История на Видинското княжество до 1323 г.

Петъръ Никовъ

 

I. Прѣдистория и генезисъ на видинското княжество

 

 

  1. Първитѣ извѣстия за Видинъ  (3)

 

  2. Видинъ като крѣпость и като центъръ на область и на епископия въ българската държава  (4)

 

  3. Разлика въ положението на видинската область въ първото и въ второто българско царство  (7)

 

  4. Българскитѣ сѣверозападни покрайнини Бѣлградъ и Браничево — прѣдметъ на унгарскитѣ завоевателни стремежи. Сблъсквание между Унгария и Византия за тѣхъ и първо засѣдане на унгарцитѣ въ тѣхъ. Тѣ ставатъ прѣдметъ на спорь и ябълка на раздоръ между новооснованото второ българско царство и Унгария: борби между двѣтѣ страни при Калояна, Бориса, Ив. Асѣня II, Коломана I и Михаила II Асѣнь и окончателното загубване на тѣзи земи за България при послѣдния  (8)

 

  5. Значение и влияние на тази загуба за положението на видинската область. Послѣдната става погранична область на българската държава, по-лесно уязвима и прѣдметъ на унгарски нападения, аспирации и завладѣвания  (11)

 

  6. Избухване на граждански войни въ България и намѣса въ тѣхъ на унгарцитѣ. Ролята на Ростислава. Видинската область попада подъ владичеството на Ростислава и подъ върховната власть на Унгария  (12)

 

  7. Унгаро-ческа война въ 1260 г. и освобождение въ свързка съ това на видинската область отъ унгарска власть и влияние. Българо-унгарска война прѣзъ 1261 г. и въстановяване на унгарската власть въ Видинъ  (15)

 

  8. Послѣдствия отъ загубата на Бѣлградъ и Браничево за положението на видинската область и постепенно обособяване на послѣдната  (17)

 

  9. Първо отдѣляне на Видинско отъ българското царство при Борила  (18)

 

10. Яковъ Светославъ и неговото значение за сѫдбинитѣ на видинската область. Той влиза въ сферата на унгарското влияние и като зависимъ князъ отъ Унгария получава отъ сѫщата Видинъ  (19)

 

11. Като часть отъ Светославовото княжество видинската область се колебае между България и Унгария, споредъ политиката на Светослава: отдалечаване отъ Унгария и сближение съ Търново (1265 г.) въ свръзка съ гражданската унгарска война; ново възстановяване на унгарската върховна власть и надмощие прѣзъ 1266 г.  (23)

 

12. Отъ 1272 г. видинската область като съставна часть отъ независимото княжество на Яковъ Светослава  (25)

 

13. Сѫдбата и положението на Видинъ слѣдъ смъртьта на Яковъ Светослава (1276/7 г.) Извѣстието на византийския поетъ Мануилъ Филъ. Липса на прѣки извѣстия. Общо вѫтрѣшно политическо положение на България и основаване видинското княжество отъ Шишмана  (27)

 

14. Царувание на Константина Тихъ и вѫтрѣшни недѫзи. Революция на Ивайло и нови граждански войни и хаосъ въ България до въцаряване на Тертерия I  (29)

 

15. Безсилието на централната българска власть и влияние на други фактори върху сѫдбинитѣ на Видинско: татаритѣ и браничевскитѣ князе. Значението на татарския князъ Ногай въ Балканския полуостровъ и въ България и вѣроятно татарско влияние върху Видинъ  (34)

 

16. Сѫдбата на браничевската область слѣдъ смъртьта на Ростислава († 1262) и закрѣпване въ нея на двама братя, които турятъ край на унгарската власть въ нея и основаватъ тукъ мощно браничевско княжество. Вѣроятно влияние на браничевскитѣ князе върху съсѣдната видинска область  (37)

 

17. Дотогавашното развитие на видинската область довежда до обособяването ѝ въ особено видинско княжество подъ Шишмана  (42)

 

 

        (1. Първитѣ извѣстия за Видинъ)

 

Първото историческо извѣстие за града Видинъ, който е послужилъ като ядка при образуване на видинското княжество, датува отъ 976 година въ свръзка съ голѣмитѣ събития, които въ онова врѣме сѫ се разигравали между България и Византия. Слѣдъ като изгонилъ изъ България руситѣ, начело съ княза имъ Светослава, византийскиятъ императоръ Иоанъ Цимисхий бѣ турилъ въ 971 год. край на източната половина отъ първото българско царство и отвелъ въ Цариградъ, заедно съ другитѣ трофеи, плячка и плѣнници, българския царь Бориса II и брата му Романа. Слѣдъ това останала още да сѫществува независима западната часть отъ първото българско царство, която още въ 969 год. бѣ отпаднала отъ него и сега изпѫкнала като самостоятелно западно българско царство, начело съ братята комитопули Давидъ, Мойсей, Ааронъ и Самуилъ, чиито пратеници се явили прѣзъ 973 г. при двора на императора Отона I въ Кведлинбургъ [1]. Въ година 976, когато вниманието на византийцитѣ било отвлѣчено отъ смъртьта на Иоана Цимисхия и възкачването на византийския тронъ на новъ императоръ, Василий II, и отъ подигащитѣ се въ свръзка съ това вѫтрѣшни движения въ империята ; когато българитѣ отъ западното царство започнали офанзива противъ империята, българскитѣ князе-заточеници успѣли да се измъкнатъ безпрѣпятственно отъ Цариградъ и да забѣгнатъ въ България. Борисъ II билъ при това убитъ изъ пѫтя отъ българската

 

 

1. Ср. М. Дриновъ, Началото на Самуиловата държава. Съчинения т. I. стр. 321 слл . Б. Прокић, Постанак једне словенске царевине y Маћедонији y X веку, въ Глас Српске Краљ. Акад. 76 (1908). К. Jireček, Geschichte der Serben I, Gotha 1911, стр 203—4. Сѫщо въ Archiv für slavische Philol. 21 (1899), стр. 545 слл.

 

 

4

 

стража, която по облѣклото го счела за гръкъ, a Романъ се спасилъ, както ни съобщаватъ прибавкитѣ на Михаила отъ Дѣволъ къмъ Скилица, въ крѣпостьта Видинъ [1].

 

Прѣди това врѣме сѫдбинитѣ на града лежатъ напълно въ тъмнина, обаче не може да има съмнѣние, че тази силна крѣпость тогава имала вече задъ себе си едно дълго сѫществувание. Подиръ това извѣстията за Видинъ непрѣстанно се увеличаватъ.

 

Народътъ свръзва възникването на града съ слѣдния легендаренъ разказъ :

 

„Страната между Дунавъ и Морава билъ нѣкогажъ въ владѣние на двама — братъ и сестра. Братътъ се казвалъ Ниша, a сестрата — Вида. Тѣ си подѣлили страната така, че Вида получила придунавската область, a Ниша покрайнината на Нишава и Морава. Слѣдъ това Вида построила на дѣсния брѣгъ на Дунава града Видинъ, a братъ ѝ — града Нишъ на р. Нишава". [2]

 

Споредъ видѣнието пъкъ на пророкъ Исая основатель на Видинъ билъ Константинъ Велики. [3] Въ дѣйствителность Видинъ (Бдинь) е едно продължение на античния римски Bononia, на чиято почва той е възникналъ. Името Бдинъ е произлѣзло отъ Bononia (Bonin — Bdin), тъй както Nin отъ Nona, Labin (Albin) отъ Albona и т. н., докато днешното Видинъ е една по-късно образувана народна етимология — прилагателно отъ женското име Вида, на основателката на града. [4] Въ срѣднитѣ вѣкове градътъ се е казвалъ на български Бъдъінъ (Бьдинь, Бдинь, Бъдинъ), y византийцитѣ Βυδίνη (Βιδύνη, Βιδίνη) ; унгарцитѣ го наричали Budin (Budinum, Budun, Bodon), a ромънитѣ — Diu.

 

 

        (2. Видинъ като крѣпость и като центъръ на область и на епископия въ българската държава)

 

Въ българската държава Видинъ е заемалъ винаги едно особено положение, като единъ отъ най-голѣмитѣ, укрѣпени

 

 

1. В. Васильевскій, Русско-византійския отрывки II. Къ исторіи 976-986. Журн. Мин. Нар. Просв. Спб. 1876, т. 184, мартъ, стр. 119 слл. М. Дриновъ, op. cit., стр. 344. Leo Diaconus, ed. Bonn., p. 158. Cedrenus, ed. Bonn. IΙ p. 435. B. Prokič, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes. Codex Vindob. hist. graecus LXXIV. Ein Beitrag zur Geschichte des sogenannten westbulgarischen Reiches. Dissertation. München 1906, p. 28: «διασώζεται εἰς Βιδίνην»; 38.

 

2. Милићевић, Краљевина Србија. Београд 1884, стр. 86 сл.

 

3. Вж. „Споменик" на срб. крал. акад. III (1890) сгр 191. K. Jireček, Das christliche Element etc. въ Sitzungsber. der Akad. d. Wiss. in Wien. Phil.-hist. Cl., B. 136 (1897), стр. 89.

 

4. K. Jireček, Cesty po Bulharsku. Prag 1888, стр. 200 слл.

 

 

5

 

и съ отлично географическо положение градове на държавата. Отъ своя римски прѣдшественикъ той притежавалъ една силна крѣпость, която била възобновена, поправена и допълнена прѣзъ срѣднитѣ вѣкове отъ българи и византийци, a въ по-ново врѣме — отъ турцитѣ; тя се е запазила и до днесъ много добрѣ подъ име Видини кули или Баба Вида [1]. Тази силна крѣпость придавала на града характеръ на единъ граниченъ оплотъ противъ неприятелитѣ на държавата, който е послужилъ добрѣ както при първото, така и при второто царство. Въ врѣме на гигантската борба между царь Самуила и императора Василий II видинската крѣпость оказала много голѣма съпротива и едва слѣдъ осеммѣсечна тежка обсада, прѣзъ 1002 год., могла да бѫде прѣвзета отъ византийцитѣ, слѣдъ което Василий II заповѣдалъ да бѫдатъ възобновени и засилени крѣпостнитѣ ѝ съорѫжения. [2] При второто царство тя е трѣбало още по-често да отразява вражескитѣ нападения на унгарцитѣ, както ще видимъ за това по-долу.

 

Видинската область образувала въ българската държава една отдѣлна административна единица, на която центъръ е билъ градътъ Видинъ. [3] Въ Видинъ резидиралъ, освѣнъ това, и единъ епископъ, границитѣ на чиято епископия съвпадали, навѣрно, съ границитѣ на областьта. Видинъ е билъ и значителенъ търговски центъръ въ българската държава като стоварище на стоки не само за мѣстнитѣ нужди, но и за транзитна търговия съ Влашко, Унгария, Рагуза. [4] Слѣдъ завладѣването на България отъ византийския императоръ Василий II видинската область станала византийска провинция. При това видинската епископия, като принадлежаща къмъ доростолската митрополия, ще да е била отначало, въ 1002 г., подчинена на

 

 

1. К. Jireček, Das Fürstentum Bulgarien. Wien 1891, стр. 413 сл. Сѫщиятъ, Cesty, стр. 201. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan. 1. Auflag, B. I, стр. 244. А. Радославовъ, Видинската крѣпость въ „Годишника на Народния Музей" за 1920 год. София 1921, стр. 92—97. H. Hедевъ, Градътъ Видинъ въ историческо отношение, въ „Годишника на Видинската държ. мѫжка гимназия", Видинъ 1906.

 

2. Kedrenos (= Skylizes), ed. Bonn., II 454,19—455.

 

3. Срв. грамотата на Ив. Асѣня II y А. Ильинскiй, Грамота царя Иоанна Асѣня II, въ „Извѣстія Русского Археол. Инстиг. въ К-полѣ". София VII (1902), стр. 27, 35.

 

4. Д-ръ Ив. Сакѫзовъ, Българската търговия прѣзъ XII—XIV в. (отпечатъкъ отъ Сп. на иконом. друж. 1922, кн. 1-2), стр. 46.

 

 

6

 

Цариградската църква, [1] a по-късно (къмъ 1020 г.) — на охридския архиепископъ. Императоръ Василий II разправя въ своята грамота, съ която опрѣдѣля границитѣ на охридската архиепископия, че видинската църква му се показала въ врѣме на завладѣването на България склонна и полезна, че му открила проходитѣ и правитѣ пѫтища на страната. Като награда за тази услуга той опрѣдѣлилъ, щото по изключение видинскиятъ епископъ да притежава 40 клирици и 40 парици, т. е. 10 парици по-вече и отъ самия охридски архиепископъ, на който той е билъ подчиненъ. [2]

 

Прѣзъ врѣме на византийското владичество, въ първата половина на XI вѣкъ, въ Видинъ е билъ покръстенъ езическиятъ князъ Ахтумъ, потомъкъ на българския князъ Гладъ, който зелъ страната на византийцитѣ противъ Унгария, но загиналъ въ послѣдвалата борба [3]. По-късно, прѣзъ втората половина на сѫщото столѣтие, когато куманитѣ нахлули плячкосвайки въ византийската империя, Видинъ и неговата область страдали много отъ тѣхнитѣ нападения. Благодарение на своето географическо положение, градътъ е билъ силно застрашенъ. Охридскиятъ архиепископъ Теофилактъ, на когото била подчинена видинската църква, отправилъ къмъ епископа на сѫщата думи за насърдчение [4]. И когато послѣдниятъ слѣдъ извѣстно врѣме умрѣлъ, било е твърдѣ мѫчно да му се намѣри наслѣдникъ за това важно и изложено мѣсто, защото този трѣбало, както казва Теофилактъ, да бѫде надаренъ съ много прѣимущества [5].

 

Слѣдъ основаването на второто българско царство видинската область влѣзла пакъ въ неговитѣ граници. На първо

 

 

1. Вж. Byzantinische Zeitschrift, II (1893), стр. 55.

