МАКЕДОНСКИ ЛИТЕРАТУРЕН КРЪЖОК (1938 –1941 г.)
Доц. д-р Петър Галчин
 

Втора част:
ВЪЗВРЪЩАНЕ КЪМ БЪЛГАРСКИТЕ КОРЕНИ
 

Освен по линията “интернационално” — “македонско”, в Македонския литературен кръжок съществуват разногласия и по друго основно направление: “българско” — “македонско”.

Декларативно всички членове на Македонския литературен кръжок са “македонци”. Но докъде стига българското и от къде започва “македонското” е въпрос, който у членовете на кръжока няма еднозначен отговор.

Господстващото тогава в комунистическите среди коминтерновско гледище за македонската нация като реалност и по същество сектантския характер на Македонския литературен кръжок не позволяват открит изказ на различията между членовете на кръжока по този въпрос. Косвени сведения показват, че той живо и постоянно ги е интересувал.

От литературата за кръжока е известно, че в края на 1939 г. и началото на 1940 г. членовете на Македонския литературен кръжок упорито издирват документални свидетелства, историческа литература, а и картен материал за Македония. Всички членове на кръжока познавали историята на българското освободително движение в Македония на Христо Силянов, но същевременно се опитвали да интерпретират по друг начин списанието “Лоза” или брошурата на Димо Хаджидимов “Назад към автономията”, а и всякаква друга историческа литература, касаеща летописа, етнографията и географията на областта.

Особен интерес проявили към етнографските карти за България от по-старо и ново време. Запознали се с картите и сведенията на Павел Й. Шафарик, на Дж. Макензи и Ад. Ирби, на Груич и Янкович. От по-новите етнографски карти вниманието им привлекли проф. Вайгард с картата си от 1900 г., проф. Л. Нидерле с картата си от 1911 г., румънеца Кост. Ное с картата си от 1913 г. и др. [1]

В самото начало на 1940 г. Коле Неделковски се свързал с вдовицата на Кр. Мисирков, след което група членове на кръжока я посетили и разговаряли с нея. Междувременно намерили в Народната библиотека книгата на Кр. Мисирков “За македонските работи”, а няколко месеца след това с писмо се свързали и със сина на Кр. Мисирков, Сергей, който по това време живеел в Елена.

В скопската литература за Македонския литературен кръжок горните сведения се използват като “доказателство” за “безспорния” македонизъм на членовете на кръжока, а в частност — на Вапцаров. Засиленият интерес към македонската проблематика те обясняват с порасналото у тях желание да използват наученото с оглед на пропагандата на македонската кауза сред македонските бежанци в България.

Тази интерпретация на споменатия засилен интерес обаче не изглежда особено убедителна. Първо, поставя се въпроса, защо едва година, година и няколко месеца след учредяването на кръжока те се сещат, че трябва да обогатяват познанията си за Македония, за да ги пропагандират, как и какво дотогава са пропагандирали, и второ, за каква пропаганда става дума след като се знае, че тя, доколкото я е имало, се е изразявала изключително в литературни форми, а не чрез сказки, беседи, лекции и други пропагандни средства.

Всъщност засиленият интерес към миналото на Македония има по-просто и по-логично обяснение. А то е, че членовете на Македонския литературен кръжок били измъчвани от съмнения за т.нар. македонска нация и че се налагало не друг, а себе си да убеждават в съществуването й. А причини за съмнения наистина е имало. Историкът на освободителната борба в Македония Хр. Силянов ясно и категорично я разглежда като българска по своя характер. Димо Хаджидимов отправя зов за връщане към стария лозунг за автономия на Македония, защото опитът за национално обединение на българите по време на световната война се е провалил и защото при това положение е реална опасността Македония да бъде разчленена и предадена във владение на сърби и гърци, въпреки безспорния й български етнически характер. А и Кр. Мисирков, в последното си изказване през 1924 г. недвусмислено заявява: “Ний досега сме се казвали българи, тъй се казваме и днес и такива искаме да се казваме и в бъдеще [2].

За българския национален характер на Македония сочат и етнографските карти. Част от тези карти са от времето преди създаването на Българската екзархия и внушенията, че под нейно давление населението в областта започнало да се самоосъзнава като българско, по тази причина са безпочвени. Други две са сръбски и авторите им ни най-малко не биха могли да бъдат заподозрени като българофили [3].

При сблъсъка между фактите и коминтерновската теза за съществуването на отделна македонска нация на членовете на Македонския литературен кръжок не оставало друго, освен извода, че миналото на Македония е минало на българска област и че ако наистина може да се говори за македонска нация, то тя е продукт на условията и обстоятелствата след Първата световна война и във времето на дейността на кръжока е все още в процес на изграждане. Впрочем, Н. Вапцаров недвусмислено заявява това си гледище за македонската нация още при учредяването на кръжока в своя прочут доклад, в който призовава всички с литературното си творчество да работят за вербуване на македонско съзнание.

Подобно гледище е застъпвал и Антон Попов. От неговия литературен архив е останала статията със заглавие “Има ли македонска нация”, писана както изглежда през 1941 г. [4] В тази статия срещаме признанието на А. Попов, че и тогава не малка част от населението на Македония, а и по-издигнатата в материално и културно отношение бежанска маса в България (която той нарича “македонски нотабили”) е с българско самосъзнание. Друга част, сочи той, се обявява за “македонци”, но “... плахо, нерешително”. “И когато, пише по-нататък той, искаме да открием за него (отговорът “Да”, т.е. че има македонска нация — б.м.), аргументи на едно ясно и дълбоко убеждение, едно ясно и дълбоко разбиране и познаване на въпроса, оставате изненадани от различните и противоречиви отговори, от слабата научна аргументация, от непознаването на историческите факти, и най-важното, от непознаването на същността на националния въпрос” [5].

Казано иначе, тази част от славянското население на Македония, под въздействието на обстоятелствата, е склонно да се самоопределя като отделна етническа общност, но не на историческа и етнокултурна основа.

Самият А. Попов в статия се изживява като теоретик и пропагандатор, който е трябвало да намери тези, които с основание проявяват неувереност по националните въпроси. После разбираме, че този аргумент, това доказателство, е едно единствено: политическите обстоятелства, които отново обричат Македония на разделение (има се предвид, че част от областта и след като в нея е въведена българска администрация, е останала в пределите на Гърция, а над другата са се разпореждали италианците). От този единствен аргумент следва, че и А. Попов разглежда “македонската нация” като една политическа необходимост за момента, а не като историческо самосъздало се етническо образувание.

Изглежда обаче, че сред членовете на Македонския литературен кръжок е имало и други мнения за генезиса на “македонската нация”. Вероятно са се чували и твърдения, че корените й трябва да се търсят в по-далечното минало, или поне във времето на зараждането и развитието на освободителното движение в Македония в края на ХIХ и началото на ХХ век, във връзка с което бил и спорът.

Третият същностен въпрос, по който се води дискусия в Македонския литературен кръжок, е за т.нар. македонски език. От Венко Марковски узнаваме, че се били обособили две течения: едното — създаване на македонска нация с литературен български език, а другото — изграждане на македонска нация с нов литературен език [6].

