105. В СЕЛО МИШИНО, КОЧАНСКО

Втората вечер четата трябваше да замине обратно. И аз с разрешението на войводата Славчо Ковачев заминах с четата, за да изпитам четническия живот и да се ява в помощ с каквото мога на четниците, по-скоро на своя любим другар съученик Коце Арсов. След като всеки от четниците награби по две-три-пет пушки – кой колкото се наемаше според силите си да пренесе – заедно със съответното количество патрони тръгнахме на път.

На другия ден към обед пристигнахме в с. Мишино. Деня прекарахме в една къща, съвършено изолирана в една от селските махали. Там прекарахме деня и нощта. На другия ден следобед часовоят забелязал, че към селото идват стражари.

Ние помислихме, че четата е издадена и Славчо Ковачев разпореди всички да се приготвят за стрелба. Докато четниците да се облекат и разпределят, стражарите в редица наближаваха до къщата.

Имаше пред къщата много дебел сянг.
Стражарите вървяха един след друг, като минаваха по едни и същи стъпки, направени от първия стражар. Преди да стигнат до къщата, посрещна ги един селянин, когото стражарите започнаха да разпитват. Селянинът съвършено спокойно и хладнокръвно им отговаряше, като с ръка им посочваше дирята на стъпките на другата страна. Изведнъж стражарите, вместо да влязат в къщата, взеха друго направление и се отдалечиха.

Ние всички бяхме готови за стрелба, но само наблюдавахме и се зачудихме защо стражарите се упътиха по друго направление.

След малко селянинът дойде при нас в къщата и ни каза, че стражарите го питали чии са тези стъпки на снега – да не са комитски. Селянинът им казал, че те не били комитски, а че преди няколко часа друга една група стражари, идещи откъм Кочани, минала през селото и се упътили към с. Саса. С тази своя досетливост и хладнокръвие селянинът заблудил стражарите и те помислили, че наистина техните другари, които излезли заедно с тях от Кочани, но се упътили по две различни направления – са се разминали и се упътили към с. Саса с надеждата, че там ще намерят групата, ще се видят и пак по две различни посоки ще се приберат в Кочани, след като са изпълнили служебния си дълг да проверят дали минават чети покрай граничните села. А всъщност всеки три-четири дни от България за Турция и обратно минаваха чети. Но махалите, в които квартируваха четите, бяха така организирани, че мъже, жени и деца знаеха кога имаше някоя чета в селото и всички като очите си пазеха четите.

Курирът, домакинът, воловар, козар или овчар – всички чрез специални условни думи (пароли) отблизо или отдалече един на другиго си даваха знаци и по тоя начин даже когато в самото село имаше стражари, войници и пр. четата по 1 – 2 дни престояваше в същото село без да можеше да се разбере от противника.

В планинските места на Македония населението е много по-будно, отколкото това из полските села. Планинецът е хитър, изобретателен – видно от тая нищожна наглед случка, която спаси живота на няколко четници, пък и самите стражари от една страна, а от друга – и селото от една афера.

Следващата нощ четата с прехвърленото през границата оръжие и муниции замина към Кочанското поле, Щипско, а аз с един куриер се отбих пак в с. Саса при Геро. Там получих известие от Кочани, че по-голямата част от динамита е вече прибрана и че след като се прибере остатъкът цялото количество от оризови чували ще се препрати във Велес, откъдето се очакваше да пристигне Тодор Органджиев и започне пренасянето му. В същото писмо Т. Александров ми съобщаваше, че той като представител на Кочанския окол. револ. комитет заедно с Григор Манасиев, учител и бивш ръководител в гр. Кратово, искат да се срещнат с мене и Стоил Антов, за да ги осветлим и разменим мисли по подготвящите се събития през настъпващото лято. Аз извиках от Кюстендил Стоил Антов и заедно с него пак през с. Сажденик – Саса, отидох в с. Оризари (Кочанско), където трябваше да дойдат Тодор Александров и Григор Манасиев.