 

2. Срв. грамотата на Василия II, изд отъ Gelzer въ Byzant. Zeitschr. II (1893), стр. 45, сѫщо уЕ. Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей. Москва 1871, стр. 261 : «ὅτι προσφωροτάτη αὕτη μοι γένονε καὶ προσδευτικωτάτη καὶ πρὸς τὴν τῆς χώρας εὐθεῖαν ὁδὸν τὰς εἰσόδους ἀνέωξεν . . . .»

 

3. St. Endlicher, Rerum Hungaricarum monumenta arpadiana. Sangalli 1849 (Vita S. Gerardi. † 1046, episcopi chanadensis), стр. 214: „. . . qui (т. e. Ахтумъ) secundum ritum Grecorum in ciuitate Budin fuerat baptizatus".

 

4. Migne, Patrologiae cursus completus. Sеriеs graeca, t. 126, p. 336-7.

 

5. Ib. стр. 525: «Δεῖ γάρ ἀνδρός ταύτῃ (т.е. τῇ ἐπισκοπῇ Βυδίνης), συγκεκροτημένου, καὶ θοροῦ τὰ πνευματικὰ καὶ κοσμικά».
 

 

7

 

врѣме изглежда въ всѣки случай, че Видинъ е билъ още византийски, защото унгарскиятъ кралъ Бела III обѣщалъ на своя зеть, императоръ Исака II Ангелъ, съ когото се срещналъ (1194 г.) на р. Сава, че ще му изпрати прѣзъ Видинъ помощь противъ българитѣ [1]. Обаче скоро слѣдъ това, въ врѣме на царь Калояна, Видинъ се явява въ българска власть. При самото основаване на второто българско царство видинскиятъ гръковизантийски митрополитъ е изигралъ противъ волята си една важна роля, като е рѫкоположилъ заедно съ двама други гръковизантийски владици първия български търновски архиерей Василий, който отпослѣ билъ възведенъ отъ папата въ чинъ на български архиепископъ-примасъ [2]. Въ 1203 год. българския видински епископъ Климентъ, заедно съ други български епископи, отправилъ писмо до папа Инокентий III, a на слѣдната година получилъ отъ сѫщия, като отличие, митра [3]. Видинската область, начело съ гр. Видинъ, фигурира между провинциитѣ на българското царство, както ги изрежда Иванъ Асѣнь II въ своята грамота, дадена въ 1230/31 год. на рагузанцитѣ за свободна търговия изъ България [4].

 

 

        (3. Разлика въ положението на видинската область въ първото и въ второто българско царство)

 

Положението на видинската область при първото българско царство е било по-друго, отколкото при второто : не само на западъ отъ нея сѫ лежали други български области (Бѣлградъ и Браничево), но така сѫщо отъ сѣверъ тя е била оградена отъ заддунавскитѣ български земи въ южна Унгария и Влашко. По такъвъ начинъ тя е била заобиколена отъ всички страни съ български земи и не е граничила съ чужда

 

 

1. Nicetas Choniates, ed. Bonn., p. 58811: „ καὶ διὰ Βυδίνης ἐκπέμψειν ἴλας συνέθετο στρατιώτιδας ...".

 

2. Вж. моята статия: Приносъ къмъ историческото изворознание на България и къмъ историята на българската църква. Списание на Бълг. Акад., кн. XX (1921), стр. 12, 13, 46, 47, 52, 53.

 

3. „Episcopus Budinensis" въ единъ списъкъ на епископствата на българската църква отъ началото на XIII в. y A. Jos. Weidenbach. Calendarium historico-christianum medii et novi aevi. Regensburg. 1855, стр. 277 и D-r G. Erler, Der Liber cancellariae apostolicae vom J. 1308. Leipzig 1888. — Episcopus atque peccator sanctissimae ecclesiae Dei Genitricis Bydmensis Clemens y Augustus Theiner, Vetera monumenta slavorum meridionalium. Romae I 1863, стр. 29, 40.

 

4. Вж. Д. Ильинскій, op. et. I. cit. — Хронологията на тази грамота на Ив. Асѣнь II може да се установи точно, като се ограничи съ побѣдата при Клокотница (1230 г.) и съ заемането на Бѣлградъ и Браничево отъ унгарцитѣ (ок. 1231 г).
 

 

8

 

територия. При второто царство това положение коренно се измѣнило. Търновското царство не се е простирало на сѣверъ отъ Дунава ; по тази причина и видинската область била открита откъмъ сѣверъ, граничейки съ тъй наречената северинска унгарска область. Но не стига това, тя скоро станала погранична и къмъ западъ, когато покрайнинитѣ на Бѣлградъ и Браничево паднали въ рѫцѣтѣ на унгарцитѣ, заедно съ които тя съставяла отначало крайниятъ сѣверо-западъ на второто царство. Отъ това врѣме значението на Видинъ порастнало извънредно много, като първа и най-важна погранична крѣпость на българската държава къмъ Унгария, която трѣбвало да устоява и защищава границата отъ неприятелски нападения. Развитието на видинската область отъ тукъ нататъкъ прѣдставя процесъ на нейното постепено обособяване.

 

 

        (4. Българскитѣ сѣверозападни покрайнини Бѣлградъ и Браничево — прѣдметъ на унгарскитѣ завоевателни стремежи. Сблъсквание между Унгария и Византия за тѣхъ и първо засѣдане на унгарцитѣ въ тѣхъ. Тѣ ставатъ прѣдметъ на спорь и ябълка на раздоръ между новооснованото второ българско царство и Унгария: борби между двѣтѣ страни при Калояна, Бориса, Ив. Асѣня II, Коломана I и Михаила II Асѣнь и окончателното загубване на тѣзи земи за България при послѣдния)

 

Областитѣ на Бѣлградъ и Браничево влѣзли въ крѫга на унгарскитѣ завоевателни аспирации още въ врѣме на византийското робство. Слѣдъ като основали и закрѣпили своята държава въ равнината на р. Тиса, унгарцитѣ наченали да се разширяватъ на всички страни, a най-вече къмъ югъ, гдѣто постепенно погълнали заддунавскитѣ български земи и въ устрема на своето разширение се сблъскали съ гръцката империя, която между това при Василия II завладѣла първото българско царство. Отпочнатитѣ въ врѣме на Комнинитѣ силни и продължителни борби между двѣтѣ страни, довели най-подиръ до това, че унгарцитѣ заели не само срѣмската область, но минали и на югъ отъ Дунавъ и Сава. Унгарскиятъ краль Бела III се възползувалъ отъ бъркотиитѣ, избухнали въ Византия въ врѣме на династията на Ангелитѣ, нападналъ и завладѣлъ (1182 г.) бѣлградската и браничевската область. Той ги повърналъ, наистина, слѣдъ това (1185 г.) на своя зеть, императора Исакъ II Ангелъ, но само като зестра на дъщеря си Маргарита, за да ги заеме обаче пакъ слѣдъ свалянето му отъ прѣстола [1]. Така тѣзи земи се явяватъ въ 1202 година въ унгарски рѫцѣ [2].

 

 

1. F. Chalandon, Jean II Comnène et Manuel I Comnène. Paris 1912, стр. 53—63, 143, 399—415, 469—492. Моитѣ : Българоунгарски отношения. Сб. Б. Ак. XI (1919), стр. 2—8.

 

2. Срв. моята статия : Царь Борилъ въ Сп. Б. Акад. III (1912), стр. 127—128.

 

 

9

 

Слѣдъ основаването на второто българско царство въ 1186 г., българскитѣ царе почнали да се стремятъ да обединятъ подъ своята власть всички нѣкогашни български земи на югъ отъ Дунавъ, които принадлежали прѣди на първото българско царство. На югъ тѣ трѣбало да водятъ за това непрѣстанна и жестока борба съ византийцитѣ ; на сѣверо-западъ пъкъ се сблъскали съ Унгария по въпроса за владѣнието на на областитѣ Бѣлградъ и Браничево. Спорътъ за владѣнието на тѣзи двѣ области дълго врѣме е давалъ насока на отношенията между двѣтѣ страни. Пръвъ царь Калоянъ е изявилъ претенции за тѣзи двѣ области и спорътъ прѣминалъ въ война. Въ едно писмо до папа Инокентий III отъ 1202 год. Калоянъ пише :

 

„V [1] episcopatus Bulgarie pertinent ad imperium meum, quos invasit et detinet rex Hungarie cum iusticiis ecclesiarum, et episcopatus ipsi sunt anichilati" [2].

 

Отначало неуспѣшна, войната между Унгария и България се свършила накрай благоприятно за царь Калояна. Прѣзъ 1204 год. спорнитѣ земи сѫ въ негова власть и въ тѣхъ има поставени вече български епископи ; сега унгарскиятъ краль Емерихъ на свой редъ се оплаква на папата, че Калоянъ му отнелъ зестрата на Маргарита [3].

 

Спорътъ за владѣнието на сѣверозападнитѣ български области, започнатъ и изкаранъ тъй успѣшно отъ Калояна, въ дѣйствителность не е билъ още завършенъ. Неговото влияние останало още дълго врѣме да тежи върху отношенията на двѣтѣ съсѣдни страни. Защото, въпрѣки неуспѣха, унгарцитѣ не се отказали отъ своитѣ претенции върху тѣзи земи ; напротивъ, тѣ очаквали само сгоденъ случай за да ги заявятъ пакъ. Отъ друга страна, българскитѣ царе считали тѣзи земи за исконни български земи и като неотдѣлна съставна часть отъ своята държава и ни май-малко не мислили да се откажатъ отъ произлизащитѣ отъ това права. По такъвъ начинъ сѣверозападнитѣ български области, бѣлградска и браничевска, станали ябълка на раздоръ между Унгария и България, сѫщо така както подбалканската область отъ Тунджа до Черно море — между Византия и България.

 

 

1. По всѣка вѣроятность, тукъ цифрата V стои погрѣшно вмѣсто цифрата II.

 

2. A. Тheiner, op. cit. I, p. 30.

 

3. Ib. I 36. Българоунг. отношения, стр. 8—9. Царь Борилъ, стр. 128

 

 

10

 

При наслѣдницитѣ на Калояна, при Борила, при Ив. Асѣня II, при Коломана, при Михаилъ II Асѣнь, съперничеството около владѣнието на тѣзи спорни земи продължило, докато най-подиръ при послѣдния тѣ били окончателно заети отъ унгарцитѣ. Унгарцитѣ се възползували отъ упадъка на българската държава слѣдъ смъртьта на Калояна, за да турятъ рѫка на спорния български сѣверозападъ. Застрашенъ отъ външни неприятели и неуспѣхи, притиснатъ отъ вѫтрѣшни смутове и революция въ държава си, Калояновиятъ приемникъ се видѣлъ принуденъ, да се хвърли въ обятията на своитѣ дотогавашни врагове — унгарцитѣ на сѣверъ и латинцитѣ на югъ — и да подири тѣхната подкрѣпа. Спрѣмо Унгария възмездието било това, че Борилъ трѣбало да се съгласи съ унгарското владичество въ Бѣлградъ и Браничево, a срѣщу това получилъ унгарска помощь за въстановяване на своята власть въ Видинско [1]. Но още съ идването си на прѣстола Ив. Асѣнь II успорилъ и придобилъ спорнитѣ земи, навѣрно, като зестра на жена си Мария, дъщерята на унгарския краль Андрей II, и съ това тѣ прѣминали за по-дълго врѣме въ българска власть [2]. Обаче, къмъ 1231 год. отношенията между зеть и тестъ се влошили и довели до война, въ резултатъ на която унгарцитѣ пакъ завладѣли Бѣлградъ и Браничево, които прѣзъ 1232 г. не сѫ вече български, и нападнали дори и на видинската область. [3] При наслѣдницитѣ на Ив. Асѣнь II, Коломана I и Михаила II Асѣнь, търканията между двѣтѣ страни продължили и врѣменно се прѣкратили въ 1255/6 г. съ женидбата на Михаила за внучката на унгарския краль Бела IV и постигнатото при това сближение. [4] Изглежда, че въ този промежутъкъ, отъ 1232 г. до 1256, бѣлградската и браничевска области прѣминали и останали пакъ извѣстно врѣме въ властьта на българитѣ, докато най-подиръ, още при Михаила (въ началото на неговото царуване или пъкъ веднага слѣдъ неговата смърть), тѣ били окончателно заети отъ унгарцитѣ. [5] Второто българско царство никога вече слѣдъ това не

 

 

1. Вж. Царь Борилъ, стр. 126 сл.

 

2. Д. Ильинскiй, op. cit., стр. 27. A. Тheiner, Vetera monumenta historiae Hungariae. Romae. I 1859, стр. 21, 103.

 

3. Féjer, Codex diplomaticus IV, стр. 21. A. Theiner, Vetera mon. hist. Hung. I, p. 103—104.

 

4. Вж. Българоунгарски отношения, стр. 17, 57.

 

5. Пакъ тамъ. стр. 15, 57, 62.

 

 

11

 

е добило сила да си възвърне тѣзи български земи. [1] Напротивъ, настѫпили слѣдъ това събития, които поставили на заденъ планъ и накрай съвсѣмъ отстранили българскитѣ претенции и аспирации надъ тѣзи земи.

