Писма за Македония. Отговоръ на г. Я. Сакѫзовъ

 

 Написа Христо Матовъ  (Скопйе, Октоврий 1909 г.)

 

София, 1910

Печатница на Георги М. Чомоневъ

 

Savoir c’est prévoir.

Да знаешъ работитѣ, значи — да прѣдвидишъ.

Огюстъ Контъ.

 

Любезно предоставено от Persone

 

 

[[ Сканове ]]

Прѣдговоръ

Писмо I

Писмо II

Писмо III

Писмо IV

Писмо V

Писмо VI

Писмо VII. Нѣкои общи мисли

Бѣлѣжки отъ днешна дата

 

Прѣдговоръ.

 

Миналата година по врѣме на реакцията въ Цариградъ, бидейки въ Скопйе, прочетохъ въвъ в. „Камбана” статия отъ г. Я. Сакѫзовъ, въ която се подканяше България да се възползува отъ момента и да дѣйствува съсъ сички свои дипломати и войски, та да наложи на турцитѣ самоуправление на Македония. Израдвахъ со, разбира се, като видѣхъ така да се произнася шефътъ на широкитѣ социалисти, та веднага писахъ на единъ приятель да го поздрави за правилното сфащане на работитѣ, а на други пъкъ прѣпорѫчахъ да обърнатъ внимание на тоя социалистически зовъ и да сторатъ сичко възможно, за да добие реаленъ изразъ.

 

Подирѣ, като се наложиха младотурцитѣ въ Цариградъ, послѣдваха въ „Камбана” други статии, въ които г. Я. Сакѫзовъ, безъ да се сърди за изгубения моментъ, прѣпорѫчва на България не политика на очекване или дебнене другъ благоприятенъ моментъ, ами политика на довѣрие и благосклонность поне за извѣстно врѣме. И въ подкрѣпа на прѣпорѫчваната полипика статиитѣ сѫ прошарени съ възгледи, които нерѣдко си противорѣчатъ и не се схождатъ съ дѣйствителностьта. Това ме накара изново да пиша на сѫщия приятель, да му каже въ смисълъ, че многу грѣши като дава вѣра на хуриетчиитѣ, че въ Турция сé що ставатъ изненади и, ако така се увлича отъ отдѣлни моменти, ще има чесго да си мѣни политиката.

 

Слѣдъ туй г. Сакѫзовъ излѣзна съ нова статия („Камбана отъ 25 Май), озаглавена „Двѣ думи за македонскитѣ дѣйци”, въ която между друго не безъ право ни натяква, че не сме излизале въ печата да ни чуятъ, що мислимъ, и въ която поддържа като по-правилно послѣдното си становище на довѣрие и благосклонность къмъ Турция. Намислихъ тогазъ писмено да му изкажа мнѣнието си върху сички по-характерни мѣста изъь неговитѣ статии: приготвихъ тие писма и му ги изпратихъ съ молба да остане въ тайна името ми, за да не пострадамъ отъ турскитѣ власти. Сега пъкъ, имайки прѣдъ видъ сгѫстенитѣ политически събития и намирайки се вънъ отъ Турско, счетохъ за нужно да дамъ на тие писма гласность чрѣзъ печата.

 

София, 16 Августъ 1910 г.

 

X. Матовъ.

 

 

 

4

 

 

ПИСМО I.

 

На 11 Априль (в. Камбана бр. 620) г. Я. Сакѫзовъ прѣпорѫчва: Сега е моментътъ съ излизане на една политика, която . . . да наложи на тѣхъ (младотурцитѣ) съгласного за самоуправлението на нѣкои европейско — турски области . . . Сега е моментътъ и на княжество България съсъ всички негови управители, дипломати, войски. [*]

 

На 13 Априль (в. Камбана бр. 527) говори: ,,За да подкрѣпатъ своята вѣра въ спасителната сила на свободата и конституционнитѣ учрѣждения, младотурцитѣ можеха да обрекатъ на Македония самоуправление...” По-горѣ се налага съгласие за самоуправление, а сега се иска само обричане.

 

На 30 Априль: »Повече отъ това турската революция не може да даде”. Като не може да дадатъ младотурцитѣ нѣма и [да?] ти обѣщаятъ самоуправление (макаръ че „отъ обѣщаване кѫща не се разваля) или пъкъ ще ти обѣщаятъ, за да те излъжатъ; даже искрено да ти обѣщаятъ, въ края на краищата ще излѣзне, че сѫ те излъгале, защото и сами сѫ се лъгале, — не сѫ познавале дѣйствителностьта. Но младотурцизма — военна класа — иска да прокара въ живота само това, което може да се закрѣпи занапрѣдъ”, (Камб. 10 Апр.) и за туй нѣма да ти обѣщае самоуправление и нѣма да ти го даде (доброволно, разбира се, освѣнъ ако му го наложишъ, както искаше авторътъ прѣди 20-на дни — на 11 Априль).

 

На 3 Май вече не се иска ни да се обѣщае, ни да се наложи самоуправление; иска се само земя за селското население, селска милиция (= стража, национ. гвардия), участуе най-голѣмо въ комуналния и околийския животъ и обсѫждане политически въпроси. Тие искания не сѫ малки— голѣми сѫ, но не сѫ „самоуправление на Македония”. Но да положимъ, че тѣ водатъ къмъ самоуправление, та нѣма противорѣчие или нѣма голѣмо противорѣчие. А каква тактика се прѣпорѫчва за извоюването имъ? — „Главнитѣ линии на тази нова политика ще се градатъ върху

 

 

*. Курсивътъ почти насѣкѫдѣ нашъ.

 

 

5

 

признаването новото положение на нѣщага въ Турция, върху спомагането за негового закрѣпване” (сѫщата статия отъ 3-и Май). Значи, ще почнемъ възъ основа на законитѣ да се молимъ и да се боримъ легално. Изпърво се налагахме, а сега ще искаме. Не ни е казано, за жаль, дали изведнажь да прѣдявимъ и 4-тѣ горни искания, или пъкъ едно по едно въ редъ години, и дали тоя родъ години не прѣдполага десетки години и — вѣкове.

 

За момента ще стане дума но-нататъкъ.

 

 

ПИСМО II.

 

Камбана, 30 Априль: До

като трае този великъ възобнови-

телень процесъ, ние сме длъжни да

имаме само едно отношение къмъ

него, само една политика, която се

диктува не отъ любовь или отъ

умраза къмъ него, а отъ найиз-

нения интересъ на българската нация”.

 

Тукъ очевидно прѣдлаганата политика изхожда „отъ найизнения интересъ на българската нация”. Отлично. За насъ тоя възгледъ е старъ; мнозинството отъ христианитѣ въ Македония сѫ българн, а тѣ сѫ угнетенитѣ и тѣ сѫ борцитѣ. За едно българско правителство (вънъ отъ неотворния факторъ) не може да не бѫде така, разбира се à priori сѫдено, безъ огледъ къмъ даденъ съставъ (който може да бѫде и неискренъ и неспособенъ, но затова пъкъ и за социалисти качествата искреность и способность може да бѫдатъ оспорвани).

 

Но ако нѣма нужда да се прѣпорѫчва и да се доказва, че трѣба да се излиза отъ найизнения интересъ на българската нация”, това още не означава, че тоя интересъ се съвпада или се гарантира, се осигурява най-добрѣ отъ „великия възобновителенъ процесъ” на Турция. Винаги ли интереса на сѣка националность печели отъ напрѣдька на една държава? Така ли е съ поляцитѣ въ Германия? И само тамъ ли? На поляка като човѣкъ може да му става се по-добрѣ и по-добрѣ въ Германия и едноврѣменно съ това на поляка като полякъ (съсъ своя история, традиции, култура) да му става сé по-злѣ и по злѣ.

