Паметна битка на народите
Бистра Цветкова

 

Глава I

ИСТОРИЧЕСКАТА МИСЪЛ И ИЗТОЧНИЦИТЕ ЗА ЕПОХАТА

 

- Книжнината по проблемите на османското завоевание и ранния османски режим в Европейския югоизток  (11)

- Извори  (25)

  

КНИЖНИНАТА ПО ПРОБЛЕМИТЕ НА ОСМАНСКОТО ЗАВОЕВАНИЕ И РАННИЯ ОСМАНСКИ РЕЖИМ В ЕВРОПЕЙСКИЯ ЮГОИЗТОК

 

Всеки опит за по-широко историческо обобщение с оглед главно на набелязаните три основни проблема изхожда естествено от едно твърде високо ниво на съвременната научна мисъл в тази област, създадено в течение на повече от век и половина чрез изследователските усилия и исторически обобщения на десетки специалисти, като се почне от Хамер, Цинкайзен и Белен и се стигне до наше време. Това е огромна, многообразна книжнина, която засяга различни въпроси и аспекти на османското завоевание в Европа и историческите последици от него. За да се изяснят основните постижения от тази книжнина и отправните точки на всяко ново обобщаващо проучване, е необходим анализ на някои главни концепции, на методика, методология и пр., на историографията, и то съобразно трите основни тематични кръга, обект на нашето внимание: османското завладяване и отношението на балканските страни към него; характера на османския режим на Балканите; Западна Европа и Европейския югоизток пред лицето на османската опасност.

 

Книжнината от първия тематичен кръг е най-богата и с най-дълга история. Няма османист, византолог, балканист от началото на XIX в. насам, който да не е засягал в една или друга степен въпроса за османското проникване в Европейския югоизток. И при най-бегъл преглед в развитието на научната мисъл в този сектор се открояват три основни периода. Първият от тях несъмнено съвпада с нарастващия интерес към Турция у западните европейски политически фактори, които ще играят главна роля в борбата за надмощие и влияние в тази зона, в т. нар.

 

11

 

 

«Източен въпрос»: Франция, Австрия, Германия, Англия. Между другото този интерес в политиката насочва и погледа на някои специалисти към Османската империя (Белен, Й. фон Хамер, В. Й. Цинкайзен, П. Тишендорф, X, А. Гибон).

 

През този период османската история, в точа число и въпросите на османското завоевание в Европейския югоизток, са поставени за пръв път върху сериозна и богата изворна основа в научното творчество на бележития австрийски турцист Йозеф фон Хамер. [1] Още в началото на миналото столетие този плодовит изследвач, високо оценен от самия К. Маркс, въвежда в научно обръщение някои османски наративни източници, които съпоставя критично с византийски и западни извори и достига до редица установки за събития от политическата история, не изгубили значението си и неопровергани от изследователите до днес. Макар и не на такова изследователско ниво, но с похват и критичност към противоречивите и хронологически объркани изворни податки за османското завоевание е и трудът на Цинкайзен [2], полезен и днес при проучването на османската експанзия в Европейския югоизток. Към тия начални по-сериозни достижения, които представляват интерес за настоящото изследване, би трябвало да причислим и значителните приноси на някои историци на балканските страни като К. Иречек [3], Ст. Новаковић [4], и др. Тяхна несъмнена заслуга е, че насочиха вниманието на научната общественост към епизоди и подробности от историята на отделните балкански страни — Гърция, Сърбия, Черна гора, дунавските княжества в процеса на османското проникване. За разлика от Хамер обаче у тях, макар и със сериозно обработена документация, се чувствува отсъствието на един голям и важен цикъл извори — османските.

 

При все че тъкмо тези първи крупни изследвачи установяват в основни линии хода на османското проникване и политическите взаимоотношения на завоевателите в балканските страни, от вниманието им са убягнали най-важните въпроси от този преломен момент в историята на Европейския югоизток. Интересът и постиженията се ограничават предимно в областта на външнополитическото развитие. Разкриват се стотици подробности около въоръжени сблъсъци, дипломатически комбинации и подстъпи на участвуващите в събитията фактори. В това отношение най-много място е отделено на византийско-турските отношения. Византия стои в центъра на вниманието у всички специални изследвания и общи курсове в тази област. Това се обяснява до голяма степен и с обстоятелството, че най-достъпните и най-обилни за онова време източници са били византийските хроники и истории от XIV— XV в. Все още османските извори, до които се е добрал Й. фон Хамер, не са широко достояние на науката.

 

От друга страна, методологическата ограниченост на историческото

 

12

 

 

изследване през онзи период е попречила на споменатите вече специалисти с голяма ерудиция и солидна подготовка да отдадат дължимото на един основен проблем — структурата на югоизточноевропейското и османско общество в навечерието на съдбоносния прелом, а оттам и различното поведение на класи и прослойки в тези общества спрямо големите политически проблеми.

 

При такава обстановка югоизточноевропейското общество изглежда някак монолитно в отношението и действията си през тия събития, направлявано сякаш само от личната воля и почини на владетели и тясно обкръжение на управляващи около тях. Колкото и да е вярно, че през онази епоха управляващите среди имат организаторска сила и ръководна роля във всички политически начинания, те не винаги действуват единодушно. Цялата епоха на османското завоевание недвусмислено показва, колко неединни са били господствуващите среди в балканското общество, ръководени от себични класови и котерийни интереси. От друга страна, в повечето от посочените големи изследователски постижения през миналия век не са налице народните маси. Източниците и тогава не са били така оскъдни, за да не е възможно да се направят някои правдиви наблюдения и установки за съпротивителни усилия на населението, за враждебното му отношение към чуждата завоевателска стихия. Единственият по-сериозен антиосмански отпор, представен в тези изследвания, са християнските коалиции, чиято същност и вътрешни разногласия не са намерили напълно правдива и цялостна оценка. Ако бе достатъчно изяснена структурата на югоизточноевропейското общество, биха били научно и обосновано обяснени причините за османското утвърждаване в тази зона. Вместо това от заплетения ход на многобройните събития, изложени най-често твърде обективистично, без тълкувания, се създава невярното впечатление за един почти безпрепятствен и сравнително бърз напредък на османците в Европа. Той е обяснен най-често с достойнствата на военната им слава и политическата далновидност и стремителност на султаните. Вярната установка у някои автори, че липсата на единство между югоизточноевропейските страни е улеснила османското напредване, не е доразвита и обяснена — не е показано, какви са дълбоките причини за това разединение.

 

От друга страна, повечето от изследванията са повлияни от доминиращия тон на балканските извори, съвременни на този дълбок прелом в развоя на Европейския югоизток. А свидетелствата на тези извори отразяват в по-значителна степен всеобщото стъписване на балканските съвременници от неочаквано връхлетялата ги сила. Привикнали с отдавна господствуващите на Балканите хаос и безпътица в политическия живот, тия съвременници са естествено склонни да надценяват успехите на коренно

 

13

 

 

противоположните по облик целеустремена военна организация и централизиран ред на османците.

 

От друга страна, балканският летописец от тази епоха трудно можел да се добере до обобщени сведения за всички съпротивителни опити на балканските народи, за да ги отрази последователно и пълно. А в същото време османските наблюдатели и хронисти на събитията са се стремели преднамерено да изтъкнат победоносния и безпрепятствен напредък на турските завоеватели в Балканския полуостров и да омаловажават трудностите, на които са се натъкнали по време на завладяването. Всичко това до известна степен е една от причините да остане в сянка другият аспект на османското проникване в Европейския югоизток — усилията на известни среди от балканските народи да се противопоставят на завоевателите.

 

Въпреки това, въпреки множество корекции на събития и факти, направени впоследствие от изследователите, тези ранни трудове, засягащи въпросите на османското проникване в Европейския югоизток, са запазили качествата си на сериозни справочници върху политическата история на набелязания период.

 

От началото на XX в. насам и особено между двете войни се умножават изследванията, които имат значение за първия проблемен кръг в настоящата ни работа. През този период се разширява изворната база на проучванията, обнародват се редица османски, западноевропейски и балкански източници. Задълбочават се изследванията върху залеза и гибелта на Византия, както и тези върху османското завоевание в другите балкански страни — правят се редица успешни опити за установяване на неговата хронология, въпреки оскъдицата на домашни извори и противоречивите указания на османските наративни паметници (Н. Йорга [5], П. Ников [6], А. Жеге [7], Фр. Дьолгер [8], Д. Закитинос [9], А. Амандос [10], В. Мотонья [11] и др.). С много по-голям интерес и подробности, отколкото в миналото, историците на различни страни в Югоизтока разработват османското завоевание в тия страни с по-цялостен, по-широк поглед върху участта на тази сфера в Европа. Но и сега историческите предпоставки на османското проникване и утвърждаване в Югоизтока не изглеждат по-правдиво обяснени, отколкото в проучванията на специалистите от предходното столетие. И сега значителна част от усилията са насочени към уточнения и подробности от политическата история на големия двубой в Европейския югоизток. Все още ограничен е интересът към обществено-икономическата история на двата сблъскали се свята през XIV в. — Предна Азия и Европейския югоизток. В същото време в турската историография се появяват оценки и мнения, които преднамерено целят сякаш да реабилитират историческата роля на османските завоеватели в развитието на югоизточноевропейските народи,

 

14

 

 

като ги представят носители на по-добър и по-справедлив обществено-политически порядък [12].

 

Вековната концепция в османската историческа традиция за превъзходството на османската власт и на турската народност над подчинените «неверници» в Европа възкръсва и си пробива път в турската историография след кемалистката революция. Тези подчертано шовинистични тенденции десетилетия наред натрупват мъчно преодолима преграда от предвзети идеи и лъженаучни тълкувания, които деформират вижданията на не един сериозен и непредубеден турски историк чак до наши дни. [13]

 

Несъмнен напредък отбелязва историографията в тази област още през годините на Втората световна война и особено след нея чак до днес. През изтеклите десетилетия от 40-те години насам влизат в научно обръщение десетки нови или недостатъчно оползотворени исторически източници, между тях вече не малко архивни документи на официалните османски учреждения през XIV—XV в. Грижливият исторически анализ довежда до пълно изясняване на основните етапи от османското завоевание в Европа. Неясната дотогава негова хронология все повече се избистря. Осветляват се все по-обилни факти и пренебрегнати преди моменти, които разкриват по-диференцирано, по-отчетливо позициите и ролята на различни среди от управляващите кръгове (Фр. Бабингер [14], Г. Острогорски [15], П. Панаитеску [16], Й. Радонић [17], Р. Льонерц [18], К. Амандос [19], Ж. Денис [20], Н. Белдичеану [21], А. Вакалопулос [22], Дж. Баркар [22а] и др.). Разработват се в много по-голяма мяра и то най-вече от турски историци някои въпроси, свързани с османските методи на завоюване и утвърждаване в Европа (О. Баркан [23], X. Иналджик [24], М. Т. Гьокбилгин [25]). Въз основа на все по-сериозните проучвания върху облика на малоазийската Селджукска държава (Вл. Гордлевский [26], П. Витек [27], П. Льомерл [28], О. Туран [29], Кл. Каен [30]) се изграждат и по-правдиви установки за ранното османско общество. През последните години стана ясно, че началните османски завоевания на Балканите не са плод на една обмислена политика на централната власт, на султана, а са по-скоро резултати от военните операции на различните племенни вождове и учбейове (И. Белдичеану — Щайнер, X. Иналджик [31]). В някои непредубедени и сериозни проучвания бе показан истинският лик на османското завоевание, големият стопански и духовен потрес, който причинява то в развитието на балканските народи (Сп. Врионис [32]). Някои специалисти обърнаха внимание и на известни прояви на антиосманска съпротива в процеса на завладяването.

 

Въпреки недвусмислените многобройни свидетелства на източниците, популяризирани от изследвачите още от началото на миналия век насам обаче, през последните десетилетия се лансират усърдно ненаучни концепции за положителната роля на османското завоевание в развоя на Европейския югоизток. Разпространители

 

15

 

 

на тези концепции са дори и някои видни представители на турската историческа наука. [33]

 

Качествено нов и ценен принос в тази област, както и в редица други области на историята внесе марксистката историческа мисъл, изявила се в изследванията на съветските византолози, османисти и балканисти (З. В. Удальцова [34], А. Д. Новичев [35], А. С. Тверитинова [36], А. С. Степанов [37], И. С. Достян [38], и др.) и на марксисти — историци от други страни (Д. Ангелов [39], Б. Цветкова [40], В. Гюзелев [41], А. Буда [42], Е. Вернер [43], югославски историци от авторския колектив на Историја народа Југославије, т. I (периода на завоеванието [44]), румънските историци от авторския колектив на Istoria Romîniei — за края на XIV и XV в. [45] и особено Е. Франчес [46], както и албанските историци в материалите от II-та албаноложка конференция. [46a]

 

Всички те отделиха заслужено голямо внимание на онези обществено-икономически фактори, които обуславят завладяването на Европейския югоизток от османците. Значителна част от тях и най-вече съветските византолози изследваха облика на византийското общество и на стопанския живот във Византия в навечерието на нейната гибел, политическите тежнения и икономически интереси на различните класи и прослойки на това общество. Тези изследователи разкриха основните причини за покоряването на Византия:

 

1) Спъващата роля на феодалните производствени отношения за развитието на нови производителни сили, на появилите се наченки на предкапиталистически строй и свързаното с това разорение на селските и градските маси, което подкопава устойчивостта на Византия.

 

2) Отрицателното въздействие на стопанската конкуренция на италианските търговци и занаятчии в градовете.

 

3) Острата класова борба, изявила се в народни движения, династически междуособици, тежката вътрешна криза с яростните несъгласия между трите религиозно-политически партии — латинофилска, латинофобска и туркофилска. Последната нямала никаква широка обществена опора всред народните маси.

 

Марксистката книжнина показва отново и с обилна документация голямата историческа катастрофа на Европейския югоизток поради османското завоевание, причинените от него демографска и народностна ерозия, културен застой и духовно осакатяване на народите от тази сфера. Несъмнена заслуга на марксистката историография е разкриването на нови неизвестни страници и моменти от съпротивителните усилия на югоизточноевропейските народи срещу османските завоеватели. Изследователите доказаха, че османското проникване в Югоизтока не е посрещнато нито дружелюбно, нито пък безразлично от широки обществени кръгове. Те осветлиха съглашателската роля на ограничени среди от балканската феодална аристокрация,

 

16

 

 

които се стремели да улеснят завоевателите и да се поставят в услуга на властта им, за да запазят прежните си привилегии и обществено положение.

 

От друга страна, бяха направени сериозни опити за изясняване облика на ранното османско общество, неговото сравнително примитивно ниво на развитие с все още съществуващи остатъци от родово-племенни порядки и отношения.

 

Едновременно с това бяха осветлени и някои ранни народни антифеодални движения в османското общество, опровергаващи мита за социалната хармония в него.

 

Вторият кръг от проблеми, обект на нашия интерес, който засяга османския режим, османската феодална система на Балканите в края на XIV и първата половина на XV в., не е изучаван подробно в тези хронологически рамки. Той е малко или много засяган в по-голям хронологически обсег, било с оглед на цялостния му лик, било пък с оглед на отделни институции и порядки. Най-ранните проучвания от края на XVIII и особено от миналия век на бележитите османисти М. д'Осон [47], Хамер [48], Белен [49], Тишендорф [50] се занимават с някои проблеми на османския аграрен режим. Изворната им база е твърде ограничена — те боравят предимно с юридически паметници, които далеч не представят истинския облик и динамика в развоя на аграрните отношения. До известна степен тази едностранност на документацията е предопределила неправдоподобните установки за твърде независимото положение на селяните. От друга страна, в тези ранни изследвания режимът е разгледан с оглед на цялата Империя без особено внимание към регионалните му особености в Европейския югоизток.

 

От началото на текущото столетие насам се появиха изследвания върху различни институции на османския режим в отделни балкански страни, или в общоимперски обхват (Д. Ихчиев [51], Ч. Трухелка [52], Гл. Елезовић [53], Ф. Хаслюк [54], Даукинс [55] и пр. От 30-те години на века и особено след Втората световна война нарасна значително броят на достъпните източници и най-вече на официалните османски документи, които позволяват с много по-голяма достоверност да се осветли истинският облик на османската феодална система. Умножиха се и школуваните специалисти-османисти и балканисти които насочиха сериозно вниманието си към проблемите на стопанската история на Османската империя, към историята на институциите, на управленческата система, демографските и етнически промени, настъпили в Европейския югоизток (Фр. Бабингер [56], П. Витек [57], И. X. Узунчаршалъ̀ [58], М. Ф. Кьопрюлю [59], О. Л. Баркан [60], Р. Анхегер [61], Г. Гълъбов [62], Б. Недков [63], X. Иналджик [64], М. Акдаг [65], В. Менаж [66], Сп. Врионис [67], Дж. Палмер [68], Б. Папулия [69], Н. Белдичеану [70], М. Ханджић [71], С. Скенди [72] и др.).

 

Появиха се и трудове, които осветляват ролята на някои

 

17

 

 

нетурски народности и институции в икономическия и обществения живот на османската държава (Ж. Еманюел [73], А. Галанте [74], Ив. Сакъзов [75], Л. Тадић [76], и др.). Многобройните специални изследвания създадоха основа и за по-големи обобщения (X. Гиб и X. Бауен [77], Кембриджката «История на исляма» [78], X. Иналджик [79], Ст. Шоу [80]), които представляват сериозни опити за синтез върху ранния османски режим в Европейския югоизток. Но някои слабости в методологията са причина за известни неясноти в изследванията на мнозина от тях върху основните закономерности и прояви в икономическия живот. Най-често изследвачите не са успели да им дадат съвсем правилна оценка с оглед особеностите в начина на производството. Този начин на производство в повечето случаи не е определен като феодален, формите на собствеността се разглеждат изолирано от цялостния производствен процес и поради това не са получили правдива интерпретация. Преобладава разбирането, че спахилъкът не е феодална институция, а особена форма, чрез която държавата си обезпечавала издръжката на един дял от бойните си сили. Оттук и неправдоподобният и в много случаи тенденциозно поддържан и до днес възглед [81], който принизява значението на спахийските правомощия върху земята и раята, представяйки спахията като обикновен чиновник на върховната власт, а не като своего рода феодален господар.