106. ЕДНА СРЕЩА В С. ОРИЗАРИ (КОЧАНСКО)

Един неделен ден в с. Оризари пристигнаха Тодор Александров и Григор Манасиев. Четиримата обстойно разисквахме по всички въпроси, засягащи Кочанско и Кратовско. Ние, като им съобщихме, че въстанието е почти предрешено, че много чети заминават по всичките райони, че пролетта носи изненада, те останаха смаяни.

Т. Александров ни каза, че по едно приблизително пресмятане за Кочанско са необходими около 4000 пушки. Григор Манасиев каза същото за Кратовско. Не оставаше, освен да се организират и екипират две отделни по-големи чети, които изключително да се заемат с подготовката на населението в Кратовско и Кочанско.

Ст. Антов като бивш няколкогодишен ръководител в Кратовско се определи да влезе в кратовската чета, а Гр. Манасиев му съобщи, че още при първите раздвижвания и той ще стане нелегален и ще се присъедини към четата. Оставаше Тодор Александров в споразумение с кочанското ръководно тяло да решат окончателно за формирането и екипирането на кочанската чета. Тъкмо тогава привършвахме разискванията – това беше в самата черква в с Оризари – дойде селянин, който съобщи на двамата учители ръководители, че в селото влязла войска начело с един полковник. Ние помислихме, че сме открити и бързо-бързо едва се сбогувахме.

Тодор Александров и Григор Манасиев като легални излязоха от черквата и отидоха в къщата на селския учител Григоров, който тоже беше наш интимен приятел още от Скопското педагогическо училище. Александров и Манасиев шяха да представят своето дохождане в селото като гости на учителя Григоров, където ще прекарат деня.

Ние двамата останахме в черквата и бяхме почти напълно убедени, че ще бъдем открити. Затворихме отвътре входната врата и смятахме, ако ни открият, поне два-три часа ще се съпротивляваме, докато бъдем убити.

През един прозорец на черквата наблюдавахме какво щяха да правят офицерите. Очаквайки да обкръжат черквата забелязахме, че полковникът и останалите офицери се спряха пред една къща и седнаха на чардака. След малко всички войници навлязоха в няколко къщи.

За нас стана явно, че пристигането на потерята не беше за нас, а със съвсем друга цел. Това научихме едва привечер, когато клисарят дойде при нас и ни даде едно писъмце на местния учител-ръководител, че полковникът – началник на кочанския гарнизон – с около една дружина пристигнал в селото, за да разквартирува войниците, които трябвало да останат за по-продължително време в с. Оризари като по-централно място, откъдето могло да се наблюдава движението на четите в Кочанско и Винишко.

Ние се успокоихме, но още същата вечер трябваше да излезем от черквата и да напуснем селото.

Един-два часа след залез слънце аз и Ст. Антов при съвсем ясно небе и пълнолуние се упътихме към близката до селото рътлина на към границата.

Дълго след нас селските кучета лаеха, а войниците като нови в селото навярно смятаха, че дружният кучи лай се изразява в такъв демонстративен начин срещу луната или поради това, че в селото беше влязла войската.

Едва призори стигнахме в с. Саса, където намерихме пристигнала четата на Борис Сарафова.

Цялата чета беше добре екипирана, а самият Борис Сарафов, гиздаво облечен, беше много бодър и весел. Тук в с. Саса в махалата Сарафци за последен път видях Борис Сарафова. Той с четата си същия ден (28.I.1903 год) при свечеряване замина по направление към Малешевско, с. Владимирово, където при местността Касапли на 12.II даде и първото сражение.

107. СНАБДЯВАНЕ С ПАСПОРТ

Заедно със Ст. Антов престояхме още два-три дни в с. Сажденнк и се прибрахме в Кюстендил. Ст. Антов се зае с формирането и екипирането на кратовската чета, а аз се заех да се снабдя с редовен паспорт. Аз не бях записан в никоя община. Като емигрант нямах никакви документи, следователно, аз можех да взема паспорт само на чуждо име. За тази цел аз се обърнах към моя съгражданин и приятел, тогава учител в с. Четирци, Георги Манасов. Казах му, че ми е необходим един редовен паспорт, обаче тъй като не съм записан в никой общински списък, а освен това понеже не съм още отбил военната си повинност, по никой начин не ще мога да извадя паспорт на мое име. Георги Манасов ми каза, че ще ми услужи, обаче грижата за изваждането на паспорта оставаше на мене.

