Увод
Политическата география е дял от географската наука и изучава териториалното разпределение и съотношението на политическите сили както в дадена страна, така и между отделните държави в тясна връзка със социално-икономическата им структура.
Докато в географската наука политическата география представлява състоянието на посочените явления от нашето съвремие, то съответният дял от историческата география, в чийто кръг на проучвания стоят въпросите, които се отнасят до пространствената страна на политическата история, анализира и възпроизвежда положението през миналите епохи.
По-специално историческата политическа география има за свои обект на изследване пространствената и структурната страна при обособяването на държавите и областите, промените в границите им, развитието в териториалното устройство при управлението на държавите през дадена епоха, локализацията на фактите и събитията от външното и вътрешното политическо развитие и др.
Някои автори ограничават и свеждат предмета на цялата историческа география като наука само до споменатите въпроси. Причината за това се дължи на обстоятелството, че те не схвашат нейните задачи в тяхната пълнота: да се изяснят и определят конкретните местни условия в миналото, т. е. наред с политическите промени да бъдат проучени и възпроизведени описателно и графически взаимодействията между физико-географската среда и населението успоредно с пространствената страна на стопанското, обшественото и културното развитие за по-голям или по-малък откъс от време. Историческата политическа география е само дял от историческата география.
Според нас при историко-географските изследвания на дадена страна или народ най-напред и преди всички други въпроси следва да се изяснят и уточнят местността и обхватът, в който се проявяват и развиват — респективно териториите, на които те се включват в историческия процес.
Териториалният обхват на една общност от хора обикновено се очертава в границите на земите, обитавани от етническата група, народността или нацията, на дадено еднородно или съставно държавно образуване или на една обособена култура или цивилизация. Различни по характера си за дадена епоха, тези предели твърде рядко мотат да съвпаднат помежду си. Всички те обаче винаги си влияят взаимно и се изменят твърде сложно. Ето защо изследването на този процес дори само във фактологическо отношение е всякога свързано със значителни трудности. Поставената за дача става още по-тежка, ако проучваме въпросите за които и да било от споменатите тук видове граниии през по-отдалечените епохи, а особено ако се опитаме да разкрием закономерност и ie на развитието им.
*
Териториалният обхват на българската народност и нейните съставки, както и разпространението на старобългарската култура през средните векове, а също и политическата география на българската държава след нейното освобождение от византийското иго ще бъдат предмет на други изследвания. В настоящата работа ще се ограничим само върху политическата география на България от последната четвъртина на VII до първите две десетилетия на XI в., т. е. от образуването ѝ като държава по Долни Дунав и в Северозападното Черноморие до нейното падане под витантийска власт.
Обект на нашето изследване ще бъдат не само пределите на държавата, където властта на българския хан (а после — цар) се упражнявала изцяло и непосредствено, но също тъй и териториите, чието население проявявало солидарност, подкрепяло политиката във всяко отношение и под една или друга форма се подчинявало на управляващите фактори в Плиска, а сетне в Преслав и Охрид.
За изясняването на проблемите за границите в средновековната история ние разполагаме с пръснати и твърде оскъдни по броя и вида си източници. Известията, които ни се поднасят в изворите, често пъти съвсем явно си противоречат. За отстраняването на несъответствията и за разкриването на материалната истина единствено правилни и резултатни методи остават съпоставката и критичният анализ. Поради оскъдицата на материали обаче, какъвто е случаят въобще при изследването на проблеми от разглежданата епоха, тези методи иевинаги са приложими.
Затрудненията са още по-осезателни при изследването на политическата география специално на българската държава през средните векове. Това е така на първо място, защото може да се каже, че домашните извори и паметници са оскъдни. Друга значителна трудност е обвързването на сведенията в източниците с местността. Тя се дължи на продължителните и многократни, а през различните епохи и коренни промени в топонимията, както и в различното по степен, но постоянно изменение на физическия облик на почвата и на земните форми под действието на природните сили или на човешката ръка. Дори и в малкото случаи, когато в паметниците се споменават някои имена на местни обекти, тяхната локализация съставлява един мъчен и често пъти сам по себе си трудно разрешим проблем.
