Когато определя същността и предназначението на историческото познание,
Хегел пише следното: „Прагматическата история трябва да се занимава не
с преразказ на голите факти, а с развитието на характера на цялата нация,
с нейните нрави, обичаи и религия в сравнение с другите народи, да показва
как това или онова събитие или изменение в държавата се отразява върху
живота на нацията, върху нейния характер.” [1] Тази форма
на историческо изследване и познание, за която ратува знаменитият немски
философ, има не само прагматически, но и философски характер. Нейната реализация
е сравнително рядко срещано явление.
Философията на историята познава два основни типа изследвания: едните са написани от философи, а другите — от историци. Философите обикновено илюстрират с примери от историята на човечеството или на отделни народи своите предварително изработени концепции. В техните трудове често философската презумпция определя практическо-историческата интерпретация. Историците изработват по правило разбиранията си върху същността на философията на историята чрез конкретно проучване и анализиране на богат изворен материал за отделни събития, явления, промени и процеси. В техните трудове аналитичността и емпиризмът предхождат и предопределят философското обобщение, крайните размишления, изводите и концепциите [2]. По-често срещано явление са трудовете върху философия на историята, написани от философи. Историците рядко се стремят да се освободят от приковаващите ги вериги на конкретното и частното дирене. Верни на фактите и точността в тълкуването им, те трудно намират в себе си сили и възможности да умуват върху смисъла и ползата от историята, върху нейните поуки, върху нейната теория на познанието.
В нашата историопис появата на трудове, които представляват опит за
изяснявяне на смисъла и същността на българското минало, неговите цели
и фактори са голяма рядкост. В повечето случаи дори техните автори не са
и философи, а любители на историята, които със завидна самоувереност се
разхождат из сложните лабиринти на историята ни, придават неподозирани
качества на българския национален дух, търсят издълбоко неговите проявления,
изпадат в плен на един самороден нашенски идеализъм, въздигат или обругават
собствения си народ и неговите качества, търсят неговата историческа мисия
и идеали в завоюването на географски пространства и предели и в крайна
степен не допринасят с нищо за българското национално самопознание. Примери
има много и достатъчно известни. Сравнително най-добрите и полезни разсъждения
на отделни автори върху българската народопсихология,
1. Н е g е l, G. Recht-Staat-Geschichte. Stuttgart, 1955, p. 4.
2. К о н р а д, Н. И. Запад и Восток. М., 1966, 54—55.
5
националното самопознание и философията на българската история неотдавна бяха публикувани в една намерила бързо читатели антология [3].
Афинитетът към исторически синтез и към размишления върху философията на българската история по традиция е твърде слаб сред представителите на българската медиевистика. На този блед фон особено ярко изпъкват някои опити и постижения на Петър Мутафчиев (1883—1943) [4]. Неговите изследвания върху средновековната българска история могат с право да бъдат окачаствени като едно от най-добрите постижения на българската буржоазна следосвобожденска историография. С редица от аналитичните и обобщаващите си трудове той не само е надраснал постиженията на позитивистичната българска буржоазна медиевистика, но и е създал образци на научно дирене, които са качествено ново явление в нейното развитие. Към тези образци принадлежи и недовършената му монография „Книга за българите — минало и настояще” [5]. Тази монография е запазена в машинописен препис. Дълго време тя остана неизвестна за изследвачите. Любопитна е историята на нейното написване и съхраняване до сегашното й публикуване в цялостен вид.
Идеятг за написването на тази монография се заражда у П. Мутафчиев още
през 20-те години на XX в. Плод на нейната първоначална реализация са,
на първо място, няколко публични сказки с тематика, която отчасти съвпада
с формулировката на заглавията на отделните й глави („Ние и Византия”,
„Народ и водачи”, „Балканът в нашата история”, „България и морето”, “Що
бе Византия?”, „Цариград” и др.) [6]. В тематично отношение
с нея са свързани и три интересни по своята тематика и застъпвани идеи
статии, в които са отразени част от неговите възгледи и философско-исторически
размишления върху отделни личности, явления и процеси от средновековната
българска история [7]. Върху самата монография П. Мутафчиев
работи главно в периода 1928—1936 г. В никакъв случай не може да се смята,
че тя е някакъв механичен сбор от изнесените сказки и публикуваните статии;
тя представлява нещо напълно самостоятелно и е едно органично цяло по своята
структура и основен замисъл. Причините, поради които монографията не е
довършена и предадена за печат не са твърде ясни. По всичко изглежда, че
изследванията върху историята на Добруджа през средновековието и работата
върху „История на българския народ” през последните години
3. Народопсихология на българите — антология (съст. М. Драганов и др.). С., 1984.
4. Г ю з е л е в, В. Петър Мутафчиев (1883—1943) — виден представител на българската буржоазна медиевистика. — ИПр., 1983, № 2, 83—100; А н г е л о в, Д. Именит български историк (100 години от рождението на проф. Петър Мутафчиев). — Векове, 1983, № 1, 5—11.
5. Оригиналният машинописен препис на монографията съдържа общо 168 машинописни страници с по-големи размери от нормалните и много гъсто изписани. След преписването на текста според съвременните изисквания на книгоиздаване то у нас страниците се увеличиха на 298.
7. М у т а ф ч и е в, П. Изток и Запад в европейското средновековие. — ГСУ. ИФФ, 20, 1925, 3—34; М u t a f c i е v, D. Der Byzantinismus im mittelaltcrlichen Bulgarien. — BZ, 30, 1929—1930, 387—394 = Върху философията на българската история (Византинизмът в средновековна България). — ФПр., 1931, № 1, 27—36; Поп Богомил и св. Иван Рилски (Духът на отрицанието в нашата история). — ФПр., 1934, № 2, 1—16.
6
от живота му са насочили неговото внимание в друга посока. В личния му архив, съхраняван в Научния архив на Българската академия на науките, липсват каквито и да е документи или свидетелства, които могат да спомогнат за изясняването на този въпрос. За неиздадения труд на П. Мутафчиев непосредствено след смъртта му известява Д. Крънджалов, като посочва и заглавието му [8].
