Глава II
Първоначална територия на българската държава при нейното образуване и утвърждаване (681—800 г.)
След злополучния поход на имп. Константин IV Погонат (668—685), който не могъл да попречи на Аспаруховите българи да заемат земите по Долни Дунав, Византия била принудена с договора от 681 г. да признае de jure самото съществуване на новата българска държава и владението ѝ върху отвоюваната територия, която de facto вече се намирала под властта на хана. Тези бивши византийски земи били южно от голямата река и достигали Черно море и Стара планина.
Територията на новоучредената държава обаче се простирала и извън тези предишни византийски владения. Тя обхващала пространни земи на север и североизток от споменатата река. В известието си за основаването на Българската държава на Долни Дунав Теофан Изповедник сочи само естествените ѝ граници, и то откъм Византия. [1] Те напълно се потвърждават при съпоставка със запазилите се през вековете следи от землените защитни съоръжения по Стара планина и морското крайбрежие. [2] Тези паметници и сведението у същия византийски летописец, че прабългарите „преселили” склавинското племе севери „от предната част на прохода [вероятно Върбишия [3] ] до източните [т. е. Черноморските] области”, [4] позволява да се определят доста точно граничните области на България към Тракия, респ. по посока на Византия.
Всички автори приемат, че на юг в пределите на Аспарухова България били предпланините (предгорията) на Стара планина, [5] по линията на балканските окопи, „като всички северни, а на места и южни устия на балканските проходи се намирали в ръцете на българите” [6].
Според К. Шкорпил римско-византийската старопланинска отбранителна линия е служела за „първата южна граница на новосъздадената в 679 г. българо-славянска държава” [7]. Но и той смята, че тя не вървяла само по главния балкански гребен, почващ от нос Емине, а и по северните му подножия, като на места преминавала и на северните балкански клонове (Голишката пл.), другаде и по главния гребен или по един от двата му склона. [8] За южна граница на балканската укрепителна система именитият археолог правилно приема р. Айтоска, р. Мътница и горното течение на р. Тунджа. [9]
Според народното предание землените укрепления, наричани „прегради”, на турски език „герме” или „еркесия” (= пресечена земя), вървели без прекъсване по гребена на планината „от морето до границата със Сърбия”, [10] т. е. до днешната българо-югославска граница. В същност изглежда, че само ниските части на планината и проходите са били пресечени с окопи, които служели за наблюдение и опора на стражите. Техният ров е изкопан на юг — към неприятеля. Не навсякъде тези съоръжения имали площадка (берма) между изкопа и насипа. [11] Някъде землените окопи били подсилени с укрепления. На места някои от последните имали зидани части. К. Шкорпил допуска, че по билото на окоповия насип се издигала палисада. Но този плет от тръни или побити колове е бил от нетраен материал, който не оставя следи. [12] Това вероятно е споменатата вече у Теофан „Чика”. [13]
В противоречие с твърдението си, че укрепената линия била първата българо-византийска граница, К. Шкорпил другаде правилно определя системата от окопи като отбранителна, а не като погранична (limes). [14]
Наистина не е логично да смятаме, че след като са овладели Старопланинския масив, Аспаруховите българи са се задоволили да осигурят само северните изходи на проходите. Като били „заселвани” „от предната [от гледище на Цариград, б. м. — П. К.] част на прохода до източните области”, северите са изпълнявали задачата да пазят една гранична зона, която не може да не е обхващала цялата Старопланинска област заедно с южните ѝ скатове. От сведенията в изворите проличава ясно, че северите от племето на Славун давали стражеви и съгледвачески части, които наблюдавали движението и нанасяли вреди на неприятеля още от равнината. [15] Те ще да са поемали и първия му удар, като са се осланяли на укрепителните съоръжения, докато получат подкрепление от племенното опълчение или централната власт.
По този ред на мисли логично е да се приеме, че южните предели на българската държава откъм Тракия, респ. по посока на Византия, са обхващали една гранична област. Последната съставлявала пелия Старопланински масив с непосредствено прилежащите към него земи. Следователно землените
1. Theop. Chronographia. . ., p. 359 ( = ГИБИ, Т. III, с. 263—264: „Като видели, че мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините [т. е. проходите на Стара планина] и Понтийското море. . .”
2. Вж. К. Шкорпил. ИРАИК, X, с. 525—527; X. и К. Шкорпилови. Преглед на древнобългарските паметници. . ., с. 118 и сл., 121 и сл.; К. Шкорпил. Стратегически постройки. . . II, с. 129 и сл.
Новите изследвания след 1971 г. показаха, че известните на братя Шкорпил окопи са по-дълги и се намират не само напряко на речните долини, които са отворени към морето, но и по самия ръб на издигащия се над плажовете бряг. Вж. Р. Ст. Рашев. Български землени укрепителни строежи на Долния Дунав (VII—X в.). Кандидатска дисертация, С., 1977.
3. Проходът не е отъждествен със сигурност. Според К. Иречек. AEM. X, 1886, Н. 2, р. 157; К. Шкорпил. ИРАИК, X, с. 510, 564; В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. I, с. 142, 146, 411—412 — това е Ришкият; според В. Аврамов. Плиска—Преслав. I. С., 1929, с. 78—94 — Веселиновският, а според Ив. Дуйчев. Проучвания. . ., с. 163, бел. 1 — Върбишкияг, като най-известен и използуван през средните векове, а Веригава в Стара планина (Името се извежда от славянската дума „верига”). Има вероятност обаче да е от тракийски произход, но преосмислен от склавините топоним.
4. Theoph. Chronographia. . ., p. 359. Тук използуваме превода на Ив. Дуйчев. Проучвания. . ., с. 163. Срв. Този в ГИБИ, Т. III, с. 263—264.
5. К. Иречек. История болгар. Одесса, 1878, с. 159 (който се придържа към казаното от П. Й. Шафарик); В. Н. Златарски. История. . ., Т. I, ч. 1, с. 151—152.
6. Вж. В. Н. Златарски. История. Т. I. ч. I, с. 152.
7. К. Шкорпил. Стратегически постройки. . . II, с. 200.
8. Пак там.
9. Пак там, с. 199.
10. К. Шкорпил. Преглед на древнобългарските паметници. . ., с. II; ИРАИК. X, с. 533.
11. С берма напр. били окопите при с. Приселци, Бургаски окръг, при прохода Вартник и др. Вж. К. Шкорпил. ИРАИК, X, с. 534— 535.
12. Вж. К. Шкорпил. Преглед на древнобългарските паметници. . ., с. 13, където се позовава на свидетелството на арабския писател Ал-Масуди за начина, по който българите обграждали земите си; Стратегически постройки. . ., II, с. 199.
13. Вж. тук, гл. I.
14. К. Шкорпил. Стратегически постройки. . . II, с. 199—200.
15. ГИБИ, Т. III, с. 272.
23
укрепителни съоръжения не са могли да бъдат граничната линия, а отбранителна система, разположена в различна дълбочина по фронта на неприятеля и съобразена с местността. Обитаваните земи са започвали северно от проходите, както това се изяснява от израза на Теофан Изповедник: „от предната [т. е. от негова и на цариградчани гледна точка — б. м. — П. К.] част на прохода” [16]. Константин V Копроним „. . . намерил клисурите без стража поради лъжовнит мир, навлязъл в България чак до Чика и като хвърлил огън в аулите, които намерил, със страх се завърнал, без да направи нищо доблестно. . .” [17] От този израз проличава, че южно от долината на Камчия или Старопланинските окопи до южните части на проходите е била охраняваната гранична и необитавана (като изключим стражите) зона. По всяка вероятност обаче тя се е простирала и на юг от планинската, обрасла през тази епоха с гъсти, непроходими гори област, може би и в напуснатата от елинизнраната част от старото население и заета от склавините Тракия, до териториите, които все още били контролирани от империята.
Както видяхме, Р. Й. Лилие разкрива въз основа на приведените от него изворни данни и изводи вече една съвсем различна от приеманата в научната книжнина действителност в балканските владения на империята, а по-специално в Тракия през VII—VIII в. Приведеното от него свидетелство в арабския извор Khitab Al-Uyun, че „областта на Маракия [= Тракия] по това време [т. е. VII в.] бе пуста. . . И това бе тогава една от най-големите слабости на Ал-Кустантиния [= Византия]. . .” и анализът на списъците на взелите участие в църковните събори в края на VII в. владици показват, че цариградската власт се разпростирала само върху тесни ивици от Черноморското крайбрежие от Месемврия (дн. Несебър) и Созопол до столицата, с Виза във вътрешността, Мраморноморското и Егейското, но до Енос. Не е ясно, както видяхме, положението на Одрин, чийто митрополит не се явява на съборите. [18]
Липсват каквито и да било данни за отношенията между хановете в Плиска и склавинските племена в Тракия, както и с тези в Софийското поле и долината на Струма и Нишава. В областта на Сердика или Средец по склавински (дн. София) българската гранична зона е стигала поне до предпланините на Етрополската планина и Мургаш. Отбранителен окоп е пресичал Арабаконашкия проход. Според някои сведения това съоръжение се свързвало с Островския окоп при с. Габаре, Врачански окръг. [19] Но окопите са осигурителните съоръжения на „Вътрешната област” и не очертават външните предели на териториите, обитавани от склавинските племена в България.