*
Първите системни и цялостни опити в това направление дължим на заслужилия за всички южни славяни чешки историк Константин Й. Иречек в неговите обобщаваши грудове по историята на българите и на сърбите, както и в специалните му историко-географски изследвания. [1] Най-значителните уточнения досега по въпросите, свързани с политическата география и особено за границите на средновековната българска държава, бяха направени от Васил Н. Златарски в неговия обобщаващ труд по родното средновековие, [2] а също и в отделните негови студии. Авторитe на излезлите след това общи курсове по българска история, [3] монографии и студии и до днес се придържат почти изцяло към определенията на К. Иречек и В. Н. Златарски и твърде рядко са си поставяли
1. Вж. К. Иречек. История на българите, излязла първо на чешки и немски език в Прага през 1876 г и на руски — в Одеса през 1878 г., а след това и преведена на български в няколко издания. Историја срба. I. Београд, 1911: Християнският елемент в топографската номенклатура на балканските страни — ПСп, 56, 1898, с. 261 и сл. Военният път от Белград за Цариград и балканските проходи — БИБ, IV, кн. 4, 1931, с. 1—162. История на българите. Поправки и добавки от същия автор. С., 1939: Княжество България, I—II, Пловдив. 1899 (вж. и преизданието под ред. на В. Велков и Евл. Бужашки. С., 1974) и др.
2. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. I—III, С., 1918—1940 (вж. и преизданието от 1970—1972 г. на т. I, 1 и 2 под ред. на П. Хр. Петров и на т. II и III под ред. на Д. С. Ангелов).
3. П. Мутафчиев. История на българския народ. Т. I—II, С., 1943; Ив. Пастухов. Българска история, Т. I—II, С., 1943—1945; Н. С. Державин. История на България. Т. I, С., 1946 и дp.
5
задачата да ги разглеждат критичио, поправят или допълват. [4]
Обнародваното специално по проблема е съвсем пръснато, а малкото нарочно посветени на темата проучвания за съжаление, обшо взето, не внасят нещо съществено и ново. [5] Не може да се посочи особено постижение в тази насока в нашата историография нито в дву- и тритомната „История на България” (издание на БАН от 1954 и 1961 г.). както и в много от монографичните трудове и статии. [6] Все пак в някои по-нови работи се правят важни приноси и се разглеждат въпросите на политическата география на средновековна България от нови и правилни позиции, въз основа на вярна интерпретация на факти и източници. [7]
Тук трябва да се отчете известен напредък с развитието на историческата картография в HP България. Той се забелязва във връзка с приготвянето на атласи и учебни стенни карти, а също и в приложените карти към някои учебници и монографии. Значителна част от постиженията могат да се отдадат специално на обнародвания колективен труд „Атлас по българска история”, издание на БАН. [8] При съставянето на картите за тези издания по необходимост бяха потърсени някои нови решения за пространствената страна на събитията от родната история и специално при очертаването на териториалния обхват на средновековната ни държава.
Основните трудности обаче не бяха преодолени поради две главни причини.
1. Липсата на специални и цялостни проучвания върху политическата география на средновековната българска държава изобщо или дори само по въпросите около границите или административно-военното устройство.
2. Неизяснеността в научната книжнина на съдържанието и спецификата на основните понятия като „държавна граница”, „държавна територия” и пр. в Югоизточна Европа и частно за България през разглежданата епоха.
Така, от една страна, се стига до постоянно приповтаряне на хипотетични, непълни и необосновани определения зa обхвата на територията на средновековна България, а, от друга страна, до неудачни аналогии или актуализации на поменатите понятия. Естествено всичко това доведе до неправилното тълкуване на някои важни събития и факти от миналото ни, а също така и до формирането на неверни представи за историческата география на Югоизточна Европа през ранното средновековие. В много случаи и историята на народите в тази част на Стария континент се представя върху база, изградена от предпоставени тези или модернизации, често при пренебрегването на някои факти и на спецификата в характера и структурата на територията на държавите, разпространението на етническите групи и други съществени положения през разглежданата епоха.
Редица сведения сочат, че през Средновековието обикновено държавите са се отделяли една от друга с ивици земя, която е била или въобще необитавана, или твърде рядко населена вследствие на неблагоприятните и несигурни условия за живот. Подобни ненаселени зони е имало и между земите на отделните етнически групи. През такива полоси по-късно били прокарани напр. границите и на отделните руски княжества след разчленението на Киевска Русия през XIII в. [9] Тази практика обаче е характерна предимно за по-просторните и с рядко население страни.
От друга страна, източнославянските държави през Средновековието, които били в досег с напиращи от Азия вълни от номади или са граничели с непокорени племена, осигурявали пределите си в най-застрашените направления с твърде широки гранични територии. Обхватът и очертанията на последните не били точно определени, защото търпели множество и разнообразни промени. Такъв характер имали източната граница на Франкската империя с марките си, югоизточната граница на Византия в Мала Азия, североизточната на Киевска Русия и др.
Същия характер очевидно трябва да допуснем, че имали в някои направления и границите на българската държава по Долни Дунав и в Северозападното Черноморие още от самото ѝ образуване в 681 г. И наистина, както ще видим, има извори, които показват, че от подобно естество били граничните покрайнини около вътрешната област с държавното средище Плиска отначало към Византийската империя, Аварското и Хазарското хаганство, а сетне — съответно и към Немското кралство и западните славяни и към напиращите през Евразийската порта номади от Изтока.
