отпосле взелъ участие въ Сръбско-турската война и въ освободителната такава. Това, обаче, не е вѣрно, защото другаря на капитанъ Кръсто, Илия Гечевъ, раненъ при с. Борисово е очевидецъ на неговото обезглавяване. Освенъ това, той по онова врѣме е билъ възрастенъ човѣкъ, когато Кръсто Гайдарски по онова врѣме е билъ юноша и по-късно се е прехвърлилъ въ Вратарница (Сърбия) и отъ тамъ е започналъ своята дейность, заедно съ мнозина луди-млади отъ нашия край.

 

 

23

 

 

(10). Поражението

 

Пегко Николовъ и попъ Цеко отъ Бойница избѣгали отъ възстанишкия лагеръ и отишли при турцитѣ, та имъ съобщили за силата и положението на възстаницитѣ. Тогава турцитѣ се окуражили, преминали моста и съ голѣма решителностъ нападнали възстаницитѣ. Завързало се сражение, което продължило до тъмно и се свършило съ разбиване на възстаницитѣ, които оставили на полесражението 217 мъртви. Въ това сражение сѫ взели участие само събранитѣ при с. Гърци възстаници, а тия отъ другитѣ два пункта се разбѣгали.

 

 

(11). Бѣгството на населението

 

Следъ поражението на възстаницитѣ, главатаритѣ (водителитѣ на възстанието) решили да се оттеглятъ до сръбската граница, като прибератъ съ себе си всички жени, деца и старцитѣ, които не сѫ могли да взематъ участие въ възстанието по старость и недѫгавость, та да ги запазятъ отъ погубване, въ случай, че турцитѣ се впуснатъ да колятъ беззащитната рая, като съ това още протестиратъ противъ лошитѣ дѣла на турцитѣ и накаратъ европейската дипломация да се застѫпи за тѣхъ. Това имъ решение веднага било приведено въ изпълнение. Възстаницитѣ се пръснали по селата и почти всичкого население отъ по-близкитѣ до сръбската граница села, известни край границата „При плетъ" [*] избѣгали, като необходимата имъ храна и облѣкло сѫщо били отнесени.

 

Въ съвещанието си главатаритѣ, като взели предъ видъ, че възстанието излѣзло несполучливо, че ако следъ разследване отъ властьта излѣзе, че се е възстанало съ цель за освобождение отъ турското иго, голѣма часть отъ участващитѣ въ това възстание ще пострадатъ, когато, ако се постави работата по инакъ, именно, че тѣ противъ падишаха (султана) нищо не сѫ имали, а сѫ възстанали противъ золумитѣ (пакоститѣ) на турското население отъ този край, по този начинъ ще може да се добие едно облекчение. Тъй и поставили работата при воденето на преговоритѣ съ властьта за връщането на населението по домоветѣ му.

 

 

*. По онова време, дори до освобождението, границата съ Сърбия е била оградена съ плетъ — побити въ земята ботуци съ жили (напречни дървета) гѫсто заковани въ ботуцитѣ. И тая ограда се наричала плетъ.

 

 

24

 

Следъ дълги преговори между възстаницитѣ и видинскитѣ власти, като не били постигнати никакви разултати, пристигналъ и Риза паша отъ Цариградъ, за да ги убеди да се прибератъ по домоветѣ си и да не възставатъ противъ държавния строй. Тогава тѣ, като изложили своитѣ теглила, заявили, че искатъ: 1) земитѣ да се отнематъ отъ господаритѣ (спахиитъ) и да се раздадатъ на населението; 2) да се плаща десятъка въ храна, както е било по-рано, а не въ пари; 3) данъка да се разхвърля справедливо и да [се] изплаща въ опредѣлени срокове; 4) да иматъ пълна свобода въ извършване на богослужението и на турцитѣ да се запрети да влизатъ въ цървитѣ и да ги оскверняватъ; 5) да се позволи на всички българи да носятъ орѫжие, като турцитѣ, за да могатъ да пазятъ имота, живота и честьта си и б) да се ограничатъ своеволията на чиновницитѣ и да се издаде строга заповѣдь, щото, когато се оплаче нѣкой българинъ противъ нѣкой турчинъ, жалбата му да бѫде уважена, въ случай, че е справедлива и да не бѫде преследванъ отъ после.

 

Риза паша обещалъ, че ще изпълни желанието имъ и настоявалъ да се завърнатъ по домоветѣ си, но тѣ не се съгласили, защото не вѣрвали, че обещанието ще бѫде изпълнено.

