1. Период на мирни отношения с Византия
Първите няколко години след сключването на мирния договор между България и Византия преминали в мир — поне до 685 г., докато бил жив императорът Константин IV Погонат. Мирът бил необходим както на Византия поради религиозните смутове в нея, така и на българската държава да се укрепи и да заздрави позициите си на Балканския полуостров.
Създаване на тема Тракия. След голямото напрежение във войните с арабите и българите империята най-сетне могла да си отдъхне. Поради това обясним е стремежът на хронистите да възвеличават последните години от царуването на Константин IV Погонат. Така например Теофан отбелязва: „И до края на живота си той (Константин IV Погонат) бил необезпокояван от враговете си и с всички сили се стремил да обедини светите божи църкви, разединени повсеместно от времето на неговия дядо император Ираклий и на злоумишления Сергии и Пир, които недостойно заемали патриаршеския престол на Константинопол.” [1] Йоан Зонара също съобщава, че след сключването на мирния договор с българите „настъпил мир по цялата ромейска земя чак до смъртта на този император” [2]. Особено приповдигната е оценката на Георги Монах: императорът утвърдил такъв мир, „та настанал покой на изток и на запад” [3].
Един от най-големите успехи на Константин IV Погонат било успешното провеждане и приключване на Шестия вселенски събор. Това довело до отстраняване на разногласията в християнската църква и до по-тясно сближение на Византийската империя с латинските области Италия и Африка: папа Агатон подарил на императора 170 кентенария злато, а от своя страна Константин IV Погонат намалил данъчните задължения, събирани от църковните земи в Калабрия и Сицилия. Тези добри отношения се запазили и при следващите папи Лъв II (682—683) и Бенедикт II (864—
288
685). Единствено в Сирия не приели решенията на събора и продължили да се противопоставят на империята. [4]
Наскоро след завършването на Шестия вселенски събор Константин IV Погонат трябвало да се справя и със сериозна опозиция вътре в империята. Изразители на недоволството от засилващата се власт на императора станали неговите по-малки братя Ираклий и Тиберий, които още по времето на Констанс II били коронясани като съвладетели. Опитът на императора да им отнеме царските права довел до бунт на войската в тема Анатолия. Интересно е, че още от 670 г. на монетите си Константин IV бил изобразяван с двамата си братя като трима царе и че разбунтуваните войници се вдигнали на борба в името на християнската религия с думите: „Ние вярваме в Троица и искаме тримата да носят императорска корона.” Въпреки това Константин IV Погонат не отстъпил: в края на 681 г. той отнел царските титли на братята си и заповядал да им отрежат носовете; предводителите на разбунтувалата се войска от тема Анатолия били наказани със смърт. [5] Така властта на императора укрепнала.
Настанал временен мир и на източната граница на империята. След смъртта на арабския халиф Моавий (април 680 г.) престола заел неговият син Язид. По време на тригодишното му управление отношенията с Византия били добри. Единствено пълководецът Окба се опитал да продължи борбата в Северна Африка, но през 683 г. бил разбит и загинал в сражението. Скоро династията на Омайадите прекратила своето съществуване и в халифата започнала остра династическа борба, продължила чак до 685 г. Владенията на империята в Северна Африка били оставени на мира за около две десетилетия. Мир настанал и по границите в предна Азия. [6]
Империята се радвала на мир и на Балканския полуостров. И все пак тук било най-неспокойно. Мирът с българската държава не изглеждал траен, а и отношенията със славянските племена не били уредени. Освен това над Солун висяла заплаха от Куберовите българи, намиращи се в Керамисийското поле. Императорът чувствувал, че главната опасност за империята идвала откъм Балканския полуостров, поради което побързал да вземе съответните предпазни мерки. На практика това се изразило в създаването на тема Тракия.
