ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Образуването на българската държава е голямо политическо събитие в живота както на българския народ, така и в историята на Европейския Югоизток. С оглед функциите на държавата значението на това събитие може да бъде разглеждано в две основни насоки — вътрешна и външна.
Образуването на държава е важно събитие в историята на всеки един народ. Народи, които не са създали или не са опазили своята държава, са били обречени на загиване. Историята познава много племена и народи, някои от които многобройни, които са блеснали на историческия небосклон с ослепителната светлина на мълния и са изчезнали, тъй като не са могли да създадат трайни политически и държавни обединения. Затова може да се твърди, че истинската история на един народ започва оттогава, откогато той е създал трайно държавно обединение, което да му позволи не само да опази своята политическа независимост, но и да из гражда свои собствени институции, да има свой собствен исторически живот.
Казаното по-горе напълно важи и за българския народ. В историята на българите образуването на държавата е едно от най-важните събития: то именно му осигури възможност за самостоятелно историческо развитие и съществуване.
Специално за българския народ обаче образуването на българската държава има още едно много важно и дори съдбоносно значение — формирането на българската народност. Както е известно, в българската държава се включили три различни етнически групи — славяни, прабългари и завареното местно балканско население. Те се отличавали по всичко помежду си: говорели три различни езика; имали три различни религии; намирали се на различна степен на обществено-икономическо развитие — славяни и прабългари едва сега навлизали в класовото общество, докато местното население вече било преживяло робовладелския строй; различни били битът и материалната култура. Затова сливането им
333
в една обща народност било немислимо без политическото им обединяване в една обща държава, в името на една обща политика, с една обща политическа съдба.
А формирането на българската народност от своя страна имало големи, изключителни последици. От една страна, то сплотило населението на държавата, направило я по-силна и най-важното — в десетилетията и вековете на изпитание не позволило тя да бъде разчленена на части и да изчезне. От друга страна, единната българска народност създала висока материална и духовна култура, станала водеща сила сред славянските народи. Създаването на славянската писменост и книжнина, издигането на България като пръв славянски книжовен център — всичко това било немислимо без образуването на българската държава и формирането на българската народност.
Във външнополитическо отношение ролята на българската държава се заключавала преди всичко да пази границите на страната и да разширява териториите ѝ в земи, населени със славянско население. И трябва да се каже, че независимо от победи и поражения, от периоди на възход и падение българската държава с чест е изпълнила тази своя основна задача. Ако днес на Балканския полуостров има българи и българска нация, заслугата за това принадлежи на българската държава.
Същевременно във външнополитическо отношение България се изявявала предимно като балканска сила. Разпростряла се с една значителна част от своята територия върху земите на Балканския полуостров, българската държава преграждала пътя на Византия към балканските, източните и западните славяни. Като славянска страна тя станала притегателен център за балканските славяни, особено за онези от българската група, които се намирали под византийска власт. С всичко това България станала сериозна пречка за Византия в стремежите ида се изяви като световна сила, да възобнови някогашната Римска империя. Така се зародил един дълъг и продължителен конфликт, в който двете страни си оспорвали първенството на Балканския полуостров и в Югоизточна Европа. В този голям двубой неведнъж византийските армии тръгвали на север с явното намерение да ликвидират българската държава. И, обратно, погледите на България били насочени на юг, към териториите с население от групата на българските славяни; понякога българските войски достигали и до стените на византийската столица Цариград, като оспорвали правото на империята да бъде балканска държава. Резултат от този двубой било освобождаването и присъединяването на обширни области със славянско население към българската държава, което отслабвало Византия и осуетявало нейните завоевателни и асимилаторски стремежи. В този смисъл с основание може да се твърди, че опазването на по-голямата част от балканското славянство е заслуга преди всичко на българската държава.
334
От края на VII до средата на IX в. в Европа имало три големи империи: Византийската, Българската и Франкската. Те именно определяли политическия живот на европейския континент. Положението на България пък, разположена между останалите две държави, определяло особената ѝ роля в европейските взаимоотношения: няма голямо европейско събитие от онова време, в което по някакъв начин да не е била ангажирана българската държава или най-малкото да не са се съобразявали с нейното съществуване.