 

 

6

 

Останалото се знае: щомъ дойдемъ у дома, ще видимъ, че този великъ възобновителенъ процесъ” на Турция не само не допринася нѣщо повече въ полза на българската нация отколкото стария разрушителенъ процесъ, ами наопаку дори: въ културно-национално отношение той, възобновителния процесъ, се стреми да докара и докарва поолѣма врѣда. Спомнѣте си: въпроса за училищата, въпроса за муарифски учители, въпроса за черквитѣ, въпроса за дигане Екзархията, въпроса за унищожаване привилегиитѣ на патриаршиитѣ (resp. Екзархията) и др.

 

А въ интереса на българската нация ли сѫ едни обществени мѣрки и закони на „възобновителния процесъ” като слѣднитѣ:

 

1) Да ти дадатъ за цѣла Македония и Одринско само четирима българи депутати; да ти дадатъ въ Битолския санджакъ само единъ депутатъ българинъ, когато прѣди 32 гедини въ 1870 год. (Хамидово врѣме) си ималъ оттамъ двама депутати българи (Дим. Робевъ отъ Битоля и Г. Чакаровъ отъ Струга);

 

2) Да се дава прѣднина и насърдчение на гьрци и сърби (покрай друго, младотурския комитетъ избра сърби депутати отъ Скопйе и отъ Битоля и то еднакво число съ българскитѣ депутати);

 

3) Да се всѣва и поддържа разцѣпление между българския елементъ и да се дава насърдчение и материална помощь на слабата страна;

 

4) Да се довеждатъ въ Македония мухаджири отъ Босна, а да се не допускатъ българи — бѣжанци отъ Одринско; на оние да имъ се купува земя и кѫщи, а на тѣзи да имъ се отнима стоката, и маса свѣтъ мѣстни българи — чифлигари да се оставатъ да гладуватъ;

 

5)Да се издаде законъ за бой (закона за бездѣлницитѣ) и тоя бой да е главно за българи и арменципоредъ думитѣ дори на единъ арменски депутатъ въ самия парламентъ.) [*]

 

 

Бѣлѣжки отъ днешна дата.

Къмъ стр. 6. Когато се пишеха тѣзи писма, турцитѣ не бѣха почнале да прилагатъ неузаконения законъ за четитѣ и закона за разтурване нетурскитѣ национални политически организации; тогава въ Македония нѣмаше воененъ сѫдъ, нѣмаше възстанието въ Сѣверна Албания, нѣмаше обезорѫжването и небивалата въ Хамидовото врѣме инквизиция въ Енидженско и въ Скопския край.

 

 

*. Не споменувамъ а). закона за недопущане националитѣ политически организации и б). закона за четитѣ, прилаганъ само въ Македония, макаръ и неприетъ още отъ камарата. — защото излѣзоха на видѣло слѣдъ м. м. Априль и м. Май, т. е. слѣдъ каго г. Я. Сакѫзовъ бѣ вече публикувалъ статиитѣ си.

 

 

7

 

Слѣдователно не сме непрѣмѣнно „длъжни да имаме... една политика (разбирай благосклонна) къмъ турския „възобновителенъ процесъ” и дори допустима е тъкмо противна политика, ако изхождаме, както ни се прѣпорѫчва, „не отъ любовь или умраза къмъ него, а отъ най-жизнения интересъ на българската нация”.

 

 

ПИСМО III.

 

Камбана, 30 Априль: „Тукъ имаме работа

съ едно прямо и откровенно стрѣмление

да се замѣсти стариять редъ на работитѣ съ

новъ, търпимъ и носенъ отъ всички”.

 

Камбана, 3-и Май: „Нека обаче не се

мисли и не тълкува, че ние можемъ да

искаме жертвуването на настоящето и бѫдащето

на едни по-напрѣднали области за запазването

на едно изгубило резона си старо, феодалистично,

държавно цѣло . . . Нѣма защо да се

мисли, че те се рѣшимь да дадемъ една

националность въ жертва на едни полуварварски

плѣмена, населяващи едно архаично държавно

устройство.

 

Камбана 7 Май: „Турция върви, съ

мѫки и усилия наистина, но върви къмъ

новъ надежденъ политически животъ.

 

Вѣрно е, да речемъ че „имаме работа съ прямо и откровено стремление да се замѣсти стариятъ редъ на работитѣ съ новъ”, но то очевидно е само колкото се отнася до младотурския комитетъ, а не и до Султанъ Хамида съ привърженицитѣ на абсолютизма и съ турската маса: както знаемъ тѣзи въ началото (11 Юлий) отстѫпиха по въшни съображения, а по реакционния опитъ (31 Мартъ) се бори́ха нерѣшително (или по-право не се борѝха) пакъ по сѫщитѣ външни сьображения. Слѣдователно, доколкото „новиятъ родъ на работитѣ” е резултатъ на поведението, което държа абсолютизма и народа, дотолкова трѣба да се счете, че „стремлението” за новия редъ, нито е прямо, нито е откровено. Самия опитъ за реакционенъ прѣвратъ ни увѣрява въ това по-добрѣ отъ сичко.

 

По-нататъкъ. Кой не знае, че младотурцитѣ се съживиха и рѣшиха да дѣйствуватъ благодарение на макодонската

 

 

8

 

революционна Организация и особено на Ревалската срѣща, т. е. благодарение на страхътъ, че ще изгубатъ още една провинция? А тоя фактъ до очевидность показва, че младотурцитѣ сѫ се движиле не отъ любовь къмъ свободата, а отъ любовъ къмъ държавата. Щомъ е тъй, тѣхното стрѣмление къмъ новъ редъ, до колкото произлиза отъ интереса на държавата, се схожда съсъ стрѣмлението на абсолютизма и слѣдователно не е напълно „прямо и откровено”. Спомнѣте си и за статиитѣ на Ахмедъ Риза но Македонския въпросъ, писани прѣди три и двѣ гедини въ неговия парижки органъ. Отъ друга страна спомнѣте си за възгледа на консервативни историци за режима на голѣми държави, които искатъ да запазатъ цѣлостьта си и да водатъ експансивна политика. Слѣдователно, ако е прѣсилено да се прѣдположи, че единъ день и младотурцитѣ биха възприели идеята да се върнатъ къмъ абсолютистичния режимъ, стига да се увѣратъ, че пакъ тамъ е цѣрътъ за спасение на държавата, не може ли да се допусне, че нерѣдко ще имъ идва нѣщо подобно въ главата и то именно тогава, когато ще се натъкватъ на голѣми трудности по многу вѫтрѣшни политико-социални въпроси, които конституцията ще имъ натрапва на разрѣшение? И нà ти кърпежъ: намѣсто конституция въ приетия смисьлъ на думата конституция a la а турка: абсолютистиченъ режимъ съ конституционенъ етикетъ. Не ще остане ни поменъ отъ стрѣмлениепрямо и откровено”.

 

Още по-нататъкъ. Да допуснемъ заедно съ г. Я. Сакѫзовъ, че стрѣмлението за новъ редъ е „прямо и откровено” и че „Турция върви къмъ новъ . . . политически животъ”. Това стрѣмление може да е „прямо и откровено “, за да се постигненовъ редъ” въ държавата, но който пакъ да осигурява, да гарантина надмощието, господаруването на турския елементъ. Тогазъ Турция може дѣйствително да върви къмъ новъ политически животъ”, но да не бѫде „надежденъ”, даже споредъ г. Я. Сакѫзовъ, защото не ще бѫденосенъ отъ всички”. На тая тема има ли нужда да си служа съ факти? Програмата за отоманизиране сички етнически елементи въ държавата излѣзе не отъ стария режимъ, а отъ водителитѣ на младотурския комитетъ „Обединение (внимавай обединение) и Напрѣдъкъ”. И тая програма не бѣ скрита-покрита

 

 

9

 