Известна светлина върху отношенията между Плиска и склавините в Тракия, както и някои от условията на договора, сключен между хан Аспарух и Константин IV Погонат през 681 г., хвърля изразът у Теофан Изповедник, че имп. Юстиниан II: „нарушил сключения с българите мир, като пренебрегнал установените от неговия баща официални разпоредби и заповядал конните отреди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и склавиниите. . . През тази година [688] Юстиниан се отправил на поход срещу Склавиния и България. Той отблъснал българите, които тогава го пресрещнали, и нападайки, чак до Солун, заловил множество славяни, едни с война, други пък доброволно минали на негова страна и като ги прекарал през Абидос, поселил ги в областта Опсикион. На връщане бил причакан от българите в теснините на Клисурата [20] и едва успял да премине, като голяма част от войниците му била избита и мнозина били ранени. . .” [21]
Независимо от спора, дали българите, които подложили на сеч ромеите, са Долнодунавските или Куберовите в Солунската област и какви са били техните взаимоотношения, [22] този текст разкрива задължението, поето от империята при договорното признание на българската държава — да не се предприемат военни действия срещу склавините. Затова при похода на Юстиниан II българите, които явно са поставили това условие, се намесили в тяхна защита. Действията на императора, възползувал се от затишието на арабския фронт, за да се опита да реши въпросите на Балканите, могли да донесат 30 хиляди пленници и само малко да отслабят славянския натиск в Тракия. Колонизацията на сирийци в тази област и района на Стримон и Бистрица, където някои селища, като Енос, Филипи, Амфипол и Едеса (Воден), били отново заселени, бил само палиатив, защото те отново били загубени — на събора през 787 г. пак не били представени със своите владици. [23]
На запад Аспарухова България е граничела с Аварското хаганство. При буквалното тълкуване на споменатото вече Теофаново известие и когато землените окопи в днешна Северозападна България се приемаха за гранични, западната граница на новоучредената държава бе очертана от някои автори по Стара планина и до Искър [24] или в пространството между последната река и Тимок.
В. Н. Златарски смята, че западната граница „първоначално е вървяла по р. Искър до устието на р. Панега, оттам по бърдото Дреновица до с. Габаре, после по Островския окоп достигала до Дунава”, където е имало землено укрепление на върха Алибаш. [25] Позовавайки се на Арменската география от това време, той приема, че по-късно (след като отблъснал аварите на запад [26]) територията на България била разширена до линията, образувана от „изхода на Искърския пролом. . . по Врачанската планина на север към р. Огоста, по тая река до с. Хайредин, откъдето тя съвпадала със съществуващия днес стар окоп, който отива право на север до самия Дунав западно от с. Козлодуй при върха Килербаир” [27].
Братя Шкорпил също приемат, че „окопът от Орханийския проход до с. Остров е образувал във времето на Аспарух западната граница на България”, като отвъд нея на запад било Авария. [28]
По този въпрос Ив. Дуйчев основателно обърна внимание върху посочването на Теофан, че Аспарухова България на запад достигала държавата на аварите (μέχρις Ἀβαρίας). Въпреки липсата на достатъчно исторически свидетелства за югоизточната граница на Аварското хаганство през втората половина на VII в. същият автор изказва съмнение, че в пределите му се е включвала старата Горна Мизия и затова приема, че Аспарухова България се разпростирала по време на основаването си върху двете Мизии. Ив. Дуйчев смята, че западната граница на Аспарухова България се очертавала от последните разклонения на Стара планина западно от р. Тимок. [29] Тълкуването и предложението на Ив. Дуйчев са съвсем основателни, но се нуждаят от някои доуточнения.
Римската провинция Горна Мизия се простирала до р. Колубара, а има известие, че хаганът преследвал неуспешно Кубер до Дунава. Когато последният преминал казаната река, той дошъл във византийските предели. [30] Но дали може да се каже, че тогава Дунав е разделял хаганството от империята, или изразът е употребен в традиционния смисъл и предявява само една ромейска претенция? А може би той се явява само като една архаизация: исторически и формално се е считало, че империята владеела западния дял от Горна Мизия. Но тя в същност е била вече заета от склавинските племена моравци и браничевци. По всичко изглежда, че тогава само източният дял от Горна Мизия, населен от тимочаните, е спадал към Аспаруховата държавна общност като съюзна и гранична територия под върховната власт на хана.
Що се отнася до старите крепости Сингидунум (Белград), Виминациум (Браничево, при дн. гр. Костолац), Наисос (Ниш) и самата Сердика, те ще да са били напуснати от гарнизоните
16. ГИБИ, III, с. 272.
17. Пак там, с. 263.
18. R. J. Lilie, „Thrakien” und „Thrakesion”. . ., p. 36 sq.
19. K. Шкорпил. Двайсетгодишната дейност на ВАД. . ., с. 52.
20. Отъждествяването на тази клисура е спорно. Вж. Ив. Дуйчев. Славяни и първобългари. . ., с. 197, смята, че това е проходът Аконтисма (на запад от устието на р. Места), а В. Бешевлиев. Надписите около Мадарския конник. — В: Мадарският конник. С., 1956, с. 62, предполага, че тези теснини били устието на р. Рендина.
22. Вж. за това В. Бешевлиев. Надписите около Мадарския конник. . .,с. 62—64; В. Гюзелев. Участието на българите в отблъскването на арабската обсада на Цариград през 717—718 г. — ИПр, XXIX, 1973, кн. 3, с. 44 и сл.
23. R. J. Lilie. „Thrakien” und „Thrakesion”. . ., p. 38—40.
24. Г. Цанкова-Петкова. О территории. . ., с. 139—140.
25. В. H. Златарски. История. . ., T. I, ч. 1, c. 152.
26. В. Н. Златарски. Българските князе от рода Дуло. — ПСп, кн. LXIII, 1903, с. 574. Вж. за този източник тук, гл. I.
27. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 1, с. 152.
28. К. и X. Шкорпилови. Двайсетгодишна дейност на ВАД. . ., с. 52.
29. Ив. Дуйчев. Обединение на славянски племена. . ., с. 71; П. Мутафчиев. История. . . Т. I, с. 126.
30. Acta S. Demetrii. Miracula, V, 196 (ГИБИ, Т. III, с. 159—160).
24
и населението им. В това отношение има изворни известия и археологически данни. [31] Така например при мотивировката си пред аварския хаган, когато искал помощ за превземането на Солун, славянските първенци уверявали, че „ще превземат града не само заради това, че е обграден от тях, но тъй като вече са опустошили всички околни градове и области и защото само той е останал цял и прибирал всички бегълци от Подунавието, Панония, Дакия, Дардания и от другите епархии и селища, които се укрепявали. . .” [32] За укриването на бегълци от Ниш и Сердика в Солун, който им осигурявал закрила през време на склавинските нападения, говори и друг пасаж от „Чудесата на св. Димитър Солунски”: при отбраната на този град „защитниците се окуражаваха едни други с думи. Тези пък, които бяха от Ниш и Сердика и имаха опит в сраженията [със славяните] край техните стени, плачейки,им казваха: „Избягахме оттам и дойдохме тук, за да загинем с вас. . .” [33]
Доколко е било намаляло и рядко населението в Македония, Тесалия и Ахайя в края на VI и началото на VII в., може да се съди от един друг откъс от същия паметник — известието за аваро-славянската обсада на Солун около 596 г.: „Някой би помислил, че в Солун се намират на куп всички македонци, тесалийци и ахайци. Но и всичките заедно не биха представлявали и една малка част от това варварско множество, което е обкръжило града.” [34]
Колкото и да се допусне, че в тези текстове и у авторите, които говорят за разреждането на населението в европейските провинции на Византия, има преувеличения, то трудно е могло да устои на славянските нападения и очевидно е потърсило спасение другаде. Естествено, че и град като Солун независимо от величината си все пак е заемал ограничена площ и не е могъл да побере толкова голям брой бежанци и от север, и от юг, поради което те ще да са били препращани оттам с кораби. [35]
При това положение натискът на склавините още през първата половина на VI в. ще да е изтласкал значителен брой от елинизираното старо балканско население главно към столицата и особено в Тракийската низина, [36] а след заемането ѝ от склавини — вероятно в островите и Мала Азия. Това е още едно потвърждение за изказаната от Р. Й. Лилие теза, че Византия е загубила контрола си върху вътрешността на страната.
Още едно изворно известие, което показва, че хинтерландът на Черноморското крайбрежие е бил зает през VII в. от склавински племена, намираме пак в „Чудесата на св. Димитър Солунски”: в разказа за бягството на задържания под подозрение в Цариград княз на ринхините Пребънд. Той бил заловен скрит в тръстиката край имението на един от императорските преводачи край Виза. За този град има данни от списъците на църковните събори през 680—681 г., че е бил представен с епископа си. [37] А в „Чудесата” се казва, че Виза „се намирала близо до други славянски племена, при които той можел да избяга и да се спаси. . .” [38]
Извън многобройните и многочислени депортации на склавини в Мала Азия [39] косвено свидетелство за плътното им заселване в Тракия намираме и в някои данни от средновековната топонимия, засвидетелствувани в изворите. Особено показателни за славянския облик на Тракия са списъците на епископските катедри, подчинени на цариградския патриарх през X в., и специално списъците от времето на Лъв VI Мъдри (886—912), датирани от В. Грюмел към 901—902 г., или според нас — по-скоро от самия край на IX в. [40] и от управлението на Константин VII Багрянородни — към 940 г. [41] Там се срещат редица славянски местни имена за седалищата на епископите в епархията „Тракия” под ведомството на Филипополския (Пловдивския) митрополит. Пет от общо десет имена, т. е. половината, са славянски според корена или окончанието си: Драмица, Йоаница, Лютица, Буково и Великия. Трябва да се подчертае, че последните са обхващали почти цялата Родопска област и сами по себе си сочат за славянската етническа принадлежност на мнозинството от населението в този район, в Елховско и други предимно планински, [42] но и равнинни местности. В това отношение особено показателни са имената „Загория” [43] и „Великия”, които не са селищни, а областни наименования.