 

Методологическа непоследователност е попречила на мнозина изследвачи от този период да осветлят обективно и положението на зависимото население. То е представено ту като арендатор на спахийската земя през XV—XVI в., ту като пълен и неограничен собственик. Безспорно такава постановка се дължи отчасти и на едностранчивото използване на османските юридически паметници и то най-вече на общите кануннамета. Тези кануннамета изобилствуват с норми, съобразени по-скоро с консервативните предписания на шериата, отколкото със съществуващата практика и действителност в балканските османски провинции. Този подход, тази интерпретация създадоха почва за утвърждаване на твърде предубедени и неточни становища, лансирани от някои турски историци за икономическата самостоятелност и независимост на селянина при османския поземлен режим, за идиличните отношения между него и спахията и оттам — за мекотата на цялата система, установена от завоевателите. [82]

 

Съществен недостатък на ранните проучвания по икономическа история на Османската империя, а така също и на балканските земи през XV—XVI в. е липсата на исторически подход към явления и процеси, неспособността да се видят и проследят в развитие икономическите категории, порядки, институции. Не са представени измененията във формите на собствеността — в немалко случаи поземлените категории и статутът на раята

 

18

 

 

за определен период са обрисувани по данни от далеч по-късно законодателство.

 

Статичното, дескриптивно представяне на икономическия живот не е позволило на мнозина изследователи да изяснят прехода от феодалния порядък преди завоеванието към османската феодална система, да потърсят и покажат ония форми и институции, които османците онаследяват от средновековните балкански страни. Затова в литературата е намерила място една неточна картина, която представя османския феодален ред като нова система, наложена от завоевателите след катастрофата на балканските страни, като че ли върху празно пространство, без местни традиции с вековно историческо развитие.

 

Други специалисти пък изпадат в крайност, като търсят навсякъде в османските институции и порядки външни и местни явления. Н. Йорга написва цяла монография «Византия след Византия» [83], за да докаже ролята на византийското наследство в Османската империя. Със сравнително най-голяма обективност в това отношение се отличава едно неотдавна обнародвано проучване на американския историк Сп. Врионис. Въз основа на обилен, грижливо и непредубедено анализиран и изтълкуван изворов материал от турски и нетурски произход Сп. Врионис търси и разкрива процесите и проявите на взаимодействие на сблъскалите се два враждебни свята още от XI в. нататък: селджукско-османския с византийско-балканския. Той установява множество сложно сплетени влияния от Византия върху селджукските, а по-късно върху османските институции. [84]

 

Догматичното и твърде опростено схващане за особеностите на феодалното производство е дало място и на друга концепция в книжнината, промъкнала се дори и в проучванията на османисти-марксисти. Стопанството в Европейския югоизток след установяването на османската власт е представено по-скоро като натурално-затворено, а градският живот и мястото на парично-стоковите отношения, толкова характерни със значителното си развитие за османския Европейски югоизток — неоправдано подценени. Онези от специалистите, които все пак са отдали известно внимание на тези проблеми, обясняват развоя на градовете преди всичко с това, че османската власт и османската военна организация имали нужда от известни градски стопански дейности.

 

В светлината на тази теза градовете са дотолкова развити, доколкото ги стимулират консумативните нужди на османската управляваща класа. Те са изолирани сякаш от вътрешна връзка със селото. Търговската дейност е предимно дело на чужди търговци, която също обслужва главно управляващите. [85]

 

Проучванията в Турция върху османския феодален порядък през ранния период, където са налице най-обилните архивни материали по тези въпроси, имат несъмнен принос за изясняване

 

19

 

 

на редица непознати или слабо изследвани институции. В същото време голяма част от тези проучвания страдат не само от методологическа неяснота при разработване основните черти и закономерности на османския режим в общоимперски план и по-специално в Европа. Обобщенията и тълкуванията и у най-добрите от тях носят отпечатъка на шовинистични наслоения, а понякога и на известен мюсюлмански фанатизъм, недопустим при сериозната изследователска работа. Оттук именно влизат в обращение в историографията редица погрешни и явно тенденциозни постановки — в известни случаи с определена политическа преднамереност.

 

Така например не случайно, въпреки многобройните факти, макар и не систематизирани достатъчно, в някои турски изследвания се пренебрегва и дори категорично отрича значението на източноевропейското наследство и усвояването на някои негови елементи и институции от османския режим. Целта на някои от тези постановки е да се представи османският феодализъм като специфична система с черти, унаследени само от тюркските предшественици на османците (М.Ф. Кьопрюлю [86], О. Л. Баркан [87]). Но дори и такива именити изследователи като X. Иналджик, който признава и сам разкрива взаимовръзките и влиянието между Югоизтока и османците [88], деформират крайните си изводи. Унаследяването на някои местни институции е за X. Иналджик доказателство, че завоевателите не са разрушители на завареното. При такава постановка е възможен и изводът за толерантното отношение на завоевателите към поробените. Все в подобна светлина Иналджик представя институцията на християните-спахии. [89] Завоевателите я създават, за да разширят обществената си опора всред враждебното немюсюлманско мнозинство. Иналджик тълкува това в смисъл на търпимост към завоюваните. Така изглеждат по .неговата логика и фискалните облекчения на някои специални категории население.

 

Турските историци непрестанно възхваляват османската държавна система, като ѝ преписват черти на абсолютна монархия — груб исторически анахронизъм, изтъкнат вече от критиците на тези ненаучни тълкувания. [90] И най-сериозните турски историци вярват в надкласовия характер на държавната власт, изтъкват справедливостта на султаните спрямо раята. [91] Във връзка с това е и твърдението, че османците подобрили положението на покореното население, като въвели строга законност. [92] Съвсем естествено е централната власт да се стреми да контролира разпределението на феодалната рента между отделните представители на господствуващата класа и да следи за относителното запазване на феодалната експлоатация. Така тя опазва данъкоплатците си от разорение, осигурява за хазната си редовни данъчни постъпления и отстоява материалните интереси на феодалната класа, чийто върховен застъпник е. [93]

 

20

 

 

Като абсолютизират без обяснение факта, че феодалната раздробеност и междуособици на Балканите били заменени с режим, в който господствувало централистичното начало и дисциплинираност, някои турски историци се стремят да изтъкнат, че тази промяна е създала най-благоприятни условия за стопанско развитие. Естественият и все пак относителен стопански разцвет на градовете и търговската дейност, който продължава стари традиции и е създаден чрез трудовите усилия на балканските народи, в това число и на българите, е представен в оценките на турските историци като резултат от установения от османците «magna pax turcica» («велик турски мир»).

 

Към всичко това спахийският феодален режим от ранния период не е феодален според някои специалисти, самите спахии са представени не като част от господствуващата класа, а като слоеве, близки по положение едва ли не до населението. Според тях за феодални отношения можело да се говори едва от XVIII в. нататък, когато се разгръща политическата децентрализация [94]. Естественият извод от такива установки е ясен — че покореното население получава по-благоприятни условия на живот отпреди, че старото феодално бреме е облекчено след завоеванието.

 

През 20-те — 40-те години на нашето столетие се появяват и по-значителни специални проучвания върху съдбата на черквите и манастирите в различните страни на Европейския югоизток, върху правно-религиозния статут на немюсюлманите при условията на османския режим (Ф. Гизе [95], Ив. Снегаров [96], X. Шел [97] и др.). Тези изследвания изобилствуват с изворни данни, хвърлят светлина върху мястото и ролята на църковните институции в живота на поробеното население. Те засягат отчасти и въпроса за тежкото отражение на османското завладяване върху духовния и обществения живот на народите от Европейския югоизток, върху отношението им към гръцката църковна йерархия и пр. Някои от тези изследвания тълкуват едностранчиво факта на запазване църковната самостоятелност в известни балкански страни или поставянето им под върховенството на гръцката патриаршия като белег за религиозно-народностна толерантност на завоевателите.

 

Изследването на османската феодална система получи нови насоки и здрава методологическа основа чрез постиженията на историците-марксисти в СССР и в други страни, особено в балканските (И. И. Соколов [98], А. Д. Новичев [99], А. С. Тверитинова [100], А. Ф. Миллер [101], Бр. Ђурћев, Н. Филиповић, Б. Крекић, Ив. Божић, Ст. Бастаић, А. Суческа, Д. Бојанић, А. Стојановски, Б. Цветкова, Н. Тодоров, Стр. Димитров, В. Мутафчиева, Ив. Снегаров, Й. Кабрда, С. Пулаха и други по-млади специалисти, които работят в ориенталистичните, исторически,  балканистични и византоложки научни институти и университети в

 

21

 

 

СССР, България, Румъния, Югославия, Чехословакия, Албания и пр.). [102]

 

Само през последните три десетилетия тези изследователи пуснаха в обръщение научно обнародвани от тях архивни документи и множество ценни изследвания върху икономическата и социална история на Османската империя и на отделни страни в Европейския югоизток през XV—XVIII в. Те съумяха да дадат сравнително най-правдива и задълбочена интерпретация на непрестанно нарастващия изворов материал по този кръг от проблеми. Преди всичко стопанският живот през XV—XVIII в. бе разгледан като комплекс от процеси, обусловени от феодалния начин на производство. Аграрният режим бе осветлен в аспекта на марксистко-ленинската теория за собствеността, Той бе проследен в трите му етапа на развитие — от спахилъка към изменение на спахийската система до окончателното ѝ разложение. Изяснени бяха редица подробности около положението на зависимото население, отдадено бе внимание на балканското наследство, осветлена бе структурата на обществото в балканските земи, изтъкнато бе значителното място на парично-стоковите отношения и градския живот. На тази концептуално нова основа някои историци се опитаха да хвърлят светлина върху социалната стратегия и тактика на завоевателите спрямо покорените балкански народи. Те дори заговориха за турско-балканска солидарност в интересите на средните и дребни феодали, насочена срещу едрите феодали в подкрепа на централизаторската политика на султаните Баязид, Муса и Мехмед при все че известни техни доводи и установки са пресилени.

 

Особено внимание бе отделено на онези дълбоки промени, които османското завоевание налага в Европейския югоизток, на онзи тежък удар, който то нанася върху естественото стопанско, политическо и културно развитие на народите от тази, сфера. Все по-документирано изследователите показват размерите на народностната ерозия, която преживяват югоизточноевропейските народи вследствие на извършените от завоевателите физическо изтребление, масови депортации, колонизиране на тюркска население, ислямизация на местното население или утвърждаване на институцията «девширме». Обрисуван бе режимът на религиозно-народностната дискриминация на немюсюлманите.

 

Особеностите на османския феодален режим, пък и на феодалните отношения в други азиатски страни, които създадоха повод на някои съвременни буржоазни историци да отричат категорично наличността на феодализъм в тия страни, увлякоха и някои марксистки учени да разглеждат спахилъка като нетипична форма на феодално владение на Балканите поради ограничените имунитетни права на спахията. В този аспект се разгърна голяма международна дискусия [103], в която се породи мнението османският обществено-икономически порядък да бъде окачествен

 

22

 

 

като порядък, основан на особен, азиатски начин на производство. Нуждата да се внесе известна терминологична нюансировка, за да се обезвреди възражението на някои историци, че наименованията лен и феод не се покриват със спахилъка, признаха и изтъкнаха и видни съвременни марксистки историци-икономисти. [104]

 

Но спецификата на османския феодален режим не е основание да се отрича феодалният му характер. [105] Наложителни са обаче предпазливост и уточняване на термините за онези реалии, които са характерни за османската действителност.

 

Безспорна заслуга на марксистката историко-икономическа мисъл е и това, че тя осветли икономическия и обществен живот на югоизточноевропейските земи в развитие, набеляза съществените изменения.

 

В цялата разгледана богата книжнина все пак липсва по-специално проучване върху процеса на установяване османските институции в балканските страни през XIV—XV в., който не е отразен достатъчно ясно в източниците. Този най-ранен етап има своите отлики и неговото цялостно проучване би хвърлило светлина върху един от основните въпроси — предпоставките и факторите за утвърждаването на османския режим в балканските земи и отношението на местното население към него.

 

Третият кръг проблеми в настоящия труд е бил в една или друга степен предмет на внимание в немалко специални изследвания или общи курсове по европейска история. В тях е показана политиката на една или повече европейски държави по отношение на изправения пред гибел Европейски югоизток през Втората половина на XIV в. Първите по-значителни изследвания още от миналия век се занимават с някои антиосмански планове, коалиции и военни мероприятия на Средна и Западна Европа през XIV и XV в. — похода на Амедей VI през 1366 г., експедицията на маршал Бусико през 1399 г., никополския поход в 1396 г., унгарско-турски военни отношения през XV в. и пр., политиката на Франция в Леванта през XV в. (Е. Хубер [105а], III. Кьолер [106], Ж. Делавил-Льо Ру [107], А. Дата [108], Л. Пастор [109], Ф. Болати ди Сен Пиер [110], Ж. Фино [111] и пр.). Тези изследвания са ценен принос за изясняване на редица подробности от външнополитическите отношения между Европа, балканските страни и османците през XIV—XV в. В някои от тях се долавя известна идеализация на европейските антиосмански коалиции, представени като «късни кръстоносни походи» [112] донякъде и с тенденция да се припишат като исторически актив на папството.

 

Несъмнено постижение върху въпросите, които стоят в центъра на вниманието ни в настоящата книга, е богато документираната монография на Й. Радонић върху Западна Европа, Балканите и турците през първата половина на XV в. [113] В по-ново време най-големи заслуги за изясняване политиката на Европа

 

23

 

 

спрямо Европейския югоизток през тази съдбоносна епоха има видният румънски историк Фр. Пал. Но в богатата и прецизно използвана от него документация все пак се чувствува липсата на достатъчно сведения от османските извори. [114] Съпоставени със западните и балканските, тези извори биха доизяснили някои иначе правдиво засегнати от Фр. Пал въпроси. Полезен синтез върху тези проблеми, поставени в общоевропейски план, е статията на М. Берза «Кръстоносният поход срещу турците — европейски проблем». [115] За нашето изследване имат значение и някои трудове, посветени на ролята и участието на Унгария и Полша в събитията от Европейския югоизток в двубоя му с османците (Ж. Бекман [116], В. Франкнои [117], О. Секеи [118], Й. Блейер [119], Д. Ангял [120], Й. Домбровски [121], Р. Урбанек [122], А. Прохаска [123], Б. Стахон [124], О. Халецки [125]). Между най-сериозните по-стари изследвания е студията на именития български историк Спиридон Палаузов върху Янош Хуняди, обнародвана на руски език в Петербург през 1860 . В по-старата полска историография се долавя тенденция да се надцени и дори идеализира мястото и ролята на Владислав III Ягело в антиосманските походи от 1443—1444 г. за сметка на действително големия принос на далновидния и смел пълководец Янош Хуняди. Унгарските историци възразиха остро на тази тенденция. Тези неточности се преодоляха до известна степен след обстойните проучвания върху личността и делото на Хуняди, върху ролята на крал Владислав III и върху положението на Средна Европа пред османската опасност в XV в. (Л. Елекеш, И. Мацурек, И. Домбровски [126]).

 

Българската историография напоследък отбеляза също повишен интерес към тази доста разработена тематика [127]. Не липсва и съвременна книжнина върху ролята на папството през време на походите от 40-те години на XV в. (Д. Джакамо [128]), върху участието на Дубровник в тия събития (Б. Крекић [129]), върху дунавските княжества и император Сигизмунд с оглед на борбата с османците (И. Миня [130]) и пр. С някои изключения повече от набелязаните проучвания уточняват сполучливо редица фактически въпроси от дипломатическата и военна история на този период. Твърде малко от тях отделят внимание на вътрешните предпоставки и причини в отделните европейски страни, които обуславят една или друга насока в левантинската им политика.

 

Полезен съвременен обобщителен труд върху обществено-икономическото развитие на Западна Европа през XIV и XV в., който подсказва редица обяснения за политическото отчуждение и безразличие на не една западноевропейска държава по проблемите на застрашения Европейски югоизток, е книгата на Жак Херс. [131]

 

Съществува и книжнина върху взаимоотношенията на западната и византийската църква в навечерието на византийската

 

24

 

 

гибел. Книгата на Дж. Жил [132] върху Флорентинския събор трудно може да удовлетвори взискателния изследовател, особено пък когато той има пред очи задълбочените, макар и по-тясно специални проучвания на съветската византоложка З. Вл. Удальцова върху контактите на Византия с папството през XV в. и отражението им във вътрешнополитическия живот на империята [133].

 

 

ИЗВОРИ

 

Драматичният сблъсък между страните от Европейския югоизток с османските турци и отношението на Западна Европа към възходящата османска сила в края на XIV и първата половина на XV в. до момента на най-значителните опити на европейските политически сили да спрат османската експанзия — походите на Владислав III Ягело и Янош Хуняди от 1443—1444 г. — е отразен в множество източници. Те са разнородни както по произход, така и по идейна насоченост. Тяхната многопосочност и в редица случаи противоречивост е затруднявала историческата мисъл от близо век и половина насам да камери най-точното и вярно разрешение на неизяснените проблеми.

 

Един бегъл обзор би създал известна представа за характера предимно на онези от тях, които най-вече засягат набелязаните по-горе три основни кръга проблеми на този съдбоносен период.