и не излѣзе слѣдъ реакционния прѣвратъ отъ 31 Мартъ, ами бѣ явна и излѣзе наскоро слѣдъ 11 Юлий, та не можеше да не бѫде съ врѣме извѣстна на сѣкиго, който иска основно да изучва добритѣ и лошитѣ страни на младотурскитѣ освободителни тенденции [*]. Очевидно, че младотурцитѣ не водатъ смѣтка за възгледа на г. Я. Сакѫзовъ, че не бивало да се даде „една напрѣднала националность (като българската) въ жертва на едни полуварварски плѣмена. Отгорѣ на това, той имъ иска да не се жертвува настоящото и бѫдащото на едни по-нанрѣднали области за запазването на едно изгубило резона си старо феодалистично държавно цѣло”. Нерде Шамъ, нерде Багдатъ? Кѫдѣ е той, кѫдѣ сѫ тѣ? И на тая ли тема има нужда да си служимъ съ факти? Феридъ паша, везирътъ на Хамида, слѣдъ като редъ гедини праща експедиции въ Йеменъ да го усмири — и сé безуспѣшно, най-сетнѣ дошълъ до убѣждение, че турцитѣ трѣбвало да се помиратъ съ положението да признаятъ на тая область нѣкакво самоуправление. Талятъ бей, согашниятъ министъръ на вѫтрѣшнитѣ работи, единъ отъ най-виднитѣ и най-влиятелнитѣ младотурци, въ унисонъ съ програмата на комитета и съ другаритѣ си „комитаджии”, се явява противъ сѣкаква идея за самоуправление на Йеменъ и зá усмиряването му пострѣдствомъ нови войски, наново организирани експедиции. Какъ ви изглежда тоя фактъ? Държавници отъ страия режимъ за даване самоуправление, а нови държавници отъ чистъ прѣфиненъ младотурски калибъръ — противъ. Види се, на пукъ на нашитѣ искания, на пукъ на нашитѣ очеквания. Да си принуденъ благи думи да кажешъ за тие, които ринешъ съ лопата, и горчиви думи — за тие, които канишъ на гости.

 

Да се върнемъ сега тамъ, отдѣто тръгнахме. Да изоставимъ настрана обласгното самоуправление, да изоставимъ напрѣдналитѣ националности, да изоставимъ дори единъ новъ редъ, единъ политически животъ, „носенъ отъ сички”, само и само поне муслюманитѣ и държавата да добиятъ, да заживѣятъ „надежденъ политически животъ” чрѣзъ нареченото „прямо и откровоно” стремление на своеобразнитѣ

 

 

*. Спомнѣте си и за клането въ Адана (въ него зеха участие и македонски войски) и за дебелоочието на младотурцитѣ по издирване и сѫденето на виновницитѣ.

 

 

10

 

конституционалисти — младотурци. (Цѣльта е: да сторимъ сичко, отъ една страна, за да осигуримъ прямотата и откровеностьта на конституционалното стрѣмление и отъ друга страна, — за да не подивѣватъ муслюманскитѣ маси при мисъльта, че се дава гражданско равенство на немуслюманитѣ). И така нѣма да го бѫде. Въ прѣфалена свободолюбива Македония 90 % отъ муслюманитѣ сѫ реакционери, вѣ Анадола пъкъ 99 %; да не говоримъ специално за Арабия, Кюрдистанъ, Албания. Една констнтуция има шансъ да се крѣпи, само ако властьта е съ нея. И при това, ако води смѣтка за шериата и ако констптуцията е многу ограничена. Теократичниятъ принципъ за държавата ще трѣбва да се запази; Султанътъ пакъ трѣба да е халифъ. Да приемемъ, че е възтържествувала и че се е стабилизирала вече една подобна теократично—монархична конституция и то такъва, която се базира само върху граждански права на муслюманитѣ. Мислите ли, че вече е постигнатъ „надежденъ политически животъ” за муслюманитѣ и за държавата? Не и пакъ не. Не, защото въ муслюманското и особено турското общество владѣе невѣжество и развала; защото тая развала е дълбока: тя не е вчерашна, не е отъ Хамидово врѣме, ами е унаслѣдена отъ вѣкове; защото тъкмо тая развала съсипа държавата повече отколкото отдѣлни лоши неограничени султани; защото прѣзъ послѣднитѣ 200 год. нерѣдко е имало способни държавници и султани, които сѫ гледале по-далечъ, та сѫ се грижиле да реформиратъ държавата, но пакъ тя си е вървела по своятъ опакъ пѫтъ главно благодарение на вкоренилата се обществена развала. А що мислите, че тегнеше най-вече надъ немуслюманитѣ — (па и надъ муслюмани): абсолютизмътъ въ управлението или пъкъ повсемѣстната неоправия? Цариградскиятъ ли султанъ или безбройнитѣ повсемѣстни мали султани-деребеи? Тоя въпросъ го задавамъ за теоретици, а то за тукъ, за по сички краища на отоманската държава, нѣма си мѣстото да се задава: сѣки ще ти отговори, че мѣстната неоправия му тежи, а не нѣкакъвъ абсолютизъмъ, що го и не разбира и слѣдов. що не го интересува или почти що не го интересува. А повсемѣстната неоправия е резултатъ многу повече на обществения моралъ, отколкото на абсолютизма; деребеи сѫ мѣстни турци прѣди сичко, та послѣ власть-имащи турци.

 

 

11

 

Другъ въпросъ е, какви политико-социални причиниили) сѫ подѣйствувале повече, за да се получи въ резултатъ такъва развала: дали абсолютизма на лошитѣ султани или абсолютизма изобщо, дали расовия фанатизъмъ или религиозния фанатизъмъ и мирогледъ, дали теократичния принципъ или военния принципъ на държавата, дали източния мързелъ (агалъка) или икономическия застой, и под. Но както и да е, щомъ еднажъ развалата е налицѣ, тя не може туку-тъй лесно да се прѣмахне; и въ това най-малку трѣбва да се убѣждава единъ запознатъ съсъ социологията и единъ адептъ на социализма, за когото психофизиологическитѣ промѣни въ обществата искатъ многу врѣме.

 

Като е тъй, на теоретика и практическия обществень дѣецъ — христианинъ прѣдстои дилемата: или да чека да не дѣйсгвува, докато една конституция приложена на дѣло (помнѣте: приложена, а не само прокламирана) и едно икономическо подобрение, цѣлесьобразно законодателство и възпитание да оправатъ психиката и развалата у муслюманското общество, а то ще бѫде слѣдъ поколѣние и поколѣния ; или пъкъ да не чека и да е принуденъ да влѣзне въ конфликтъ съ наричания „новъ редъ на работитѣ”. Да приеме първото, ще рече да приеме още дълги години, незнайно число години да бѫдатъ немуслюманитѣ рая и то ,,рая покорна”, както едно врѣме. Ами ако турцптѣ не я вѣрватъ? Ами ако раята е отвикнала вече да бѫде „рая покорна”? Ако дори и малкитѣ неправди и́ се виждатъ вече голѣми, особено, когаго е прокламирано равенство? А знаемъ, че вече раята въ Македония и Одринско е отвикнала отъ покорство. Тогазъ македонскиятъ теоретикъ-общественикъ ще има пакъ да се чуди и мае съсъ зяпнали уста като дѣйствуващитѣ лица въ развързката на Гоголевия „Ревизоръ”, а практическиятъ македонски дѣецъ ще трѣба изново да стегне цървули да проповѣдва. . . опакото на онова, що до вчера е проповѣдвалъ. И ще ли го чуятъ? Напрѣдъ го слушаха, защото излизаше отъ условията, отъ конкретнитѣ условия, въ които бѣ поставена раята, и години се минаха, докато напълно го разбраха и заживѣха съобразно съ тие проповѣди. А сега? Ако сега практическиятъ дѣецъ не бѫде

 

 

12

 

чутъ и разбранъ, що ли му прѣпорѫчаме да стане прѣдатель, шпионинъ, и потераджия? [*]

 

А що да прави българина спрѣмо гърци и сърби, ако не прѣставатъ да го прѣдизвикватъ? И спрѣмо тѣхъ ли да се обърне на „рая покорна”, както ще искатъ турцитѣ, които сѫ и ще бѫдатъ тѣхни помощници и нерѣдко инспиратори? И дѣ ще остане тогазь „интереса на българската нация”?