Основната роля и значение на България в живота на Европейския Югоизток били да пресичат домогванията на Византия към останалите славянски страни и народи. А от началото на IX в., когато границите на българската държава достигнали до Среден Дунав, тя преградила пътя на Франкската империя и към среднодунавските славяни. По този начин България станала преден пост на по-голяма част от славянските народи против домогванията на опасни противници и в това отношение самото ѝ съществуване имало общославянско значение.
Ролята на българската държава най-сетне може да бъде оценявана и от положението ѝ на източноевропейска страна. В продължение на векове България заедно с Византия и останалите страни в Източна Европа са преграждали пътя на много завоеватели, идващи откъм Азия, спирали са или са забавяли техния настъпателен устрем и със самото това са спомогнали да се осигури по-спокоен живот и нормално историческо развитие на народите в Средна и Западна Европа. Достатъчно е само да се спомене помощта, която България оказала на Византия през 717/718 г. за отбиване на арабското нашествие в Европа през Мала Азия и Балканския полуостров. А такива събития има още много и много. Затова определено може да се твърди, че без България политическата съдба на източноевропейските народи, а до голяма степен и на останалите европейски народи би била по-друга.
Ролята на средновековна България може да бъде проследена и в още редица други области. България е известна като голям културен център — тя била онзи жив мост, който заедно с Византия предал античната култура на останалите славянски страни и европейски народи. Известна е ролята на българската църква като една от водещите църкви сред източното православие. България е широко известна и като голям еретически център. Ролята на българската държава в икономическото развитие на средновековна Европа също така е голяма. Всичко това определя образуването на българската държава като събитие с общоевропейско значение.
Когато става дума за историческото развитие на България през средните векове, а това се отнася и до по-сетнешната ѝ история, прави впечатление една силно изразена линия на демокра-тизъм, изявяващ се в официалните институции — административно устройство, литература, изкуство и т.н., така и в борбите на народните маси за по-добър живот.
335
На какво се дължи тази демократична линия и в какво по-конкретно тя се изявява?
Още от края на V в., когато българските славяни започнали своите набези в земите на юг от Дунава, те имали против себе си една робовладелска империя — Византия. Обективно исторически в продължение на един век нападения славяните се явявали рушители на тези робовладелски порядки и облекчавали борбите на поробените маси в империята против собствените им експлоататори и угнетители. По този начин българските славяни се явили естествен съюзник на местното балканско население, поради което не били редки случаите на задружни действия против византийската робовладелска аристокрация. Този процес се усилил още повече през VII в., когато славяните се настанили окончателно на Балканския полуостров, смесили се с тукашното население и заживели дружен живот. От това балканско население, предимно тракийско, славяните усвоили редица оръдия на труда, нови поминъци, обичаи и традиции. Те обаче му донесли свобода от византийската аристокрация и от робовладелските порядки. Славянското заселване на Балканския полуостров по същество изиграло ролята на антиробовладелска революция и спомогнало, щото целият Европейски Югоизток да премине към нов, по-прогресивен обществен строй — феодалния. Оттук съвсем естествено било смесването на славяните с местното население, създаването на дружески отношения, бързото им сливане в една етническа група — славянската. Всичко това способствувало сред славяните да се формира чувството, че те са онази основна етническа група на полуострова, която трябвало да приеме в своята среда други етнически групи и да им помогне в тяхната борба против експлоататорите и угнетителите. И — което било особено важно — в живота на славянското общество и на българския народ по-нататък не тегнели последиците от робовладелското пренебрежително отношение към човека.
При образуването на българската държава на Балканския полуостров дошли две големи групи прабългари: едните начело с хан Аспарух в Добруджа, а другите начело с Кубер в Македония. И едните, и другите дошли като съюзници на славяните. И едните, и другите заедно със славяните воювали дълго време против Византия, а след това заедно водили борба за обединяване на балканските славяни в пределите на българската държава. Този факт изиграл решаваща роля, щото българската държава да се изгради като съюз между славяни и прабългари; щото в нея славяни и прабългари да живеят като равни и равноправни етнически общности. А в историята на една държава това е много важно: защото там, където липсва господство на една етническа група над друга, липсва и чувството за превъзходство на един етнос над друг.