Тодор Павлов изнася една своя беседа за “македонския език” пред членовете на кръжока в началото от дейността му [7]. Има основание да се смята, че тази беседа е трябвало да внесе повече яснота по въпроса. Тя не е запазена, но становището е известно. То е изложено в рецензиите му за поезията на Венко Марковски [8].

Тодор Павлов не заема категорична позиция дали езикът на който пише В. Марковски е диалект на българския език или втора езикова норма. Според него това е догматичен спор. Важното, същественото е, че се проправя път за създаване на въздействаща литература (“изцяло оригинални, самобитни и завършено художествени литературни работи”, както ги определя Т. Павлов [9]). Силата на това “ново оръжие”, според Т. Павлов е, че този “майчин език” може еднакво да се хареса на всеки македонец, безразлично дали сам се нарича “македонски българин” или “македонски славянин” [10].

Така, изхождайки фактически от политическата целесъобразност, разбирана по коминтерновски, Т. Павлов се обявява в подкрепа на обособяването на втора литературна норма [11].

Явно беседата на Т. Павлов не е внесла желаната яснота у членовете на Македонския литературен кръжок за езика на литературното им творчество. И след нея той е останал актуален. Не случайно Георги Арабаджиев пише, че въпросът за езика бил “ахилесовата пета” за кръжочниците. То е видно и от споменатото вече посещение на членовете на кръжока при вдовицата на Кр. Мисирков, както и от усилията им да намерят и се запознаят с книгата на Кр. Мисирков “За македонските работи”.

Част от членовете на кръжока смятали, че писането на “македонски” , т.е. на македонски диалект е необходимо условие за създаване на македонска литература. Знае се, че това е теза, възприета от Венко Марковски и Коле Неделковски. Същата теза е застъпвал и Антон Попов. В споменатата вече критическа статия “От “Буря над родината” до “Чудна е Македония”, той се отнася положително към поезията на Кочо Рацин тъкмо, защото е писана на “майчин език” [12].

Друго е мнението на Никола Вапцаров. Той открито не е бил против писането на диалект, но вътрешно в себе си бил дълбоко убеден, че стойностна литература може да се прави само на българския литературен език. Затова на него е и писал. Вапцаров не си е позволил да използва в стиховете си дори една банска дума [13].

Членът на кръжока Иван Керезиев си спомня, че различните позиции на Антон Попов и Никола Вапцаров по въпроса за езика понякога довеждали до остри пререкания. На заседанията Попов е настоявал всички да преминат да пишат на “македонски”. За Вапцаров обаче това е било напълно неприемливо [14].

Идейните разногласия и спорове между членовете на Македонския литературен кръжок са отражение в последна сметка на техните колебания. Кръжокът осъществява дейността си според първоначалните си предназначения до към средата на 1940 г. Последната му изява с подчертано македонистка окраска е свързана с гостуването в София през август 1940 г. на съветски футболисти. В кръжока решили да използват случая, за да се свържат с тях и да ги информират за възгледите си. По молба на кръжочниците скулпторът Николай Шмиргела, близък приятел на Н. Вапцаров, изработил плакет-медальон, отлят след това от бронз, на който от едната страна била измоделирана карта на географската област Македония, а на другата — лаврова вейка и мисълта на Гоце Делчев: “Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите” [15]. Приготвили също картички с изгледи от планини, градове и местности от областта, а така също с ликовете на Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Яне Сандански, Димо Хаджидимов и други македонски революционери [16].

Задачата да се предадат материалите на съветските футболисти била поверена на Вапцаров. Той стоял цяла нощ пред хотела, в който били отседнали футболистите, за да дочака сутринта някой от тях, на когото да предаде медальона и картичките. Когато двама най-после се появили, Вапцаров ги заговорил на руско-български език, опитал се да им обясни в какво се състои работата и им подал пакета. Но един от младежите му казал: “Это для политрука, товарищ”. С това приключила цялата история [17].

След този случай македонистката дейност на кръжока секва. Вапцаров например дори не завършва замислената поема за Илинденското въстание през 1903 г., макар вече да бил подготвил неин вариант. След като върху нея е работил в продължение на повече от половин година, изведнъж я изоставя и отпечатва само епилога й като отделно стихотворение “Илинденска” [18]. Обяснението, че това е станало по липса на време [19] не е убедително. Ако това е била главната причина, тогава как да си обясним факта, че тъкмо тогава — от август до ноември 1940 г., поетът подготвя окончателните варианти на стихотворенията “Майка”, “История”, “Крали Марко”, “Кино” и набелязва заглавие на втора стихосбирка, уви неосъществена. Очевидно причината е друга. Той просто бил решил да остави на втори план регионалната проблематика и да съсредоточи вниманието си върху теми с общобългарско, политическо и социално значение.

Подобен негласен отказ от дотогавашното почти пълно потапяне в проблематиката е характерен  и за Михаил Сматракалев. В продължение на месеци не създава нито една поетична творба, а когато от март 1941 г. се включва в редактирането на в. “Литературен критик”, в някои от броевете на същия вестник се изявява с теоретични материали, далече от темата за Македония или с такива, в които Македония се разглежда като изконна българска земя [20]. Отпечатва и няколко стихотворения: “Железница”, “В чужбина”, две стихотворения с общо заглавие “Съвременни песни” [21]. От тях само съдържанието на “В чужбина” е с приглас на някогашния македонизъм на автора. Но то е старо стихотворение — от 1939 г., писано както се спомена, по време на своеобразния конкурс с Вапцаров, когато последния създава “Земя”.

Г. Арабаджиев, В. Александров, Асен Ведров и други членове на Македонския литературен кръжок също променят акцента на литературното си творчество. Васил Александров се съсредоточава върху проблемите на развитието на българската литература [22], Асен Ведров се насочва към детска тематика [23].

И Венко Марковски не прави изключение. След като в продължение на повече от три години не пише друго, освен по теми и сюжети от Македония, сега основно насочва перото си към актуалната политика. Плод на новото му творческо превъплъщение е поемата “Бие дванадесетия час”, написана на литературен български език, която дава повод на полицията да го обвини в антидържавна дейност да го арестува в началото на юни 1941 г. И да бъде изпратен в лагера за политически неблагонадеждни хора “Еникьой” [24].

Дори Коле Неделковски, който бил смятан за изцяло отдаден (след изключването си от кръжока) на неговата кауза (в коминтерновската й форма и съдържание), постъпва като другите членове на кръжока. Той започва работа по обемна поема “Пеш по светот”, която през 1941 г. е отпечатана в отделна книжка. Поемата е със социални мотиви [25].

Сякаш изключение от останалите членове на Македонския литературен кръжок в отношението си към македонската проблематика прави само А. Попов. В бр. 9 на “Литературен критик” (27 март 1941 г.) на с. 2-3 в рубриката “Критика” е отпечатан негов материал “Пътят на развитието на един поет”, посветен на В. Марковски. В този материал А. Попов венцеслави автора на “Народни бигори” и “Огинот” [26].