 

 

        (5. Значение и влияние на тази загуба за положението на видинската область. Послѣдната става погранична область на българската държава, по-лесно уязвима и прѣдметъ на унгарски нападения, аспирации и завладѣвания)

 

Загубата на сѣверозападнобългарскитѣ области, Бѣлградъ и Браничево, била отъ голѣмо значение за съсѣдната видинска область. Отъ това врѣме послѣдната наченала да слѣдва сѫдбата и непостояното политическо положение на първитѣ. Условията непрѣстанно тласкали къмъ нейното обособяване и отдѣляне отъ търновското царство и така постепенно се създала основата за образуване на по-послѣшното видинско княжество. Още прѣзъ врѣме на борбата между българи и унгарци за Бѣлградъ и Браничево видинската область била изложена сѫщо на сътресения и страдания. Въ врѣме на Ив. Асѣнь II тя била прѣдметъ на унгарски нападения. Именно, слѣдъ като добросъсѣдскитѣ отношения между двѣтѣ страни, инаугурирани съ женидбата на Асѣня за дъщерята на унгарския краль Андрей II, били по една или друга причина помрачени и между двѣтѣ страни избухнала война (ок. 1231 г.), унгарски войски нахлули слѣдъ завладѣване на сѣверозападнитѣ български покрайнини, бѣлградска и браничевска, начело съ унгарския прѣстолонаслѣдникъ Бела, и въ видинската область, опустошили я и обсадили града Видинъ, но били въ послѣдствие разбити и отблъснати отъ царевия братъ, севастократора Александъръ. [2] Обаче, слѣдъ като Бѣлградъ и Браничево били сега безвъзвратно загубени за българската държава, положението на видинската область, като погранична область, станало значително по-тежко. Поради слабостьта на България тя станала бойно поле, въ което българи и унгарци кръстосвали своитѣ орѫжия. Прѣзъ врѣме на честитѣ войни между двѣтѣ страни унгарцитѣ често прѣминавали прѣзъ нея съ своитѣ войски, като я плячкосвали, завладѣвали я отъ врѣме на врѣме и способствували накрай за нейното отдѣляне отъ българската държава. За това положение силно съдѣйствувало немощното вѫтрѣшно и външно състояние, въ което българската държава изпаднала постепенно въ

 

 

1. Срв. статията ми : Къмъ историята на сѣверозападнитѣ български земи, въ Сп. Б. Ак., кн. XVI 9, 1918.

 

2. Fèjer, Codex diplomaticus IV, 1 стр. 21 Acropolita, ed. Heisenberg, p. 152, 4.

 

 

12

 

онова врѣме и което я довело първо до една кратка византийска и послѣ татарска зависимость. Отчасть неспособность, отчасть нещастие на владѣтелитѣ, подемътъ на Византия при Михаила VIII Палеологъ, изпѫкването на една нова татарска сила въ южна Русия и не най-послѣ намѣсата на унгарскитѣ крале Бела IV и Стефана (V) въ българскитѣ работи — сѫ били моменти, които сѫ правили упадъка на България неудържимъ. Поради безсилието на българската централна власть, сцѣпенностьта и сплотеностьта на българскитѣ провинции и особено на по-далечнитѣ, била твърдѣ слаба и могла твърдѣ лесно да се наруши. Особено важело това за видинската область, и то поради враждата която сѫществувала между България и Унгария при царь Константинъ Тихъ. По такъвъ начинъ лесно дошло до тамъ, щото Видинъ заедно съ други части на западна България отпаднали отъ търновското царство.

 

 

        (6. Избухване на граждански войни въ България и намѣса въ тѣхъ на унгарцитѣ. Ролята на Ростислава. Видинската область попада подъ владичеството на Ростислава и подъ върховната власть на Унгария)

 

Въ края на 1256 г. царь Михаилъ Асѣнь е билъ сваленъ отъ прѣстола въ Търново отъ една революция и убитъ, слѣдъ което се явили нѣколко претенденти за прѣстола и се започнали продължителни междуособни борби, които хвърлили България въ голѣмъ хаосъ. Възползувани отъ това положение, унгарцитѣ се намѣсили въ вѫтрѣшнитѣ работи на България. Заели окончателно бѣлградската и браничевската области и здраво закрѣпени въ тѣхъ, тѣ нахлули сега и въ другитѣ съсѣдни части на България и достигнали дори до Търново. Тѣ изтъкнали и свой кандидатъ претендентъ за търновския царски тронъ, именно унгарския васаленъ князъ и владѣтель на мачванската область Ростиславъ, зеть на унгарския краль Бела IV и владѣтель сѫщеврѣменно и на Бѣлградъ и Браничево. Съ това тѣ искали да разпростратъ своето влияние и евентуално върховната си власть върху цѣла България. Начело на една унгарска войска, подъ прѣдлогъ, че спасява дъщеря си, Ростиславъ навлѣзълъ въ България (1257 г.) и се явилъ прѣдъ Търново. Въ това врѣме властьта въ Търново се намирала въ рѫцѣтѣ на болярската партия, която била уврѣдена въ своитѣ права отъ претендентитѣ и мошно изстѫпила за тѣхната защита. Узурпаторътъ Коломанъ (II), убиецътъ на Михаила Асѣнь, е билъ прѣди това измѣстенъ и убитъ, именно отъ тази болярска партия, която слѣдъ това зела властьта. Въ югоизточна България другъ единъ родственикъ на Асѣневата династия по женска линия, Мицо (Димитъръ),

 

 

13

 

ce провъзгласилъ за царь претендентъ, безъ да може обаче да се наложи въ Търново. Самъ Ростиславъ приелъ титлата Imperator Bulgarorum и изстѫпилъ сѫщо като царь претендентъ. Обаче, болярската партия въ Търново отстоявала твърдо своитѣ интереси и яко държала властьта. Тя се противопоставила рѣшително и успѣшно на попълзновенията на претендентитѣ и не допуснала въ столицата нито Мицо, нито Ростислава. Освѣнъ това, тя не се забавила да издигне (1257 г.) по законоустановения редъ едного изъ своята срѣда, именно Константина Тихъ за царь, съ което още по-вече засилила борбата противъ претендентството. Царь Константинъ поелъ сега воденето на борбата противъ двамата свои противници претенденти. Тази борба продължила години наредъ. Най-първо билъ обезврѣденъ, слѣдъ много перипетии, Мицо (ок. 1260 г.). Борбата съ Ростислава била напротивъ по-трудна, защото задъ него стояли унгарцитѣ, които го подържали. Тя продължила не само до смъртьта, но и слѣдъ смъртьта на Ростислава († 1262) и нанесла голѣми пакости на България [1].

 

Ясно е, че въ врѣме на тази борба между Ростислава и унгарцитѣ отъ една страна и царь Константина отъ друга, най-изложена отъ българскитѣ земи е била видинската область, лежаща на границата на България съ Унгария. Нейното междудържавно положение станало сега неустойчиво. Слѣдъ като не успѣлъ да влѣзе и се закрѣпи въ Търново, Ростиславъ се оттеглилъ, разбира се, къмъ унгарската граница въ сѣверозападна България, закрѣпилъ се и засѣдналъ тукъ като български царь претендентъ и продължилъ борбата съ Константина. Че това е така, вижда се ясно отъ обстоятелствого, гдѣто прѣзъ 1259 год. унгарски войски заедно съ Ростислава се биели въ България противъ Константина и че въ 1260 год. Ростиславъ на чело на български отреди, набрани, разбира се, въ неговитѣ български земи, се биелъ на страна на унгарцитѣ противъ ческия краль Отокаръ II. [2] Ако Росгиславъ се бѣше оттеглилъ отъ България и бѣше опразнилъ българската територия до браничевската область, тѣзи военни дѣйствия въ 1259 г. и българскитѣ отдѣления въ неговитѣ войски въ

 

 

1. Вж. моитѣ: Българоунгарски отношения, стр. 16 слл., 51, 59 слл., 81—85.

 

2. Ibid. 88-91, 85 заб. 2, 96.

 

 

14

 

1260 г. биха били безпрѣдметни и неумѣстни. Тѣ свидѣтелствуватъ, напротивъ, че Ростиславъ е държалъ български територии, разбира се, въ сѣверозападна България, но извънъ бѣлградската и браничевската области, които унгарцитѣ смѣтали още отъ врѣмето на Калояна и прѣци това не за български, но за своя собствена унгарска територия. И не е могло да бѫде другояче при тогавашното немощно състояние на търновското царство, разкѫсвано и парализирвано отъ вѫтрѣшни междуособици; когато царь Константинъ е ималъ да се бори не само съ Ростислава и унгарцитѣ, но още и съ голѣмата опасность откъмъ Мицо, който въ началото е билъ особено опасенъ и застрашителенъ за него [1]. Ростиславъ, който се кичи съ титлата Imperator Bulgarorum и се явява като прѣтендентъ за търновския тронъ, е могълъ, при тогавашното стѣснено положение на Константина, съ унгарска помощь лесно да се задържи въ сѣверозападна България. Така щото не подлежи на никакво съмнѣние, че Ростиславъ е държалъ тогава (1257 г.) сѣверозападни български земи въ своята власть. He е извѣстно, обаче, и не може да се каже съ точность, кои сѫ били и до кѫдѣ сѫ достигали тѣзи земи, които Ростиславъ е държалъ. Едно само може да се твърди съ положителность, че градъ Видинъ заедно съ своята область, като най-крайна сѣверозападна българска область, е спадалъ въ тѣзи Ростиславови земи, нѣщо, което се потвърждава и отъ по-късната негова сѫдба въ 1261 г. и по-късно [2].

 

Така щото въ резултатъ отъ вѫтрѣшнитѣ междуособици и граждански войни въ България, избухнали въ края на 1256 г. съ революцията на Коломана противъ Михаилъ Асѣнь, и отъ намѣсата въ тѣхъ на унгарцитѣ и на Ростислава, видинската область заедно, може би, и съ други нѣкои сѣверозападни български земи, била откѫсната отъ търновското царство и минала подъ властьта на българския царь претендентъ Ростислава, a заедно съ това и подъ извѣстно унгарско политическо влияние. Това положение на видинската область продължило да сѫществува редъ години, именно отъ 1257 г. до 1260 г. Прѣзъ това врѣме, когато търновскиятъ царь избраникъ на болярството, е трѣбвало да води тежки борби още

 

 

1. Pachymeres, ed. Bonn. 1, 3502. — Българоунгарски отношения, стр. 84, 94.

 

2. Срв. Българоунгарски отношения, стр. 108.

 

 

15

 

за своето сѫществуване противъ двамата свои съперници, когато дори вѣзнитѣ на щастието наврѣмени се наклонявали явно и застрашително въ негова врѣда, той не е могълъ да изстѫпи съ нужната енергия противъ Ростислава и унгарцитѣ и да ги изгони отъ българска земя. Той е трѣбало да се държи въ онова врѣме още въ отбрана. Прѣзъ 1259 г. унгарски войски дѣйствували въ България заедно съ Ростислава за прокарване на неговитѣ цѣли и стремежи [1]. Обаче врѣмето работѣло за подобрѣние положението на царь Константина.

 

 

        (7. Унгаро-ческа война въ 1260 г. и освобождение въ свързка съ това на видинската область отъ унгарска власть и влияние. Българо-унгарска война прѣзъ 1261 г. и въстановяване на унгарската власть въ Видинъ)

Прѣзъ 1260 г. въ международното положение настѫпила рѣшителна промѣна. Около въпроса за завладѣване австрийското наслѣдство на Бабенбергитѣ, Унгария се заплела въ една голѣма и нещастна война съ Чехия, която веднага се отразила пакостно на нейнитѣ международни отношения. Още прѣзъ 1259 г. недоразумѣнията между двѣтѣ страни дотолкова се изострили, щото войната станала неизбѣжна. Започнали се трѣскави военни приготовления. Ранна пролѣть 1260 г. се почнало съсрѣдоточаване на неприятелскитѣ войски. Унгарцитѣ се принудили да притеглятъ своитѣ войски, дѣйствуващи по унгарскитѣ граници, въ това число и ония, които се намирали заедно съ Ростислава въ сѣверозападна България и воювали противъ царь Константина [2]. Въ послѣдвалото на 12 юний 1260 г. голѣмо сражение при Кройсенбрунъ унгарцитѣ били така страшно разбити отъ чехитѣ и обърнати въ бѣгство, че се принудили да просятъ миръ отъ чешкия краль Отокара II, какъвто билъ окончателно сключенъ прѣзъ мартъ 1261 год. [3]

 

Тѣзи събития въ Унгария имали най-силенъ отгласъ върху работитѣ въ България, a слѣдователно и върху видинската область. Унгарската намѣса въ българскитѣ межцуособици посрѣдствомъ Ростислава прѣстанала да сѫществува слѣдъ оттеглянето на послѣдния заедно съ унгарскитѣ войски отъ България и отправянето имъ противъ чехитѣ. Страшното пъкъ унгарско поражение при Кройсенбрунъ и свързанитѣ съ него

 

 

1. Ibid. стр. 88—91.

 

2. Срв. писмото на краль Отокара II до папата y Jos. Emler, Regesta Bohemiae et Moraviae. II Prag 1882, стр. 103. Cosmae Continuator, ed. Emler, p. 316. Вж. и Българоунг. отнош. 85.

 

3. I. A. Fessler, Geschichte von Ungarn. 2-te Auflage, Leipzig 1867, стр. 399—405. Българоунгарски отношения, стр. 95—97.

 

 

16

 

затруднения за Унгария били голѣмъ ударъ върху унгарската мощь и парализирали нейната проява на вънъ. Тѣзи събития отвлѣкли сѫщеврѣменно за извѣстно врѣме вниманието на унгарскитѣ държавници отъ българскитѣ работи.

 

Заедно съ това царь Константинъ се видѣлъ освободенъ отъ опастность и сигуренъ като никога прѣди това. Съ претендента Мицо той успѣлъ сега да се справи и го обезврѣдилъ [1], слѣдъ което се обърналъ къмъ западъ противъ втория свой съперникъ Ростислава и неговитѣ покровители — унгарцитѣ. Незначителнитѣ военни части, които Ростиславъ ще е оставилъ, по всѣка вѣроятность, въ видинската область и въ другитѣ, евентуално владѣни дотогава отъ него, по-източни български земи, не сѫ могли да се удържатъ прѣдъ по-голѣмата сила на царь Константина. Властьта на търновското царство била така възстановена върху цѣла сѣверозападна България до браничевската область. Нѣщо повече : въ врѣме на нещастната война на унгарцитѣ съ Отокара (1260 г.) българскитѣ войски прѣхвърлили Дунавъ, явили се въ унгарската северинска область, опустошили я и унищожили за извѣстно врѣме унгарската власть въ нея [2].

