МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

121. ПЛАНЪТ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ

Освен парахода "Гвадалкивир" трябваше да се бомбардира и зданието на Банк отоман, под което вече имаше готов за възпламеняване взрив. Едновременно с взрива под Банк отоман трябваше още на едно място да се предизвика пожар. Определи се да бъде подпален Бошнак хан, след това трябваше да се разруши големият резервоар при фабриката за светилен газ. Знакът за започване на всичко това трябваше да се даде с разрушаването на водопроводните и газови тръби, които минаваха под малкия мост, находящ се близо до Серската гара върху малката рекичка, която на 20 – 25 м се вливаше в морето.

Разрушаването на газовите тръби се налагаше, за да се създаде по-голям смут и паника, а едновременно с това да се даде знак за започване на акциите. Разрушаването на водопроводните тръби пък се налагаше без друго, за да не могат да се  потушат двата пожара в Банк отоман и Бошнак хан. Така целият град щеше да остане без сладка за пиене вода и изведнъж щеше да потъне в тъмнина [1]. След като всичко това се привършеше, всеки атентатор според обстоятелствата трябваше по улиците и главните локали да хвърли по няколко бомби, като всеки си избере мястото и начина как да умре в бой с жандармерията, полицията или войската.

122. В ОЧАКВАНЕ НА ПАРАХОДА "ГВАДАЛКИВИР"

От една седмица ние очаквахме с голямо нетърпение пристигането на французкия параход "Гвадалкивир". Най-последните дни за нас бяха дни за същинска почивка. Сравнително спокойни, по-голямата част от времето си ние прекарахме в разходки из града и новия квартал "Пиргите". Често пъти вечерно време по квартирите ние се прибирахме доста късно.

Един ден с К. Кирков се заприказвахме и останахме доста късно през нощта. К. Кирков пожела да остане да пренощува при мене в моята квартира, за да продължим разговора си. Прибрахме се и легнахме на единствения креват. Още в самото начало, без да желаем подкачихме разговор по една тема, върху която той и аз неведнъж се бяхме изказвали и както той знаеше моето становище, така и аз знаех неговото. Въпреки това обаче пак заговорихме на тая тема и още в самото начало влязохме в пререкания. Докато той по принцип настояваше, че без друго трябва да се умре, аз поддържах своето становище, че това трябва да стане само в краен случай, когато няма абсолютно никаква възможност никой от нас да се спаси – тогава да се предпочете смъртта. Кирков, освен че не се съгласяваше, но почна да ме иронизира, на което, разбира се, и аз му отговарях. Излишно беше да продължаваме този спор. Угасихме лампата, малко време замълчахме и сме заспали.

Сутринта се събудихме малко по-късно от обикновеното време и пак с приказки, смях и ирония продължихме разговора. Към 10 часа тръгнахме на разходка към Пиргите и по целия път приказвахме и се шегувахме. Ние вървяхме по крайбрежната улица, по която вървеше и трамвайната линия. Времето беше хубаво, слънцето печеше, почти всичко беше почнало да се зеленее, а морето беше съвсем тихо и повърхността му светеше като огледало, в което се отразяваха със своята яркост съживителните пролетни слънчеви лъчи. В тоя момент К. Кирков, поглеждайки към морето, ми каза:

– Павле, ей това море може да те изяде. Ти ей там нейде ще умреш.
– Да може би, но това ще бъде от немай-къде по необходимост, тъй като аз не ще мога да скоча от парахода на брега. Естествено такава смърт е добре дошла. Но ти, Коста, поради твоята теория за смъртта кой знае къде и как някой алябак – така наричахме турския войник анадолец – ще те промуши с шика на пушката си и ти ще паднеш като някое... Сякаш нашите тела са нещо като труповете на животните и безразлично е как и къде ще бъдем убити и захвърлени... Най-сетне и ние имаме майки, бащи, братя и сестри, които дълбоко и горко ще ни оплакват.
– Тъй ли?! – с ирония ми отговори К. Кирков.

Аз исках на всяка цена за последен път вече да предизвикам К. Кирков и по тоя начин да го склоня да възприеме моето гледище. Но напразно! Кирков не даваше и дума да се каже по тоя въпрос повече, защото той беше решил с извършването на атентатите да умре.

