V. Териториални съдбини на българската държава

2. Планините в делото за съхранение на българската независимост
 

Невъзможността да бъде изтласкана Византия из равнините на Тракия насочи разширението на средновековната българска държава в посока на по-малката съпротива — към Моравско и Македония.

Що се отнася до Моравско, неговата политическа съдба бе решена още във времето, когато българите за пръв път проникнаха в земите около Витоша. С това те пресякоха големия военен друм от Цариград през Одрин и Средец за Белград. И тъй като тоя друм образуваше едничка пряка връзка между средищните византийски провинции и Балканския северозапад, по-нататъшното запазване на Моравската област в пределите на империята вече се явяваше немислимо. От друга страна обаче, владението на Софийско и на земите около Горна Струма откриваше на българите пътищата към Македония. Ето защо, когато в края на VIII и самото начало на IX в. българската държава вече бе излязла обновена из епохата на вътрешните смутове и големите опасности за съществуването и бяха отстранени, нейната експанзия започна с експедициите на Кардама и Крума именно на югозапад, към Средец и долината на Струма.

Но българското настъпление към Македония бе улеснено не само от обстоятелството, гдето византийската власт там по онова време още не бе възстановена и българските държавни стремежи намериха съдействие у тамошните славяни. Разширението на българската държава към югозапад, както и сравнително много по-голямата трайност на владението й в македонските земи, бе облагоприятствано главно от положението на тия земи и на географския им строеж. На тия две условия дължеше собствено и самото македонско славянство това, гдето избягна участта на тракийските си сънародници. Ако то успя да запази сравнително тъй дълго време своята независимост спроти Византия, племенната си организация и да остане в своята цялост незасегнато от културната асими-

113

лация на византинизма, това то дължеше не толкова на своята компактност, колкото на отдалечеността си от държавния център на империята и на планинския характер на своите земи. Разхвърлените по всички посоки македонски планини служеха като естествени крепости на тукашното славянство и пречеха на византийското военно, политическо и културно проникване да се развърне в западните части на полуострова с такава сила, с каквато то действуваше в равнините на балканския югоизток.

А същият тоя планински характер на Македония бе, който улесни и нейното присъединяване към българската държава, и сравнително по-лесното и много по-дълготрайното й запазване в пределите на последната. За да бранят срещу Византия македонските земи, на българите бе достатъчно да използуват прийомите и средствата, вече изпитани от дългия опит в Балкана. Както на север, тъй и тук, на юг, те диреха опора или убежище главно в планините и там чакаха срещите с неприятеля, когото в полетата не можеха да възпрат.

Това значение изобщо на планините в делото на българската държавна защита изпъква особено ясно при събитията из живота на Западното българско царство, когато центърът на борбата с Византия вече бе изместен от мизийския север към македонския югозапад.

Първото голямо и едно от най-важните по своите близки последици събитие през тая епоха бе походът на Василий II в 986 г. С многобройна армия от Пловдив по долината на Марица императорът се запътил към Средец, който обсадил. Градът успешно се бранил, но това, което обрекло на несполука предприятието на Василий, била не толкова съпротивата на обсадените, колкото опасното положение, в което се озовали самите обсадители. Подвозът на нужните им припаси от останалата далеко зад тях Тракия се оказал невъзможен, тъй като за връзка със своя тил те трябвало да разчитат главно на водещия през планински места и следователно твърде несигурен път през Траянова врата. Необходимо било армията да се продоволства из околностите на обсадения град. Но български отреди, разказва при описанието на тия събития византийският летописец Йоан Скилица, заели височините на съседните планини и, избягвайки истински и открит бой, дебнели навсякъде враговете си, готови всеки момент да връхлетят над тях [12]. Друг византийски автор, който сам участвувал в похода, дава по-конкретни сведения: българите устройвали засади на византийските отреди, които били изпращани да дирят фураж, изтребвали ги и отвличали много коне и товарен добитък. Най-сетне, след като всички атаки срещу стените на Средец свършили без успех и в обсадената армия се явила оскъдица от храна, Василий се принудил да потегли назад [13]. Но българите приготвили на това дръзко нашествие в своята земя край, който по последици едва ли не се равнявал на катастрофата, която постигнала Никифора в 811 г. Когато императорът с войските си поел стръмнините на Ихтиманска Средна гора и достигнал една гориста и пресечена с урви долина, българите, продължава разказа си Лъв Дякон [14], го нападнали и изтребили по-голямата част от тях, пленили императорския багаж и целия военен обоз. Погинала и всичката византийска конница. Васи-
 

12. [ G.  C e d r., p. 436₂₃ sq.]

13. [ L. D i a c, p. 171₁₄ sq.]

14. [Пак там, с. 172₁₂ сл.]

114

лий се спасил само поради това, че арменската му пехота го прибрала в средата си и с големи жертви успяла да си проправи път през някакви странични планински пътеки.

Тоя злополучен край на похода отсрочил най-малко с десетилетие и половина края и на Западното ни царство. Но ако то тъй дълго смогна да устои на ударите, които неуморимият и мощен противник сипеше върху му от всички страни, това бе само защото българите знаеха да използуват закрилата, която македонските планини можеха да им окажат. Там поражението чакаше врага, за да превърне в нищо всички негови по-раншни успехи, дори и тогава, когато той вярваше, че българската съпротива е съвсем сломена и че сам вече е постигнал заветната си цел.

Така бе и след съдбоносната битка под Беласица в 1014 г. Пленена или унижощена била почти цялата армия, с която Самуил отбивал тук настъплението на Василия II. Съвсем естествено било да се очаква, че българите, сломени и вцепенени от безпримерното нещастие, не ще са в състояние да окажат никакъв по-нататъшен отпор на победоносния си противник и че пътищата на тоя последния към сърцето на тогавашна България са отворени. При дадените условия за самия Самуил, който по чудо се спасил, било невъзможно — преди всичко с време не разполагал, за да събере достатъчно нови войски, та във втора и последна битка да опита да склони военното щастие на своя страна. Поради всичко това Василий се готвил пред Солунско да продължи настъплението си към централните земи на царството. От Струмица, която била заета от него, той изпратил напред един корпус под началството на солунския стратег Теофилакт Вотаниат със задачата да мине през западните разклонения на Беласица, да изгори засеките () низ тогавашните теснини и да разчисти тъй пътя за движението на останалата армия.

Но тук се случило нещо, което след току-що спечелената битка императорът най-малко могъл да допусне. Страшната катастрофа не сломила духа у българите. Ако там долу в полето съдбата обикновено била тъй неблагосклонна към тях, на верните си планини те могли да разчитат. Може би оцелели части от разбитата Самуилова армия, може би други набързо събрани малобройни отреди заели местата, през които трябвало да мине корпусът на Вотаниата. Той бил пропуснат без всякаква спънка да навлезе в гънките на планината. Но когато, след като изпълнил възложената му задача, византийският военачалник рекъл да се върне при императора, той, минавайки през някаква дълга теснина, се видял обкръжен от всички страни. Върху войската му полетели град камъни и стрели, от които никой не можел да се защити. Паднал сам Вотаниат, а заедно с него погинала и голяма част от войската му. При вестта за това нещастие, завършва разказа си Скилица, Василий бил обхванат от такова малодушие, че изоставил плана си за по-нататъшно настъпление и се повърнал назад [15].

Две години по-късно гибелта повторно надвиснала над тогавашна България. На нейния престол седял вече Ив. Владислав и след несполучливия си опит да го премахне, Василий отново повел войските си срещу българите. Положението на страната било извънредно тежко. Убийството на Гаврил-Радомира раздухало пожара на враждите; вътрешното сцепление, което досега едничко поддържало българите в неравната борба, вече изчезвало; сред народните първенци съзрявало настроение
 

15. [ C e d r., p. 459₂₀ sq.]

115

за примирение със съдбата; измяната свивала гнездо в средите на болярството. Явно било, че съпротивителната сила на българите се намирала пред своя край; отбраната им вече била съвсем разстроена. При тия условия през Острово и Леринско императорът нахълтал в Битолската област и оттам стигнал пред Охрид. Иван Владислав, може би защото бил изненадан от бързаната на нападението, отстъпил от столицата си. Лишена от защитници, тя без усилия била завладяна от неприятеля. На Василия оставало да преброди областта между Охрид и Драч, в която Ив. Владислав изглежда, че потърсил убежище, и по тоя начин да довърши подчинението на цялата страна.

Но и сега, при невъзможността да се противопоставят с открита сила на нахълталия в земята им завоевател, българите подирили спасение в партизанските действия низ планините. При похода си към Охрид Василий оставил за прикритие на своя тил част от войските си под началството на двама свои пълководци — Георги Гонициат и протоспатария Орест. Но за нещастие те забравили урока, даден преди това на Вотаниата в Беласица. Българският войвода Ивац дебнел византийския ариергард и навярно негде в планинския край между Битоля и Охрид връхлетял на него и го унищожил. Императорът, който вече се готвел да настъпи към Албания, и тоя път бил тъй изплашен от вестта за тая злополука, че се видял принуден да изостави цялото си предприятие и веднага да отстъпи назад [16]. Така били изгубени всички плодове на победоносния му поход, който иначе още сега, в 1015 г. би сложил край на българската държава.

Няколко години по-късно, когато след смъртта на Ив. Владислав умора и отчаяние овладели всички среди на българския народ и изчезнала всяка надежда за спасение на държавата и когато запазените дотогава български крепости една след друга отваряли вратите си пред завоевателя, а изпитани и побелели в битки пълководци го посрещали с приведени глави и уверения в покорността си, намерили се все пак отделни войводи, които — едни между всички и срещу всички — поискали да останат докрай верни на националните завети. Ние не знаем дали те са вярвали, че е възможно да бъде спасена свободата на един народ, който вече бил изчерпал сетни сили в съпротива срещу неуморимия си неприятел. Може би не надежда във възможна промяна на щастието ги е вдъхновявала при отчаяното им решение да водят борба докрай, но едничко неспособността им да споделят робската участ на своя народ. Вярното е само едно: че тия сетни воини на българската независимост подирили убежище все в планините, гдето тържествуващият победител не смеел да ги подири. Там. на недостъпния Врохот в Албания, пада от вероломна смърт един от последните великани на Самуиловата епопея — „Ивац непокорни” [17].