 

По такъвъ начинъ, слѣдъ като е била откѫсната отъ търновското царство въ врѣме на междуособицитѣ въ България и е останала цѣли три години подъ властьта на българския царь претендентъ и унгарски васаленъ владѣтель Ростиславъ, видинската область прѣминала въ 1260 г. наново подъ властьта на търновския царь. Обаче, това положение не продължило дълго врѣме.

 

Унгарската завоевателна политика, отблъсната отъ западъ чрѣзъ нещастната унгароческа война въ 1260 г., потърсила другадѣ мѣсто за по-успѣшно проявление. Тя се насочила къмъ слабата и незакрѣпнала още отъ междуособицитѣ България. Опустошението на северинската область отъ царь Константиновитѣ войски послужило като поводъ за война. Слѣдъ сключване на окончателенъ миръ съ чехитѣ (мартъ 1261 г.), Унгария отправила всички свои сили противъ търновското царство. Унгарскиятъ краль Бела IV и неговиятъ синъ и наслѣдникъ

 

 

1. Pachymeres, ed. Bonn. I, 350. — Българоунг. отношения, стр. 97.

 

2. Вж. грамотата на Бела IV отъ 1264 г. въ Българоунг. отношения. Приложение № 11 и стр. 97—99.

 

 

17

 

Стефанъ съединили своитѣ войски за единъ рѣшителенъ ударъ върху него. Тѣ нахлули въ сѣверозападна тогавашна България и движейки се покрай Дунава, постигнали далечъ въ вѫтрѣшностьта на страната. Като по-слабъ, царь Константинъ е трѣбвало да се оттегли прѣдъ унгарското надмощие. Най-напрѣдъ билъ прѣвзетъ Видинъ и неговата область, слѣдъ което Стефанъ (V), който прѣдвождалъ лично унгарскитѣ войски, напрѣдналъ по-нататъкъ, обсадилъ крѣпостьта Ломъ и достигналъ до брѣговетѣ на р. Искъръ, a магистъръ Егидий достигналъ съ своитѣ набѣги до прѣдъ стѣнитѣ на Търново [1].

 

Тази грандиозна унгарска експедиция въ България се свършила безъ установяване на миръ между двѣтѣ съсѣдни страни. Обаче, всичко показва, че Ростиславъ, българския царь претендентъ, възстановилъ съ унгарска помошь, ако не изцѣло, то въ голѣма часть своето положение отъ прѣди 1260 год. и задържалъ една часть отъ сѣверо-западна България подъ своята власть, прѣди всичко нейната погранична часть съ града Видинъ [2]. Така видинската область била наново откѫсната отъ търновското царство.

 

 

        (8. Послѣдствия отъ загубата на Бѣлградъ и Браничево за положението на видинската область и постепенно обособяване на послѣдната)

 

Слѣдователно, слѣдъ завладѣване отъ унгарцитѣ на българския краенъ сѣверозападъ Бѣлградъ и Браничево политическото положение на видинската область станало неустойчиво. При слабостьта на търновското царство развитието на българоунгарскитѣ отношения спомогнало за разслабване политическитѣ връзки между нея и българската държава. Освѣнъ тѣзи моменти, за политическото отчуждаване на тази область отъ България и за обособяването ѝ е способствувало твърдѣ много и друго едно обстоятелство, именно образуването върху нея и върху други западни български земи на едно отначало зависимо, a послѣ съвсѣмъ независимо княжество, начело съ българския боляринъ Яковъ Светославъ.

 

Обаче, трѣбва да се отбѣлѣжи, че Яковъ Светославъ не е билъ първиятъ, който е забилъ върху крѣпкитѣ стѣни на видинската крѣпость знамето на партикуларизма и на локалната самостоятелность. Историята ни разказва за единъ подобенъ случай почти половинъ вѣкъ прѣди неговото врѣме.

 

 

1. Вж. Българоунгарски отношения, стр. 106—108.

 

2. Ibid. 110. Срв. сѫщо тукъ по-нататъкъ стр. 37, 38.

 

 

18

 

 

        (9. Първо отдѣляне на Видинско отъ българското царство при Борила)

 

Това е било въ врѣмето на царь Борила (1207—1218), който, както е извѣстно, е дошълъ на трона по начинь незаконенъ, именно слѣдъ убийството на царь Калояна и измѣстването на закония наслѣдникъ Ив. Асѣнь II, който трѣбало да забѣгне съ брата си Александра първо при заддунавскитѣ кумани, a послѣ въ Русия. Незаконото заемане на прѣстола и липсата y Борила на държавническитѣ способности, силата на характера и дѣеспособностьта на неговия прѣдшественикъ имали за резултатъ появата въ държавата на единъ процесъ на вѫтрѣшно политическо разложение. Части отъ държавата, начело съ недоволници, почнали да отпадатъ. Севастократоръ Стрѣзъ основалъ въ Просѣкъ при Вардара една независима държава. Деспотъ Славъ, братовчедъ на Борила, се провъзгласилъ въ своята область въ Родопитѣ при Мелникъ за независимъ. Този процесъ на разложение засегналъ и сѣверна България. Крѣпостьта Видинъ заедно съ видинския край се дигнала сѫщо срѣщу централната власть, обявила се за независима и отказала да признава властьта на царь Борила. Остава неизвѣстно, кой е стоялъ начело на това движение; знае се само, че огнището му е било Видинъ (infideles suos de Budino). To e зело такива размѣри, че Борилъ се принудилъ да викне на помощь унгарцитѣ. Това движение е било много по-опасно за централната власть, отколкото онѣзи въ южна България, защото отъ Видинъ е могълъ лесно да бѫде застрашенъ Търново. Подържано отъ куманитѣ, то скоро се разширило до р. Огоста и понеже Борилъ (Burul Asenus Imperator Bulgarorum) не можалъ да се справи съ него, унгарскиятъ краль Андрей II му изпратилъ войска на помощь, начело съ Comes Iwachinus. Този се сблъскалъ при р. Огоста съ трима кумански водители (Duces de Kumania), участвуващи въ движението, разбилъ ги, убилъ двамата, a третия, на име Карачъ, плѣнилъ. Слѣдъ това потеглилъ противъ видинската крѣпость, центъра на движението, обсадилъ я, изгорилъ двѣтѣ дървени порти на града и слѣдъ тежка и кръвопролитна борба прѣвзелъ крѣпостьта и вьзстановилъ властьта на Борила. [1]

 

Такъвъ е билъ завършекътъ на това първо отцѣпване на видинската область отъ търновското царство половинъ вѣкъ прѣди Якова Светослава. Забѣлѣжително е, че въ този случай

 

 

1. Вж. затова моята статия: Царь Борилъ. Сп. Б. Ак. III (1912).

 

 

19

 

унгарцитѣ държали едно поведение, тъкмо противоположно на ролята, която сѫ играли по-късно по отношение на тази область. Докато тукъ тѣ съдѣйствували на търновския царь да възстанови и закрѣпи своята власть въ Видинъ, по-късно, въ врѣме на Ротислава, a още по-вече на Якова Светослава, когато българскитѣ сѣверозападни покрайнини на Бѣлградъ и Браничево били вече здраво и окончателно подъ унгарска власть, тѣ способствували и съдѣйствували за отдѣляне на тази область отъ България.

 

 

        (10. Яковъ Светославъ и неговото значение за сѫдбинитѣ на видинската область. Той влиза въ сферата на унгарското влияние и като зависимъ князъ отъ Унгария получава отъ сѫщата Видинъ)

 

Много по-голѣмо значение има за сѫдбинитѣ на видинската область съ своята дѣйность българскиятъ боляринъ Яковъ Светославъ. Той е способствувалъ твьрдѣ много за нейното обособяване и е подготвилъ почвата за образуване върху нея на по-послѣшното видинско княжество на Шишмановци. Историята на неговата дѣйность, доколкото ни е извѣстна, прѣдставя отчасти историята на видинската область въ онова врѣме.

 

По произходъ русинъ, отъ рода на Киевскитѣ руски князе, той дошълъ въ България слѣдъ татарското нашествие и подчинение на Русия, получилъ отъ българския царь нѣкои владѣния въ западна България, именно въ Балкана и постепенно добилъ видно мѣсто всрѣдь българското болярство и високата тигла български деспотъ. Забѣлѣжително е, че изпѫкването на Светослава въ сѣверозападна България съвпада съ врѣмето на Ростиславовата смьрть († 1262). До тази година той се явява като български боляринъ въ добри и коректни отношения съ търновския царь Константинъ [1]. Ио отъ 1263 год. той се отдалечава съ своята земя отъ Търново и влиза въ сферата на унгарското влияние. При тогавашнитѣ враждебни българоунгарски отношения този актъ билъ равносиленъ съ откѫсване на неговитѣ територии отъ търновското царство. Сближавайки се съ Унгария, цѣльта на Светослава била да се добере постепенно по такъвъ начинъ до пълна самостоятелность. Тъкмо противоположни били намѣренията на унгарцитѣ: чрѣзъ Светослава тѣ се стараели да закрѣпятъ своята власть върху сѣверозападна България. Съ смъртьта на Ростислава, бореца и прѣдставителя на унгарскитѣ интереси въ България и на унгарската върховна власть въ сѣверозападна България, именно въ видинската область, a може би,

 

 

1. Българоунгарски отношения, стр. 115—117.

 

 

20

 

и по-наизтокъ, за унгарскитѣ държавници изпѫквала една трудна задача, да намѣрятъ наслѣдникъ на Ростислава, който да се натовари съ ролята, изпълнявана до тогава отъ него въ България. Слѣдъ Ростиславъ, който ималъ дълбока опитность въ борбитѣ съ търновския царь, задържането и отбраната на българскитѣ сѣверозападни земи, отново завладѣни въ 1261 год. отъ унгарцитѣ, твърдѣ отдалечени, населени съ чуждо и неприятелско население и изложени на неприятелски нападения, било твърдѣ трудно. Най-подходяще лице за тази роля и по географическото разположение на владѣнията му въ западна България, и по своитѣ честолюбиви и сепаративни стремежи, и като мѣстенъ български владѣтель, който ималъ връзки въ самата България, се явявалъ българскиятъ боляринъ Яковъ Светославъ. Именно на него възложилъ тази задача и унгарскиятъ прѣстолонаслѣдникъ и junior rex Стефанъ (V), въ чиято сфера на дѣйность спадали българскитѣ земи, намиращи се подъ унгарско влияние [1]. Наистина, въ слѣдващето врѣме Светославъ изпълнява по отношение на Унгария една роля, подобна на онази на Ростислава.

 

Отклонението на Яковъ Светослава отъ Търново и влизането му въ сферата на унгарското влияние било, слѣдователно, отъ голѣмо значение за видинската область. Защото така тя влизала въ едно княжество, противно на търновското царство, a съ това се закрѣпяло нейното отдалечаване отъ послѣдното, засилвало се нейното обособяване. Ние нѣмаме, наистина, прѣми данни, отъ които да заключимъ за положението на тази область въ промежутъка отъ 1261 г. до 1263 г., т. е. отъ момента, когато тя е била заета отъ войскитѣ на голѣмата унгарска експедиция противъ България, до врѣмето на появата на Светослава, като унгарско протеже. Въ този промеждутъкъ сѫ станали важни събития, които евентуално сѫ могли да окажатъ влияние на българоунгарскитѣ отношения, a слѣдователно, и на положението на видинската область. Въ 1262 г. Унгария била разтърсена и разцѣпена на два враждуващи лагери отъ избухване на гражданска война между унгарския краль Бела IV и неговия първороденъ синъ и прѣстолонаслѣдникъ Стефана (V). Едва слѣдъ побѣдата на послѣдния било постигнато врѣменно помирение между двѣтѣ

 

 

1. Ibid. 119-128, 130-131.

 

 

21

 

страни и мирътъ билъ възстановенъ пакъ прѣзъ декемврий сѫщата година. [1] Изпѫква въпросътъ, какво поведение е държалъ въ това врѣме търновскиятъ царь Константинъ, и не се ли е възползувалъ той отъ благоприятнитѣ обстоятелства, за да си възвърне, както въ 1260 г., завладѣния въ 1261 г. отъ унгарцитѣ български сѣверозападъ, именно видинската область. Прѣмъ отговоръ на това питане изворитѣ не ни даватъ. Обаче, като се земе прѣдъ видъ, че тъкмо въ онова врѣме, т. е. въ 1262 г. вниманието на Константина е било съсрѣдоточено въ постоянно изострюващитѣ се до скѫсване отношения между България и Византия и въ започнатитѣ неприятелства между двѣтѣ страни [2], може да се догадимъ, че той надали ще е посмѣлъ да нападне сѫщеврѣменно и Унгария. Но, освѣнъ това, ние имаме основание да приемемъ, че и да е билъ направенъ такъвъ опитъ отъ него, той ще се е оказалъ несполучливъ, колкото се касае до видинската область; още по-вече че Ростиславъ ще е ималъ грижата да я защити, докато е билъ живъ. Защото, докато прѣди 1263 г. земитѣ на Яковъ Светослава лежали извънъ тази область, слѣдъ тази година тѣ обхващали и града Видинъ съ областьта [3] Това обстоятелство иде да покаже, че при отклонението си отъ Търново и сближението си съ Унгария Светославъ е получилъ отъ послѣдната Видинъ съ областьта въ владѣние, така щото неговата земя, която прѣди това лежала отдалечена отъ унгарскитѣ граници, станала сега погранична съ Унгария, именно чрѣзъ видинската область. Слѣдователно, унгарцитѣ сѫ разполагали тогава съ послѣднята, a това означава, че въ 1262 г. въ нейното положение не е настѫпила никаква промѣна.