За заселването и гъстотата на склавините в Тракия през един по-продължителен период показва и самият факт, че през IX—X в. те вече са наложили свои местни имена — на селища и области, а главното, че след възстановяването на ромейската власт в Тракия те са били възприети дори и от една толкова консервативна институция като Патриаршията в актовете, излизащи от нейната канцелария. В случая не трябва да се пренебрегва и обстоятелството, че епископските седалища са били в градове и крепости, чиито имена са твърде устойчиви топоними, които с много малки изключения претърпяват промени изцяло или по формата си вследствие настаняването на нови обитатели в тяхната околност. [44] — На запад от отбранителните землени съоръжения (трите реда окопи — Ломски, Хайредински и Островски), които осигурявали вътрешния дял от българската държавна общност имали прабългарски стражи, [45] до вододела на Тимок и Морава се простирала гранична зона, чиято отбрана е била поберена на съюзното склавинско племе тимочани. Тъй че според естественото си очертание тогавашната югозападна граница към невлизащите в българската държавна общност склавински племена би следвало да се постави по планините Мироч, Дели Иван (Дели Йован), Велики Кръш (Велики Крш), Кучай, Рътан (Ртань) и Свърлижката планина. [46]
От Железни врата на Дунава започвала граничната област на северозападните и северните предели на Аспарухова България, опиращи се до Аварското хаганство. Естествена преграда тук се очертава Карпатската планинска верига. Южно и източно от нея не са известни археологически находки или други данни, които да сочат, че авари са се заселвали в днешно Влашко и Молдава. [47]
Тези две области се обитавали от склавини, които още през VI в. укрепили здраво своята граница по билото на Карпатите откъм Аварското хаганство. Съюзната територия,
31. Пътят на бежанците към Тракия и Цариград е очертан от местата, където са открити колективни монетни находки от тази епоха — по-големите магистрали, водеши към тази област. Вж. J. Jurukova. Les invasions slaves au sud du Danube d'après les trésors monétaires en Bulgarie. BBl, III, 1969.
32. Acta S. Demetrii. Miracula. p. 167B (= ГИБИ, T. III, c. 134).
33. Ibidem, p. 167 (= ГИБИ, T. III, c. 135).
34. Коментаторът на „Чудесата” във ВИИНЈ, T. I, с. 178, бел. 11а, с право приема, че Македония и Гърция по това време са били съвсем слабо населени. За датировката на тази обсада вж. пак там, с. 179, бел. 12.
35. П. Коледаров. Образуване на тема „Македония”. . ., с. 226— 227 и посочените там изворни известия.
36. Прокопий Кесарский съобщава, че още по негово време, т. е. през втората половина на VI в., крепостите Одрин, Пловдив, Берое (дн. Стара Загора) и Плотинопол (вер. дн. Узункюпрю в Югоизточна Тракия, Турция) тогава се смятали за „гранични на многобройни варварски племена” (Proc. Caesariensis. De aedificiis, IV. II, Opera omnia, ed. A. Haury, ed. stereot. G. Wirth, vol. IV, Lipsiae, 1963, p. 145).
Част от старото население на Континентална Гърция и специално на Патрас в Пелопонес забягнало. Вж. R. J. Lilie. „Thrakien” und „Thrakesion”. . ., S. 45, Bern. 158, 159.
За съдбата на неслинизираното и елинизирано старо балканско население през VII в. вж. P. Koledarov. Politische und elhnographische Veränderungen auf dem Balkan im 7. Jahrhundert, Etudes historiqucs, X, Sofia (под печат).
37. R. J. Lilie. „Thrakien” und „Thrakesion”. . ., p. 36.
38. Acta S. Demetrii. Miracula, 72 (= ГИБИ, T. III, c. 145—146).
39. П. Коледаров. Образуване на тема „Македония”. . ., с. 229, бел. 49.
40. Вж. V. Grumel. Les régestes des actes du Patriarchat de Constantinople, V, 2. Istanbul. 1936, № 598; П. Коледаров. Климент Охридски. . ., c. 156, бел. 1.
41. ГИБИ, Т. IV, с. 158—165.
42. V. Gjuselev. Forschungen zur Geschichte. . ., I. Konstantia, p. 158— 163; П. Коледаров. Климент Охридски. . ., c. 172—152.
43. Вж. съобщението у Георги Монах за „дадената” от имп. Юстиниан II на България територия в Тракия: Откъснал от ромеите земя, назована Загория, дал му я. . .” (ГИБИ, Т. IV, с. 49).
44. П. Коледаров. Образуване на тема „Македония”. . ., с. 229.
45. Б. Николов. Раннобългарски находки..., с. 33—37.
46. Тази западна граница приема, макар и без да се обосновава и да я уточнява, и П. Мутафчиев. История. . ., Т. I, с. 126. Той смята, че в Аспаруховата държава била включена цяла Мизия до планинската област около р. Тимок. А. Стратос също приема, че след образуването на българската държава византийската граница през VII в. минавала източно от Белград. Вж. A. Stratos. Les frontières de l'Empire au cours du VIIe siècle, Actes du XIVe congrès des études byzantines. Bucarest. 1975; T. II, Bucarest, 1975, p. 434. Този автор обаче не взима пред вид, че византийската власт е била изгубила контрола си върху тези територии през разглежданата епоха.
47. Вж. карта XV. Teritoriul Carputo-Danubian în sec. VI—IX. Populația autochtonă, direcțiile de deplasare a gepizilor, avarilor, protobulgarilor şi pătrunderea slavilor, Istoria Romîniei. T. I, към p. 747. Аварските археологически материали се срешат в източна посока само до Карпатите, т. е. в дн. Седмиградско.
25
между Дунава и тази планинска верига също образувала граничната област, осигуряваща България в северозападна посока.
Поставя се въпросът, кои са били склавинските племена в тези предели. Името, останало от средновековието на днешно Западно или наричано още Мало (Кара, т. е. Черно) Влашко — „Северински Банат” (в маджарските документи — Szörény bánság, днес Олтения), както и името на дн. град Дробета — Северни (доскоро Турну Северин-Северска кула или Чернец [48]) следва да се свържат с известното ни от византийските извори племе на северите от групата на склавините. Пръв обръща внимание върху връзката между имената на споменатите град и област със северите видният чешки славист Любор Нидерле. [49]
Според изричното съобщение на Теофан Изповедник северите били поставени от хан Аспарух да пазят границите с Тракия или по-точно към ограничените по площ територии, все още контролирани от Византия: „от предната част на проходите до източните [т. е. черноморските — б. м. — П. К.] области, а останалите седем племена били преселени на юг и запад, чак до държавата на аварите. . .” [50] Ако въобще е имало размествания на склавините, то би трябвало да се предположи, че или старите живелища на северите са били в днешно Западно Влашко (към големия завой на Дунава при Железните врата), или че една значителна част от тях е била изпратена там от Мизия, където те са се били установили. За да може да се запази името на северите на север от Дунава през късното средновековие — до 1255 г., когато маджарите завземат днешно Западно Влашко и създават Северинското банство, — следва да приемем, че те са населявали две различни области. Това обстоятелство изглежда е останало неизвестно на византийските автори поради отдалечеността на тези предели от Цариград.
Що се отнася обаче до имената на останалите, пазещи граничните предели откъм Аварското хаганство съюзни на Аспаруховите българи склавински племена в днешно Влашко и Молдава, те остават неизвестни. Това също се дължи на неосведомеността и липсата на пряк интерес у византийските писатели към по-отдалечените от империята територии. Очевидно те са знаели само северите като обитатели на Мизия (бивша провинция на империята, а след основаването на българската държава — най-близко разположена до владенията ѝ земя), но не и имената на останалите племена от склавините, обитатели на отвъддунавските територии.
В това отношение още по-лаконичен е текстът у патриарх Никифор: „... На едни от склавините прабългарите заповядали да охраняват близките до аварите земи, а на други — да пазят съседните до ромеите земи...” [51] Той не споменава името дори и на северите, като въобще не говори за каквито и да било размествания на склавинските племена.
Понеже близките до Аварското хаганство предели били по това време днешно Влашко и Молдава, то следва да се отхвърлят изказаните досега предположения, че землените укрепления през низината по левия бряг на Дунава са очертавали северните граници на новообразуваната българска държава. [52] Трите окопа (браздите „Судика” и „Новакова” и този по десния бряг на Дунава) очевидно са имали, както видяхме, съшото отбранително предназначение — да осигуряват вътрешния ѝ дял, както подобните съоръжения в днешна Северозападна България. Добруджа и Южна Бесарабия.