Съпоставката на материала на А. Попов за В. Марковски с вече коментираната обширна критическа статия “От “Буря над родната” до “Чудна е Македония”, показва, че “Пътят на развитието на един поет” е отдавнашна работа, част от критическата статия, която до тогава не била видяла бял свят. Това е и причината в нея да се интерпретират само стари творби на В. Марковски.

Прави впечатление, че “Пътят на развитието на един поет” изцяло контрастира не само със съдържанието, но и с духа на останалите критически материали на страниците на “Литературен критик”. Възможно е с нея А. Попов да се е опитал да върне някогашния македонизъм, както се вижда — безуспешно.

Противно на забвението, на което членовете на Македонския литературен кръжок остават темата за Македония, видимо се засилва привързаността им към общобългарската проблематика и успоредно с нея — формалното (защото фактически никога не е прекъсвало!) връщане към българските си чувства. През септември 1940 г. Н. Вапцаров, в унисон с другите български писатели и поети [27] възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България [28]. От това време е и едно негово писмо до тогавашния председател на Съюза на писателите в България Елин Пелин, в което Вапцаров недвусмислено се съпричислява към българската литература, наричйки я “нашата литература”. Писмото е ъв връзка със словото на писателя [29] при откриването на изложба на българската книга в Софийския университет. В писмото срещаме и следните редове: “Уважаеми г-н Елин Пелин, преди да започнете вашата реч, вие казахте няколко горчиви думи за българската младеж, смисълът на които беше приблизително такъв: “Съжалявам, че българската младеж, която предявява толкова претенции, не виждам тук”. Ако вие не бяхте един от нашите най-големи белетристи (к.м.), ако не бяхте председател на Писателския съюз и ако не ни зашлевихте вашата плесница от такова официално място, не бих седнал да ви отговарям, защото най-после всеки си има мнение” [30].

Вапцаров е обиден, защото се чувства част от българската младеж, а както се вижда от текста, българските белетристи определя като “нашите белетристи”.

През пролетта на 1941 г. Вапцаров пише рецензии за лирическата поема на Н. Марангозов “На повратки в село”, в която казва: “В Епилога няма нито следа от онази клиширана вяра в бъдещето, която сме свикнали да четем и която заема твърде достойно място в най-новата ни поезия” (к.м.) [31].

Същото съпреживяване на Вапцаров като български поет срещаме отново на страниците на “Литературен критик” в рубриката “Наша поща”, която той води. Като коментира някои недостатъци на изпратените в редакцията стихотворения на начинаещи поети, пише: “Стилът е стар, отдавна надживян в нашата поезия...” (к.м.) [32].

Вапцаров не е единственият член на Македонския литературен кръжок, който след лятото на 1940 г. се съпричислява към българската литература, към българската култура, и най-общо — към българския народ. През декември 1940 г. А. Попов отпечатва в “Кооперативна защита” материал, посветен на четиригодишнината от смъртта на проф. Асен Златаров, в който между другото четем: “Като общественик и професор той (Асен Златаров — б.м.) се застъпваше за едно широко отваряне вратите на нашия университет (к.м.), за децата на българския народ. В него грееше идеалът да види родината ни (к.м.) издигната на едно високо просветно равнище, при което народът ни (к.м.) да може с пълен размах да прояви свойте творчески сили...” А накрая на материала завършва с думите: “Разлиствайки страниците на неговия живот и творчество, ние с всеки изминат ден от неговата смърт все по-дълбоко и по-дълбоко се убеждаваме колко неизмеримо голям и необходим бе той за нашата страна, за нашата действителност [33].

Същото съпричастие срещаме и в други печатни материали на А. Попов. Репортажът му “Стилиян Чилингиров пред “Воля”, публикуван през март 1941 г., завършва с думите: “Разделяме се с г-н Чилингиров с общата надежда, че бъдещето на родината (к.м.) ще бъде по-добро”. В същия материал един от поставените въпроси на писателя е: “Кои са най-добрите ни (к.м.) писатели за 1940 г.” [34].

С българската култура, с българската интелигенция и с България като родина се идентифицира вече и Михаил Сматракалев. В уводен материал на “Литературен критик” от юли 1941 г., посветен на ваканцията, интелигенцията и хората на изкуството, след като отбелязва, че ученици и студенти се връщат през лятото на село и това ще способства за сближаването на интелигенцията с народа, добавя: “Безспорно това не е цялата наша интелигенция (к.м.)”. След това обобщава, че писателят, поетът, художникът, където и да живеят — в града или на село, трябва да бъдат с творчеството си съпричастни на действителността. “Изкуството, както е известно, трябва да отразява действителността. В него трябва да намерят място образите на българската земя (к.м.) и на хората, които живеят на нея...” [35].

Повратът в дейността на членовете на Македонския литературен кръжок, новото им отношение към въпроса за своята национална принадлежност и за посвещението на своя литературен талант по същество променя самия характер на кръжока. Ако до пролетта и лятото на 1940 г. на него може да се гледа като на литературно сдружение, имайки предвид общата цел, която членовете му са си поставяли — то от тогава насетне до официалното прекратяване на дейността му през следващата 1941 г. той не повече от един обикновен приятелски кръг.

Трудно е при днешната отдалеченост от времето на събитията и в отсъствието на документален материал да се даде изчерпателен отговор какво е накарало членовете на кръжока негласно да изоставят идеята да създават “македонска” литература и да посветят себе си изцяло на общобългарската култура и борба.

Сред причините за промяната, най важната естествено е поспетенното осъзнаване на абсурда върху българска литературна основа, от българи по рождение и с българска родова памет, а при повечето от тях — и на български език, да се създава македонска литература. Още повече, че макар и да са декларирали друго съзнание, вътрешно в себе си те си оставили дълбоко свързани с всичко българско.

Няколко конкретни обстоятелства ускорили процеса на промяната. Едното е, че не са получили признание на усилията си да създават македонска литература. Стиховете на В. Марковски срещат радушен прием в средите на българските писатели, но възторгът от тях е по линия на художествените им достойнства и на основата на българския патриотизъм, който излъчват, неизменно индентифициран обаче като част от регионалното българско родолюбие [36]. Единствено Тодор Павлов се прехласва пред тях.

Без сериозен литературен отзвук останала и отпечатаната в края на 1939 г. И появила се на пазара в началото на 1940 г. стихосбирка на Коле Неделковски “Мъскавици”.

Имената на другите членове  на Македонския литературен кръжок пък въобще не са били дори забелязани от литературните критици по това време. Всичко това идело да покаже, че дори комунистическата партия в този момент не е смятала тогава, че създаването на македонска литература е толкова важна, а още по-малко актуална задача.

Друго обстоятелство е затвореният, чисто сектантски начин на литературен живот, който водели членовете на Македонския литературен кръжок. Каузата, на която се били врекли, напълно ги изолирала от бурния литературен живот по това време. Те не само че не били забелязани като други, нови “македонски” творци, но дори ги възприемали като български патриоти, избрали за поле на своето творчество родния край. Естествено, тази им изолация не е могла да не породи съмнения относно избраната цел и желание по някакъв начин да се излезе от нея. Никола Вапцаров отначало намирал изход в търсенето на широк съдържателен диапазон на своето творчество, застъпените в него теми, проблеми и образи от общобългарската и световната действителност. Венко Марковски от своя страна водил свой паралелен на Македонския литературен кръжок литературен живот. Той едновременно започнал да членува от есента на 1940 г. в нелегален бонсистки литературен кръжок, в който влизали още Атанас Манчев, Иван Аржентински, Иван Рудников, Катя Георгиева и още седем-осем млади наши литературни работници [37].

