II. Начало на българската държава
Балканското славянство в оная далечна епоха се разпадаше в племенно отношение на две достатъчно обособени една от друга групи. Едната е заемала цялата източна половина на полуострова със земите по течението на Морава, а след това цяла Македония, по-голямата част от Албания и някои от старите гръцки земи на юг чак до планината Тайгет в Пелопонес. Племената от тая група са образували източния, или по-късно тъй наречения български клон на южните славяни. На северозапад от тях зад долината на Морава към Далмация и равнините на древна Панония са се разпростирали поселенията на сърбохърватските племена.
Макар етническо еднородни, племената от източния клон са представяли в това ранно време цяло, у което е липсвало съзнанието за неговото единство. И ако, въпреки значителните загуби, които през течение на вековете имаше да понася, то оцеля като една голяма и вътрешно утвърдена общност, ако то устоя на византийската асимилация, а запази особеността си спроти сърбохърватите на северозапад, основната причина за това бе влиянието, упражнено върху него от създадената от туранците българска държава. Тя му даде своето име, помогна му да добие съзнанието за своето единство и да заживее с носените от нея политически и културни традиции. Върху всички заемани от това славянство територии тя никога не се разпростря. През по-голямата част от своята история тя обхващаше само незначителни дялове. Но дори и през времената на най-големия си упадък тя все си оставаше средището, към което то непрестанно тежнеше.
Намесата на една външна сила следователно дойде да изиграе новата решителна роля в историческата съдба на Балканския полуостров. Прабългарите дадоха не само опората или външната спойка и политическите форми, чрез които разединените славянски племена вече можеха да се противопоставят на византинизма като политическа сила. На същите турански прабългари дължеше своето създаване и славянобългарската народност, чието разширение винаги далеко надхвърляше пределите на българската държава, дори през епохите на нейното най-голямо могъщество.
Всичко това безспорно е тъй. Но явяват се въпросите, какво са представяли от само себе си тия прабългари, каква е била тяхната държава, на що е почивала нейната сила и влиянието й в делата на полуострова. Преди да се потърси техният отговор, нужно е да се обърне внимание върху обстоятелство, което дори и учените историци обикновено забравят. Работата е там, че когато се говори за появата на прабългарите в нашите земи, се има предвид „само ордата”, доведена от Аспаруха. Съобразно с това се счита, че турански елементи са заседнали в онова далечно време само в североизточната часг на Мизия, гдето и по-късно остава политическото средите на българската държава, и че в
52
останалите покрайнини, заети от източния клон на южното славянство, турански елементи изобщо не са проникнали: славяните тук запазили расовата си чистота. Тоя възглед, особено разпространен в миналото, отдавна би трябвало да бъде изоставен. Както отбелязахме, още преди преселението си отсам Дунава нашите славянски прадеди при нападенията си срещу Византия често действували в съюз с прабългарски племена. Там, в отвъддунавските земи, те са живеели в близко съседство, а може би и размесени едни с други. Поради това навярно още там е започнало тяхното кръстосване. В славянската кръв следователно още тогава ще са проникнали турански примеси. И обратното: самите прабългари навярно също са били в расово отношение засегнати от славяните. За да се разбере това още по-добре, нужно е да се припомни и друго обстоятелство: Аспаруховите прабългари, идещи от южноруските степи, са били само незначителна част от хунските племена. А масата на хуните до смъртта на Атила, следователно далеч преди времето на славянското преселение, населяваше земите непосредствено на север от Балканския полуостров. Славяните там са били подвластни на хунската държава и расовото смешение между тях и туранците е започнало навярно още в оная далечна епоха — цели два века преди Аспаруха. Едва след смъртта на Атила повечето от хунските племена се оттеглили на изток, за да бъдат най-сетне обединени отново в Кубратовата Велика България. В тъй наречения „Именник на прабългарските князе” между владетелите на прабългарите още преди Аспаруха се споменуват Гостун и Безмер [1]. Техните явно славянски имена, макар че и двамата са произхождали от прабългарския род Ерми, едва ли могат да се обяснят като проста взаемка. Много правдоподобно би било да се допусне, че случаи от тоя род са били последица от славянска асимилация сред прабългарите [2].
Що се отнася до земите на юг от Дунава, значителни хунски, т. е. прабългарски елементи се заселвали тук още през втората половина на V в. Тъй напр, след смъртта на Атила неговият любим син Ирнах с част от хуните заел окрайнините на днешна Добруджа. Все тогава на византийска територия минали и се настанили из ранни места и много други хунски групи. Двама хунски вождове с водените от тях племена заели днешна Северозападна България до р. Вит. Хунски поселения изникват и на много други места. Няколко десетилетия по-късно от подобни поселници са се рекрутирали войските, предназначени за отбрана на дунавската граница на империята. Други образували специални отреди във военната й организация [3].