 

Значителна част от източниците са съвременни на епохата, която стои в центъра на нашия интерес. Най-непосредствен отклик на османското завоевание в балканските страни, който най-неподправено изразява настроенията и отношението към него на прегазените или покорени вече народи, се долавя в летописи, исторически и литературни творби, приписки и документи, произхождащи от тия народи: български, сръбски, византийски, румънски и албански. Те, разбира се, не са така многобройни, както османските или европейските източници. Духовното стъписване от настъпилата катастрофа на Балканите и особено сред онези народи, които първи изживели стихията на османското нашествие и понесли бремето на чуждата власт, е било толкова голямо, че езикът на съвременниците мълчал вцепенен, перото лежало безпомощно, а книжовниците, често разпилени от бурята в близки и далечни страни, все още били погълнати от суровите грижи на една тежка действителност и борба за съществувание. Това до известна степен обяснява малобройността на югоизточноевропейските извори за посоченото време. От всички тях най-значителни остават за изследвачите южнославянските и византийските.

 

Българите са между първите от народите на славянския юг,

 

25

 

 

които изявяват в книжовното си творчество отрицателното отношение към чуждото завоевание, разкриват трагедията на Балканите, прегазени от османската стихия. Още по време на завоеванието Синодикът на българските царе прославя паметта на българската принцеса Кера Тамара, жертва на политически споразумения с османците, и паметта на български сановници, паднали с достойнство в борбата срещу нашествениците. [134] Ужасен духовник се оплаква в приписка към религиозна книга, записана още при българския цар Александър, че «Господ изпрати измаилтяните по лицето на цялата земя и те тръгнаха, поробиха, опустошиха». [135] Друг негов събрат — инок Исая съобщава в приписка от 1371 година, че потресът на всички е бил толкова голям, та живите облажавали умрелите по-рано. [136] След като преминава първоначалното вцепенение от настъпилото всеобщо бедствие, българските книжовници, пръснати из съседните все още непоробени страни, създават творби през началните десетилетия на XV в., в които обичайният за времето църковно-нравоучителен агиографски тон е отстъпил място на съзвучна с бурната епоха гама. Българските книжовници от това време — безименният автор на «Българската летопис» [137], Григорий Цамблак [138], Константин Костенечки [139], Йоасаф Бдински [140] — рисуват в най-отрицателна светлина османското завоевание. На първобитния и жесток завоевател се противопоставят достойнствата на някои балкански владетели или духовни водители на народите: Патриарх Евтимий, Стефан Лазаревич и др. Агиографските творби и разказите за пренасяне мощи на светци имат съвсем обществено-пропагандно предназначение с подчертана антитурска тенденция и нескрито родолюбие.

 

Сръбските домашни извори за тази епоха имат същия облик и тон. И тук приписките и летописните бележки [141] откликват воплите и враждебността на населението срещу завоевателите.

 

Между сръбските източници, макар и написани на полски език, можем да поставим и спомените на Константин Михайлович от Островица, нар. Константин Яничар [142] поради дълговременното си участие в еничерския корпус. Те съдържат ценни сведения за европейските антитурски акции на Балканите през 40-те години на XV в., въпреки пристрастието им по отношение на редица факти от сръбската история, представени в преувеличено благоприятна светлина.

 

Разбира се, тези южнославянски източници носят всички несъвършенства на летописната литература. Сътворени при извънредни исторически обстоятелства, в атмосферата на ужас и всеобщ потрес, те съдържат редица фактически неточности. Онова, което ги свързва, е правдивата доминантна идея, че несговорчивостта на балканските владетели и страни е улеснила завоеванието.

 

Особено ценно историческо градиво предлагат официалните

 

26

 

 

документи на друга южнославянска страна от онова време — адриатическата република Дубровник. Това е всъщност единствената страна на Балканите, която запазва политическата си самостоятелност, макар и като трибутарна държава на Османската империя. Загрижена за утвърждаване на положението си като деен търговски спътник на югоизточноевропейските страни, тази република проявява гъвкавост в политическото си поведение спрямо турците, което ни напомня поведението на нейните търговски съперници в Леванта — Венеция и Генуа. Дубровнишките документи за разлика от преобладаващата част домашни извори на останалите южнославянски народи имат предимствата на източниците, издадени от официалните учреждения на една самостоятелна държавна власт. От значение за нас са не само онези издадени или още неиздадени документи от Дубровнишкия архив, в известна мяра вече използвани в литературата за осветляване политическите взаимоотношения на републиката с турците или с други страни във връзка с турската опасност. [143] От несъмнен интерес са и онези документи, които потвърждават привилегиите и осигуряват търговските улеснения на дубровнишките търговци в европейските османски владения, проникването на дубровнишките търговци в различни селища на Европейския югоизток и участието им в стопанския живот на тази зона. [144]

 

Но отношението на Европейския югоизток към османското проникване се разкрива по-пълно и с много по-достоверни подробности във византийските наративни паметници от XIV—XV в. С оглед на набелязаната проблематика особено внимание заслужават някои познати сведения за първите сблъсъци с османските турци в историята на императора Й. Кантакузин [145], и особено в темпераментната кореспонденция на Димитрий Кидонски, близък приятел и сановник на Кантакузин [146]. Писмата му рисуват не само трагедията на балканските страни и Византия, причинена от турската експанзия, но и вътрешното разтление на тия страни и разтърсващите ги остри обществени противоречия, улеснили напредъка на турците. Много по-голям интерес, разбира се, за нас представляват най-вече източниците от XV в. и между тях на първо място Дука, Сфранцес и Халкокондил. За достойнствата и недостатъците им като исторически извори е писане неведнъж в научната книжнина.

 

От знатно потекло, високообразован, впечатлителен и проницателен, Дука създава богато историческо съчинение, пълно с много ценни подробности не само за византийско-турските взаимоотношения, но и за историческата обстановка в Европейския югоизток през XIV—XV в. чак до 1462 г. Прекарал дълго сред генуезката колония в Леванта, а после в Италия, Дука е привърженик на унията със западната църква. Съчинението му е изпълнено с несдържана ненавист към османските завоеватели

 

27

 

 

и съдържа не малко сведения за съпротивителните усилия на югоизточноевропейските страни срещу турците. [147]

 

Очевидец, свързал личната си и семейна трагедия с трагедията на погинала Византия, Г. Сфранцес е близък съветник и дипломат на последния византийски император Константин XI Палеолог. Преживял гибелта на Цариград, разорен и потресен от смъртта на погиналите при завоеванието негови деца, Сфранцес намира убежище на остров Корфу в монашеско уединение. Хрониката му се отличава със забележителна точност на събитията, за които многобройните му дипломатически мисии и свързаността с двора на Палеолозите са го улеснили да се осведоми по-добре. [148] По широта и замах на представяне събитията и фактите над всички стои по мнението на специалистите Л. Халкокондил. Този талантлив атинянин преживява бурните събития, които неведнъж са засягали през XIV и XV в. континентална Гърция. За разлика от Дука и Сфранцес той, също като тях отрицателно настроен спрямо османските нашественици, се стреми да разкрие ролята им не толкова с нападки, колкото с факти за делата им. Изследвачите на Халкокондил приписват на светогледа му хуманистични, рационалистични черти. «Историята» му изобилствува с подробности за участта на югоизточноевропейските страни при сблъскването им със завоевателите, за тяхната съпротива срещу чуждото заробване и затова е особено ценна с оглед на посочения кръг проблеми. [149] За доизясняване на едно или друго събитие с оглед преди всичко на борбите на балканските народи или сетнините от турското завоевание са полезни в известна мяра бележките на И. Кананос [150] и Й. Анагностес [151], и двамата свидетели на разтърсващи събития при обсадата в 1422 г. на Цариград и завладяването на Солун в 1430 г. Между ценните византийски източници за османското проникване в Европейския югоизток, които са взети под внимание тук, са и т. нар. «Кратки хроники». Всред тях са полезните, макар и често противоречиви и неточни сведения на някои местни хроники. Между тези, хроники Месемврийската хроника създава възможности за изясняване на редица събития от историята главно на българското Черноморие. Битката при Варна, в която участвуват унгаровлашки войски начело с Янош Хуняди, е представена с неясна развръзка при тежки загуби за турците. Заслужават внимание и данните на няколко фрагмента от други хроники с лаконични сведения за разни събития около турската експанзия и борбата срещу нея. [152] Не по-малко ценни и заслужаващи доверие са и сведенията на кипърския хронист Леонтий Махера за съдбата на заробени при завоеванието и попаднали в Кипър българи [153] и на един свидетел на Варненската битка — монаха Параспондилас Зотикос. [154] Зотикос описва това съдбоносно сражение в стихове на простонароден език с подчертано възхищение от войнските дарби на Янош Хуняди, и с явен стремеж да стовари отговорността

 

28

 

 

за поражението върху полския крал Владислав III Ягело. Събитията у Зотикос са представени в порядък, който не се потвърждава в други извори и поради това не могат да се използват безрезервно. Заслужава внимание едно рядко известие у него: че турските войски на Мурад II, които разбили кръстоносната армия при Варна, били прехвърлени от Азия в Европа с кораби на византийския император. Това известие би останало съвсем неприемливо, ако не се потвърждава в един неотдавна обнародван гръцки извор — историческите бележки на една хроника [155], пълни с богата информация за византийско-турските и балкански отношения в края на XIV и през първата половина на XV в. Авторът им дори пояснява подбудите за предателския акт на императора — страха от султана.

 

Интересни подробности, макар и с неточности, преминали от използваните първоизвори, предлага една анонимна османска хроника на гръцки език от XVI в. Редица податки подсказват, че авторът ѝ е ползвал доста италиански и други европейски източници за своята компилация, в която е добре показан опустошителният характер на османското завоевание. [156]

 

Малко използван е друг ценен византийски източник — Йоан Торцелло [157]. Този висш византийски сановник, който взел дейно участие при сключването на унията със западната църква — 1439 г., е автор на едно интересно изложение до бургундския принц Филип Добри. В него той разкрива благоприятните възможности за успех в балканските земи на евентуална европейска противотурска коалиция. Колкото и пресилено оптимистично да звучат посочените от Торцелло внушителни цифри за въоръжени бойци, с които всяка балканска страна щяла да подпомогне коалицията, от изложението му се долавят недвумислено освободителните тежнения и готовност на балканските народи да се борят срещу османските завоеватели.

 

Голям и важен дял от източниците за нашата проблематика съставляват османските извори, част от тях обхващат официалните архивни документи, а друга не по-маловажна — наративните източници. Между официалните архивни документи от значение за поставените тук основни проблеми се открояват и натежават по стойност най-напред регистрите на османския кадастър (tahrir defterleri) [158] и на върховното финансово управление (maliye defterleri).

 

Първата група регистри отразяват резултатите от систематичните регистрации в османските владения, извършвани всеки 20—30 г., а дори и по-често. [159] Още с първите си стъпки в новозавладените провинции завоевателите се насочват незабавно към щателен опис на селища, земи и други доходни обекти, за да поставят в известност всички приходоизточници и ги разпределят между фиска, султанския двор и представителите на османската феодална класа. Тези регистри зафиксират и феодалната

 

29

 

 

обвързаност на населението спрямо съответните местни господари — били те спахии, владетели на мюлкове, вакъфски управители или представители на султанския дом в т. нар. havas-i humayun. Данните на всички достъпни нам досега регистри [160] покриват с известни празнини обширни територии от балканските земи от Епир и Тесалия, Албания, Беломорието, Югозападна и цяла Северна България, част от Сърбия и Босна и почти цялата тракийска област. Анализирани в тяхната хронологическа последователност, всички тези дефтери, били те подробни (mufassal) или съкратени (icmal), представляват незаменимо градиво за изясняване редица страни и особености на ранния османски аграрен и фискален режим, на административно-управленческия апарат в балканските земи през XV в.

 

Данните им имат това предимство, че са събрани съвсем отговорно и на място от нарочни функционери, надъхани с педантичната загриженост на властта да не остане необхванат нито един действителен и дори възможен приход, за да бъде поставен незабавно в нейна услуга. Това усърдие е особено голямо през XV в., тъй като в разгара на завоеванията си в Европейския югоизток върховното управление изпитва крайна необходимост от приходи за поддържане на военния си потенциал, за осигуряване материален фонд на спахийското феодално опълчение. От друга страна, пред него се изправя с цялата си неотложност въпросът за възстановяване на стопански разорените при завоеванието земи и превръщането им в доходни източници. Чрез регистрацията се изясняват за властта стопански засегнатите места и селища, както и мероприятията, които следва да се приложат за съживяването им с оглед върховните интереси на османската фискална политика. Още едно обстоятелство, което осигурява точността на събираните и отразени в tahrir defterleri сведения е съдействието, оказвано на чиновниците по регистрацията от страна на местните осведомители, по-лични и будни представители на населението от различни области. Така се обяснява и фактът, че турските кятиби, за които е малко вероятно да са познавали различните балкански езици, за да се ориентират бързо и точно при предаването на местни и лични имена, съвсем чужди на турския изговор, въпреки това са зафиксирали с поразителна точност топонимичните и антропонимичните данни. При това с най-голяма вероятност би могло да се приеме, че осведомителите, общо взето, доставят точни сведения, защото са привикнали на това: поземлено-фискалната регистрация не е нова, непозната за балканските земи система. Известно е, че във Византия съществуват утвърдени методи на такава регистрация, отразена във византийските πρακτικά. Може би така е било и в други балкански страни.

 

Данните на tahrir defterleri са ценни за настоящото изследване в много аспекти. Те позволяват да се установи териториалното

 

30

 

 

разпределение, обхват и структура на различните типове феодални владения в балканските земи, съставът на османската феодална класа и връзките ѝ с централното управление. Те разкриват съвсем конкретно поселщния облик в завладените от османците области, съдбата на редица населени места, степента на опустошенията и обезлюдяването в процеса на завоеванието. По тях може да се съди за стопанския облик на селищата, тъй като подробните описания на феодалната рента за всяко селище, изчислена в акчета (основната сребърна монета в Османска Турция), отразяват до голяма степен характера на стопанската дейност там. В светлината на тия данни се открояват известни отлики между икономическия живот на селата и градовете, наличността на обособена търговско-занаятчийска дейност впоследствие. Поименните списъци на населението от различни селища в «подробните» регистри е неоценим извор за демографските промени, причинени от завоеванието и от установяването на чуждия режим. Тези източници най-точно свидетелствуват за народностната ерозия, която претърпяват балканските народи, и чиито реални размери все още не са разкрити от историческата наука. Завоевателите, които се стремят да надмогнат численото превъзходство на покорените, полагат упорити усилия и при завладяването им, и след това да ги обезродят, да изтръгнат живителните корени на народностната им устойчивост — извор на свободолюбие и съпротива. Те изтребват непокорните, заробват и отвличат хиляди хора, преселват ги принудително, за да преодолеят упорството им или се стремят да предотвратят опитите им за освобождение. Физическото изтребване, заробване и депортиране има важни последствия за съдбата на различните народности в балканските страни. От недрата на тези народности се откъсват и стопяват живи сили, човешките загуби са огромни. Тази народностна ерозия причинява дълбок потрес в развитието на балканските народи. Тези големи проблеми не могат да се изяснят успешно без грижливо изследване регистрите на османския кадастър. Техните данни осветляват и етническите изменения, засегнали Югоизтока и по-специално процеса на тюркската колонизация и методите на асимилации на местното население. Освен това tahrir defterleri предлагат и данни за различията в статута на населението, регистрирано към съответните владения и за степента на феодалната експлоатация. И най-сетне — в някои от тези регистри има дори податки, които подсказват за съпротивителни прояви на местното население.

 

Антропонимичният и топонимичен материал, обилно съхранен в tahrir defterleri, е изключително ценен за историческата география, езиковедение и етнография на балканските земи през XV в.

 

Не по-маловажни са регистрите на върховното финансово управление. За XV в. те са твърде оскъдни. Най-интересни са

 

31

 

 

безспорно джизие-регистрите, т. е. регистри за събиране поголовния данък от немюсюлманите от края на предпоследното и последното десетилетие на XV в. — един от тях се съхранява в Ориенталския отдел на НБКМ [161], а другите са издадени от О. Л. Баркан. [162] По тия сведения, колкото и несъвършени да са от гледище на статистиката [163], би могло да се съди за ритъма и обсега на ислямизацията и през десетилетията, предхождащи периода на съставянето на посочените регистри от 80—90-те години.

 

Всяко изследване по проблемите на ранния османски феодален режим не бива да подмине данните на официалната регистрация за различните категории население извън обикновената рая — войнуци, доганджии, дервентджии, власи, мартолоси, тузджии, челтукчии и пр. От особен интерес са доганджийските регистри, някои от тях запазени и в Софийската архивна колекция. [164] В тях са отразени различията в правата и задълженията на командните и по-низши прослойки всред тази категория. Такъв род данни за войнуците, които подсказват предосманския произход на институцията и причисляването към нея на остатъци от старата балканска аристокрация, навеждат на размисъл върху значението и ролята на тези институции за опазване борческия дух и народностно съзнание на балканското население. Не по-малко интересни в този смисъл са т. нар. власи.

 

Официалните заповеди на върховното управление особено до средата на XV в., които са от интерес за разработената тук проблематика, са сравнително немногобройни. Автентичността на някои от тях, познати по изданието на Феридун бей [165], е оспорвана в науката. Това наложи предпазливо използване, на Феридун. Напоследък съдържанието на най-важните заповеди на султаните Осман, Охран и Мурад I стана широко достъпно на науката чрез критичното издание с грижлив коментар на Ирен Белдичеану-Щайнер. [166] Тези първи султански актове осветляват редица прийоми на османската върховна власт в завоюваните земи и взаимоотношенията ѝ с повече или по-малко самостоятелно действуващите в Тракия тюркски племенни вождове.

