Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд.
П. Мешкова, Д. Шарланов
 

ДЪРЖАВНИЦИТЕ СА РАЗСТРЕЛЯНИ, А ОБЩЕСТВОТО - РАЗДЕЛЕНО
 

В средата на декември 1944 г. Политбюро възлага на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев да се изработи „специален закон за борба срещу фашизма”. Една от причините, с които Трайчо Костов обяснява необходимостта от такъв закон, е активизирането на съпротивата против Народния съд. Според него тя се изразява в опитите да се предизвика криза в Отечествения фронт, която да доведе до оставката на правителството. По такъв начин, изтъква Трайчо Костов, ще се осуети провеждането на Народния съд. Но до правителствена криза така и не се стига. Под натиска на ген. Сергей Бирюзов (заместник-председател на Съюзната контролна комисия) и ЦК на БРП (к) на 13 декември 1944 г. правителството излиза с декларация, че ще продължи чистката в държавния апарат и в армията. Нещо повече. На заседание на Висшия съюзен съвет на БЗНС, състояло се на 18 и 19 януари 1945 г., д-р Г. М. Димитров е принуден да подаде оставка като главен секретар на Земеделския съюз. На 25 януари 1945 г. от ЦК на Социалдемократическата партия е отстранена групата на Кръстьо Пастухов, състояща се от 6 души.

При невъзможността да се води открита политическа борба през ноември-декември 1944 г. се образуват групи, прераснали по-късно в организации, наречени от милицията конспирации. Тяхната цел е да противодействат на комунистическия терор и извършващата се съветизация на страната.

Според Политбюро „тия специални противонародни действия” не могат да бъдат обхванати от съществуващите общи наказателни закони. Това би дало възможност на техните извършители „да се изплъзнат от ръцете на правосъдието или да получат съвсем леки присъди”. Неприложим за подобни действия е и Наредбата-закон за Народния съд, който е временен и съди за минали деяния.

На 26 януари Министерският съвет приема Закон за защита на народната власт. В него се установяват няколко групи престъпни състави, свързани с посегателства на „класовия враг” срещу новата система на, управление. Законът предвижда рязко разширяване и повишаване на минималните и максималните наказания. От общо 18 в 6 негови текста те са доживотен строг тъмничен затвор и смърт.

На 30 януари 1945 г. главният директор на народната милиция Руси Христозов приема представители на цензурирания печат, пред които дава сведения за „извършени престъпления от някои фашистки групи”. Според него те са съставени главно от легионери, бранници, ратници и цанковисти. Имало разкрити конспирации в Русе, София, Етрополе, Неврокоп и други градове. Като обща предохранителна мярка още на 18 декември 1944 г. милицията е арестувала актива на фашистките организации. Част от тях били въдворени в трудововъзпитателни селища, а други са задържани, за да отговарят за деянията си по новия закон. По данни на МВР към август 1945 г. са образувани 183 дела с 3369 подсъдими лица. Но сведенията, получени в министерството през декември 1944 г. от околийските, областните управители и кметовете за „фашистки прояви”, дават доста по-различна картина.

От Горна Оряховица съобщават, че „индустриалците и фашистите” са изплашени от Народния съд и арестите толкова, че даже не питат за близките си, които са задържани. В Горна Джумая фашистки прояви нямало, защото с тях „си разчистихме сметките още на 9 септември”. Има уплаха сред населението, която „не може да се преодолее”. В Преслав „фашистките прояви” са се изразили в „говорене” против ОФ, но повечето от хората са арестувани, някои „унищожени”, а други изпратени на принудителна работа. „Сега, пише в доклада, населението седи мирно.”

Подобно е положението в Попово с тази разлика, че там част от арестуваните „фашисти” са „отделени за Народния съд”. Някои земеделци и социалдемократи от ОФ в града казали: „След като сме изгонили германците, защо пуснахме руснаците? Не е ли едно и също? Много хора са се борили против фашизма, но не желаят и руския ред. Защо да ги пращаме на принудителна работа, съдим и убиваме?”