Големите неуспехи на Византия през VI и VII в. срещу перси и араби в Мала Азия и против славяните на Балканския полуостров довели до упадък, до рухване на старата административна система, създадена още по времето на Диоклетиан и Константин. Тази система била изградена на основата на провинции, в които съществувало строго разграничение между военната и гражданската власт. Константин Багренородни много образно рисува това разпростиране на системата от провинции върху цялата Римска империя, както и разлагането на тази система: „След като ромей-
289
ската власт простря мрежата си по всички краища на света, тя, така да се каже, разпръсна всички други (държави), съединявайки ги под една власт, и ги принуди всички да теглят един и същ хомот. А когато тази мрежа започна да гние и да се разкъсва, промениха се впрочем и нещата, и имената им (на провинциите).” [7]
Реорганизацията на византийската военна и административна система започнала около средата на VII в., още по времето на Ираклий, и се изразила в създаването на военноадминистративни области, наречени теми. Начело на всяка тема стоял стратег (στρατηγός), който съсредоточавал в ръцете си военната и административната власт на областта и бил подчинен непосредствено на централната власт, на императора. Изграждането на темната организация било свързано с външнополитическите неуспехи на империята и имало за цел да мобилизира всички сили на дадена област за отпор против външната опасност. С това се обяснява фактът, че първите теми били създавани по най-застрашените участъци на византийската граница и че окончателното изграждане на темната организация се проточило повече от два века. [8]
Първите четири теми били създадени в Мала Азия — Армениак, Анатолик, Опсикий и приморската тема Карависияни. В една грамота на Юстиниан II от 17 февруари 687 г. като членове на държавния съвет наред с екзарсите на Равена и Картаген са посочени и стратезите на малоазийските теми. Създаването на посочените четири теми явно било свързано със загубата на Египет и предна Азия от перси и араби, когато властта на империята се разпростирала само над Мала Азия и когато предстояли жестоки битки и за тази територия. [9]
Първата византийска тема на Балканския полуостров, наречена Тракия, била изградена пред столицата Цариград и се простирала чак до границата с българската държава. Тя била създадена още по времето на Константин IV Погонат и в изворите изрично се сочи, че възникнала след настаняването на прабългарите на Балканския полуостров и образуването на българската държава. Константин Багренородни отбелязва, че „в същност Тракийската тема неотколе е получила положението и званието на тема, (именно) откогато племето на българите преминало река Дунав”. Като отбелязва, че провинция Тракия първоначално се простирала чак до Дунава, била подчинена на императора и в нея нямало стратег, авторът продължава: „Обаче откак богоомразният български народ премина реката Дунав, тогава и самият император се принуди поради нашествията на скитите ( = Куберовите българи) и на самите българи ( = Аспаруховите) да сведе Тракия до степен на тема и да назначи стратег в нея. Преминаването пък на варварите през река Дунав стана в края на царуването на Константин Погонат. Тогава стана известно и тяхното име, понеже преди това ги наричали оногундури.” [10] Във всеки случай в посочената вече грамота на Юстиниан II от 17 февруари 687 г. като
290
член на държавния съвет е посочен и стратегът на тема Тракия наред с двамата западни екзарси и четиримата източни (малоазийски) стратези. [11]
Тема Тракия обхващала югоизточната част на Балканския полуостров. На север тя достигала до българската държава и границата несъмнено вървяла по билото на Стара планина. Източната граница вървяла по Черно море, а южната — по Бяло море. Най-трудно е да се определи западната граница. По всичко изглежда, че тя е достигнала чак до височините, отделящи водосборния басейн на р. Места, тъй като наскоро след това по теченията на Струма и Места била изградена нова военноадминистративна единица — клисурата Стримон. При това положение би трябвало да се приеме, че в тема Тракия са влизали Пловдивската област, Родопите и Беломорието.
Създаването на тема Тракия най-рано от всички други военноадминистративни области, и то по най-важното протежение на българо-византийската граница, показва, че в Цариград не са си правили илюзии относно трайността на мирния договор между двете страни. За Византия българската държава била най-опасният противник в Европа, сблъскванията с нея били неизбежни, поради което и приготовленията на империята за предстоящите военни действия не преставали. Впрочем това ясно проличало и от събитията, които последвали наскоро след това.
Укрепителна дейност в българската държава. Военноадминистративните мерки на Византия не са останали неизвестни на ръководителите на българската държава. Затова наред с въпроси на устройството на страната те е трябвало да помислят и за нейното укрепяване и защита. За това говорят множеството землени валове, за които вече стана дума. Такава строителна дейност била извършена и вътре в страната, включително и около столицата Плиска.