 

Ценни за проучването на ранното османско феодално земевладение, за състава и поведението на османската феодална класа са и актовете на върховното управление за раздаване на домени с широки имунитетни права — т. нар. мюлкнамета, познати и достъпни засега по неголям брой научни издания. [167]

 

По-малко може да се разчита за този период от историята на османския режим в Европейския югоизток на иначе много богатите по съдържание документи на съдебно-административната власт — кадийските документи. Не са познати и достъпни засега сиджили на някои кадийски средища на Балканите от XIV— първата половина на XV в. Затова пък не липсват т. нар. вакъфнамета [168] — актове, узаконявани посредством кадийския съд за превръщане на мюлковете в неотчуждаеми имущества с цел

 

32

 

 

да се обезпечат потомствени доходи на множество господари на мюлкове под прикритието на някаква религиозна или благотворителна задача. Тези вакъфнамета разкриват обсега и характера на мюлковете, посвещавани във вакъфи, произхода на мюлковите господари, политиката на върховната власт по отношение на тях, имунитетните им права. С многобройните съдържащи се в тях топоними те представляват ценен извор за историческата география на балканските земи от този период.

 

По-различни по облик и съдържание са османските юридически паметници. Това са общите и регионални кануни и кануннамета [169]. Чрез тях османската власт се стреми да регламентира онази заварена в Европейския югоизток действителност която са непригодни да уредят нормите на шериата, възникнали при други, коренно различни обществено-икономически отношения. За нашето изследване има най-голямо значение законодателният кодекс на Мехмед II и то в онези негови части, които регламентират ранните османски институции и порядки на Балканите [170]. Напоследък една новооткрита ръкописна версия на Мехмедовия законник, съвпадаща текстуално с един приписван на Сюлейман Кануни законник [171], даде възможност да се разшири обхватът на Мехмедовото законодателство. [172] Още по-конкретен характер имат локалните кануни за различните селища и райони в балканските земи, които уреждат режима съобразно с местните особености и порядки. Най-често това са кануни, които регламентират търговско-занаятчийската дейност в градовете и наложената върху нея система от пазарни и пристанищни мита и такси. Този род източници възникват поради особеностите на заварените в Югоизтока исторически условия. Развитият градски живот в навечерието на османското завоевание, на който не били чужди парично-стоковите отношения, значителната търговия налага на новата власт създаването на законодателни норми и разпоредби, за да бъдат поставени те в услуга на нейните интереси. Малобройните достъпни засега нам кануйи от такъв характер датират от втората половина на XV в. Те обаче са показателни и за, по-ранна епоха, защото неведнъж в тях законодателят се позовава «на стария закон или обичай». [173]

 

Макар и с присъщата на всички юридически паметници едностранчивост, османските кануни и кануннамета имат стойност на първостепенни източници за ранната османска обществено-икономическа структура на Балканите. Те са много ценни и с редица податки, които свидетелствуват за усилията на османската власт да се приспособи към известни заварени порядки, за да усвои стари институции с предосмански произход в случаите, когато те били особено изгодни за господарите. Ярко потвърждение на това са напр. усвояванията дори с местните им термини на някои форми и методи във фискалния живот и особено в минното дело, където се констатира пряк

 

33

 

 

континуитет с установеното в средновековните балкански мини саксонско законодателство с локални примеси. [174]

 

Голям и богат на сведения дял от извори представляват османските наративни източници. Разбира се, от първостепенно значение тук са османските хронологии, хроники и истории, сътворени през XV в., а след това и по-късни съчинения от такъв жанр, съдържащи сведения за събитията от XV в. [175] Хронологиите и от тях особено султанските календари са били съставяни ежегодно. Наред с астрологическите предвиждания и предписания те съдържат сведения за големи събития. Поради това те са били първоизвори за хронологията на летописите и историческите творби. [176] Между най-ранните източници с летописен характер може да се постави стихотворението «Менакибнаме» на Шейх Бедреддин от Халил ибн-и Исмаил [177]. Наред със сведения за живота и дейността на бележития вожд на едно от големите въстания в Турция — Махмуд Бедреддин, «Менакибнамето» съдържа податки и за други големи събития през XV в.

 

Един от най-ранните османски хронисти се счита Шюкруллах. [178] Подобно на друг ранен хронист Енвери [179] и той представя османската история като малка част от общата история на ислямския свят. По нашите проблеми се използва само фрагментарно. Събитията, макар и лаконично предадени, са обрисувани, общо взето, достоверно.

 

Твърде различна по характер е «Историята на османската династия» от Уруч Адил. [180] Авторът разглежда самостоятелно османската история и представя стегнато, ясно и на достъпен език редица събития от възникването на османското емирство до 1466/67 г.

 

През епохата на Мехмед II е създадена една ценна творба на османската историография — «Газавати султан Мурад». [181] Основният текст датира приблизително от това време, а впоследствие до към края на XVI в. са направени допълнения. Това съчинение възсъздава с много достоверни подробности събитията, свързани с борбите между европейските въоръжени сили, подкрепяни от балканските народи, и османците през 40-те години на XV в. Авторът рисува събитията с добра осведоменост — много от сведенията му се потвърждават от нетурски източници. Фактите са предадени не безстрастно, а с критичност, която не щади и недъзите на управляващите кръгове, едва не причинили сгромолясването на османската власт в Европейския югоизток през 40-те години на XV в.

 

Несъмнено между важните хронисти при изясняване на събитията, свързани с проникването на османците в Европейския югоизток е Ашикпашазаде. [182] Този войн-дервиш е съставил една «История на османската династия», която представя османското завоевание с всички подробности за безпощадните опустошения, заробвания и изтребление на прегазените народи. Тези прийоми

 

34

 

 

са описани от автора като съвсем естествени и със светоусещането на фанатизиран мюсюлманин, за който всичко е позволено и допустимо в името на исляма «в света на войната» (dar-ül-cihat).

 

«Анонимните» хроники [183], първата от които е съставена към края на XV в., са извор, близък по дух и облик с «Историята» на Уруч и с «Газават». И тук е налице критичният тон по отношение на редица порядки и грешки в политическия и обществен живот.

 

Много интересни сведения за съпротивителни усилия на балканското население срещу османското завоевание съдържа малко проучената хроника на Идрис Бйтлиси, която представя доста неприкрито несполуките и вътрешните проблеми на османската държава. [184]

 

Извънредно ценна за всяко изследване по набелязаните въпроси е «Книгата за описание на света» от Мехмед Нешри. [185] Никой изследвач на османското проникване в Европа не би могъл да пренебрегне този първокачествен извор, нито да бъдат подминати и сведенията от исторически съчинения на по-късни автори — Ходжа Сеадеддин [186], Коджа Хюсеин [187] и Мюнеджимбаши [188] и то в онези техни части, които рисуват събития от XIV—XV в.

 

Извадки от стари османски хроники, между тях и такива, които не са достигнали до нас, намираме в компилативните съчинения на Й. Леунклавиус. [189] Особен интерес там представляват редица известия за прояви на антиосманска съпротива на балканското население и главно на българите, които и до днес не са достатъчно оползотворени.

 

Нови сведения за османските завоевания на Балканите в края на XIV и първата половина на XV в. съдържа един кратък ръкопис от архива на Топкапъ Сарай, в който се споменава, че Баязид убил цар Иван Шишман след битката при Ровине (1395 г.), както и за похода на султан Мурад II в Трансилвания. [190]

 

Въпреки отличителните им особености повечето османски летописни и исторически съчинения, особено тези от XV в., имат нещо много общо, което ги сближава. Преди всичко това е тенденцията да се възвеличи ролята на османците, на османската династия. В това направление се откроява особено ярко единството на историописци и хронисти от времето на Баязид II (Ашикпашазаде, Нешри и др.). По мнението на X. Иналджик това не е случайно. Сам султанът ги е привлякъл около двора и насърчил, за да изтъкне превъзходството на османците над мамелюците и Персия. [191] Но в повечето от набелязаните наративни източници доминира склонността да се възвеличават делата на султаните, да се представят фактите в светлина, изгодна и благоприятна за османската власт и за османските турци въобще. Затова пък от всеки ред блика несдържана ненавист към враговете на турците, към европейските държави и към страните от Европейския

 

35

 

 

югоизток, които дръзнали да им се противопоставят по един или друг начин. Характерна е и липсата на причинно обяснение и по-дълбоко тълкуване на събитията в голяма част от разглежданите тук извори. Те по-скоро изреждат тия събития, без да ги интерпретират, или пък прибягват към твърде наивни обяснения. В повечето от източниците развоят на редица събития е представен като резултат от намесата на висша сила, на аллах, който облагодетелствува молещия се султан и му изпраща победа. [192]

 

Специалистите и до днес полагат усилия да преодолеят хронологичните неясноти и противоречия в тази категория източници, които неведнъж се оказват само привидни. Напоследък напр. все повече се осветлява заплетената хронология на завладяването на Тракия, като се изяснява успешно противоречивата им датировка у различните османски хронисти и историци.

 

Обрисуваният дял източници от османски произход, били те официални документи или наративни извори, независимо от голямата им стойност като историческо градиво, трябва да бъдат използвани предпазливо по две причини: 1) фактите и обясненията и тук носят отпечатъка на фанатичната предубеденост и нетърпимост на мюсюлманите спрямо иноверните народи и съзнанието за превъзходство над тях; 2) поради това, че произхождат от учреждения и функционери на управляващата класа или от официалните ѝ летописци и апологети, те носят всички белези на подчертана класова предубеденост и представят в неблагоприятна светлина онова, което засяга или уврежда интересите на управляващите.

 

Трети голям дял източници, чиито данни са от извънредна важност за изясняване проблемите с набелязания тук обсег, произхождат от различни европейски страни извън Балканите. Както вече се изтъкна, върховното изпитание, пред което е бил изправен Европейският югоизток през XIV—XV в., намира един или друг отклик в някои западно-европейски страни, особено в ония, които имат непосредствени политически или икономически интереси в Леванта.

 

Появилите се по повод на споменатите събития документални и историописни източници, отразяващи повече или по-малко тия интереси, са многобройни и разноречиви. Самите те са огледало на сложно сплетените домогвания, съображения и начинания на императорски и кралски дворове, дворцови кръгове, феодални групировки и църковни водители в Европа — и затова не винаги леки за тълкуване.

 

В нашето изследване са оползотворени част и то най-характерните от тези източници, достъпни нам по различни стари и по-нови документални издания. За прегледност те биха могли да се групират съобразно с това, от коя страна произхождат. Такова групиране, макар и твърде условно, създава известна представа

 

36

 

 

за умонастроенията и отношението в различните европейски страни, които се изявяват като дейни политически фактори в Европейския югоизток по време на османското проникване.

 

Благодатни и богати източници са тези от италиански произход, особено официалните документи на две от най-тясно обвързаните с Леванта италиански морски търговски републики — Венеция и Генуа. Най-голямо внимание заслужават протоколите на венецианския сенат, защото разкриват основните насоки в официалната политика на Венеция и Леванта, всички нейни колебания и поврати, продиктувани от тесните ѝ икономически и политически съображения и винаги представяни с благовидна загриженост за съдбата и спасението на целия християнски свят. [193]

 

Не бива да се пренебрегнат и други два наративни източника от италиански произход — съчинението на прекаралия дълги години в турски плен Джанмария Анджолело от Виченца [194] и трактатът на Якобо де Промонторио де Кампис «Управлението и приходите на султана». [195] Де Кампис, генуезки патриций, години наред бил нещо като придворен търговец при двора на Мурад II в Одрин, а по-късно и при Мехмед II.

 

Въпреки хронологическите и други фактически неточности при възсъздаване на известни събития у двамата автори, те имат предимствата на извори, писани с автентична непосредственост и добра осведоменост на очевидци. Това особено се отнася до де Кампис. Достъпът му всред османски ръководни кръгове му открил възможност да наблюдава отблизо дворцовия живот и да научи редица подробности върху устройството на османската държава и най-вече върху режима на подвластното население и отношението му към този режим. Картината на османския порядък е представена в отрицателно осветление. Свидетелствата на де Кампис са твърде показателни за начина, по който западният наблюдател през XV в. вижда и възприема редица порядки и методи на османската власт в Европейския югоизток. В неговия и в подобен род трактати се долавя явно дълбоката отчужденост между поробители и поробени в Османската държава и нещо повече — враждебността на поробените към поробителите.

 

Между италианските извори, които свидетелствуват за кръстоносните походи на Европа през 40-те години на XV в., е и едно писмо на генуезкия патриций Батиста Франки до Отавиано Убалдини, един от просветените и опитни политически съветници и сътрудници на урбинския дук Федерико ди Монтефелтро. Писмото е предизвикано от версията за предателството на Генуа спрямо християнския свят през 1444 г. с прехвърлянето на Мурадовите войски от Азия в Европа, което довежда до Варненското поражение. Авторът произнася пламенна обоснована защита

 

37

 

 

на Генуа, като доказва приноса ѝ в противотурските действия на Европа по това време. [196]

 

Обособено се открояват и източниците на папската курия [197], които в общи линии отразяват усилията на папския престол да възстанови развенчания си престиж, като оглави антиосмански европейски коалиции с изпитаната вече тактика на кръстоносната идея и пропаганда, да осигури въоръжена сила, колкото с оглед прогонването на османците, толкова и за осъществяване на една вековна цел — разпростиране на папската власт върху православните страни на Европейския югоизток.

 

Все в тази категория източници трябва да се поставят и донесенията и свидетелствата на различни папски легати и особено на папските религиозни емисари в Изтока. Между тях се открояват най-ярко писмените свидетелства, останали от Юлиан Чезарини, кардинал на черквата «Сан Анджело», папски легат в Унгария, ревностен привърженик на папа Евгений IV, радетел за организиране на кръстоносни походи срещу турците. [198] От тези свидетелства е ясно, че Чезарини, обхванат от идеята за пълно тържество на папската курия в Леванта, не дооценява неблагоприятните обстоятелства за провеждане на втория поход от 1444 г., довел до катастрофата при Варна. Към изворите, свързани с папството, спада и едно писмо на миноритския монах Бартоломео де Яно от 3. II. 1443 г. до ръководителя на йоанитите в Йерусалим. Той е от онези католишки духовници, които в духа на политиката на папа Евгений IV ратуват за обединението на източната и западната църква. На църковния събор във Ферара той придружава византийския император Йоан VIII и после се връща с него в Цариград. Там работи като викарий за източните провинции на ордена си и възстановява манастира «Св. Антоний», разрушен при падането на Цариград (1453 г.). Бартоломео де Яно разказва за състоянието на страните от Югоизтока, за отношението на османците спрямо балканското население и пр. В едно по-ранно негово писмо (12. XII. 1438 г.), чиито данни ми бяха частично достъпни от втора ръка, той дава много важни подробности за институцията на девширмето. [199]

 

Все тук би могъл да се постави и друг подобен източник — трактатът на доминиканския монах от Трансилвания Бартоломео де Георгиевич. [200] Прекарал дълги години в турски плен, той е оставил много ценни сведения на непосредствен наблюдател за облика на османското общество, институции и пр.

 

С посочените извори се свързва и интересното писмо на папския емисар Андреас де Палацио [201] от 16 май 1445 г. до кардинал Лудвиг в Рим и до Григорий от Санок за втория поход на Владислав III Ягело и на Янош Хуняди. Де Палацио е изпратен от папа Евгений IV да събира църковните десятъци от Бохемия, Полша и други страни, за да осигури материална помощ с оглед антитурските походи на Владислав III Ягело. Той

 

38

 

 

участвува във втория поход от 1444 г. като кралски секретар и преживява всичките му перипетии.

 

Въпреки обстоятелството, че се касае до очевидец на събитията, писмото на Палацио съдържа неточности, които се дължат на предубеждения или на невъзможност да се постигне по-добра информация. Така напр. той не е могъл да бъде в течение на всички подробности около Варненската битка, защото сам участвува на десния фланг на сборната християнска войска. От друга страна, явната му недружелюбност спрямо Хуняди му пречи да представи достоверно ролята му. Той дори го клейми като виновник за Варненското поражение, обвинявайки го в страх и бягство пред враговете.

 

Особена стойност за нас имат някои епистоларни документи и други писания на изтъкнати италиански хуманисти и особено на Кириак Анконски [202] и Марино Бралецио. [203]

 

Писмата и документите, свързани с Кириак Анконски, неуморен радетел за изграждане на християнски съюз против османците, са първостепенен извор за политическите взаимоотношения между Европа, балканските страни и османците през 40-те години на XV в. Те имат и това несъмнено предимство, че авторът им не е само обикновен съвременник и наблюдател на тези взаимоотношения, но е подробно и точно запознат с много събития, защото се движи като неофициален папски пратеник и поддържа връзки с управляващи среди и държавни глави на Изток и на Запад. Безспорно в писанията му доминира противоосманско настроение и вяра във възможностите и благоприятните резултати от обединяване на разпокъсаните сили на Изтока и Запада срещу османската опасност.

 

Изявен антитурски тон и възхвала на съпротивителните усилия на балканските народи съдържа биографичната творба на друг по-късен хуманист Марино Барлецио, посветена на албанския вожд Скендербег. Тя от значение предимно за изясняване на някои моменти от ранната история на борбата, поведена в Албания от Скендербег.

 

Значителен интерес за нашата проблематика представляват някои савойски източници. Савойските хроники [204] и изворите за похода на граф Амедей VI Савойски срещу османците в 1366 г. [205] разкриват, макар и непълно и с фактически неточности, политическото и икономическо положение на балканските страни в процеса на османското проникване, редица ценни подробности за стопанския и обществен облик на някои балкански селища. В такъв аспект напр. е много показателен дневникът на Барбериус, секретар на Амедей VI, който съдържа уникални данни напр. за икономическия живот в някои селища по Българското Черноморие.