Според В. Н. Златарски времето и начинът на присъединяването на отвъддунавските български владения остават неизвестни, но той изказва предположението, че това е вървяло успоредно с постепенния упадък на аварската мощ. [53] Казаното обаче може да бъде вярно само за северозападните, но не и за североизточните български предели. Отвъд Дунавската Делта и по Северозападното Черноморие властта на хан Аспарух се утвърдила още с отбиването на хазарската опасност и задържането на силите на хаганството по Долни Днепър.
Действителната северна граница на българската държавна общност още с учредяването си е минавала по границата между гористата и гористо-степната област по Северното Черноморие. [54] В тази посока и на североизток към Хазарското хаганство отбраната на новооснованата държава била поверена на заселилите степта съюзни прабългарски племенни групи, последвали Аспаруховите уногондури след напускането на Кубратова България.
Етническият облик на земите между устията на Дунава и Долни Днепър по това време обаче е бил твърде пъстър. Остатъците от античните обитатели — скити и гети — се смесили със сармати, склавини (сред които може да се допусне, че са останали и източни славяни, т. е. анти или руси), [55] авари и прабългари. Част от последните са се били поселили в Северното Черноморие още когато били увлечени от хуните и аварите в движението им към Средна Европа, а някои може би са заседнали след завръщането оттам на хуните, когато Атила починал.
Разкопките и проучванията на съветските археолози в последно време показват, че културните следи в гористо-степната област в Северното Черноморие през разглежданата епоха са от т. нар. „салтово-маяцка” и „пастирска” култура. [56] Салтово-маяцката се разпространила в множеството си варианти [57] на една твърде значителна територия от Средна Волга до Долни Дунав, в басейна на Дон и Северския Донец, а както проличава от археологическите проучвания [58] — вероятно и до Днепър и Южен Буг, Приазовието, Северен Дагестан, Крим и в Северокавказска Алания. Съобразно с това и примеса от алани или хазари се различават трите главни варианта на салтово-маяцката култура: български, алански и хазарски.
Резултатите от археологическите разкопки и проучвания в Североизточна България, на територията на CP Румъния и в Бесарабия (в състава на Молдавската и Украинската ССР),
48. За това средновековно българско име на дн. гр. Дробета-Северин вж. П. Коледаров. План на река Дунав от Земун до устието му, съставен от 1779 до 1782 г., ИДА, XXXVII. 1979, с. 141 и 149, бел. 48.
49. L. Niederle. Slovánske starožitnosty. T. I. Praha, 1906, Odd. 1, Dil. 2 — Slovány jižni. s. 415—416 и приложената карта.
Според А. А. Кочубинский името „Олтения” било измислено и въведено в румънската съвременна книжнина, след като не била намерена никаква връзка с римските императори от дома на Северите, за да се изостави традиционното име „Северински Банат”. Вж. А. А. Кочубинский. Записки Императорского Русского университета. Т. LXXIV, Одесса, 1899, с. 254—255, бел. 2.
50. ГИБИ, T. III, с. 263—264.
51. Nic. Patr. Breviarium. . ., p. 35 ( = ГИБИ, T. III, с. 296).
52. В. Н. Златарски. История. . . T. I, ч. I, с. 152—154 — определя твърде условно тези граници по „Новакова бразда” от напречния (в посока от север към юг) окоп при р. Олтул като продължение на Южнодунавския — Островския окоп при устието на р. Жиул до окопа южно от Браила, по Дунава, Серет към Прут, по Южнобесарабския окоп до завършека му при ез. Кундук и „в същата посока на изток и североизток до хазарската граница или пък, след като достигнела до Днестър, спущала се по тая река надолу към Черно море. За авторите на „История на българската държава и право” (с. 68) северната граница на България не е напълно установена, но приемат, че тя включвала земи и на север от Дунава.
53. В. Н. Златарски. История. . ., Т. I, ч. 1, с. 155.
54. За границата на Черноморското полесие през Ранното средновековие вж. С. А. Плетнева. От кочевий. . ., приложените карти.
55. Като доказателство за първите контакти на прабългарите със славяните още преди идването на първите на Долни Дунав се взимат звучащите като славянски имена „Гостун” и „Безмер” на владетели в „Именника на българските ханове”. Вж. литературата по въпроса у Д. Ангелов. Образуване. . с. 195—196. Той смята, че териториалната близост между двата съюза, която била налице в продължение на дълги години, не е могла да не създаде условия за сближаване и опознаване помежду им.
56. Н. Я. Мерперт. О генезисе салтовской культуры. — КСИИМК, вып. 36, 1951, с. 14 и сл.; И. П. Ляпушкин. Памятники салтово-маяцкой културы в басейне р. Дона, МИА, 62, М., 1956; Ст. Станчев [Ваклинов]. Некрополът до Нови Пазар. С., 1958, с. 283—323; М. И. Артамонов. История хазар. . .; С. А. Плетнева. От кочевий. . ., с. 3, 12; М. И. Артамонов. Етническата принадлежност и историческото значение на пастирската култура. — Археология, XI, 1969, кн. 3, с. 1—9.
57. Долнодунавският вариант от салтово-маяцката култура е и т. нар. „Балкано-Дунавска култура” или „култура Дриду”. Във връзка с опитите да се обявят някои старобългарски паметници за „проторумънски” (вж. E. Zaharia, Săpăturile de la Dridu. Bucureşti, 1967), един от най-големитс познавачи на средновековните култури в Югоизточна Европа — съветският археолог М. И. Артамонов заключава: „Отделянето на средновековната българска култура като отделна — т. нар. „Дриду”, е произволно и е продиктувано от национална тенденциозност” (Болгарские культуры Северного и Западного Причерноморья. Доклады ГОСССР, 15, 1970, с. 13). Същото гледище се застъпва и ог други съветски археолози Вж. Г. Б. Феодоров и Г. Ф. Чеботаренко. Материалы . . и др.
Вж. също някои български критики на квалификацията на „културата Дриду” като проторумънска: Ив. Божилов. Културата Дриду и Първото българско царство ИПр, 1970, кн. 4, с. 115—124; рецензията на Ст. Ангелова за Э. А. Рыкман, И. А. Рафаилович, И. Г. Хынку. Очерки истории культуры Молдавии, Кишинев, 1971. — ИПр. XXX, 1974, кн. 3, с. 105—111' и пос. там литература.
58. С. А. Плетнева. От кочевий. . ., с. 7 и сл. и картата на с. 187.
26
по северния край на Буковина, т. е. целият Балкано-Дунавски район, [59] по Волга и Терек и в Крим, [60] съпоставени с писмените известия, показват, че салтово-маяцката култура се намира именно в земите, които са били обитавани от прабългари, и особено на територията на образуваните с активното им участие държави: Долнодунавска и Волжко-Камска България, отчасти и Хазарското хаганство.
След образуването на своята държава в североизточните балкански земи и в Северозападното Черноморие със средище в Плиска и признаването ѝ от Византия с договора от 681 г., а особено като предосигурил своя тил чрез съюза си със скла вините срещу империята и Аварското хаганство, хан Аспарух ще да е бил изправен пред необходимостта да вземе мерки за уреждането на своята граница и откъм североизток. В действителност оттам дошла и първоначалната опасност за неговия народ след нашествието на хазарите през 60-те години на VII в. То сложило край на бащиния му племенен съюз [61] и дало тласък за движението на запад.
За подобна дейност на първия владетел на Дунавска България в североизточните предели липсват преки сведения в писмените извори. Косвени данни обаче позволяват да се стигне до извода, че хан Аспарух не е останал безучастен към осигуряването на държавата си в тази посока:
На първо място това е легендарното известие в т. нар. „Българска апокрифна летопис”, съставена през XI в. въз основа на неизвестни по-стари домашни паметници, а вероятно и на една силна устна традиция. В летописа се казва: „Испор царува на българска земя 172 години и след това измаилтяните го пзгубиха на Дунава...” (. . . И по томь погоубише его измаильтене на доунавѣ. . .