– Ти, Коста, от фанатизъм към своето революционно гледище не изпрати даже един портрет на домашните си, та сестра ти Анисия ти беше писала едно дълго и трогателно писмо... Признай, Коста, че не си прав и че твоите възражения и аргументи както по отношение за неизпращането на портрета, така и относително твоята теория, че ще трябва на всяка цена да се умре при извършването на атентата, ако не е съвсем погрешна, то поне че е несъстоятелна.

Коста ме изгледа с един особен поглед. Никога не бях го виждал в такова състояние. В тоя момент той беше чудно хубав, само че очите му издаваха неговата тъга. Той продължително ме гледаше с един мил, приятелски поглед, като че ли ме съзерцаваше. Ни дума не се отрони от неговата уста... Може би в тоя момент той мислено се беше пренесъл в своя хубав роден Велес и си въобразяваше, че се намира при своите родители, братя и сестри, които толкова много го обичаха и просеха от него милост да им изпрати поне един портрет, та на портрета да се радват и да го обливат в сълзи. Може би, казвам, моите напомняния за неговата сестра Анисия го за момент измениха и той пред близката смърт изживяваше мислено във въображението си със своите домашни и вземаше последно прости, защото той в тоя момент сияеше от неизменна радост, която бликаше в хубавите му очи. Той като че ли не чуваше какво му говоря, като че ли това не се отнасяше ни най-малко за него, той не искаше пред прага на смъртта да се покаже макар и за момент слаб духом. Бързо лека усмивка проигра на лицето му и той игриво се обърна към мене с думите:

– Павле, погледни насреща!

Обърнах се и видях няколко ученички, излизащи от италианското девическо училище, което се посещаваще изключително от млади момичета на 16 – 18 години, дъщери на по-видни и богати семейства в Солун. Те бяха хубави момичета, гиздаво облечени и някои от тях бяха туркини. Те застанаха на самата врата и се разглеждаха.

– Кажи как ги намираш? – повтори Кирков.
– Хубави, много красиви и чудесни момичета, в цвета на своята младост – отговорих аз.
– Е ,кажи сега... как да се умира! Виж... Виж... едно от друго по-хубаво, по-гиздаво – каза Кирков с ирония и ме изгледа право в очите.

И двамата почнахме да се смеем и шегуваме и бяхме доволни, че през време на разходката можахме да се полюбуваме на тези млади момичета: българки, туркини, еврейки, италианки и др.

123. НА ПЪТ ЗА "ГВАДАЛКИВИР"

На определения ден параходът "Гвадалкивир" пристигна в пристанището с няколко часа закъснение и спря далеч от брега. На другия ден рано сутринта само с един куфар аз излязох от квартирата си с файтон за към пристанището. В куфара имаше няколко ризи, гащи, чорапи, между които се мъдреха и две томчета от "Клетниците" на Виктор Юго, издание на Библиотек насионал. Динамитът, около 11 – 12 килограма, разпределен на малки плоски четвъртити парчета, обвит в хубаво хасе, бе прикрит към двете вътрешни страни на куфара и прикрит отгоре с двата вътрешни капака на куфара, а по средата – от едната страна на куфара – бяха наредени дрехите, книгите и пр. Това беше моят "гардероб". В един от ъглите на куфара беше прикрит краят на фитила, който скопчваше един от пакетите с динамит, а на края на фитила имаше около 10 – 30 г във форма на лешник "топчица", нобелов динамит, обвит в хартия. Това беше направено в случай, че при прегледа на митницата някой по-наблюдателен стражар се усъмнеше в тежестта на куфара и пожелаеше да види всичко. Аз за един миг трябваше само да поставя цигарата до малката с нищо незабелезваема точица в самия ъгъл на куфара и взривът за по-малко от една минута щеше да стане, тъй като фитилът беше добре маскиран (укрит) и беше дълъг 2 – 3 см.

Минавайки с файтона покрай кея, всичките другари – с изключение на Орце Попйорданов, който нарочно на този ден беше останал за "часовой" в тунела под Банк отоман – стояха пред едно кафене, седнали на чаша ракия, за да видят как параходът щеше да потъне или да изгори и да се напият по една-две чаши ракия за "бог да прости". При раздялата ни всеки каза по нещо с пожелание за успех. И аз трябваше да кажа нещо, та в доста равълнувано състояние заявих на своите другари, които смятах, че за последен път виждам, следното: "След малко над морето ще се развее черно-червеното огнено знаме на смъртта, а вие гемиджиите ще откриете и ще водите сражението. За резултата и за последиците няма какво да мислите. Нека историята да преценява."