Тия заварени от славяните хунски отломъци в балканските земи навярно
са почнали да се претапят сред тях още преди появата на Аспаруха. Но с
това притокът на прабългарски елементи тук не е бил изчерпан. Около времето,
когато в североизточния кът на полуострова изникнала Аспаруховата държава,
голям брой други прабългари от днеш-
1. Р r i t s a k, O. Bulgarische Fuerstenliste und die Sprache der Protobulgaren. Wiesbaden, 1955, 76—77; Г ю з е л е в, В., П. П е т р о в. Христоматия по история на България. Т. 1. С., 1978, 87—88.
2. Възгледът на П. Мутафчиев за ранни контакти между славяни и прабългари в периода преди образуването на българската държава е правилен. По-късно той бе аргументирано обоснован от И в. Дуйчев в „Най-ранни връзки между първобългари и славяни” (ИАИ, 19, 1955, 327—337).
3. G u z е l е v, V. Les Protobulgares. S., 1979, p. 27 sq.
53
ната маджарска равнина се спуснали към Македония. Те заели областта зад Вардара към Прилеп и Битоля. В техния вожд Кубер някои историци са склонни да видят четвъртия син на Кубрата. Тъй създаването на българската народност чрез взаимната расова асимилация на двата основни елемента, прабългари и славяни, е било започнато рано преди началото на българската държава и тук, в Европейския югоизток, се е извършвало върху цялото пространство от Карпатите до Пинд.
Но кръвта, в смисъл на общ произход, е само един, в някои случаи дори и не най-същественият от признаците, определящи народността. От още по-голямо значение е еднаквият бит и култура, общата традиция. А всичко това се формира при дълъг исторически живот, като те минат под закрилата на една политическа организация — държавата. От това гледище колкото и да бяха налице етническите елементи, от чието сливане произлезе българският народ, той не би се оформил като колективна индивидуалност, ако още твърде рано тия етнически елементи не бяха стегнати в един политически организъм, българската държава. Чрез нея те се издигнаха до съзнанието за своето единство и обособеността си от останалия свят. Именно тая организация бе донесена сред тях от прабългарите на Аспаруха. И поради това на създадената от тия последните държава дължи своето създаване, а след това и вътрешното си изграждане българският народ, с всички свои особености и черти, които в течение на многовековния му живот са представяли най-съществената му отлика от всички други, близки и далечни народи.
Но появата на едно ново, във военно и политическо отношение добре организирано племе и неговото настаняване в отсамдунавските земи само по себе си не е било събитие необикновено за ония времена на постоянни преселения. Много време преди Аспаруха тук бяха идвали готите. На част от тях Византия дори формално бе отстъпила областта между Дунава и Балкана. И при все това тия готи, както и всички сродни тем племена, при борбата срещу които империята в продължение на век и половина трепереше за съществуването си, не се задържаха в тукашните земи. Често надвиваната империя винаги се съвземаше от ударите им и накрай се оказваше непобедима. И чувството на несигурност поради това, че са заели нейни територии не им позволяваше да погледнат на тях като на свое ново отечество, да свържат съдбата си с тях. По тая причина едни след други всички тия варвари се впущаха в нови странствувания към други далечни страни. След славяните — поради племенната си разпокъсаност обречени рано или късно да попаднат под пълната власт на Византия, — прабългарите на Аспаруха бяха единствените пришълци, които не само че се задържаха тук, но създадоха и трайна държава. Кое им позволи да се затвърдят в тая земя, преживяла тъй много трусове, видяла да минават през нея и да изчезват толкова много други народи?
Племето, доведено от Аспаруха, навярно не е надминавало няколко десетки
хиляди души. По численост следователно то далеко е отстъпвало на многобройните
готски маси, с каквито някога е бил залян полуостровът [4].
Навярно прабългарите не са надминавали тия германци
4. Въпросът за броя на Аспаруховите прабългари не може да получи точен отговор. Напоследък се предполага, че те са били 200 000—300 000, вж. Д и м и т р о в, Д. Ил. За числеността на дунавските прабългари в края на VII—IX в. — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов (отг. ред. В. Гюзелев). С., 1984, 34—39.
54
нито по войнственост, нито по организация. Защо тогава тем се удаде да извършат тук онова, за което се оказаха негодни германците?
За да отговорим на тоя въпрос, нужно е да имаме предвид едно съществено обстоятелство. Германските племена бяха се явили в тукашните земи като войници-завоеватели. Като открити неприятели на империята или като нейни наемници и съюзници, те еднакво не я оставяха на спокойствие. Свикнали да живеят от грабеж или изобщо да се издържат от труда на завареното местно население, за тях войната бе главен, ако не даже единствен занаят. И когато опустошените от тях земи в полуострова вече не им даваха достатъчно средства за съществувание, или пък им ставаше явно, че не са в състояние да сломят всяка съпротива у империята, те се запътваха за завоеванието на други далечни страни.
Вече много отдавна се е сложил възгледът, че също такива диви и ненаситни хищници, както всички туранци, които през течение на вековете се явяваха в европейския материк, са били и водените от Аспаруха прабългари и че създадената от тях държава изобщо не се е отличавала от политическите организации на някогашните хуни и авари или на по-сетнешните печенеги, узи и кумани. Счита се, че подобно тем и прабългарите се вестяват при Дунава, за да грабят съседните византийски провинции и че именно тия техни подвизи са предизвикали на времето си похода, чрез който Константин Погонат [5] се е надявал да ги накаже и прогони от ония места. Не са рядко между учените историци тия, които смятат, че едничко жаждата за плячка и инстинктът за разрушение са подбуждали българите и при по-сетнешните им борби с Византия.