 

Я араби, я арнаути ако немируватъ, ако се боратъ съ крути срѣдства за мѣстни права, за самоуправление, пакъ ли Македония да чека и сé да чека благоволението на младотурцитѣ? Пакъ ли отъ довчерашнитѣ немирници ще искаме квиетизъмъ?

 

Най-сетнѣ, не можемъ да не прѣдположимъ външни егоистични влияния на близки и далечни държави (било въ Цариградъ, било въ Арабия, Триполисъ, Албания, Епиръ, Македония и другадѣ).

 

И тъй:

 

1) Нѣма у младотурцитѣ стрѣмлениепрямо и откровено” за „новъ редъ носенъ отъ всички”, камо ли пъкъ да си допускатъ мисълъ за самоуправление на напрѣднали области като Македония;

 

2) Да би имало такъво стрѣмление и да би постигнало зададената си цѣль, ще я постигне многу късно. — защото не лесно ще се справи съ психиката, невѣжеството и развалата на турската маса;

 

3) Христианитѣ пъкъ, и изобщо нетурскитѣ елементи, особено въ нѣкои области, не ще чекатъ тъй дълго врѣме и дори очекватъ ранни резултати, — ето конфликтътъ, толкозъ повечо че сѫ неизбѣжни външнн влияния.

 

 

ПИСМО IV.

 

Камбана 30 Априль: „Друго важно нѣщо

въ турската революция е това, че тя не се

носи отъ една революционна класа, а отъ

една военна сила, която иска да прокара

въ живота само това, което може да

се закрѣпи за напрѣдъ.

 

 

*. Впрочемъ, голѣмъ грѣхъ правимъ противъ историческата теория на социализма, както даваме такъво голѣмо значение на личностьта, т.е. на ролята която играятъ въ историята водителитѣ.

 

 

13

 

 

Камб. сѫщата статия: „Повтаряме, това съ

право може да не аресва на едни националности,

съ право може да не задоволява други области,

но повече отъ това турската революция

не може да даде, ако иска да запази цѣлостьта

на империята и ако иска да не допусне

възвръщанието на реакцията”.

 

Ето оденъ многу правъ вьзгледъ за турската революция. Подъ него обаче трѣбаше да бѫде подписанъ единъ младотурчинъ, или пъкъ единъ европеецъ приятель на турцитѣ и на господството имъ въ държавата, но въ никой случай не единъ българинъ, па билъ той социалистъ, който другадѣ въ сѫщия вѣстникъ е писаль:

 

1) че трѣба да се изхожда отъ жизнения интересъ на българската нация;

 

2) че имаме работа съесъ стрѣмление за новъ редъ, търпимъ и носенъ отъ всички;

 

3) че не трѣба да се даде напрѣднала националность въ жертва на едни полуварварски плѣмена, и едни напрѣднали области да се дадатъ въ жертва за запазването на едно изгубило резона си старо феодалистично държавно цѣло;

 

4) че на Македония трѣба да се даде самоуправление.

 

 

ПИСМО V.

 

Камбана 3. Май:

„По-рано . . . македонцитѣ . . . не можеха

да иматъ по другъ идеалъ отъ автономията на

Македония или пъкъ присъединяването ѝ къмъ

княжество България

 

„Кое караше едни да бѫдатъ само

привърженици на автономията, безъ да допускатъ

присъединение къмъ България, а други да

искатъ направо завоюване на Македония, или

поне врѣменнното ѝ автономно сѫществуване,

е излишно тукъ да разгледваме. Достатъчно

е да се каже, че демократичнитѣ македонски

труженици бѣха за отдѣлния политически

животъ на своята страна, до като за насилственото

ѝ присъединение къмъ България

дѣйствуваха хора съ неопрѣдѣлени и несамостоятелни

политически убѣждения.”

 

Ето единъ въпросъ, по който омръзнало ми да говора, но за който има право, може би, г. Я. Сакѫзовъ да ме обвинява,

 

 

14

 

че не съмъ излѣзълъ въ печата. [*] Ето единъ „принципъ” като многу принципи у насъ, който е изпъкналъ на видѣло, слѣдъ като сѫ се скарале и защото сѫ се скарале двѣ страни по съвсѣмъ други причини. Който иска въ главни чърти да вникне въ различията между Вѫтрѣшната Организация и върховиститѣ, нека прочете:

 

а) основнитѣ принципи на Организацията, главпо слѣднитѣ три: припципа на вѫтрѣшностьта, принцина на революционната борба и принципа на самостойностьта; [**]  б) отдѣла „Масово и партизанско възстание[***].

 

Тукъ е нужно да изтъкна само, че е далечъ отъ истината възгледа какво двѣтѣ течения биле се различавале по това (или главно по това), че едното било за автономия на Македония — за отдѣлния политически животъ на страната, а другото — за присъединяваното ѝ къмъ България.

 

1) Принципъ на Организацията бѣ автономия — нищо повече; тукъ не се разбира нито независима Македония, нито Македония присъединена къмъ България. Тоя принципъ бѣ възприелъ и Върховния комитетъ; дори именно тоя комитетъ въ врѣмото на Станишевъ 1899 г. бѣ опрѣдѣлилъ въвъ вѣстникъ „Реформи” въ каква ширина е желателна автономията. Вѫтрѣ въ Македония никой нѣмаше противъ това.

 

2) Автономията на една область значи въ по-голѣма или въ по-малка степень отдѣляне на тая область отъ централната власть а не и отцѣпване съвсѣмъ. Ако е отцѣпване сьвсѣмъ, то не е вече автономия, а независимость. Автономията може да бѫде въ разни форми по-широка или по-ограничена — споредъ степеньта на привилегиитѣ (Хърватско, Ливань, Самось, Източна Румелия, Критъ), а независимостьта е една. Гърция и Сърбия редъ десетки години ставаха сé по-автономни и по-автономни, докато най-сетнѣ еднажъ добиха независимость.

 

 

*. Само въ печата, защото отъ м. Декември 1902 г. та до прѣди 2 години на нѣколко пѫти съмъ писалъ дълги специални писма на рѫководни тѣла на Организацията. Тая тема — автономията като цѣлъ — бѣхъ развилъ въ една отъ сказкитѣ (серията сказки), държани прѣзъ 1906 г. Пролѣтьта и есеньта прѣдъ рѫководни сили на Организацията. Въ друга сказка, пакъ тогава, бѣхъ развилъ и темата: „Различия между Вѫтрешната Организация и Върховиститѣ”.

 

**. Виж. Македонска революционна система, книжка I: Основи на Вѫтрешната Организация. 1904 г.

 

***. Вж. Мак. рев. система, книжка IV: Възстаннишки дѣйствия, 1906.

 

 

15

 

3) Отъ опитъ прѣзъ цѣлия XIX вѣкъ бѣ доказано, че въ Турция е невъзможенъ редъ и гражданско равенство на турци съ христиани инакъ, освѣнъ съ отдѣляне дадена область отъ централната власть — отдѣляне до извѣстна степень. Именно затова трѣбваше да се иска и за Македония автономия.