През 1980 г. проф. д-р Вера Мутафчиева ми предостави необнародвания ръкопис на баща си за проучване и за публикуване. По непредвидени причини и обстоятелства публикуването на подготвения от мен за печат ръкопис се забави. Междувременно на юбилейната научна сесия за П. Мутафчиев, проведена на 17 юни 1983 г., изнесох доклад, посветен на неиздадения труд на П. Мутафчиев „Книга за българите” [9], в който разкрих съдържанието му и основните концепции, застъпени в него. Откъс от пета глава „Териториални съдбини на българската държава” бе отпечатан в сп. „Векове” [10]. С оглед на други проучвания отделни места от този ръкопис бяха оповестени и в някои други мои изследвания [11]. Настоящата книга представлява първото цялостно публикуване на текста на ръкописа „Книга за българите — минало и настояще”, направено без каквито и да е съкращения и изменения. С оглед на създаването на по-ясна представа за самия труд и неговата история, а също така и за предаването му в по-цялостен характер се наложиха няколко допълнителни неща; извършени от мен: 1. Написване на уводни бележки. 2. Добавяне на критични бележки и пояснения към отделни схващания и постановки на автора в светлината на съвременното историографско дирене. 3. Съставяне на списък на съкращенията, именен и географски показалец. По този начин, струва ми се, че монографията на П. Мутафчиев се представя пред съвременния български читател в една по-добра форма, без да е изменена и вътрешно накърнена.
Написването на уводните бележки се наложи поради две основни причини: в незавършения труд на П. Мутафчиев липсва какъвто и да е увод с пояснителен характер; някои от застъпените схващания са изградени върху идеалистическа основа и противоречат на новите схващания в българската марксическа медиевистика.
* * *
С написването на „Книга за българите” П. Мутафчиев си поставя за цел
да разкрие най-разнообразните вътрешни и външни условия и фактори, сред
които протича средновековната история на българския народ. Чрез тяхното
разкриване той се е опитал да даде обяснение на редица явления от политическата
и културната история. Според него съществено е било действието на четири
основни фактора, които са предопределили българските съдбини през един
продължителен период: Византия; географско-природните особености на земите,
населявани
8. К р ъ н д ж а л о в, Д. Личността и заслугите на проф. П. Мутафчиев — Просвета, 1943, № 10, с. 597.
9. Г ю з е л е в, В. Опит за философски синтез върху средновековната българска история („Книга за българите” на Петър Мутафчиев) (под печат).
10. М у т а ф ч и е в, П. Посоките на българското държавно разширяване (Откъс от неиздадената „Книга за българите”). — Векове, 1983, № 1, 44—51.
11. Г ю з е л е в, В. Петър Мутафчиев (1883—1943). . ., 95—97; Училища, скриптории, библиотеки и знания в България (XIII—XIV в.). С., 1985, с. 12 сл.
7
от българския етнос; застъпването на азиатското и европейското политическо и културно присъствие в българското битие и светоусещане; расово-биологичните дадености на българския народ и тяхното прогресивно изменение в хода на историята. Макар това в неговата монография да не е точно формулирано, то проличава както от структурата, така и от застъпените становища.
Не само в този свой труд, но и в редица други П. Мутафчиев изпъква като последователен защитник на тезата за решаващата роля на Византия в българското средновековно минало. Основното му съждение в този смисъл изглежда почти аксиоматично: „близкото ни съседство с Византия начерта насоките на целия наш средновековен живот, нейното влияние върху ни определи и в държавно, и в културно отношение нашата историческа съдба” [12]. Поради това именно първата глава на монографията е озаглавена „Византия” и разглежда няколко основни въпроса от историята й.
С проникновеността на тънък познавач на историята на световната империя
П. Мутафчиев е успял да открои ясно и точно в какво се е състояло главно
нейното преимущество над обкръжаващия я свят и да посочи основните причини
за нейното изумително близо хилядолетно съществуване (395—1453 г. с временно
прекъсване на самостоятелността й между 1204—1261 г.). Преди всичко Византия
е притежавала „сложна държавна наука”, изразена в дълбоко осмислена политика
и дипломация. Тя се стремяла с всички средства към опознаването на племената,
народите и държавите, които влизали в орбитата на нейната политика. В резултат
на тези задълбочени познания византийските държавници изработили приниципите
и методите на своята дипломация. С ясно разбиране за логиката на събитията
и техните последици византийските политици никога не са се оставяли да
бъдат влачени от течението на събитията. На второ място, Византийската
империя е превъзхождала своите противници във военното дело. Във военно
отношение тя е била една от най-добре организираните държави. Тук войната
е била смятана едновременно за наука и за изкуство. Военният и политическият
опит са били предавани от поколение на поколение с написването на специални
трактати — стратегикони и наръчници за управление. През дълъг период от
своето съществуване империята притежавала стопанско, търговско и финансово
могъщество: „Много векове подред Византия бе и едничката държава в целия
тогавашен свят, която сечеше златни монети. И тъй голямо бе доверието в
нейното богатство и финансовата й сила, че златните византийски пари представяха
всепризнато и най-сигурно платежно средство в тогавашната световна търговия.”
[13] Успоредно с военнополитическото си и икономическото
си превъзходство в средновековния свят Византия е имала и едно друго оръжие
— високоразвитата си духовна култура с чувство за историчност. Изпълнена
с вярата във василевса, християнския бог и богоизбраността на ромейския
народ, Византия е живеела с чувството за превъзходство над окръжаващия
я политически свят и затова е действувала спрямо него съобразно конкретните
обстоятелства и без каквато и да е проява на скрупули. От наблюденията
на П. Мутафчиев не е убягнало и едно друго явление в ранносредновековната
история — залезът на Западната
12. М у т а ф ч и е в, П. Книга за българите, с. 24 (цитирането е по настоящето издание).