 

Международното положение на видинската область при новото ѝ положение, като часть отъ княжеството на Яковъ Светослава, се намирало въ зависимость отъ отношенията на сѫщия отъ една страна къмъ търновското царство, a отъ друга — къмъ Унгария. Минаването на Светослава въ сферата на унгарското влияние било ознаменувано не само съ териториялни отстѫпки отъ страна на Унгария въ негова полза, но

 

 

1. I. Α. Fessler, op. cit. I. стр. 392, 399, 408 сл., 414.

 

2. Pachymeres I, 182-183; 210,6. Българоунг. отношения, стр. 133.

 

3. Българоунг. отношения, стр. 137, 178-179.

 

 

22

 

още и съ активното му покровителствуване отъ нея. Именно, когато въ 1263 г. той е билъ поставенъ на тѣсно въ войната съ Византия, Стефанъ (V) му изпратилъ на помощь една унгарска войска, която разбила и прогонила византийцитѣ. [1] Срѣщу тѣзи услуги отъ страна на Унгария Светославъ е трѣбало да подпадне не само фактически, но и формално подъ извѣстна зависимость отъ нея. Разбира се, че унгарцитѣ не сѫ могли да се откажатъ отъ властьта си въ извѣстни, заети отъ тѣхъ земи въ полза на Светослава, безъ този да се обвърже нѣкакъ къмъ тѣхъ. Нито пъкъ може да се мисли, че му оказвали помощь и покровителство безвъзмездно. Естественно, всичко това е било свързано съ извѣстни ангажаменти за Светослава, които сѫ го докарали, поне колкото се отнася до втстѫпенитѣ земи, въ формална зависимость отъ Унгария. По-късно, слѣдъ 1266 г. Светославъ е подпадналъ подъ прѣма и тежка унгарска зависимость, обаче и прѣди това, още отъ 1263 год., той е встѫпилъ въ извѣстни формално зависими отношения отъ унгарския краль. [2]

 

Заедно съ това, при тогавашното положение на враждебни отношения между България и Унгария, Светославъ се е поставилъ въ противорѣчие съ търновския царь Константинъ, когото не само уврѣждалъ съ откѫсване на своитѣ територии отъ търновското царство, но и явно прѣдизвиквалъ съ заставането си въ редоветѣ на унгарскитѣ му врагове. Поведението на Светослава е било единъ актъ на неприятелство спрѣмо Търново. Дѣйствително, съ отклонението си къмъ Унгария, той почналъ да проявява и стремежи явно неприятелски и застрашаващи търновския царь. Съ благосклоното съгласие на унгарцитѣ той се провъзгласилъ за български царь и приелъ титлата „Imperator Bulgarorum" [3]. Съ тази титла той изразявалъ не само своето независимо положение отъ Търново, но формално се е поставялъ, канто нѣкога Ростиславъ, като съперникъ на търновския царь. И, наистина, търновската царствуваща династия го е считала именно като такъвъ опасенъ съперникъ. [4] Това е било тъкмо по желанията на унгарцитѣ, които имали всичкия интересъ, да направятъ колкото

 

 

1. Ibid. 120-128, 135.

 

2. Ibid. 136-137.

 

3. Ibid. 138.

 

4. Pachymeres I, 430. Българоунг. отношения, стр. 185.

 

 

23

 

се може по-голѣма пропастьта между Търново и Светослава, за да стане невъзможно всѣкакво бѫдаше споразумѣние между тѣхъ.

 

 

        (11. Като часть отъ Светославовото княжество видинската область се колебае между България и Унгария, споредъ политиката на Светослава: отдалечаване отъ Унгария и сближение съ Търново (1265 г.) въ свръзка съ гражданската унгарска война; ново възстановяване на унгарската върховна власть и надмощие прѣзъ 1266 г.)

 

Тукъ за пръвъ пѫть видинската область влизала за по-дълго врѣме въ обсега на едно българско княжество, независимо отъ Търново, a заедно съ това прѣкѫсвала и политическитѣ ьръзки, които я свързвали съ търновското царство. Сѫщеврѣменно надъ нея като че ли се закрѣпвала върховната власть на Унгария. И така, слѣдъ заемането на сѣверозападнитѣ български области, бѣлградска и браничевска, отъ унгарцитѣ положението на видинската область почнало да става несигурно и непостояно, тя минавала отъ власть въ власть, бивала завладѣвана отъ унгарцитѣ, които съсрѣдоточили сега своитѣ завоевателни стремежи върху нея и накрай способствували да влѣзе тя въ границитѣ на едно зависимо отъ тѣхъ българско княжество въ западна България.

 

Отъ тъй нататъкъ сѫдбинитѣ на видинската область се намирали въ зависимость отъ сѫдбата на Светославовото княжество. A тази послѣднята не е била твърдѣ постояна. Промѣната на международното положение въ 1264—1265 г. се отзовало веднага върху поведението на Светослава. Прѣзъ 1264 г. въ Унгария избухнала наново гражданската война между краль Бела IV и неговия синъ и наслѣдникъ Стефана (V) и тѣхнитѣ привърженици, която била въ 1262 г. само врѣменно прѣкратена. Цѣла Унгария била раздѣлена на двѣ враждуваши партии, които се взаимно парализирали. [1] Тѣзи вѫтрѣшни разпри не могли да не се отразятъ неблагоприятно на вънкашното положение и престижъ на унгарската държава. Яковъ Светославъ се видѣлъ изведнъжъ освободенъ отъ всѣкакъвъ натискъ и влияние отъ страна на Унгария и наченалъ да се колебае. Неговиятъ унгарски покровитель Стефанъ (V) билъ, освѣнь това, отначало тъй притиснатъ отъ своитѣ противници, че могълъ да се счита за загубенъ. На югъ, на Балканския полуостровъ ставали, напротивъ, въ това врѣме събития, които могли само да подигнатъ външния престижъ на търновското царство. Въ съюзъ съ мощния и страшенъ татарски

 

 

1. G. Pauler, A magyar nemzet törtenete. Budapest 1893, II, 327 сл. A. Huber, Geschichte Oesterreichs. Gotha 1885, I, 551 сл. — Fessler, op. cit. I. 410.

 

 

24

 

ханъ Берке, който съ голѣма войска самъ се явилъ на полуострова, царь Константинъ разбилъ византийскитѣ войски и опустошилъ надлъжъ и наширъ европейскитѣ владѣния на Византия (1264/5 г.) [1]. Този тъй чувствителенъ обратъ въ международното положение повлиялъ върху поведението на Светослава и способствувалъ за разколебаване на неговата привързаность къмъ Унгария. Като приятель унгарски и враждебенъ къмъ търновския царь, какъвто той се проявилъ отъ 1263 г., той трѣбало да се страхува при новото положение за собствената си сигурность и безопасность. Той се сближилъ (1265 г.) наново съ търновското царство, скѫсалъ връзкитѣ си съ Унгария, като се отказалъ отъ нейното покровителство и влияние, и въ споразумѣние съ Търново нападналъ дори земитѣ на унгарския прѣстолонаслѣдникъ Стефанъ (V) и ги опустошилъ. [2] Не сѫ извѣстни условията на това ново сближение на Светослава съ Търново, обаче не е трудно да се догадимъ за тѣхъ. Разбира се, че Светославъ ще се е сдобилъ при това съ признаване отъ търновския царь на териториалното положение на своето княжество, но сѫщеврѣменно е влѣзълъ въ сферата на неговото влияние и, по всѣка вѣроятность, е призналъ отъ своя страна неговата върховна власть. Заедно съ това въ положението на видинската область настѫпила пакъ извѣстна промѣна, именно тя минала наново подъ влиянието и, навѣрно, подъ върховната власть на търновския царь.

 

Обаче и тази промѣна не била за дълго врѣме. Гражданската война въ Унгария се свършила прѣзъ 1265 год. съ поражението партията на краль Бела IV, който поради това трѣбало да дири споразумѣние съ сина си. Мирътъ между двамата билъ сключенъ и прѣзъ мартъ 1266 г. допълненъ съ нова спогодба, която прѣзъ юний сѫщата година била потвърдена и отъ папата. [3] Веднага слѣдъ уреждане на вѫтрѣшнитѣ спорове въ Унгария Стефанъ (V) пристѫпилъ къмъ опрѣдѣляне на своитѣ отношения къмъ България. Той не е могълъ да прости на Яковъ Светослава нито сближението му

 

 

1. Pachymeres I, 224 сл. Вж. статията ми въ Пер. Сп. на Б. Кн. Др., 70 (1909), св. 7—8, стр 571—573. Сѫщо Българоунгарски отношения, 141 сл.

 

2. Българоунг. отношения, стр. 144—154.

 

3. G. Рauler, op. cit. II, 333 сл.

 

 

25

 

съ Търново и отхвърлянето на унгарската върховна власть, нито опустошението на унгарската северинска область. Съ многобройна войска той прѣминалъ неприятелскитѣ граници, явилъ се прѣдъ видинската крѣпость и я обсадилъ (1266 г.) Видинъ не можалъ да устои и наново падналъ въ унгарски рѫцѣ. Слѣдъ това унгарскитѣ войски нахлули покрай Дунава въ вѫтрѣшностьта на България, прѣминали границитѣ на Светославовото княжество и навлѣзли въ прѣдѣлитѣ на търновското царство. Банъ Григорий завладѣлъ крѣпостьта Орѣховъ (Рахово) на Дунава, a банъ Паньитъ обсадилъ и прѣвзелъ крѣпостьта Плѣвенъ. Българскитѣ войски се оказали по-слаби и слѣдъ чести сражения се оттеглили постепенно къмъ вѫтрѣшностьта на страната. [1] Въ резултатъ на тѣзи блѣскави успѣхи на Стефана (V) Светославъ се принудилъ да се отдалечи наново отъ Търново и да се прибере пакъ подъ покровителството на Унгария. Положението отъ прѣди 1265 г. било възстановено и той подпадналъ подъ пълната и прѣка унгарска зависимость : въ слѣдващето врѣме „Swetizlaus Imperator Bulgarorum" се явява между унгарскитѣ васали, a неговата „Bulgaria" между васалнитѣ „regna" на унгарския краль. [2] Разбира се, че тѣзи събития сѫ се отразили и на положението на града Видинъ и на неговата область, която, слѣдъ като е била заета отъ Стефана (V), била, безсъмнѣнно, повърната на Светослава подъ върховна унгарска власть ; защото, очевидно, само при това условие е могълъ да бѫде наново привлѣченъ Светославъ отъ унгарцитѣ, за които това разрѣшение на въпроса е било най-удобно и желателно. По такъвъ начинъ унгарското върховенство надъ видинската область било закрѣпено за редъ години и тази българска область политически наново отдалечена отъ България. Това положение се запазило до смъртьта на Стефана V (августъ 1272 г.)

 

 

        (12. Отъ 1272 г. видинската область като съставна часть отъ независимото княжество на Яковъ Светослава)

 

Слѣдъ смъртьта на енергичния и мощенъ унгарски краль Стефанъ V, който е управлявалъ самъ само двѣ години (1270-1272), отношенията наново се промѣнятъ. При неговия малолѣтенъ синъ и наслѣдникъ Владислава IV (1272-1290) унгарската държава начева да запада : образуватъ се враждебни партии между унгарскитѣ магнати, които започватъ страшни

 

 

1. Българоунг. отношения, стр. 147 сл., 155—160.

 

2. Ibid. 160—166 и приложение № 23.

 

 

26

 

междуособици, които продължили дълги години. [1] Успоредно съ вѫтрѣшното разложение вървѣло и външното ослабвание на Унгария. Унгарското владичество на югъ отъ Дунавъ станало при тѣзи условия мѫчно удържимо и накрай се разпаднало. Въ браничевската область, която прѣзъ 1272 и 1273 г. се управлявала отъ унгарски банъ, се закрѣпватъ двама братя Дръманъ и Кудѣлинъ, кумани по произходъ и принадлежащи къмъ българското болярство. Тѣ турили край на унгарското владичество въ нея и почнали да заплашватъ бѣлградската область. Всички унгарски усилия за тѣхното изгонване или обуздаване били напразно и безъ всѣкакъвъ резултатъ. [2] Още по-малко, разбира се, е могла да се запази унгарската власть въ по-отдалеченитѣ земи на много по-силния Яковъ Светослава. Нѣма съмнѣние, че Светославъ се е възползувалъ отъ благоприятното стечение на обстоятелствата, за да се отърве веднъжъ за винаги отъ върховната унгарска власть и да се сдобие съ своята пълна независимость. Дѣйствително, той скѫсалъ своитѣ връзки на подчиненость къмъ Унгария и извѣстно врѣме слѣдъ това се сближилъ наново съ Търново. Обаче, това сближение съ Търново имало сега малко по-другъ характеръ, отколкото онова прѣзъ 1265 г. Докато тогава Светославъ по принуда и подъ натиска на обстоятелствата и на промѣнилото се международно положение се принудилъ да търси приятелство и сближение съ търновския царь, сега той, бидейки напълно независимъ, дѣйствувалъ по свободна воля и само крайно примамливитѣ и благоприятни прѣдложения на търновското правителство, които му откривали изгледи за заемане на властьта и даже на трона въ Търново, го направили склоненъ на едно споразумѣние и сближение съ Търново. Въ онова врѣме и търновското царство, подобно на Унгария, се намирало въ голѣмъ упадъкъ и въ немощно състояние и не прѣдставяло нѣкаква внушителна сила. To не е било въ състояние да се възползува отъ упадъка на Унгария и да си възвърне и извоюва обратно западнобългарскитѣ земи, откѫснати отъ унгарцитѣ и сега свободни отъ тѣхъ. Напротивъ, при тогавашното положение, независимиятъ Яковъ Светославъ е

 

 

1. Fessler, op. cit. I, 422 сл.

 

2. Архиепископ Данило, Животи краљева и архиепископа српских. Изд. Даничичъ, Загребъ 1866, стр. 114—116. Къмъ историята на сѣверозап. бълг. земи. Сп. Б. Ак., 16 (1918). Българоунг. отношения, стр. 183 сл. Сѫщо тукъ по-нататъкъ.