В Българския апокрнфен летопис от XI в. е запазен споменът за голямо строителство, свързано с името на хан Аспарух. Там се говори, че той „създаде велики градове: на Дунава Дръстър град; създаде и велик презид от Дунава до морето; той създаде и Плюска град”. [12]
Включването на гр. Дръстър в укрепителната система на българската държава още по време на нейното създаване може да се проследи и по археологичен път. През 80-те години на VII в. старата крепостна стена се намирала в такова състояние, че не могла да бъде използувана, поради което се наложило да бъде възобновена, а на редица места и преустроена. Така например на едно от местата, където по-рано имало само куртина, сега била изградена нова порта. [13]
„Великият презид от Дунава до морето”, за който се говори в летописа, обикновено се отъждествява с Големия землен вал в
291
Добруджа, познат още с названията Буюк топрак герме, Топрак герме и Валул луй Траян. Този вал започва от дунавския бряг на 7 км южно от гара Черна вода и в първите си 4 км върви по Малкия землен вал, излиза в долината Карасу и достига до м.. Гура гермелелор. След едно прекъсване от 13 км се появява западно от Меджидия в м. Петре и в права линия достига до гара Доробанцул. След това поема в югоизточна посока, минава по склона на възвишението Герме северно от селата Поарта Алба и Мурфатлар и с широка дъга на изток, след като пресича Малкия землен вал, достига до морския бряг на 1 км южно от старата крепост Томи. Земленият насип е широк до 15 м и е висок до 3,5 м. Главният ров е от северната страна, с широчина 12 м и дълбочина 3 м. От южната страна има допълнителен ров, широк до 10 м и дълбок до 2 м. Най-късните материали, откривани в насипите, са от IX в. По южната страна на вала, в повечето случаи конструктивно свързани с него, са изградени 35 големи землени лагера. В зависимост от местността те са разположени на по-голямо или на по-малко разстояние един от друг, но общо отстоят средно по на 1 км. Към един втори етап на строителство принадлежат още 28 по-малки лагера, пръснати между големите. [14]
Отбраната на Дунава в района от Белене до Силистра е била подсилена от два вала и няколко укрепления.
На 3 км южно от Дунава, южно и югоизточно от дн. гр. Белене, заблатената крайбрежна ивица била преградена с 13-километров вал. Той започва на 3 км източно от с. Бяла веда, Плевенско, в м. Червен бряг на брега на Вратинското езеро, поема на югоизток, прекъсва на около 3,5 км, западно от Чернилското блато се появява отново на 2 км северно от с. Деков, Плевенско, минава по южния бряг на блатото и завършва на западния бряг на езерото Балтата. Земленият насип е широк 13 м и е висок до 0,7 м, а ровът с фронт на север е с широчина 8—13 м и дълбочина 1,5 м.
Земленият вал при гр. Тутракан прегражда блатистия бряг между гр. Тутракан и с. Бръшлян, Русенско. Започва от Бръшлянското блато и блатото Белица, пресича устието на р. Демирбобадере северно от с. Старо село, Силистренско, и завършва в подножието на височината Боблата на 3 км западно от Тутракан. Дължината му е 16 км. Земленият насип е широк до 10 м и висок до 0,8 м. В източната половина личат следи от ров с фронт на север. До южното лице на вала са разположени четири землени лагера. 1. Земленият лагер „Табия” се намира на 1 км северозападно от с. Бръшлян и е с размери 200/180 м. Обхваща площ 36 дка. Земленият насип е широк до 10 м и висок до 0,5 м. Ровът е с широчина до 8 м и височина до 0,5 м. До укреплението е имало селище от IX—X в. 2. Земленият лагер „Калето” се намира на 2,5 км източно от първия лагер, обхваща площ от 25 дка и е с размери 170/115 м. Земленият насип е широк 10—12 м и е висок
292
до 2,5 м. Ровът е с широчина 6—8 м и дълбочина до 1 м. 3. Земленият лагер „Буюккале” се намира на 4,5 км източно от втория лагер и на 1 км северно от с. Нова Черна, Силистренско. Обхваща площ от 36 дка и е с размери 176/214/183/192 м. Земленият насип е широк 16—22 м и е висок 2—3 м. Ровът е с широчина 6 м и дълбочина 2,5 м. В укреплението са открити два културни пласта: първият от V—VI в., а вторият — на ранносредновековно селище от VIII—X в. 4. Земленият лагер „Кючуккале” е на 4,5 км източно от третия и на 3,5 км северно от с. Старо село, в м. Чаирите. Размерите му са 230/200/190/190 м.