Основано е това схващане върху известията на византийските автори, у
които тия войни на българите са представени наистина като действия на народ,
който е търсил само да граби и руши. Всъщност работата е стояла малко по-иначе.
Подобни известия са съвсем естествени и обясними за среда, която не е могла
да храни никакви добри чувства към един съсед, обречен да живее в постоянна
борба с нея, и за която са били варвари всички народи и племена извън нейните
граници и обсега на нейната цивилизация. Трябва твърде много да се съжалява,
че поради липсата почти на всякакви извори от домашен произход византийските
известия за българската история представят днес главното нейно градиво.
Но да се вярва безусловно тям, и то там, гдето е въпрос за културата на
прабългарите, за естеството на българската държава и за смисъла на борбите
й с Византия, би било тъй едностранчиво и погрешно, както и да се правят
заключения за смисъла, причините и целите на която и да било война едничко
по разрушенията, които тя неизбежно оставя, или пък, още по-конкретно,
да се съди напр. за действията на българи и германци през Балканската и
Европейската война едничко по това, което е писано за тях от гърци, французи
и белгийци. От друга страна, трябва да се има предвид, че човечеството
в ония тъмни времена е било много различно от днешното и съвсем естествено
е, гдето правото на и във война тогава малко е приличало на онова, с което
днешният свят, поне теоретически живее. Дори и самите византийски автори
не всякога могат да скрият, че техните съотечественици във войните си срещу
неприятелски страни и народи са действували по на-
5. Византийски император Константин IV Погонат (668—685).
55
чини, пред които бледнеят безчинствата и най-необузданото варварство. А в същото време много данни свидетелствуват, че времето от Атила до Аспаруха не е протекло безплодно и ча прабългарите от VII в. в културно отношение съвсем не са стояли на равнището, на което са се намирали техните прадеди — хуните от IV в.
Но въпросът тук не е само за степента на културата у прабългарите, а и за нещо съвсем друго. Докато — от готи до авари — всички варварски племена и народи, които в разни времена стигаха до Балканския полуостров, еднаж откъснати от първоначалната си родина, оставаха в постоянно движение, считаха се гости във връхлетените от тях земи и бяха готови да ги напуснат, за да търсят по-удобни и по-покрайнини, прабългарите на Аспаруха са дирили само трайно убежище — ново отечество, гдето биха могли да се установят и да заживеят при по-голяма външна сигурност. Разликата между тях и останалите е произтичала, на първо място, от нееднаквата численост. И хуни, и германци, и авари, макар принудени да отстъпват под натиска на по-силни неприятели, са се вдигнали от старите си земи на големи маси, които по пътя на движението си всичко помитали. Оттука и тяхното самоупование — съществена черта в колективното им съзнание. И именно то определяло отношенията им към останалия свят. Дългото, им скитничество постепенно се превърнало у тях в траен нагон. Конфликтите, в които то неизбежно ги увличало, намалявали още повече възможностите, а след това и склонноста към оседял живот и мирен труд. Ето защо преселението на тези народи представяло стихийно движение, което рушало всички срещнати прегради. Неговите последици от своя страна действували като стимули за все по-нови увлечения. И то стихва едва когато се изчерпват силите на понесените от него маси, или когато те достигнат земи, зад които вече е било невъзможно да се отиде.
От условия и при историческа обстановка съвсем други е било предизвикано
и е имало да се извърши преселението на воденото от Аспаруха племе. Велика
България, която се е простирала в широкото пространство между Волга, Кавказ
и степите около Днепър, към средата на VII в. е била унищожена от нашествието
на аварите. С това големият народ на прабългарите е бил разпокъсан и разпилян.
Обитаващ ония земи още от V в., той постепенно е бил свикнал в тях на оседял
живот и мирен труд. И това, което Аспарух повел със себе си, е представяло
само незначителна отломка от него. Тя е дирела земи, в които би се чувствувала
необезпокоявана от хазарите. Но в посоката на нейното отстъпление на запад,
към Карпатите и басейна на Тиса, се е издигала все още странната Аварска
държава, чията сурова власт преди това бе тежала много десетилетия над
всички прабългари. Попаднал тъй в една зона, гдето са се засягали влиянията
на две еднакво опасни за него сили, на Аспаруха е оставал само един изход
— да се приюти с водения от него народ в южните окрайнини на днешна Бесарабия.
Оградена на юг от ръкавите на широкия Дунав, на изток от Черно море и блатата
към устието на Днестър, а на запад — от ниските и блатисти долини на реките
Серет и Прут, тая област нееднаж през средновековието е служела за убежище
на племена и народи, принудени да отстъпват под натиска на по-силни неприятели
[6].