Като обширни естествени крепости, гдето намирали убежище всички ония, които бранели срещу чужденеца политическата независимост на българските земи, се явяват и други от нашите планини. В това отношение особено ясно изпъква значението на Родопите през епохата на Второто българско царство.

Известно е, че убиецът на Асеня I, Иванко, след като не успял да се задържи в Търново, избягал във Византия, гдето бил обсипан с почести.
 

16. [ С е d r., p. 62₂₂ sq.]

17. 3 л а т а р с к и, В. История. . ., т. 1, ч. 2, с. 758 сл.

116

Наскоро след това той бил назначен за нахалник на Пловдивската област. Византийското правителство имало многооснователни съображения за тоя избор. В Цариград ценели качествата на смелия и способен български болярин и се надявали, че — след като вече бил скъсал връзките си със своя народ — той ще им бъде послушно оръдие; познавайки добре съотечествениците си, техните сили и начини на действие, Иванко най-умело би могъл да пази византийските провинции на юг, гдето българските нападения, особено през последните години от царуването на императора Исак Ангел, били твърде зачестили.

Всички тия надежди обаче скоро се оказали измамени. След като поел властта над Пловдивско, Иванко почнал много умело да подготвя достижението на своите планове. Той набирал войници измежду своите сънародници, като оправдавал тая си мярка с това, че те били по-дисциплинирани и представяли по-надежден материал, отколкото необузданата и негодна сган, с която се пълнели по онова време византийските армии. Съответно с това той намалявал числеността на контингентите, съставени от други народности. Тъй подбираните си войници Иванко привързвал лично към себе си с различни щедрости. Освен това в планинската част на провинцията си, в Родопите, той издигал непристъпни крепости. Императорът бил възхитен от дейността, която развивал неговият служител, обсипвал го с все по-големи награди, вслушвал се в съветите му и с удоволствие изпълнявал неговите желания, считайки, че всичко, което Иванко предприемал, било за сигурността на дадената му област. Напразни били предупрежденията на някои близки до трона сановници, които се догаждали за намеренията на Иванко и настоявали пред императора да го отстрани от неговия пост.

Най-сетне, след като се почувствувал достатъчно приготвен, Иванко престанал да крие своите замисли. Той скъсал връзките си с Цариград, като едновременно, ако не и преди това, сключил съюз с българския цар Калоян.

Императорът, който отначало не искал да повярва на вестта за отмятането на пловдивския си стратег, скоро се убедил колко основателни били предупрежденията да не му се повярва. Сега вече било твърде късно. Опитите да се върне Иванко към послушание оставали съвсем напразни и в Цариград трябвало да говорят с него чрез силата. Срещу бунтовника била изпратена блестяща армия, началството на която било поверено на императорските зетьове; с тях тръгнал и най-видният тогавашен византийски пълководец Мануил Камица. Въодушевени от взаимно съревнование, императорските военачалници в късо време и без особен труд успели да завладеят всички градове и крепости в низината на Марица; паднал и самият Пловдив. Иванко, чиито военни сили били ограничени, разбирал безполезнастта на всяко усилие да задържи срещу противниците си равнината и затова се оттеглил в Родопите.

Тогава, разказва съвременникът на тия събития, византийският историк Никита Акоминат, по-буйните измежду византийските военачалници „предлагали да преследват Иванка, като тръгнат по дирите му в планините, гдето той избягал. Но по-предпазливите не били съгласни с това, защото то значело да се гони орелът, който лети над скали и лесове, да се преследва змията, която не оставя никакви дири по камънаците или пък да се предизвиква нападението на глигана, който в яростта си може да изложи гърди срещу изстрелите. Поради това те предлага-

117

ли да се обсадят крепостите, които Иванко издигнал и въоръжил, и да ги приведат в подчинение на императора.” [18]

Мнението на мъдрите надделяло. Първата крепост, която ромеите обсадили, била Кричим, построена от Иванко ниско в склоновете на Родопите. Тя била превзета, но, както изглежда, с това се свършили и всички техни успехи. Тогава, след като напразно очаквал противниците си да нахълтат в планината, Иванко решил да се справи с тях в нейните подножия. За тая цел си послужил с една хитрост. Той заповядал да съберат в Родопите голямо стадо добитък, предал го на свои сънародници заедно с част от пленените византийци и им поръчал да го поведат на север към Хемус, за да го предадат на съюзника му, търновския цар, уж като съответен дял от военната плячка. Иванко, който добре познавал грабителските инстинкти и липсата на дисциплина у ромейските войници, знаел още и това, че когато те видят своите пленници, ще се увлекат и не ще се досетят да вземат никакви предпазни мерки. И той не се измамил в очакванията си. Протостраторът Камица с войските си се намирал във Ватрахокастрон (“Жабя крепост”), вероятно негде около бреговете на Марица. Когато до него стигнал слухът, навярно нарочно разгласен от самия Иванко, за приготвения мним транспорт, той нямал търпение да дочака да навлезе дълбоко в равнината и побързал да го пресрещне при крепостта Баткун [19], непосредствено под стръмните склонове на Родопите. Без и наум да му мине за скроената от противника хитрост, той дал воля на войниците си всеки да граби това, което вижда, като останал сам да се любува на зрелището, което се разигравало пред очите му. Именно това чакал Иванко. Скрит с войските си негде наблизо, той сега излязъл от засадата и връхлетял над противниците си. За битка с нападателите, разбира се, никой от тях не могъл и да мисли. Оцелели от войниците на Камица останали само ония, които овреме успели да помислят за бяг. В плен паднал и самият византийски военачалник.

„Тая тъй хитро скроена и сполучливо изпълнена маневра, завършва разказа си византийският автор, съвсем сломила духа на останалата част от ромейската войска, като заедно с това окуражила извънредно много метежниците. Ромеите вече загубили всякаква вяра във възможността да мерят сили с Иванко и да го преодолеят. Те се прибрали към Пловдив, считайки, че трябва да се радват, ако Иванко там ги остави на мира. А сам той, както следвало да се очаква, след като устроил малките градове и крепостите в планинската област, защитени еднакво поради височините, на които се издигат, и поради труднопроходимите места, не оставил на спокойствие и останалите части на тая земя. Той подбудил към въстание и отцепване от ромеите всички земи от Мосинопол [ при дн. Гюмюрджина — б. а., П. М.] чак до Ксанти, планината Пангей [Кушница, Пърнар-даг — б. а., П. М.] и до Абдера [южно от дн. Ксанти — б. а., П. М.]. Той не се забавил да подчини и областта на смоляните, подобно на чумна епидемия се разпространил и в съседните провинции, като пленявал и убивал ромеите или пък вземал откуп от тях, а сънародниците си, които доброволно минавали на страната му, оставял спокойни по местата им. Така, разширявайки все повече властта си, той станал по-опасен от много по-раншни отстъпници.” [20]
 

18. [ N i с е t a s., p. 680₈ sq.]

19. Крепост край дн. кв. Баткун на с. Паталеница, Пазарджишки окръг.

20. [ N i с е t a s., p. 680₈ sq.]

118

Така покрай Търновското царство, създадено чрез въстанието в 1185 г., сега, тринадесет години по-късно, в широката Родопска област изникнала една нова българска държава. Нейна опора бяха също тъй планините, а съществуването й зависеше едничко от отбраната им срещу Византия, която и сега си оставаше господар на околните полета. И известно е, че не със сила византийците успяха да турят бърз край на това Родопско княжество. Никита Акоминат, който разказва, че императорът Алекси III Ангел събрал нова армия срещу Иванко, добавя, че дълго време се бавел да потегли с нея. „Обхванат от съзнание за безпомощността си, той виждал, че е извънредно трудно да се преодолее отстъпникът; а при слуха за неприятеля и самата войска, начело на която той застанал, треперела от смъртен страх.” [21] При това положение на Алексия вероломството оставало единствено средство, за да се освободи от тъй опасния български княз. Императорът се престорил, че е съгласен да приеме всички условия, които Иванко му поставил: с договор и тържествена клетва се отказал от всички завзети от Иванка земи. След като по такъв начин бил установен формален мир, императорът поканил за свиждане своя бивш служител. Като поръчителство за чистотата на своите намерения и за светостта на обещанията си той заповядал на пратениците си да се явят пред Иванка с евангелие в ръце. Простодушният българин повярвал на царската клетва, но когато се явил на уречената среща, той бил заловен и окован във вериги. След това на византийците било вече лесно да си възвърнат родопските земи: след Иванка липсвал нужният човек, който би знаел да продължи неговото дело. Каква стара опора намираше българската независимост в планинския лабиринт на Родопите и как местното население умеело да използува техните пространни лесове, та и само да се разправя с чужденците завоеватели, се вижда и от събитията, които настъпват тук полустолетие по-късно.

В 1246 г., използувайки смутните дни в България след смъртта на Иван-Асеневия наследник Коломан I, императорът Йоан Ватаци завладял всички български земи южно от Марица — от Черно море до Вардара. Но византийците останали спокойни тук едва едно десетилетие. Когато на византийския престол седнал синът на Ватаци, болнавият Теодор II Ласкарис, българският цар Михаил II Асен поискал от своя страна да се възползува от това обстоятелство и си възвърне загубеното. Българските войски потеглили на юг и появата им в Родопската област била достатъчна, щото тя да се освободи от чужденците [22].