Той извади от общинското управление едно удостоверение, че отбил военната си повинност и че удостоверението му е нужно, за да се снабди с паспорт. Аз взех удостоверението и се върнах в Кюстендил.

Чрез мои познати аз се сприятелих със секретаря на околийското управление с цел да го подготвя да не ми пречи при изваждане на паспорта.

Аз подадох заявление, с което поисках да ми се издаде паспорт и приложих удостоверението. Околийският началник сложи резолюция да се издаде паспортът и аз се явих пред секретаря. Последният, предварително подготвен, приготви паспорта като на определеното място писа моите отличителни белези. При това положение паспортът беше полуфалшифициран. Аз получих паспорта и от тоя ден трябваше да запомня много добре, че не съм вече Павел Шатев, а Георги Манасов.

Заминах за София, а след малко, през февруари 1903 година получих известие от Солун, че динамитът е пренесен вече във Велес и че оттам в тенекии, които уж съдържат маково масло (шарлаган), другарите от Велес трябваше да го препратят в Солун.

Динамитът, поставен в специални тенекии, чрез експедитора на гарата Илия Малинкин се препрати в Солун, но поради напредналото време и обстоятелството, че динамитът беше в малко количество, решихме работата да се ограничи само в Солун. Нямаше нужда да се ангажират и излагат всичките другари гемиджии в Пловдив и Велес. Аз и Д. Мечев трябваше да заминем за Солун, тъй като почти всичко беше готово, пък и нямаше вече какво да правим в София и Кюстендил.

108. ПРЕЗ ОДРИН НА ПЪТ ЗА СОЛУН

Аз трябваше да замина по-рано, а след мене и Димитър Мечев. Към 15 февруари 1903 година аз заминах за Пловдив, където престоях един ден, за да визирам паспорта си в пловдивското турско консулство. На 18 февруари аз минах границата при Любимец (Хебибчево) и вечерта бях вече в Караагач. От Одрин трябваше да взема другия влак и останах 5 – 6 часа да чакам на гарата. За да прекарам по-лесно времето, отбих се в един локал, където имаше доста публика и оркестър. Седнах на една маса, поръчах си кафе и запуших цигара. В тоя момент музикантите започнаха да свирят една по това време много популярна турска песен и цялата публика сякаш се съживи. Музикантите пееха

Чаре булан олмзди бу ярая
пек язик олди беаи бу чарея...
гелди куршум, алди беним фесими,
пек язик олди... Нури бей. И пр

Оживлението в залата ставаше все по-голямо и по-голямо, а музикантите певци, като виждаха, че публиката е доволна от песента, която беше тъй популярна в Одринско, просто си раздираха гърдите и гърлата от пеене.

Аз имах много мили спомени от Мерджанов и Соколов и като че ли с електрическа бързина през моето въображение мина цял низ от нашия живот в Цариград, когато копаехме канала под Банк отоман. И почти унесен, без да слушам повече песента, аз си разсъждавах. Е!... Къде сте сега Мерджанов и Соколов? Вие почивате, след като геройски умряхте за свободата на родината, но бъдете спокойни, ние, останалите още живи ваши другари, продължаваме вашето свято дело. Аз за момент се радвах, че вече отивам да изпълня заедно със своите другари нашата мечта – хвърлянето на Банк отоман във въздуха – макар и една десета от онова, за което Слави Мерджанов по цели дни и месеци бълнуваше. В тоя момент в гърдите ми забушува глух и непримирим плач за скъпите другари. А певците продължаваха:

Аман полиц съкма беним колуми
Бен билирим... хапсанепън йолуни...