 

4) Никогашъ Организацията не си е мислила, че ще се наложи сама надъ турскитѣ власти и войски; винаги си е мислила, че ще прѣдизвика външна намѣса. Ако понѣкогашъ се е говорило противното, говорело се отъ гламави умове. Намѣсата ще дойде не защото ние искаме автономия, а защото се накърняватъ интереситѣ на близки и далечни държави. Слѣдов. намѣсата ще рѣши въпроса както и уйдисва; ние прѣдполагаме само възъ основа на многу аргументи, че тя ще го уреди, както е желателно намъ, като даде автономия. Постепенно или наведнажъ —другъ въпросъ. Щомъ намѣсата на държавитѣ не идва прѣко заради нашата цѣль, а защото се накърняватъ тѣхни интереси, тогазъ държавитѣ прѣди всичко водатъ смѣтка за силата, която накърнява интереси, т. е. за разрушителната дѣйность на Организацията и свързанитѣ съ това послѣдици. Като е тъй, и вѫтрѣшни да дѣйствуватъ съ цѣль „независима Македония”, и външни да дѣйствуватъ съ цѣль „присъединена Македония къмъ България,“ резултатътъ може да е съвсѣмъ другъ — автономия (автономни права), т. е привилегирована область пакъ подъ Турция. Сички до единъ македонски революционери да викатъ „независима Македония”, а да не накърняватъ интереси (както не могатъ да се наложатъ сами), напусто ще е; сички до единъ да викатъ „присъединение”, а да не накърняватъ интереси, пакъ напусто ще е. Както и да викатъ въ единъ гласъ, ако слабо накърняватъ интереси, пакъ може да не излѣзне нищо. А както и да викатъ, накърняватъ ли чувствително интереситѣ на държавитѣ, намѣсата е неминуема. Слѣдователно, почти [*] безразлично е, дали „независими накърняватъ интереси, или „съединисти”, или най-правитѣ — „автономиститѣ”; гледа се, кои най-вече ще накърнатъ интереситѣ на държавитѣ. Бихъ казалъ (и казалъ бѣхъ), арапи,

 

 

*. Неправо е да се каже „съвсемъ безразлично”, но тукъ не е нужда да влизаме въ тие подробности.

 

 

16

 

хотентоти ако се биятъ въ Македония и ако повече накърнатъ чуждитѣ интереси, пакъ ще се рѣши Македонския въпросъ.

 

5. Безсмислено е да си поставятъ македонскитѣ революционери цѣль по-далечна отъ автономията (било присъединение, било независимость). И ето защо:

 

а) Най-невинна форма на искане е автономията. Глупость е да се мисли, както нѣкои мислѣха, че като се вика за независима Македония, Гърция и Сърбия нѣмало да бѫдатъ противъ. Тѣ сѫ противъ, защото Македония е населена повече съ българи. Да бѣше населена повече съ гърци resp. сърби, тогазъ Гърция сърби. Сърбия, щѣха да покатъ автономията на Македония (сравни Критъ resp. Босна и Херцеговина). Тогава пъкъ България вѣроятно не щеше да бѫде за автономия, а за дѣлежъ.

 

б) Щомъ се добие автономията, революционната организация пада; не може да се говори вече за революционность, за революционенъ принципъ въ нея. Тогава автономията — Автономна Македония ще рѣшава сѫдбинитѣ си. Водителитѣ на Вѫтрѣшната Организация, па биле тѣ 200—300 души, не могатъ да се налагатъ на свободнитѣ граждани да имъ казватъ: „ние Ве освободихме, ама за независимость, или за присъединение, ако не . . .” Това многу добрѣ го знаятъ гръцкитѣ и сръбскитѣ дипломати, та се смѣятъ на акъла на оние водители на Организацията, които би имъ дале честна дума, че ще я задържатъ Македония сé автономна, или че щр я направатъ независима, че по никой начинъ не ще я оставатъ да се съедини съ България. Тие дипломати си викатъ: „Почва, истинска почва да си създадемъ, докатъ е мѫтна водата, а не голи думи само. Въ Леринъ, Воденъ, въ Гевгелия и др. нека се чувствуватъ и нека говоратъ гръцки; въ Куманово, Тетово, Порече и др. нека се чувствуватъ и нека говоратъ сръбски.”

 

6) Цѣльта на Вѫтрѣшната Организация не може да бѫде по-далечна отъ автономия, защото тя бѣ Македоно-Одринска. Македония още може да живѣе като независима държава, а Одринско — не може. По финансови причини — да не говоримъ за други причини — Одринско е принудено да върви съ Цариградъ, или съ България, или съ Русия. Ако бѣ се постигнала цѣльта на Организацията —

 

 

17

 

автономията — Македония и Одринско щеха да образуватъ двѣ отдѣлни автономни провинции.

 

7) За да викатъ нѣкои, че цѣль на Вѫтр. Организация била независима Македония, една отъ главнитѣ причини е тая, че тѣ смѣсиха понятията „независима организация” съ „независима Македония”. И аслѫ първитѣ спорове и борби между вѫтрѣшни и външни имаха за основа независимостьта на Организацията и тъкменото отъ върховиститѣ възстание прѣзъ 1902 г.; съ други думи: да нѣма или да има външни влияния. Тогава никакъвъ споръ не се водѣше околу цѣльта. [*]

 

8) Въ Камбана отъ 3 Май г. Я. Сакѫзовъ прѣпорѫчва на македонскитѣ дѣйци „да измѣнатъ всецѣло своятъ прѣдишенъ политически идеалъ”. Както видѣхме и той иска областно самоуправление за Македония. Да искашъ еднажъ автономия и сетнѣ да искашъ областно самоуправление, значн ли да измѣнишъ „всецѣло своятъ прѣдишенъ политически идеалъ”? Що е автономня, що е областно самоуправление? Автономията не е независимость. Казахме, че автономнитѣ области могатъ да бѫдатъ съ по-широки и съ по-ограничени права, че една область може да става сé по-автономна и по-автономна. Македония дори въвъ финансово отношение бѣше станала до извѣстна степень автономна; казано съ други думи, областьта Македония бѣ добила извѣстни права на финансово самоуправление.

 

И знаете, кой измѫдри това „областно самоуправление”, като политическо искане? Пакъ ние — въ едно засѣдание въ Солунъ прѣзъ послѣднитѣ дни на м. Юли 1908 г., слѣдъ хуриета, и послѣ въ общо градско събрание го наложихме като политическо искане въ устава на клубоветѣ. Гледахме да избѣгнемъ думата автономия, която бѣ плашило за турцитѣ, та възприехме областно самоуправление (англпйски self-governement). Сетнѣ вече и Сандански съ Чернопѣевъ, па и сички наречени по-послѣ „федератисти”, трѣбваше да

 

 

*. Опитътъ показва, че макаръ цѣльта да не е била прѣчка, Вѫтрешната Организация е била права, като се е стрѣмела да запази своята ензаивисимостъ и да се пази изобщо отъ външни влияния. Именно тие външни влияния се оказаха фатални. Тѣ сѫ главно двѣ и двѣте — отъ България : едното — отъ горѣ, отъ държавенъ глава и правителство, другото — отъ долу, отъ крайната лѣвица, отъ група македонствуващи социалисти, повечето тѣсняци. Историята ще има да рѣщи въпроса, кое отъ двѣтѣ тия фатални външни влияния се оказа по-фатално.

 

 

18

 

тръгнатъ подиръ насъ и да възприематъ въ „програмитѣ” си областното самоуправление.

 

Па най-послѣ, и ако се приеме нѣкакво различно въ съдържанието на понятията „автономия” и „областно самоуправление”, това различие въ никой случай не е отъ характеръ да даде право на г. Я. Сакѫзовъ да мисли, че, като е прѣпорѫчалъ на макодонскитѣ дѣйци областно самоуправление, прѣпорѫчалъ е всецѣло измѣненъ политически идеалъ. По-друго нѣщо е, ако се отказва отъ самоуправлението и заговори само за оние четири искания въ статията си отъ сѫщия брой на Камбана (вж. по-горѣ стр. 2.).

 

 

ПИСМО VI.

 

Камбана, 11 Апр. „Сега е моментьтъ

съ излизане на една политика, която . . . да

наложи на тѣхъ (младотурцитѣ) съгласието за

самоуправление на нѣкои европейско-турски

области . . . Сега е моментьтъ и на княжество

България съ всички негови управители,

дипломати, войски”.

 

Камбана, 3 Май: Главнитѣ линии на

тази нова политика ше се градятъ върху

признаването новото положение на нѣщата въ

Турция, върху спомагането за неговото закрѣпване . . .