У тогавашния византийски летописец Георги Акрополит намираме следните подробности за станалото през онова време. „Като тръгнал от Хемус и минал Марица, Михаил Асен в късо време усвоил много земи и без особени усилия завладял много крепости. Защото жителите, бидейки българи, минавали на страната на сънародниците си и стръсвали чуждото иго. Крепостите пък с ромейски гарнизони, които при тия условия не били в състояние да се съпротивляват, лесно били взети от българите: едни от защитниците им, обхванати от страх, сами ги предали срещу обещанието да бъдат оставени свободни да се завърнат по огнищата си; други, изненадани от неочакваното българско настъпле-
 

21. [ Пак там, с. 685₁₅.]

22. Български цар Коломан I (1241—1246); никейски император Йоан Дука III Ватаци (1222—1254), никейски император Теодор II Ласкарис (1254—1258).

119

ние; не могли да измислят нищо по-полезно от това — да избягат и изоставят и крепостите, лишени от защитници, и най-сетне трети, може би защото били изморени и службата им се видяла твърде дълга.” [23] Когато вестта за всичко това стигнала до императора, мнозина от близките му изплашени считали, че станалото е начало на по-големи бъдещи беди. „Защото те знаеха, добавя Акрополит, че по-голяма част от западните земи се обитава от българи, които някога се бяха отметнали от ромеите. И макар недавна да бяха подчинени от императора Йоана, ромейската власт там още не беше затвърдена и те хранеха дълбока ненавист към ромеите.” [24]

Но тия български успехи се оказали съвсем ефимерни. Въпреки очакванията на всички Теодор Ласкарис проявил качества на енергичен владетел и даровит пълководец. Той незабавно събрал всички войски, с които в дадения момент империята разполагала, и стигнал Одрин. След като тук узнал, че негде наблизо около Марица бил спрял с войските си и Михаил Асен, императорът бързо потеглил срещу него и връхлетял на българския лагер. Изненадани от тая съвсем неочаквана атака, българите, оставяйки всичко, отстъпили на север.

Така Михаил Асен изоставил цялата Родопска област на собствената й съдба. Теодор Ласкарис имал да се разправя сега само с малобройните гарнизони на тамошните крепости и с местното българско население. Нему не било трудно да завладее отново земите по долното и средното течение на Арда и крепостите около северните подножия на Родопите. Недостъпни за византийците останали обаче Средните и Западните Родопи с прочутата крепост Цепина [25]. Императорът, който поради това останал в равнината около Марица няколко месеца, е решил да настъпи срещу тая планинска област едновременно от север и юг. Изпратено било нареждане до двамата пълководци Алексия Стратигопул и Константина Торник, които началствували над войските, събрани около Серес, за да се запътят оттам срещу Цепина, когато императорът от своя страна щял да потегли за крепостта откъм низината на Марица. Южната армия, на която предстоело да преброди цялото пространство на Югозападните Родопи, тръгнала на път. Но с какви настроения навлязла в тия места и как изпълнила тя заповедта на императора, се вижда от по-нататъшния разказ на същия византийски автор. Без да срещнат тук какъвто и да било неприятел, пише Акрополит, и „само като чули някакъв шум, викове и звуци от тръби, всички се втурнали в бяг, оставяйки на българските овчари и свинари целия обоз и по-голямата част от конете. Така като истински бегълци без оръжие и без коне се върнали те отново в Серес. Императорът поради това бил преизпълнен с негодувание и в гнева си заповядал, щото те, гдето и да се намират, да бъдат повърнати за същото военно предприятие. Това обаче бе невъзможно.” [26]

Ние не знаем дали това стремглаво бягство на императорската войска е било предизвикано от усета, че българите следят отблизо нейното движение и дебнат сгодата да се нахвърлят върху и, или пък сами родопските планинци, недостатъчно уверени във възможността да отбият
 

23. [ A c r о p., p. 107₂₄ sq.]

24. [Пак там, с. 109₁.]

25. [ На един час северно от чепинското село Дорково.]

26. [A c r o p., p. 114₁₀ sq.]

120

иначе и с други средства вражеското нашествие, са искали чрез нарочно диган шум да изплашат напрегнатото въображение на византийските войници, като им внушат, че неприятелят плете около тях невидимата си мрежа. Несъмнено е само това, че паниката, която разстроила цялото предприятие на Теодор Ласкарис, била рожба на ужаса, отдавна вдъхнат на византийците от многото им нещастия в българските планини. Ласкарис след това не се решил да навлезе в Родопите и да пристъпи към обсадата на Цепинската крепост. Тя заедно с цялата планинска област от Перущица и Кричим та до Серес била отстъпена на византийците от Михаил Асеня при мирния договор, сключен по-късно с тях. Тая жертва била сторена, за да се спасят от завоевание или плен земите, които българите още владеели в Северна Тракия, но които не тъй лесно могли да бранят от неприятелите си. Защото същият Ласкарис, чието оръжие бе се оказало безпомощно в родопските дебри, още в самото начало на тая война бе успял да превземе и разори Боруй, днешната Стара Загора.

По време на Михаил Асеня от величието на Търновска България бе останал само един спомен. Но през епохата на Второто царство мъчно можеха да задържат българите властта си над равна Тракия дори и тогава, когато националните им сили бяха в буен възход. Най-добър пример за това представя времето на Калояна. Тогава за южен съсед българите имаха Латинската империя. В знаменитата битка при Одрин през пролетта на 1205 г. Калоян с помощта на многобройни кумани бе нанесъл страшно поражение на латинците. Но тоя случаен успех, който се дължел главно на това, че латинците много подценявали своя противник, не бил използуван умело. Едва изтекла една година от тая битка, латинците успели да се окопитят и отново минали в настъпление. Цяла Източна и Южна Тракия била повторно заета от тях. При все това, използувайки липсата на достатъчно латински войски, българският цар нахлувал от време на време в тия земи, някои от тамошните градове и укрепени места бивали отново превземани от него, но при появата на по-големи неприятелски сили той бързал да се оттегли. Тогава латинците от своя страна нахълтвали в Северна Тракия, която още оставала в пределите на българската държава, превземали и рушели нейните селища и крепости. Населението им търсело спасение в Балкана и Средна гора. При редките сблъсквания, на които българите тук се решавали, окованите в желязо рицари оставали винаги победители над лековъоръжените български конници. През тия усилни години, когато разорението и смъртта вилнеели из полетата на Тракия, единствено Родопите оставали като издигната от самата природа твърдина, гдето само-надеяните латинци мъчно се решавали да проникнат. Тук железните им брони се оказвали недостатъчни, за да ги спасят от българските стрели. И две години след одринската битка в Родопите бе нанесен на латинците вторият удар, след който тяхното господство в полуострова бе обречено на неизбежен край.

Окуражен от своите по-раншни успехи срещу българите в Тракия, наследникът на Балдуина, новият латински император Хенрих, замислил срещу им действия в широк размер. За тая цел той поискал да си осигури помощта на втория по сила латински владетел в полуострова, маркиза Бонифаций Монфератски. Като солунски крал Бонифаций заповядвал над цяла Западна Тракия, Южна и Източна Македония и почти над цяла Гърция. През лятото на 1207 г. двамата монарси се срещ-

121

нали в гр. Кипсела и тук било уговорено помежду им, щото през есента да съберат войските си при Одрин и оттам да се отправят срещу България [27].

След срещата Хенрих потеглил за Цариград, а Бонифаций за Солун. На път за столицата си той спрял в Мосинопол, при днешния Гюмюрджина. Изглежда, че близостта на тоя град до Родопите, гдето въпреки всички латински успехи в Тракия българите оставали пълни господари — безпокоела местните гърци и затова по тяхна молба кралят решил да ги освободи от страховете им. С отреди, които водел, Бонифаций навлязъл в Родопите. Цял ден българите оставили неприятеля да продължава движението си в планината, без да му окажат никаква съпротива, без дори да се вестят пред погледа му. Тогава, може би защото не срещнал никакъв противник или пък защото счел задачата си за изпълнена, Бонифаций заповядал отредът му да потегли назад. Солунският крал нямал опита, който византийците бяха добили с цената на толкова много кръв. Той не знаел, че истинската опасност за него и войниците му започвала едва сега. Защото, както винаги, лесно било да се навлезе в българските планини — всичката мъчнотия се състояла в това да се излезе невредимо из тях. Когато маркизът, разказва летописецът Вилардуен, се готвел да се връща, българите от тая земя се събрали и като видели, че войската му е малобройна, нападнали от всички страни неговия ариергард. “И когато маркизът чул викове, той се метнал върху един кон, съвсем невъоръжен (desarme) и само с едно копие в ръка. И когато дошел там, гдето се биели с неговия ариергард, той без броня (sus) се втурнал срещу им и ги преследвал на голямо разстояние. Там маркизът Бонифаций Монфератски бе тежко ранен от една стрела в мишцата под рамото, така че започна да губи кръв. И когато хората му видяха това, те започнаха да се смущават, да се обезкуражават и да се държат зле. Тия, които бяха около него, го подкрепяха, а той губеше много кръв и взе да се задушава. И когато хората му видяха, че не може вече да си помага, те почнаха да се плашат и да го изоставят. Тъй те бяха съвсем разбити в това нещастно приключение, а ония, които останаха с него — те бяха малцина — бяха избити. Главата на маркиза Бонифаций Монфератски бе отрязана и хората от тамошната земя я изпратиха на Калояна. И това бе една от най-големите радости, която той някога бе изпитал.” [28]

Калоян наистина имал защо да се радва: след Балдуина, пленен две години по-рано при Одрин, сега в борба с българите падал и вторият признат вожд на кръстоносците. С това била решена участта на неговото „Солунско кралство”; десетилетие и половина по-късно то завинаги изчезна.

Съдбата попречила на българския цар да събере плодовете на кървавите си усилия срещу латинците: както е известно, измяната го настигнала под стените на Солун, гдето той се запътил веднага след Бонифациевата смърт. След Калояна по-голямата част от Македония останала под българска власт, но на изток латинците запазвали своите позиции: войната между тях и Борила се водила вече в Северна Тракия,
 

27. З л а т а р с к и, В. История. . ., т. 3, с. 250 сл.;  Д а н ч е в а – В а с и л е в а, А. България и Латинската империя (1204—1261). С., 1985, с. 76 сл.

