ДРУГОТО Е: ВОЙНА И КРЪВ, РЕКИ ОТ КРЪВ...

Идеята за издаването на тия поклонически речи не е моя. Но я намирам за интересна. Пък макар и само да се види как бързо тече историческото време, пред какви неочаквани и трудни дилеми ни изправя. Днес настояваме и се радваме за всяко признаване на независимата македонска държава, а минаха едва петдесет години, откак българските войски, а след тях и управата на Софийския университет „Св. Климент Охридски" са посрещани в Охрид, Скопие, Прилеп, Битоля — с цветя и рози, със сълзи от радост, като дългоочаквани освободители, сякаш никой не забелязва, че те идат по преправен път от хитлеристките нашественици, които хазайничат в Европа. Нека все пак се надяваме, че не сме нито толкова тъпи, нито толкова късопаметни, та едва отърсили се от прелестите на един тоталитаризъм, да почнем да се прехласваме от прелестите и случайните придобивки на друг тоталитаризъм...

Тъй или иначе, Македония и съдбата на македонските българи продължават да са живата, кървящата рана на България и българите. Не зная какво ни вещаят новите времена, но едва ли някой все още вижда и може да предложи лек за нея. Всички досегашни лекарства се оказаха по-страшни от болестта, все повече развреждат и задълбочават раната, вместо да я лекуват. Едно е очевидно — тази рана се отвори, тя е връстник на възстановяването на третото българско царство, тя е дело на великите сили и техните кроежи в Берлин през същата година на нашето Освобождение. Само две години преди това, на Цариградската конференция на същите сили, нямаше и помен от „македонски въпрос". Малко по-рано на свободните и демократични екзархийски избори самото население на Югозападна България се беше самоопределило и присъединило към Българската Екзархия. И това не изненадваше никого. И как ще изненадва, когато не други, а самите македонски българи бяха инициатори и двигатели на българското Възраждане. Не други, а скопяни първи изгониха своя патриаршески владика (1833), братя Миладинови умряха в турските зандани за същото дело, Нако Станишев (дядо на проф. Александър Станишев) пръв в Кукуш напипа слабите места на великите сили и поде унията като средство за политически натиск, развит след това в общонационална маневра от Драган Цанков, и т. н., и т. н. Българската цариградска община и нейното ръководство в Цариград, които играеха роля на непризнато българско правителство и народно събрание по времето на църковно-националната борба, се състояха предимно от българи от македонските краища. И практически тревненец и търновчанин дядо Петко Славейков знаеше какво прави, като кръсти първия голям и най-авторитетен български вестник „Македония". Който е чел за акцията на Българския Великден на 3 април 1860 година в църквата „Свети Стефан", много добре знае, че владиката Иларион Макариополски е бил спрян да произнесе в литургията името на Вселенския патриарх на хубавото наречие на македонските българи: „Не сакаме го патрикот!"

Да ме постят нашите добри съседи, но при тях Македония и македонците присъстват изключително като политическа тема, като предмет на политически кроежи или териториални претенции. А погледнете българската култура, в която е душата на нашия народ. Ами че Македония и македонските българи са втъкани в нейните основи, без тях няма изобщо българска култура. Така е у двамата Славейковци, Стоян Михайловски,Вазов, Антон Страшимиров, Кирил Христов, все хора родени и израснали далеч от Македония. А най-големият ни поет след Ботев, чирпанлията Яворов, трагично погина и не друго, а Македония беше на устата му при последния дъх. Аз вече не говоря, че в целия спектър на националния живот и култура откриваме трайно заложени имената на родени македонци или бежанци от тоя край — почнете от Паисий Хилендарски, минете през Неофит Рилски, Теодосий Синаитски, Йордан Джинот, Григор Парличев, за да стигнете до Александър Балабанов Иван Снегаров, Симеон Радев, Андрея Ляпчев, Никола Генадиев, Йордан Бадев, Димитър Талев и т. н.

Но вече стана безпределно ясно, че аргументите нямат никаква сила за формирането на политическите реалности, че силата формира и аргументите. Като препрочитах тия поклоннически речи, размишлявайки над тях, стана ми безпощадно ясно — тоя път е извървян до самия край, от тук нататък е пропаст и безумие. Показва го опитът на западната ни съседка и бушуващата там ужасна, непоносима, трагична етническа война. Всички ще пропаднем в тоя хаос и безумие, реки от кръв ще се леят, ако не се намери друг път и друго поведение в съвременния свят при решаването на спорните въпроси, конфликти, при преодоляването на натрупаните вековни вражди и съперничества. Защо Германия след като се обедини, след като видя разпадането на съветската империя, не тръгна да търси правата си в Прусия, в Кьонигсберг, наречен Калининград? Защо Велика Германия може да се съобразява с политическите реалности, със своите поражения и победи, да намери цивилизовано поведение, а ние и нашите съседи да не можем?

Признавам, жал ми стана за великия наивитет на хора от ранга на Мутафчиев, Снегаров, Арнаудов, Дуйчев, за заслепението при една наистина законна придобивка, от връщането на България това, което наистина й принадлежи. Ами че те държат своите тържествени речи, изпълнени с триумфираща радост, само няколко дни, по-малко от две седмици, след като германците са отворили войната на Русия, война, която пречупи гръбнака на „хилядолетния Райх", а заедно с това лиши и нас от ефимерната придобивка, траяла някакви си четири години! Толкова ли заслепяващо нещо са придобивките в политиката, толкова ли е трудно да се види, че придобитото с насилие тъпкано се връща! Но наистина тоя път трябва да се смята извървян и окървавен! Време е окончателно да се простим с него.

Какво ни остава? Според мен надеждата е единствено и само в укрепването и развитието на общоевропейския процес и структури. Вече четири-пет столетия човечеството се движи и уповава на националните идеи, те показаха чудеса на творчество във всички области на живота и духа. Но изглежда съвременният свят, с всичките му придобивки от атомната енергия до комуникациите, иска друго, цивилизовано поведение и съзнание, което поставя общочовешките ценности над всичко. Или така, или Босна и Херцеговина! Изглежда, други пътища не останаха. Само при развитието на общоевропейския процес нещата ще дойдат на мястото си. Тогава ще се вдъхновяваме не от териториални придобивки, а от културно и икономическо влияние. Само ако границите помежду ни и Тук, на Балканите, престанат да са проблем, да се осигури безпрепятствено движение на хора, идеи, култури, стоки, както е в цивилизования свят, само тогава всеки ще си получи своето. Или най-малкото — споровете няма да се докарват до варварска вражда и изтребление.

Македонският проблем беше създаден от Европа в последната четвърт на миналия век. Той може да бъде разрешен само в рамките на интегрираща се Европа през двадесет и първия век. Това ви го казвам аз, неведнъж обвиняван като националист. Другото е война и кръв, реки от кръв — запомнете го добре.

При това съзнавам, че изглеждам толкова наивен и сляп, колкото Мутафчиев, Снегаров, Арнаудов, Дуйчев, които са държали тия ритуални и фанфарни речи из македонските земи в горещото и трагично лято на 1941 година.

Август. 1992, Розино.

Тончо Жечев