4. Войната с хазарите през 700 г.
След голямото поражение, нанесено на византийците през 689 г., когато Юстиниан II се връщал победоносно от Солун в Цариград, империята не била в състояние да продължи войната и трябвало да зачита условията на мирния договор с българите. Затова способствувала и неблагоприятната външнополитическа обстановка: през 692 г. византийските войски били сразени в Мала Азия и арабите завладели Южна Армения; един отряд от 20 хиляди славяни начело с пълководеца Невул напуснал византийската войска и минал на страната на арабите; императорът започнал жестока политика на репресии, като наредил да бъдат избити жените и децата им; киприотите напуснали Кизик и се завърнали по родните си места. [1] Не било по-добро и вътрешното положение на империята. Безогледната политика на разточителство довела до изпразване на хазната и до сериозни финансови злоупотреби. Не стихвали църковно-догматичните разпри въпреки ясните и категорични решения на Петия и Шестия вселенски събор. През 691/692 г. се наложило да бъде свикан нов Пето-Шести събор, известен още като Трулски събор, чийто 102 канона трябвало да внесат ред в християнската църква. [2]
През 695 г. растящото недоволство се изразило в открит бунт, начело на който застанал Леонтий, стратег на темата Елада. Юстиниан II бил свален от престола, за поругание бил му отрязан носът и той едва успял да се спаси, като избягал чак в гр. Херсон. Но и новият император Леонтий (695—698) не се задържал дълго. Само след три години той бил постигнат от същата участ: бил свален от престола и му отрязали носа. Новият бунт бил организиран от Апсимар, друнгарий на приморската тема. Кивиреоти, който- аел престола под името Тиберий II (698—705). С това обаче обстановката в империята не се нормализирала и за един период от около две десетилетия на императорския престол се изредили няколко владетели. Не закъснели и външните неуспехи. От тях най-голямо било поражението в Северна Африка и завладяването на Картаген от арабите. [3]
При тази външнополитическа обстановка Византия не била в състояние да води враждебна политика против България, поради което последните години от управлението на хан Аспарух протекли в мир с южния съсед. По всичко изглежда обаче, че тези отношения не били много добри и над тях тегнело съмнението в искреността на Византия, тъй като в Българския апокрифен летопис от XI в., след като се прави равносметка на царуването на хан Аспарух, се отбелязва: Българите „бяха всякога врагове на гръцкото царство през много години” [4].
По всичко изглежда, че мир царувал и на северозападната
330
българска граница, където Аварският хаганат бил твърде много отслабнал, за да може да води някакви по-сериозни военни действия. [5] Всичко това дало възможност да се помисли сериозно за устройството и укрепването на държавата, а така също да бъдат взети мерки за защита на североизточната граница, където отношенията с хазарите не били добри.
Сведения за българо-хазарските отношения и по-конкретно за войната от 700 г. дава Българският апокрифен летопис от XI в. В него, като се говори за събитията по времето на хан Аспарух, между другото е казано: „И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя . . . Цар Испор царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава.” [6]
Това сведение е било обект на обстойни проучвания и може уверено да се каже, че всичките му данни са получили задоволително обяснение. Годините 172 несъмнено са легендарни и съответствуват на началото на „Именника на българските владетели”, където на Авитохол са отредени 300 години, а на Ирник — 150. За „измаилтяиите” се приема определено, че това са хазарите. В изворите обикновено народите от тюркски произход биват обозначавани като„измаилтяни” и „агаряни”; за XI и XII в. тези термини биват отнасяни към унгарци и печенеги, но за по-раншните векове и в конкретния случай тук трябва да се подразбират хазарите. Що се отнася до „битката на Дунава”, очевидно авторът на летописа се е повлиял от своето време, когато действително за северна граница на българите била смятана р. Дунав, поради което тук е поставил и въпросното сражение. Като се има пред вид обаче, че българската граница се е намирала на р. Днепър, че там в началото на IX в. загинал един от военачалниците на хан Омуртаг, би могло да се приеме, че в конкретния случай би трябвало да се подразбира битка далеч на североизток от делтата на Дунава. [7]
В летописа се говори за големи поражения, които хан Аспарух бил нанесъл на измаилтяиите. Това сведение е поставено преди заселването в Добруджа. Като се има пред вид обаче, че в летописа и дума не може да става за някаква строга хронология на събитията, би могло да се приеме, че отношенията с хазарите не са били добри през цялото време на управлението на хан Аспарух, че е имало битки, в които българите са излизали победители и са успявали да защитят своята североизточна граница.
Що се отнася до годината на войната С хазарите, то тя може да бъде определена с това, че по време на бойните действия загинал самият владетел и на българския престол трябвало да застане нов хан.
Досега се приемаше, че хан Аспарух е управлявал до 701 г. Тази дата се извеждаше от В. Златарски въз основа на „Именника на българските владетели”, където на Аспарух са приписани 61 години. Като приема, че това са години на управление, че се рав-
331
няват на 60 лунни години и 8 месеца, В. Златарски твърди, че от тях 38 лунни години, т.е. от 643 до 679 г., той е бил вожд на своята орда, и 22 лунни години и 8 месеца е стоял начело на държавата, т.е. от 679 до 701 г. [8]
Както вече бе посочено, цялата тази хронология е изкуствена и няма никаква доказателствена стойност. Не е доказана и годината 701 като последна година от управлението на хан Аспарух и възкачването на нов владетел. Затова и тук ще трябва да се приеме като по-точна годината, която съобщава Зигеберт, още повече, че той е сравнително много прецизен при хронологията на българските събития. Така под годината 700 той пише: „Над българите се възцарил Тервел.” [9]
С българо-хазарските войни се свързват и трите укрити съкровища по р. Днепър, които биват датирани в края на VII в. Особен интерес представлява богатото погребение при с. Вознесенка Бри днепърските прагове. В един правоъгълен лагер, укрепен с вал, е погребан при походни условия загинал в боя прабългарски военачалник: останки от обгорени ризници, бойни брадви и саби, колани с богати апликации, златни обковки на седла и т.н. Сред находките се намира и пленен сребърен орел — традиционен символ на византийските армии, паднал в български плен. [10] Като анализира намерените материали, Ст. Ваклинов пише: „Загиналият двадесетина години след основаването на Дунавска България вожд при днепърските прагове е защищавал българската част от степта срещу хазарите, които към това време са се били вече трайно настанили източно от Днепър.” И накрая, макар и под формата на хипотеза, той добавя: „Тъй като наистина Аспарух загива във война с хазарите, това ще да е станало тъкмо някъде към края на VII в., когато се датира величественото със своята сурова простота и богато със своето съдържание погребение при днепърските прагове. Не е ли то в същност гробът на Аспарух?” [11]
Една хипотеза, която не е лишена никак от основание.