 

Унгарските извори са също немалобройни. Наративните източници са безспорно ценно градиво, когато се използват с необходимата

 

39

 

 

резервираност, която се налага от съображението, че те са писани доста време след събитията от кръга на набелязаната тук проблематика. Между тях са на първо място «Унгарската хроника» на де Туроци, който се отличава със стремежа си към сдържано и обективно представяне на фактите. [206] Доста по-пристрастен и с повече неточности е А. Бойфиниус, който подобно на Туроци ни е оставил описания на европейските противотурски акции от XV в. [207] Не без значение са и някои официални документи на унгарския двор, особено такива, които се отнасят до опити за организиране на противотурски съюзи в Европейския югоизток или Европа и до антитурски действия с подкрепата и участието на югоизточноевропейското население. [208]

 

Най-важен източник от полски произход, който разкрива, макар и не винаги точно и обективно, ролята и мястото на Полша в борбата с османците през XV в., е съчинението на бележития полски хуманист от италиански произход Филип Буонакорси-Калимах, посветено на Владислав III Ягело и бележките му за Европейския югоизток и османското владичество. [209] Калимах отделя значително внимание с подчертано съчувствие към тежката съдба на покорените от османците балкански народи и изтъква тяхната воля за свобода, участието им в освободителните походи през 40-те години на XV в. и пр.

 

Широко, макар и предпазливо трябва да се използват сведенията на полския историк от XV в. Ян Длугош, дългогодишен секретар на краковския епископ Збигнев Олешницки и неприязнено настроен срещу Римската папска курия. Съчинението е пропито с тенденция да се подчертае; че поляците и самият крал Владислав са били най-последователни и най-смели в борбата срещу турците. Длугош се стреми да хвърли вината за Варненската катастрофа върху папството и върху унгарската армия, начело с Янош Хуняди. [210]

 

За походите на европейските коалирани сили през 40-те години в Европейския югоизток свидетелствуват интересните, живи, непосредствено написани бележки на един чешки хусистки наемник, участвувал в похода от 1443 г. [211]

 

С поведението и ролята на Хабсбургския двор през XV в. трябва да се свържат епистоларното наследство и историко-географските съчинения на известния хуманист Енеас Силвиус Пиколомини (1405—1464 г.) — по-късният папа Пий II. [212] В писмата си, Които засягат нашата проблематика, Енеас Силвиус изразява отрицателното си отношение към османците и се вълнува от участта на Византия и на страните от нейното обкръжение. Той не пренебрегва и поведението на балканските народи, в които вижда естествени съюзници в противоосманските начинания на Европа. Но като висш сановник в двора на Фридрих III той е настроен недоброжелателно към полскоунгарския крал Владислав III Ягело поради политическите

 

40

 

 

недоразумения между Хабсбурги и Ягелоновци и противоречивите им интереси в Унгария и Чехия. От друга страна, сам той, привърженик на съборното движение, има отрицателно отношение към папа Евгений IV, към политиката му в Леванта, целяща да укрепи престижа му там. Затова Енеас Силвиус трябва да се използва предпазливо, особено там, където той не пести отрицателните си оценки за Владислав III Ягело и ролята му в антитурските походи през 40-те години, като я омаловажава и го противопоставя на Янош Хуняди.

 

За тези два похода и освободителните тежнения на народите от Югоизтока и особено на българите е твърде полезна поемата на немския минезингер Михаел Бехайм. [213] Той пресъздава сведения, които е черпил от участника в похода — боеца Ханс Мергест и затова редица събития и топоними, предадени от «втора ръка», са или неверни, или изопачени. При все това Бехайм съдържа и данни, които логично и приемливо попълнят известни подробности около тия събития, незасвидетелствувани в други източници.

 

От немски произход е и увлекателният «Пътен дневник» на рицаря Шилтбергер [214], пленен от турците по време на Никополската битка (1396 г.) и задържан в робство 16 години. Ценни и достоверни са разказите му за събития, които сам преживял и сведенията за борческите настроения на покореното балканско население.

 

Немаловажна за настоящия труд група източници са и френските, Сред тях главно място заемат бургундските извори, както тези с летописен характер, така и пътеписците дневници. Известно е, че бургундските принцове проявяват жив интерес към османската опасност в Леванта през XIV—XV в.

 

Най-ярка изява на активната противотурска политика на бургундския двор през XV в. е участието в християнския антиосмански флот през 1444 г. и проведените през 1445 г. самостоятелни операции по долни Дунав начело с Валеран дьо Ваврен. [215] Спомените на този бургундски военачалник от редица противоосмански въоръжени действия в Изтока са пресъздадени от чичо му Жан дьо Ваврен.

 

Бележките на Валеран дьо Ваврен за флотската експедиция по Дунава през 1445 г. срещу турците се отличават с достойнствата на източник, отразяващ наблюденията на очевидец.

 

Особено ценни са описанията на придунавските крепости по двата бряга на реката, сведенията за настроенията на поробеното население спрямо османците, за съпротивителните му тежнения.

 

Заслужават особено внимание пътеписните данни за Европейския югоизток на бургундските рицари и дипломати Жилбер дьо Ланоа [216] и Бертрандон дьо ла Брокиер. И двамата са изпратени в Леванта от Филип Добри като политически емисари.

 

41

 

 

Те трябва да огледат, съберат сведения и преценят възможностите за прогонване османците и за борба с египетските мамелюци. По-обилни сведения за Европейския югоизток намираме в пътния дневник на Брокиер. Той обикаля много из Леванта и непосредствено се запознава с политическото и стопанско положение на тукашните земи. Не скривайки безпокойството си от съществуващата ненавист между византийци и «латини» (генуезци и венецианци), от това, че «латините» са по-близки с турците, отколкото с едноверците си във Византия, Брокиер вярва в благоприятните перспективи на една освободителна християнска коалиция, която ще намери подкрепа и сред югоизточноевропейските народи. В пътните си бележки той рисува правдиво положението на балканските земи, гнета на османските завоеватели, въоръжените сили на османците, организацията на завладените от тях провинции и готовността на населението да се бори срещу османския режим. Колкото и оптимистични да са на места предвижданията му, Брокиер несъмнено ще да е доловил и правилно предал настроенията на поробените и застрашените от османците народи. Това прави бележките му първостепенен източник, опровергаващ твърденията за безразличното или дружелюбно посрещане на османското завоевание от балканското население. Описанията за видените от него повсеместни разрушения на крепости и селища, за безлюдността на балканските области е свидетелство за съсипателния характер на османското нашествие, за това, че то е бедствие за Балканите, а не благодеяние и спасение, както се стремят да внушат някои съвременни турски историци. [217]

 

Несъмнени качества на първоизточници с непосредствени свидетелства на участници и очевидци притежават и някои френски наративни извори, създадени от летописци, пряко свързани с френския кралски двор. Хрониките на Фроасар [218] и на т. нар. «Духовник от Сен Дени» [219], както и личните възпоминания на бележития маршал Бусико [220], независимо от редица фактически неточности, които се дължат на недостатъчна информираност или известно пристрастие, единодушно разкриват трагедията на балканските народи, настъпила с идването на турците и бруталността на редица техни завоевателски методи.

 

Не трябва да се отминат и документалните данни, черпени от испанските архиви (най-вече от Барцелона), които пръв направи достояние на науката Ch. Verlinden [221] и които неотдавна издириха български учени. Това са документи за продажба и др. операции, извършвани с роби от балкански произход, между тях и много българи [222], които са назовани често с народностното им име.

 

Във връзка със събитията в набелязаните тук хронологически рамки представляват интерес и сведенията, обнародвани от Н. Йорга за противотурския поход на дон Педро, син на португалския

 

42

 

 

крал в 1427 г. Насърчен от общите действия срещу османците, ръководени от унгарския крал Сигизмунд, дон Педро се насочва през Влахия, където унгарците се стремят да подкрепят владетеля Дан срещу противника му Раду Празноглави, към Дунава. [223]

 

Очертаната панорама на източниците с цялото ѝ богатство и многообразие подсказва и трудностите на всеки опит за многостранно осветляване на тази епоха, преизпълнена с драматични събития, които довеждат до гибелта на средновековните балкански държави, погазени за столетия от османската власт.

 

 


 

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА I

 

1. J. v. Hammer. Histoire de l'Empire Ottoman. I—II. Paris, 1835.

 

2. W. J. Zinkeisen. Geschichte des Osmanischen Reiches in Europe. I. Hamburg, 1840.

 

3. К. Jireček. Dějini naroda bulharského. V Praze, 1875;

Geschichte der Bulgaren. Prag, 1876;

К. Иpeчeк. История на българите. С., 1929;

К. Jирeчeк. Историја срба. 1—II. Београд, 1893.

 

4. Ст. Новаковић. Срби и турци XIV и XV века. Београд, 1893; срв. изд. от 1960.

 

5. N. Iorga. Geschichte des Osmanischen Reiches. I. Gotha, 1908.

 

6. П. Ников. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. — ИИД, 7—8, 1928, с. 41—112.

 

7. A. Gegay. L'Albanie et l'invasion turque au XVе siècle. Louvain-Paris, 1937.

 

8. Fr. Dölger. Johannes VII. Kaiser der Rhomäer. 1390—1408. — BZ, 31, 1934, p. 21—36;

Zum Aufstand des Andronikos IV gegen seinen Vater Johannes V im Mai 1373. — REB, XIX (Paris), 1961, p. 328—332.

 

9. D. Zakythinos. Le Despotat de Morée. I. Paris, 1932.

 

10. Σπ. Λαμβρός — Κ. Ἄμάντος. Βραχέα χρονικά. Αθῆναι, 1932.

 

11. V. Motogna. Luptele lui Sigismund şi Mircea cel Bătrîn cu turcile 1395. — RI, 1925, p. 281—287.

 

12. Tarih, III, Istanbul, 1931, р. 4—3, 5;

Afet Inan. Osmanlı-Türk Tarihinin karakteristik Hatları. — Belleten, II, 1938, No 5—6, p. 125.

 

13. Срв. критичната статия на А. С. Tвeритинова. Фальсификация истории средновековой Турции в кемалистской историографии. —  ВВр, VII, 1953, с. 9—31;

с оглед към европейските и американските изследвания срв.

Б. Т. Горянов. Фальсификация истории турецкого завоевания и военнофеодального строя Османской Турции в трудах ученых Запада и США. — Изв. АНАрмССР, 1953, 10, с. 35—50.

 

14. Fr. Вabinger. Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft im Rumelien (14.—15. Jahrhundert). Brünn-München-Wien, 1944;

Fr. Вabinger. Maometto il Conquistatore e il suo tempo, 1957;

срв. и някои студии и статии:

Fr. Вabinger in: Aufsätze und Abhandlungen zur Geschichte Südosteuropas und der Levante. I—II. München, 1962;

Von Amurath zu Amurath. — Oriens, III, 1950, p. 229—265.

 

15. G. Ostrogorsky. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1940;

Byzance, etat tributaire de l'Empire turc. — Зборник радова САН, LIX, Византолошки и-т САН, № 5, Београд, 1958, с. 49—58.

 

16. Р. Рanaitesсu. Mirca cel Bătrîn. Bucureşti, 1943.

 

17. J. Радонић. Ђурађ Кастриот Скендербег и Албанија у XV веку (историјска грађа). Споменик САН, XCV, други разред, 74, 1942.

 

18. R.—Ј. Loenertz. Notes sur le rěgne de Manuel II à Théssalonique 1381—1382—1387. — BZ, 50, 1957, р. 390—396;

Jean V Paléologue à Venise (1370—1371). — REB, XVI, 1958, р. 217—232.

 

19. Κ. Ἄμάντος. Σχέσεις Ἑλλἡνων καί Τούρκων ἀπό τοῦ ἐνδεκάτου αἰῶνος μέχρι τοῦ 1821. A'. Αθῆναι, 1955.

 

20. G. Dennis. The Reign of Manuel Paleologus in Thessalonica (1382—1387). — Orientalia Christiana Analecta, 159 (Romae), 1960;

The second turkish capture of Thessalonica 1391, 1394, or 1430. — BZ, LVII, 1964, p. 53—63;

The Byzantine-Turkish Treaty of 1403. — Orientalia Christiana Periodica, XXXIII, 1967, р. 72—88.

 

21. N. Beldiceanu. La campagne ottomane de 1484, ses préparatifs militaires et sa chronologie. — RER, t. V—VI, 1957—1958, Paris, р. 67—77;

 

44

 

 

La conquête des cités marchandes de Vidin et de Cetatea Alba par Bayezid II. — SOF, XXIII, 1964, р. 36—90;

Kilia et Cetatea Alba à travers les documents ottomans. — REI, 1968, 2, р. 215—262.

 

22. Α. Βακαλόπουλος. Ἱστορία τοῦ ἑλληνικοῦ. Α', Θεσσαλονίκη, 1961;

A. Vacalopoulos. Les limites de l'Empire byzantin depuis la fin du XIVе siècle jusqu'à sa chute (1453). — BZ, 55, 1962, p. 56—65.

 

22a. J. Barker. Manuel II Palaeologus (1391—1425). A Study in Late Byzantine Statesmanship. New Jersey, [1969].

 

23. Ö. L. Barkan. Les déportations comme méthode de peuplement et de colonisation dans l'Empire Ottoman. — IÜIFM, 1—4. 1949/1950, p. 67— 131;

Osmanlı Imparatorluğunda bir iskân ve kolonizasyon metodu olarak sürgünler. — IÜIFM, XV, 1953, p. 209—237;

Osmanlı Imparatorluğunda bir iskân ve kolonizasyon metodu olarak vakıflar ve temlikler. I. Vakıflar dergisi. II. Ankara, 1942, p. 279—389.

 

24. H. Inalcik. Fatih devri üzerinde tetkikler ve vesikalar. Ankara, 1954;

Ottoman methods of conquest. — Studia islamica, II, 1954, р. 103—129;

An ottoman document on Bayezid I's expedition into Hungary and Wallachia. — X. Bizans tetkikleri kongresi tebliğleri, Istanbul, 1957, 220—222.

 

25. M. T. Gökbilgin. Rumeli'nin iskânında ve türkleşmesinde Yürükler. III. Türk tarih kongresi. Ankara, 1948, p. 648—660;

Rumeli'de Yürükler, Tatarlar ve Evlâd-i Fâtihân. Istanbul, 1957;

XV asrın birinci yarısında II Murad devrinde Hıristyan birliği ve osmanlı- macar mücedeleleri esnasında Edirne. «Edirne», Ankara, 1964, p. 119—135.

 

26. Вл. Гордлевский. Государство сельджукидов Малой Азии. — В: Избр. сочинения. 1. М., 1960.

 

27. Р. Wittek. Das Fürstentum Mentesche. Amsterdam, 1968.

 

28. P. Lemerle. L'emirat d'Aydin, Byzance et l'Occident. Recherches sur le geste d'Umur Pacha. Paris, 1957.

 

29. O. Turan. Türkiye Selçuklularında toprak hukuku. Mirî topraklar ve hususî milliyet şekilleri. — Belleten, 12, 1948, p. 549—573;

idem. Les souverains seldjukides et leurs sujets non-musulmans. — Studia islamica, I, 1953, р. 65—100.

 

30. Cl. Cahen. Pre-Ottoman Turkey. London, 1968;

срв. и интересното обобщение за този период у

Е. Werner. Die Geburt einer Grossmacht — die Osmanen. Wien-Köln-Graz, 1972, p. 23—93.

 

31. I. Beldiceanu-Steinherr. La prise de Serrès et le Firman de 1372 en faveur du monastère de Saint-Jean-Prodrome. — Acta historica, Societas Academica Daco-romana, t. IV, Monachii, 1965, p. 15—24;

La conquête d'Andrinople par les ottomans. — Travaux et mémoires. I. Paris, 1965, p. 430—461;

En marge d'un acte concernant le penğyek et les aqınği. — REI, XXXVII, fasc. 1, 1969, р. 21—47;

H. Inalcik. The culture of the marches. The Cambridge history of Islam. I. éd. Р. M. Holt, A. S. Lambton, В. Lewis, Cambridge, 1970, р. 274—275

и във: A History of the Ottoman Empire to 1730, ed. by M.A. Cook. Cambridge, 1976, р. 21 sq.

 

32. Sp. Vrionis. The Byzantine legacy and ottoman forms. — Dumbarton Oaks Paper, 23—24, Washington, 1969—1970, p. 253—308.

 

33. Вж. особено I. H. Uzunçarşılı. Osmanlı tarihi. I. 1 baskı. Ankara, 1949, 2 baskı. Ankara, 1961;

срв. критичните бележки на

В. Mутафчиeва във:

Исторически преглед, XIX, 1963, 3, с. 89—95,

и на А. Д. Новичeв. Средновековая история Турции в современной турецкой историографии. Историография и источниковедение истории стран Азии, вып. I, 1, Л. 1965, с. 113—125;

вж. творчеството на Н. Inalciк. Ето някои по-важни негови публикации:

1431 tarihli Timar defterine göre Fatih devrinden önce timar sistemi. IV. Türk tarih Kongresi, p. 132—139;

Timariotes chrétiens en Albanie au XVe siècle d'après un registre de timars ottoman. — MOSA, IV, 1951, р. 118—138;

 

45

 

 

Od Stefana Dušana do Osmanskog carstva. — POF, II—IV, Sarajevo, 1952—1953, p. 23—54;

Arnavutluk'ta Osmanlı hâkimiyetinin yerleşmesi ve Iskender beg isyanın menşei, istanbul ve Fatih, II, Istanbul, 1953;

Hicrî 835 tarihli sûret-i deftepi sancak-i Arvanid, Ankara, 1954;

Ottoman methods of conquest. — Studia islamica, II, 1954, р. 103—129;

Fatih devri üzerinde tetkikler ve vesikalar. Ankara, 1954;

The Problem of the Relationship between Byzantine and Ottoman Taxation. Akten des XI. Internationalen Byzantinistischen Kongresses 1958. München, 1960;

Osmanlılar'da raiyyet rüsûmu. — Belleten, XXIII, 1959, 92, p. 575—608;

Arnawutluk. — Encyclopédie de l'Islam, nouv. éd., I. Leiden-Paris, 1960, p. 670—678;

Byzantium and the origin of the crisis of 1444 under the light of turkish sources. — Actes du XIIе Congrès International d'études byzantines. Ochride 10.—16. IX. 1961. 2. Beograde, 1964, p. 159—163;

L'Empire Ottoman. — Actes du I. Congrès International des études balkaniques et sud-est européennes. Rapport pour la séance plénière, Sofia, 3, 1969, р. 75—103.