Ако пъкъ утрѣ надеждитѣ на турското

реформиране окончателно угаснатъ ние ще имаме

врѣме да обмислимъ и да измѣнимъ

слѣдваната отъ насъ политика.

 

Камб. 7 Май: „Турция върви, съ мѫки и

усилия наистина, но върви къмъ новъ надежденъ

политически животъ.

 

Камб. пакъ 7 Май : „Политиката на едно

българско правителство къмъ Македония

може да се движи днесъ, съ всичката свобода

на едно наврѣменно отдръпване, само въ

една посока: къмъ закрѣпване, разширение и

засилване на конституцията.

 

Тукъ г. Я. Сакѫзовъ хемъ вѣрва, че Турция върви къмъ новъ, надежденъ политически животъ, хемъ не вѣрва; хемъ кани българското правителство да дѣйствува дори съ войски, „главния аргументъ въ международнитѣ спорове” (Камб. 13 Апр.), хемъ вика противъ подобна политика. Въ

 

 

19

 

резултатъ отъ това вѣрване-невѣрване се спира [*] на условна политика: ако надеждитѣ за реформиране угаснатъ, [**] ще измѣнимъ политиката. Като заоставимъ оня кръстопѫтъ на вѣрване и невѣрване, на вързани и развързани рѫцѣ, и се спремъ на условната му политика, да видимъ на кой пѫтъ тая политика ще ни изведе.

 

Какъвъ обемъ и какво съдържание даваме на понятието „турско реформиране”? Турция може дѣйствително да се реформира, но да се реформира така както младотурцитѣ разбиратъ: конституционно управление, което да тури редъ въ държавата, да я заздрави като осигури господството пакъ на турския елементъ и на турския езикъ. Ако си прѣдставимъ, че това е постигнато или е до очевидность на пѫть да се постигне, що правимъ ние? Ще се помиримъ ли съ такъво реформиране, или нѣма да се помиримъ? И ако ние рѣшимъ да искаме други реформи (напр. четиритѣ искания на г. Я. Сак. въ „Камбана” отъ 3 Май + другитѣ негови искания за областно самоуправление на Македония — въ Камбана отъ 11 Апр. и 18 Апр.), а турцитѣ = младотурцитѣ не се съгласатъ? Що правимъ? Ще склонимъ ли, или ще чакаме да се вразуматъ, или ще заговоримъ съ развързани рѫцѣ ? Или пъкъ ще почнемъ пазарлъци за взаимни отстѫпки по реформирането и слѣдъ едно колебание отъ вѣрване-невѣрване, отъ вързани и развързани рѫцѣ, ще приемемъ пакъ условна политика? И тая условна политика ще бѫде ли послѣдна или пъкъ ще се повтаря до безконечность, — въ зависимость отъ едни малки отстѫпки, които младотурцитѣ биха благоволиле да ни подхвърлятъ сегизъ-тогизъ? Да се не

 

 

*. А дали и тамъ спира окончателно?

 

**. Що ли е пъкъ изразътъ: „ако надеждитѣ на турското реформиране окончателно угаснатъ.”? Окончателно ако угаснатъ! Султанитѣ отъ послѣдния ХIХ в. почваха обикновено съ надежди за реформиране и за даване права на христианитѣ; и дѣйствително издаваха височайши манифести (хатихумаюни). Хамидъ II, най-лошия отъ тия султани, почна дори съ конституция (1876 г.) и слѣдвà нерѣдко съ манифести за исляатлъкъ (подобрѣние, реформиране) и за права на христианитѣ (муавиии, сѫдебни инспектори и др). Митхадъ паша и новитѣ младотурци като емигранти въ странство поддържаха надежди за реформиране и равенство. Липсале ли сѫ, нѣкогашь отдѣлни приятели на турската империя, които да сѫ желале и да сѫ се надѣвале, че тя ще се реформира и възроди? По тоя начинъ на мислене ще излѣзне, че надежди и реформирането и възраждането на Турция, никогащъ не сѫ угасвале окончателно, та тепърва ли слѣдъ 11 Юлий да очакваме окончателно да угаснатъ, па послѣ да мислимъ и да правимъ? Очевидно е, че тукъ се дава просторъ на субективно сфащане и на спорове, — да се сѣе брашно а да не се мѣси хлѣбъ.

 

 

20

 

изпуска изпрѣдъ видъ, че турцитѣ, колкото повече биха се засилиле вѫтрѣшно и особено въвъ военно отношение, толкозъ по-малко ще мислятъ за отстѫпки. Съ други думи, турцитѣ кога сѫ по-слаби ако се показватъ нетстѫпчиви, та кога сѫ по-силни ли ще очакваме да бѫдатъ отстѫпчиви?

 

Нека сега просдѣдимъ хронологически тоя кръстопѫть на вѣрване-невѣрване, на вързани и развързани рѫцѣ.

 

11 Юлий 1908 г. създаде надежда за реформиране на Турция, — прѣпорѫчва се на България коректно държене. Слѣдъ 9 мѣсеца на 31 Мартъ настѫпи реакцияи това стигаше за г. Я. Сакъзовъ да прѣпорѫча, че е тъкмо настѫпилъ моментъ България да дѣйствува даже съ войска. Когато слѣдъ мѣсецъ се видѣ, че реакцията е побѣдена и младотурцитѣ тържествуватъ, наново се прѣпорѫчва на България да държи коректно поведение. Но вѣрата въ конституцията не е пълна и не сички вѣрватъ въ нея. Нищо: „ако утрѣ надеждитѣ на турското реформиране окончателно угаснатъ, ние ще имаме врѣме да обмислимъ и да измѣнимъ слѣдваната отъ насъ политика”.

 

Въ разстояние на нецѣли 9 мѣсеца (колкото стои дѣте у мàйка) въ Турция станаха, речи, три изненади и за сѣка изненада се прѣпорѫчваше на България съотвѣтно различна политика на вързани и развързани рѫцѣ. Слѣдъ 11 Юлий се иска официална България да възприеме възторгътъ на социалистическитѣ и демократични елементи въ страната и да се поздрави новиятъ режимъ въ Турция. Слѣдъ 31 Мартъ иска се тъкмо обратното: никакво резервиране ами рѣшително държене съ войски и то веднага да се не испусне моментътъ: „сега или кой знае кога другъ пѫтъ! [*]

 

Слѣдъ единъ мѣсецъ, когато младотурцитѣ се наложиха въ Цариградъ, прѣпорѫчва се на България признаване новото положение на нѣщата въ Турция и — мируване. Сега нищо друго отъ мируване не трѣба да се мисли. Турция самà и сáмо Турция трѣба да ни подсказва, кога що да правимъ. Забранено е сѣкакво прѣдвиждане, на макаръ то да е основано върху необорими факти. Нека си пѣе пѣсень Огюстъ Контъ: „Savoir c'est prévoir. За въ Франция, за въ Германия, за

 

 

*. Камбана, статията отъ 11 Априлъ.

 

 

21

 

сѣгдѣ другадѣ (дори и за едни социални реформи въ свободна България) можемъ да приложимъ неговия урокъ, за въ Турция— не. И само намъ, на българитѣ отъ България и Македония, е забранено да прѣдвиждаме; на други не е забранено, защото аслѫ и не можемъ да имъ забранимъ, зависи отъ тѣхъ. И слѣдователно, ние само да не взимаме óврѣме съотвѣтни мѣрки, та други нека зимать, що ще имъ правимъ. Тѣ съ врѣме ще бѫдатъ готови за дванаесетия часъ, а ние тепърва ще се готвимъ и, докато се приготвимъ, туку гледашъ — зáлудо сичко; събитията изминале, изпрѣвариле ни; и ние сме принудени сé да клинкаме (да вървимъ) подиръ тѣхъ. „Ще имаме врѣме да обмислимъ и да измѣнимъ слѣдваната отъ насъ политика”. Сé „ще имаме врѣме” и сé сме нѣмале, и за туй сé сме губиле моменти. Въ 1897 г. (по гръцко турската война) — неготоин, ама „ще имаме врѣме да обмислимъ и да измѣнимъ политиката. Въ 1903 г. пакъ неготови, — „ще имаме врѣме!” Прѣзъ 1905 до 1908 г., когато Турция съвсѣмъ бѣ дискредитирана и омаломощена, когато Англия подтикваше къмъ война и сама излизаше съ доста широки реформени проекти за Македония, пакъ „ще имаме врѣме!” Дойде 11 Юлий, отиде си Ревалъ: нá ти тебѣ ще имаме врѣме!” Подсмърчай сега на господарския обѣдъ и задоволи се съ трохитѣ отъ трапезата.