С малки изключения в почти всички доклади от декември 1944 г. се чете една и съща фраза: „Фашистки прояви няма.” Защо тогава е бил необходим Законът за защита на народната власт?

Според оценката на формиращата се демократична опозиция законът дава възможност на БРП (к) не само да смаже политическите си противници, но и да пресече всякаква проява на съпротива срещу т. нар. народна власт. Приемането му преди произнасянето на присъдите на Народния съд трябва да елиминира ескалацията на очакваната съпротива.

На 2 февруари 1945 г. е изпратена инструкция до околийските управители да вземат мерки за запазване на „реда и спокойствието” при съобщаване изпълнението на смъртните присъди, постановени от Първи и Втори върховен състав на Народния съд в столицата. На следващия ден то е публикувано в печата от името на главния народен обвинител. Реакцията на политическите среди в страната не е еднозначна.

В секретен доклад до МВР околийският управител на гр. Оряхово съобщава: „По отношение на присъдите, които Софийският народен съд оповести, имаше хора, които мислеха, че с изпълнението няма да се бърза и дано някак се размине тази работа, но, уви, за тяхна зла участ се изпълниха и това обстоятелство ги страшно удари, съзнаха, че властта е здрава и всекиго на място може да сложи.” Още по-директен е габровският околийски управител. В доклада си до МВР той пише: „Реакцията е изплашена от смъртните присъди в София. Тя разбра, че няма да има прошка и за тукашните.”

И наистина, местните състави на Народния съд се стремят да последват примера на двата централни процеса в столицата. Кметове на населени места съобщават в МВР, че отново започват арести на „пропуснати фашисти”, които трябва да бъдат предадени на Народния съд.

В Русенска околия, се пише в доклада, се налага разбирането, че „от всяко село трябва да има виновни за Народния съд, защото била последната чистка”. В резултат в редица села са арестувани даже и лица, влизащи в партиите от ОФ, като „несигурни”.

В Пловдив е задържана група запасни офицери, които се готвели да освободят от ареста свои колеги, „защото разбрали, че ще ги осъдят на смърт”.

В Ловеч председателят на Народния съд получава писма, в които близки на подсъдими го молят „да не става убиец на невинни хора само защото с думи подкрепяли бившата власт”.

Издадените присъди задълбочават кризата в некомунистическите партии в ОФ. Миналият в опозиция д-р Г. М. Димитров открито се обявява против Народния съд. Група членове на БЗНС от Стара Загора изпращат писмо до регента Венелин Ганев, в което се възмущават, че ако съдът продължи да действа така и по места, „то в селата няма да останат просветени хора”.

В секретните си доклади до МВР околийските управители тревожно съобщават и за отдръпване на населението от властта и нарастване на недоверието на съюзниците от ОФ към БРП (к). Те се безпокоят и от това, че при създалата се обстановка не може да се осъществи издигнатият от комунистите призив за „граждански мир без фашисти”. А за такива са обявени всички, които са извън Отечествения фронт.

Старозагорският областен управител съобщава: „С присъдите и тяхното изпълнение в София съюзниците се отдръпнаха и гледат към нас с недоверие. От БЗНС питат - какво ще стане в нашия град?”

В Плевен е изразено несъгласие на местната организация на Земеделския съюз с Народния съд. Искат се сведения от милицията за това къде се намират арестуваните граждани от града. Отделни членове на БЗНС и Социалдемократическата партия говорят, че „ОФ се изложил с арестите и Народния съд”.

В Троян и околията броят на лицата, въдворени в трудови лагери, бързо нараства. Според областния управител е възникнало противоречие между комитетите на ОФ и милицията относно мерките срещу изказалите недоволство от Народния съд и местните трудови лагери.

От Свищов съобщават: „Забелязва се едно отпадане на настроението на масите към властта. Това се дължи до голяма степен и на арестите около Народния съд и произнесените присъди от него. Земеделците са стъписани, че и техни хора се съдят.”