Времето наближаваше за тръгване на трена. Аз отидох на гарата и се подредих с останалите пътници, които чакаха реда си да минат пред двама чиновници, единият полицай, а другият военен, които грижливо преглеждаха пътническите документи на всички пътници и отбелязваха имената, годините и месторождението на пътниците. Дойде и моят ред. Аз подадох паспорта си на полицая, той го прегледа и ме вписа в регистъра, а след това го предаде на военния до него, който от своя страна отбеляза нещо и ми повърна паспорта. През всичкото време аз смирено чаках пред тях и умело наблюдавах дали ще се усъмнят в нещо. Взех си паспорта и отидох при гишето да извадя билет. В тоя момент военният ме повика и аз, почти треперещ от страх, се доближих до него и очакващ още същия момент да ме арестува, мислейки, че са разбрали, че съм с чужд паспорт. В подобни моменти очите на страха са големи... Обаче вместо да ме пита за нещо и вместо да ме арестува, както си мислех, офицерът повторно прегледа паспорта ми, отбеляза нещо в една от графите и пак ми повърна паспорта. Аз се успокоих и бързо се упътих към перона на гарата и се качих във влака. След 10 – 15 минути влакът потегли и постепенно се засилваше, а Одрин с околностите си се изгубваше в тъмнината.

Застанал на прозореца в купето, аз наблюдавах околностите на Одрин и вземах последно прости от Слави Мерджанов и П. Соколов.

Сутринта пристигнах в Дедеагач, където се качих на друг влак и вечерта пристигнах в Солун. Слязох в хотел "Салоник-Вил", находящ се непосредствено при самата гара и чийто съдържател беше един италианец. Тоя хотел ми беше предварително посочен от другарите. На другия ден оставих шапката, поставих един фес, който носех със себе си в куфара и излязох низ града.

През деня се видях с почти всички другари, които ми съобщиха, че почти всичко е готово и вече на привършване. Освен това те ни дадоха подробни сведения за всичко извършено, а аз от своя страна им докладвах извършената от мене работа.

109. МИНИРАНЕТО НА БАНК ОТОМАН

Оше първите дни след моето пристигане всичкия динамит – стар и нов, – поставен в единадесет газени тенекии, добре натъпкани, подредени под прав ъгъл, от едната страна пет, а от другата в шест тенекии, подредихме в канала под самите основи на банката. Две от тенекиите се свързаха с два отделни дълги бикфордови фитили, които през канала отиваха до избата и на краищата им поставихме около 200 – 250 г нобелов динамит във валчеста като крушка форма, а краищата на фитилите окачихме чрез един гвоздей на стената, готови за запалване. По тоя начин минирането на банката беше напълно гарантирано.

За още по-голяма сигурност редовно през деня и нощта в избата стоеше по един от нас, за да не би по някоя случайност да се открие и в такъчв случай, преди още да започне обискът в дюкяна, "часовоят" долу в избата трябваше просто само с една клечка кибрит или пък с цигарата си да запали нобеловия динамит, който гори като смола и в разстояние на 5 – 6 минути щеше 100 % да запали и двата фитила, а следователно да възпламени и целия взрив, който беше под самите основи на Банк отоман.

Макар и нелегален, аз ходех в Солун открито. Често пъти срещах мои познати, с които разговарях. Аз не казвах, че се именувам Георги, а приказвах като Павел, тъй като така ме знаеха всички мои познати.

Настаних се в една квартира близо до българската черква "Св. Кирил и Методий".

Ние очаквахме пристигането на Димитър Мечев, който трябваше да мине през Ниш, Скопие, Велес, тъй като с чуждо име не можеше да мине през одринската гара, където мнозина го познаваха с друго име. Неговото минаване и през Скопие – Велес беше съпроводено с известен риск, но все пак беше по-безопасно, отколкото ако минеше пред одринската гара.

110. ПРИСТИГАНЕТО НА ДИМИТЪР МЕЧЕВ

Ние знаехме пестеливостта и скромността на Д. Мечев, който в пазенето на парите на нашата група отиваше дотам, че просто беше станал голям скъперник, че му бяхме писали да се облече по-прилично, като си вземе нови дрехи и на всяка цена да пътува във II класа.