 

 

(12). Оплаквания до силитѣ и султана

 

Видинскиятъ паша, митрополитъ Венедиктъ, както и Генчъ ага, който по-рано успѣлъ да задържи населението отъ Ломската кааза и часть отъ това въ Бѣлоградчишката, да не напускатъ селата си, ходилъ да увещава възстаницитѣ и семействата имъ да се прибератъ въ домоветѣ си, но тѣ не ги послушали, а изпратили една депутация отъ четири души, а именно: Петко Мариновъ, башъ кнеза отъ Грамада, дѣдо Петко Спасовъ ковача отъ с. Орѣшецъ, Първулъ Станковъ отъ Стакевци и протопопъ Никола отъ Мехмедовци, до консулитѣ въ Букурещъ, за да имъ изложи положението на българитѣ въ Турция въобще, а частно въ Видинския окрѫгъ и да моли тѣхната защита. Консулитѣ, като ги изслушали, посъветвали ги да се обърнатъ къмъ Султана съ молба да подобри положението имъ.

 

Депутацията, като се върнала отъ Букурещъ, решено било дл се изпрати друга такава въ Цариградъ, която

 

 

25

 

да изложи оплакваието на населението на самия Султанъ ида иска подобрение на положението му. Това решение било одобрено отъ Риза паша и отъ Видинския управитель.

 

Въ Цариградъ били изпратени: Петко Спасовъ отъ с. Орѣшецъ, Петко Мариновъ отъ Грамада, Първулъ Станковъ отъ Стакевци, Първанъ Стамболията отъ Раковица, Стоянъ Николовъ отъ Турчинъ (Царь-Петрово), дѣдо Йоцо отъ Макрешъ, дѣдо Лало отъ Кула, дѣдо Гицо отъ Брѣгово, дѣдо Никола отъ Ясенъ, Димитъръ Гининъ Пановъ и Георги ... отъ гр. Ломъ, Пано . . . отъ Изворъ, Маринъ Манойловъ отъ Дългошевци, Иванъ Кулинъ отъ Метковецъ, протопопъ Никола отъ Мехмедовци [*], Тано Първановъ, башъ кнеза отъ Бѣлоградчикъ и Андрей Гуньински отъ с. Бѣла. Депутацията била снабдена съ пълномощно, подписано отъ всички села въ окрѫга и завѣрено отъ пашата (Видинския управитель). Тя тръгнала около „Св. Илия" — 20 юлий за Цариградъ, когато и населението се върнало по домоветѣ си, като вѣрвало, че ще може да се направи нѣщо за него.

 

Въ Цариградъ депутацията представила молбата си на великия везиръ, посетила и представителитѣ на великитѣ сили, които имали по-рано сведения за станалото въ тоя край и за избиването на Бѣлоградчишкитѣ първенци, защото австрийския и француския консули въ Видинъ веднага, следъ разбиването на възстаницитѣ при Бѣлоградчикъ, посетили града, събрали сведения за станалото и донесли за всичко на генералнитѣ консули въ Цариградъ.

 

 

(13). Подобренията

 

Около Димитровъ-день (26 октомврий) депутацията се завърнала, снабдена съ царски бератъ (указъ), съ който спахилъцитѣ се унищожавали, като земята се раздавала на българитѣ—земедѣлци съ тапии. Данъцитѣ се намалявали и своеволията на чиновницитѣ се ограничавали.

 

 

*. Въ единъ пъленъ псалтиръ (обемиста книга), която се съхранява въ попъ Николаевската (Мехмедовската) църква протопопъ Никола саморѫчно е написалъ следното: „1850 л. м-цъ Септемврий 19 день. Да се знае язе протопопъ Никола бемо у Стамболъ у Цариградъ, па купи тоя псалтиръ за 220 гроша за мене си и за моя потрѣбна книга и со мене Пъраимъ и Тано, башъ кнеза отъ Бѣлоградчикъ и Пало отъ Изворъ и Георги отъ Ломъ."

 

 

26

 

Членоветѣ отъ депутацията излѣзли по селата и разгласявали съдържанието на царския бератъ.

 

 

(14). Недоволството на турцитѣ

 

Чрезъ поменагия бератъ злото се намалило до известна степень и българското население е заживѣло спокойно, обаче, турцитѣ навикнали на произволи и всѣкакъвъ родъ злодеяния, не могли да търпягъ това ограничение. Видинскиятъ управитель (пашата) приелъ едно следъ друго нѣколко заявления отъ Бѣлоградчишкитѣ, Видинскитѣ и Ломскитѣ турци, въ които излагали, че членоветѣ отъ депутацията сновели изъ селата и подстрекавали населението на бунтъ, та ако не се вззматъ мѣрки противъ тѣхъ, възстанието отново ще избухне. Пашата, безъ да провѣри оплакването, съобщилъ въ Цариградъ донесението на турцитѣ, отъ кѫдето последвала заповѣдь да се изловятъ и изпратятъ въ Цариградъ виновницитѣ. Уловени били: Димитъръ Тановъ, Иванъ Кулинъ и Първулъ Станковъ, които били изпратени въ Видинъ, а отъ тамъ — въ Цариградъ, въ затвора.