8
римска империя и оцеляването на Византия. Причините за това той вижда в главна степен в онези стопански и човешки ресурси, които били предоставяни на Източната римска империя от нейните малоазийски провинции, в безспорната през ранното средновековие хегемония на византийската флота и в недостъпността на столицата й: „Докато запазваше владенията си на Изток, Византия не можеше да бъде победена на Запад. И затова всички, които в борба срещу нея в Европа се надяваха да я сломят и да станат господари на нейната столица” изтощаваха безплодно своите сили или ускоряваха собствената си гибел. В това отношение българите при Симеона дадоха само един от последните и лишни примери. Цариград представяше не само столица на империята; той бе самата империя. Но той можеше да принадлежи само томува, който разполагаше с властта над съседната Азия.” [14]
С основание П. Мутафчиев отделя тук особено внимание на славяно-византийските отношения през периода VI—VIII в. Той прави извода, че заздравяването на положението на Византийския изток (Мала и Предна Азия) е станало за сметка на непоправими за нея загуби на Запад (Балканския полуостров). Или, по-точно казано за сметка на допущането на масова колонизация на Балканския полуостров от славянските племена. Проследяването на византийската реконкиста спрямо славяните, започнала още от средата на VII столетие, показва, че империята първоначално е добила значителни успехи. Те са обусловили и една от най-чудните победи на византийския елинизъм в неговата история: постепенното асимилиране и елинизиране на значителна част от славяните в същинска Гърция, Епир, беломорските и адриатическите острови, приобщаването им към империята. Въпреки това Византия не е съумяла да покори и превърне в свои верни поданици голяма част от славяните на Балканския полуостров. За окончателното покоряване на славянския етнически елемент от страна на империята са попречили не само изживяната от нея вътрешнополитическа и стопанска криза през VII—VIII в., но и два външнополитически фактора — арабите и създадената в края на VII в. българска държава.
Безспорно е, че частта, посветена на Византия, е една от най-умело написаните. П. Мутафчиев обобщено е успял да разкрие с какъв именно противник е била изправена да воюва българската държава от основаването си до края на XIV в. Но той не е съумял да покаже каква е ролята на Византия в българската история като фактор с многостранно въздействие.
С оглед на изразените схващания относно „началната същност на българската
държавност” безспорен интерес представлява втората глава на книгата — „Начало
на българската държава”. Заслужава да бъде обърнато внимание на няколко
становища, застъпени от автора, които са в основата и на други негови трудове:
1. Според него прабългарите са основният държавно-творчески елемент, който
не само е обединил разединените славянски племена, но и е дал политическите
форми на държавната организация, а същевременно е предопределил създаването
на славянобългарската народност. 2. Дунавска България представлявала отломка
от прабългарското военноплеменно обединение на хан Кубрат в земите на север
от Кавказ, разгромено от хазарите през 60-те години на VII в. В своето
зачатие тя осъществявала “стремежа за себесъхране-
9
ние, а не нагона за експанзия”: „Основен,и заедно с това творчески мотив тук не е завоеванието, а самоотбраната. Тая същност на българската държава се проявява напълно отчетливо в процеса на нейното изграждане и развитие особено през близките столетия.” [15] 3. Създаването и укрепването на българската държава били същевременно и продукт на кризата във Византия, и на измененията и събитията, които следвали в Предна и Мала Азия. 4. Според П. Мутафчиев на сведенията на византийските хронисти Теофан Изповедник и Патриарх Никифор (втората половина на VIII — началото на IX в.) не трябва да се гласува пълно доверие. 5. За запазването и развитието на българската държава най-голяма роля е изиграло сближението на прабългарите със славяните: „Някакъв верен инстинкт, политически усет или държавнически разум бе подсказал на Аспаруха при появяването му в Мизия да потърси опора за делото си в завареното тук славянство. Сближението между двата елемента — прабългари и славяни — е било улеснено не само от старото им познанство и някогашни връзки, но и от общия им интерес в дадено време: и за едните, и за другите Византия с цялата си култура и с всичките си тенденции, на които бе носител, се явяваше като враждебна и разрушителна сила.” [16]
Основно място в цялата монография и в тълкуването на факторите, действали
през българското средновековно минало, заема третата глава — „Балканът
в нашата история”. Мутафчиев не е първият, който е обърнал внимание на
този тъй важен стожер в историческото и народностното битие на българина.
Величието и силата на Балкана личат от многовековното ни народно творчество;
те са разкрити с поетическо внушение в “Кървава песен” на Пенчо Славейков;
намерили са вярна и задълбочена интерпретация в едно малко познато есе
на философа Иван Гюзелев [17]; те са били обект и на
разсъждения на редица наши писатели (Иван Вазов, Кирил Христов, Емилиян
Станев, Йордан Радичков и др.). И все пак може с пълно основание да се
твърди, че П. Мутафчиев е първият, който чрез конкретни исторически факти
и наблюдения е показал ролята на Балкана и изобщо на планините за запазването
на българската народност и държава през средните векове. Майсторството
на анализа, съчетан с публицистичната сила на внушението, е поразително
и може да служи като пример и за съвременните историци и социолози — изследвачи
на историята на българския етнос: “в книгата на нашето народно битие, преизпълнена
с пролуки и недоизмълвени слова, образът на стария Балкан се издига със
значение и сила, които не са достатъчно познати, а още по-малко заслужено
и оценени. . . Без Балкана старата българска държава би останала само един
мимолетен и отдавна забравен епизод. Без Балкана, а след това и изобщо
без планините на нашата земя тук на Европейския югоизток не само че не
би оцеляло, но не би и се явило на свят това, което живее вече от толкова
векове под името български народ.” [18] П. Мутафчиев
е посочил много примери, когато удържаните от българите победи над византийците
се дължали на изненадите, които криели Балканът и останалите планини в
17. Г ю з е л е в, И в. Значението на Балкана за историческото развитие на България. — В: Юбилеен сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на Габровската Априловска гимназия. Пловдив, 1900, 224—226.
18. М у т а ф ч и е в, П. Книга за българите, 65—66.