Може да се предположи, че немаловажна роля за постепенното и негласно бягство на членовете на Македонския литературен кръжок от тясната тема за Македония и от абсурда да се създава литература и език, различни от българските, са изиграли също прозренията, че кръжокът не е изпълнил задачата, която те са му отреждали в личен план — своето литературно творческо израстване. В продължение на десетилетия съзнателно се налага представата, че Македонския литературен кръжок имал изключително позитивно отражение върху развитието на таланта на неговите членове. Нищо от реалността обаче не потвърждава тази априорно наложена оценка. Какво например би могъл да научи един В. Марковски от лаика-критик А. Попов. Всичкото, което последния вижда в творчеството на Марковски е, че пише за Македония и на диалект. А това вече го е казал Тодор Павлов, и то по-добре и по-образно. Пък и почти всички произведения на В. Марковски са рецензирани от един от най-авторитетните имена в българската литература и в частност — в българската литературна критика. Естествено е за него тези да са критериите, а не на другарите му от кръжока. Разбираемо е при това положение, защо не е посещавал редовно сбирките на кръжока, а и защо поведението му е изглеждало на някои от кръжочниците като надменно [38]. Престояването на В. Марковски в Македонския литературен кръжок по тази причина е повече проява на партийна дисциплина, отколкото на вътрешна литературна потребност.

Подобен е и случаят с Никола Вапцаров. От запазени документи се вижда колко сектантско-догматични, а често и аматьорски са били бележките на другарите му от кръжока по негови стихотворения [39]. По правило Вапцаров не се съобразява с тези бележки: в едни случаи просто ги подминава, а в други запазва първоначалната си концепция [40].

За Антон Попов се знае, че по време на участието си в Македонския литературен кръжок израства като добър журналист. Но това е заслуга не толкова на кръжока, колкото на журналистическата колегия на в. “Дъга”, в чийто състав той е от 1940 г.

Изглежда и международната обстановка е оказала съществено влияние върху решението на членовете на кръжока да отвърнат поглед от някога мобилизиралата ги идея да създават друга литература с оглед на налагането на друго съзнание и в перспектива — създаване на отделна държава. Тоталното настъпление на Германия по фронтовете в Европа прави илюзорна надеждата за това, но пък открива възможност за положително развитие на българския национален въпрос.

Отказът от македонизма превръща повечето от членовете на кръжока в най-горещи български патриоти. Това се вижда от участието им в редактирането и списването на седмичния вестник “Литературен критик”, с който в продължение на няколко месеца те били неразделно свързани.

Седмичникът “Литературен критик” започва биографията си като един от много литературни форуми на амбициозни, по-малко талантливи почитатели на художественото слово. Негов създател и официален редактор до края на съществуването му е строителният предприемач З. П. Танев [41]. От желанието му да намери творци с опит, които да издигнат стойностно вестника, се възползват млади литератори с леви убеждения, които скланят редактора-издател фактически да поемат списването му. Сред тях е и Никола Вапцаров, а след него — и Михаил Сматракалев. Още преди това в редактирането на вестника взема участие и Д. Митрев, за когото вече се каза, че бил близък на членовете на литературния кръжок [42]. След шестия брой (27 февруари 1941 г.) “Литературен критик” реално се превръща в печатна трибуна на членовете на кръжока, а от брой 12 насетне негов главен уредник фактически става Вапцаров [43].

Нямало строго разпределение между редакторите в списването на вестника, но все пак била установена известна насоченост по направления. Така например Вапцаров отговарял за поезията и водел рубриката “Наша поща”; Михаил Сматракалев се грижел за политическите статии, Димитър Митрев и Константин Цанев — за критиката, Васил Воденичарски — за рубриката “Наблюдателница” и т.н. Но това било условно. Всъщност заедно обсъждали всички получени материали [44].

“Литературен критик” бил проводник на партийната комунистическа политика в сферата на литературата, и по-широко — в сферата на културата. Това личи както от публикуваните материали, така и от техните автори [45]. Но успоредно с това той се изявява като проводник на горещ и последователен български патриотизъм. Този патриотизъм намира израз както в отношението към българското минало, така и към актуалния и тогава български национален въпрос.

Не е възможно детайлно проследяване на всички материали с патриотична насоченост, но няколко от тях заслужават да бъдат посочени.

В броя си от 20 април 1941 г. редакцията на вестника, състояща се от членове на Македонския литературен кръжок, приветства разгрома на Югославия от германските войски, защото вижда в унищожаването на това изкуствено антантовско политическо формирование възможност на-сетне да получат своята свобода дълго потисканите българи от Македония. Заглавието е “Честито Възкресение Христово”. Под него с дребен шрифт е отпечатано официално съобщение за преустановяване съществуването на югославската държава: “От днес, 18 април в 12 часа, 1941 г., всички югославски въоръжени сили, които не бяха досега разоръжени, сложиха безусловно оръжие. Югославската държава престана да съществува (БТА).” А после, вече с едри букви и курсив, следва коментар на редакцията:

“Повече от четвърт век Христовото Възкресение изгряваше над поробените родни братя из Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини скрито в сърцата ни.

Повече от четвърт век Спасителят на човечеството се раждаше и възкресяваше окован в кървави и ръждиви окови.

Повече от четвърт век свободолюбивият и борчески дух на българина бе потискан от “брата” сърбин.

Стига!

Само в една нощ свободата огря над цялата българска земя.

Ликува брата от Дунав до Бело море и от Черно море до планините на Албания.

Свободата на поробените българи идва наедно с най-великия православен празник — Възкресение Христово.

Нека това първо свободно празнуване на този голям християнски празник прокънти до коварния и ненаситен за човешка кръв Албион, за да чуе и разбере, че не се гаси това, що не гасне.

Кръвта вода не става.

Честито Възкресение Христово на целия свободен български народ.”

    Редакцията [46]


Брой 13, 2 юни 1941 г., е посветен на Ботев. На цялата първа страница е отпечатан портрет на поета, а на втора — водещ материал със заглавие “Поет и гражданин”. Автор на материала е членът на редакцията на “Литературен критик” Димитър Митрев. В този материал той пише: “Ботев живее и пребъдва в съзнанието на поколенията не само и не толкова като гениален поет и безпримерен революционер, а преди всичко чрез прекрасното единство на живот и поезия. И колчем подирим в развоя на нашата поезия (к.м.) писател, който ярко е отразил живота на българина и човека, да е отдал своя талант в служба на гражданския си дълг, то неминуемо се спираме пред цялостното литературно и обществено дело на безсмъртния поет — борец за национална свобода... В своята поезия той отрази най-високия момент от живота на българския народ — национал-революционното Възраждане.