(
)
). [62]
Друго косвено сведение за тези събития се съдържа в писмото на хазарския владетел Йосиф IV до испанския равин Хасдай ибн Шафрут от около 951—952 г. В краткия текст (считан за по-автентичен) той пише: „. . . У нас е записано, че в дните на моите прадеди те [хазарите. б. м. — П. К.] били многобройни. Но всевишният — да бъде благословен той — им дал сила и здравина. Те водили войни с народите, които са били по-многочислени и по-силни от тях, но с божията помощ ги прогонили и завзели тяхната страна. Те [българите, б. м. — П. К.] побягнали, а те [хазарите, б. м. — П. К.] ги преследвали, докато ги принудили да преминат през голямата река на име Руна [според отбелязването на издателя-преводач така неправилно е написано името на р. Дунав, б. м. — П. К.]. До ден днешен те са разположени на р. Руна, близо до Куштантини [= Константинопол, т. е. Цариград, б. м. — П. К.], а хазарите им завладели страната. . .” [63] „. . .Що се отнася до твоето запитване за протежението на нашата страна — нейната дължина и ширина, то нека бъде известно. . . от западната живеят 13 народи, многочислени и силни, разположени по Константинополското море [ Черно море]. Оттук вече границата завива на север до голямата река, наречена Ю-з-г [Днепър].” [64]
Пространната редакция на същия текст гласи: „. . . У мен е записано, че когато моите прадеди са били още малобройни, всевишният — да бъде благословен той — им дал сила, мощ и здравина — те водили война след война с много народи, които били по-могъщи и по-силни от тях. С божията помощ те [хазарите, б. м. — П. К.] ги прогонили и им заели страната, а някои от тях задължили да им плащат данък и до ден днешен. В страната, в която аз живея, преди са живели в-н-н-тр. Нашите предци хазари воювали с тях. В-н-н-трите били толкова многочислени, както пясъка в морето. . . Те оставили своята страна и побягнали, а те [хазарите, б. м. — П. К.] ги преследвали, докато ги настигнали до реката по име Дуна. До ден днешен те са разположени по реката Дуна, в близост до Кустандина, а хазарите им завладели страната и я владеят до ден днешен. . .” [65] Хазарският цар определя западната граница на държавата си: в западна страна на 30 фарсаха, до голямата река по име Бузан [Днепър, б. м. — П. К.]. [66]
Независимо от високомерния тон и самохвалството на владетеля на хазарите Йосиф [67] дори и да приемем, че хазарите са проникнали при похода си на запад от р. Днепър, то владенията им в тази посока и според техните собствени свидетелства никога не са стигали по-далеч от левия бряг на същата река. [68] Същото се доказва и по археологически път — липсват данни за трайно пребиваване на хазари западно от р. Днепър. [69]
Очевидно хазарите не са могли да преодолеят съпротивата на българите и са били отбити нейде в отдалечените отвъддунавски земи на новоучредената си държава. От хиперболичния текст на Йосиф IV проличава, че посочването „при една река на име Дуна в близост до Кустандина” е много общо и неточно. Явно е, че р. Дунав не им е била позната добре и едва ли са я достигали. Хазарите и техният владетел явно само са чували за нейното значение за българите като протичаща през средата на държавата им, но най-вероятно е известията да са били от по-късна епоха. Подобно пренасяне на събития към географски обект, значим за времето на писателя, наблюдаваме пак за Дунава при споменаването за гибелта на хан Аспарух в анонимния апокриф от XI в.
Истината в писмото се заключава единствено във факта, че са водени военни действия между българи и хазари, и в думите „хазарите им заели страната и я владеят до ден днешен”, т. е. и по негово време. Последното явно се отнасяло обаче само за земите на изток от. Днепър — за Кубратовата „Стара и велика България”. Дори и да са достигнали Дунава, хазарите явно са били отбити.
Мястото, където е загинал хан Аспарух в борба с хазарите, и които са били североизточните предели на новоучредената му държава се доизясняват, като се съпоставят писмените известия с още едно археологическо разкритие — погребението на загинал на бойното поле прабългарски вожд до село Вознесенка, близо до днешния гр. Запорожие на Днепър. То било разкопано от украинския археолог В. А. Гринченко малко преди Втората световна война при строежа на Днепрогес. Той разкрил едно обградено с каменно съоръжение погребение с трупоизгаряне на военачалник-конник. Въз основа на характера на погребалния ритуал, богатството, вида и украсата на находките (железни оръжия — саби, бойни брадви и др.; конска сбруя, златни накити от колани и др.; трофий — сребърен орел, т. е. вид военно знаме, и др.) съветският учен заключава, че в този некропол е погребан неизвестен загинал
59. За т. нар. „Балкано-Дунавска култура” или „културата Дриду” от епохата и пределите на Първата българска държава вж. М. Comşa. Die bulgarische Herrschaft nordlich der Donau während des IX—X. Jahrhunderts im Lichte der archäologischen Forschungen, Dacia, nouvelle série, IV, 1960, p. 395—422; La civilisation Balkano-danubienne (IXe—XIe siecles) sur la territoire de la Roumanie (Origine, évolution et appartenance ethnique). Dacia. nouvelle serie, VII, 1963, p. 413—438.
Вж. също обнародваните работи на Г. Б. Феодоров. Г. Ф. Чеботаренко, И. Г. Хынку и др. съветски археолози в библиографските посочвания у С. А. Плетнева. От кочевий. . ., с. 7, бел. 3 и към статиите на Г. Ф. Чеботаренко. Городиште Кальфа. . ., и на Ж. Въжарова. Славянски и славянобългарски селища. . . и др.
60. С. А. Плетнева. От кочевий. . ., с. 8.
61. За разпадането на „Стара Велика България” след смъртта на хан Кубрат (около 650 г.) под ударите на хазарите вж. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 1, с. 96 и сл.; М. И. Артамонов. История хазар. . ., с. 170 и сл.
За границите на обособилата се през течение на почти цяло столетие като значително племенно обединение на изток от р. Днепър в Приазовието и северно от Кавказ „Велика стара България” вж. Ал. Бурмов. Въпроси из историята. . ., с. 32 и сл. Нейната столица бил Фанагория — на оттока на Азовското в Черно море.
62. Йорд. Иванов. Богомилски книги. . ., с. 282 български превол у Ив. Дуйчев. — В: СБК. Т. I, с. 154 и сл. и коментара, пак там, с. 237—240.
Според Ив. Дуйчев. Едно легендарно известие за Acnapyxa. — Vjesnik za archeologiju i historiju dalmatinsku, LVI—LIX, 2, 1954—1957 (Abramićev zbornik) данните на този апокрифен паметник независимо от легендарния си характер могат да се използуват за изясняването на някои въпроси от началната история на българската държава на Долни Дунав. Ив. Дуйчев обяснява известието с използуването на недостигнал до нас български летопис и отъждествява „измаилтяни” с хазарите (пак там, с. 186—188 = БС, с. 122—133).
63. П. К. Коковцов. Еврейско-хазарская переписка в X в. Ленинград, 1932, с. 75. Срв. превода у В. Н. Златарски. История. . . Т. I. ч. 1, с. 109-110, където е използувано изданието на Фр. Вестберг от 1908 г.
64. П. К. Коковцов. Еврейско-хазарская переписка. . ., с. 81—82.
В бел. 9 издателят-преводач пояснява, че това е р. Юзег — старотюркското име на р. Бузан, дн. Днепър.
65. Пак там, с. 92 и по текста на Йехудабен Барзелай, пак там, с. 89.
66. Пак там. с. 103.
67. Данните в писмото на хагана се приемат със сериозна уговорка и от В. Ф. Генинг и A. X. Халиков. Ранние болгары на Волге. М., 1964, с. 116.
68. В. Н. Златарски. История. . . T. I. ч. 1, с. 125—126, също изказва съмнение, че хазарите са преследвали българите чак до Дунава.
69. Вж. за западната граница на Хазарското хаганство по археологически данни у С. А. Плетнева. От кочевий. . ., с. 186 и сл. и картите на с. 187.
27
в сражение прабългарски вожд и датира паметника към края на VII в. [70]
Личността на погребания във Вознесенка вожд и войн бе разкрита за първи път от Ст. Ваклинов. Въз основа на различни съображения той свързва находката с хан Аспарух. В полза на това становище говорят (наред с легендарното известие за гибелта на първия владетел на Дунавска България) още характерът и великолепието на предметите, трупоизгарянето (стар вътрешноазиатски обичай, ревниво спазван сред вождовете на прабългарите и при заселването им в Югоизточна Европа), [71] вложеният в погребението трофей — вид щандарт, какъвто през тази епоха само хан Аспарух е могъл да плени при голямата си победа над армията на Константин IV Погонат, и други съображения.
При внимателния анализ и съпоставката на писмените известия с археологическите разкрития може с положителност да се установи:
1) че долното течение на р. Днепър е разделяло владенията на Хазарското хаганство от българската държавна общност още от нейното създаване по Долни Дунав; [72]
2) че нейният основател хан Аспарух е загинал при отблъскването на хазарите и осигуряването на североизточните предели.
От устието на р. Днепър до нос Емине българската земя се простирала до черноморския бряг. По протежение на „Вътрешната област”, както видяхме, били издигнати съоръжения и укрепления на определени по-уязвими места.
Територията на новообразуваната българска държавна общност се простирала до естествени граници: Карпатобалканската планинска верига, природната межда на гористата и гористо-степната област, долното течение на р. Днепър и черноморският бряг. България по Долни Дунав и в Северозападното Черноморие била сравнително лесна за отбрана и включвала терени с почти еднакъв облик — стенна и добре напоявана от по-значителни и малки реки земя. Тя напълно отговаряла на полевъдните и особено скотовъдните изисквания на прабългарското стопанство.
*
По-благоприятни условия за консолидацията на българските предели настъпили при наследника на хан Аспарух — Тервел (701—721), и то в двете най-застрашени направления: откъм хазарите и Византия. Наскоро след смъртта на хан Аспарух хазарите започнали борба с арабите. Враждебността им се задълбочила през 706 г. с нахлуването на Маслама в днешен Азербайджан и завършила с договора от 737 г. след катастрофалния за хазарите поход на Мервана. Мирът бил съблюдаван до 762 г. [73]
Логично е да се допусне, че пред арабската опасност хазарите са проявили склонност към разбирателство с Дунавска България. Тогава може да се е стигнало до уреждането на отношенията между двете страни. Доводите за това са от умозаключително естество. Но и самата липса на данни за действия на българската държава срещу противници в Северното Черноморие е твърде показателна. Наистина тези области са били далеч от Цариград и полезрението на византийските писатели, за да ни оставят те някакви известия. В замяна на това обаче Херсон е бил важен преден пост на империята и ако би имало някаква възможност да се противопоставят на противник в тила на България, то това не би се пропуснало от цариградските императори. А и подобен успешен ход не би се премълчал и би намерил място в хрониките. Липсата на каквито и да било сведения за българо-хазарски конфликт е в пълно съгласие с резултатите от археологическите проучвания — отсъствието на хазарски паметници на територията западно от Долни Днепър.