10
българската земя. Във византийските трактати по военно изкуство се давали специални препоръки за придвижване и воюване в земята на българите, за предпазване по време на битките в планинските райони. Добра илюстрация на византийския страх от българските планини е един екфразис от „История” на Лъв Дякон (втората половина на X в.), където са обяснени причините за прекъснатия през 966 г. от император Никифор II Фока (963—969) поход срещу България: „С добре подготвена войска той тръгнал на поход срещу мизите [ = българите] и превзел още с първо нападение близките до ромейската граница крепости. Но като разгледал страната, император Никифор видял, че тя е обширна и стръмна страна, защото — да се изразим поетически, в страната на мизите „злини върху злини връхлитат” (цитат от „Илиада” на Омир); там теснини и пропасти се редуват с гори и храсталаци, а след това идат усои и мочурища; страната е извънредно богата с води, много гориста и оградена отвред с непроходими планини; разположена е край Хемус и Родопа и се напоява от големи реки. Император Никифор, като видял това, сметнал, че не трябва да води ромейската войска в безредие през тези опасни места, за да не би да я предаде на мизите да я изколят като добитък. Защото е известно, че ромеите често се натъквали на непроходими места в Мизия и всички погивали. . .” [19] Твърде точно П. Мутафчиев е успял да установи, че Византия винаги се е опитвала да преодолее предимството на българите, което им давал Балканът: чрез своята черноморска таласократия, която й позволявала, използвайки флотата си, да извършва морски десанти; чрез привличането на съюзници в борбата срещу българската държава на намиращите се на север и на североизток от нея племена, народи и общности — хазари, маджари, руси, печенеги, татари и др. Ако Балканът нерядко спасявал България и българите от византийската експанзия, своята роля на защитник той не можал да изиграе по време на османското нашествие. Причината за това била, „че средновековна България, изхарчила и сетните си жизнени сили в битие, изпълнено с неразрешими противоречия, неудържимо сама слизаше в своя гроб” [20].
В четвърта глава — “Славяни и прабългари в първоначалната българска
държава”, П. Мутафчиев за пръв път в българската медиевистика с такава
широта и задълбоченост е поставил въпроса за взаимоотношенията между двата
основни етнически елемента, положили основите на българската държава и
народност. Той е искал да изясни преди всичко онова, което ги е сближавало
и трайно ги е свързвало в едно цяло. Подходът и обяснението му в значителна
степен се отличават от тези на Александър Бурмов в неговата известна студия,
публикувана през 1954 г. [21] За да издържи срещу нашествията
на номадските народи и арабите, през VIII в. Византия била принудена да
замени своите пехотни легиони с конница. Превръщането й в основен род войска
била една от причините за непригодността на византийските армии в планинските
области. Прабългарите също били конници и поради това тяхната войска проявявала
същата слабост. Тази е била именно причината те да не са „стражата на Балкана”,
а славяните. В първоначалната история на
19. Гръцки извори за българската история. Т. 5. С., 1964, с. 247.
20. М у т а ф ч и е в, П. Книга за българите, с. 89.
21. Б у р м о в, А л. Към въпроса за отношенията между славяни и прабългари през VII—IX в. — ИПр., 1954, № 1, 69—94. = Избрани произведения. Т. 1. С., 1968, 137—160.
11
българската държава главното задължение на мизийските славяни е било
защитата на нейната западна граница срещу Аварския хаганат (тази функция
е била изпълнявана от т. нар. седем славянски племена) и на южната — срещу
Византия (източностаропланинските проходи се охранявали и бранели от северите).
Основната и главна цел на договора, който бил сключен между Аспаруховите
прабългари и мизийските славяни била защитата на създадената обща държава.
При разпределението на задачите славяните поели върху плещите си онова,
за което са имали по-голям опит и прабългарите не можели да го вършат:
защитата на проходите, превалите и теснините на Балкана. Бъдещето на българската
държава зависело до голяма степен от нейната отбранителна способност, от
възможностите й да отбива и преодолява византийската експанзия. През първите
два века от нейното съществуване изпълнението на тази задача се оказало
възможно поради следните главни причини: 1. Там, където опасността била
постоянна, се издигал като могъща и трудно преодолима преграда Балканът.
2. Отбраната на неговите проходи била поета от славяните. С изключително
умение П. Мутафчиев е успял да покаже, че колкото Византия напирала срещу
българската държава, толкова нараствала и се откроявала ролята на славяните
в нейната защита и изобщо във военното дело. Конницата на прабългарите
в някои сражения търпяла поражения. Борбата за защитата на държавата имала
за боен театър теснините на Хемус. Тук именно решаваща роля имали славяните.
Поради това именно Балканът бил не само „щит и закрилник” на българската
държава в първите два века от историята й, но и на него в известна степен
се дължало издигането на славянския елемент във военнополитическия живот,
постепенното му изравняване по заслуги с прабългарите. Като резултат от
това в крайна сметка настъпила пълната асимилация на прабългарското малцинство
от многочислената славянска маса. В тази връзка обобщаващ характер за ролята
на Балкана и на славяните в ранносредновековната българска история имат
следните разсъждения: „Тъй през средните векове Балканът се яви не само
хранител на българската държава и на политическата независимост на народа
ни. Нему се пада и най-значителният дял от заслугите за образуването на
българската народност. Без условията, създадени от него, славянството не
само че мъчно би извоювало тук равноправие с туранците, но и държавата,
която той закриляше, не би преживяла век след своето раждане. А без българската
държава създаването на българския народ би било немислимо.” [22]
В изложението П. Мутафчиев е очертал и главните причини, които са способствували
за славянизацията на българската държава и за формирането на славянския
облик на българската народност: 1. Славяните са съставяли грамадното мнозинство
от населението. 2. С присъединяването на нови територии на Балканския полуостров
в пределите на държавата ролята на славянския елемент още повече нараствала,
защото в тези територии също преобладавал славянският етнос. 3. При защитата
на държавата от византийските нашествия славяните играели основна роля
като пазители на теснините, проходите и клисурите на Балкана. 4. Приемането
на християнството е ускорило процеса на славянизация поради обстоятелството,
че славяните още преди това в своето мнозинство се приобщили към новата
религия. 5. Последен и решаващ удар върху прабългарското господ-
22. М у т а ф ч и е в, П. Книга за българите, с. 102.
12
ство в държавата нанесли славянската писменост и книжнина, налагането на славянския език като официален в държавния живот и в богослужението. В дадения случай П. Мутафчиев, от една страна, усвоява и възприема някои възгледи, изразени от Васил Златарски [23], а, от друга, внася нещо ново, което в значителна степен довежда до по-точно и логическо изясняване на един важен процес от ранната ни история, протекъл най-интензивно през IX—X в., — славянизацията на българската държава и формирането на единната българска народност.