... той е предтеча на съвременния художествен реализъм в нашата литература (к.м.) [47].

В брой 14, 5 юни 1941 г., в рубриката “Наблюдателница” се коментира честването на 24 май — Деня на солунските братя Кирил и Методий така:

“Празникът на народните и славянските учители тая година бе честван особено тържествено. Обаче празничните и следпразничните вестници отделиха малко или почти никакво място за масовото участие на студенството в(ъв) всенародното тържество.

А то не бе незначително. 174 осморки, 1424 потоци на родната “Алма Матер”, заедно с професори и асистенти, под знамето на своите академични организации с(ъс) своите любими Ботеви народни маршове и с възторжения повик “Да живее просветата”, бяха посрещнати и изпратени от хилядното гражданство с взривове ентусиазъм...” [48].

В брой 15, пак в рубриката “Наблюдателница”, редакцията на вестника настоява за “запазване и разширяване на университета в Скопие” [49], а в брой 19 — за незабавно изпращане на български книги в “новите земи”. “Вестник “Днес” (бр. 325), четем в този брой на “Литературен критик”, разглеждайки глада за българска книга в новите земи, пише: “И сега тоя глад трябва да бъде задоволен. Министерството на народното просвещение полага всички грижи, за да замести унищожените от варварите български книги в Македония с нови. В това свое дело то трябва да бъде подкрепено най-широко”. След това следва позицията на “Литературен критик”: “И ние мислим същото. Острият глад за книги трябва да бъде наситен с(ъс) здраво и ценно четиво.

На първо място трябва да бъдат класиците на нашето перо: Ботев, Вазов, Каравелов, Славейковците, Михайловски, Влайков, Страшимиров, Йовков, Елин Пелин. Трябва да бъдат представени и всички нюанси на най-новата ни литература...” [50].

Особено показателен за патриотичната позиция на редакцията на “Литературен” е бр. 17 от 27 юни 1941 г. В този брой е публикуван уводен материал “Преливане на културни ценности”, подписан от Димитър Митрев и Елена Павлова, но Михаил Сматракалев твърди, че е негов материал. “... Тази статия, пише той, е написана от мен, но защо са я подписали Димитър Митрев и Елена Павлова, не разбрах” [51]. В материала с най-силни думи се приветства националното обединение на българския народ, след което делово се поставят въпросите за бързото културно наваксване на изоставането на българите в новите земи, което изоставане е резултат на чуждото им преди владичество. “И възторгът и радостта не спират и няма да спрат, се казва в статията. Всичко това е обяснимо: разделените ще могат да се прегърнат, да си говорят направо, да се гледат в очите и да се борят заедно за по-добро бъдеще.

Едно население, довчера разделено в три държави, се сплотява и започва да работи и живее при еднакви условия и възможности. Западнали градове и села, поради неестествените си граници, сега ще могат да растат и да се развиват.

Ето съществените причини за тая бликнала радост: сега бъдещето ще се гради в тия разпокъсани по-рано земи, заедно, с общи усилия” (к.а.).

По-нататък в статия се казва, че след обединението “изникват хиляди въпроси. Сега ще трябва да се запретнат яки ръце за работа. Стопански, политически, културни въпроси гъмжат и чакат опитната ръка да започне.

Сега ще трябва да се опознаваме. Тия отсам и ония оттатък Беласица, Шар и Пирин, ще трябва заедно да се опознаят, да се поучат от достиженията на културно-националната си деятелност. Сега ще трябва да стане едно преливане на мисли и идеи. Така ще се изравнят и стъпките. А там жаждата за знания е огромна. Насила приобщавано към чужди национални и политически системи, населението от тия, довчера разкъсани части, е останало твърде много назад. Довчерашната власт не му е позволявала да твори и говори на своя език, да пее песни, които са му по сърце, да декламира стихове от любими автори, да украсява стаите си с портрети на велики писатели и културни деятели, които уважава, да нарежда в библиотеките си книги, които го интересуват...” [52].

Централно място в следващите редове на статият заема искането за културното израстване на българското население да не се гледа единствено като на “внос” на култура от старите предели на България. Защото “падналите довчерашни граници разкриха пред нас не едно обезличено стадо от роби и нищи духом, не едно “малолетно” в културно, политическо и национално отношение племе, което не може да се държи на краката си и от нас чака да му покажем пътя, а един горд народ с героично минало, с утвърдени ценности, с ярко очертана индивидуалност, здраво стъпил на краката си, готов на борба и творчество.” [53].

От горното следва логично изводът, който в статията е предаден по следния начин: “И затова трябва да усвоим това, което са придобили (българите в новите земи — б.м.), или с други думи, необходимо е да стане едно преливане на културни ценности отсам и оттатък Вардара, отсам и оттатък Пирина. Ще трябва, значи, не само внос от тук, но и износ от там” [54].

Статията “Преливане на културни ценности” е показателна не само, че някогашният македонизъм на членовете на Македонския литературен кръжок (най-активните в миналото сега са членове на редакцията на “Литературен критик”) е отишъл в забрава, но и за пълното им всеотдаване в служба на общобългарската кауза. Привърженици някога на идеята за независима Македония, те сега се изживяват като радетели на културното, а следователно и национално интегриране на населението й с това на целокупното българско население от страните предели на България.

Впечатляващ е фактът, че това не е официалната тогава политика на БКП. Обратно — новата им позиция е израз на напора на собствените им чувства и на собствената им национална свяст, което е още едно доказателство, че предишната им позиция е била повече плод на партийна дисциплина и на криво разбрана политическа целесъобразност, отколкото на вътрешна убеденост. Официалната политика на комунистическата партия е, че македонския въпрос не може трайно да се реши със сила и против волята на другите балкански страни. БКП декларира, че становището й по македонския въпрос остава предишното — за независима Македония [55].

Поведенческата промяна у членовете на Македонския литературен кръжок и фактическият им отказ да създават друга литература довежда кръжока до дълбока организационна криза. Той не само вече не стимулира творческите пориви на най-талантливите му членове, но и постоянно им напомня за едно увлечение, от което те искат съзнателно да избягат. По тази причина заседания, на които да се обсъждат техни творби, не се провеждат в продължение на месеци. Това постави началото на саморазпускването, т.е. началото на края на Македонския литературен кръжок. Сред първите, които за продължително време прекъсват връзките си с кръжока е Никола Вапцаров. През втората половина на септември 1940 г. Той пребивава за няколко дни в Банско, след това се захваща със стихотворението “История”, написва стихотворението “Думи”, занимава се с машинната група при Съюза на българските техници със средно образование, а в началото на ноември с.г. заминава за родния си край, след като напуска работа в Изпитателната станция при Министерството на ОСП и благоустройството [56]. Следва участието му в известната. Соболева акция, заради което бил арестуван, а след това и съден.