Оставаше да мина през още едно митарство – митнишкия преглед. Аз отидох на пристанището и най-напред трябваше да покажа паспорта си на един полицай, който по установения ред вписа в един регистър името ми, презимето, номера и датата на паспорта и пак ми го повърна. Аз с шапката си любезно му благодарих. След това преминах през едно малко здание – митническото помещение, – където трябваше един от митническите чиновници да прегледа куфара ми. Аз бързо отворих куфара, оставих го на пода, разгърнах дрехите и му казах: "Заповядайте", като не изпущах цигарата от ръката си. Митничарят погледна някои вещи отляво, вдигна някои отдясно и с това се свърши целият преглед. Аз грижливо наредих пак дрехите, заключих куфара и го вдигнах с ръката си, без да го дам да го носи някой от хамалите, които си предлагаха услугите, за да вземат някой и друг грош. Разстоянието от митническото помещение до самия бряг на морето, където бяха лодките, беше около 20 – 25 крачки. Аз използувах това малко разстояние не за да спестя някой грош, а да не би някой от носачите да се усъмни в тежестта на куфара. Още от брега един лодкар взе куфара ми, постави го в лодката, а едновременно с това и аз бях вече в лодката. Аз веднага замолих лодкаря да кара по-бързо, без да чака друг клиент, като му казах, че времето напредна и параходът скоро ще потегли. Рабира се, съгласих се да му заплатя цялата такса. За десет минути лодката беше вече пред самите стълби на парахода "Гвадалкивир" и преди да напусна лодката, един полицай, седящ в една специална лодка при стълбите на парахода, пак потърси паспорта ми и след като видя, че е напълно редовен и заверен от пристанищната полиция, повърна ми го обратно и аз се качих на парахода. В тоя момент параходът изсвири и почнаха да вдигат котвата.

124. В ПАРАХОДА "ГВАДАЛКИВИР"

Пътувах с билет втора класа. Показаха ми една кабина No 5 и 7. Влязох в кабината, оставих куфара, заключих вратата отвътре и взех да се озъртам. Аз забелязах, че дъното на кабината беше над морското равнище, следователно и да запалех фитила, динамитът щеше да повреди само борда на парахода. Това нещо много ме смути. Размислих добре и вземах решението си: извадих от куфара скрития динамит в пакети, направих един общ пакет и го обвих в една хубава ленена кърпа. Пакетът беше вече готов и аз излязох от кабината и почнах да се движа по салона на II класа. Динамитът беше вече готов, когато пожелая да го възпламеня.

Почти по-голямата част от пасажерите бяха на палубата, тъй като тъкмо в тоя момент параходът почна вече бавно да се движи. В салона имаше една продълговата маса, върху която бяха поставени вестници и списания. Аз седнах при масата и взех един от вестниците, уж че чета нещо. Макар че държах вестници и уж четях, обаче поради настъпилия у мене смут, не виждах нищо пред себе си. Параходът тръгна и след малко щеше да излезе от пристанището. Кабината ми беше над морското равнище и аз все още не можех да се ориентирам и да взема решение точно на кое място ще трябва да възпламеня взрива, та ако не може параходът да потъне, поне да изгори и да се повреди. В тоя момент около масата, близо до мене, седна една млада дама. След това един продавач на бадеми и фъстъци ни покани да си купим. Аз отказах, но дамата взе една шепа и ги заплати. В същото време франнузойката дама заговори с мене и ми каза:

– Чудно нещо, бадемите и фъстъците в Марсилия са по-евтини оттук.

Аз се усмихнах, на което и тя ми отвърна с усмивка.

 – Така е госпожице, едни неща в Марсилия са по-скъпи, а тук по-евтини, и обратното – й отговорих малко смутено.

Французойката забеляза, че аз се смущавам и по говора разбра, че аз не съм французин и почна увлекателно да се разговаря с мене, като си подправяше ту косите, ту блузата. Аз й отговарях само с "да" или "не". Тя сигурно търсеше някой компаньон, с когото да разговаря из пътя и по-приятно да бъде пътуването й по море. Тя може би случайно се спря при мене, виждайки в моето лице един младеж, прилично облечен и приказващ горе-долу френски език.