В пета глава — „Териториални съдбини на българската държава”, са разгледани
три основни въпроса: посоките на териториалното разширение; ролята на планините
за запазването на българската независимост; ролята и мястото на отделните
области и на средновековните столици Плиска, Велики Преслав, Охрид и Търново
в политическата съдба на държавата. Трайното териториално разширение на
България се е разивало на юг към Тракия и на югозапад към Македония. Големите
сблъсъци между българската държава и Византийската империя, които често
са определяли и политическото положение на Балканския полуостров, са ставали
в равнините на Тракия. Бурното териториално разширение на България за сметка
на Византия започнало при хан Крум (803—814), за да достигне своя връх
при цар Симеон Велики (893—927). Началото му съвпаднало неслучайно с налагането
и утвърждаването на славянския елемент като политически фактор в държавата,
а възходът му — с разцвета на славянската писменост и книжнина. Връзката
между териториалното разширение през ранното средновековие и нарастването
на ролята на славянството може да се характеризира като една закономерност.
По същество това разширение представлявало стремеж на славяните от България
за обединение със съплеменниците им от другите области на Балканския полуостров
и край Средния Дунав. „Съзнанието за етнично единство между мизийските
и македонските славяни” е определено като основна причина за териториално
разширение на българската държава на югозапад. Другата причина се е състояла
в невъзможността Византия да бъде изтласкана от Беломорската област и Източна
Тракия, които представлявали предмостия към Цариград и Солун. Заслужава
да се обърне внимание на едно интересно схващане на П. Мутафчиев относно
политическата съдба на славянските племена в Македония през VII—IX в. Леснотата
на тяхното обединение с България през първата половина на IX в. показвала,
че „византийската власт в тези земи не е била изцяло възстановена”. Интересни
са статическите наблюдения (понякога те не са точни) на автора върху трайността
и продължителността на политическата власт на средновековната българска
държава над отделни области на Балканския полуостров и на наличието на
български етнически елементи в тях. Тези наблюдения го довеждат до един
извод, формулиран със съждението: „средновековна България никога не смогна
да обгърне трайно в своите граници всички области, населени с българи.”
[24] Разглеждането на ролята на планините в историята
на държавата го довежда до правилния извод, че, от една страна, те са били
закрилник на народа, а, от друга, са затруднявали връзките между отделните
области и са ги изолирали
23. З л а т а р с к и, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1, Ч. 2. С., 1927, с. 30 сл.
24. М у т а ф ч и е в, П. Книга за българите, с. 123.
13
от столицата. Териториалната нестабилност на България през средните
векове се дължала в голяма степен на нейното неблагоприятно географско
местоположение. Първоначалните й граници осигурявали трайното и съществуване
в Мизия и Добруджа. Балканът, който я закрилял, се превръщал и в първата
спънка за нейното разширение на юг. Тракия се разстилала до стените на
Цариград и можела да принадлежи трайно само на онзи, който владеел „световния
град на Босфора”. Цариград привличал властно към себе си българите. Но
той можел да бъде завладян само от неприятел, който бил , “господар на
моретата”, а за средновековна България това не било по силите й; по суша
този град бил почти непревземаем. Показателно е това, че след всяка обсада
на „царицата на градовете” от българите или пък от арабите в техните държави
настъпвали кризи и депресии. Поради това стремежът на средновековните български
владетели към завладяването на Цариград е бил не само безплоден, но е бил
и “извор на неизличимо разложение”. Владеенето му от тях би представлявало
непоносимо бреме, защото над Цариград можел да властвува само оня, който
е владеел и Мала Азия. П. Мутафчиев смята, че една от съществените причини
за нетрайността на българското териториално разширение се крие в неблагоприятното
географско разположение на средновековните столици. Плиска и Велики Преслав,
разположени в североизточните български краища в близост до пътищата, които
водели към Източна Тракия и Цариград, предопределяли същината и крайната
цел на политиката на българските средновековни владетели — превземането
на византийската столица. Същевременно те били отделени значително от вътрешността
на Балканския полуостров. Не по-добро било и разположението на третата
българска столица Охрид. Столицата на Самуилова България на практика показала
невъзможността за трайното обединение на българските земи около този център
и недълготрайността на съществуването на държавата в тесните териториални
рамки на Македония. Верен на избраната линия за преувеличаване на значението
на местоположението на средищата на българската държава, П. Мутафчиев е
твърде категоричен в своето заключение относно Търново като столнина в
края на XII — XIV в.: „Градът на Асеневци можеше да изпълнява службата
на един провинциален център, главен град на областта между Дунава и Балкана,
но нему липсваха всички естествени условия, за да бъде столица на една
държава, която се стремеше да обгърне в своите граници тракийския и македонския
юг. И именно това обстоятелство трябва да се има предвид, когато искаме
да си обясним защо през 3/4 от времето на своето съществуване Търновското
царство бе ограничено в земите северно от Хемус.” [25]
Според П. Мутафчиев средищно положение в средновековна България е заемала
Софийската област; именно тя е била свързана с всички български географски
области. Както и на други места в своя труд, авторът смята, че от географска
гледна точка зловредно обстоятелство в средновековната ни история е било
близкото и непосредствено разположение на България до Византия и нейната
столица. Именно поради необходимостта непрекъснато да води величав двубой
с могъщата и опитна империя българската държава не съумяла да обедини и
трайно да владее земите, в които обитавал българският народ. Това обричало
на безплодие и безперспективност цялата ни политическа история, изпълнена
с много
14
кървави драми и трагедии, но с твърде редки прояви на исторически реализъм от страна на онези, в ръцете на които били съдбините на страната. Правилен и верен е изводът, че по отношение на Византия и останалите балкански държави най-добре е защитена Дунавска България. Поради това именно там българската държавна власт през средновековието е била най-дълготрайна. Едностранчивостта при интерпретацията на ролята на географското положение на българските земи и политическите средища в политическата и етническата съдба на българския етнос, проявена от П. Мутафчиев, е тъй очевидна, че едва ли се нуждае от аргументирано подчертаване и разкриване. Абсолютизирането на географския фактор е една от съществените слабости в цялата разглеждана монография.