Земленото укрепление при с. Стърмен, Русенско, се намира на десния бряг на р. Янтра. Обхваща площ от 48 дка и има формата на неправилен четириъгълник с размери 240/235/225/210 м. Земленият насип е широк 9 м и висок до 2,2 м, с берма, широка 1 м. Ровът е с широчина 3 м и дълбочина 2,2 м. В очертанията на укреплението има два културни пласта: отдолу късноантично селище с материали до VI в.; отгоре ранносредновековно селище от VIII—X в.
При с. Дунавец, Силистренско, има две землени укрепления. Западното се намира в м. Калето, при вливането на р. Дунавец-ка в Дунава. Обхваща площ от 40 дка и представлява неправилен петоъгълник с размери 225/195/100/30/33 м. Земленият насип е широк 10—14 м и е висок до 3 м. Ровът е широк 5—7 м и е дълбок до 2 м. Откриват се материали от два периода: антични от IV—V з. и ранносредновековни от VIII—IX в. Източното укрепление се намира в м. Куршумлиите, на 2 км източно от селото. Площта му е 25 дка и има форма на правоъгълник с размери 150/136/120/191 м. Земленият насип е широк до 10 м и висок до 0,7 м. Ровът почти е заличен. Откриват се находки от IV—VI в. и ранносредновековно селище от VIII—IX в.
Земленото укрепление при с. Малък Преславец, Силистренско, се намира непосредствено при Кадъкьойското блато, при вливането на едноименната река в Дунава. Площта му е 140 дка и представлява четириъгълник с размери 450/352/350/350 м. На югозападния ъгъл е построено допълнително укрепление с площ от 30 дка. Земленият насип е широк 10—17 м и е висок до 1,8 м. Ровът е с широчина 9 м и дълбочина 2,6 м. В укреплението се откриват римски и ранновизантийски материали до VI в. Във вътрешността на укреплението и край него е имало старобългарско селище от VIII—X в.
Земленото укрепление при с. Попина, Силистренско, се намира на 2,5 км западно, върху възвишението между р. Дунав, Гарванското блато и низината Балта. Има формата на неправилен триъгълник с размери 370/340/240 м и заема площ около 50 дка. Земленият насип е широк до 15 ми висок до 2 м. Ровът е с широчина 10 м и дълбочина 1,5 м. Отдолу се открива културен пласт
293
от IV—VI в., а във вътрешността на укреплението е имало старобългарско селище от VIII—X в.
Земленото укрепление при остров Пъкуйул луй Соаре се намира на десния бряг на Дунава, като прегражда издатината срещу острова. Защитните елементи са били от ров и насип.
Във вътрешността на страната, по Лудогорското плато, приблизително по линията Разград—Тервел, няколко землени укрепления образували една втора линия северно от столицата Плиска.
Земленото укрепление при с. Хума, Разградско, се намира източно от селото върху терен, обграден от юг и запад от стръмни суходолия. Обхваща площ от 26 дка и има формата на неправилен четириъгълник с размери 230/145/145/130 м. Земленият насип е широк 10—15 м и е висок до 2,5 м. Ровът е с широчина 8 м и дълбочина до 1,5 м. Във вътрешността има обилни следи от старобългарско селище с керамика от VIII—X в.
Земленото укрепление „Паланка” при с. Кус, Шуменско, се намира на 3 км южно от селото, на брега на плитко суходолие. Заема площ от 26 дка и има формата на четириъгълник със страни 160/160 м. Земленият насип и ров са силно заличени. В околността има следи от неукрепени селища.
Земленото укрепление при с. Вълнари, Шуменско, е разположено на 2 км южно от селото, в м. Асархендек, на брега на тясна суходолие. Заема площ от 1,6 дка и има формата на четириъгълник със страни 53/48/40/21 м. Земленият насип е широк 6 м и е висок до 1,5 м. Ровът е с широчина 10—12 м и дълбочина до 2 м. Културният пласт е от времето на Първата българска държава.
Земленото укрепление при с. Кладенци, Толбухинско, се намира източно от селото и заема равния терен в м. Къркбунар (Хисарлък), между долината Канагьол и Новокаменска река. Площта му е 25 дка и има трапецовидна форма с размери 176/160/160/156 м. Земленият насип и ров са почти заличени. В чертите на укреплението има следи от старобългарско селище от VIII—Х в.