В същото време Венко Марковски организационно се включва за участие в друга литературна група, а Антон Великов просто преустановява контактите си с кръжока [57], след като преди това, както вече беше посочено, това с направили Васил Александров, Асен Ведров, а фактически и Иван Керезиев. Кръжокът реално преустановява дейността си [58]. Естествено, при това положение краят на Македонския литературен кръжок остава само да бъде оповестен. И тъкмо така и става, след като Югославия капитулира на 18 април 1941 г., а ден след това българските войски биват посрещнати с цветя и възторг от местното население в Македония, а след още един ден — в Беломорска Тракия. На заседание на кръжока през май 1941 г. Кирил Николов обявява края му с мотива, че при новата обстановка е необходимо членовете му практически да се включат в политическата борба [59].

Саморазпускането на Македонския литературен кръжок в пропагандната литература се свързва със започналата война на Германия със Съветския съюз на 22 юни 1941 г. и с необходимостта членовете на кръжока активно да се включат в започналата от комунистическата партия съпротивителна борба. Фактите обаче показват друго. Кръжокът, както изглежда, се саморазпуска по-рано — още през май 1941 г., когато такава въоръжена съпротива не съществува. Но дори и да се приеме, че това е станало през юни 1941 г., както се опитват да представят нещата авторите от Скопие, този мотив пак си остава неубедителен. Членовете на кръжока политически са свързани с БКП. А БКП взема принципно решение за въоръжена борба на 24 юни 1941 г. Реално борбата започва в следващите месеци. Излиза, че членовете на кръжока са се включили в борба, която тогава въобще не е съществувала.

Истинската причина за официалното прекратяване дейността на кръжока може да се открие в материалите на “Литературен критик”. А те говорят, че след като голяма част от Македония е възвърната към България, макар и само административно, и местното население там жадува за българската култура, дотогава забранявана и преследвана от сръбските и гръцките власти, съчиняването на “отделна” литература, макар и формално, е абсолютен анахронизъм, Нещо повече. За патриотичната интелигенция, както и за въодушевения от станалото национално обединение български народ от двете страни на бившата граница, подобна дейност би била провокационно вредителство. Не е случаен фактът, че дори комунистическата партия не се ангажира с непопулярните македонистки прояви, а се задоволява само с привидно поддържане на коминтерновското становище [60]. На практика БКП не смята за актуален въпросът за ново откъсване на възвърнатите вече части към България, не поставя подобни задачи [61], нещо повече — слага акцент върху проблеми със стопанска и социална насоченост [62].

След първоначалната обща радост от освобождението на поробена Македония и на Беломорието, постепенно се избистрят различни политически гледища за бъдещето на вече свободните земи. Решаващ фактор се оказва започналата на 22 юни 1941 г. война на Германия със Съветския съюз и последвалото я създаване на антифашистката коалиция с участието на Англия, САЩ и други страни. Става ясно, че в условията на глобалния военен конфликт статутът на новоосвободените български земи не може да се смята за окончателно решен и че съдбата им в най-голяма степен ще зависи от изхода на гигантския двубой.

В Югославия (но не и в Македония) се разгръща силно партизанско движение. В тези условия БКП подкрепя югославските политически концепции.

БКП, която след нападението на Германия започва въоръжена борба, поставя на първо място задачата за единна борба на балканските народи срещу фашизма с презумпцията, че национално-териториалните спорове на Балканите трябва да бъдат оставени на втори план и да се решават по-късно. В името на това единство тя е принудена да приеме възвръщането на ръководната роля на ЮКП в съпротивителното движение във Вардарска Македония, и то въпреки наличието на българска власт там. Това създава възможност на ЮКП да придаде на борбата не само антифашистки, но и антибългарски характер — факт с много последици за българщината [63].

Правителствената политика по отношение на Македония и Беломорска Тракия се подкрепя също така от организациите на многобройните бежанци в България с уговорката, че в местната власт трябва да участва и коренното българско население [64].

В тази нова обстановка бившите членове на Македонския литературен кръжок, за разлика от миналото, не са идейни единомишленици. Те вече работят и живеят в различна среда и при различни условия и това се оказва определящо за политическото им поведение.

Никола Вапцаров се завръща в София и от септември 1941 г. е привлечен за сътрудник на Централната военна комисия на Българската комунистическа партия [65]. Покрай конспиративните задачи, които изпълнява, той продължава да пише стихове (“Хроника”, “Ще бъда стар”, “Антени” и др.) и да подготвя нова стихосбирка [66], която не успява да издаде. Стихотворенията са по актуалните тогава теми [67]. Участва в политическата борба със съзнанието на българин и умира с Ботевска песен на уста.

Антон Попов за разлика от повечето бивши членове на кръжока, най-продължително отстоява коминтерновските позиции. Но и македонизмът на Антон Попов секва, когато практически се включва в политическата борба. В края на 1941 и началото на 1942 г. той написва обемиста поема със заглавие “Бие дванадесетият час”, на която особено много е държал. Поемата е посветена на историческия двубой с фашизма. Слаба като литературно произведение, тя е показателна за еволюцията, която А. Попов бележи по македонския въпрос. В нея се откриват две важни промени. Първата е възприемането и от него на това, за което през 1940 г. Критикува другарите си от кръжока, а именно, че отечеството е целия свят [68]. Втората е много по-съществена. Той се самоосъжда, задето в определени години на своя живот бил загърбил собствения си народ и ясно заявява завръщането си при него. В поемата това е казано с много силни думи:

Посърнал бях,
а той ме върна
при народа,
който гине в трудолюбие
и при земята родна,
която бях разлюбил [69].

(“Той” е “животът в утрешния ден”, който Попов очаква — б.м.)


Тук няма двусмислие за това, кой е неговият народ и “земята родна”. Ако е въпрос за Македония, то кога той я е бил разлюбвал? По време на участието си в Македонския литературен кръжок ли?! Явно е, че става дума за България, за нейната земя, която той като блуден син в продължение на две-три години е загърбвал, вменявайки си, че “своя” е само този неин дял, който той произволно е отделил, наричайки го родина.

Венко Марковски е арестуван на 9 юни 1941 г., след което като антифашист е изпратен в лагера Гонда вода, оттам е прехвърлен в Еникьой [70]. В Еникьой през 1941-1942 г. Марковски пише на литературен български език хвалебствена ода за БКП със заглавие “Орлицата” [71]. По-късно избягал от лагера и станал партизанин. След войната В. Марковски работи в Скопие, но когато въстава срещу преднамерено грубата антибългарска политика на Тито, е затворен, съден за пробългарска дейност и изпратен в концентрационния лагер на острова “Голи оток”, след което се връща в България, където написва най-хубавите си стихове за нея.

Коле Неделковски е първият от членовете на Македонския литературен кръжок, който загива в борбата. След нападението на Германия над Съветския съюз той се включва в нелегална терористична група и при опит да бъде арестуван се самоубива на 2 септември 1941 г. [72]

Определено участие в политиката и борбата на БКП по време на войната вземат също Кирил Николов, Асен Ведров, Васил Александров, Антон Великов (Беломорски) и други някогашни членове на кръжока.

Няколко бивши членове на кръжока по време на войната напускат София и заминават за родните си места, както междувременно правят и хиляди други бежанци от Македония и Беломорието в България.