Изводът се допълва и потвърждава от анализа на известията в изворите за българо-византийските отношения в самото начало на VIII в. Детронираният Юстиниан II Ринотмет избягал от Херсон и чрез брака си с Теодора (сестра на хазарския хаган) намерил убежище във Фанагория, бившата Кубратова столица. Заподозрян от византийците в кроежи да си възвърне бащиния престол, той избягал оттам и стигнал до Томи (дн. Констанца). [74] Като се спасил от бурята, той навлязъл по течението на Дунава и изпратил един от приближените си на име Стефан при господаря на България Тервел с молба да му даде помощ, за да завладеел отново царството на прадедите си; обещал да му даде премного дарове и собствената си дъщеря за жена. Тервел приел благосклонно пратеника и се съгласил с предложението. Тези събития се отнасят към края на 704 г. [75]
Юстиниан пътувал по море и заобиколил българските владения по Северното Черноморие, които граничели с Хазария. Струва ни се, че българският хан трудно би приел благосклонно и без естествено подозрение притежателя на византийския трон, сближил се с хазарите (другите негови основни врагове), ако отношенията му с последните не са били вече уредени. А това е могло да стане само преди съглашението на Тервел с Юстиниан II от 704 г. и пред вид назряването на конфликта между арабите и хаганството в 706 г.
Единствените правилни изводи от разказа на византийския летописец и от данните от археологическите разкопки и проучвания са:
1) българо-хазарската граница е била установена и омиротворена преди 704 г.
и 2) долното течение на р. Днепър е продължавало да разделя България от Хазария.
Фактите от непосредствено следващата епоха потвърждават тези заключения. Съюзът на двамата владетели и оказаната помощ на Юстиниан да си възвърне трона допринасят не само за стабилизацията на сухоземната граница на България с Византия в най-важното стратегическо направление, но и за първото признание за нарастването на българската територия южно от Стара планина.
Според известието в разширената редакция от хрониката на Георги Монах [76] Юстиниан дал на Тервел много дарове, титлата „кесар” и „като откъснал от ромеите земя, назована сега Загория, дал му я. . .” От неговото съчинение пряко или косвено почерпили сведенията си за този факт и го преповторили византийските хронисти Лъв Граматик, [77] Георги Кедрин [78] и Симеон Метафраст. [79]
Почти всички историци, засягали въпроса за първото териториално разширение на Българската държава по Долни Дунав и нейните отношения с Византия, приемат, че Юстиниан действително е отстъпил територия южно от Стара планина. И наистина наскоро последвало едно потвърждение на тази териториална промяна и нейното признание от страна на Византия с договор през 717 г. между император Теодосий III (715—717) и самия Тервел или неговия приемник Кормисош. Освен това Теофан Изповедник съобщава, че след бляскавата си победа над Никифор I Геник от 811 г. и превземането на гр. Дебелт на следната година хан Крум отново повел преговори с Византия. Той поискал само едно ново потвърждение за териториалното нарастване на България в Тракия, признато през 705 и уточнено в 717 г. [80]
С помощта на конкретното указание в разказа на Теофан — че границата стигала до Милеона в Тракия (άπό Μηλεώνων τῆς Θρᾴκης) мнозина наши и чужди автори се стремят да локализират областта Загория. В зависимост от отъждествяването на Милеона с днешни селища тя се поставя в различни територии от днешна Североизточна Тракия.
70. В. А. Гринченко. Пам'ятка VIII ст. коло с. Вознесенки на Запорижжі. — Археологія, III, 1950, s. 37—63.
71. Ст. Ваклинов, Формиране на старобългарската култура. С., 1 1977, с. 35—38.
72. А. В. Гадло. О черных и внутренных болгарах. Одна из спорных проблем исторической этнографии южнорусских степей, Географическое общество СССР. Ленинград, Доклады по этнографии, 6, 1968, с. 3—25.
73. М. И. Артамонов. История хазар. . ., с. 218—220, 222—224.
74. V. Tapkova-Zaimova. Quelques observations sur la domination byzantine aux bouches du Danube — le sort de Lykostomion et de quelques autres villes côtières. Studia balcanica. I, 1970, p 80, n. 8 — смята, че в текста на Теофан Изповедник и на патриарх Никифор Томи не трябва да се отъждествява с дн. гр. Констанца в Северна Добруджа.
75. ГИБИ, T. III, с. 266—267; В. Н. Златарски. История. . . T. I, ч. 1, с. 161.
76. Georgii Monachi Chronicon, PGr, T. CX, col. 905 ( = ГИБИ, T. IV, c. 49).
77. ГИБИ, T. V, с. 149.
78. ГИБИ, T. VI, с. 216, където терминът е сгрешен — Загора вместо Загория.
79. В. И. Срезневский. Симеон
Метафраста и Логотета. — Списание мира от бития. СПб, 1905, с. 740. На
старобългарски името е транскрибирано
.
80. Theoph. Cronographia. . ., p. 497 (= ГИБИ, T. III, с. 285).
За този договор вж. Вл. Кутиков. Още по въпроса за приложението на българо-византийския договор в 716 г. — ИПр, XVIII, 1962, кн. 3, с. 83 и сл.; Българо-византийският договор от 716 г. (Правнисторическо изследване). — ГСУ, Юр. ф., LXV, 1974, с. 71—116
28
К. Иречек определя първото териториално нарастване на България до Милеона по линия, която съвпада с българо-византийската граница през XIV в., т. е. в областта Парория [81] в Странджа планина. [82]
В. Н. Златарски доуточнява, като предполага, че отстъпената от Византия на Тервел територия е била на юг от Стара планина и стигала до окопа Еркесия, а Милеонът е „Кале баир” — разрушения на Манастирските възвишения над днешния гр. Тополовград. [83] Според колективния труд „История на България” териториалната отстъпка на Юстиниан II била около днешните градове Сливен, Ямбол и Айтос. [84] В. Бешевлиев възприема етимологическото обяснение на „Милеона” с „ябълка”, свързва го с днешните села Горно и Долно Ябълково в Бургаски окръг и разпростира южната граница на отстъпената територия до землищата им. [85] Според X. Кислинг и Ив. Дуйчев е по-правилно да се приеме, че днешното с. Ябълково (на турски — Алмали, в Хасковския окръг, на десния бряг на р. Марица и на около 30 км западно от Констанция, дн. гр. Марица) е средновековното селище, което се споменава в Теофановата хроника по казания повод и може да се изведе с това значение на „Милеона”. [86] Според нас тази локализация е най-приемливата.
Вл. Кутиков въз основа на локализацията му в района на Голямоманастирските височини и Сакар планина предполага, че Милеона е избран граничен пункт, за да бъде използуван в интерес на мирновременното предназначение на важната пътна артерия, свързваща двете страни между Одрин и Ямбол по р. Тунджа. Като има пред вид, че следващата кауза от договора е свързана с търговския стокообмен на двете страни, същият автор се запитва дали крепостта Милеона не е била възведена в граничен митнически пункт между България и Византия. [87]
Ст. Рънсиман изключва Месемврия, Анхиало (дн. Поморие) и Дебелт (при днешното едноименно с. в Бургаски окръг) от отстъпената под името Загория територия. [88] На същото становище е и П. Мутафчиев [89].
Напоследък В. Гюзелев използува двете известни точки, а именно: 1) Милеона (за чиято локализация също приема с. Ябълково в Хасковски окръг) и 2) източната част на Стара планина, за да определи приблизително границата на отстъпената от Юстиниан II земя Загория: на север от левия бряг на р. Марица (преди завоя ѝ при Констанция), на запад до перпендикуляра, изтеглен от една точка на изток от Филипопол (дн. Пловдив) към Милеона и р. Марица, а пряката линия оттам до Емона (като крайна точка на Стара планина) — за югоизточна граница на областта. [90]
Единствено Г. Цанкова-Петкова поддържа, че съобщението в разширената редакция на хрониката на Г. Монах за предадената от Юстиниан II на хан Тервел територия е късна интерполация, от която са заимствували по-късно другите византийски автори, и че то отразява и може да се свърже единствено с отстъпената от Византия на княз Борис I земя в Тракия. Същата авторка поддържа, че именно тогава тази област е била наречена Загория и се простирала между Ришкия проход (като приема отъждествяването му от К. Иречек със „Сидера”), Дебелт и Черно море. [91] Г. ЦанковаПеткова привежда по-късни споменавания на областта „Загоре”, за да обобщи понятието като име отначало на Придунавска България на север от хребета на Стара планина [92] (а по-късно и на цяла България) и да подкрепи крайно погрешната си и несъстоятелна теза, че едва когато приела християнството, българската държава се е разширила на юг от официално определената българо-византийска граница, която вървяла по милиарните знаци в Тракия, успоредно с източния балкански хребет като естествена граница между провинцията Тракия и Долна Мизия. Според нейното тълкувание Юстиниан II дал на хан Тервел титлата „кесар”, но не му бил отстъпил никаква територия, а само потвърдил официално съществуването на българската държава. [93]
Очевидно Юстиниановата „отстъпка” се отнасяла до бивша византийска територия, върху която империята вече продължително време нямала фактическа власт. Известният израз у Георги Монах „откъснал от ромеите земя, назована сега Загория, дал му я” [94] при това положение отново изразява византийската историческа претенция върху територията на Тракия, както и в случая с Мизия, при сключването на договора от 681 г. Както вече видяхме, Тракия е била доста плътно заселена със склавини и затова Г. Монах пише „назовавана сега Загория”.