С тежки присъди върху средновековното българско минало е изпълнена шеста
глава — „Нашата политическа и културна съдба”. Изходна идейна основа за
тях са някои разсъждения върху ранносредновековната българска история на
руския учен А. Хилфердинг (1831—1872), които са резюмирани в следния извод:
“В цялото това развитие на България има нещо скорозрейно и нетрайно, нещо
болезнено и неестествено. Скорозрейността и болезнеността, това е може
би най-общата и най-съществената черта на българската история. . .” [26]
В духа на този възглед П. Мутафчиев смята, че едничката и неизменна черта
в цялата история на българите през средновековието е липсата на постоянство
и приемственост. Поради това тук нямало пълно кръвно и последователно развитие
и всичко било само скокове и поврати, подеми и падения, горене и немощ.
Като характерна черта е посочена удивителната и периодичната повторяемост
на едни и същи явления при нови исторически обстоятелства и върху нова
основа. Своите наблюдения и изводи авторът се опитва да подкрепи и аргументира
с подробен екскурс върху събития от нашата средновековна история. Едностранчиво
обаче като обект на наблюдения са разгледани отделни факти, събития, явления
и личности от политическата история. Като антипод на скорозрейното, непоследователното
и болезненото развитие на средновековна България П. Мутафчиев сочи сръбската
история — балкански пример за закъсняло, бавно, но последователно и прогресивно
развитие: „Тук всичко започва скромно и безшумно, но винаги със същата
постепенност се разраства до значителни размери. Затова е и трайно. Характерен
пример при тоя случай ни дава литературният живот на някогашните сърби.
Първоначално те се задоволяват с трохите от книжовното богатство, което
ние българите бяхме създали. Началото на тяхната книжовност идва доста
късно, едва от първите десетилетия на XIII в. Но от тоя момент литературното
развитие на сърбите не спира дори до последните години преди турското завоевание.”
[27] в разглежданата глава П. Мутафчиев разкрива и ролята
на расово-биологичния фактор в българската средновековна история. Изразените
от него възгледи в същината си представляват очевидно противодействие на
господствуващата в идеологията на настъпващия фашизъм расистка идеология.
Той изтъква, че духовната индивидуалност на всеки народ не представлява
нещо биологически дадено и предопределено, а е исторически продукт и поради
това не може в никакъв случай да се смята за първопричина на явленията:
,Да се обясни следователно историята на един народ с неговите расови особености,
26. Г и л ь ф е р д и н г, А. Собрание сочинений. Т. 1. СПб., 1868, с. 147.
27. М у т а ф ч и е в, П. Книга за българите, с. 154.
15
то значи да се допусне като основен двигател нещо, което е само последица от онова, що трябва да бъде обяснено. То значи, с други думи,да се попадне в затворен кръг, в който липсва начало и край, и чиято изходна точка е загубена.” [28] П. Мутафчиев правилно подчертава, че върху формирането на характера на българина през средновековието значително по-голямо влияние са оказали неговата тежка историческа съдба и природно-географските условия, при които е протичал животът му. Българската земя била разположена на големите кръстопътища между Изтока и Запада, Севера и Юга на европейския континент. Българите непрекъснато били принудени да отстояват независимостта си срещу Византия, да водят борба на живот и на смърт с нея; те били принудени да се бранят от нашествията на племена и народи, които прииждали от север и североизток (хазари, маджари, руси, печенеги, татари и др.); пред тях стояла и задачата да възпират натиска на сърби и маджари откъм запад и северозапад. В сравнение с българите били поставени в значително по-благоприятно положение. Това не е убегнало от наблюденията на проникновения изследвач, който с право е констатирал: „Нашите балкански съседи в това отношение бяха поставени много по-благоприятно от нас. За Византия ние много често представяхме щитът, който поемаше ударите на северните съседи и, ако не смогваше да ги отрази, все пак намаляваше силата, с които тия удари падаха върху й. Бедните земи на някогашна Сърбия никога не представяха съблазън за северните хищници, а неприветливите й планини бяха най-добра нейна защита срещу всяка външна опасност. При това облагодетелствуваха я границите, които имаше през по-голямата част от средновековието: тя лежеше настрана от големите пътища, по които се извършваше движението на народите. Затова тя не изпита нападенията нито на руси и маджари, нито на печенеги и кумани, а не вилнееше над нея и постоянната опасност от татарски нашествия, каквито в продължение на цели десетилетия заплашваха нашата земя.” Историческите факти действително показват, че почти през цялото средновековие българският народ е бил принуден да води непрестанна и жестока борба за своето самосъхранение в условия на несекващи войни и нашествия. Това не е давало възможност за неговото цялостно и пълно кръвно развитие. П. Мутафчиев смята, че тогава животът на нашия народ е бил “отбелязян с печата на истинския трагизъм и на безплодието” и тежките условия, при които е бил поставен, са убили в него самоупованието и вярата. Нещастието за България идело главно оттам, че тя е трябвало да дири своето утвърждаване в земи, които са били открити за посегателства от всяка страна, „без при това в целостта си да разполагат с необходимите естествени условия за отбрана”.
Ролята на културния фактор в българското средновековно минало е разгледана
от П. Мутафчиев главно през призмата на византийското влияние. Специално
внимание заслужават разсъжденията на автора върху понятието култура, които
в голяма степен се покриват с тези, които се защитават от редица съвременни
изследвачи [29]. Последователното застъпване на концепцията
за зловредното влияние на византийската култура в българското развитие
не представлява някаква изненада, особено когато се има предвид публикуваното
през 1931 г. негово
29. Г ю з е л е в, В. Училища, скриптории. . ., 12—14.