Михаил Сматракалев станал адвокат в Серес, но когато станало ясно, че България е победена, се завърнал в старите й предели. След септемврийската промяна през 1944 г. е изпратен за председател на окръжния съд в Неврокоп (дн. Гоце Делчев) [73]. Тодор Янев пък се установил в Щип. Там се свързал с партизаните и останал в партизанския отряд до отстъплението на германците. След това известно време работел в Скопие, но не могъл да се приспособи към антибългарската политика на Тито във Вардарска Македония и се завърнал в Стара Загора, където дълги години бил председател на тукашното македонско просветно дружество [74].

По време на войната и Митко Зафировски се включва в партизанското движение във Вардарска Македония. След войната остава в Скопие. Известно време представлява скопските власти в София, но не могъл да си спечели авторитет и влияние в България. Бил отзован и впоследствие работи в Народната библиотека в Скопие [75].

Следва да се отбележи още, че Асен Шудров (Ведров) умира при нещастен случай през 1945 г. Георги Абаджиев пък след 1948 г. заминава за Скопие и е един от учредителите на писателския съюз там.

Противоречива е съдбата на бившите членове на Македонския литературен кръжок след Втората световна война. След като от към втората половина на 1940 г. постепенно скъсват с македонизма и във времето 1941-1944 г. участват в различни форми на антифашистката борба, откъм 1945 г. насетне по конюнктурни и политически причини, а и партийната дисциплина ги заставят да изживеят повторно въвличане в отродителна за българското население в Македония политическа и идеологическа кампания. От тях се иска да засвидетелстват съпричастие в администратимното създаване на македонска нация, бидейки едни в България, а други във Вардарска Македония. Трябва да минат години, съществено да се промени политическата обстановка, и чак тогава да заявят истината за националното си самосъзнание. В различно време това правят Васил Александров, Венко Марковски, Тодор Янев, Иван Керезиев. Михаил Сматракалев в едни случаи твърди, че е бил с македонско съзнание, а в други — че и той, и останалите членове на Македонския литературен кръжок били далечни привърженици на македонистката идея [76].

Установилите се да живеят след Втората световна война във Вардарска Македония няколко някогашни членове на Македонския литературен кръжок са принудени от обстоятелствата да споделят македонизма, който става една от господстващите идеологии в Титова Югославия. Като всяка силова политика, и тази за създаване на македонска нация се нуждае от враг, за да се наложи. Този враг е намерен в лицето на етническата българщина и на държавата България. За чест обаче на тези няколко членове на някогашния кръжок те нито се поддават, нито участват в тази недостойна антибългарска кампания.

Македонският литературен кръжок е създаден да стане проводник на политиката на БКП сред младата и образована част на македонските бежанци в България. Коминтерновското влияние и обединисткото (на ВМРО/об/) възпитание на част от членовете му преформулират тази цел в задача за създаване на македонска “национална” литература, която от своя страна да насажда друго национално съзнание с оглед на бъдеща ситуация. По смисъла на тази задача, литературата, която кръжокът е трябвало да твори, се е изисквало да бъде “национално-революционна” по своя характер. Изключителните усилия, които няколко ентусиасти полагат в тази насока обаче, не довеждат до желания резултат. Литературата, която те творят не е нито македонска, а още по-малко революционна. По своите същностни белези и характеристики тя е част от българската литература, а при Вапцаров е налице дообогатяване и доразвиване на българската литература.

След непродължителен период на самозаблуда, той и повечето от неговите другари осъзнават абсурдността на мимолетност и младежко увлечение, загърбват краткотрайното си минало и отново стават горещи български патриоти, каквито са били винаги.

Политическата обстановка след Втората световна война обаче позволи някогашните младежки увлечения и грешки на членовете на кръжока да се използват предимно в кампания с антибългарска насоченост. Затова един от тях по-късно ще възкликне: “Влиянието, коминтерновското, е много страшно” [77], “... а ние по това време ... трябваше да помагаме — от една България да правиш две Българии...” [78].
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Никола Вапцаров. Спомени за поета и революционера..., С. 1979, 618-619.

2.  Никола Вапцаров. Спомени за..., с. 619.

3.  Пак там.

4. Статията е огласена от Димитър Митрев почти едновременно в “Пирински глас”, II, Ск. 20 юли 1950, с. 4, и в книгата му “Пиринска Македониjа во борба за национално ослободуванье”, Ск., 1950, с. 250. След това е препечатвана многократно в различни скопски издания. Оригиналът на статията и досега не е видял бял свят, най-вероятно защото съзнателно от нея са игнорирани пасажи, които не са устройвали скопската пропаганда — тъкмо аргументите, с които А. Попов е искал да покаже, че има “македонска нация”.

5.  Пирински глас, II, Ск., 20 август 1950, с. 4.

6.  ЦДА, Спомени № 3102-Б,  с. 14.

7.  Павлов, Т. Лъчи в преизподнята. Писма от затвора 1923-1929, С., 1961, с. 214.

8.  Поезията на Венко Марковски. Критически очерк от Тодор Павлов, С., 1939.

9.  Поезията на Венко Марковски..., с. 13.

10.  Пак там, с. 103.

11.  Т. Павлов осъзнава, че избраният път — създаване на самостоятелна езикова норма, влече след себе си засилване на обособителните процеси. Нещо повече — разбира, че при определени обстоятелства, с течение на времето, това може да породи краен македонски национализъм с открита антибългарска насоченост. Във връзка с тази опасност Т. Павлов се смята задължен да заяви, че самият той се чувства българин и че не е ни най-малко убеден в съществуването на отделна македонска нация. И ако това си самосъзнание той все пак подкрепя обособяването на литературна норма, то е именно заради политическата целесъобразност и с надеждата, че само тя не е достатъчна, за да се създаде нова нация. (Ср. Поезията на Венко Марковски. Критически очерк..., С., 1939, с. 102-103.)

12.  Попов, А. Одбрани творби, Ск., 1985, с. 113.

13.  Никола Вапцаров. Спомени за поета и революционера..., С., 1979, с. 626, 689.

14.  Ср. Балкански, Тодор, Никола Вапцаров, България и българите. Към просопографията на поета. В. Търново, 1996, с. 36.

15.  Вапцаров, Н. Спомени, Писма, Документи, С., 1953, с. 217.

16.  Пак там, с. 163.

17.  Вапцаров, Н. Цит.съч., с. 165.

18.  Трифонова, Цв. Незавършените произведения на Никола Вапцаров като текстологичен проблем (Реконструкция на поемата “Илинден”) — в “Никола Вапцаров. Нови изследвания”. Благоевград, 1995, с. 156.

19.  Пак там, с. 157.

20.  Литературен критик, бр. 18, Михаил Иванов, “Ваканцията, интелигенцията и хората на изкуството”.

21.  Литературен критик, бр. 8, 16, 18.

22.  Литературен критик, бр. 6, 8, 15.

23.  Пак там, бр. 6.

24.  ЦДА, Спомени № 3102-Б, с. 54.

25.  Неделковски, К. Пеш по светот. Стихотворения. София, 1941. В книжката, в която е отпечатана поемата, са намерили място и няколко стихотворения, в две от които — “1941” и “Глас от Македония”, скопски автори използват, за да внушат не само несекващ във времето македонизъм на Коле Неделковски, но и негов български негативизъм. В тези две стихотворения К. Неделковски действително се връща към темата на войната на Германия срещу Югославия.