По същина обаче изглежда хан Тервел и имп. Юстиниан II са се спогодили да си поделят Тракия или по-скоро империята е признала едно съществуващо положение и установеното вече от българската държава влияние върху склавините на юг от Стара планина. „Даването” на Загория следователно не е друго освен отказ от „правата” на Византия върху част от бившите ѝ владения в Тракия.
Съответният текст у Теофан Изповедник ни позволява да определим обхвата на отстъпените територии благодарение на указанието, че границата минавала по „Милеона в Тракия”.
Отъждествяването на този обект от Г. Цанкова-Петкова с милиарните камъни или стълбове по стар римски път (тя приема, че Милеона е изопачено от milia) обаче остава открит въпросът, дали българо-византийската граница е минавала покрай съобщителна артерия, започваща от Черно море, през Месемврия и подбалканските полета, както тя предполага, [95] или пък покрай пътя, който води пак от същия град и Анхиало през Aquae Calidae (или Термопол при дн. Банево, Бургаски окръг) към Кабиле до едноименното днешно село в Ямболски окръг и оттам за Берое или Augusta Trajana (дн. Стара Загора) и Diocletianopolis (вероятно дн. гр. Хисаря). [96]
По-късните известия за реорганизацията на военно-административната и отбранителна система в Тракия през регентството и самостоятелното управление на имп. Ирина са косвени свидетелства за загубените от Византия позиции и за размера на придобивките на България в тази област. Освен това в изворите няма сведения, които да опровергаят факта, че България е владяла областта Загория за около половин век след 705 г. — до походите на Константин V Копроним. Застрояването на крепостите Берое и Анхиало в 783 г., а десетилетие след това и на Маркели (отъждествявано с Хисарлъка при гр. Карнобат), също показва обхвата на българската власт в оспорваните северни предели на тема Тракия през разглежданата епоха. [97] От тази византийска дейност проличава
81. Г. Горов. Местонахождението на средновековната Парория и Синаитовия манастир. — ИПр, XXVIII, 1972, кн. 1, с. 64.
82. К. Иречек. Княжество България. Пътувания. . ., с. 685 и сл., 700—702.
83. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 1, с. 170 и 178—180, където датировката на К. Шкорпил и Дж. Бъри за по-късния строеж на окопа е объркана.
84. История на България. Т. I2, с. 62.
85. V. Beševliev. Les inscriptions du relief de Madara. BSI. XVI, 2, 1955, p. 245; Надписите около Мадарския конник. . ., с. 72 и сл., Die protobulgarischen Inschriften. . ., S. 61—62.
Според същия автор (К вопросу о награде полученной Тервелем от Юстиниана II в 705 г. — ВВр, XVI, 1959, с. 1 и сл.) сведението у Г. Монах е интерполация, която навярно е станала във връзка с мирния договор от 716 г., който той датира в 717 г.
86. Н. J. Кisling. Beiträge zur Kenntnis Thraciens im 7. Jahrhundert. Wiesbaden. 1956, p. 20; Iv. Dujčev: Südost-Forschungen, 17, 1958, p. 321; Idem, Medioevo bizantino-slavo, III, Altri saggi in storia, politica е letterata. Roma, 1975, p. 48—49.
87. Вл. Кутиков. Българо-византийският договор от 716 г. . ., с. 96— 97. Ако не тогава, то малко по-късно Милеона на Марица вероятно ще да се е развил и играл подобна роля на гранична крепост, ако, както предполагаме, той остава на държавната межда и след договора, сключен от хан Омуртаг в 814/815 г. Вж. тук по-долу, гл. III.
88. St. Runciman. A History of the First Bulgarian Empire. London. 1930, p. 31.
89. П. Мутафчиев. Маджарите и българо-византийскитс отношения през третата четвърт на X в. — ГСУ, XXXI, 8, 1935, с. 35; История. . Т. I, с. 144, 217.
90. V. Gjuzelev. Forschungen zur Geschichte. . . I. Konstantia. . .., p. 163—164.
91. Г. Цанкова-Петкова. O территории. . ., c. 137—139.
92. В това определение на името „Загоре” Г. Цанкова-Петкова в същност се придържа към Κ. Ἀμάντος, Ζαγορά-Βουλαρέα, Ἐλληνικά V, 1932, с. 427.
93. Г. Цанкова-Петкова. О территори. . ., с. 137—139. Нейната теза се възприема от Т. Wasiłewski. Byzancjum i słowianie w IX wieku, Warszawa, 1972, p. 43—44.
94. ГИБИ, Т. IV, c. 49.
95. Г. Цанкова-Петкова. O территории. . .,c. 132—133 и посочената литература на с. 125 и сл.
96. За този път вж. Братя [К. и X.] Шкорпилови. Черноморското крайбрежие и съседните балкански полета. — В: СБНУНК, IV, 1891, с. 132 и сл.
97. За реорганизацията на византийската отбранителна и военноадминистративна (темна) система по това време вж. П. Коледаров. Образуване на тема „Македония”. . ., с. 221 и сл. и посочената литература.
29
и кои са били възвърнатите от империята гранични опори и нейните предни постове в последната четвъртина на VIII в. Не е ясно обаче дали в самия край на това столетие Византия е била в състояние да си възвърне Берое (старобългарският Боруй, дн. Стара Загора) и докога той останал в България.
Областта Загория — първото признато от Византия българско владение южно от Стара планина — е обхващала североизточната част от Маричината низина, т. е. земите около завоя на средното течение на Тунджа и долините на Мочурица и Блатница. Тя се простирала до една линия, свързваща крепостта Милеона (при дн. с. Ябълково, Хасковски окръг) и черноморското пристанище Несебър, респективно Емона. Последните заедно с Анхиало и Дебелт, а може би и Аетос (дн. Айтос) и Термопол оставали във Византия. На запад най-вероятната граница на Загория ще да са били Чирпанските възвишения, Сърнена Средна гора и през седловината Стражата до Калофер, та ще е достигала най-високия дял от Средна Стара планина. На югоизток границата трябва да е минавала по левия бряг на Марица от Милеона до Констанция, а на югоизток — по Манастирските възвишения, Бакаджиците и Странджа.
Разграничението на поделените между империята и България земи ще да е съвпадало в някои свои точки с окопа Еркесията [98] и трасето на българо-византийската граница по договора от 814/815 г., когато империята за трети път е била принудена да уточнява и потвърждава с договор отказа от „правата” си върху „отстъпената” при Юстиниан II земя в Тракия. Очевидно тази територия имала жизнено важно значение както за отбраната на византийската столица, така и за сигурността на Вътрешната област на България. Затова е било необходимо многократно да се уговаря владението на оспорваната от двете страни област.
Разглежданата част от Тракия е най-рано засвидетелствуваната от няколкото области, които се срешат в писмените извори под името „Загория”. [99] Наречена ще да е била така от склавините, обитаващи пределите на българската държава на север от Стара планина, понеже се намирала от тяхна гледна точка отвъд масива на последната (служещ отначало за граница), т. е. в Североизточна Тракия. Тя не следва да се смесва, както това са сторили досега изследователите, с покъсно засвидетелствуваната в източниците „Загория”, отстъпена на България от Византия през управлението на княз Борис I. Последната се намирала в днешна Североизточна Македония, на запад от най-високия дял на Родопите (Великия) и Пирин планина — или по-точно обхващала полетата по долината на Струма и Струмешница, между Кресненското дефиле и Рупелския пролом. [100]
Спогодбата между хан Тервел и имп. Юстиниан II създала условия за стабилизацията не само на България на юг от Стара планина, но и на Византия в бившите ѝ балкански владения. Слабите позиции на империята в Тракия и около устието на Струма, Вардар и Бистрица били подсилени вероятно с оглед на „реконквистата” по долините им. Но успехите на Византия били по-трайни, изглежда, само в Тракия. [101]
Сведенията в Khitab Al'Uyun за времето на обсадата на Цариград от арабите в 716—718 г. (че след обезлюдяването си Тракия понастоящем е добре населена. . . Ако някоя войска в днешни дни се отправи към Ал Кустантиния [= Цариград], когато има недостиг на провизии и няма внос на зърнени храни, то нейните доставчици ще ѝ докарат повече, отколкото искат от най-близките места. . .” [102] не трябва да се тълкуват в смисъл, че елинизираното старо население в тази област се е било вече върнало. Очевидно тук се касае до склавинските племена в Тракия, които след изтеглянето на провизантийските елементи са се настанили там. Именно склавините и може би част от неелинизираното старо балканско население с враждебно отношение към империята са били тези, които с готовност подпомагали враговете ѝ.