6. За местонахождението на Онглоса — територията, в която първоначално през 60-те години на VII в. се се поселили Аспаруховите прабългари, — са изразени от учените много и различни становища, вж. R a s e v, R. L’Onglos — temoignages ecrits et faits archeologiques. —BHR, 1982, № 1, 68—79. Защитаваното от П. Мутафчиев становище изглежда най-правдоподобно.
56
Днес в тия места личат следите на един голям окоп, който започнал от р. Серет и с посока към изток достигнал окрайнините на езерото Кундук. Фронтът му е към север и днес се счита, че той е бил издигнат от прабългарите по времето, когато те са се настанили в земята зад Дунавските устия. Той е представял граница на заетата територия и е бил предназначен за нейната защита откъм страната, гдето опасностите са били най-възможни, но гдето тя единствено е била лишена от всяка естествена закрила.
Българската държава израства следователно из зародиш, чието първоначално битие е било свързано с определена територия и е зависело от възможността тая последната да бъде защитена. Самият момент на държавно зараждане представя тук осъществение на стремежа към себесъхранение, а не на нагона към експанзия. Основен, и заедно с това, творчески мотив тук е не завоеванието, а самоотбраната. Тая същност на българската държава се проявява напълно отчетливо в процеса на нейното изграждане и развитие особено през близките столетия. И доказателствата за това са доста убедителни.
Наскоро след като заели страната непосредствено отвъд Дунавската делта,
прабългарите минали реката и се настанили в днешна Северна Добруджа. Как
и при какви обстоятелства е било извършено това събитие ние не знаем. Важното
обаче е, че те и тук не пропуснали да вземат мерки за защита на окупираната
територия. В нейната северозападна окрайнина при с. Николицел недалеч от
днешния град Исакча са запазени очертанията на грамадно землено укрепление.
Едно пространство от 48 кв. км е било оградено с валове и окопи, но със
строителна техника и вид, подобни на тия, които се срещат и в други места
на балканския север и несъмнено дължат своя произход на прабългарите. Неговите
размери свидетелствуват, че то е представяло не твърдина, която е могла
да бъде отбранявана от един обикновен гарнизон, а място, предназначено
за убежище на цяло население, заедно с всичко, което е било негово движимо
достояние. По-нататък на линията на известните Траянови валове и сега още
личат следите на друг окоп, който, с посока от запад към изток, е пресичал
цяла Добруджа между Черна вода и Кюстенджа, от Дунава до Черноморския бряг.
Известни признаци будят наистина съмнение относно средновековния му произход
и допущат предположението, че е бил създаден още през епохата на древността.
Но неговият фронт е към юг и това обстоятелство вече е само достатъчно,
за да отстрани хипотезата, че той е могъл да бъде издигнат от римляните
по времето, когато тук е била североизточната граница на техните владения
в полуострова. А дело на друг народ, предшественик на римляните, той още
по-малко е могъл да бъде. Прокаран е бил той несъмнено от народ, който
е владеел в Северна Добруджа, и за да осигури отбраната й срещу неприятел
откъм юг. Кому дължи произхода си този окоп, за това ни дава сведение един
паметник от среднобългарската епоха, така нареченото „Видение Исаево”:
„Испор цар” (т. е. Аспарух), който владеел областта „Сто хълма” (днешна
Добруджа), заповядал, четем тук, да издигнат „велик презид от Дунава до
морето” [7]. Тоя споменат
7. И в а н о в, Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925, 280—282; Г ю з е л е в, В., П. П е т р о в. Цит. съч., 439—440.
57
от сказанието „велик презид” е високият вал, който следял споменатия окоп по цялото му продължение. След като се настанили в Северна Добруджа, заградена от три страни с морето и течението на Дунава, прабългарите се погрижили значи да затруднят достъпа в нея и откъм четвъртата страна, гдето подобна естествена преграда липсвала. В тъй защитената територия укрепеният лагер при Николицел трябвало да служи като вътрешно убежище.
Мерки и съображения, в които прозира все същият основен стремеж към сигурни и леснозащитими граници, съпровождат неотклонно и по-нататък процеса, в който окончателно се формира старата българска държава. Когато след несполучливия поход на Погоната Аспарух заел цяла Източна Мизия, пределите на новата разширена държавна територия били установени също тъй с оглед на възможността да бъде осигурена нейната безопасност и по-лека отбрана. Византийският летописец Теофан, който разказва за това събитие, изрично бележи, че прабългарите решили да се установят в тая област, понеже видели, че били оградени от Дунава, Черно море и Хемус и следователно „се намирали в голяма сигурност” [8].
Все пак тия естествени граници не били счетени от тях достатъчни за безопасността им в новозаетата територия: прелезите на Балкана били открити за нашествието на неприятелски войски, а липсвала е всякаква естествена защита на запад, към останалата част на Мизия, която по това време, изглежда, се намирала, ако не под пряката власт на аварите, то във всеки случай в сферата на тяхното влияние. Именно поради това всички балкански проходи, достъпни за движението на по-големи военни части, били преградени от българите с валове и окопи от същия тип, който е познат при прабългарските укрепителни съоръжения в Добруджа и Бесарабия. Следите на тия окопи и днес личат на много места на билото на планината от брега на Черно море до Арабаконак, последният проход, през който неприятел от юг могъл да нахълта в пределите на тогавашна България. Също такива защитни постройки на западната и граница към аварите са били окопите, които с посока от север към юг пресичат Дунавската равнина; най-старият измежду тях от брега на голямата река е достигнал до изхода на Искъра от Стара планина. Така наречената Еркесия, големият окоп, който започва от Бургаския залив и свършва в низината на Марица, северно от Сакар, е представял последната укрепена гранична линия на Стара България, вече от времето, когато нейните територии се прострели на юг от Балкана [9].