 

 

27

 

прѣдставлявалъ една голѣма опасность за търновската династия, като нейнъ съперникъ, и тя се е постарала съ дипломатически срѣдства да го привлѣче и обезврѣди. Светославъ се явилъ въ Търново и билъ тамъ тържесгвенно осиновенъ отъ царицата и приетъ, слѣдователно, въ царската фамилия. Съ това, a навѣрно, и съ особенъ, сключенъ при това договоръ, за него се откривалъ пѫть до бѫдещето управление на търновското царство. [1] Дали той е призналъ при това и върховната власть на търновския царь надъ своята земя, не е извѣстно, но е съмнително при тогавашното положение на работитѣ.

 

Разбира се, че промѣната въ положението на Светослава била промѣна и за видинската обласгь, която по такъвъ начинъ се явява тукъ най подиръ слѣдъ редъ перипетии като съставна часть на едно западнобългарско напълно независимо господарство, което въ послѣдствие стѫпило въ близки приятелски връзки съ търновското царство. Трѣбва обаче да се изтъкне, че това господарство не е било и не може да се нарече видинско княжество, защото неговата ядка, къмъ която отпослѣ била присъединена и видинската область, лежала въ западната область на Балкана и на югъ отъ него [2] и слѣдъ присъединението на Видинъ, даже и ако се прѣдположи, както изглежда, че Светославъ е прѣнесълъ въ него своята резиденция, cи оставала главната и, навѣрно, по-голѣма часть отъ неговата територия. И така, това билъ резултатътъ отъ двадесегодишното унгарско влияние въ западна България. Слѣдъ окончателното завладѣване на българскитѣ сѣверозападни области, бѣлградска и браничевска, унгарцитѣ устремили своитѣ завоевателни стремежи и по-нататъкъ, върху видинската область, завладѣли я, но не можейки сами да я удържатъ, възложили тази задача на единъ зависимъ отъ тѣхъ помѣстенъ князъ, който обаче се възползувалъ отъ настѫпилия упадъкъ на Унгария и на нейната външна мощь, за да достигне до пълна независимость.

 

 

 

        (13. Сѫдбата и положението на Видинъ слѣдъ смъртьта на Яковъ Светослава (1276/7 г.) Извѣстието на византийския поетъ Мануилъ Филъ. Липса на прѣки извѣстия. Общо вѫтрѣшно политическо положение на България и основаване видинското княжество отъ Шишмана)

 

Къмъ 1276/7 год. Яковъ Светославъ падналъ жертва на интригитѣ и изневѣрата на търновското правителство [3]. Какво

 

 

1. Pachymeres I, 430. Българоунгарски отношения. стр. 183 сл.

 

2. Българоунг. отношения, стр. 177 сл.

 

3. Pachymeres I. 430, 435.

 

 

28

 

е станало слѣдъ неговата смърть въ западна България и частно въ видинската область — на този въпрось прѣданието не ни дава отговоръ. Близкитѣ сѫдбини нa неговото княжество оставатъ за това въ неизвѣстность. За тѣхь не можемъ да сѫдимъ по положението, което намирваме въ близко слѣдващето врѣме. По всѣка вѣроятносгь, княжеството на Яковъ Светослава се е разпаднало слѣдъ неговата смърть. Този ще да е билъ прѣходътъ къмъ видинското княжество на Шишмановци, което изпѫква скоро слѣдъ това. Двѣ години слѣдъ смъртьта на Светослава областьта на Свърлигъ, между Нишъ и Пожаревацъ, принадлежи къмъ българското царство [1]. Ние не знаемъ обаче, дали е принадлежала тази область къмъ държавата на Светослава. Византийскиятъ поетъ Мануилъ Филъ разказва въ своето стихотворение, въ което се възхваляватъ дѣлата на византийския пълководецъ протостраторъ Михаилъ Глава Тарханиотъ, че той въ борбата съ царь Ивайло между другото билъ достигналъ и завладѣлъ и сѣверна България, при което въ неговитѣ рѫцѣ билъ падналъ ужъ и градъ Видинъ [2]. Споредъ това би трѣбвало да приемемъ, че слѣдъ смъртьта на Светослава неговата земя, заедно съ Видинъ, се съединили съ българското търновско царсто. Това не би било невъзможно. Обаче то става по само себе невѣроятно, като се земе прѣдъ видъ, че тъкмо по онова врѣме, когато Светославъ умрѣлъ (къмъ 1276/7 г.) и въ първитѣ слѣдващи подиръ това години въ България е царувала най-голѣма анархия, която е била съпроводена отъ парализиране на централната власть; че скоро слѣдъ това върху видинската область изпѫкнало самостоятелното княжество на Шишмана. Отъ друга страна е твърдѣ съмнително, че Глава, въпрѣки всички поражения, които Лахана нанесълъ на византийцитѣ, можалъ да напрѣдне даже до Видинъ и да прѣвземе тази крѣпость, което впрочемъ не би имало и смисълъ за плановетѣ на византийския императоръ, a не се потвърждава и отъ съврѣменика Пахимера. Впрочемъ единъ само погледъ и сравнение на редицата крѣпки мѣста отъ цѣла сѣверна България — Търново, Прѣславъ, Ловечъ, Видинъ, Дристра — заети,

 

 

1. Срв. приписката въ свърлижкото евангелие отъ 1279 г., дѣто се споменува царь Ивайло, y Г. Ильинскiй, въ „Статьи по славяновѣдѣнію" II, С.-Петербургъ 1906, стр. 76 сл.

 

2. Manuelis Philae carmina, edid. E. Miller, T. II, 1867 Parisiis, p. 251.

 

 

29

 

споредъ твърдението на Мануила Филъ, отъ Глава Тарханиотъ, и на положението, което съврѣменикътъ Пахимеръ ни описва за онова врѣме, дѣто въ борбата съ царь Ивайло Лахана византийцитѣ успѣли да наложатъ за царь Иванъ Асѣнь III само за кратко врѣме, и то благодарение на разпространения, навѣрно, отъ тѣхъ самитѣ лъжливъ слухъ, че Ивайло, който излѣзълъ отъ обсадения Търново, билъ падналъ въ борбата съ татаритѣ, a слѣдъ това били нѣколко пѫти разбити отъ Ивайло, показва, че въ похвалнитѣ думи на поета има голѣма доза отъ фантазия. Така щото бихме постѫпили много некритично, ако приемехме това съмнително извѣстие на словоохогливия и пъленъ съ похвали поетъ като чиста монета и поискахме да градимъ върху него по-нататъшни комбинации.

 

При пълната липса на прѣми извѣстия, само една скица на общото вѫтрѣшно политическо развитие на България въ онова бурно врѣме може да ни даде извѣстна ориентация и за хода на събигията въ сѣверозападна България, да ни даде извѣстна прѣдстава за това, какъ сѫ се развили изобщо работитѣ въ видинската область слѣдъ смъртьта на Яковъ Светослава и какъ е станалъ прѣходътъ къмъ видинското княжество на Шишмана. Ето накратко, какъ е вървѣло въ общи чърти развитието на България въ онова врѣме.

 

 

        (14. Царувание на Константина Тихъ и вѫтрѣшни недѫзи. Революция на Ивайло и нови граждански войни и хаосъ въ България до въцаряване на Тертерия I)

 

Цѣлото царуване на енергичния и дѣеспособенъ царь Константинъ Тихъ (1257 — 1277) се е изминало подъ тяжестьта и сѫдбоносното двойно влияние на важни отрицателни външни и вѫтрѣшни фактори. Вѫтрѣ междуособици и граждански войни години наредъ разскѫсвали и разтърсвали българската държава въ самитѣ ѝ основи. Отвънъ тъкмо въ онова врѣме се е тежко сложилъ единъ значителенъ подемъ на двата най-важни съсѣди на България, на византийската империя при императора Михаила VIII Палеологъ (1259—1282) отъ югъ и на Унгария при кралетѣ Бела IV (1235—1270) и Стефана V (1270—1272) отъ сѣверозападъ ; освѣнъ това и появата на една нова страшна сила отъ сѣверъ, на татаритѣ отъ южна Русия и на татарския князъ Ногай, които изиграли голѣма и сѫдбоносна роля въ насочването работитѣ на Балканския полуостровъ и главно на България. Въпрѣки своята дѣловитость, Константинъ не е успѣлъ да прѣодолѣе напълно тѣзи вѫтрѣшни и външни кръстосващи се зловрѣдни

 

 

30

 

влияния. Той успѣлъ, наистина, да потуши междуособицитѣ и да осигури своята власть въ царството, обаче безъ да може да изкорени и спре оня процесъ на ослабване на централната власть и на засилване вмѣсто това на помѣстнитѣ владѣтели и управители боляри и на партикуларизма, който се наченалъ още при първитѣ слаби наслѣдници на Иванъ Асѣнь II. Благодарение на гражданскитѣ войни този процесъ, напротивъ, се е засилилъ. Самъ Константинъ е билъ избраникъ на болярството и неговото издигане и закрѣпване на трона, станало сигурно не безъ извѣстни концесии отъ негова страна въ полза на сѫщото, е било една побѣда за него. Така сѫщо и вънкашнитѣ врѣдоносни влияния Константинъ не е успѣлъ да отрази напълно : мирътъ и спокойствието на границитѣ били заплатени съ цѣната на голѣми териториални загуби както на сѣверъ къмъ Унгария, гдѣто се откѫснала значителната територия на Яковъ Светослава, така и на югъ спрѣмо Византия, гдѣто Мих. VIII завладѣлъ търговски и военно важната югоизточна приморскоподбалканска область. Героическитѣ усилия на Константина прѣзъ цѣлото негово царуване, да си възвърне тѣзи загуби на сѣверъ и югъ останали напразни и безуспѣшни. Така щото отчасти само парализирани, врѣдоноснитѣ вѫтрѣшни и външни влияния продължили и по-нататъкъ да тежатъ надъ българската държава. Ето защо въ послѣднитѣ години на Константина, когато къмъ това се присъединило и зловрѣдното татарско влияние и редъ други още причини, вѫтрѣшното положение на търновското царство станало крайно натегнато и разслабено. Появили сѫ се признаци на вѫтрѣшно разложечие въ държава и общество. Безплоднитѣ и неуспѣшни войни на Константина съ византийци и унгарци не можали да не се отразятъ отрицателно на духа и настроението на населението отъ всички слоеве и да не възбудятъ недоволство. Едно лично нещастие на царя дошло да се отрази много пакостно на управлението : навѣрно, отъ падане царя си строшилъ (прѣди 1264 г.) тъй злѣ нозѣтѣ, че не могълъ ни да ходи, ни да язди, a билъ неподвиженъ, болѣдувалъ и при нужда билъ носенъ на кола, като товаръ, вслѣдствие на което не е могълъ да се занимава съ държавнитѣ работи, a още по-малко да води войскитѣ си срѣщу външнитѣ врагове. Заддунавскитѣ татари, подбуждани и насъсквани отъ византийската дипломация, нахлували безпрѣпятственно

 

 

31

 

на тълпи въ България и опустошавали и разрушавали страната, като станали непоносимъ бичъ за населението, [1] което, не намирайки защита въ своето централно правителство, било готово да се присъедини къмъ всѣка друга по-силна и спасителна за него власть, както напр. къмъ бунтовника Ивайло. Управлението прѣминало въ рѫцѣтѣ на царица Мария, която побързала да короняса за царь недавна родения си синъ Михаила (прѣди 1273 г.), и служейки си съ убийства, интриги, прѣслѣдвания и всички възможни срѣдства, стараела се да прѣдоврати възможни комплоти противъ централната власть и да запази властьта и наслѣдството за своя синъ. [2] Така въ послѣднитѣ години отъ Константиновото царуване българската държава изпаднала наново въ анархично състояние : централната власть била тъй немощна, че не могла да се справи нито съ вънкашната татарска опасность, нито съ вѫтрѣшното политическо разложение. Съврѣменикътъ Пахимеръ изрично ни казва, че „мнозина вече прѣнебрѣгнали своя царь Константина." [3] Напразно царица Мария се е мѫчила да прѣдоврати злото, като прѣмахвала съ своитѣ интриги и убийства съмнителнитѣ боляри, даже измежду дотогавашнитѣ привърженици на Константина. Недоволството било общо както всрѣдъ масата, така и всрѣдъ висшитѣ болярски крѫгове. Появата и успѣхитѣ на революцията на Ивайло е едно лишно свидѣтелство за това анархическо състояние, въ което се е намирала тогава България.

 

Много характеренъ за тогавашното състояние на България е ходътъ на избухналото въ 1277 г. революционо движение на Ивайло. Той се явилъ и издалъ като отъ Бога пратенъ народенъ спаситель отъ злинитѣ и пръди всичко отъ татарската напасть, побѣдилъ много пѫти татарскитѣ плячкосващи тълпи и за кратко врѣме се прочулъ. Неговата слава почнала да се носи надъ цѣлата страна. Привърженицитѣ му се увеличавали отъ день на день; подъ неговитѣ знамена се стичалъ много народъ и цѣли области се присъединили къмъ него (χῶραι τοίνυν προσετίθεντο οί). Всѣки новъ день му носилъ нови

 

 

1. Pachymeres I, 432,11; 444,11; 445,6; 446,6.

 

2. Ibid. 1, 433.

 

3. Ibid. 432,8 :

 

 

32

 

успѣхи, побѣди и привърженици. Много боляри се присъединили къмъ него. Всичко това стреснало не само царь Константина, но и византийския императоръ Михаила VIII Палеологъ, който бързо дошълъ въ Одринъ и почналъ да укрѣпява границитѣ. Напуснатъ отъ повечето свои привърженици и останалъ съ малцина, царь Константинъ билъ разбитъ и убитъ отъ Ивайло въ послѣдвалото сражение (зимата 1277 г.) [1].