Това нейно натрапено компаньонство ме извънредно ядоса, в себе си роптаех против нея и на себе си говорех: "Ето жената... дявола, който и в най-последния момент дохожда да ме изкушава и прелъстява..."

Не можейки повече да понасям компаньонството на французойката, аз нервно станах, упътих се към един от коридорите, обиколих през другия коридор и забелязах, че навсякъде бяхме над морското равнище. Не оставаше нищо друго, освен динамитът да се възпламени на такова място, че параходът да може поне да се запали и изгори, ако не можеше да потъне. Взривът трябваше да се постави по' към средата на парахода, и то колкото се може по-близо към машините. Оставаше ми да реша дали открито да запаля фитила или пък това да сторя скрито, тайно, без да може да забележи някой.

Към края на кабините, определени за персонала от II класа, в един ъгъл на парахода намерих място, където пакетът с взрива можеше да се остави и още в същия момент с цигарата си да запаля малкото късче динамит, който обязателно за една-две минути щеше да запали и изгори фитила и да възпламени взрива. Обаче тъкмо в тоя момент в коридора се разхождаше един от прислугата на парахода. Аз се уплаших от него, като предполагах, че ако той забележи моето отдръпване, а след това види, че фитилът изпуща дим, можеше бързо да издръпне фитила и да осуети готвения от мене с толкова труд, мъки и жертви атентат. В тоя момент аз застанах пред една желязна преграда и уж от любопитство наблюдавах как се движеха долу под пода на втория етаж машините, как един-два цилиндра и няколко колела се движеха с голяма бързина и как всичко се движеше като мравуняк по коридорите на парахода.

125. ВЪЗПЛАМЕНЯВЛНЕТО НА ВЗРИВА

Параходът вече наближаваше малкия "Кара-Бурун" и трябваше вече да реша, тъй като след малко параходът щеше да излезе от пристанището. В най-последния момент размислих и реших: когато служащият, който се разхождаше из коридора, щом стигне до противоположния црай на коридора, аз ще подпаля взрива с цигарата си и ще се оттегля покрай стълбата към другия коридор. Пък и служашият, даже да забележеше нещо, докато пристигне до края на коридора, докато забележи какво изпуща дим, взривът ще избухне, та и служащият пък и аз може би ще бъдем мъртви.

Щом стигна служащият накрай коридора, аз веднага запалих фитила с димящата си цигара. Неусетно се чу силен гърмеж, който силно ме притисна до стената. Почувствувах адски трясък и докато се съвзема, в машинното отделение избухна гъст дим. Една част от динамита продупчи борда на парахода, като откърти едно голямо колкото един обикновен прозорец парче желязо, а другата част от динамита възпламени машинното отделение.

Паника обхвана пътниците. Всички пътници по палубата и салона на II класа почнаха да тичат нагоре-падолу и едни други се питаха: "Какво стана?" Всички пътници бяха прежълтели и с настръхнали от страх коси. Уплахата беше неимоверно голяма. В тоя момент параходът взе силно и продължително да свири със своята сирена. Това беше знак, с който параходът известяваше, че е в опасност и търсеше помощ. Персоналът от II класа на парахода почна да тича, а ние, пътниците, стоим като вкаменени. Казаха ни да се качим на палубата, обаче пламъците бяха обхванали самата лествица, която беше най-близо до машинното отделение, където аз бях поставил динамита. С помощта на персонала ние бяхме извадени през стъклените отварящи се отверстия на салона на II класа и бяхме вече на палубата. Аз оттам забелязах как моряците изваждаха само пощенските торби, пакетите и багажа на пътниците. По това време забелязах един моряк, носеше моя куфар. Разбрах, че по заповед на капитана моряците се мъчеха да спасят само пътниците и багажите им и пощата. Всичко друго – стока, добитък и пр. – остана в парахода. Ние, след като излязохме на палубата, от двете страни на парахода спуснаха две спасителни лодки, в които влязохме една част от пътниците. Още когато нашата лодка стигна повърхността на водата, откъм брега на пристанището стигнаха две военни лодки с войници и офицер и с тяхно съдействие ние можахме да излезем от спасителната лодка и да влезем в лодката на войниците, за да може спасителната лодка още на два-три пъти да се вдигне и спусне, за да прибере и свали останалите пътници и персонала.