28. D е  V i l l e – H a r d u i n, J. Conquete de Constantinople aves la continuation de Henri de Valenciennes (ed. N. de Waylly). Paris, 1882.

122

из чиито полета те сега свободно шетали. Тук при Пловдив в 1208 г. спечелили те и първата си голяма победа над българите [29].

През целият тоя период пространните Родопи си останали област, която латинците не успели да овладеят. По времето, когато на търновския престол се издигнал узурпаторът Борил, в Родопите намерил убежище Калояновият племенник Алексий Слав. Създаденото тук негово княжество в скоро време обхванало и земите около Пирин, чак до течението на Струма. Поради положението на тия земи Слав станал за латинците съсед, много по-опасен от търновския цар. Императорът Хенрих, за да го примири към себе си, бил принуден да му даде дъщеря си за жена и титлата деспот, най-голямото отличие, за което в ония времена могъл да мечтае един областен господар. Всичко това обаче малко можело да обвърже родопския княз, който продължавал да пази ревниво независимостта си спрямо всички свои съседи. Не сполучил да го подчини и епирският деспот Теодор II Комнин, който през последните години от царуването на Борила завладял цяла Македония, а непосредствено след това отнел от латинците Солун и Беломорска Тракия с Одрин. Сред южните български земи едничко Родопската област останала незасегната от чуждото завоевание през целия период от смъртта на Калояна до битката при Клокотница, след която тя отново влязла в състава на обединеното под скиптъра на Ив. Асеня българско отечество [30].

Изложеното досега ни позволява да се спрем по-отблизо на въпроса за териториалния състав на средновековната българска държава. Тъй ще ни стане ясна и пълната с превратности политическа съдба на земите, обитавани от нашия народ.

На първо място стои тук значителният факт, че средновековна България никога не смогва да обгърне трайно в своите граници всички области, населени с българи. По-големи или по-малки части от тях винаги оставаха извън тия граници. Изключение от това не правеше нито времето на Симеона, нито онова на Ив. Асеня II. При Симеона властта на българския цар на юг, в Тракия и към Беломорското крайбрежие се простираше дотам, догдето през един или друг момент достигнаха неговите дружини. Оттегляха ли се те, обикновено преставаше и тя: противникът заемаше изцяло или отчасти това, което бе изгубил. Установена и твърда граница тук липсваше, тъй като никога Симеон не успя да застави Византия да признае неговите широки завоевания. Отношенията между двете страни бяха уредени едва след Симеоновата смърт, но при сключения тогава мирен договор българите трябваше да се откажат от всички беломорски земи включително и Одринска Тракия. Някои съображения дори правят допустимо заключението, че при Симеоновия син Петър извън българските граници е останал и черноморският бряг на юг от Хемус — с Месемврия, Анхиал и Созопол [31]. Още по-чувствителни са били загубите на север. През царуването
 

29. Д а н ч е в а – В а с и л е в а, А. Цит. съч., с. 80 сл.

30. Пак там, с. 87 сл.

31. [ Гл. за това напр.  R u n c i m a n, S. A History, p. . . . ] Изразената от П. Мутафчиев подкрепа на мнението на С. Рънсиман противоречи на изворните данни и последните изследвания. П. Коледаров (Политическа география на средновековната българска държава. Ч. 1 (От 681 до 1018 г.). С., 1979, с. 50 сл.) смята, че българо-византийската граница по договора от 927 г. е повтаряла границата от 904 г., която е започвала северно от Мидия. Следователно Несебър, Анхиало, Созопол и Ахтопол са се намирали поне до 967 г. в пределите на българската държава.

123

на Симеон България загубила по-голямата част от своите заддунавски владения, чието население — ние казахме това по-горе — в голямото си множество се състояло от български славяни. С изключение може би на днешното Западно Влашко вън от българските предели останали тия северни земи и по времето на Ив. Асеня II. При тоя български цар, в чието царуване държавата ни достигна най-голямото си разширение в полуострова, извън нейните територии лежаха още и българските земи в Тесалия и Епир, както и цялата Солунска област. А времето на Симеона и Асеня II, когато властта на българските царе тук на полуострова се разпростираше над най-обширни земи, представя в сравнение с целия ни средновековен държавен живот един съвсем незначителен период — изцяло едва три десетилетия [32]. През всичкото останало време върху по-голямата част населени с българи земи тежеше чуждо, предимно византийско господство.

Данните, с които днес разполагаме, за да определим где точно е вървяла и кои именно покрайнини е обхващала българската държавна граница през едно или друго време, са недостатъчни и непълни. Все пак обаче от тях може да бъде нарисувана една поне приблизително вярна картина за нейната териториална съдба. През целия 546-годишен период, когато в миналото е съществувала българска държава (Първото ни царство трае 339, Второто — 207 години) нейната власт е траела:
 

в Мизия с Добруджа                           524 години   [33]
във Видинско и Тимошко                  495 години   [34]
в Софийско                                         404 години   [35]
в Източната Подбалканска област    363 години   [36]

32. [ Широките завоевания на Симеона започват при втората му война с Византия в 913 г. и приключват с неговата смърт в 927 г., когато син му Петър при мирния си договор с Византия се отказал от цяла Южна и Западна Тракия, Източна Македония, Солунска Тесалия и част от Албания. При Ив. Асеня II българите стават господари на Балканския юг едва след битката при Клокотница в 1230 г. След 16 години, при възшествието на Михаил II Асен (1246) България загубва цяла Македония и всички земи на юг и изток от Марица.]

33. [Българското господство над Добруджа изчисляваме от 679 г., която се счита за начало на българската държава, макар че Аспарух се е настанил в северната й част няколко години по-рано. Към българския период отнасяме естествено и времето, през което Добруджа се намирала под властта на князете от династията на Балика.] Становището на П. Мутафчиев и В. Златарски (История. . ., т. 1, ч. 1, с. 147 сл.), че началото на българската държава трябва хронологически да се постави през 679 г. вече е опровергано в историческата наука. За начало на българската държава се смята 681 г., когато е бил сключен мирният договор между хан Аспарух и император Константин IV Погонат, вж.  Г ю з е л е в, В. Хан Аспарух и образуването на българската държава. — ВиСб., 1981, № 4, 29—48.

34. [При предположението, че тия две области са влезли в състава на българската държава към началото на Тервеловото царуване. Горната цифра е дадена, като са приспаднати годините, когато през епохата на Второто ни царство Тимошко и Видинско били владени от маджарите.]

35. [ Завладяването на Софийската област от българите отнасяме към 812 г., а не към 809 г., когато след превземането на София Крум се оттеглил от тоя град. В пределите на Второто ни царство той навярно минал към 1193—1194 г.]

36. [Между завоя на Тунджа и Бургаския залив, но без самото крайбрежие. Изхождаме при това от възгледа, че тая област, която Тервел получил ог Юстиниана II в 705 г., била отново завладяна от византийците още при първия поход на Константина V в 756 г., след което българската власт над нея трайно се установила едва след поражението на Никифора в 811 г.]

121

в Моравско                         285 години   [37]
във Велбъждско                 238 години   [38]
в Пловдивска Тракия        222 години
в Родопска област             113 години   [39]
в Македония                      221 години   [40]
в Черноморското крайбрежие около Бургаския залив           138 години   [41]
в Албания                          130 години   [42]
в Одринско                        284 години   [43]

37. [ Неговата северна част, Браничевската област, за пръв път ще да е била заета от Крума към 805 г. През перода на Второто ни царство тя влязла в българските държавни предели към 1203 г. След смъртта на Ив. Асеня II тя била завладяна от маджарите, които с прекъсвания оставали нейни господари около двадесет години. През последното десетилетие на XIII в. тя била завинаги загубена за българите: завземат я сърбите. Земите около Ниш останали по-дълго време в пределите на българската държава — около 340 години. Под сръбска власт паднал Ниш навярно след Велбъждската битка, 1330 г. Срещу всичко това северната част на Моравско била владяна от сърбите само 165 години (1294—1459), когато пък Ниш се намирал под властта им едва 102 г. (от 1189 до 1191 г. и от 1330 до 1430 г.).]

38. [ Завладяно заедно с Македония по времето на Пресияна. През епохата на Второто ни царство присъединено навярно към 1194 г., когато ще е било заето и Софийско. Загубено в 1246 г., когато Ив. Ватаци го завладял с цяла отсамвардарска Македония. Опитите на Михаил Асеня в 1254 г. и на Константин Асеня в 1273 г. да го възвърнат останали несполучливи.]

39. [Дадената цифра представлява времето, когато българите са владеели по-голямата част от Родопите, тъй като техните източни окрайнини към Долна Арда и южните им склонове към Западна Тракия обикновено оставали византийски. Изцяло заедно със споменатите си дялове Родопите били под българска власт не повече от три десетилетия: може би при Крума (812—814) и при Симеона (917—927), а също тъй и при Ив. Асеня II (1230—1246). Северните и западни дялове на Родопите срещу това били владени от българите около 220 години.] За историята на Родопската област през средните векове липсва сериозно българско изследване. Монографията на С. Asdracha (La region des Rhodopes au XIIIe et XIVe siecles, Athenes, 1976) е доста тенденциозна.

40. [ В тая цифра са включени периодите, когато българите владеели по-голямата част от македонските земи.]