 

И така анархичното състояние отъ послѣднитѣ години на царь Константиновото царуване прѣминало въ люта гражданска война, въ която се примѣсили и външни влияния, на Византия и на татаритѣ. Хаосъ настаналъ въ България. Ивайло се провъзгласилъ за царь и почналъ да си подчинява разнитѣ мѣстности и градове, главно около Търново. [2] Въ Търново все още царувала и държала властьта царица Мария. Императоръ Михаилъ VIII, като се опасявалъ отъ евентуалното закрѣпяване на страшния Ивайло, който се оказалъ недостѫпенъ за византийскитѣ внушения, рѣшилъ да се намѣси въ българскитѣ междуособици и да наложи за царь едно свое византийско орѫдие, именно Иванъ Асѣня III, сина на нѣкогашния царь претендентъ Мицо. Той го повикалъ отъ М. Азия, дѣто живѣялъ, оженилъ го за дъщеря си, провъзгласилъ го за български царь, като го обвързалъ съ клѣтвени договори за вѣрность, привързаностъ и съюзность къмъ византийската империя, и влѣзълъ въ прѣговори съ болярството, да му прѣдадатъ Мария и Търново. Едни отъ българскитѣ боляри се съгласили на прѣдложението на Михаила VIII, да признаятъ Асѣня III за царь, a други се държали резервирано [3]. Отъ друга страна многобройни татарски пълчища, като прѣхвърлили Дунава, хазайничали въ страната и сѫщо така се отправили срѣщу Търново. Хаосъ и анархия обхванало търновското царство. За да спаси положението си царица Мария рѣшила да се ожени за Ивайло и да му прѣдаде Търново. Къмъ края на пролѣтьта 1278 год. [4] Ивайло станалъ така господарь на столицата и на царския тронъ, слѣдъ което отпразнувалъ свадбата си съ

 

 

1. Ibid. 1, 430—434.

 

2. Ibid. 1, 434.

 

3. Ibid. 1, 438; 439,4; 441,5.

 

4. Срв. статията ми : Изправки къмъ българската история. Изв. на Историч. Друж. въ София, кн. V (1922), стр. 83, 84.

 

 

33

 

Мария [1]. Съ това положението се упростило, но не се уяснило и успокоило: противъ Ивайло били татаритѣ, били византийцитѣ, била и една часть отъ болярството, която не го признавала. [2] Не цѣлата страна признавала неговата власть. Здраво се държалъ той въ Търново, обаче скоро и тукъ билъ стѣсненъ. Отъ една страна татаритѣ, a отъ друга византийски войски, изпратени отъ Михаила VIII, начело съ Ив. Асѣнь III, обсадили столицата. Това събитие е станало прѣзъ есеньта на 1278 г. до февруарий 1279 г. [3] Ненадѣйно въ Търново билъ пръснатъ слухъ, навѣрно отъ византийскитѣ агенти, че отсѫтствуващиятъ Ивайло билъ сразенъ отъ татаритѣ. Тогава търновци открили портитѣ на крѣпостьта, признали за царь Ив. Асѣнь III и го пуснали заедно съ византийскитѣ войски въ града, a царица Мария прѣдали. [4] Споредъ извѣстието на византийския поетъ Мануилъ Филъ, византийски войски подъ началството на Михаилъ Глава Тарханиотъ обсадили слѣдъ това Ивайло въ Силистра, но безъ успѣхъ. [5] Обаче и Иванъ Асѣнь III не успѣлъ да се закрѣпи и да тури край на анархията въ страната. Болярството наченало да интригува и комплотира противъ него. Ненадѣйно прѣдъ Търново се явилъ Ивайло и го обсадилъ, заедно съ Касимбегъ, отскорошенъ главнокомандуващъ на Иванъ Асѣнь III, който прѣминалъ, значи, на страната на Ивайло. Двѣ византийски войски, изпратени на помощь на царь Ив. Асѣнь III, били една слѣдъ друга — на 17 юлий и 15 августъ 1279 год. — разбити отъ Ивайло въ Балкана. При това положение Ив. Асѣнь III напусналъ тайно Търново и избѣгалъ въ Цариградъ. Слѣдъ това въ Търново билъ издигнатъ за царь влиятелниятъ боляринъ Георги Тертерий I (края на 1279 r.), [6] a Ивайло се отправилъ за помощь при Ногая въ Русия, гдѣто намѣрилъ смъртьта си. [7]

 

 

1. Ibid. 444.

 

2. Ibid. 444,11, 445,6.

 

3. Срв. приписката въ Свърлижкото евангелие y Ильинскій, op. et. I. cit. Pachymeres I, 444,11; 446,6. Изправки къмъ бълг. ист. 28.

 

4. Pachymeres I, 446,14.

 

5. Вж. Ed. E. Miller, I. с. Сѫщо C. Jireček, Das christliche Element etc., въ Sitzungsber. der Wiener Akad., phil.-hist. Cl., Bd. 136 (1897), стр. 85.

 

6. Вж. Изправки къмъ бълг. история, стр. 79, 84.

 

7. Pachymeres I, 448, 466.

 

 

34

 

Новиятъ царь Тертерий I успѣлъ, наистина, да се закрѣпи на трона ; обаче, не е трудно, да си прѣдстави човѣкъ състоянието на търновското царство слѣдъ четиригодишни граждански войни и опустошения отъ татарскитѣ орди. Ясно е, че язвата на вѫтрѣшното политическо разтлѣние ще да е достигнала вече голѣми размѣри, както това се доказва и отъ слѣдващето развитие на България. И, сигурно, ще е минало доста врѣме, докато Тертерий успѣе да постегне въ едно подъ своята власть разнитѣ части на царството, нѣщо, което впрочемъ не му се е удало напълно, както показва появата на полунезависимитѣ княжества на Шишмана, на Дърмана и Кудѣлина, на Смилеца, на Елтимира. Но важно е, че освѣнъ това вѫтрѣшно политическо разслабване, надъ търновското царство продължило да тежи и сега при Тертерия I тежкото и зловрѣдно външно влияние на татарския князъ Ногай. [1]

 

 

        (15. Безсилието на централната българска власть и влияние на други фактори върху сѫдбинитѣ на Видинско: татаритѣ и браничевскитѣ князе. Значението на татарския князъ Ногай въ Балканския полуостровъ и въ България и вѣроятно татарско влияние върху Видинъ)

 

Ако съпоставимъ това положение на търновското царство въ онова врѣме съ събитията въ княжеството на Яковъ Светослааа и си зададемъ въпроса: какво е станало, какво е могло да стане при тѣзи условия съ това княжество слѣдъ смъртьта на неговия владѣтель († 1276/7 г.), не е трудно да се даде единъ правдоподобенъ, задоволителенъ общъ отговоръ. Именно, едно може да се приеме съ сигурность, че при сѫществуващата анархия, люти граждански войни и безвластие въ страната въ послѣднитѣ години на царь Константина, въ врѣмето на Ивайло, на Ив. Асѣнь III и до началото на Тертериевото царуване, централната власть не е била въ състояние и не е могла да вземе никакво участие при опрѣдѣляне сѫдбинитѣ на опразненото Светославово княжество и частно на видинската область. Къмъ врѣмето на Светославовата смърть (1276/7 г.), когато тъкмо се е зараждало движението на Ивайло, което дошло да увеличи сѫществуващата анархия въ България, търновското правителство, което, водено отъ царица Мария, бѣ почнало вече доста отдавна да губи почва и се стараело да се удържи и закрѣпи чрѣзъ прѣслѣдвания и убийства надъ своитѣ подозрителни и опасни противници — боляри, не могло и да помисли дори да се намѣси съ сила въ независимото до тогава княжество на Светослава. Още

 

 

1. Вж. моитѣ Татаробългарски отношения, въ Годишника на Софийския Университетъ за 1919—1920 г., София 1921, стр. 15 сл.

 

 

35

 

по-малко е било възможно това малко по-късно, когато гражданската война обхванала България съ все сила. Ако при тѣзи условия централната власть не е могла да се наложи и задържи въ по-близкитѣ къмъ центра области, нито въ самата столица, a е трѣбало води борба дори за сѫществувание, тя още по-малко е могла да добие влияние въ по-далечнитѣ и крайни области, каквато е била видинската, която освѣнъ това се е ползувала дотогава и съ едно особено независимо положение. Тъкмо поради това безсилие на централната власть, други фактори трѣба да сѫ оказали рѣшително влияние при насочване работитѣ въ видинската область на ненадѣйно загиналия Светославъ. A кои сѫ били, кои сѫ могли да бѫдатъ тѣзи други фактори, ни показва положението, което заварваме въ тази область прѣзъ слѣдващето врѣме.

 

Десетина години слѣдъ загинването на Светослава, видинската область се явява като ядка и територия на едно ново видинско княжество, съ центъръ въ Видинъ, на чело съ изхождащия отъ българското болярство князъ Шишманъ. [1] Понеже сръбскиятъ панегиристъ архиепископъ Даниилъ, който ни дава извѣстието за тази първа поява на Шишмана, ни прѣдставя сѫщия като единъ вече мощенъ, съ значителна земя и самонадѣянъ князъ, a такъва една мощь изисква, разбира се, години врѣме, за да се създаде, и понеже появата на Шишмана отстои около десетина години и нѣщо отъ смъртьта на Светослава, става твърдѣ вѣроятно и се налага да се приеме, че изпѫкването на Шишмана като видински князъ е станало веднага или скоро слѣдъ смъртьта на Светослава. [2] По всичко, което се знае за него, изглежда, че Шишманъ не е ималъ нищо общо съ Светослава, така че, очевидно, послѣдниятъ не е оставилъ наслѣдникъ или пъкъ, ако е ималъ такъвъ, той не е можалъ да задържи наслѣдството си и специялно видинската область. Както ше имаме случай да видимъ на пространно по-нататъкъ, Шишманъ е билъ отъ сѫщия кумански произходъ, както и съсѣднитѣ браничевски князе Дърманъ и Кудѣлинъ, a освѣнъ това е

 

 

1. Архиепископ Данило, Животи краљева и архиепископа српских. 1866, стр. 117.

 

2. Срв. тукъ по-нататъкъ, стр. 37, 78 сл.

 

 

36

 

стоялъ въ най-тѣсни връзки съ татаритѣ и съ татарския князъ Ногай. [1] Тѣзи двѣ обстоятелства идватъ да ни наведатъ и подскажатъ, кои ще да сѫ били, при слабостьта и безпомощностьта на двѣтѣ главни сили, които сѫ дѣйствували въ миналото въ сѣверозападна България — отъ една страна на централната българска власть, a отъ друга на Унгария, — ония други фактори, които ще да сѫ влияли при насочване сѫдбинитѣ на видинската область слѣдъ смъртьта на Светослава. Дѣйствително, като се елиминиратъ търновското царство и Унгария, оставатъ само близкитѣ съсѣди, браничевскитѣ князе и татаритѣ, като фактори, които биха могли да окажатъ нѣкакво влияние върху работитѣ на сѣверозападна България.

 

Още къмъ 1271 г. татарскиятъ князъ Ногай отъ южна Русия, който скоро слѣдъ това станалъ най-мощниятъ човѣкъ въ Капчакското ханство, по-властенъ и отъ самия ханъ, и най-голѣмата сила на долния Дунавъ и на Балканския полуостровъ, наченалъ да притиска отъ сѣверъ българското царство и да влияе върху неговитѣ работи. Подъ тежестьта на заплашванията му царь Константинъ се принудилъ да прѣустанови своитѣ неприятелства къмъ Византия [2]. Прѣзъ послѣднитѣ години на Константина и особено къмъ врѣмето на Светославовата смърть, България е била арена на чести татарски нахлувания, плячкосвания и опустошения [3]. Централната власть била безсилна да имъ противостои. Нахлуващитѣ татарски орди, водени отъ свои началници, давали своята помощь на тогози или оногози, разбира се, срѣщу заплащане. Така, отначало тѣ били противъ Ивайло и въ полза на Византия, по-късно обаче заедно съ Ивайло дѣйствували противъ византийцитѣ и Иванъ Асѣнь III. Karo такъвъ внушителенъ факторъ тъкмо въ врѣмето на разрѣшаване сѫдбата на опразненото Светославово княжество и частно на видинската область, силенъ прѣди всичко и най-вече въ сѣверна България, татаритѣ сигурно сѫ играли нѣкаква роля при формиране на Шишмановото видинско княжество. Като се иматъ прѣдъ видъ по-къснитѣ близки отношения на Шишмана съ тѣхъ, както и

 

 

1. Срв. тукъ по-нататъкъ, стр. 37, заб. 2.

 

2. Pachymeres I, 348, 427 сл. Gregoras I, 149. Сѫщо моитѣ Татаробългарски отношения, стр. 11 сл.

 

3. Pachymeres 1, 432, 444, 445, 446. Вж. сѫщо Пер. Сп. Кн. Др., 70 (1909), св. 7—8, стр. 575, и Татаробълг. отнош., стр. 12—13.

 

 

37

 

обстоятелството, че неговитѣ войски се състояли главно отъ татари [1], трѣба да се прѣдположи съ голѣма вѣроятность, че тѣ трѣба и да сѫ му съдѣйствували отъ самото начало за да основе своето княжество.

 

 

        (16. Сѫдбата на браничевската область слѣдъ смъртьта на Ростислава († 1262) и закрѣпване въ нея на двама братя, които турятъ край на унгарската власть въ нея и основаватъ тукъ мощно браничевско княжество. Вѣроятно влияние на браничевскитѣ князе върху съсѣдната видинска область)

 

Другъ единъ факторъ, който е могълъ да окаже влияние върху сѫдбата на видинската область, сѫ били съсѣднитѣ браничевски князе.