Явно е значи — един народ, който е дирил за поселение земя, защитена
от самата природа, и който свръх това е считал за нужно да доукрепява границите
й с такава система от валове и окопи, каквато намираме у прабългарите,
едва ли е могъл да представя от себе си народ от неспокойни завоеватели
или необуздани грабители. И едното, и другото предполагат непрестанно и
буйно разширение на завоеванията, постоянна смяна на местожителствата,
непрекъснато движение, предизвикано от необходимостта да се използуват
жизнените средства на все по-нови земи. А нито едното, нито другото не
виждаме при случая с туранските
9. О в ч а р о в, Д. Наблюдения и археологически разкопки на пограничния вал „Еркесията” в Южна България. — ГСУ. ФИФ, 63, 1970, № 3; Р а ш е в, Р. Старобългарски укрепления на Долния Дунав (VII—XI в.). Варна, 1982, с. 67 сл.
58
ни прадеди. Цял век след своето настаняване в Мизия те живеят почти затворени в завзетата от тях земя и никакви известия нямаме за въоръжени нападения или завоевания, извършени от тях извън нейните предели. Ако през тоя период първоначалната им територия все пак е била увеличена, това е ставало само поради стечение на благоприятни обстоятелства, без особени усилия и главно, без всякакви рискове от тяхна страна. Още от момента на своето зараждане българската държава е била основана върху отбраната и с редки отклонения тая си същност запазва тя през целия период на своето средновековно съществувание.
Това заключение не противоречи ли на всичко, което знаем за външните й прояви еднакво през ранната, както и през по-късната нейна история? Преди всичко, ако Аспарух наистина е бил движен от желанието да намери за своите българи кът земя, гдето те биха се чувствували в безопасност, защо не остана в заетите вече от него отвъддунавски земи, по оноЕа време в тях ще да е имало само рядко славянско население. Нему е липсвала обаче достатъчна организация и поради това опасно за прабългарите то не е могло да бъде. В политическо отношение тая област не е принадлежала никому и следователно със заемането й прабългарите не са увреждали ничии държавнотериториални интереси и права. И обратното. С преминаването на Дунава и настаняването си в Малка Скития и Източна Мизия те посягали на територии, които принадлежали на Византия. Само по себе си това ги обричало на трайно неприятелство с последната. При даденото съотношение на силите и при възможността да останат мирни обитатели на отвъддунавските земи, какви причини са могли да накарат прабългарите да предпочетат подобно неприятелство? И най-сетне, ако те сами били народ твърде малочислен и слаб, за да поемат пътя на завоеванията, и ако тъкмо поради това са дирили безопасни убежища, защо и след като заемат първоначалната област в балканския североизток не се задоволят с нея? И защо цялата българска история век след създаването на държавата, представя непрекъснати опити да се включат в нейните предели други земи?
С последния от всички тия въпроси ще се занимаем по-сетне. Що се отнася до останалите, техният отговор лежи донегде в изложеното по-горе. Южна Бесарабия представя непосредствено продължение на южноруските степи, тяхна част. Затова и вихрите, които в едно или друго време се възземаха в тях и излитаха оттам народи и племена, за да ги хвърлят на запад, никога не спираха пред нейните предели. Върху нейна почва те понякога достигаха най-голямото си напрежение. Също тъй, както и бурите в откритите морета се развръщат с всичката си стихийна опустошителност низ крайбрежните им води. Поради своето положение следователно закрито и тихо пристанище тя не можеше да бъде. В най-благоприятни случаи тя се явяваше само място за отдих, временен подслон, прибягналите в който е трябвало да се готвят за нови странствувания. По тая именно причина и през ранното средновековие, когато пороят на народностните преселения с такава сила се бе понесъл към земите на стария културен свят, и много по-късно, когато ново движение на народите изхвърли в Европа многочислени племена от турански скитници, същата страна на север от Дунавските устия нееднаж виждаше своите полета да се заемат от техните лагери. Нито един от тях обаче не се задържаше в нея. Пред тласъците, които идеха от изток, всички тия племена и народи се виждаха скоро принудени да търсят други, по-защитени страни. Тъй те се насочваха на запад към равни-
59
ните на Средна Бвропа или на юг — към Балканския полуостров. Такъв бе през ранното средновековие скитнишкият път на много германски племена, тъй завърши той. столетия по-късно за печенеги, узи и кумани. Защото едва Карпатите и широко разленият Долни Дунав образуваха тук естествената граница на безбрежната „скитска степ” и единствени те можеха що-годе да служат за преграда и заслон пред вечната несигурност и изненадите, които се таеха в нея.