16
изследване „Върху философията на българската история”, което има показателното подзаглавие „Византинизмът в средновековна България”. Приемането на християнството у нас през средата на IX в. се разглежда като пълна победа на византинизма в средновековното ни културно развитие. С оглед на разкриването на някои особености в политическата и културната история на България е анализиран и българският църковен въпрос от втората половина на IX в., превърнал се в „ябълка на раздора” между Цариград и Рим. По-нататък в своето изложение вместо да разглежда проблеми от културната история, П. Мутафчиев отново се връща към политическата съдба на българската държава и народност и повтаря редица възгледи, намерили място в предишните глави. Недовършеният труд завършва с едно съждение, което пронизва от начало докрай цялото изложение: „Възприемането на византийското православие беше придружено неминуемо със стихийно заливане на цялата българска земя от византийската култура, и то предимно от тия нейни особености, които можеха да бъдат по-лесно асимилирани от един народ, напуснал малко преди това езичеството. Както вече изтъкнахме, ..., тъкмо това доста едностранно културно влияние имаше за българския народ фатални последици. Тоя ход на нещата не можеше обаче да бъде променен поради обстоятелството, че България възникна в непосредствено съседство със средището на Византия и свърза по тоя начин своята съдба със съдбата на тая империя чак до нейния край.” [30]
Разкриването на основното съдържание, същината и концепциите на монографията “Книга за българите” на П. Мутафчиев няма самоцелен характер. То цели същевременно и открояването на приносите и оригиналните елементи в нейното цялостно съдържание. Магсар и непубликувана досега, по същество тя оказва силно влияние върху формирането на основните възгледи на П. Мутафчиев при написването „История на българския народ”. Всеки, който направи съпоставка между текста на двете книги, особено в техните философско-исторически обобщения, ще се увери, че „Книга за българите” отчасти се вписва в „История на българския народ”. Тези две произведения са тясно свързани едно с друго и взаимно обусловени [31].
* * *
Монографията на П. Мутафчиев „Книга за българите”, взета в своята цялост,
има оригинален характер. Тя представлява единственият засега опит в нашата
медиевистика за разкриване на същината, смисъла и факторите на българското
средновековно минало. Написана от един от най-ерудираните представители
на българската буржоазна историография, тази книга по своеобразен начин
съчетава историческия емпиричен анализ с философско-социологичния синтез,
историческото повествувание със силата на публицистичното внушение. Застъпените
в нея възгледи носят еклектичен характер и в тях по твърде странен начин
съжителствуват субективно-идеалистически схващания с концепции, заимствувани
от марксистката историко-материалистическа философия. Принадлежността на
П. Мутафчиев към социалистическата партия и основното му запознаване с
Марксовото учение на младини са оставили
30. М у т а ф ч и е в, П. Книга за българите — минало и настояще, с. 189.
31. Г ю з е л е в, В. Петър Мутафчиев (1883 — 1943). . ., с. 97 сл.
17
значителни следи в метода му на изследване и мислене [32]. И все пак в крайна сметка Мутафчиевата „философия на средновековната българска история” в основата си е буржоазноидеалистическа, песимистична и класово ограничена. Тя отразява идейната криза в българското общество между двете световни войни, постепенното рушене на вярата и доверието в историческия позитивизъм и обективизъм. Същевременно тя трябва да се разглежда като нова, по-висока степен в изучаването и осмислянето на историята на средновековна България. И ако В. Златарски завеща един недовършен монументален труд „История на българската държава през средните векове” [33], П. Мутафчиев остави в наследство на българската медиевистика недовършената „Книга за българите” — философия на средновековната българска история. Първият от двата труда представлява най-фундаменталният аналитичен труд на българската буржоазна историография, а вторият — най-значимото изследване с доминиращи елементи на историческия синтез.
Когато се преценява “Книга за българите” на П. Мутафчиев, не трябва да се забравя, че тя е незавършена и не изцяло обработена от автора. Това личи не само от липсата на някои елементи в структурата й, но и от срещащите се повторения на примери, съждения и схващания, понякога на изрази и словесни обрати в една или друга глава.
Монографията има редица сполуки и достижения, точни изводи и правилни
концепции. В нея последователно, ясно и конкретно е показана ролята на
географския фактор в средновековната ни история — и в положителен, и в
отрицателен аспект. Доразвито е вече от историческа гледна точка схващането
за Балкана като „страж и закрилник на българите” и е показано неговото
значение за запазването и укрепването на българската държава и народност.
По майсторски начин и с проява на диалектичен подход са разкрити основните
причини за нарастването на ролята на славянския етнически елемент в ранносредновековната
българска държава и за налагането на процеса на славянизация в българското
общество. На много места е направен сполучлив опит да се разкрие влиянието
на отделни събития и културно-исторически явления върху формирането на
светоусещането, възгледите и характера на средновековния българин. Интересни
и напълно съобразени с историческите факти са изводите относно взаимоотношенията
между славяните и прабългарите през първите два века от съществуването
на България. Правилно е осъдено налагащото се през 30-те години на XX в.
от някои идеолози надценяване на расовите особености на отделни народи
за сметка на други и е даден своеобразен демократичен отпор на проникващата
в някои среди на българското общество фашистка идеология. От теоретична
гледна точка очевидно постижение е определението на понятието култура в
неговите многостранни измерения. П. Мутафчиев е показал забележително и
проникновено познаване не само на средновековната българска история, но
и на историята на Византия, и на някои други балкански държави и народи.
Направен е относително успешен опит за сравнително изследване на особеностите
в историческото развитие на българския и сръбския народ през средните векове.
Доловени са вредните за българското развитие последици, произтичащи от
близкото
33. З л а т а р с к и, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 1, Т. 2 Т. 3, С., 1918—1940.
18
съседство с Византия и нейната столица, от вездесъщото и всепроникващото византийско политическо и културно влияние. И може би най-същественото достижение представлява концепцията, че в цялата средновековна история на българската държава и народност, като се започне от тяхното зачатие, доминира стремежът към защита и самосъхранение, а не стремежът към експанзия и възход.