41. [Данните, с които разполагаме по тая точка, са неясни. Някои считат напр., че Месемврия, след като била завладяна от Крума, останала в границите на българската държава чак до края на Преславското царство. Това е твърде съмнително: след Крума българите едва ли са я задържали. Известия от времето на Петра навеждат също тъй на заключението, че Месемврия ще да е била византийска и при неговото царуване. Навярно отстъпена била тя на византийците при мира в 927 г.] Втората част от тези разсъждения на П. Мутафчиев беше опровергана (вж. бел. 31). Българите са владеели през средните векове значително по-дълго от 138 г. Черноморската област на юг от Балкана, вж.  G j u z е l е v, V. Il Mar Nero ed il suo litorale. . ., 11—24; Български средновековни градове и крепости. Т. 1. Градове и крепости по Дунав и Черно море (състав.: Ал. Кузев, В. Гюзелев). Варна, 1981, 246—438.

42. [ Тук е взето предвид само времето от Симеона (904) до края на Западното българско царство (1018) и това от битката при Клокотница до възшествието на Мих. Асеня (1230—1246), когато (с изключение на гр. Драч и една малка област около него) при Симеона в границите на българската държава лежала цяла Албания. Иначе над значителна част албански земи, на югозапад и запад от Охридското и Преспанското езеро, се е разпростряла българската власт още по времето на Пресияна. Като се вземе в съображение и тоя период, българите са владеели Албания близо 200 години.] По въпроса за българското население и българското владичество в Албания през средните векове вж.  М а к у ш е в, В. В. Исторические розыскания о славянах в Албании в средние века. Варшава, 1971;  С е л и щ е в, А. М. Славянское население в Албании. С., 1931.

43. [ Само по времето на Крума (813—814), на Симеона (917—927), на Калояна (1205—1206) и на Ив. Асеня и Коломана I (1230—1246).] Посочената в текста цифра 284 години не съответствува на направения кратък коментар, от който излиза, че Одрин и Одринско са били приблизително към 32 години в пределите на българската държава.

125

 

в Беломорска Тракия (Одринско и Гюмюрджинско)           27 години   [44]
в Източна Македония (Серско-Драмската област)               27 години   [45]

От горното се вижда [46], че Добруджа и Мизия са били постоянна съставна част на българската държава. Вън от нея оставали те само няколко години през времето на Западното българско царство. Срещу това на най-големи колебания била изложена и най-нетрайна била българската власт в Южна Тракия, в Родопската област и в земите около Бургаския залив. Тия покрайнини оставали извън държавните ни граници и тогава, когато тия последните се простирали далеко на югозапад в Македония и Албания. Ето защо дори в епохите на най-голямото могъщество на българската държава нейната граница с Византия е представяла дъга, отворена на югоизток. Държавната територия се е състояла от земи, разтегнати в широкото простанство от Дунавските устия до Пинд и Адриатика. Извън нея обикновено оставали равнините на балканския изток. Откъм тая страна нейните очертания следвали изобщо посоката на планинските вериги — Западните Родопи, Пирин, Беласица и планините на север и запад от Солунската низина, които отделят вътрешна Македония от Беломорската низина. Най-характерни в това отношение се явяват границите на Самуиловска България през периода 976—1002 г.

След като вече знаем, че във вековната борба със своя южен съсед българите трябваше да дирят опора в планините, тия териториални очертания се явяваха и единствено възможни: българската държава можеше да се крепи по-трайно само в земи, природно защитени откъм посоката, гдето опасността за нея бе постоянна и най-голяма. Ако Родопите, общо взето, оставаха извън линията на тая отбрана, а следователно и извън държавните ни граници, това се дължеше на изолираното географско положение на тия планини. Сами по себе си те даваха отлични условия за защита и ние видяхме как на тях не само еднаж разчитаха стремежите към независимост в българския юг. Но и това е най-характерно в случая, тия стремежи, както бе и при Иванка и при Слава, се подемаха отделно от държавнообединителните усилия сред народа ни, а донегде и против тях. Издадени твърде много на югоизток всред равнините на Тракия, гдето всички предимства бяха на страната на противника, Родопите се явяваха откъснати от блока на земите, върху които можеше да се крепи средновековната ни държава. Именно това обстоятелство ги правеше обдаст, особено годна за сепаратистични движения, каквито бяха тия на споменатите двама български велможи. Самото българско население в тая планинска земя при невъзможността да я види прибрана трайно в пределите на общонародната държава с готовност
 

44. [По времето на Симеона, от 917 г. (битката при Ахело) до 927 г.; след това — на Калояна, след Одринската битка (1205—1206) и на Ив. Асеня и Коломана I, от битката при Клокотница до възшествието на Михаил Асеня (1230—1246).]

45. [През същите периоди, когато българите владеели и Беломорска Тракия.]

46. При разглеждането на отделните области, които през средните векове са влизали в пределите на българската държава, П. Мутафчиев е направил някои пропуски : 1) не са отбелязани българските владения в земите на север от Дунава — Бесарабия, Влашката равнина, Карпатската област и Трансилвания; 2) не са взети предвид и владенията в Сремската област и Панония и 3) пропуснати са временните и владения над Епир, Тесалия и Пелопонес. Същевременно при изчисляването на българското владичество над отделни области са допуснати някои грешки. Поради това именно приведените от автора данни се нуждаят от редица корекции.

126

даваше подкрепата си за всеки почин, който обещаваше да го отърве от игото на чужденците. Не току-тъй, едва-що цариградското правителство беше свършило с Иванка, все тук избухва ново въстание, начело на което се издига един византийски първенец — началникът на Смолянската област (Западните Родопи с покрайнината около Места). И не е случаен фактът, гдето все в същите земи век и половина по-късно изниква княжеството на Момчила [47].

Отделени от основните територии на българската държава чрез широката низина на Марица, принадлежността на Родопите към българското държавно цяло зависеше от владението на Северна Тракия. А както видяхме, именно в последната област българската власт бе изложена на чести колебания. И винаги, колчем българите загубваха Пловдивската равнина, или когато положението им в нея ставаше несигурно, опасността се надвесваше и над Родопите. Но в такива случаи те не можеха да очакват непосредствена закрила от войските на българския цар; съдбата на тая планинска покрайнина се решаваше в битките из околоните полета. Свършваха ли въоръжените сблъсквания там неуспешно за българите, Родопите се озоваваха в положението на блокирана твърдина, чиято защита бе предоставена само на жителите й. Ние вече знаем, че тъй бе по времето на Михаил Асеня, когато войските на Теодора Ласкарис настъпваха в Родопската област едновременно от север и откъм юг. Наистина суровите планинци не посрещаха с преведени глави завоевателя. Но оставена единствено на техните сили, широката родопска земя не можеше да се брани и безкрайно дълго. Тъй както не е в състояние да предотврати падането си и никоя крепост, останала сама сред завоювана от неприятел земя.

Но планините, които очертаваха българската държавна граница на юг, колкото и умело да бяха използувани за отбраната и, сами по себе си не бяха в състояние да осигурят трайността на българското владение в заградените от тях земи. С по-големи или по-малки прекъсвания Македония цели триста години оставаше извън териториите на средновековна България, а с изключение на времето от Калояна до Михаил Асеня (1201—1246) под чужда власт се намираха македонските земи през цялата епоха на Търновското царство. Балканът също тъй не помогна да бъде запазена Дунавска България в пределите на Охридското царство. Освободена от Самуила, тя бе завладяна от византийците рано преди то да бъде унищожено. Достатъчен е един бегъл поглед върху живота на средновековната ни държава, за да се забележи колко бе нестабилна тя в териториално отношение. За истинско развитие — „същественото в което е постепенният териториален ръст и осигуряването на еднаж направените придобивки” — тук може да се говори само през IX в. През всичкото останало време българската власт над много провинции се оказваше несигурна и нетрайна: бързо подчинявали, те също тъй бързо биваха и загубвани.

Причините на тая териториална нестабилност могат да се търсят в много посоки. Преди всичко тя произтичаше от нееднаквото и непостоянно съотношение на сили между нас и Византия. В различни времена то бе различно. Както вече нееднаж бе изтъкнато, ние българите
 

47. За Момчил и за неговото княжество в Родопската област и Беломорието със столнина Ксанти (Царево) и основна твърдина Перитор (Буруград — край залива Бистонис на Бяло море), вж.  Г ю з е л е в, В. Момчил юнак. С., 1967.

127

мъчно можехме да се мерим с нея. Но когато тя преживяваше години на упадък или пък когато за нас започваха периоди на подем, промяната не закъсняваше да се отрази и върху владението на земите, за които двете страни тук в полуострова спореха — нашите държавни граници тогава се спущаха далеко на юг. И оставаха там, докато обикновеното съотношение на сили помежду нас и империята не бъдеше отново възстановено.

Липсата на постоянство в териториалния състав на средновековната българска държава се дължеше по-нататък и на колебанията в целия ни вътрешен живот. За тия колебания, техните причини и последици, между които може би най-незначителната беше променливостта на държавното владение, ние ще има да говорим във връзка с други въпроси. Независимо обаче от всички тия условия и фактори, чието влияние бе в една или друга степен косвено и преходно, съществуваше и друг особен фактор — географският. И неговото въздействие тук бе колкото непосредствено, толкова и трайно. Териториалната нестабилност на българската държава през средните векове се дължеше главно и преди всичко на крайно неблагоприятното и положение. Нейните първоначални граници наистина осигуряваха запазването й в Мизия — областта, гдето тя първоначално възникна. Но тъкмо тия естествено укрепени граници и пречеха да излезе от тях и се превърне в едно по-широко политическо цяло. Балканът, който я закриляше, се превръщаше в първата спънка за нейното разширение. Земите, към които това разширение, следвайки посоките на най-малката съпротива, можеше да бъде осъществявано, не образуваха с нейната първоначална територия сключено географско единство. С присъединението им българската държава се превръщаше в една безформена и прекомерно разтегната от североизток към югозапад териториална маса, без естествен център и без необходимата връзка между отделните й съставни части. Следователно независимо от всички други противодействия, които имаше да преодолява, за да постигне и поддържа териториалната си цялост, средновековна България трябваше да се бори и срещу особености, създадени от самата природа.