Ако в тая земя отвъд дунавските устия не можеха да се задържат народи тъй многочислени и силни, още по-малко са могли да се чувствуват сигурни в нея малобройните българи на Аспаруха. Големият окоп, с който те се оградили откъм север, е представял не особено надеждна защита. А, отстъпвайки пред хазарския натиск откъм изток, за тях са били затворени пътищата към запад. Там, зад Карпатите, са владеели аварите и в техните земи Аспарух е могъл да се настани само като поданик на аварския хаган, каквито поданици са били и други прабългарски племена и жупи, останали в ония земи от по-раншни епохи или прибягнали в даденото време. Някога аварската власт бе тежала на прабългарите в старата им родина. И Аспарух, който трябвало да напусне тая последната, за да се спаси от чуждо иго, не е имал никакво основание да предпочете пред него аварското, много по-сурово и несносно. За прабългарите, които водел, е оставал следователно само един път — тоя през Дунава към ромейските земи.
Събитията, които настъпват тук след това, са познати само в най-общи черти. Византийските летописци разказват, че тъй като прабългарите с нападенията си безпокоели съседните им византийски области, императорът Константин Погонат потеглил срещу им с доста голяма войска. Тогава те се оттеглили в блатистите места из Дунавската делта. Да се прогонят оттам не било лесно; работата се затегнала и императорът, който не можел дълго да се бави тук, отпътувал обратно, като възложил другиму ръководството на предприятието. Обезпокоена от заминаването на императора, армията също тъй бързо потеглила назад. Тогава българите нападнали отстъпващите неприятели, нанесли им тежко поражение и след това завладели голяма част от областта между Дунава и Балкана. Цариградското правителство не само че се примирило с тоя факт, но се задължило да плаща данък на новите пришълци. Тъй едновременно със създаването си българската държава получила и признанието на Византия, върху чиито територии възникнала. Вероятно защото Цариград чувствувал безсилието си да измени станалото, добавя се по-на-татък, българите след това били оставени спокойно да се занимават с вътрешната уредба на държавата си: империята не смеела да ги безпокои [10].
В тоя наивен разказ, възпроизвеждан във всички учебници по българска
история, нещата са представени в удивителна простота. Излиза, че не дори
някакво тежко поражение, а само един случаен неуспех на византийците е
бил достатъчен, за да даде живот на новата политическа сила, която имаше
да упражнява тъй голямо влияние върху по-нататъшните съдбини на полуострова.
Малко трудно е обаче да се повярва на тоя извод, особено след всичко казано
по-горе за Византия и упоритостта,
10. П. Мутафчиев в дадения случай възпроизвежда разказите на двамата византийски хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор, живели през втората половина на VIII — началото на IX в.; T h e o p h., p. 357—360; N i с е р h., p. 34—35
60
с която тя бранеше своите владения и положението си на световна сила. Ние вече знаем, че не само еднаж племена от въоръжени варвари, далеч по-многобройни от Аспаруховите прабългари, насилствено бяха се настанявали в балканските й провинции. През течение на цялата й история нейните армии също тъй нееднаж търпяха кървави поражения по много бойни полета. Никога обаче до тоя момент тя не бе оставяла участта на която и да било нейна провинция да бъде решена от изхода на една-единствена битка. Още по-малко тя би допуснала подобен резултат поради несполуката на едно недоведено докрай военно предприятие като това на Константина Погоната срещу един неприятел, който дори не е посмял да премери силите си в открит бой с неговите войски, а предпочел да се оттегли пред тях в блатистите места около Дунава. При неизчерпаемите си запаси от духовни и материални средства тя и след катастрофални за себе си битки смогваше да попълни и възстанови силите си, накрай да преодолее неприятеля срещу когото военното щастие еднаж бе й изменило. А безуспешният край на експедицията срещу българите не е представял за нея дори и обикновено поражение: значението му не е било по-голямо от това на една неприятна случка.
Явно погрешно би било следователно да се счита, че империята, която само няколко десетилетия по-рано, при Ираклия, въпреки нападенията на авари и славяни сломи старата и могъща Персийска монархия, а след това намери в себе си сили да пристъпи към възстановяване на властта си в заетия от славянството Балкански полуостров; която отби пред стените на престолния си град настъпателния порив на целия ислямски свят, сега, само две години след това, се оказала неспособна да се справи с Аспаруховите прабългари и затова била принудена да капитулира пред тях. Ако Византия тъй леко се е примирила с настаняването им в Добруджа и Източна Мизия, тоя факт може да има само едно-единствено обяснение: че тя е считала станалото за един обикновен инцидент от рода на много други, на каквито по-рано нееднаж е била свидетел, и че следователно не е допущала той да има значението и последиците, които по-сетне се проявяват. Един дълъг опит бе създал у нейните държавни представители убеждението, че никога не е късно подобни неканени пришълци да бъдат изхвърлени от нейните земи или напълно обезвредени, стига самата тя, освободена от други, по-големи грижи, да намери време да се разправи с тях. Дотогава те са могли да си остават в нейните земи. За да не я безпокоят, тя — под формата на субсидии или безобидни за достойнството й подаръци — никога не бе се поколебала да им плаща и истински данък.