26.  Литературен критик, бр. 9, 27 март 1941.

27.  Каралийчев, А. Във връзка със събитието помества в сп. “Изкуство и критика” обширен пътепис за Добруджа; Г. Цанев излиза със статията “Добруджа в творчеството на Йовков”; Ел. Багряна публикува стихотворението “Идат”; Дора Габе — “Добре дошли!”

28.  Вапцаров, Н. Ръкописно наследство, с. 485.

29.  На изложбата поради технически неуредици е имало малко младежи и това изглежда е засегнало писателя.

30.  Радонова, М. Жажда за светлина, ч. II, с. 197.

31.  Литературен критик, бр. 13, 2 юни 1941, с. 6.

32.  Пак там, бр. 16, с. 8.

33.  Кооперативна защита, № 13, (449), 15 дек. 1940, подпис А. Струмски (лит. псевдоним на А. Попов).

34.  Воля (Пловдив), № 1735, 1736, 1737-10, 11, 12 март 1941.

35.  Литературен критик, бр. 18, 5 юли 1941, подпис Михаил Иванов (Михаил Сматракалев, б.м.).

36.  Марковски, В. Народни бигори. Стихотворения. (С предговор от Ст. Младенов), С., 1938, с. 9-11; Павлов, Т. Поезията на Венко Марковски. Критически очерк. Печатни и писмени отзиви, С., 1939, с. 107, 110-111, 113-114, 116-117, 122-123 и др. Отзивите са на Ст. Младенов, Н. Лилиев, Ангел Тодоров, Теодор Траянов и др.

37.  Никола Вапцаров. Спомени за поета и революционера..., с. 531.

38.  Сматракалев, М. Македонскиот лит. Кружок..., с. 93.

39.   На машинен екземпляр на стихотворението “Доклад” например се срещат такива бележки: “Натурализъм, чужда на автора и на поезията му...”, “звучи пресилено, съвсем маниерно, като идея неясно, смътно”, “може ли борбата за Македония да бъде по-висша от война в Китай?”; за стих. “Вяра”: “Тоя грубия днешен живот може ли да се обича?”, “неуместно сравнение” и други подобни. (вж по-подробно за това у Трифонова, Цв. Наблюдения върху творческо-психологическите аспекти на Вапцаровите документални текстове”, Език и литература, 1991, кн. 3, 105-106.

40.  Трифонова, Цв. Наблюдения върху..., Език и литература, 1991, кн. 3, с. 107.

41.  Вапцаров, Н. Творби, Ск., 1979, с. 329.

42.  Пак там.

43.  Показателно за това е съобщението в този брой на вестника материалите за него да се изпращат на домашния адрес на Вапцаров.

44.  Сматракалев, М. Македонскиот лит. кружок..., 322-323.

45.   В “Литературен критик” публикували свои стихове Младен Исаев, Богомил Райнов, Крум Велков, Иван Бурин, Николай Марангозов и др., разкази и теоретически материали — Иван Хаджийски, Ангел Тодоров, Камен Калчев, Коста Веселинов, Павел Вежинов, Кирил Василев, Крум Кюлявков и др. Най-често във вестника обаче публикували свои творби членовете на Македонския литературен кръжок: Михаил Сматракалев, Никола Вапцаров, Васил Александров, Антон Попов, Асен Ведров и др. Отпечатани били също картини от художниците Борис Ангелушев, Николай Шмиргела, Панчо Георгиев, проф. Илия Петров, Д. Драганов и др.

46.  Литературен критик, бр. 11, 20 април 1941.

47.  Пак там, бр. 13, 2 юни 1941.

48.  Пак там, бр. 14, 5 юни 1941.

49.  Пак там, бр. 15, 12 юни 1941.

50.  Пак там, бр. 19, 22 юли 1941.

51.  Сматракалев, М. Македонският лит. кружок..., с. 326.

52.  Преливане на културни ценности, Литературен критик, бр. 17, 27 юни 1941.

53.  Преливане на културни..., Литературен критик, бр. 17, 27 юни 1941.

54.  Пак там.

55.  ЦДА, ф. 1-Б, оп. 4, а.е. 358, л. 1-2. Тази позиция на вътрешното ръководство на БКП не се споделя от всички. Т. Павлов е против това радостта от “станалата промяна”, т.е. въвеждането на българска администрация в “новите земи” да се таксува “като пример на реакционен шовинистичен бяс” и настоява “на чисто културната работа на населението в Македония с българско национално самосъзнание не само да не се пречи, напротив, ще трябва да й гарантираме свобода и дори да я подпомагаме...” (ЦДА, ф. 3, оп. 4, а.е. 590, л. 30).

56.  ЦДА, ф. 3-Б, оп. 4, а.е. 590, л. 30.

57.  Вапцаров, Н. Спомени. Писма. Документи, С., 1953, с. 177.

58.  В спомените това се обяснява като полицейски натиск, какъвто няма.

59.  Вапцаров, Н. Спомени за поета и революционера..., с. 617.

60.  ЦДА, ф. 3-Б, оп. 4, а.е. 590, л. 22.

61.  Пак там, л. 28.

62.  Пак там, л. 22.

63.  Сирков, Д. Българският национално-териториален проблем по ново време на Втората световна война, в “Българска народност и нация през вековете ..., ч. II, С., 1988, 138-139.

64.  Манчев, Кр. Югославия и международните отношения на Балканите 1933-1939. С., 1989, с. 164.

65.  Вапцарова, Бойка. Никола Вапцаров. Летопис..., с. 321.

66.  Пак там, 222-243.

67.  Има сведения, че Вапцаров е замислял поема за Македония и по-точно — за нерадостната съдба на бежанците от нея. В Скопие правят опит да използват този факт като доказателство, че Вапцаров до края на живота си е останал верен на македонизма, като за целта отнасят това му намерение за през 1942 г. От спомените на Г. Караславов обаче се вижда, че става дума за пролетта на 1941 г. По-важно обаче е друго. Основната идея на замислената поема е социална, а не политическа. (Караславов, Г. Срещи и разговори с Н. Вапцаров, С., 1961, с. 166-179.

68.  Попов, А. Слушай, фронт!, 1982, с. 26.

69.  Пак там, с. 30.

70.  ЦДА, Спомени № 3102-Б, с. 54.

71.  Павлов, Т. Лъчи в преизподнята..., с. 214.

72.  Неделковски, К. Избор. Мисла. Ск., 1987, с. 120; Никола Вапцаров. Спомени. Писма. Документи. С., 1953, с. 326.

73.  Сматракалев, М. Македонскиот лит. кружок..., 84-85.

74.  Пак там, с. 89.

75.  Сматракалев, М. Македонскиот лит. кружок..., 124-125.

76.  Балкански, Т. Никола Вапцаров. България и българите..., В. Търново, 1996, с. 36.

77.  ЦДА, Спомени № 3102-Б, с. 62.

78.  Пак там, с. 21.