 

Ако има свободна България прѣстѫпления — а многу ги има — по отношение къмъ братска поробена Македония, най-голѣмо прѣстѫпление е политиката на скръстени рѫцѣ, когато моментитѣ сѫ биле удобни, т. е. политиката „ще имаме врѣме.” По приетитѣ морални принципи единъ братъ ще се орезили, ако не рискува живота си, когато види неговитѣ да сѫ изложени на изтрѣбление, пожаръ и обезчестяване (1903 и 1905—1908 г. г.), а не пъкъ да води тънка смѣтка да не изгуби нѣщо отъ богатството си, за да му помогне, и то когато му се удаде колку-годѣ удобенъ случай. И не се ли орезили България? Питайте англичани и френци. А за тоя позоръ на България, за онова най-голѣмо нейно прѣстѫпление спрѣмо Македония, виновни сѫ и официална България, и българскитѣ политически партии. По кардиналния въпросъ да има ли война или да нѣма, винаги трогателно единение е сѫществувало между държавния глава и социалиститѣ. И не е необяснимо: държавния

 

 

22

 

глава — чужденецъ, социалиститѣ — чужденци по идеи; излизаме отъ македонската имъ политика. Държавния глава безспорно е желалъ да се дадатъ свободи на Македония, ама безъ рискътъ на една война, която можеше да бѫде и злочеста, та да си изпати и той лично. Социалиститѣ безспорно жалаеле сѫ да се извоюватъ свободи за Македония, ама безъ рискътъ — отъ тѣхно становище — на една война и на едно увеличение на разходи за армия. Въ резултатъ — оня позоръ и онова прѣстѫпление за изгубени моменти. Защото колку пари чини, че, благодарение на посрѣдничеството на българскитѣ социалисти, „международнитѣ социалнстически конгреси сѫ се изказале въ миналото за автономията на Македония и парламентарнитѣ социалистически фракции сѫ взели отношения по нея (думи на г. Я. Сакѫзовъ, Камбана 25 Май); когато сѫщитѣ тия български социалисти тъкмо въ наложителни моменти се явяватъ по принципъ противъ война и противъ военното засилване на България. [*] Днесь вече — види се, опита ги принаучалъ — широкитѣ социалисти, въ лицето на своя шефъ заговорватъ и за война и за военната мощь на държавата като „главенъ аргументъ въ международнитѣ спорове,” но слѣдъ като изминаха оние благоприятни моменти.

 

Па и днесь [**] широкитѣ социалисти допускатъ война, ама като да не бѫде: при пръвъ случай бързатъ да завикатъ „има врѣме!” Тѣ не отиватъ далечъ въ своята опортюнистична политика: боятъ се може-би, да не бѫдатъ обвинени отъ тѣснитѣ въ милитаризъмъ. Като зиматъ отговорностъ, не я зиматъ до нейния логически край. Тѣ нѣматъ смѣлостьта на френскитѣ социалисти, [***] които, благодарение на своя опортюнизъмъ, отъ министерски кресла прокарватъ социални реформи въ Франция, и въ сѫщо врѣме до зѫби я обрѫжватъ. Така тѣ заоставиха своитѣ по-стари братя — германци, родоначалницитѣ на социализма, да тъпчатъ още на едно и сѫщо мѣсто.

 

Тукъ е нужно да посоча една разлика въ схващане на положението въ Турция между български млади социалистически

 

 

Бѣлѣжки отъ днешна дата.

 

Къмъ стр. 22. Поведението, което напослѣдъкъ държатъ българскитѣ социалисти — широки и тѣсни — съсъ заетитѣ резолюции-протести противъ варварствата на турцитѣ въ Македония, не може да не възрадва сички македонски дѣйци. За да добие обаче истински, практиченъ смисълъ това тѣхно поведение, би трѣбало то да се доведе до логическия му край, а именно — открито и категорично да завикатъ за освободителна война. Защото, както е било до днесь, тѣ сѫ изказвале само едни голи благопожелания и протести, а на практика сѫ биле най-добритѣ съюзници на Двореца, най-добритѣ пропагандатори на дворцовата политика, която, както се знае отъ сѣкого тукъ и въ странство, се върти сè околу това: каквото и да става, война да нѣма. Въ това отношение слѣдъ социалиститѣ най-добри пропагандатори на тая дворцова политика очевидно сѫ народняцитѣ. А какъ би се намѣрилъ на тѣсно държавния глава, ако социалисти и народняци се яватъ рѣзко настроени противъ него и по кардиналния въпросъ на външната политика, а не само по вѫтрѣшната му политика!

 

 

*. Най-сетнѣ излѣзе единъ социалистъ — Гр. Василевъ — да вика за война, ала нарекоха го еретикъ.

 

**. Помнѣте, че е писано в м. Октомври м.г.

 

***. Френскитѣ социалисти да бѣха биле у насъ — отдавна щѣха да говоратъ за война.

 

 

23

 

и демократични политикани и европейски политикани. Щомъ се прогласи хуриета младитѣ демократични елементи на България, както казахме, бѣха, изобщо земено, въвъ възторгъ и почти противъ сѣка резерва. Европейски пъкъ политикани, стари върколаци, каквито и да се показваха навидомъ (кое за да използуватъ младотурцитѣ, кое за да не ги фърлятъ въ рѫцѣтѣ на противницитѣ), отнесоха се съ резерва къмъ прогласрния хуриетъ, а слѣдъ мѣсецъ врѣме започнаха, интимно разбира се, да прѣдричатъ опасность отъ пóвратъ, реакция. Между друго това извѣстие за мнѣнието на дипломатитѣ въ Цариградъ ни го донесе въ Солниъ проф. Милюковъ — прѣзъ Августъ 1909 г., т. е. единъ мѣсецъ слѣдъ 11 Юлий. И дѣйствително, реакция настѫпи. Когато, три-четири седмици слѣдъ това, младотурцитѣ изново възтържествуваха въ Цариградъ, младитѣ социалистически и демократични политикани на България като г. Я. Сакѫзовъ, пакъ сѫ въвъ възторгъ отъ новия хуриетъ. А старитѣ върколаци въ Цариградъ пакъ не отхвърлиха своя скептицизъмъ, каквито и да се показваха навидомъ. Изхождайки отъ условията, отъ почвата, тѣ дори почнаха да прѣдвиждатъ, че младотурцитѣ ще станатъ старотурци съ конституционенъ етикетъ.

 

Младъ бидейки и азъ, ако не вѣрвамъ на себе си, че познавамъ условията, да не вѣрнамъ ли на сѣкидневнитѣ факти отъ хуриета насамъ, факти, които сѫ прѣдъ мене, на сѣкидневнитѣ рани, въ които мога да турна пръста си като невѣрния Тома. [*] Да не вѣрвамъ ли на стари паталци, та да тръгна по оние които сега праватъ опити, които се оставятъ да бѫдатъ завличани отъ вѣтъра на всѣки отдѣленъ моментъ? Трѣбва да се води реална политика, „политика, която се диктува отъ най-жизнения ннтересъ на българската нация,” а „не отъ любовь или умраза” къмъ турския „възобновителенъ прецосъ” (Камб 30 Апр.).