А сега, през последната четвърт на VII в., Византия имаше грижи несравнено по-големи от ония, които можеха да й създадат настанилите се отсам Дунава прабългари. Големият двубой с исляма още не бе свършен. Приключена бе само първата му фаза. Грамадните жертви, дадени от арабите в четиригодишните борби около Цариград, не бяха изчерпали завоевателния им устрем. Те бяха само уморени и дезор-ганизирани, но не напълно обезсилени. Византия много добре можеше да разбере, че настъпилата у тях слабост е временна. Оттук и съзнанието и, че е необходимо да подобри там, на изток, запазените си позиции и да се подготви да посрещне на тях новите удари, които не можеха да не последват. И сега, както и по-рано, по времето на Ираклия, Балканът с всички негови проблеми и нужди оставаше на заден план. В най-благоприятен случай Византия можеше да си позволи да отделя от време
61
на време там незначителни сили и средства, за да поддържа своя авторитет поне в близките до столицата си области и връзката между по-големите тамошни културни и административни центрове. И, доколкото обстоятелствата позволяваха, тя продължаваше да довършва подчинението на славянството в южните балкански области. Мизия и Малка Скития обаче оставаха доста далеч от обсега на тая реалистична политика, която държеше сметка за наличните си сили и възможности. Поради това Аспарух с неговите прабългари можеше да си остава там и да се радва на леката си придобивка. Неговият ред тепърва щеше да настъпи. Само тъй става разбран фактът, гдето Византия, чиито държавни представители бяха винаги тъй далновидни и упорити в преследване на нейните политически задачи, ги остави няколко десетилетия подред напълно спокойни в заетите от тях територии. След неуспеха на първата му експедиция за Константина IV не е представяло никакво затруднение да подготви и изведе до победоносен край нова война срещу им. Тъй империята несъмнено би спасила тук своя престиж и на живота на едва-що родената българска държава би бил сложен бърз край. Същият резултат би се получил, ако тая задача би си поставил и някой от близките му приемници. Но можеха ли те, отговорните за бъдещето на империята, да изоставят там, на изток, голямата проблема за нейното съществувание ида ангажират силите й в предприятие, чийто успех при тогавашните обстоятелства в никой случай не можеше да я спаси от истинската опасност в Азия?
Създаването на българската държава на Балканския полуостров бе възможно прочее само поради бурите, които рано преди това бяха се подели в Изтока, но чийто край още не бе настъпил. В известен смисъл то бе тяхна странична последица. Историята на Европейския югоизток и сега се чертаеше върху широкия фон на събитията, които се разиграваха в старите културни земи на Предна Азия. Без трусовете, предизвикани от арабските завоевания там и без опасностите, на които излагаха самото съществувание на империята, създаването на българската държава едва ли би било възможно. Също тъй, както едва ли би било възможно и започнатото няколко десетилетия по-рано, но завършено все през същата епоха преселение на славяните, а след това и запазването им от пълното подчинение на Византия.
Но на непосредствените и близките последици на тия същите събития имаше да благодари едва-що образуваната българска държава и затова, гдето намери нужното й време и спокойствие, за да се справи с първите и най-важни задачи на своето съществувание — уреждането и затвърдяването си.
След всичко, що Византия бе преживяла през течение на цял век, нейният организъм бе дълбоко разстроен. Десетина години след смъртта на Константина Погоната там започнаха военните и гражданските бунтове; случайни хора един след други бързо се издигаха на императорския трон и биваха събаряни от него. Византийското общество бе обхванато от безсилие и анархия, неизбежни явления сред обществата, у които физическата издържливост и запасите от нравствена мощ са доведени до крайно изтощение. Цели две десетилетия на остра криза трябваше да минат, докато жизнените елементи в нея преодолеят тия на вътрешното разложение.
Прагът към новото време бе отбелязан там с възшествието на императора Лъв III, основател на династия, която имаше да управлява им-
62
перията близо столетие. Но изпитанията за нея още не бяха се свършили. Противникът й на изток съвсем не беше сломен. Щурмовите отреди на исляма бяха се отлели доста разнебитени и оредели, но не и всецяло омаломощени. След всяка почивка техните пристъпи се подновяваха с нови сили, като се разширяваше и полето на борбата. По суша и море тя се водеше върху грамадния фронт от планините на Армения, през Мала Азия по крайбрежията на Сицилия и Южна Италия, чак до Испания. Заедно с това сред арабския свят бе назряло решението за нов отчаян пристъп срещу босфорската столица. Блокиран и сега по суша и море, Цариград цели дванадесет месеца (август 717 — август 718 г.) отбива атаките на многобройни неприятели. И този път неговите стени устояват срещу тях и те отстъпват назад. При все това още много години Мала Азия се тресе под копитата на арабските ескадрони. Завършена бива страшната борба едва в 741 г., когато на оръжието на християните бе съдено да празнува решителна победа над войнствата на халифата. С тая дата бе приключена една епоха, която бе траяла повече от един век. Спорът на изток наистина не беше окончателно решен. Араби и ромеи и столетия по-късно продължаваха кървавата си разпра, но тя никога не достигна размера на чудовищните сблъсквания през века след Мохамеда. На арабския напор от изток бе сложен предел, който той никога след това не успя трайно да измести. Опасността там бе напълно отстранена. Византия вече можеше да обърне погледа си към Балканския полуостров. И едва сега, средата на VIII в., т. е. осемдесет години след създаването си, българската държава трябваше да поеме истинската борба за своето запазване.