Единствената област, която заемаше централно положение спроти тъй разхвърлените български земи и при тогавашните условия можеше да ги спои в едно териториално цяло, бе Одринска Тракия. По-близко или по-далеко от нея, разположени радиално около и, лежаха и Мизия, и Софийската област с Моравско, и Родопските покрайнини с вътрешна Македония зад тях. При дадената историческа обстановка само там в Балканския югоизток можеше да се намира и естественият политически център на средновековната българска държава. Но непосредствената близост на Цариград, а оттук и беззащитното положение на Тракия спрямо него изключваше за българите всяка възможност да се задържат тъкмо в тая земя. Ако там негде между Босфора и низините от Долна Марица, от Черно море до Мраморно или до Егея природата бе създала една непрекъсната верига от планини, политическата съдба на средновековна България, а с това и съдбата на полуострова може би щяха да бъдат съвсем други. Както това бе на север, при Балкана, българите може би биха се опрели и на тая естествена преграда, за да възпират всяко настъпление на изток. Но такъв заслон тука липсваше. Тракия се разстилаше до самите стени на Цариград и можеше да принадлежи само на тогова, който заповядваше в него. Немислимо бе обаче

128

българите да останат господари на босфорската столица. Тя можеше да бъде сериозно заплашвана само от неприятел, който владееше моретата, а за средновековна България те винаги оставаха недостъпни, толкова поради нейното географско положение, колкото и поради характера на нейното стопанство. Откъм сушата пък за средновековното въоръжение и военна техника Цариград беше неуязвим и всички усилия срещу му можеха да имат тук само един резултат — пълното изтощение и разнебитване на неприятеля. Не е случаен фактът, гдето упадъкът на Преславското царство настъпи след времето, когато Симеон поиска да овладее приказния босфорски град. А същата съдба подготвяха подобни опити не само за нас. От нея бе сполетяна някога и могъщата аварска империя, чието неудържимо падение започна от голямата несполучлива обсада на Цариград в 626 г. Арабите не бяха по-щастливи. След всяка тяхна голяма експедиция срещу столицата на източното християнство в халифата започваха сътресения и депресии, които с мъка биваха изживявани.

Но ако дори стечението на особени благоприятни обстоятелства би помогнало на българите да сложат ръка над Цариград, с това про-блемата за стабилитета и външната сигурност на държавата им не само не би намерила разрешението си, но би станала още по-сложна и неразрешима. Защото без да се гледа на това, че световният град на Босфора би се превърнал за българите в извор на неизлечимо разложение — владението му би представяло за тях и непоносимо бреме. Над Цариград можеше да господарува при тогавашните условия само тоя, комуто принадлежеше Мала Азия. Византия го загуби, а заедно с това изчезна и самата тя само след като османските турци бяха я изтласкали всецяло из азиатските земи. В тия земи обаче ние не можехме да се настаним. Ние имахме държавни владетели, които не виждаха несъразмерността между своите честолюбиви мечти и известни, исторически обусловени възможности. Но никой български цар и не бе помислял, че може да хвърли силите на своя народ в завоевания към Азия.

През епохата, когато средновековна България обхващаше в Балканския полуостров само земите северно от Хемус — от Дунавските устия до Тимок или до Морава, нейните територии можеха да бъдат защищавани от Източна Мизия. Оттука българите бяха в състояние еднакво лесно и бързо да посрещнат и варварите, които от понтийските степи Византия хвърляше срещу им, и експедициите, които изпращаше към черноморските брегове, и тия, които насочваше към проходите на Източния Хемус. Ние знаем, че през цялата епоха, в която се формираше и крепнеше Първото ни царство, пък и по-късно единствено от тия посоки идеха за него всички външни опасности. Поради това не бе съвсем случаен фактът, че когато Плиска изпълни ролята си като столица на българските езически ханове, новото държавно средище бе установено все в същата област. Преслав беше възелът на най-важните тогавашни проходи на Източна Стара планина. Тяхното значение се дължеше не само на това, че през най-ниските части на планината водеха направо в областта, която образуваше първоначалната ядка на българската държава, но и защото пътищата през тях бяха най-късото разстояние между Балкана, главната защитна линия на българите, и Одринско, гдето Византия събираше войските си за походи срещу България.

Но Плиска и Преслав можеха да отговарят на назначението си като политически и военни центрове на българската държава само докато тая

129

последната не бе минала в настъпление към югозапад. Когато тя едно след друго обхвана Родопските покрайнини, земите около Витоша и Морава, а подир това и Македония, положението коренно бе променено. От Източна Мизия бе вече невъзможно да се брани Българския югозапад. Разстоянието от Преслав до Средец по права линия е еднакво с това от Одрин до Средец. Но поради различния географски строеж на земите северно и южно от Хемус от Одрин през равнината на Марица византийските войски можеха в тогавашно време да се явят в Софийското поле, а оттам и в Моравско много по-лесно и по-бързо, отколкото българите от Преслав през набраздените с напречни долини планински окрайнини на Мизия и през Западния Балкан. А стигнали еднаж тук, армиите на империята вече разделяха на две българската държавна територия, като откъсваха от северните и земи областите към Струма и Вардара.

Още по-големи бяха в това отношение предимствата на Византия при действията й направо срещу Македония, гдето Солун й служеше като незаменима опора. За да привлече от изток и събере тук около него необходимите военни сили, тя с еднакво удобство можеше да използува и водния път по Егея,и стария военен друм през Западна Тракия. И двата тия пътища, особено първият, бяха не само неуязвими за българите, но и недостъпни за наблюдението им, а от Солун или даже от Серес на византийците бе възможно да се озоват в сърцето на македонските български владения,преди още вестта за неприятелското нашествие да стигне до столицата на царството в Плиска или Преслав. Господар на Одринска Тракия и Егейско морегимперията можеше свободно да действува и по радиални вътрешни линии да се явява със събрани сили и неочаквано за българите срещу всеки пункт на тяхната територия. От това гледище положението на Търново като държавен център не бе по-благоприятно. Чрез Западна Стара планина и разхвърлените планински вериги на запад от нея Търново, също като Плиска и Преслав, в географско отношение е отделено от Софийската област, Моравско и Македония. При тогавашните условия от бреговете на Янтра тия земи мъчно можеха да бъдат пазени. В сравнение с предшествениците си столицата на Второто българско царство имаше едиственото предимство, че представяше естествена крепост, която сама по себе си би могла да бъде защитавана от значителни средства. Но срещу това предимство тя имаше големия недостатък, че лежеше много настрана от източните балкански проходи, през които империята обикновено насочваше експедициите си срещу Дунавска България; от Търново отбраната на тия проходи бе задача,не тъй лесно разрешима. Поради това не е чудно, че докато през епохата на Първото ни царство византийците нито еднаж не успяха да достигнат Подунавието, през периода на Второто те на няколко пъти се явяваха тук, заплашвайки независимото ни съществуване [48].

Свръх всичко друго, само заслонено зад високата Средна Стара планина с нейните пространни разклонения, дълги и тесни долини, Тър-
 

48. [Такива бяха случаите в 1186 г., когато императорът Исак Ангел нахлул в Дунавска България и принудил Петра и Асеня да се спасяват при куманите; в 1197 г., когато обсадил Ловеч и заставил българите да искат мир; в 1190 г., когато от Месемврия през Източна Стара планина нахълтал в Източна България и оттам достигнал Търново. През втората половина на XIII в. имаме известия за друга експедиция на византийски войски през Балкана. Императорският пълководец Михаил Глава превзел тогава редица български градове по северните склонове на Хемус и при Дунава.]

130

ново не даваше и ония удобства за настъпателни действия на юг, с каквито разполагаха царете на Плиска и Преслав. Градът на Асеневци можеше да изпълнява службата на един провинциален център, главен град на областта между Дунава и Балкана, но нему липсваха всички естествени условия, за да бъде столица на една държава, която се стремеше да обгърне в своите граници тракийския и македонския юг. Именно това обстоятелство трябва да се има предвид, когато искаме да си обясним защото през 3/4 от времето на своето съществуване Търновското царство бе ограничено само в земите северно от Хемус.

Но от далечните югозападни части на българските земи бе още по-малко възможно да се брани нейното политическо единство. Пресечена по всички посоки с планини, Македония се разпада на много затворени в себе си, а в някои случаи и труднодостъпни една от друга области. Поради това и при тогавашните неразвити съобщителни средства тя бе може би пригодна, за да виреят в нея отделни дребни образувания, но не можеше да послужи за ядка на едно по-обширно териториално цяло. Специално за българите Македония не бе в състояние да изиграе подобна роля и поради други обстоятелства и причини. Преди всичко българската власт в Македония почти никога не смогна да се разпростре до естествените географски граници на тая област, които на юг се чертаят от бреговете на Егея. Над ония побрежия там Византия беше постоянен владетел. Солун оставаше извън държавните ни предели. Поради това откъм юг и югоизток Македония лежеше открита за византийското нашествие. От друга страна, макар и предимно планинска земя, нейните планини не образува.т навсякъде сключени планински вериги. Ниски долини и широки полета отварят на някои места лесен достъп към нейните вътрешни области. За да проникнат в тях, византийците можеха да използуват долините; на Струмица и Вардара или равнините към Воден и Лерин. Здравата едновременна охрана на един тъй широк и разпокъсан фронт, а оттук и защитата на Македония там се явяваше невъзможна. Ала освен чгова недостатъчно защитена бе Македония и откъм запад и север. Побрежието на Адриатика, особено през първата половина на средновековието, си оставаше под твърдата власт на империята. Оттам през Албания, а също тъй и откъм север през Тракия, Софийско или Моравско, както бе случаят еднаж по времето на Самуила в 1002 г., нейните войски можеха да стигнат в земите около Охрид или Скопие.