От друга страна, много от близките и съидейниците на предадените на народния съд търсят начини да помогнат на подсъдимите. Група войници, завърнали се от фронта и настанени в казармите в Пловдив, отказват да предадат на милицията своите командири, които са ги водили по бойните полета. В столицата се разпространява позив, в който пише: „Извършените кланета на регенти, министри и депутати са непознати в българската история. Европа защо мълчи?” В Габрово, Силистра, Враца, Бургас и в други градове жените и децата на задържаните се явяват пред милиционерските участъци и искат да бъдат освободени техните синове, мъже и бащи като невинни. Инициаторите са арестувани, а другите се разгонват със сила. Потоци от писма се изпращат до регентите, министър-председателя и главния народен обвинител Георги Петров. В тях най-вече се посочват факти за доказване невинността на арестуваните, за други се иска снизхождение и милост.

На 8 февруари Георги Петров е принуден да се обърне с Писмо-нареждане до всички подведомствени му органи във връзка с работата на Народния съд. В него се казва: „За в бъдеще никои от народните обвинители нямат право да издават нареждания до органите на милицията за задържане на нови лица без изрично мое разрешение.” Що се отнася до военните, това може да става „само в извънредно важни случаи с подробно мотивиран писмен доклад, който ще бъде разрешен съвместно с военния министър”.

Георги Петров обръща внимание настоящото писмо да се има предвид и от „органите на Народната милиция досежно задържането на нови лица във връзка със специалния закон”. Става дума за започналите арести по Закона за защита на народната власт, а той влиза в сила чак на 17 март 1945 г.

Партийните организации на БРП (к) имат възможност свободно да изразяват своето задоволство от изпълнените смъртни присъди, като настояват повече такива да бъдат издавани от местните състави на Народния съд. По указание на партийните комитети организирани младежки ремсови групи скандират пред домовете на задържани или набелязани за арест граждани „Смърт”, пишат на вратите им „Тук живее народен враг”, рисуват кръстове с черна боя и т. н.

Наблюдавайки техните действия, председателят на американската мисия в Съюзническата контролна комисия ги определя като „комунизиране на средновековната инквизиция”. Той предлага на ген. Сергей Бирюзов да се води разговор с българското правителство да не се изостря напрежението в страната. Какво има предвид американският представител?

От 4 до 11 февруари 1945 г. в Ялта се провежда конференция на ръководителите на трите съюзени държави - Рузвелт, Чърчил и Сталин. Съгласно приетата на нея Декларация за освободена Европа и Атлантическата харта освободените народи имат право да създадат демократични институции й да определят по техен собствен избор формата на управление, при която ще живеят. Трите държави се ангажират заедно да помагат на народите, където според тях обстоятелствата ще изискват това, „да създават временни правителствени власти, представляващи широко всички демократични елементи от населението и задължени колкото се може по-скоро да образуват чрез свободни избори правителства...” Като необходимо условие за това се смята „гражданският мир”, за нарушаването на който те ще наблюдават.

В радиограма от 15 февруари 1945 г. Трайчо Костов информира Георги Димитров в Москва за отражението на Ялтенската конференция върху обстановката в България. „Някои кръгове сред земеделците и звенарите, пише той, тълкуват Кримската спогодба като даваща възможност на англичаните за по-активна намеса в нашите работи. Такива тълкувания им дават английските представители тук. Във връзка с това се наблюдава известно окуражаване и размърдване на англофилите, което сигурно ще ни позатрудни за известно време работата, докато тия хора не разберат абсурдността на своите надежди.” Пет дни по-късно с радиограма Георги Димитров успокоява Трайчо Костов, че наистина компромисните решения на Ялтенската конференция „дават козове в ръцете на англичаните и американците”, но тяхното действително използване зависи от много други фактори и „преди всичко от Съветския съюз”.

Ялтенската конференция съвпада с провеждането на Народния съд в България. Под неговото прикритие БРП (к) засилва репресиите срещу нарастващата съпротива и раздвижване на демократичните сили.