Вж. и бележките за някои концепции на X. Иналджик у

Б. Цветкова. Проблеми от историята на Европейския югоизток през периода на османското проникване (края на XIV — първата половина на XV в.). — ИПр, 1974, № 6, с. 83—84.

 

34. З. В. Удальцова. О внутренних причинах падения Византии в XV в. — ВИ, 1953, 7, с. 102—120;

Предательская политика феодальной знати Византии в период турецкого завоевания. — ВВр, VII, 1953, с. 93—120;

Борьба партий в Пелопонессе во время турецкого завоевания по данным византийского историка Критовула. — СВ, III, 1951, с. 161—179;

К вопросу о социально-политических взглядах византийского историка XV в. Критовула. — ВВр, XII, 1957, с. 172—197;

Византийский историк Критовул о южных славянах и других народах Балканского полуострова в XV в. — ВВр, IV, 1951, с. 91—122.

 

35. А. Д. Новичeв. Крестьянское восстание в Турции в XV веке. — ПВ, 1960, 3, 67—81.

 

36. А. С. Tвeритинова. Пос. съч.; Същата. К вопросу об изучении первого антифеодального крестьянского восстания в средневековой Турции. — ВВр, XI, 1956, с. 200—224.

 

37. А. С. Степанов. Труд Дуки как источник по истории восстания Берклиджи Мустафы начала XV века. — ВВр, V, 1951, с. 99—104.

 

38. И. С. Достян. Борьба южнославянских народов против турецкой агрессии в XIV—XV вв. — ВВр, VII, 1953, с. 32—49;

Южнославянские народы под игом турок в XV—XVIII в. — ПИШ, 1951, с. 30—40.

За съветската научна мисъл по късновизантийския период и по историята на средновековните балкански държави в навечерието на османското нашествие срв.

З. В. Удальцова. Советское византиноведение за 50 лет. М., 1969;

Г. Л. Курбатов. История Византии. Л., 1975, с. 186 сл.;

вж. и Г. П. Наумов. Господствующий класс и государственная власт в Сербии XII—XV в. М., 1975 и цит. там съч. за периода.

 

39. Д. Ангелов. Турското нашествие и борбата на балканските народи против нашествениците. — ИПр, IX, 1953, 4, с. 374—398;

К вопросу о политике Византии и других балканских государств накануне турецкого завоевания. — Труды 25-го Международного конгресса востоковедов. I. М., 1962, с. 220—275;

Certains aspects de la conquête des peuples balkaniques par les Turcs. — Byzantinoslavica, XVII, Prague, 1956, p. 220—257;

Борбите на българския народ против османската власт през първата половина на XV в. и походите на Владислав Варненчик. — Сб. Варна 1444 г. С., 1969, с. 9—54.

 

40. В. Сvetkоva. Analyse des principales sources ottomanes du XVе s. sur la campagne de Vladislav le Varnénien et Jean Hunyadi en 1443—1444. — Studia Albanica, I, 1968, Tirana, p. 137—158;

Героичната съпротива на българите против османското нашествие. С., 1960;

 

46

 

 

Обзор на основните османски източници от XV в. за походите на Владислав Варненчик и Ян Хуниади през 1443—1444 г. — Сб. Варна 1444. С., 1969, с. 168—183;

Паметна битка на народите. Варна, 1969;

La bataille mémorable des peuples. Le Sud-Est européen et la conquête ottomane — fin XIVе — premiére moitié du XVе siècle. Sofia, 1971.

 

41. В. Гюзeлeв. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352—1453. — ГСУфиф, 64, 3, 1970, с. 57—98;

Chronicon Mesembriae. (Бележки върху историята на българското Черноморие в периода 1366—1448). — ГСУиф, 66, 3, 1975, с. 147—192.

 

42. А. Буда. Борьба албанского народа под водительством Скандербега против турецких завоевателей. Повесть о Скандербеге. Изд. Н. Н. Розов и В. А. Чистякова. M.—Л., 1957.

 

43. Е. Werner. Häresie, Klassenkampf, religiose Toleranz in einen islamisch-christlichen Kontaktzone. — ZfG, XII/2, 1964, p. 255—276;

Die Geburt einer Grossmacht — die Osmanen. Berlin, 1966. 2. Aufl. 1972.

 

44. Изд. в Белград, 1953.

 

45. Istoria Romîniei. II. Bucureşti, Acad. Rep. Popul. Romîne, 1962.

 

46. Э. Фpанчeс. Классовая позиция византийских феодалов в период турецкого завоевания. — ВВр, XV, 1959, с. 71—99;

 

46a. Deuxième conférence des études albanologiques. I—II. Tirana, 1970.

 

47. M. d'Ohsson. Tableau général de l'Empire Ottoman. III. Paris, 1820.

 

48. J. v. Hammer. Des Osmanischen Reiches Staatsverfassung und Staatsverwaltung. I—II. Wien, 1814.

 

49. Belin. Etude sur la propriété foncière en pays musulmans et spécialement en Turquie (rite hanéfite). JA, série V, 1861—1862, 18—19, p. 156—212; 237—258;

Du régime des fiefs militaires dans l'islamisme et principalement en Turquie. — JA, série VI, 15, 1870, p. 187—301.

 

50. P. Tischendorf. Ober das System der Lehen in den moslemischen Staaten besonders im Osmanischen Staate. Leipzig, 1871.

 

51. Срв. подробната му библиография в: ИБИД, 14—15, 1937, с. 185—194.

 

52. Срв. напр. Historička podloga agrarnog pitanja u Bosni. — GZMBH, XXVII, 1915, р. 109—218.

 

53. Гл. Елезовић. Соколари и соколарство. Из историје соколарства. Скопје, 1923;

Дервенџје. Један прилог за историју нашег народа под турцима. — Јужна Србија, књ. III, бр. 28, с. 321—329.

 

54. F. Hasluk. Christianity and Islam under the Sultans. Oxford, 1929;

The Crypto-Christians of Trebizont. — Journal of Hellenic Studies, XLI, 1921, р. 199—202.

 

55. Dawkins. The Crypto-Christians of Turkey. — Byzantion, VIII, 1933, p. 247—275.

 

56. Срв. Fr. Вabinger. Sultanische Urkunden zur Geschichte der osmanischen Wirtschaft und Staatsverfassung am Ausgang der Herrschaft Mehmeds II des Eroberers. I. München, 1956;

I. H. Uzunçarşılı. Osmanlı devleti Teşkilâtından Kapukulu Ocakları. I. Istanbul, 1943.

 

57. B ценна синтетична статия П. Витек представя с много по-голяма от предшествениците си задълбоченост развитието на османската държава между 1402—1453 г. (Р. Witek. De la defaite d'Ankara à la prise de Constantinople. — REI, 1938, р. 1—34). Това развитие той разглежда в аспекта на противодействието, възникнало още в зората на османското общество между две основни тенденции: от една страна, тенденцията и тежненията на т. н. гази, на завоевателите тюрки и, от друга, на т. нар. улема, сановници и висши служители в османския административен апарат. П. Витек разкрива правдиво някои от основните исторически обстоятелства на Балканите, които улесняват османското проникване там, както к социалните основи на голямото съпротивително движение на Мехмуд Бедреддин. При това бележитият османист показва проблемите на ранната османска власт: нейното разкъсване на двата ѝ тежки фронта — Азия и

 

47

 

 

Европа, без което не можела да се осъществи победата ѝ нито на единия, нито на другая, борбата ѝ за преодоляване численото превъзходство на балканското немюсюлманско население, противоречията в самото османско общество. Вж. и Р. Witek. Zu einige frühosmanischen Urkunden. — WZfKM, 54, 1957, p. 240—255; 56, 1959, p. 122—141; 57, 1960, p. 267— 284; 58, 1962, p. 165—197.

 

58. Osmanlı tarihi. I, 2 baskı, Ankara, 1961;

Osmanlı devleti teşkilâtından Kapukulu Ocakları. I. Istanbul, 1943;

Osmanlı develetinin merkez ve bahriye teşkilâtı. Ankara, 1948;

Çandarlı Kara Halil Hayreddirç Paşa. — Belleten, XXIII, 1959, p. 457—477.

 

59. Bizans müessesselerinin osmanii müessesselerine tesiri bazi mülahazalar.— THUM, I, 1931, p. 165—313;

Итал. изд. — Roma, 1953;

Les institutionsbyzantines ont-elles joué un róle dans la formation des institutions ottomanes. — Bulletin of the International Comitee of historical sciences, VI, 1933, fasc. 23, p. 297—302.

 

60. Ö. L. Barkan. Les problèmes fonciers dans l'Empire Ottoman au temps de sa fondation. — Annales d'Histoire sociale, I, 1939, No 3, p. 233—237;

Les déportations comme méthode de peuplement et de colonisation dans l'Empire Ottoman. — IÜIFM, XI, 1949/50, No 1—4, p. 67—131;

Osmanlı Imparatorluğunda bir iskân ve kolonizasyon metodu olarak sürgünler. — IÜIFM, XV, 1953, p. 209—237;

Islâm-türk mülkiyet hukuku tatbikatının Osmanlı Imparatorluğunda aldığı şekiller. I. — THITM, 1940, р. 1—26; III, 1942, р. 930—942;

Osmanlı Imparatorluğunda bir iskân ve kolonizasyon metodu olarak vakıflar ve temikler. I. — VD, II, 1942, p. 279— 386 etc.

 

61. R. Anhegger. Martoloslar hakkında. — TM, VII—VIII, 1942, p. 282—320;

Beiträge zur Geschichte des Bergbaus im Osmanischen Reich. I—II. Istanbul, 1943—1945.

 

62. Г. Гълъбов. Османо-турски извори за българската история. I—III — ГСУифф, XXIV, 1938, XXXV, 1939, XXXIX, 1942/1943;

За основните начала на поземлената собственост в Османската империя и специално в България под турско владнчество. — ГСУифф. 48, 1946/1947.

 

63. В. Nedkоff. Die Gizya (Kopfsteuer) im Osmanischen Reich mit besonderer Berücksichtigung von Bulgarien. Leipzig, 1942.

 

64. Срв. бел. 33.

 

65. M. Akdağ. Türkiye'nin iktisadî ve içtimai tarihi. 1243—1453. I. Ankara, 1959.

 

66. V.L. Ménage. Devshirme. — EI, I, nouv. éd., р. 210—213;

Some notes on the devshirme. — BSOA, XXIX, р. I, 1966, p. 64—78.

 

67. Sp. Vryonis. Isidor Glabas and the Turkish Devshirme. — Speculum, 31, 1956, р. 433—443.

 

68. J. B. Palmer. The Origin of the Janissaries. — Bulletin of John Ryland's Library, XXXIV, 1953, р. 448—481.

 

69. В. D. Рароulia. Ursprung und Wesen der Knabelese im Osmanischen Reich. München, 1963.

 

70. N. Вeldiсeаnu. Les actes des premiérs sultans conservés dans les manuserits turcs de la Bibliothèque Nationale de Paris. I. Paris — La Haye, 1960; II, 1964;

Sur les valaques des Balkans slaves á l'époque ottomane (1450—1550). — REI, 1967, p. 83—132;

Recherches sur la réforme foncière de Mehmed II. — Acta Historica, IV, Soc. Acad. Dacoromana Monachii, 1965;

срв. критичните бележки за последната статия у Б. Цветкова. Проблеми от историята. . ., с. 87, бел. 72;

N. Вeldiсeаnu. Recherche sur la viile ottomane au XVе siècle. Etudes et actes. Paris, 1973.

 

71. M. Handžič. Islamizacija Bosně i Hercegovini i porijeklo bosansko-hercegovačkih Muslimana. Sarajevo, 1940.

 

72. S. Skendi. Religion in Albania during the Ottoman Rule. — SOF, I XV, 1956, p. 311—327.

 

48

 

 

73. J. S. Emmanuel. Histoire des Israélites de Salonique. II. Paris,

 

74. A. Galante. Histoire des Juifs d'Istanbul. Istanbul, 1942.

 

75. Ив. Сакъзов. Из завещанията на дубровничаните в България през XV в. — ИБИД, XIII, 1933, с. 142—152;

Стопанските връзки между Дубровник и българските земи през XVI—XVIII столетие. С., 1930.

 

76. J. Tadič. Jevrei u Dubrovniku do polovinu XVII stolječa. Sarajevo,

 

77. H. Gibb—H. Воwen. Islamic Society and the West. I, р. I. Oxford-New York-Toronto, 1957.

 

78. The Cambridge History of Islam. I. Cambridge, 1970.

 

79. H. Inаlсik. The Ottoman Empire. The classical Age 1300—1600. London, 1973, p. 9—22.

 

80. St. Shаw. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey. I. London-New York-Melburne, 1976, p. 1—54.

 

81. Срв. критичните бележки на Б. Цветкова във: Сп БАН, 1964, № 3, с. 172;

А. С. Тверитинова. Некоторые нерешенные проблемы в характеристике турецкого феодализма. Ближний и Средний Восток. История, культура, источниковедение. М., 1968, с. 159—172.

 

82. I. Н. Uzunçarşılı. Osmanlı tarihi. 1, 2, р. 501—506; Н. Inаlсik. L'Empire Ottoman. . .

 

83. Byzance après Byzance. Bucarest, 1934; 1971.

 

84. Sp. Vryonis. The byzantine legacy. . .

 

85. Срв. напр. Iv. Săкăzov. Bulgarische Wirtschaftsgeschichte. Leipzig, 1929.

 

86. M. F. Köprülü. Bizans müessesselerinin. . .; Idem. Ortazaman türk Hukuk Müessesseleri. II. Türk Tarih Kongresi, Istanbul, 1943, p. 383—418.

 

87. Ö. L. Barkan. XV—XVI ıncı asırlarda Osmanlı Imparatorluğunda ziraî ekonominin hukukî ve malî esasları. I. Istanbul, 1943.

 

88. Срв. напр. The Problem of the Relationship between Byzantine and Ottoman Taxation. Akten des XI. Internationalen Byzantinistischen Kongresses. München, 1958, 1960.

 

89. Срв. Arnavutluk'ta Osmanlı hâkimiyetinin. . ., р. 152 sq.

 

90. Срв. за това А. С. Тверитинова. Фальсификация. . ., с. 21 сл.

 

91. Срв. Н. Inalcik. L'Empire Ottoman, р. 21;

Ö. L. Barkan. Osmanlı Imparatorluğunda çiftçi sınıfların hukukî statüsü. Ülkü, No 59, p. 422;

А. С. Тверитинова. Пос. съч., с. 28—29.

 

92. А. Д. Новичeв. Средневековая история. . ., с. 119—121.

 

93. Срв. напр. В. Cvetkova. Changements intervenus dans la condition de la population des terres bulgares (depuis la fin du XVIе jusqu'au milieu de XVIIIе s.). — Etudes historiques, V, Sofia, 1970, р. 292.

 

94. Срв. напр. Ö. L. Barkan in: Аналите на XI Международен конгрес на историческите науки. Стокхолм, 1960.

 

95. F. Giesе. Die geschichtlichen Grundlagen für die Stellung der christlichen Untertanen im Osmanischen Reich. — Der Islam, XIX, 1931.

 

96. Ив. Снегаров. История на Охридската архиепископия-патриаршия. — (1394-1767). С., 1939.

 

97. Н. Scheel. Die staatsrechtliche Stellung der ökonomischen Kirchenfürsten in der alten Türkei. — Abhandlungen der Preussischen Akad. der Wissenschaften. Jg. 1942, Phil.-hist. Klasse, No 9, Berlin, 1943;

през 60-те години на тази проблематика бе посветено едно ново изследване — N. J. Pantazopoulos. Church and Law in the Balkan Peninsula during the Ottoman Rule. Thessaloniki, 1967 (Inst. for Balkan Studies, No 92).

 

98. Вж. напр. И. И. Соколов. Земельное податное обложение в Турции до Танзимата. — Новый Восток, 1925, № 8—9, с. 82—94;

Быт крестьян в дореформенной Турции. — Новый Восток, 1926, № 13—14, с. 58—70.

 

49

 

 

99. А. Д. Новичeв. К вопросу о феодальных отношениях в Турции во второй половине XV века. — УЗЛГУ, 1961, № 294, вып. 12, с. 123—146;

Турецкие кочевники XV—XVIII вв. — XXV Международный конгресс востоковедов. II, с. 413—420;

История Турции. I, Л., 1963, с. 34—46, 38, 40, 53—77.

 

100. Срв. напр. Восстание Кара-Языджи—Дели Xасана в Турции. М.—Л., 1946;

Фальсификация истории средневековой Турции в кемалистской историографии, с. 9—31;

К вопросу об изучении первого антифеодального крестьянского восстания в средневековой Турции. — ВВр, XI, 1956, с. 200—224.

 

101. А. Ф. Mиллeр. Краткая история Турции. М., 1946.

 

102. За работите по социаликономическа история на османския период в балканските страни срв.