Димитър Мечев от прекалена предпазливост в разстояние на една седмица два-три пъти взел по една по-силна доза английска сол нарочно да разстрои стомаха си, за да може да промени цвета на лицето си. Обаче, нови дрехи не взел, тъй като "скоро щяло да се мре", а купил от битпазар един син балтон. По такъв начин той си взема яка и връзка, облича синия балтон, поставя си сини очила и така дегизиран взема билет II класа и тръгнал за Солун.

Ние предварително знаехме кога ще потегли и с нетърпение го очаквахме. Пред опасността да бъде познат между гарите Скопие – Велес и Солун, ние четирима души от групата с нетърпение го чакахме на солунската гара.

Решихме, ако Д. Мечев бъде открит или арестуван още при излизането му от външните врати на гарата, двама от нас – Вл. Пингов и Илия Тръчков – да хвърлят по една бомба, чийто трясък да предизвика паника пред площада, където бе публиката и файтоните, а през това време Д. Мечев с помощта на останалите двама да се изскубне от ръцете на полицейския, а ако това бъде невъзможно, тогава да се убие полицейският. За по-голяма сигурност Орце Попйорданов през настъпващата нощ остана за "часовой" в магазина, а аз и Константин Кирков заедно с Вл. Пингов и Ил. Тръчков отидохме да се бием на гарата.

Вл. Пингов и Илия Тръчков трябваше да чакат пред външните врата на гарата и да наблюдават един по един пътниците, които излизаха от вратата на гарата. А аз и К. Кирков се спряхме на улицата, която изхожда от площада пред гарата и около един километър върви покрай рекичката. Нашата задача беше щом чуем гласа на бомбите, които трябваше да хвърлят Илия Тръчков и Вл. Пингов и ние да хвърлим една, че цялата публика, хора, файтони и пр., които стояха на площада пред гарата да не могат да бягат по единствената изходяща улица, която върви към града. Ние един час преди пристигането на влака бяхме вече при гарата и чакахме.

Влакът пристигна, обаче все още пътниците не бяха почнали да излизат. Ние с нищо не можехме да си обясним защо 10 – 15 минути от пристигането на влака пътниците не се явяваха.

111. ЕДИН "СГОДЕН СЛУЧАЙ"

Със същия влак се пренасяли тленните останки на руския консул Григори Степанович Щербин, убит в Митровица (28.III.1903 г.).

При гарата имаше много полицаи, защото цялото консулско тяло беше излязло да посрещне и съпроводи убития руски консул. Тялото на убития бе поставено в специален ковчег, след който вървяха всички консули и по-висши чиновници, а пред ковчега – един гръцки владика със седем-осем души свещеници.

Шествието от площада на гарата мина по улицата за към града, а ние двамата с Константин Кирков с по две бомби в джобовете на горните ни палта стоим покрай същата улица и наблюдаваме.

– Ако Д. Мечев е арестуван, скъпо ще го платят. Ей виж ги всички консули, които ние търсим, са събрани на едно място и минават ей пред нас. Не остава освен да хвърлим само по една от тези, които, носим и ще паднат може би половината!... Такъв случай не ще ни се удаде! – ми каза Константин Кирков.

И наистина за нас това погребално шествие беше едно голямо изкушение. Церемонията мина, файтоните почнаха един след друг да минават, а ние стоим покрай улицата и уж от любопитство наблюдавахме минаващите, като непрекъснато държахме ръцете си в джобовете на палтото и всеки миг очаквахме да чуем гърмеж... за да почнем и ние.

Изведнъж в един файтон Илия Тръчков, Владо Пингов и Д. Мечев минаха, поздравихме се отдалече. И по тоя начин пристигна в Солун многоочакваният другар Д. Мечев.

След като измина файтонът, аз с Константин Кирков се упътихме към града и през всичкото време коментирахме погребалното шествие, което преди малко мина пред нас.