 

И тъй:

 

Позивътъ на 11 Апр.: Сега е моментътъ да се дѣйствува дори съ войски, — бѣ тъкмо на мѣстото.

 

Слѣдъ 3 седмици (3 Май) бѣ вече поизгубенъ моментътъ, но трѣбаше да се прѣдположи, че не сѫ изключени

 

 

*. Срав. думитѣ на г. Я. Сакѫзовъ, Камбана 30 Априль.

 

 

24

 

други моменти (па макаръ и по-малку удобни), въ които би било наложително България да се намѣси съ сички държавни сили и срѣдства, и затуй трѣбаше да се прѣпорѫча не една политика „ще имаме врѣме да обмислимъ”, ами политика на своеврѣменна всестранна подготвеностъ за всѣки моментъ и дори политика на дебнене моментъ. — Да се не прѣдположатъ други удобни моменти, значи — да се не познава турската маса изобщо и особено въ Анадола, да се не познава положението въ Арабия, Кюрдистанъ, Албания па и Македония и кѫдѣ не. И непрѣмѣнно ли една намѣса е резонна само при реакция? Възстанията и вълненията въ Йеменъ, Кюрдистанъ, Албания, Македония и една всеобща несигурность на имотъ и животъ, — въ това число и на българитѣ — при нареченъ конституционенъ режимъ, не създаватъ ли поводи и моменти за намѣса? Конституция безъ конституционно съдържание не е конституция. — Ако на 11 Априлъ, когато тъкмо бѣ моментъ за намѣса, съгласието за самоуправление на Македония, споредъ г. Я. Сакѫзовъ, трѣбаше да се наложи на младотурцитѣ (вижъ Камбана 11 Апр.), а нѣмаше да бѫде доброволно, тогазъ и въ други подобни моменти това съгласие що трѣбва да се наложи на тѣхъ, и като е тъй, близу до умътъ е по необходность да допуснемъ и политика на дебнене моментъ. Знайно е, че Турция спрѣмо България не е нѣкоя „незначительная вещь“, та да не е нужна своеврѣменна всестранна подготвеность и дебнене моментъ.

 

 

ПИСМО VII.

Нѣкои общи мисли

 

1. Турската държава е била и е прѣдимно военна държава. Турцитѣ разсѫждаватъ по военному: спечелятъ ли сражение, гледать колкото е възможно повече да се възползуватъ отъ него. Тѣ отстѫпватъ само прѣдъ сила.

 

Турцитѣ сѫ азиатци вѣроломни. Наслѣдници сѫ на византийската империя и заедно съ това на византийската лукавщина. Който се види и се разговори съ тѣхъ, изпърво що извлѣче многу добро впечатление. За да ги познае, трѣбва да бѫде по-дълго врѣме между тѣхъ. [*]

 

 

*. Новаци отъ България, като дойдатъ тукъ, зафащатъ съ вѣра и упование и свършватъ съ безвѣрие и разочарование.

 

 

25

 

2. Младотурцитѣ, както и старотурцитѣ, не мислятъ да дадатъ равенство на немуслюманитѣ, па даже и на муслюманскитѣ нетурски елементи. Затуй три четвърти отъ енергията имъ ще се хаби не за пропагандиране и затвърдяване конституционни идеи и просвѣта между турската маса и за туряне редъ и сигурность въ държавата, а за какъ да се наложать надъ нетурскитѣ елементи.

 

3. За да склонатъ на равенство съ христианитѣ и съ нетурскитѣ елементи изобщо, ще трѣбва да стане втора революция въ главитѣ на младотурцитѣ. А то ако бѫде

 

а) ще бѫде нѣкогашъ и

 

б) не като убѣждение а като наложено на тѣхъ чрѣзъ усилна борба, кое отвѫтрѣ, кое отъ вънъ или отъ външенъ страхъ.

 

4. Нетърпѣнието или недоволството на нетурскитѣ елементи върви съ по-силенъ темпъ и слѣдов. по-скоро добива съотвѣтна революционна форма на борба, отколкото допусканата втора революция въ главитѣ на младотурцитѣ — за гражданско и национално равенство въ държавата. Причини многу. Събитията значи ще изпрѣварватъ свѣстяването, толкозъ повече че на това ще спомагатъ външи егоистични влияния, влияния надъ нетурскитѣ и надъ турскитѣ умове.

 

5. Младотурцитѣ а) турци бидейки и б) млади бидейки направиха крупна грѣшка като си изказаха скоро-скоро и изведнажъ намѣренията за господаруване на турската нация и за отоманизиране нетурскитѣ елементи, [*] прѣди да сѫ въдвориле колку-годѣ редъ и сигурность въ държавата и прѣди да сѫ станале силни въвъ военно отношение. По тоя начинъ тѣ жегнаха вѫтрѣ нетурскитѣ елементи и имъ отвориха очитѣ, замъглени отъ прокламирания хуриетъ, и, отъ друга страна пъкъ, значително затвориха вънъ устата на многу социалистически и демократически елементи, които сѫ готови да подкрѣпатъ сѣки свободолюбивъ жестъ като турския отъ 11 Юлий.

 

6. Щомъ когато и да е ще трѣбва да се наложи на младотурцитѣ равенство между граждани и нации въ държавата и самоуправление на напрѣднали области като Македония (насъ ни интересува прѣди сичко Македония и Одринското,

 

 

*. Тукъ влизатъ : училищния въпросъ, отнемане привилегиитѣ на патриаршиитѣ, муаджирския въпросъ, похода въ Албания (Джавидъ пашовия) и под.

 

 

26

 

изхождайки „отъ интереса на българската нация”), прѣдпочтително е това налагане да стане по възможность по-скоро:

 

а) защото сега Турция вѫтрѣшно е слаба и сега създава и ще създава удобни моменти;

 

б) защото сега тя военно не е силна, а по-нататъкъ има шансъ да се засили, [*] докато България сега е силна военно, а по-нататъкъ почти нѣма шансъ или почти нѣма кѫдѣ повече да се засилва въвъ военно отношение.

 

 

    Скопйе, Октоврий 1909 г.

 

 

 

*. Изтеклата година повече от половината бюджетъ на държавата отиде за военни цѣли; настъпващата година сѫщото ще бѫде.

 

 


 

 

Бѣлѣжки отъ днешна дата.

 

Къмъ стр. 6. Когато се пишеха тѣзи писма, турцитѣ не бѣха почнале да прилагатъ неузаконения законъ за четитѣ и закона за разтурване нетурскитѣ национални политически организации; тогава въ Македония нѣмаше воененъ сѫдъ, нѣмаше възстанието въ Сѣверна Албания, нѣмаше обезорѫжването и небивалата въ Хамидовото врѣме инквизиция въ Енидженско и въ Скопския край.

 

Къмъ стр. 22. Поведението, което напослѣдъкъ държатъ българскитѣ социалисти — широки и тѣсни — съсъ заетитѣ резолюции-протести противъ варварствата на турцитѣ въ Македония, не може да не възрадва сички македонски дѣйци. За да добие обаче истински, практиченъ смисълъ това тѣхно поведение, би трѣбало то да се доведе до логическия му край, а именно — открито и категорично да завикатъ за освободителна война. Защото, както е било до днесь, тѣ сѫ изказвале само едни голи благопожелания и протести, а на практика сѫ биле най-добритѣ съюзници на Двореца, най-добритѣ пропагандатори на дворцовата политика, която, както се знае отъ сѣкого тукъ и въ странство, се върти сè околу това: каквото и да става, война да нѣма. Въ това отношение слѣдъ социалиститѣ най-добри пропагандатори на тая дворцова политика очевидно сѫ народняцитѣ. А какъ би се намѣрилъ на тѣсно държавния глава, ако социалисти и народняци се яватъ рѣзко настроени противъ него и по кардиналния въпросъ на външната политика, а не само по вѫтрѣшната му политика!

 

[Back to Main Page]