Съотношението на силите между нея и империята не е оставяло съмнение относно изхода на неизбежната разправа. Владетелка на Мала Азия, на островите в Егейско и Средиземно море, на Сицилия и Южна Италия и крайбрежните земи на Балканския полуостров, тя си оставаше най-голямата и най-добре организираната сила в тогавашния европейски свят. Срещу всичко това българската държава по територия не надминаваше размерите на една византийска провинция. По култура тя стоеше също тъй неизмеримо по-назад от своя южен съсед, а не по-малко ограничени бяха и нейните материални средства. Като всички туранци, прабългарите бяха безупречни войници. Но това достатъчно ли бе да осигури успеха на отбраната им срещу империята, която бе в състояние да им противопостави армии, по-многобройни от целия доведен от Аспаруха народ? А нейното предимство не се състоеше само в това. Срещу стихийната храброст и примитивна военна тактика на прабългарите Византия разполагаше с разработена през течение на много векове военна наука, с опита на закалени в много войни пълководци, с дисциплината и отличното въоръжение на своите дружини.
Наистина още от самото начало на започнатата борба българите не бяха сами срещу могъщия си противник. Някакъв верен инстинкт, политически усет или държавнически разум бе подсказал на Аспаруха при появяването му в Мизия да потърси опора за делото си в завареното тук славянство. Сближението между двата елемента — прабългарин славяни — е било улеснено не само от старото им познанство и някогашни връзки, но и от общия им интерес в даденото време: и за едните, и за другите Византия с цялата си култура и всички тенденции, на които бе носител, се явяваше като враждебна и резрушителна сила. В новата държава двата елемента не са били равноправни. Властта е принадлежа-
63
ла на прабългарите и изглежда, че тяхното господствуващо положение не е било понасяно безропотно от славяните. Но за тия последните то във всеки случай е представяло едно зло по-малко, отколкото би било подчинението на Византия. Защото докато властта на българските господари им е създавала само известни неудобства и ограничения, поданството им на империята — чийто строй и култура са им били съвсем чужди — е означавало унищожението на техните битови особености и племенни традиции, превръщането им в потисната и съвсем безправна маса.
Близките приемници на Аспаруха са останали верни на тия отношения, завещани от основателя на държавата. Още от самото начало следователно тя се е опряла и е могла да разчита на защитата не само на малочислената група на прабългарите, но и на славянството в нейните земи.
При дадените условия обаче това сътрудничество, колкото и пълно, само по себе си не е било в състояние да спаси новата държава. Защото и при него разликата между нейните средства и тия на империята все още е оставала грамадна. И именно това обстоятелство бързала да използува Византия. Защото колкото и слаба, и вътрешно незакрепнала, българската държава вече бе станала център, към който тежеше целият източен дял на балканското славянство. Още тогава е могла следователно да се предугади мисията, която й бе определена: да го обедини държавно. За да бъде осуетена тая мисия и спасено византийското господство в полуострова, нужно бе да бъде сломена тая сила още докато не бе излязла от стадия на своето формиране.
Драмата, чието развитие имаше да изпълни цялата по-нататъшна история на полуострова, започна още при наследника на Лъва III Исавър — неуморимият Константин V Копроним [11]. Унищожението на българската държава бе задача, на която той посвети почти целия свой живот. В продължение на един период само от двадесетина години девет грандиозни военни похода бяха предприети от тоя император срещу българите. Той затвори очи, без да види осъществена тая задача. Но тя се превърна в завет на византийската държавна политика, следван от всички нейни представители.
Кое осуетяваше всички техни планове и усилия и на какво дължеше средновековна
България това, гдето смогваше почти винаги да отбие ударите на непримиримия
си противник. И когато по едно време падна под тях — при Търновското царство
— на какво дължеше тя възкресението си в същите земи на старата Мизия,
гдето първоначално бе възникнала? И, когато е дума за това последното,
кое му даде възможност въпреки бързото си вътрешно разложение и противоречия,
които го разяждаха — дори и в епохата на най-големия си упадък, да устоява
на атентатите, които Византия не се уморяваше да подготвя срещу него?
11. Византийски император Константин
V Копроним (741—775). За него и за походите му срещу България вж. L o m
b a r d, A. Constantin V, l’empereur des Romains (740—775). Paris, 1902;
В е s е v l i e v, V. Die Feldzuege des Kaisers Konstantin V. gegen die
Bulgaren. — EB, 3, 1971, 5—12.
[Previous] [Next]
[Back to Index]