 

Браничевската область минала слѣдъ смъртьта на Ростислава въ 1262 г., заедно съ другитѣ негови земи, именно Галиция, Босна и Мачва (която въ най-широкъ смисълъ е обхващала не само бѣлградската, но и браничевската область), въ владѣние на неговитѣ наслѣдници. Отъ тогава неговата вдовица Ана се титулува Ducissa Galliciae ас de Bozna et de Macho Domina; по-голѣмиятъ му синъ Михаилъ управлява, като Dux, Босна, a по-младиятъ Бела — Мачва, включително бѣлградската и браничевска область. [2] Унгарскиятъ прѣстолонаслѣдникъ Стефанъ (V) билъ отначало (1262 г.) въ добри и, изглежда, съюзни отношения съ Михаила, голѣмия Ростиславовъ синъ, но скоро слѣдъ това, когато сѫщиятъ миналъ на страната на неговитѣ врагове, т. е. на баща му краль Бела IV, той посегналъ да отнеме Ростиславовитѣ владѣния отъ неговитѣ наслѣдници и само намѣсата на папата (1264 г.) прѣдовратила това. Враждата на Стефана противъ Михаила продължила и до 1268 г., когато за сѫщия ходатайствувала прѣдъ него сестра му Кунигунда, ческа кралица и жена на Отокара II [3]. Бела, напротивъ, е продължилъ да управлява Мачва [4] (заедно съ Бѣлградъ и Браничево) и прѣзъ царуването на Стефана V и до неговата смърть (1 августъ 1272 г.), но много скоро слѣдъ това той билъ убитъ. Именно още съ идването на прѣстола на Стефановия малолѣтенъ синъ и наслѣдникъ Владиславъ

 

 

1. Арх. Данило, ed. с., р. 117, 179, 180.

 

2. Fejér, Codex diplom., IV,3, pp. 235, 210, 76. Срв. Пayлeръ. Бълг. воени походи на Стефана (V) въ Сб. Н. У. София. кн. VII (1892), стр. 432. Българоунг. отношения, стр. 53 сл.

 

3. Fejér, Cod. dipl., IV. 3, p. 210, 235. Fr. Palacký, Ueber Formelbücher zunächst in Bezug auf böhmische Geschichte. Abhandlungen der kgl. böhm. Gesellschaft der Wissenschaften, V Folge, B. II, Prag 1842, стр. 283—284, №№ 43, 44, 45, 46. Срв. сѫщо Българоунг. отнош., стр. 55.

 

4. Вж. тукъ приложение № 1 и № 2.

 

 

38

 

въ Унгария се наченалъ упадъкъ, раздори и смутове между магнатитѣ, a сѫщеврѣменно търкания съ ческия ираль Отокара II. Като братъ на ческата кралица, князъ Бела отъ Мачва станалъ подозрителенъ за унгарското правителство и единъ унгарски магнатъ, Хенрихъ отъ Гюсингенъ, дошълъ въ споръ съ него и въ послѣдвалия двубой го убилъ, слѣдъ което го насѣкълъ на парчета. Това било прѣзъ втората половина на 1272 г. [1]. Съ смъртьта на Бела мачванското княжество се опразвало, a заедно съ това и браничевската область. Забѣлѣжително е и трѣба тукъ особено да се изтъкне, че веднага слѣдъ това, отъ мѣсецъ декемврий 1272 г., въ дотогавашнитѣ земи на Бела, т. е. въ Мачва (включително Бѣлградъ) и въ браничевската область, се явяватъ за пръвъ пѫть отъ твърдѣ дълго врѣме (именно въ Мачва отъ натоварването на Ростислава съ нейното владѣние и управление, a въ браничевската область — Браничево и Кучево — изобщо за пръвъ пѫть), както сѫщо и въ Босна по-рано, отдѣлни унгарски управители — банове : Johannes Banus de Macho, Stephanus Banus de Bozna, Gregorius Banus de Boronch et de Kuchov, Paulus Banus de Zeurino. . . [2] Това идва да докаже по единъ сигуренъ и безсъмнѣнъ начинъ, че Ростиславовиятъ синъ Бела е наслѣдилъ и владѣялъ, освѣнъ Мачва заедно съ Бѣлградъ, още и браничевската область, a слѣдователно и неговиятъ баща Ростиславъ е владѣлъ нѣкога тази область, нѣщо, за което нѣмаме друго изрично свидѣтелство. По такъвъ начинъ нѣкогашнитѣ български земи, бѣлградска (сега въ областьта Мачва) и браничевска, минали въ края на 1272 г. подъ управлението на отдѣлни унгарски банове. Обаче относно браничевската область това положение не е траяло дълго врѣме ; въ нея унгарскиятъ банъ се явява още прѣзъ слѣдната 1273 година до мѣсецъ юлий. Въ редица унгарски грамоти отъ 1273 г., въ които накрая се изреждатъ унгарскитѣ областни управители — банове — браничевскиятъ банъ се споменува редовно прѣзъ януарий, февруарий, мартъ, априлъ, май, юний, но оттамъ нататъкъ

 

 

1. Fessler, Geschichte von Ungarn. II Aufl. I, 424.

 

2. Fejér, Cod. dipl., V,2, p. 57. Monumenta Hungariae historica. Diplomataria. Изд. унгарската Акад., XVII, p. 5. F. Knauz. Monumenta ecclesiae Strigoniensis, Strigonii. II. 1882, p. 20.

 

 

39

 

изведнъжъ прѣстава да се явява между унгарскитѣ областни управители, сѫщо браничевската область не се споменува въ реда на унгарскитѣ области и въ никоя отъ многобройнитѣ унгарски грамоти [1]. Това обстоятелство навежда на мисъльта, че отъ това врѣме, отъ втората половина на 1273 г., браничевската область трѣба да е излѣзла отъ състава на унгарската държава.

 

Това става много вѣроятно, като се земе прѣдъ видъ състоянието на Унгария въ даденото врѣме, именно упадъкътъ, що я завладѣлъ слѣдъ смъртьта на Стефана V (августъ 1272 г.), a особено обстоятелството, че тъкмо тогава старата вражда между Чехия и Унгария се разгорѣла наново и довела до война и неприятелства, които продължили години наредъ, безъ да доведатъ до помирение на двѣтѣ страни. Понеже смъртьта на Стефана V настѫпила съвсѣмъ ноочаквано, нѣмало опрѣдѣлено отъ него регентство, което да поеме управлението на държавата вмѣсто малолѣтния Владиславъ IV. Кралицата майка, Елисавета, взела властьта и поставила на чело на регентството своя любимецъ Йоакимъ Пектари, който веднага наченалъ прѣслѣдване противъ своитѣ противници магнати. Поради това се наченали вѫтрѣшни борби между унгарскитѣ магнати и смутове, които нарушили стегнатостьта и единството на унгарската държава и я ослабили вѫтрѣшно. Безаконията и своеволията на властьта прѣдизвикали анархия въ страната и разколѣбали реда и сигурностьта. Тѣзи вѫтрѣшни отношения извикали и разрива съ Чехия. Ческиятъ краль Отокаръ II се възползувалъ отъ тази вѫтрѣшна слабость на Унгария и си присвоилъ унгарската крѣпость Пресбургъ. Започнатитѣ прѣзъ февруарий 1273 г. неприятелства кулминирали — въ поражението и оттеглянето на унгарцитѣ прѣзъ юлий сѫщата година, слѣдъ което Отокаръ завладѣлъ редица унгарски крѣпости и градове, които присъединилъ къмъ държавата си. Заведенитѣ продължителни прѣговори не довели до никакъвъ резултатъ, докато съ течение на врѣмето тази борба между Чехия и Унгария се обединила съ голѣмата борба на Германската империя съ Чехия, която около това врѣме почнала да се съживява и приближава своята развѣзка, именно

 

 

1. Вж. приведенитѣ случаи въ Българоунг. отнош., стр. 179, заб. 5.

 

 

40

 

поражението и смъртьта на Отокара II въ 1278 г. [1]. Вѫтрѣшното анархично състояние на Унгария и войната съ Чехия тъкмо въ даденото врѣме отвличали вниманието на унгарскитѣ държавници и парализирали съвсѣмъ унгарската сила навънъ. Всичко това иде да покаже справедливостьта на прѣдположението, че ненадѣйното изчезване на браничевската область изъ реда на унгарскитѣ области, споменувани дотогава редовно въ унгарскитѣ грамоти, тъкмо отъ юлий 1273 r. се намира въ връзка съ отдѣлянето на тѣзи области отъ унгарската държава.

 

Още по-вече, че само нѣколко години слѣдъ това, именновъ самото начало на 1280-тѣхъ г., браничевската область се явява въ властьта на двама братя князе, Дърманъ и Кудѣлинъ, бивши български боляри, отъ кумански произходъ, дѣйствително извънъ границитѣ на унгарската държава. При тази първа своя поява браничевскитѣ князе изпѫкватъ съ напълно закрѣпено положение, мощни вече владѣтели и при това въ враждебни отношения съ Унгария. Усилията на унгарцитѣ да изгонятъ тѣзи узурпатори на тѣхната власть въ браничевската область били напразни. Тѣ търпѣли неуспѣхи. Нѣколко унгарски барони паднали дори въ плѣнъ y браничевскитѣ князе и унгарскиятъ краль Владиславъ IV се принудилъ да прѣговаря съ тѣхъ. Той самъ се отправилъ при тѣхъ съ надежда, че ще ги убѣди да сключатъ миръ. Обаче прѣговоритѣ нѣмали успѣхъ, очевидно, поради неприемливитѣ искания на двамата братя. Войната се разгорѣла наново и на унгарцитѣ се удало, наистина, да плѣнятъ едного отъ другаритѣ на Дърмана. Унгарска войска, състояща отъ трансилванци и кумани, потеглила, подъ началството на магистъръ Георгия, противъ неприятеля, обаче безъ да може да постигне нѣкои практически резултати. И слѣдъ този унгарски походъ противъ тѣхъ (между 1282—1284 г.) тѣ си останали владѣтели на браничевската область и дори станали още по-мощни отъ прѣди. Въ ярки краски ни рисуватъ изворитѣ тѣхното силно положение и неусмиримость : споредъ архиепископа Даниила, тѣ били съвсѣмъ независими, не се страхували отъ никого, гордѣли се съ своята мощь и не давали миръ на своитѣ

 

 

1. Fessler, op. cit. I, стр. 422-423, 435; 424—433.

 

 

41

 

съсѣди. Седалището имъ се намирало въ Ждрѣло, всрѣдъ планински и недостѫпни ущелия при срѣдното течение на р. Млава. Съ помощьта на своитѣ български, татарски и кумански войски тѣ не само че издържали борбата съ унгарцитѣ, но прѣминали къмъ нападение и върху съсѣднитѣ унгарски владѣния, именно върху Мачва. [1] Разбира се, че тази мощь и закрѣпналость на браничевскитѣ князе въ началото на 1280-тѣхъ години не е била създадена токо изведнъжъ, но постепенно прѣзъ редъ години, слѣдователно, тѣхното засѣдане въ браничевската область ще е датувало отъ по-дълго врѣме. Като се има прѣдъ видъ и изтъкнатото горѣ обстоятелство, че отъ втората половина на 1273 г. браничевската область прѣстава изведнъжъ и ненадѣйно да се споменува, както до тогава, между унгарскитѣ области, a това може да се обясни, очевидно, съ загубата на тази область отъ Унгария, става повече отъ вѣроятно и наложително да се приеме, че началото на изпѫкването на князетѣ Дърманъ и Кудѣлинъ въ браничевската область трѣбва да се отнася именно къмъ това сѫщото врѣме.

 

Тѣзи именно двама браничевски князе, които турили край на унгарското владичество въ браничевската область къмъ 1273 г. и които изпѫкватъ въ началото на 1280-тѣхъ години съ такъва мощь, че силата на унгарската държава не е била въ състояние да ги подчини, сѫ били вториятъ важенъ факторъ, освѣнъ татаритѣ, който е могълъ да окаже и навѣрно е оказалъ извѣстно влияние върху сѫдбата на съсѣдната видинска область слѣдъ смъртьта на Яковъ Светослава при образуване на видинското княжество на Шишмана. He е безъ интересъ и безъ значение въ това отношение, да се напомни и изтъкне тукъ видната роля, която е игралъ куманскиятъ елементъ и при първото отцѣпване на видинската область отъ търновското царство въ врѣмето на Борила, за което говорихме по-горѣ ; голѣмата роля, която е игралъ той при освобождението и отъ основаването на второто българско царство ; неговата сила и значение особно въ сѣверна България и прѣдимно въ сѣверозападната ѝ часть и изпѫкването

 

 

1. Вж. Къмъ историята на сѣверозападнитѣ български земи. Сп. Б. Ак., кн. XVI, 9, 1918, стр. 43 сл. Архиеписк. Дaнило, ed. cit., p. 115.

 

 

42

 

му на първо мѣсто въ държавата въ казаното врѣме ; както и обстоятелството, че и браническитѣ князе сѫ били отъ сѫщо такъвъ кумански произходъ както и самъ Шишманъ Видински.

 

 

        (17. Дотогавашното развитие на видинската область довежда до обособяването ѝ въ особено видинско княжество подъ Шишмана)

 

И така, слѣдъ смъртьта на Яковъ Светослава неговото княжество се е разпаднало. Какво е станало съ неговитѣ земи въ Балкана и на югъ отъ него, не се знае ; навѣрно, тѣ сѫ се присъединили направо или по скоро подъ форма на зависимость къмъ търновското царство, както ни подсказва това посоченото по-горѣ положение на свърлижката область. Напротивъ, видинската область, развитието на която отъ твърдѣ дълго врѣме вече я тласкало, както показахме, къмъ обособяване, съставила ядката и се обсобила, навѣрно при съдѣйствието на татаритѣ и на съсѣднитѣ браничевски князе, начело съ князъ Шишмана, въ едно отдѣлно, независимо отъ Търново видинско княжество, на което е било сѫдено не само да даде една нова и послѣдна династия на търновското царство, но сѫщо така по-късно, когато турското надмощие погълнало Търновското царство, да образува послѣдното огнище на свободенъ политически животъ на българския народъ.

 

[Next]

[Back to Index]