В. Сvetkоvа. Bibliographie des ouvrages parus dans les pays slaves sur les aspects économiques et sociaux de la domination ottomane. — JESHO, VI, p. III, Leiden, 1963, p. 319—326;

Sources et travaux de l'orientalisme bulgare. — Annales ESC, 6, 1963, Paris, p. 1167—1171;

Les études islamiques en Bulgarie. — REI, 1969/1, р. 161—164;

срв. библиографиите към Etudes historiques: ? С., 1965, 1970 г., и напоследък излезлите нови изследвания на

Б. Цветкова. Паметна битка на народите. Варна, 1969;

Хайдутството и българските земи през 15—18 в. С., 1971;

Проучвания на градското стопанство през XV— XVI в. С., 1972;

La vie économique de villes et ports balkaniques aux XVе et XVе siècles. — REI, XXXVII/2, 1970, hors série, р. 5—103;

Institutions ottomanes en Europe. Wiesbaden, 1978;

срв. и подготвената от нея библиография на българската османистика в

«Turcica», XIII, Paris, 1979,

на Н. Тодоров. Балканският град XV—XIX в. С., 1972;

на Хр. Гандев. Българската народност през XV в. С., 1972;

ср. R. Deutsch. Istoricii şi ştiinţa istorica din România 1944—1959. Bucureşti, 1970;

Bibliografia istorica a României. I. Bucureşti, 1970;

Bibliografia lucrărilor ştiintifice ale cadrelor didactice universitatea Bucureşti, seria istoria, I—II. Bucureşti, 1970; Bibliographie d'études balkaniques. I— XI. S., 1968;

Historiographie yougoslave 1955—1965. Beograde, 1965;

Historiographie de Macédoine. I—II. Skopje, 1970—1973;

Quinze ans de bibliographie historique en Grěce (1950—1964). Athènes, 1966;

Turkologischer Anzeiger. I— II. — WZfKM, 67—68, Wien, 1975—76; III. Turkology Annual. Wien, 1977;

R. Pražak. Josef Kabrda. — SbPFFBU, 1969, 16, p. 7—30.

 

103. Срв. напр. Общее и особенное в историческом развитии стран Востока, М., 1966;

Premiěres sociétés des classes et mode de production asiatique. Recherches internationales à la lumiěre du marxisme, numero special, 57—58, Paris, 1967;

J. Sertel. Le concept de «mode de production, asiatique» et les interprétations de l'histoire ottomane. — La Pensée. No 186, avril, 1976, р. 77—92.

 

104. Cl. Сahen. Au seuil de la 3е année. Réflexions sur l'usage du mot «Féodalité». — JESHO, III/1, 1960, p. 2—37.

 

105. По-подробно вж. Б. Цветкова. Проблеми от историята. . .,с. 90—91.

 

105a. A. Huber. Die Kriege zwischen Ungarn und die Türken 1440—1443, Wien, 1886.

 

106. Ch. Köhler. Die Schlachten von Nicopoli und Warna. Breslau, 1886.

 

107. J. Delaville—Le Roulx. La France en Orient au XVе siècle. I, Paris, 1886.

 

108. P. Datta. Spedizione in Oriente di Amedeo, conte di Savoya negii anni 1366—1367. (Turin, 1826).

 

109. L. Pastor. Geschichte der Päpste im Zeitalter der Renaissance bis zur Wahl Pius H. I. Freiburg, 1891.

 

110. F. Bollati di Saint Pierre. Illustrazioni della spedizione in Oriente di Amedeo VI (il conte Verde). Torino, 1900. (Biblioteca Storica Italiana, V).

 

50

 

 

111. G. Finot. Projet d'expédition contre les Turcs préparé par les consellers du duc de Bourgogne Philippe le Bon. Lille, 1890.

 

112. Срв. A. S. Atуa. The Crusade in the later Middle Ages. London, 1938.

 

113. J. Pадонић. Западна Европа и балкански народи према турцима у првој половини XV века. Нови Сад, 1905.

 

114. От богатата и интересна продукция на Ф. Пал по тези въпроси срв. особено

Ciriaco d'Ancona e la crociata contro i Turchi. — Bulletin de la section historique de l'Academie Roumaine, XX, Valenii de Munte, 1937;

Un moment décisif de l'histoirc du Sud-Est européen: la croisade de Varna (1444). — Balcania, VII, I, Bucureşti, 1944, р. 104—120;

Le condizioni e gli echi internazionali della lotta antiottomana del 1442—1443, condotta da Giovanni di Hunedoara. — RESEE, III, 1965, 3—4, р. 433—465.

 

115. M. Вerza. Der Kreuzzug der Türken — ein europäischer Problem. — RESEE, XIX, I, 1942.

 

115a. Сп. Палаузов. Избрани трудове. I. Ред. В. Гюзелев и Хр. Коларов. С., 1974, с. 360—499.

 

116. G. Beckmann. Der Kampf Kaiser Sigismunds gegen die werdende Weltmacht der Osmanen 1392—1437, 1902.

 

117. W. Franknoi. Magyarország egyházi öszeköttetesei a szent székhely а konstanezi zsinattól a Mohácsi vészig, II. Budapest, 1902.

 

118. O. Székely. Hunyadi Jánoš elsötörök hadjártai (1441—1444). Hadtórténelmi K5zlemények, XX—XXII, 1919—1920, р. 1—64.

 

119. J. Bleyer. Einige Bemerkungen über den Szegediner Friedensschluss und die Schlacht bei Warna (1444). — MIOG, XXV, 1904, p. 127—137.

 

120. D. Angуal. Le traité de paix de Szeged avec les Turcs. — Revue de Hongrie, Budapest-Paris, 1911, p. 255—268 (продължението на статията не ми бе достъпно).

 

121. J. Dąbrowski. Wladislaw I Jagiellonszyk na Wegrech (1440—1444) — Rozprawy Tow. N. Warszawa, II, z. I, 1922;

La Pologne et l'expedition de Varna en 1444. — RES, X, Paris, 1930 1—2, p. 57—75.

 

122. R. Urbaneс. Vladislav Varnenčik, skutečnost a legenda. Prag, 1937.

 

123. A. Prohaska. Uwagi krytyczna o klęsce warnenskiej. — Rozpr. AU, wydz. hist. — filoz., serya II, t. XIV. Krakow, 1900.

 

124. В. Stасhon. Polityka Polski wobec Turcyi i akeyi antitureckiej w wieku XV do útraty Кilii i Bialogrodu. — Archiwum towarzystwa naukowego w Łwowie, II, t. VII, zesz. 2. Łwow, 1930.

 

125. О. Halecki. The Crusade of Varna. A Discussion of controversial Problems. New York, 1943.

 

126. L. Elekes. Hunyadi. Budapest, 1952;

П. Mацуpeк. Турецкая опасность и Средняя Европа накануне у во время падения Константинополя. — Byzantinoslavica, XIV, 1953, р. 130—157;

J. Dąbrowski. L'annee 1444. — APSL, classe phil., hist., phil. Cracovie, 1952.

 

127. Срв. напр.

Хр. Коларов. Някои въпроси от подготовката в Унгария на първия антитурски поход на Владислав Варненчик от 1443—1444. — ТВПИБКМ—В. Търново, VII, 1969—70, с. 75—108;

Антитурските походи от 1443—1444 г. на полско-унгарския крал Владислав III Ягело Варненчик) (преглед на изворите). — ТВПИБКМВ. Търново, VI, 1968—1969, с. 43—104.

 

128. D. Сассamо. Eugenio IV e la crociata di Varna. — Archivio della Società romana di Storia patria, LXXIX, Roma, 1956, p. 35—89.

 

129. Б. Кpeкић. Учешће Дубровника у ратовима против турака 1443—1444 г. — Зборник радова САН, XXXVI, Виз. и-т, 1953, кн. 2, 145—158.

 

130. I. Minea. Principatele Române şi politica orientală a Imparatorului Sigismund. — Note istoricke, Bucureşti, 1919.

 

131. J. Heers. L'Occident aux XIVе XVе siècles. Aspects économiques et sociaux. — Nouvelle Clio, Paris, 1966.

 

132. G. Gill. The Council of Florence. Cambridge, 1958.

 

133. З. В. Удальцова. Борьба партий в Византии в XV в. и деятельность Виссариона Никейского. — ВВр, II, 1949, с. 294-307;

 

51

 

 

Борьба византийских партий на Флорентийском соборе и роль Виссариона Никейского в заключении унии. — ВВр, III, 1950, с. 106—132;

вж. и обстойната ѝ историографска работа: Советское византиноведение за 50 лет. М., 1969.

 

134-136. Дуйчeв. Из старата българска книжнина. II. С., 1944, с. 163, 164, 166, 174, 176, 290;

П. Динеков, К. Куев и Д. Петканова. Христоматия по старобългарската литература. С., 1967, с. 459 и др.

 

137. J. Воgdan. Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtsschreibung. — Archiv für slavische Philologie, XIII, 1891, p. 481—543;

срв. Ив. Дуйчeв. Пос. съч., с. 265—275.

 

138. Разказ за пренасяне мощите на св. Параскева от Търново във Видин:

Е. Kalužniacki. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius. Wien, 1901, p. 432—436;

В. Киселков. Житие на св. Параскева. — БИБ, III, 1930, 1, с. 21 и сл.

Похвално слово за патриарх Евтимий:

Е. Kalužniacki. Aus der panegyrischen Literatur der Südslaven. Wien, 1901, p. 28—88;

Ив. Дуйчeв. Пос. съч., с. 239—250;

Христоматия, с. 418—441.

 

139. В. Jагић. Константин Философ и његов живот Стефана Лазаревића деспота српского. — ГСУД, XLII, Београд, 1875;

срв. St. Stanojevič. Die Biographie Stefan Lazarevic's von Konstantin den Philosophen als Geschichtsquelle. —Arch. slav. Phil., 1896.

 

140. Похвално слово за св. Филотея

E. Kalužniacki. Aus der panegyrischen Literatur..., p. 97—115;

Вл. Киселков във БИБ, IV, 1931, 1, с. 192—206;

Ив. Дуйчeв. Пос. съч., с. 250—259.

 

141. Сръбски анали във:

Starine, XIII, 179, 184;

Гласник, III, 72;

Споменик, III, 126, 139;

Љ. Стојановић. Стари српски записи и натписи. — ЗИЈКСН, кн. I—III, Београд, 1902, 1903, 1905;

Стари српски родослови и летописи. — ГСУД, LIII, 1883.

 

142. Константин Михаиловић из Островице. Изд. Б. Живановић Споменик, CVI, од. др. н., нова серија, 9. Београд, 1959;

срв. Ј. Los. Pamietniki Janiczara czyli Kronika turecka Konstantego z Ostrowcy. — Rozprawy Akademii Umijetnosti, Wydz. filologicsny III, 6, Cracoviae, 1913, p. 1—72;

T. d'Okсza. Mémoires d'un janissaire polonais (et chrétien), témoin oculaire et actif du siěge et de la prise de Constantinople et de toutes les expéditions de Mahomet II, écrits vers 1498. — Monumenta Hungariae Historica, XX, 2, Budapest, 1872, p. 249—392.

 

143. В. Krekič. Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen âge. Paris, 1961.

 

144. Срв. напр.

Љ. Стојановић. Старе српске повеле и писма. I, 1 Београд—Сремски Карловци, 1929;

М. Пуцић. Споменици српски од 1395 до 1423. Београд, 1858, 1862;

Fr. Miklošiсh. Monumenta serbica spectantia historiam Serbiae, Bosnae, Ragusii. Viennae, 1858;

Monumenta Ragusina. I—V. Zagreb, 1869—1897;

Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium, 10, 13, 27, 28, 29;

P. di Luccari. Copioso ristretto degli annali di Ragusa a libri XI. Ragusa, 1790;

T. Smičiklas. Codex diplomaticus regni Croatiae, Dalmatiae et Slavoniae. I—XV. Zagrabiae, 1904—1934;

L. Villari. The Republic of Ragusa, an episode of the Turkish conquest. London, 1904, 4 maps;

Č. Truhelka. Tursko-slovenski spomenici dubrovačke arhive. — GZMBH, XXII, 1911;

M. Динић. Одлуке већа Дубровачке републике. I—II. Београд, 1951—1964.

 

145. I. Сantасuzeni Historia libri 4, ed. Bonn, 1828—1832;

срв. G. Moravcsik. Byzantinoturcica. I. Budapest, 1942, 177—179.

 

146. Pro subsidio Latinorum, ed Migne, PGr, t. 154;

срв. R. Loenertz. Demetrius Cydonès — Correspondance, I, Studi e testi, t. 186, Vatican, 1956.

 

52

 

 

147. Histоria Turcobyzantina (1341—1461), ed V. Grecu, Bucureşti, 1958;

cpв. G. Moravсsik. Op. cit., p. 126—128;

А. С. Степaнов. Византийские историки Дука и Франдзи о падении Константинополя. — ВВр, VII, 1953, с. 385—386.

 

148. G. Sрhranzes. Memorii 1401—1477. In anexa Pseudo-Phranzes i Macarie Melissenos Cronica 1258—1481, ed. V. Grecu, Bucureşti, 1966;

G. Moravcsik. Op. cit., р. 151—154;

А. С. Степанов. Пос. съч., с. 386—388.

 

149. L. Сhаlсосоndуlas. Atheniensis historiarum libri decem, ed Bonn, 1843;

срв. G. Moravсsik. Op. cit., р. 230—236;

E. Б. Веселый във: ВВр, VII, 1853, с. 413—435.

 

150. De Constantinopoli anno 1422 oppugnata naratio, ed. Bekker. Bonn, 1838; срв. G. Moravcsik. Op. cit., р. 277.

 

151. Narratio de extremo Thessalonicensi excidio. ed. Bonn. I, 1838; срв. G. Moravcsik. Op. cit., р. 171.

 

152. Σπ. Λαμπρός — Κ. Ἀμάντος. Βραχέα χρονικά. Αθῆναι, 1932;

J. Müller. Byzantinische Analekten. — Sitzungsber. der philos.-hist. Klasse der Kaiserl. Akad. der Wissenschaften. Wien, 1852, IX, р. 336— 432;

срв. G. Moravcsik. Op. cit., р. 118—119;

Р. Сharanis. Les Βραχέα χρονικά comme source historique. — Byzantion, XIII, 1938, p. 335—362;

P. Schreiner. Die byzantinischen Kleinchroniken. I. Wien, 1975, No 29, р. 216; No 34, р. 268; No 53, р. 381—382; No 54, р. 389; No 55, р. 399; No 62, р. 463; No 82, р. 597;

срв. В. Гюзeлeв. Chronicon Mesembriae (Бележки върху историята на българското Черноморие в периода 1366—1448). — ГСУиф, 66, 3, 1973, с. 147—192.

 

153. П. Tивчeв. Кипърската хроника на Леонтий Махера. — ИПр, 1972, 5, с. 77—98;

Същият във: Военноисторически сборник, 1966, 5—6, с. 39—58;

срв. G. Moravcsik. Op. cit., р. 245—246.

 

154. G. Moravcsik. Ἑλληνικόν ποίημα περ τῆς μάχης τῆς Βάρνας. — Magyar Görög Tanulmányok, I, Budapest, 1935;

срв. G. Moravcsik. Byzantinoturcica. I, p. 356—366;

Използувала съм го и в български превод по изд. на Г. Димитров. Сражението при Варна в 1444 г. — ИВАД, 1910, с. 49—70.

 

155.

 

156. 16 Asırda Yazılmış Grekçe Anonim Osmanlı Tarihi. Giriş ve metin (1373—1512). éd. Şerif Baştav. Ankara, 1973.

 

157. В. de la Broquiére. Voyage d'Outremer, ed. Ch. Schefer. Paris, 1892, p. 264—265.

 

158. 3a тях Б. Цветковa. Османските tahrir defterleri като извори за историята на България и балканските страни. — ИДА, 1975, 3, 127—158.

 

159. Срв. О. L. Barkan. Türkiye'de imparatorluk devirlerinin büyük nüfus ve arazi tahrirleri ve hakâna mahsus istatistik defterleri. — IÜIFM, II, 1940—1941, 1—2, p. 20—59, 214—247;

H. Inalcik. Hicrî 835 tarihli. . , p. XIII—XXIII;

idem. Ottoman methods of conquest. . ., 103—129.

 

160. НБКМ —OpO— OAK 45/29; OAK 45/30; Д/707; OAK 265/27; Вд 110/10; OAK 83/34; Тн 31/10; фонд 1, арх. ед. 14662; OAK 265/26; OAK 52/59; част I и II; OAK 4/57; OAK 83/35; фонд 122, а. е. 261; Бл 3/6; НПТА XVI 11/1; НПТА XVI 1/7; ОАК 52/59; ОАК 217/8; ОАК 3/36; фонд 1, а. е. 19447;

срв. изд. на някои от тях във:

Турски извори за българската история, I, съставили и редактирали Б. Цветкова и В. Мутафчиева. С., 1964;

II, съставили и редактирали Н. Тодоров и Б. Недков. С., 1966;

III, съставила и коментирала Б. Цветкова, ред. Б. Цветкова и А. Разбойников. С., 1972;

срв. Опис на тимарски регистри, запазени в Ориенталския отдел на Народна библиотека «Кирил и Методий» — София, под ред. на Б. Цветкова. С., 1970;

Бр. Ђурђев. Дефтери за Црногорски санџак из времена Скендербега Црнојевића. — POF, I—III, 1950—1953;

 

53

 

 

H. Šabanovič. К rajište Isa-bega Ishakoviča. Zbirni katastarski popis is 1455 godine. Sarajevo, 1964;

H. Inalcik. Hicrî 835 tarihli sûret-i defter-i sancak-i Arvanid.;

Опширен пописен дефтер № 4 (1467—1468 година). Ред. М. Соколоски и А. Стојановски. Скопје, 1971;

Д. Боянич — Лукач. Видин и Видинският санджак през 15—16 век. С., 1975;

Същата. Фрагменти збирног пописа Видинског санџака из 1466 године. — Мешовита грађа (Misellanea), 2, Београд, 1973, с. 5—77;

Същата. Фрагменти опширног пописа Видинског санџака из 1477—81 година. — Miscellanea, 2, с. 79—177;

ТДИМН. Опширни пописни дефтери од XV в., II—IV, Скопје, 1973—1978;

Oblast Brankoviča. Opširni katastarski popis iz 1455 godine. 1—2. Sarajevo, 1972.