Ако тъй неизгодно бе положението на Македония, когато въпросът бе да се брани тя сама като средище и опора на българската държава, работата ставаше още по-сложна и тежка, когато наред с това от Македония трябваше да се ръководи отбраната и на останалите български земи, от които я отделят с цяла редица планини. Същите природни особености следователно, които обричаха на несигурност българското владение на Македония тогава, когато държавното ни средище лежеше в Мизия, правеха още по-трудна задачата да се задържи в държавните ни предели мизийският север тогава, когато политическият център на средновековна България се намираше в македонските земи. Ако от Търново, Плиска или Преслав бе мъчно да се брани Охрид, много по-трудно бе защитата на Преслав, Плиска и Търново да бъде напътвана от бреговете на Охридското или Преспанското езеро. Преди всичко защото — лишена от естествена закрила, каквато представяше Балканът

131

за Мизия — Охридска България трябваше да се грижи, на първо място, за сигурността на земите около своето политическо средище.

Едничкото време, когато средището на българската държава лежеше в македонските земи, бе времето на Самуила. Ала тъкмо трагичната съдба и късият живот на Самуиловска България въпреки героизма на нейните представители показаха не само колко невъзможно бе трайно обединение на българските земи около един македонски център, но и колко недълготрайно можеше да бъде съществуването на българската държава в тесните граници на самата Македония. Северна Тракия и Родопите останаха винаги извън пределите на Охридското царство. Мизия, включена в неговите граници през първите години от съществуването му, бе областта, която то най-рано загуби. Още при първата експедиция на Василия II срещу й нейната източна половина с Плиска и Преслав падна под византийска власт. Две години по-късно същата участ постигна и нейната западна окрайнина с Видин. Нито при един от тия случаи Самуил не бе в състояние да довтаса навреме и пресрещне неприя-еля на позиции, отгдето настъплението му би могло да бъде спряно. Балканът, който по-рано, пък и по-късно пазеше Мизия, сега можеше да бъде прехвърлен от византийците, преди още в Охрид и Преспа да са узнали, че византийските войски се намират пред неговите проходи. Тогава, за да се притече на помощ на връхлетяната дунавска земя, българският цар трябваше да поеме пътищата през широката планинска област, да мине Балкана и да дири неприятеля в равнините на север, гдето военното щастие мъчно можеше да бъде благосклонно към българите.

Докато центърът на българската държава лежеше отвъд Балкана, в борбите й срещу Византия по други, далечни военни театри можеше да се решава въпросът за владението на полуострова, можеше най-малко да зависи политическата участ на една или друга българска покрайнина, а следователно и териториалния състав на средновековната ни държава, но не и съществуването й. А затвърдена тук, при Хемус, тя бе в състояние да влияе върху съдбините и на останалите български земи, между другите и на Македония. За да възпрат византийското настъпление срещу последната, българите от север разполагаха с едно, обикновено доста ефикасно средство: нападение над Тракия към Одрин и Цариград. Пред опасността да видят тракийските си провинции изложени на българското нашествие, византийците не всякога се решаваха на завоевателни действия в Македония.

Съвсем различното геополитично значение на Мизия и Македония, двете тъй отдалечени едно от друго огнища на българската държавност, изпъкна още по-ясно, когато се съпоставят някои познати събития из нашето минало.

През течение на цялата си история средновековна България на два пъти видя борбите и с нейния южен съсед да вземат характер, съдбоносен за нейното съществувание. Пръв път това бе по времето на Константна V Копроним, през втората половина на VIII в., и по-нататък в началото на XI в., при Василия II. И двамата тия императори бяха еднакво проникнати от желанието да сложат край на българската държава и двамата бяха даровити пълководци, еднакво неуморими и безогледни в подбора на средствата, които биха могли да ги доведат до еднаж поставената цел. Общо погледнато, в VIII в. българската държава представяше за тогавашните византийци противник доста малоценен: неза-

132

вършила още детския период на съществуванието си, тя вътрешно бе още неуредена, а по територия и население различието между нея и империята бе несъизмеримо. В това отношение условията за Охридското царство бяха далеч по-благоприятни: неговите владения обхващаха по-голямата част от Балканския полуостров, то имаше при това зад себе си значително историческо наследство, а в сравнение с ефимерните ханове на Плиска от VIII в. несъмнено по-богато одарена бе и личността на Самуила. Защо въпреки всичко това България през VIII в. излезе читава из отсъдените и изпитания, а в XI в. тя падна под ударите на своя противник? Защото след като държавното й средище бе пренесено в Македония, ней вече липсваше една естествено крепка позиция, от която би могла да брани останките на своята независимост: българската територия сега бе достъпна за нападение от всички страни и следователно незащитима.

Съответно на все по-голямата светлина, която бъдещето ще има да внася в историята на Охридското царство, ще расте и почудата от неуморимата енергия на Самуила, който, за да закръгли неговите граници или да отбие надвисналите над него опасности, се хвърляше с войските си на всички посоки: към Средец и Одрин, към Далмация и Тесалия, към Албания и Солун, към Скопие и Беласица. Никое политическо цяло, принудено да се крепи с тъй големи усилия, не би могло дълго да изтрае. И удивително е не това, че Самуиловска България накрай падна, но обратното: че въпреки своето неблагоприятно положение, което и предреши нейната съдба, тя все пак бе способна тъй продължително да се бори и че след всяка несполука намираше у себе си сили, за да се навдигне и с още по-голяма стремителност да брани съществуванието си.

В тая неравна борба тя изчерпа всички свои възможности и средство. Заради нея бе пожертвуван и стегнатият централизъм — основа на старобългарския държавен строй. Днес обикновено се вярва, че административната и военната децентрализация на Самуиловска България е представяла отстъпка, направена на древнославянските политически начала, които в българо-македонския югозапад са били много по-силни, отколкото в придунавския север [49]. В тоя възглед, построен върху теоретически догадки, изглежда, че последицата е счетена за причина. Действителността навярно е била малко по-друга. Децентрализацията на Охридското царство се дължеше на невъзможността за централната власт при дадения териториален състав на държавата и неблагоприятното и географско положение да направлява непосредствено живота в отделните провинции и да бди върху военната им защита. Именно поради това тая задача е била възложена на провинциалните наместници. За да могат по-успешно да я изпълняват обаче, необходимо е било да им бъдат предоставени права, каквито навярно не са имали областните управители и войводи на старото царство. Но тоя нов ред, единствено на който държавата можеше при дадените условия да се опре, разслабваше още повече връзката между отделните и провинции. А тая връзка поради вече изтъкнатите географски особености и без това мъчно можеше да бъде поддържана. Така централната аласт се оказваше лише-
 

49. Този възглед, който П. Мутафчиев напълно справедливо оборва, се защищава у нас главно от правния историк Н. П. Благоев.

133

на от възможността да разполага при случай на нужда с всички отбранителни средства на държавата: участта на последната бе вложена не в ръцете на нейните върховни представители, а в тия на провинциалните войводи и наместници. Не всички те обаче се явяваха дорасли за отредената им, пълна с отговорности роля, както и не всички имаха дарбите или пламенното родолюбие на един Драгшан, Ивац и Кракра.

В сравнение с Мизия неблагоприятното геополитично положение на Македония като средище на усилията за образуване и съхранение на средновековната българска държава изпъква още по-ясно от други събития из нашата история.

През XI в. в Македония пламват две въстания — едното под началството на Самуиловия внук Петър Делян в 1040 г., и другото,начело със скопския български болярин Георги Войтех в 1072 г. И в двата случая под въстаническите знамена бе се стекло цялото население на македонските земи. Византийската власт тука бе бързо пометена, а в 1041 г. дружините на Деляна шумяха под стените на самия Солун: тогавашният византийски император Михаил IV, когото въстанието бе заварило в тоя град, трябваше бързо да го напусне и по море да бяга към столицата си. Въпреки всичко това Византия успя в късо време да удави в кръв борбата за независимост и да възстанови напълно господството си над въстаналите земи [50].

След повече от век избухва ново въстание — тоя път в областта зад Хемус. Неговите водачи Петър и Асен отначало поне далеч не разполагаха със средствата на своите предшественици в Македония. По тая причина и първоначалният размах на движението им бе много по-ограничено. При все това то свърши с възобновяването на българската държава — Търновското царство. На мизийския север следователно и сега се удаде да извърши онова, което бе се оказало непостижимо за македонския югозапад. Где лежеше предимството на единия над другия?

Безспорно по времето на Асеневското въстание Византия се намираше в пълен упадък. Но не по-добро бе нейното състояние и към средата на XI в., когато безпринципността в управлението и разхищаването на държавните и средства бяха стигнали невиждани дотогава размери, а нейните военни сили бяха всецялозанемарени. При това една година преди въстанието на Войтеха тя бе сполетяна от военна катастрофа, равна на която по значение и последици тя не познаваше от времето на великото преселение на народите [51]. Сега в Мала Азия бяха се явили селджукските турци и след една съкрушителна победа над византийското оръжие под тяхна власт бе паднала почти цяла Мала Азия. Едновременно с това империята бе загубила и последните си владения в Южна Италия, гдето господството й бе траело цели шест века. Нещастният край на въстанията в 1040 и 1072 г. се дължеше следователно не на зле избрани моменти за тях, също както и щастливият край на Асеневското въстание не може да се обясни само с благоприятните за него външни условия и тежкото положение за тогавашна Византия.
 

50. З л а т а р с к и, В. История на българската държава през средните векове. Т. 2. С., 1934, с. 41 сл., 137 сл.

51. П. Мутафчиев има предвид битката при Манцикерт през 1071 г., в която селджукските турци поголовно разгромили византийската армия, предвождана от император Роман IV Диоген (1068—1071).