Както вече бе посочено, едно от най-големите събития в средновековната българска история е формирането на българската на-
336
родност като една единна етническа общност, при която славяни, прабългари и завареното балканско население се слели в едно. Този процес се извършил по естествен и възможно най-демократичен път — чрез общуване на населението в пределите на българската държава, чрез взаимно проникване на обичаите и традициите. Основната, водещата група била славянската. Наложил се славянският език. Прабългарите дали своето име, а така също и много от своята военна организация, бит и култура. Също така много неща били заимствувани от бита и културата на местното население. Така към края на IX в. се формирала българската народност с едно съзнание — българско, с един език — славянски, с единни бит и материална култура. А след покръстването и въвеждането на славянската писменост в България вече съществувала една религия и един книжовен език. Всичко това сложило своя дълбоко демократичен отпечатък върху българската народност, върху съзнанието на широките народни маси.
Една от ярките изяви на тази демократична линия на развитие на българската държава и на българския народ през средните векове е покръстването и създаването на независима българска църква.
Както е известно, религията е играла голяма роля в живота на държавите и народите през средните векове. Тя била онази основна форма на идеология, която оправдавала потисничеството и експлоатацията и давала възможност на господствуващата класа по-лесно да налага своята власт над широките трудещи се маси. Затова в средновековните държави църквата се явявала експлоататорски институт, помощник на държавата в нейната роля на потисник. И тъй като през VII—IX в. християнството се наложило като общоевропейска религия, съвсем естествено било и феодализиращата се българска държава да вземе инициативата и да наложи тази религия на своите поданици.
Наред с това обаче българската църква съществено се отличавала от двата големи църковни центъра в Европа — Рим и Цариград. Римската и Цариградската църква били създадени по време на робовладелския строй, формирали се като силно консервативни институции и дори водели борба против държавната власт за самостоятелност и надмощие. В областта на книжнината и културата те наложили два мъртви езика — латинския и старогръцкия, а в областта на духовния живот и изкуството преследвали всяка проява на свободомислие и налагали строги църковни канони.
Българската църква била създадена по инициатива на българската държава и в борба с двата църковни центъра — Цариград и Рим. Тя следователно не само не била свързана с консервативните традиции на големите европейски църкви, но дори подпомагала борбата на българските владетели за укрепване на страната, за пресичане на чуждото културно и политическо влияние. По този
337
начин българската църква се оформила като много по-демократична институция, готова да допусне по-широко участие на народа в създаването на официалната култура и изкуство.
Ако се проследи средновековната българска култура, прави впечатление нейната оригиналност, самобитност и връзки със старата култура на славяни, прабългари и завареното балканско население. Така например в областта на архитектурата по своеобразен начин се съчетавали заварените местни традиции с каменното строителство на прабългарите и дървената архитектура на славяните. Дори при строежи на църкви, където бил налаган християнският канон, се наблюдава голямо своеобразие и оригиналност. Това особено проличава в прочутата „Златна църква” в Преслав от края на IX в., която със своята кръгла форма и точност на изпълнение няма равна в източната християнска архитектура.
Това своеобразие на форми и мотиви проличава особено ярко при керамиката. По българските земи сега се откриват огромно количество съдове, които се характеризират със своето богатство и разнообразие на форми, съчетали по своеобразен начин славянски, прабългарски и местни балкански форми. Това проличава и в украсата, където се редуват славянски, прабългарски и местни орнаменти. И — което е особено характерно — въпреки християнската религия, украсата изобилствува с фигури, сцени и мотиви от езическото минало на славяни, прабългари и траки.
Това влияние на народното изкуство се чувствува във всички области на културния живот, дори и в такава консервативна област като църковната живопис и иконописта. В стенописите на църквата в Бояна (до София), в църквата на с. Земен, Радомирско, в търновските църкви, в скалните църкви по долината на р. Русенски Лом (до с. Иваново) и други се срещат такива реалистични и заимствувани от народното изкуство елементи, че вече с основание се говори за един български ренесанс през XIII—XIV в.
Това влияние на народното изкуство се чувствува и в други сбласти, като златарството, изработването на предмети на бита и т.н.
Една от най-ярките изяви на тази демократична линия на развитие и самобитност в живота на българския народ е изнамирането на славянската азбука и създаването на българската книжнина.
Средновековна Европа познавала до средата на IX в. две азбуки — гръцката и латинската. И двете те били възникнали през античността, и двете били свързани с двата църковни центъра — Цариград и Рим. Поради всичко това в държавния и духовния живот на европейските народи господствувал дух на догматика и консерватизъм, а културата и книжнината били църковни и достъпни само за господствуващата класа.