 

161. НБКМ—Opo 214/5.

 

162. Ö. L. Barkan. 894 (1488—1489) yılı ciziyesinin tahsilâtına âit muhasebe bilançoları. Belgeler, I, Ankara, 1964, p. 35—111.

 

163. Срв. напр. Хр. Гандeв. Българската народност през 15 век. С., 1972.

 

164. НБКМ-ОрО, фонд 88, а. е. 752; Сл 7/2; Д/649.

 

165. Münşeat-üs-selâtin. I. Istanbul, 1848, II, 1858, 2.

 

166. Recherches sur les actes des règnes des sultans Osman, Orkhan et Murad. — Acta Historica, VII, Societas Academica Dacoromana. Monachii, 1967.

 

167. Гл. Елезовић. Турски споменици. Београд, 1940;

M. Т. Gökbilgin. XV—XVI asırlarda Edirne ve Paşa livâsı' vakıflar-mülklermukataalar. Istanbul, 1952, etc.

 

168. Гл. Елезовић. Пос. съч.;

Д. Ихчиeв. Акт на завещание за Карловския тевлиет. — ИИД, III, 1911, с. 208—216 (нов превод на Б. Недков във: ТИБИ, И, с. 481—497);

Ö. L. Barkan. Osmanlı Imparatorluğunda bir iskân ve kolonizasyon metodu. . . —VD, II, 1942, p. 179—386;

I. Вeldiсeanu-Steinherr. Recherches. . etc.

 

169. За тяхното значение като исторически извори срв.

Br. Đurđev. Die Kanunnames der Osmanen und ihre Bedeutung für die Wirtschaftsgeschichte der Balkanländer. — G1DBH, VII, p. 5—15;

Б. Цветкова. Принос към изучаване на турския феодализъм в българските земи през XV—XVI в. — ИИБИ, 5, с. 75—76;

Същата. Към въпроса за пазарните и пристанищните мита и такси в някои български градове през XVI в. — ИИЗИ, XIII, 1963, с. 183 сл.;

J. Кabrda. Les codes (kanunname) ottomans et leur importance pour l'histoire économique et sociale de la Bulgarie. — Сборник в чест на акад. Н. Михов по случай 80-год. му. С., 1959, 183—190;

В. Сvetkоva. Vie économique de villes et ports balkaniques aux XVе et XVIе siècles. — REI, XXXVIII, 2, 1970, р. 274—275;

Б. Цветкова. Проучвания на градското стопанство през XV—XVI в. С., 1972.

 

170. Fr. Kraelitz-Greifenhorst. Kānūnnāme Sultan Mehmeds des Eroberers. Die altesten osmanisehen Straf und Finanzgesetze. — MOG, I, Wien, 1921, p. 13—48.

 

171. M. Arif. Kanunname-i Ali Osman. — TOEM, fasc. 15—19 (Istanbul, 1912—1913), p. 1—72.

 

172. N. Вeldiсeanu. Code dé lois coutumières de Mehmed II, Kitāb-i qāvānin-i örfiyye-i osmāni. Wiesbaden, 1967.

 

173. Ö. L. Barkan. XV—XVI ıncı asırlarda Osmanlı Imparatorluğunda ziraî ekonominin hukukî ve malî esasları. I. Istanbul, 1943;

Б. Цветкова. Към икономическата история на градоветев българските земи през XV в. — ИИЗИ, 14—15, 1964, с. 195—196;

N. Beldiсeanu. Les actes des premiers sultans. . . II.

 

174. Срв. В. Cvetkova. Vie économique. . .;

Б. Цветкова. Проучвания на градското стопанство;

N. Beídiceanu. Op. cit., и там пос. литература.

 

175. За наративните източници ср. най-вече:

 

54

 

 

Fr. Вabinger. Die Geschichtsschreiber der Osmanen und ihre Werke. Leipzig, 1927;

А. Вombасi. Histoire de la Iittérature turque. Paris, 1968.

 

176. H. Inalcik. Fatih devri üzerinde Tetkikler. . ., р. 23; срв. и извадки от различии османски наративни източници в български превод и с коментар от Г. Гълъбов в:

Сердика, 1942, 1—2, с. 87—97;

И. Татарлъ за походите на Владислав III Ягело и Ян Хуниади в 1443—1444 г. под ред. на Б. Цветкова във:

Сборник «Варна 1444 г.», с. 367 сл.

Вж. и изданието на такива извори за румънската история от M. Gubоglu — М. Mustafa. Cronici turçeşti privind ţările române. I. Bucureşti, 1966;

за албанската история Lufta shqiptaro turke ne shekullin XV-Burime osmane, ed. Selami Pulaha. Tirana, 1948; Burime bizantine, éd. Кoçо Воzhori. Tirana, 1967.

 

177. Fr. Вabinger. Die Vita (menâqibname) des Scheich Bedr-ed-Din Mahmud, gen. Ibn Qâdi Simauna. Leipzig-Iaşi, 1943.

 

178. [A.] Seif. Der Abschnitt über die Osmanen in Sükrüllah's persischer Universalgeschichte. — MOG, II, 1926, p. 62—128.

 

179. H. Halil. Düsturname-i Enveri. Istanbul, 1928 in: Tarih Encümeni Külliyat, No 1.

 

180. Fr. Вabinger. Die frühosmanischen Jahrbücher des Urudsch. Hannover, 1925.

 

181. H. Inalcik — M. Oguž. Yeni bulunmuş bir Gazavât-i sultan Murad. — AÜDTCFD, VII/2, Ankara, 1949, p. 481—495;

Gazavât-i sultân Murâd b. Mehemmed hân. Izladi ve Varna Savaşları (1443—1444) üzerinde Anonim Gazavâtnâme, éd. H. Inalcik-M. Oğuz. Ankara, 1978.

 

182. F. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde. Leipzig, 1929.

 

183. F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken. I. Breslau, 1922, II, Leipzig, 1925.

 

184. M. Mустафа. Хроника Идриса Битлиси в качестве источника по истории покорения Балканского Полуострова турками. — Revue des études sud-est européenes, III, 1965, 1—2, p. 95—129.

 

185. F. Taeschner — T. Menzel. Gihannüma. Die altosmanische Chronik des Mevlana Mehemmed Neschri. Leipzig, 1951—1955, 2 v.;

Kitâb-i Cihânnüma. Neşri tarihi, éd. F. R. Unat, M. Köymen. II. Ankara, 1957;

В. Д. Смирнов. Образцовые произведения османской литературы в извлечениях и отрывках. С. Петербург, 1903, с. 19—24;

Гл. Елезовић. Огледало на света или историја Мехмеда Нешрије. — ЗИЈК САН, сер. 1, кн. 3, Београд, 1957;

W. Вehrnauеr — Berlič. Quellen für serbische Geschichte aus türkischer Urkunden. Wien, 1857;

срв. F. R. Unat. Müverrih Mehmet Neşrinin esserf ve hayatı hakkında. — Belleten, XXI, f. 297—300.

 

186. НБКМ — OpO, Op/546; Op/2560; V. Brattuti. Chronica dell'origine e progressi della casaottomana composta da Saidino eccelentissimo Historico in lingua Turca. Р. I. Vienna, 1649.

 

187. Беда'и ул-вeка'и (Удивительные события). Издание текста, введ. и общая ред. А. С. Тверитиновой. Аннот., оглавл. и указатели Ю. Петросяна. I—И. М., 1961.

 

188. Sahaif-ü l-Аhbar. I—III. Istanbul, 1285 (1869);

В. Д. Смирнов. Очерки истории турецкой литературы. СПб., 1891, с. 70.

 

189. J. Leunclavius. Annales sultanorum othmanidarum a turcis sua lingua scripti. Francofurdi, 1588;

Idem. Neue chronica türkischer Nation von Türken selbstbeschrieben. Francofurdi, 1595.

 

190. H. Inalcik. An ottoman document on Bayezid I's expedition into Hungary and Wallachia. X Bizans Tetkikleri Kongresi tebliğleri, Istanbul, 1957, 220—222.

 

191. The Rise of Ottoman Historiography. Historians of the Middle East. ed. Lewis and Р. M. Holt. London, 1962, р. 152—167.

 

192. Срв. Б. Цветкова. Обзор на основните османски източници. . ., с. 168—193;

Idem. Analyse des principales sources ottomanes, p. 137— 158.

 

55

 

 

193. S. Ljubič. Monumenta spectantia historiam slavorum meridionalium. V—VI. Zagrabiae, 1876;

Predelli. Diplomatarium Veneto-Levantinum sive acta et diplomata res venetas, graecas, atque Levantis illustrantia. II, 1899;

N. Iorga. Notes et extraits pour servir à l'histoire des Croisades au XVе siècle. I—III. Paris, 1899—1902;

F. Thiriet. Régestes des délibérations du sénat de Venise concernant la Romanie. I—III. Paris-La Haye, 1958, etc.

 

194. Donado da Lezze. Historia Turchesca (1300—1514), éd. I. Ursu. Bucureşti, 1909;

срв. J. Pадонић. Donado da Lezze и његова «Historia Turchesca». — Годишњица H. Чупића, 32, 1913;

I. Ursu. Uno sconosciuto istorico veneziano del sec. XVI (Donado da Lezze). — Nuovo archivio Veneto, 19 (1910), p. 5—24;

J. Reinhard. Essai sur J. M. Angiolello. Anger, 1913.

За тези западноевропейски истории и политически трактати срв.

А. Рertusi. Premiéres études en Occident sur l'origine et la puissance des Turcs. — AIESEE, Bulletin, X, I, 1972, p. 49—94;

срв. Fr. Вabinger. Die türkischen Studien in Europa bis zum Auftreten Joseph von Hammer Purgstalls, «Die Welt des Islams», 7, 1919, p. 103—129;

C. Göllner. Turcica. Die europäischen Türkendrücke des XVI. Jahrhunderts. I. Bucureşti-Berlin, 1961.

 

195. Fr. Вabinger. Die Aufzeichnungen des Genuesen Iacopo de Promontorio de Campis über den Osmanenstaat um 1475. München, 1957.

 

196. L. M. Tоссi. Ottaviano Ubaldini della Carda e una inedita testimonianza sulla battaglia di Varna (1444). — Mélanges E. Tisserant. VII. Studi e testi, 237. Vaticana, 1964, 97—130.

 

197. O. Rауnaldus. Annales ecclesiatici. Ed. D. Mansi, IX. Lucca, 1752;

Vetera monumenta historica Hungariam sacram illustrantia, ed. A. Theiner. II, 1352—1526. Romae, 1860, p. 219—220.

 

198. Срв. напр. N. Iorga. Notes et exţraits, III, р. 107—110, 175—176;

R. Wоlkаn. Fontes rerum Austriacarum. II, No 50.

 

199. N. Iorga. Les aventures «sarrazines» des Français de Bourgogne au XVе siècle. — Mélanges d'Histoire, Cluj, 1926;

срв. Fr. Babinger. Op. cit., р. 9—10.

 

200. Срв. J. А. В. Palmer. Fr. Georgius de Hungaria, О. Р., and the Tractatus de Moribus, Conditionibus et Nequicia Turcorum. — Bulletin of the John Ryland's Library, XXXIV (Manchester, 1951), p. 44—68.

 

201. A. Prohaska. Andreas de Palatio, Litterae de clade Varnensi ad Ludovicum cardinalem datae. Lwow, 1882;

срв. българския превод на M. Mирчeв в: ИВАД, XV, 1964, с. 85—95.

 

202. Fг. Pall. Ciriaco d'Ancona e la crociata contro i Turchi;

O. Halecki. The Crusade of Varna. A Discussion of Controversal Problems. New York, 1943;

върху италианските хуманисти за османските турци срв.

А. Pertusi. Op. cit., р. 49;

Idem. Storiografia umanistica e mondo byzantino. Palerme, 1967 (Istituto siciliano di studi byzantini e neoellenici. Quaderni 5, p. 5 sq.).

 

203. M. Barletius. Historia de vita e gestis Scanderbegi, Epirotarum principis. Roma (1508—1510);

срв. Fr. Pall. Marino Barlezio, uno storico umanista. — Mélanges d'histoire générale, II, Cluj, 1938, р. 135—184.

 

204. Chroniques de Savoie. Monumenta historiae patriae, Scriptores. I. Augustae Taurinorum, 1840.

 

205. F. Вollati di Saint Pierre. Illustrazioni della spedizione in Oriente di Amedeo VI (il Conte Verde). Bibi. Stor. Italiana, V, Torino, 1900.

 

206. M. J. de Thwrocz. Chronica Hungarorum, ed. J. G. Schwandtner. Scriptores rerum Hungaricarum veteres ac genuini. Vindobonae, 1746.

 

207. А. Воnfinii rerum ungaricarum decades quatour cum dimidia. Francofurti, 1581.

 

208. Chroniques relatives à l'histoire de la Belgiques sous la domination des ducs de Bourgogne, ed. K. de Lettenhove. Bruxelles, 1870, р. 93—95;

 

56

 

 

E. Hurmuzaki. Documente privitoare la istoria Românilor. I1-2, Bucureşti, 1890;

N. Iorga. Notes et extraits. . . I—III.

 

209. Ph. Сallimасhi Historia de rege Vladislao. Varsoviae, 1961;

Xp. Кeсяков. Положението на България към края на XV век. — СбНУ, VI, 1891, с. 177—181;

Бележки за положението на България в XV век. — СбНУ, VII, 1892, с. 438—447;

Хр. Коларов. Хрониката на Калимах — важен извор за Варненската битка от 1444 г. — Изв. на Нар. музей—Варна, IX (XXIV), 1973, с. 241—253.

 

210. Iоannis Dlugosii Historiae Polonicae libri XII, ed. AI. Przezdziecki. Cracoviae, 1877.

Не ми бяха достъпни докуметите от:

Monumenta Historica Polonicae. Vetera Monumenta Poloniae et Lithvaniae, ed. A. Theiner. II. Romae, 1861;

Fontes rerum Polonicarum a tabulario republicae Venetae;

Monumenta Poloniae Historica Medii Aevi III. Łwow, 1878;

За полските извори около походите на Владислав III Ягело срв.

Хр. Коларов. Антитурските походи от 1443—1444 г. на полско-унгарския крал Владислав III Ягело (Варненчик). (Преглед на изворите), с. 47—59.

 

211. К. Jireček. Válečnici češti XV století. — Časopis Českého musea 1859, p. 156 sq.

 

212. M. Herzfeld. Das Zeitalter der Rennaissance, Ausgewählte Quellen zur Geschichte der Italien. Kultur, Enea Silvio Piccolomini. Briefe. I,B. III. Jena, 1911.

Срв. библ. за Пиколомини

С. Zibrt. Bibliografie česke historie, dil. III. Praha, 1904, с. 120—122, р. 2893—2905;

документите, засягащи турското завоевание вж. главно във: Fontes rerum Austriacarum, t. LXI.

 

213. Zehn Gedichte Michael Beheims zur Geschichte Österreichs und Ungarns, ed. Th. G. v. Karajan. Wien, 1848;

срв. А. Ишиpков. Бележки за пътя Русе—Варна в XVIII век и за главните селища край него. — ГСУ, III—IV, 1906/1907, с. 129—152;

срв. българския превод на Ив. Иванова във: ИНМВ, VI (XXI), 1970, с. 178—193.

Невярно e там твърдението на издалия този превод Хр. Коларов, че изворът бил познат дотогава на чуждите и българските изследвачи от втора ръка (с. 178).

 

214. J. Sсhiltberger's aus München Reise in dem Oriente und wunderliche Begebenheiten, ed. A. G. Prenzel. München, 1814.

 

215. N. Iorga. J. de Wavrin. La campagne des croisés sur le Danube (1445). Paris, 1927.

Някои френски извори са издадени във:

Френски пътеписи за Балканите (XV—XVIII в.). Съст. и ред. Б. Цветкова. София, 1975.

 

216. Ch. Роtvin. Oeuvres de Ghillebert de Lannoy, voyageur, diplomate et moraliste. Louvain, 1878.

 

217. Le voyage d'Outremer de Bertrandon de la Broquiere(Recueil de voyages et de documents pour servir à l'histoire de géographie). II. Park, 1892.

 

218. Ed. K. de Lettenhove. Chroniques de Froissart, XV, p. 439—508, XVI, 413—443.

 

219. Chroniques du religieux de Saint Denys. T. II. Paris, 1840.

 

220. Livre des faits du bon messire Jean le Maingre, dit Bouciquaut, ed. Buchon, Pantheon littéraire, III. Paris, 1852;

за френските извори срв. J. Delaville — Le Roulx. Op. cit., I.

 

221. RESEE, XIX, 2, Bucarest, 1942, p. 371—406.

 

222. Около 150 документа, датиращи от периода 1380—1425, за българи-роби, продадени в Барцелона, издириха Б. Цветкова и В. Гюзелев. Тези документи ще бъдат издадени в сътрудничество с Нотариалния архив на Барцелона.

 

223. N. Iorga. Un prince portugais croisé en Valachie en XVe siècle. — RESEE, III, 1926, 1—3 p. 8—13.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]