 

 

(15). Сѫдене виновнитѣ турци

 

Презъ времето, когато горепоменатата депутация се готвѣла да замине за Цариградъ, Бѣлоградчикъ билъ посетенъ отъ Видинския владика Венедиктъ (на 20 юлий) и наследницитѣ на избититѣ граждани му се оплакали за постигналото ги нещастие. Той ги посъветвалъ да се отнесатъ до валията, което тѣ направили, като подали заявление и искали удовлетворение. Европейскитѣ консули, отъ които, както казахме по-рано, Австрийскиятъ и Францускиятъ били посетили града, имъ дали съдействие и на жалбата имъ се дало ходъ.

 

Катр се извършило нуждното следствие, образуванъ билъ извънреденъ сѫдъ подъ председателството на нѣкой си Шакипъ Ефенди. Като се разгледало дѣлото, указали се виновни въ избиването на беззащитнитѣ бѣлоградчишки граждани 28 души отъ видинскитѣ и бѣлоградчишкитѣ турци, които били натоварени на една гимия, въ която били държани въ Дунава, между Видинъ и Калафатъ, цѣли три месеци, а следъ това изпратени въ Цариградъ, отъ кѫдето били освободени, съ изключение на Мустафа Юзбаши, управитель на бѣлоградчишката крепость, Юсеинъ Чаушъ, X. Мехмедъ Онбаши

 

 

27

 

и X. Парцалко, които били задържани и следъ три години освободени, съ изключение на Юсеинъ Чаушъ, който умрѣлъ на заточение.

 

На наследницитѣ на загиналитѣ бѣлоградчишки граждани презъ месецъ априлъ 1851 год. сѫ били дадени царски берати, съ които на всѣка вдовица—съпруга се отпускали по 30 гроша, на синъ—25 гроша, а на дъщеря—20 гроша месечна пенсия, каквато е била отпусната на 62 души и получавана до 1876 год.

 

Поменатитѣ берати по настоящемъ се намиратъ въ нашето Министерство на външнитѣ работи, изпратени презъ 1884 год. съ цель да се иска изплащането на сумитѣ по тѣхъ, което и до днесъ не е направено.

 

 

Заключение

 

Така се е свършило тъй нареченото въ историята Бѣлоградчишко възстание, което е обхванало цѣлия Видински окрѫгъ, и при все, че е потушено въ кратко време, дало е добри резултати. Турскитѣ злодеяния сѫ биди до нѣкѫде ограничени и българитѣ сѫ станали отново господари на земята си, която, следъ падането на българското царство е била отнета отъ тѣхъ.

 

Презъ 1857 г. нѣкой си Димитраки, който билъ участвувалъ въ Кримската война, като доброволецъ дошелъ въ нашия край, обиколилъ граничнитѣ села, за да подготви народа за второ възстание. Презъ пролѣтьта, когато се раззеленила гората, той, заедно съ Георги Станковъ отъ с. Стакевци, Живко Манчовъ отъ Ошане, Стоянъ Терзийски и Василъ Николинъ отъ Салашъ, събрали 400—500 души отъ селата: Стакевци, Салашъ, Раяновци, Ошане и Праужда, съ които се отправили за сборния пунктъ надъ с. Влаховичъ, кѫдето щели да се събератъ още възстаници, та следъ това, подъ командата на Димитраки да нападнатъ Бѣлоградчикъ. Но турцитѣ, които били извѣстени за това, изпратили срещу тѣхъ силна войска и башибозукъ, та ги нападнали надъ с. Влаховичъ и ги разпръснали, като убили 6 души отъ тѣхъ, а отъ турцитѣ билъ убитъ единъ и два коня ранени.

 

Следъ това вече никой не е помислилъ да възстава, а и невъзможно е било да се възстане, защото турцитѣ оградили Бѣлоградчикъ съ шарамполъ (ограда отъ дебели дървета съ бойници) и държали въ него силенъ гарнизонъ,

 

 

28

 

а и видинскиятъ гарнизонъ билъ удвоенъ, та противъ тѣхъ не можело да се отиде съ 50—60 кремаклии пушки и тояги.

 

[Back to Index]