Земленото укрепление при с. Алеково, Силистренско, се намира на 3 км западно, в м. Геленджик, между долината Канагьол и Новокаменска река. Има формата на неправилен петоъгълник с размери 834/664/464/280 м и заема площ около 420 дка. Земленият насип е заличен, а ровът е широк до 10 м. Във вътрешността се откриват два културни пласта: долният от IV—VI в., а горният е от VIII—X в.
Земленото укрепление при с. Полковник Чолаково, Силистренско, се намира на 3 км източно, в м. Калеери, между две суходолия. Има формата на четириъгълник с размери 312/210 м и площ 65 дка. Земленият насип е широк до 10 м и висок до 0,5 м. Има и ров. На 1 км северно съществува неукрепено селище от IX—X в.
294
Недалеч от Плиска се откриват следите на един землен вал и две землени укрепления.
Земленият вал при с. Стан, Шуменско, представлява широко отворена дъга, изпъкнала на изток, разположена в подножието на височината „Стана”. Североизточната отсечка се намира по двата бряга на р. Капаклъдере и достига до покрайнините на с. Стан. Източната отсечка пресича шосето Шумен—Варна и с южния си край достига до м. Коджамезар, североизточно от с. Зайчино ореше. Южната отсечка е перпендикулярна на източната и се простира от северния склон на Еневското възвишение до м. Птича могила, североизточно от с. Енево, Шуменско. Общата дължина на вала е 5,2 км, като двата му края опират до брега на р. Капаклъдере. Земленият насип е широк до 15 м и е висок до 2,5 м. Ровът е с широчина 10 м и дълбочина 1,2 м.
Земленото укрепление при ДЗС „В. Коларов” се намира на 8 км от Плиска, върху вододелното възвишение между реките Бели Лом и Кабиюкска. В центъра му се намира могилата Кабиюк с широк обзор във всички посоки. Планът му е неправилен четириъгълник със страни 1980/2000/1200/2360 м и обхваща площ 3,5 кв. км. Защитните му елементи са били насип и ров. Източно от него се намират групи девташлари.
Земленото укрепление при гр. Нови пазар се намира на 2,5 км северно от града, при вливането на р. Памукчидере в Крива река. Заема площ от 125 дка. Има четириъгълна форма със страни 360/360/300/225 м. Земленият насип и ров са заличени. Западно от него имало групи девташлари. На 2 км на югоизток е открит прабългарски некропол от VIII в.
На юг от Плиска в предпланините на Източна Стара планина има още две землени укрепления: едното при с. Цар Крум, а другото при с. Риш.
Земленото укрепление при с. Цар Крум, Шуменско, се намира на 2 км южно от селото на вододелното възвишение между реките Милановска и Салмановска, на десния бряг на р. Голяма Камчия. Има формата на четириъгълник с размери 600/428 м и обхваща площ 255 дка. Земленият насип е широк до 17 м и е висок до 2,5 м. Ровът е с широчина до 15 м и дълбочина до 1,5 м. Във вътрешността са открити следи от късноантично селище от IV—VI в., а върху него лежи старобългарска крепост с жилищни и казармени постройки от IX—X в.
Земленото укрепление при с. Риш, Шуменско, се намира на 3,5 км югоизточно, между суходолията Сивков дол и Попов кладенец, притоци на Бяла река. Площта му е 190 дка и има формата на четириъгълник със страни 480/448/432/376 м. Земленият насип е широк до 20 м и е висок до 4 м. Ровът е с широчина до 12 м и дълбочина до 2 м.
Характерът на землените укрепителни съоръжения не дава възможност да се определи точно тяхната хронология. Обемът на
295
строителството също така предполага една дълга и продължителна работа, осъществявана в продължение на десетилетия и векове. Вероятно не са открити и всички укрепителни съоръжения. Независимо от всичко това обаче може уверено да се каже, че североизточната част на Балканския полуостров, там, където се намирали центровете на българската държава, е представлявала един силно укрепен район. Това крепостно строителство е започнало още от първите дни на образуването на държавата, продължило е при първия български владетел хан Аспарух и не е прекъсвало и при следващите владетели.