По решение на Политбюро в средата на февруари 1945 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов предприема двуседмична обиколка из страната. След завръщането си в София той свиква на съвещание областните и околийските управители и директорите на милицията. Пред тях той констатира, че по места има „надигане на фашизма” срещу смазващия удар, който им нанесъл Народният съд. Наред с това той е принуден да признае, че населението е „доста смутено” и недоверието на съюзниците към БРП (к) нараства. „Ние подценихме, казва Антон Югов, че нашият народ е доста наивен, съжалителен и политически незрял...” Обстановката налага да се вземат сурови мерки и министърът нарежда: „Отношението към Народния съд да се счита като показател за вярност към отечественофронтовската власт. Кметовете, проявили колебания или попаднали под влиянието на нездрави елементи в комитетите на ОФ, да се освобождават. Не могат да бъдат освобождавани от принудителна работа членовете на ОФ комитети, дръзнали открито да заявят несъгласие, и то пред населението, от присъдите на народния съд над враговете на народа, гадовете и пр.”

След указанията на Антон Югов въпреки нареждането на Георги Петров от 8 февруари 1945 г. безконтролните задържания продължават. По сведение на милицията от февруари до април 1945 г. броят на арестуваните лица възлиза на 5321 души. В повечето случаи тя не смята за необходимо да уведомява за тях главния народен обвинител. Срокът за приключване на делата по Народния съд наближава, но се очаква да влезе в сила Законът за защита на народната власт. В доклад до ЦК на БРП (к) Георги Петров пише: „В стремежа си да приключим работата по-скоро и да изпълним нареждането на Партията и нашата власт, аз се видях принуден към 20.11.1945 г. да отида в Народната милиция и да кажа на другаря Георги Ганев: всички искат да свършим по-скоро, понеже Народният съд вече омръзна на всички - за да свършим, предайте ни до 25.11. всички преписки, които са у Вас, иначе ще оставим тези лица да ги съдите в милицията. Др. Георги Ганев обеща да стори това и започнаха да изпращат ежедневно по 100-200-300 преписки на ден, което продължи и до март и април.” Главният народен обвинител се възмущава: „Как можеше да се бърза при такава фактическа обстановка? Кога да разучим тези преписки, кога да пишем обвинителните актове и кога да ги съдим.” Като пример Георги Петров привежда случая с делото на т. нар. стопански вредители, което се разглежда от Десети върховен състав. По него, обяснява той, са били задържани повече от 1000 души, за да съдим в края на краищата само около 100 обвиняеми. „А когато, продължава Георги Петров, аз исках да се наложа по този въпрос: да не стават задържания на нови лица без мое разрешение, един от отговорните другари в Милицията ми каза по телефона: „Да имаш да вземаш!”

Така след приключването на Народния съд много от задържаните лица са изпратени в трудови лагери или трудови групи по приетата тогава терминология на МВР. По това време техният брой достига до 197. Друга част от арестуваните са предадени да бъдат съдени по Закона за защита на народната власт. В трета група влизат убитите преди влизането в сила на „специалния закон” и се водят за изчезнали.

Съобщението на Георги Петров за изпълнението на смъртните присъди се коментира от кореспондента на в. „Таймс” в София. „От лятото на 1944 г., пише той, болшевизмът става главна опасност за България. Ако Хитлер изигра Сталин за Балканите, Чърчил не можа да го стори.” И продължава: „Защо разстреляха Иван Багрянов? Защото предприе най-сполучливия ход и доста навременен, за да прегради пътя на болшевишкото нашествие в България.” Според английския журналист това не могъл да му прости гражданинът на Съветския съюз Георги Димитров. Подобно било положението и с осъждането на Константин Муравиев с тази разлика, че опитът му да спаси страната е окачествен като „отчаян”. А турският вестник „Танин” отбелязва, че българското правосъдие било „надминало жестокостите и безчовечността, които се приписват на хуни и азиатци”.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]