Десетилетието на мир между Византия и България след оттеглянето на нашествениците-араби (в тяхното сразяване и спасяване на столицата Цариград решителна подкрепа дала и българската войска [103] изглежда е било използувано от империята за реорганизация и разширяването на владенията ѝ на Балканите. Но едва след встъпването на престола от Константин V Копроним (741—775) може да се говори за стабилизация на византийските позиции в Тракия. След като успял да заздрави положението на империята в Сирия, Месопотамия и Армения, гой насочил вниманието си срещу обединения фронт на българи и склавини, израснал като близка и пряка заплаха, действителна пречка за възстановяването на византийската власт на Балканите и особено в жизнено важната за отбраната и самото съществование на столицата Тракия.
Като превзел арменските крепости Германикея в 746 г. и Теодосиупол (дн. Ерзерум) и Мелитена (дн. Малатия) в 752 г., Константин V Копроним преселил значителен брой пленници в граничната с България Тракия и „им подарил щедро това, от което се нуждаели” [104]. Така бил подсилен византийският елемент в Тракия. [105] Същият владетел започнал да укрепява и градовете в тази област. Несполучливият поход на българите до Дългата (Анастасиевата) стена в Цариградския полуостров с цел да се предотврати засилването на византийските позиции в Тракия бил последван от противоудар: от 756 г. в продължение на две десетилетия, до самата смърт на Константин V в 775 г., Загория и Склавиниите в съседство с България били подложени на неколкократни византийски нашествия по суша и с флот откъм Черно море. [106]
Походите в 760 и 767 г. от базите в Месемврия и Анхиало очевидно не са могли да преодолеят защитата на Старопланинската отбранителна линия. При първото настъпление на Константин V българите начело с хан Винех от рода Укил ги сразили при Веригава. а в 767 г. византийската сухопътна войска достигнала същия проход или може би самата планинска верига. Тя се разположила на стан, но трябвало безславно да се върне назад след катастрофата, постигнала подкрепленията ѝ по море. [107]
Северите останали верни на българската държавна общност и през критичните десетилетия на междуособици и византийски натиск. Те не само пазели жизнено важните проходи, но предприемали акции на византийска територия, по-точно в тема Тракия. [108] Набезите им ще да са въздействували силно върху склавинското население на юг от Стара планина и го въвличало на българска страна като естествен съюзник срещу общия враг — Византия.
Константин V Копроним не успял да унищожи българската държава, но я лишил временно от придобивките ѝ в Тракия от 705 г., потвърдени с договора от 716 г. Той попречил на териториалното разширение на българите и дори ги изтласкал назад. [109] Византия възстановила северната си граница приблизително до линията Сердика — Филипопол — Бероя — Месемврия, но властта ѝ не била еднакво затвърдена във всички райони (напр. в Родопската област). Това намира потвърждение в списъка на присъствувалите на вселенския
98. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 1, с. 180. Той приема, че окопът е дело на хан Тервел и отхвърля всички тези за по-късния му строеж. За този паметник вж. Д. Овчаров. Наблюдения и археологически разкопки. . ., с. 445—462 и тук, гл. III.
99. За името „Загоре” сред българите през средновековието и новото време вж. P. Koledarov. More about the Name „Zagoré”, — BHR, 1973, № 4, p. 92—107. Първичното значение на думата „Загоре” (= земя, разположена отвъд планината) се наблюдава у българските славяни при случаи на наличието на планински масив, който е отделял държавата им от друга и е служил за граница, какъвто е случаят, или когато територията е в периферията на главните области, които те населявали, но все пак била разположена оттатък големи планински вериги. Напр. отвъд Пинд — в Епир, отвъд Шар — в Косово поле, отвъд Карпатите — в Седмиградско (Трансилвания) и др. Среща се и в случаите на малки полета между планини и морски бряг. Напр. източно от Пелион — в Магнезия, южно от Хеликон — в Беотия и др. За Загора в Магпезия вж. Tabula Imperii Byzantini, 1. Hellas und Thessalia, von J. Koder und Fr. Hild. Wien, 1976, p. 93, а за Загора в Беотия Ibidem, p. 283.
100. P. Koledarov. More about the Name „Zagoré”, p. 97 -99 и тук, гл. III. Там по-късно се формира и византийската тема Ζαγοριων.
101. R. J. Lilie. „Thrakien" und „Thrakesion". . ., p. 38—40.
102. Khitab Al. Uyun — пос. превод, с. 23. Срв. В. Гюзелев. Участието на българите в отблъскването на арабската обсада на Цариград през 717—718 г. . ., с. 37 и сл.
103. Theoph. Chronographia. . ., p. 397 (= ГИБИ, T. III, с. 269).
104. Nic. Patr. Breviarium. . ., p. 66 (= ГИБИ, T. III, c. 301—302).
105. R. J. Lilie. Die byzantinische Reaktion auf die Ausbreitung der Araber, Misc. Byz. Monac. 22, (Diss.). Munchen, 1976, p. 248 ff.
106. В. H. Златарски. История. T. I, ч. I.e. 202 и сл. Срв. История на България. Т. I2, с. 63 и сл.; V. Beševliev. Die Feldzüge des Kaisers Konstantin V gegen die Bulgaren. — Etudes Balcaniques. 1971, № 3, p. 5—17.
107. Theoph. Chronographia. . ., p. 437 (= ГИБИ, T. III, c. 270); Patr. Nic. Breviarium. . ., p. 73 (= ГИБИ, T. III, c. 305).
108. Theoph. Chronographia. . ., p. 436 (= ГИБИ, T. III, c. 272).
109. V. Beševliev. Die Feldzüge Kaisers Konstantin V. . ., p. 5—17.
30
църковен събор в Никея през 787. [110] Трябва да се предположи, че част от забягналото в Мала Азия старо балканско провизантийско население се завърнало в Тракия и така, заедно с колонизацията на арменци и сирийци, бил подсилен ромейският елемент в Тракия.
Броженията сред склавинското население на Балканите били значителни. В 783 г. то се разбунтувало срещу императорската власт в Солунската област и в Елада, [111] а през 799 г. князът на Велзития Акамир се намесил във византийските династически борби [112] и други събития. Българските владетели не останали безучастни и предприемали походи, като напр. този на хан Телериг в Берзития през 774 г., [113] експедицията, която погубила през 791 г. стратега Филит (действуващ срещу склавините по Струма), [114] и други военни акции в защита на склавините и за отслабяне на византийския натиск върху тях.
След победите на българите начело с хан Кардам при Проват в 791 и при Маркели на следната година се предполага, че Византия е била принудена да сключи мир, защото косвени данни сочат, че тогава империята се задължила отново да плаща данък на България. [115] Това ще рече и договорът от 716 г., отхвърлен от Константин V Копроним в 755 г., да е бил подновен с всичките си условия. Между тях трябва да се приеме, че са били и териториалните, т. е. за владението на Загория от България.
В подкрепа на допускането, че България си е възвърнала Загория през последното десетилетие на VIII в., иде и сведението на Теофан Изповедник, че когато Константин VI се отправил през юни 792 г. на поход срещу българите, застроил крепостта Маркели, а след погрома, нанесен му от тях — „се завърнал като беглец в града”, [116] т. е. в столицата Цариград. Тези приготовления са били в поредицата от мероприятия за укрепване позициите на империята в най-застрашената област — Тракия, — започнати още в 783 г. от майка му Ирина. Като регентка тя наредила да се застроят Берое (наричайки го на свое име Иринупол) и Анхиало, а през периода на самостоятелното си управление (798—802) и най-вероятно към 800 г. учредила и една нова военно-администратнвна единица за отбрана на столицата срещу заплахата от България — темата „Македония” с главни градове Адрианопол (Одрин), Филипопол (Пловдив) и Траянопол (дн. Лутрас в Дедеагачко или сега Александруполско). [117]
В края на VIII в. България могла напълно да устои на византийския натиск и да се утвърди не само като устойчива държавна организация, но и като нов фактор в Югоизточна Европа. Това се дължало не само на старата държавна традиция и военната мощ на прабългарите, но предимно на следваната последователна и прозорлива политика, чието начало положил хан Аспарух — да се привлекат склавините в една държавна общност и в общ фронт срещу Византия. Значителен дял от успеха трябва да се отдаде и на добре защитените и естествени граници на държавата: БалканоКарпатската планинска верига, Черно море и Долни Днепър.
В най-застрашеното направление — откъм Византия — била осигурена и териториалната придобивка в Тракия. Тя имала не само стратегическо, но и голямо политическо значение с оглед разширяването на съюза с околните склавини и тяхното привличане към българската държавна общност през следващия период на укрепване на нейната мощ.
110. R. J. Lilie, „Thrakien” und „Thrakesion”. . ., p. 42 и картата „Византийските владения на Балканите в края на VIII в.” на с. 44. Срв. сведението за Маркели през тази епоха, че „тази крепост се намира най-близо до българите” (Nic. Patr. Breviarium. . ., p. 66—67 ( = ГИБИ, Т. 111. с. 301)).
111. Theoph. Chronographia. . ., p. 456 (= ГИБИ, T. III, c. 276).
112. Ibidem, p. 473 (= ГИБИ, T. III, c. 278).
113. Ibidem, p. 446 (= ГИБИ, T. III, c. 273—274).
114. Ibidem, p. 443 (= ГИБИ, T. III, c. 276).
115. В. H. Златарски. История. . . T. I, ч. 1, c. 244.
116. Theoph. Chronographia. . ., p. 467—468 (= ГИБИ, T. III, с. 277)
117. П. Коледаров. Образуване на тема „Македония”. . ., с. 221 и сл.