Изнамирането на славянската азбука и формирането на говоримия български език като книжовен е събитие от огромно значе-
338
ние не само за българския народ, но и за европейските народи. Това било не само лична заслуга на братята Кирил и Методий, на техните ученици Климент и Наум, на Черноризец, Храбър и на Йоан Екзарх, на княз Борис и на цар Симеон. Това било заслуга на България, която дръзнала да наруши една вековна догма на християнството и разполагала с достатъчна политическа мощ да наложи един говорим език като държавен, книжовен и църковен. Факт неоспорим е, че през средните векове била създадена една единствена нова азбука в Европа и тя била българската. Между прочем не е излишно да се подчертае, че и до ден днешен в Европа има само три азбуки — латинската, гръцката и българската: първите две възникнали през античността, последната — през средновековието. А този факт сам по себе си показва, че става дума за събитие от изключителна важност в живота на българския, на славянските и на европейските народи.
Формирането на говоримия български език като книжовен също така е изключително важно събитие. Дотогавашните два книжовни и църковни езика — латинският и старогръцкият, били мъртви езици. На тях се съставяла книжнина, пишело се, но не били гозорими. Поради това те били недостъпни за широките народни маси. А българският език бил говорим и всичко създадено на този език било разбираемо от широките народни маси. Затова с основание се твърди, че делото на славянската писменост и книжнина е едно дълбоко демократично дело. Всичко това определя и дълбоко демократичния характер на българския книжовен и културен живот през средните векове.
Разпространението на славянската писменост и книжнина срещнало яростна съпротива от страна на двете големи църкви въпреки известни временни компромиси. До XVII в. например в Западна Европа не могли и да мечтаят да имат книжнина на говоримите национални езици. Западноевропейският ренесанс започна и се утвърди чрез налагане на националните езици като книжовни. А в България всички тези процеси протекли и се развили няколко века по-рано. При това България наложи първо сред славянските страни, а след това и в Европа един говорим език като книжовен. Стова българската държава проправи пътя на европейските народи, нанесе непоправим удар на християнската догматика и стана пионер в културното развитие на Европа. Затова на делото на българската писменост и книжнина с право се гледа като на едно високо революционно събитие, изиграло голяма роля в културния живот на средновековна Европа.
Друга сфера на действие, където най-ярко са се изявявали демократизмът на българския народ и непреклонният стремеж на широките народни маси към по-добър живот и елементарни човешки правдини, е класовата борба.
Средновековна България била феодална държава с класови експлоататорски отношения. И съвсем естествено било насилието
339
и произволите, експлоатацията и потисничеството на феодалите да срещнат съпротивата и противодействието на селячеството и на градската беднота. Тази съпротива, тази борба на отрудените маси изпълва цялото средновековие. Формите и изявите ѝ били различни, но най-голямо обществено въздействие имали ересите и въстанията.
Българското богомилство като най-масовата и най-продължителната форма на класова борба е явление с огромно значение не само в живота на българския народ, но и на средновековното селячество. Достатъчно е само да се спомене, че от всички средновековни ереси богомилството се оказа най-пригодно към борбите на селячеството против феодалния гнет и експлоатация; че богомилската книжнина се разпространи и в другите европейски страни; че много от западните еретици били наричани „бугри”, те. българи. България станала всепризнат център на европейските еретици през средните векове.
Тук му е мястото да се посочи, че и от средновековните селски въстания най-голямото движение пак било в България. В Европа няма друго селско движение, което да е обхванало цялата територия на една страна и в което въстаналите селски маси да са поставили своя вожд начело на държавата, както това станало през XIII в. в България чрез селското антифеодално въстание на Ивайло.
Тази демократична линия на развитие на българския народ още повече изтъква и подчертава онова голямо значение, което българската държава е играла в живота на средновековна Европа.
В годините на османското иго, когато българският народ загубил своята политическа свобода, тази демократична линия на развитие се сляла в едно с политическата борба за освобождение, за възстановяване на българската държава. Държавната традиция сред българите не изчезнала, а това било сигурна гаранция, че рано или късно те отново щели да имат своя собствена държава. Така още един път била потвърдена голямата истина, че българският народ винаги е живял със спомена, че е имал и ще има държава.