Въпросът за структурата, естсствою и функциите на границата е важен проблем на международното право и до днес. Той е бил предмет на множество специални изследвания, [10] но почти изключително с оглед на нашата съвременност.
Граничните зони, поясите от „ничия земя” и дори застъпващите се владения са били обичайна практика в миналото по всички краища на земята, където пространството между две съседни страни е било достатъчно широко. Условията невинаги са позволявали на човека да ги обитава. Настаняването на уседнало население по такива места обаче е водело след продължителни спорове и сблъсквания до един постепенен преход от гранична зона в определена гранична линия. [11] Граничните зони са се развивали нормално при условията на традиционно установен досег между близко разположени страни. Прокараната гранична линия между тях винаги е била резултат на някакво установено и определено очертание. Последното обаче не всякога е получавало признание с акт по международноправен ред.
Друга характерна особеност в разграничението на териториите между страните е установяването de facto, т. е. без всеобщото, а често дори и двустранно признание за разпределението на земята. Това са т. нар. демаркационни линии, до които се ограничава и спира движението на войските, или, най-общо казано военновременните граници между воюващите и съюзните страни, наложени със силата на оръжието от победителя, по „правото” на завоеванието. Те подлежат на утвърждаване и видоизменение при сключването на договор за мир, с който се прекратяват враждебните действия и уреждат отношенията. Подобно състояние на нещата се наблюдава и през средновековието и е било в практиката и на българската държава при продължителни конфликти, особено с Византийската империя, напр. при хан Крум, царете Симеон. Самуил, Калоян и др.
*
Преди да разгледаме развитието на териториалното разпределение в съотношение с политическите сили в Югоизточна Европа от създаването на българската държава по Долни Дунав и Северозападното Черноморие до падането ѝ под византийско иго, по необходимост ще се спрем най-напред върху някои по-общи въпроси по териториалната структура и правния статут на граничната система във връзка с развитието на военно-административното ѝ устройство.
4. Приносите на всеки един oт авторите се разглеждат и посочват на съответните места в нашето изложение по-долу и поради това тук не се спираме поотделно върху тях.
5. Хр Милев. Карта на Първото българско царство (679—972). Пловдив, 1909; Карта на Търновското царство на Асеневци (1185—1257) с приложени карти Пловдив, 1909; Ст. Стефанов. Границите на българската държава от основаването на България до падането ѝ под Турция. Принос към материала (Популярно изложение, извлечено от неиздаден труд). С. 1916. 32 с. + 16 карти; С. Ст. Попов. Границите на България 1876—1919, (128 с.) с 10 малки карти. 1 диаграма и 1 цветна карта на България [и кратък увод за границите на средновековна България]. С . 1940
6. Вж напр. статиите на Г. Цанкова-Петкова. О территории Болгарското государства в VII—IX в. — ВВр, XVII, 1960, с. 124—143; В. Тъпкова-Заимова. Ролята и административната организация на т. нар „Отвъддунавска България”. Studia balcanica. II, 1970, с. 63—73; Долни Дунав — гранична зона на византийския запад. Към историята на северните и североизточните български земи, края на X XII в. С., 1976 и др.
7. Вж. напр. епиграфските издания на българските надписи от В. Бешевлиев, чиито приноси се посочват в изложението. V. Gjuselev. Bulgarisch-fränkische Beziechungen in der ersten Hälfte des II Jahrhunderts, BBl, II, 1960; Баварският географ и някои въпроси на българската история от първата половина на IX в. — ГСУ, ФИФ, т. LXIII, кн. III — История 1964. Княз Борис Първи, България през втората половина на IX в., С . 1969 и някои други негови студии, свързани с боилската титулатура и административното устройство. Ив Божилов. Към въпроса за византийското господство на Долни Дунав в края на X в. — Studia balcanica, II, 1970, с. 75—95; България и печенегите (896—1018 г.) — ИПр. XXIX, 1973, кн. 2, с. 37—62.
8. Д. Косев, Д. Ангелов, Ив. Дуйчев, Н. Тодоров, В. Миков, Г. Д. Тодоров и П. Коледаров. Атлас по българска история. С., 1963, 87 с.
9. А. Н. Насонов. „Русская земля” и образование территории Древнерусското государства. М., 1951, с. 128 и сл.
10. W. G. East. An Historical Geography of Europe. London. 1962; J. B. V. Prescott. The Geography of Frontiers and Boundaries. Hutchison University Library London, 1965 и посочената там по-стара литература.
11. H. W. Weingert, Н. Brodie, E. W. Doherty, J. R. Ferustrom, E. Fischer, D. Kirk. Principles of Political Geography. New York. 1957, p. 80.