Слабостите, недостатъците и грешките в монографията на П. Мутафчиев
имат идеологически, методически и отчасти фактологичен характер. Ако в
другите му трудове те се срещат епизодично, тук се проявяват в кондензиран
вид. Това произтича от обстоятелството, че неговата „Книга за българите”
е синтез върху основата на частните му изследвания и наблюдения. Много
лесно се открива хронологичната и фактологичната непълнота и едностранчивост
в използуването на историческите факти от средновековната ни история като
доказателство или като илюстриращ пример. Наблюденията и изводите на автора
до голяма степен се градят върху ранното българско средновековие (VII—XI
в.). Това се дължи на обстоятелството, че именно то тогава е било най-разработеният
дял от миналото ни и е давало най-големи възможности за създаване на исторически
митове за българското величие [34]. Освен това в кингата
се използуват преди всичко факти и свидетелства от политическата и етническата
история, докато социално-икономическата и културната история всецяло се
пренебрегват. Същината, постиженията и особеностите на средновековната
българска култура не са добре познати на П. Мутафчиев. В тях той вижда
почти единствено проявяващата се на повърхността византийска форма. В неговата
цялостна концепция за философията на българското минало много е надценена
ролята на Византия и влиянието й в историята и културата като един крайно
зловреден фактор. Още в началото на своя труд той формулира своето основно
кредо: “И средновековното ни минало не ще бъде никога достатъчно изяснено
и добре разбрано, ако при разглеждането му не се вземе под внимание основният
постоянен факт, че на българите се бе паднало да живеят в непосредствено
съседство с Византия и при това — в земи, много близки до нейния държавен
и културен център, Цариград. Към тоя факт се свеждат, от него в една или
друга степен зависят най-характерните явления в старата ни история. Нещо
повече дори: близкото ни съседство с Византия начерта насоките на целия
наш средновековен живот; нейното влияние върху ни определи и в държавно,
и в културно отношение нашата историческа съдба.” [35]
В края на изложението сякаш за да даде отговор на въпроса за смисъла и
основната цел на историята на средновековна България, П. Мутафчиев е написал
следното: „Принудени да се борим на живот и смърт с Византия, ние трябваше
да се стремим да я достигнем и да се изравним с нея.” [36]
Песимизмът по отношение на крантите резултати от средновековното българско
битие в историята е съвсем очевиден и е детерминирай от самата постановка
на основните въпроси. С преувеличаването на значението и ролята на Византия
като основен фактор в българската история П. Мутафчиев по същество е превърнал
българския народ и българската държава от
34. Фо л, А л., В. Г ю з е л е в. Античността и ранното средновековие до VII в. в българската буржоазна историография. — ИПр., 1964, № 4, с. 91 сл.
35. М у т а ф ч и е в, П. Книга за българите, 23—24.
19
субект в обект в хода на историческия процес, върху който постоянно е действувала друга сила, предопределила и тенденциите на развитието им. При това, както вече нееднократно бе отбелязано, византинизмът е разглеждан до голяма степен откъм отрицателната му страна като един зъл демиург, поради което се придобива впечатлението, че всичко лошо в българската история може да бъде обяснено с неговото действие. Тук своеобразният научен догматизъм на П. Мутафчиев е достигнал своята крайност. Ако се спира в монографията си на някои въпроси от социално-икономическото развитие на средновековна България, той го прави, за да очертае една идилична и патриархална картина на обществото и да отрече наличието на феодализъм в него. По този начин Мутафчиев остава верен на манифестираната във встъпителната му университетска лекция „Изток и Запад в европейското средновековие” (1923) дълбоко неправилна и реакционна концепция за отсъствието на феодално развитие във Византия, България и страните на Европейския изток [37].
В „Книга за българите” всецяло е пренебрегната ролята на социално-религиозните учения и движения, въстанията с антифеодален характер и на народния мироглед в изграждането на светоусещането, характера и поведението на средновековния българин. Изобщо П. Мутафчиев се бои да навлезе в тези сфери на българското средновековно минало и битие, в които се усеща дъхът на класовите сблъсъци.
В този труд е отдадена значителна дан на модните по време на написването й геополитични схващания, но не в онези крайности, които са били характерни за апологетите на тази по същество реваншистка и фашистка доктрина. В редица мнения се долавят отсенки на провиденциализъм и детерминизъм по отношение на преценката на историческата съдба на българския народ.
Независимо че е останала недовършена и че страда от редица недостатъци, слабости, грешки и прояви на тенденциозна едностранчивост в подбора и тълкуването на фактическия материал, „Книга за българите” на П. Мутафчиев е интересно и положително явление в развитието не само на медиевистиката, но и на цялата наша историческа наука. Ако някои от застъпените в нея възгледи и концепции са неправилни и погрешни и не отговарят на равнището на съвременните проучвания, това не означава, че книгата в цялост трябва да бъде отречена. Дори и тогава, когато авторът й изразява крайни схващания, интересното е това, че ако те не се възприемат, то имат удивителната способност да предразполагат към размисъл. Понякога това е най-сериозното и необходимото достойнство на научното изследване.
Известно е, че през последните години както „Записките по българските
въстания” на Захари Стоянов, така и “Бит и душевност на българския народ”
на Иван Хаджийски привлякоха силно вниманието на широки кръгове от нашето
общество като книги, които имат народоведски характер и изследват българската
историческа съдба, нашия национален характер и светоусещане през втората
половина на XIX — началото на XX в. Това едва ли е случайно. Интересът
към тези две произведения, в които историческото повествувание и емпиричното
наблюдение са съчетани с опит за обобщение и характеристика, показва, че
мнозина търсят корените на нашето историческо поведение и съдба.
37. Г ю з е л е в, В. Петър Мутафчиев (1883—1943). . ., с. 94.
20
С публикуването на „Книга за българите” на П. Мутафчиев знанието за българската народна съдба се обогатява. То навлиза в дълбокото и твърде отдалечено от нас минало, но не за да ни вдъхновява с величието му, а да ни накара да се замислим и да анализираме себе си. Сигурен съм, че монографията на П. Мутафчиев бързо ще заеме в съвременната българска духовна култура онова място, което имат книгите на З. Стоянов и Ив. Хаджийски. Пред тях тя има това преимущество, че е написана от един голям и школуван специалист в областта на българската средновековна и византийската история, който успоредно с професионалните си знания и разбирания, със своя дълбоко научен метод е вложил в нея дарбата на своето перо, своя стегнат и образен стил, внушението на силното си слово. Както специалистът, така и всеки любознателен читател ще имат възможност чрез четенето на „Книга за българите” на П. Мутафчиев да влязат в общение с един изключително интересен, оригинален и въздействуващ със силата на концепцията си и внушението си събеседник.
В настоящия предговор направих опит в най-общи линии да представя книгата с нейните положителни страни и слабости. Не смятам, че тя в бъдеще трябва да бъде подробно и обстоятелствено интерпретирана по онзи начин, както бе сторено в последно време с произведенията на З. Стоянов и Ив. Хаджийски. Книги от подобен род бележат определени достижения в нашето българско самопознание и те трябва да служат преди всичко като изходна точка и основа за нови и още по-задълбочени изследвания от подобен род. Предполагам, че с такова именно разбиране е написал и Петър Мутафчиев своята монография.
Васил Гюзелев