Разговорът ни беше полушеговит, полусериозен. К. Кирков няколко пъти преповтори, че неарестуването на Д Мечев за нас коства повече, отколкото ще коства по-сетне неговото "свободно" влизане в Солун, защото банката е "преосигурена", а ние четиримата с по една-две бомби щяхме да уязвим европейските дипломати и турската власт повече, отколкото са всички останали бомби, които имахме вече готови за хвърляне на наше разположение.

– Такъв случай няма вече никога да ни се удаде! – с горест на душата говореше К. Кирков.

Когато запитахме Д. Мечев как е минал през време на пътуването, той ни разправи, че за малко щял да бъде открит, като ни разправи следното:

– Преводчикът при скопското вилаетско управление Исмаил ефенди, родом от Велес, с когото се познавам от дълги години, пътуваше от Скопие за Велес и по една случайност влезе в същото купе, в което бях и аз. Щом го видях, цял изтръпнах. През време на пътуването от Скопие до Велес държах ръката си на една от бузите и се преструвах, че ме боли зъб [1]. Притисках си ръката само и само да не ме забележи и влезе с мене в разговор, защото щеше да ме познае по гласа, та като слезе във Велес едва можах да се успокоя – завърши Мечев.

Исмаил ефенди даже и не подозира, че терористът Д. Мечев ще се реши да пътува така "свободно" с влаковете на падишаха и да минава през родния си град Велес и като го е наблюдавал през цялото време нито е можал даже да си помисли, че може да има хора, които рискуват с главата си.

112. РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ДИНАМИТА И ПРИГОТОВЛЕНИЕТО НА БОМБИ

И така, ние всички се прибрахме. Всичко, което можеше да се подготви беше направено. Само че въпреки всичките ни усилия и всички разходи, ние не можахме да се снабдим с достатъчно количество динамит, за да изпълним акцията в този размер, в който проектирахме. Голямото количество от 1000 кг динамит пропадна, а цялото количество, с което сега разполагахме – стар и нов – мелинит беше около 300 кг. От тях около 250 кг се постави под банката, а от останалото количество аз взех 11 – 12 кг, предназначен за изгарянето и бомбардировката на парахода, а с останалите 20 – 25 кг се приготвиха 70 – 80 бомби, тъй като 10 – 12 железни бомби, сферически, по произход от "фабриката" в с. Саблар и прибрани оттук-оттам, не бяха достатъчни. За целта ангажирахме две железарчета кукушани, много добре нам познати и доверени лица, които за няколко дни изрязаха няколко килограма по-дебели обикновени стоманени пръчки, от които приготовлявахме бомби.

Един четвърт килограм или само 125 г мелинит, обвит в 6 – 8 къси, специално направени стоманени пръчки, обвити добре и пристегнати с железен или меден тел, представляваха по-голямата част от нашите бомби, с които трябваше да си служим.

Тези бомби, така направени, не можеха да направят разрушение, обаче за трясък и за всяване на паника бяха доста пригодни, защото лесно се палеха с късите бикфордови фитилчета, на края на които имаше колкото един орех нобелов динамит и при избухването стоманените пръчки се пръсваха на много дребни парчета, които по всички посоки действуваха като куршуми. При това положение не оставаше друго, освен да се предначертае един план за изпълнението на акцията само в Солун. Другарите във Велес, Пловдив и другаде нямаше защо да се ангажират, тъй като беше излишно, пък най-главното липсваше динамит.

Другарите в Пловдив предварително знаеха, че по липса на динамит те нямаше да вземат участие в акцията, обаче другарите гемиджии във Велес до последния момент разчитаха, че все ще можем да отделим някоя част от динамита, за да могат и те – по тяхна инициатива – да направят нещо в Скопие и Велес. Напразно те чакаха. Ние повече от 5 – 6 кг не можахме да им дадем, тъй като тоя не стигаше даже за нашата акция в Солун.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. По това време купетата във вагоните бяха отделни. Всяко купе имаше врата за излизане вън и в другите купета на вагона не можеше да се отива.