134

Още по-неоснователно обаче би било да се дири тайната на тоя успех в някакви особени качества на мизийските българи. По духовна сила и издръжливост, тия последните тогава стояха много по-назад от сънародниците си от времето на Деляна и Войтеха. Там в земите около Морава, Вардара и Охрид българският елемент представяше тогава маса, много по-компактна и вътрешно здрава, отколкото по времето на Асеневци, и Подунавието, гдето в продължение на век и половина преди това (1048—1185) бяха вилнели печенеги, узи и кумани, чиито отломъци или останки продължаваха да живеят в запустелите полета на Мизия. Най-сетне по времето на Деляна и Войтеха там при Беласица, Бабуна и Охрид, които само няколко десетилетия по-рано бяха свидетели на кървавата Самуилова епопея, българското национално съзнание бе несъмнено по-ведро и по-живи се пазеха спомените на българската държавна независимост, отколкото тук при Хемус и бреговете на Дунава, цели два века след като Цимисхий заедно с короната на преславските царе бе отвел като пленници в Цариград двамата недостойни внуци на Симеона [52]. Нали тъкмо поради това, докато делото на Деляна и Войтеха бе поето без колебание и със стихиен ентусиазъм от македонските българи, Петър и Асен, за да събудят заспалата народна съвест у българите зад Хемус и ги поведат след себе си, трябваше да повикат на помощ религиозното им суеверие и чрез съчинени легенди да представят св. Димитрия Солунски като закрилник на освободителната борба [53]?

При все това, предоставени на собствените си сили, северните българи едва ли биха могли да завършат успешно тая борба. Решаваща роля за създаването на Търновското царство изиграха куманите. Верни съюзници на Асеневци, тяхната помощ бе от особено значение в случаите, когато съпротивата на въстаналите българи се огъваше под военния натиск на империята. Тъй бе напр. през лятото на 1186 г., когато Исак Ангел бе нахлул с войските си в Дунавска България, а Асен и Петър трябваше да дирят спасение зад Дунава. Куманските подкрепления, с които те се върнаха тогава, им дадоха възможност да подновят освободителното движение. От такава помощ бяха лишени водачите на нацио-налноосвободителните движения в Македония. Но това обстоятелство, колкото и значително, едва ли може да обясни различието в резултатите тук и там. Защото, общо взето, и с изключение на споменатия случай в 1186 г., Асеневци използуваха куманите не за отбраната на освободената територия зад Хемус, а при настъпателните си действия на юг, когато от игото на чужденците трябваше да се изтръгват други български земи. Както през това време, тъй и по-късно, през целия период, докато Търновското царство съществуваше, защитата на областта, в която изникна то, бе и си остана дело на българите. А щом като всич-
 

52. През есента на 971 г. след завладяването на българската столица Преслав и Североизточна България византийският император Йоан I Цимисхий се завърнал като триумфатор в Цариград, посрещнат от патриарха, синода, синклита, велможи и голяма тълпа, вж.  З л а т а р с к и, В. История. . ., т. 1, ч. 2, с. 627 сл.

53. Показателни в това отношение са данните, които предлагат Никита Хониат (N i с е t a s., 1835, р. 485 sq.) и в една стихотворна творба от 1186 г., написана от Теодор Валсамон, вж.  Г ю з е л е в, В. Самият Търновград ще разтръби победите, 25—26.

135

ко това бе тъй, то значеше, че при условията, сред които нашият народ имаше да живее и се бори само за съществуванието си, съзнанието и жертвоготовността му или суровата енергия и издръжливост, вложени в него, не бяха достатъчни, за да може да бъде извикана на живот българската държава и да бъде крепено нейното съществувание. С империята, чиито извори на сили и средства бяха тъй изобилни, ние не бяхме в състояние да се мерим, разчитайки само на себе си. Нужна ни бе и друга опора вън от нас. Там на север подобна опора българите намериха в Балкана. И само липсата на един щит за македонската земя бе причината, загдето въпреки всичко из нея не можеше нито да изникне българската държава, нито пък да бъде спасена тя, когато съдбата издигаше над нея немилостивата си ръка. Лишена от естествените условия, за да поеме ролята на земя, от която би могло да се организира и поддържа политическото единство на цялото българско отечество, Македония все поради същите непреодолими особености не можеше да бъде и трайно запазена в състава на средовековната ни държава тогава, когато центърът на последната лежеше другаде. Превратностите в политическата съдба на македонските земи зачестиха особено през втората половина на средновековието, когато тук се явиха норманите от Южна Италия, а подир тях латинците от Цариград, никейците и епирците от изток — югозапад и когато най-сетне започна сръбското държавно разширение на север. Попаднала в средата на тъй много чужди и враждебни една на друга сили, тя се превърна в постоянна стръв за техните апетити и готова плячка на всеки ефимерен победител.

Измежду териториите, населени в миналото с българи, средищно положение заемаше днешната Югозападна България, по-точно Софийската област. Разположена в самия пъп на Балканския полуостров, тя представяше географски възел, в който се съединяват далечните една от друга покрайнини — към Дунава и Вардара, към Морава и Марица. И ако разрешението на проблемата за трайното държавно обединение на всички български земи би зависело само от наличността на един географски център, тая проблема би била лесно разрешима. За нещастие за това нужни бяха още цял ред други съществени условия, които тук напълно липсваха. Спрямо земите около Витоша всички останали български покрайнини представяха от себе си области, в географско отношение съвсем откъснати и затворени в себе си. Между Софийско и Мизийско Подунавие се издига широко разстланата Западна Стара планина, в миналото лишена от всякакви удобни проходи. Балканът затваря дунавските земи откъм Софийско много по-пълно, отколкото към Тракия, гдето лежат ниските източни проходи на планината. От Тракия към Витошката област се отделя чрез широката маса на Ихтиманска Средна гора, през която в първата половина на средновековието водеше един-единствен сносен път — тоя през Траяновите врата. А в същото време самата Северна Тракия лежи съвсем отворена на югоизток към Одринско, отгдето опасността за средновековна България бе най-постоянна и най-голяма. Най-сетне от Македония и Моравско Софийската област е отделена чрез редица напластени една зад друга планини, през ония времена много повече лишени от пътища, отколкото днес. Следователно въпреки централното положение на Средецката област всред останалите български земи достъпът от нея към тях се оказваше по-мъчен, отколкото бе той за чужденците, наши съседи, от териториите, които те

136

владееха. От Одрин, Серес или Солун настъплението на византийците към Македония, Северна Тракия или Мизия нямаше да преодолява толкова и тъй големи естествени препятствия, с каквито би имали да се справят българите, ако трябваше да бранят тия свои покрайнини от Средец. За маджарите, както и за сърбите, Моравско и Браничевско бяха също тъй много по-открити и лесно достижими, отколкото за нас, когато от околностите на Витоша трябваше да пазим ония краища. Така въпреки положението си на географско средище днешната Югозападна България даваше твърде малко обективни възможности, за да се поддържа от нея политическото единство на останалите български земи и сигурността на държавната ни власт над тях. В това отношение Мизия, а донегде и Македония разполагаха с по-големи предимства. Защото, докато от Плиска или Преслав можеше да се пази цялото Подунавие, а наред с това да се владее Югоизточната Подбалканска област, докато и от Охрид или Преспа при известни условия би могла да бъде защищавана цялата страна западно от Средния и Горния Вардар, Средец при тогавашните средства за водене на война и даденото съотношение на сили можеше да брани само своята ограничена област. Не е случаен фактът, че тоя град, който изглежда да е бил избран за столица на Западното българско царство, бива скоро изоставен от Самуила заради Воден, Преспа и Охрид тогава, когато това царство трябваше да поеме решителната борба за своето съществувание.

От изложеното досега се вижда, че над средновековния исторически живот на българския народ тежеше една корава и непреодолима съдба, която обричаше на безплодие всичките ни усилия да се утвърдим държавно в земите, които етнически ни принадлежаха и всички жертви, давани за политическото ни обединение. Тая съдба бе определена от близкото ни съседство с Византия, която не бяхме в състояние да обезвредим. А след това обусловена бе тя от факта, гдето обитаваните от народа ни земи не представяха едно сключено териториално единство. Всяка една от тях бе географски обособена, т. е. малко или много откъсната от останалите, като в същото време повечето от тях оставаха открити и следователно лесно достъпни за въоръженото настъпление на нашите съседи. Естествена и удобно защитена граница имаше не цялото, а отделните му части една спрямо друга. По отношение към Византия, най-опасната от всички тогавашни враждебни нам политически сили, природно достатъчно защитена се явяваше само Дунавска България. Поради това единствено в нея на българската държава бе отсъдено сравнително най-дълго да съществува. Но естествено защитена бе тая българска земя само откъм юг и изток. Към север тя оставаше открита. Ето защо оттам през X в. дойде ударът, който с нашествието на Светослава сложи край на Първото ни царство. Все оттам идваха по-късно и татарите, чиито нападения разнебитиха силите на Търновското царство и улесниха задачата на османските турци, чието завоевание идеше от юг.

Но Дунавска България представяше само една от земите, в които тук на полуострова живееха българи. Поради това, с редки временни изключения, държавата ни никога не смогна да стане политическа организация на целокупния български народ. Независимо от шествековното ни всенародно робство под византийци (1018—1185) и турци (1393—1877) през по-голямата част от времето, когато средновековната държава съществуваше, масата от народа ни оставаше извън нейните предели под властта на чужденците. По тая причина, когато от сре-

137

дата на XIII в. южната ни политическа граница рядко слизаше от линията на Балкана и Средна гора, българите, пък и чужденците, усещайки несъобразността да зоват държавата ни България, почнаха да я наричат Загора — земя зад планината, а владетелите и — царе загорски [54]. Тъй понятието българска държава не смогна до покрие с понятието българска земя. Големи части от българското отечество, откъснато от националната ни политическа ядка, трябваше да споделят чужди политически съдбини. Историята на българския народ поради това течеше в много случаи настрани и извън историята на българската държава.
 

54. За наименованието Загора, употребявано през XIII—XIV в., за да се обозначи България в някои западни, сръбски, византийски и други извори вж.  G j u z е l е v, V. Les appelations de la Bulgarie medievale dans leс sources historiques (VIIe — XVe s.). — В: Сб. в памет на проф. Ст. Ваклинов, с. 48.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]