126. "ГВАДАЛКИВИР" В ПЛАМЪЦИ

След като параходът даде знак със своята сирена за тревога, за по-малко от един час откъм кея пристигнаха няколко лодки, а след тях прииждаха още много други лодки. Всичките пътници, служащи и моряци, които слязоха от парахода, едни от стълбите, други от спасителните лодки, се качиха в пристигналите лодки и наблюдаваха как параходът гори. Високи червени пламъци, смесени с пушек, се издигаха над парахода, а някои от мачтите почнаха да падат. Няколко матроси, работници и служащи бяха останали в по-ниските етажи на парахода и нямаха възможност да излязат от парахода. Цялото внимание на капитаните и на служащите беше как да улеснят останалите в по-ниските части на парахода работници и служащи.

От силния пожар параходът все повече и повече се нагорещяваше, а останалите в него работници, изолирани един от друг, през малките кръгли прозорчета отчаяно викаха за помощ, приповтаряйки: "Изгубени сме, изгубени сме!" Аз, заедно с един католически монах и една жена, бяхме в една лодка, в която имаше и един полицейски комисар. В този момент пристигна една лодка с бяло знаме, на което знаме имаше две черни букви "М. М.". Тази лодка беше на параходната компания и в нея стоеше един французин, който също дойде в нашата лодка, като по-голяма, за да може по-лесно да се разпорежда и разговаря с някои лица от персонала на парахода и някои от пътниците. Тоя французин беше секретарят на французкото консулство. Той приказваше с двама-трима матроси със силен глас, а след това и с капитана на парахода.

Наскоро след това пристигна и една моторна лодка, която влачеше след себе си друга по-голяма лодка, пълна със сладка вода. С една помпа почнаха да пръскат вода върху борда на парахода и то само на това място, което взривът беше повредил. В разстояние на половин час пръскаха вода с помпата върху това място, за да охладят само тази част от парахода, за да може един моряк да се качи и през пукнатината да влезе в самия параход, за да улесни останалите в долните етажи на парахода моряци. По това време в пристанището навлезе и белгийският параход "Пенелоп", който спря близо до горящия и обхванат от пламъци "Гвадалкивир".

С една лодка двама моряци от Гвадалкивир се качиха в парахода "Пенелоп" и взеха две големи брадви. С тези брадви единият моряк, който беше вече при борда на парахода, трябваше да разчупи една-две дъсчени прегради, през където само може да мине и се спаси един работник матрос, чийто живот беше в голяма опасност – той рискуваше след един час жив да изгори в парахода.

Аз наблюдавах през цялото време как параходът гореше и как мнозина от пътниците и матросите живо коментираха подпалването на парахода. В мнозинството си пътниците поддържаха, че пожарът е станал вследствие на това, че случайно са се повредили и пръснали парните котли.

За момент аз се обърнах към секретаря на французкото консулство и наивно го запитах: "Защо не пръскат вода върху парахода, който гори от всички страни?"

– Няма никакви средства за спасение, параходът ще изгори целият, но ние се мъчим да спасим хората! – рязко ми отговори секретарят.

Аз вътрешно в душата си се радвах, че целият параход щеше да изгори и че няма да има нито една човешка жертва, защото със своята акция никога не сме се стремили да даваме човешки жертви, още повече като се знае, че пътниците в парахода са невинни по отношение на нашата – македонската – кауза. Докато разговаряхме със секретаря на французкото консулство, морякът, който рискуваше да изгори жив стигна до мястото, където динамитът беше откъртил една доста голяма част от борда (коритото) на парахода и от цепнатината се хвърли във водата. Той бе добър плувец и почти гол с плуване се доближи до една лодка и след като лодкарят му се притече на помощ и го прихвана, той влезе в лодката, където веднага го увиха в едно вълнено одеяло.  Така че и най-последната вероятна жертва се спаси.

Пламъците все повече и повече се увеличаваха, грамадни огнени кълба се издигаха високо над мачтите на парахода, а ние с любопитотво наблюдавахме. След малко пристигна французкият консул господин Стег и още отдалече, забелязвайки секретаря, си го запита: "Какво има?"

– Ето, параходът гори! – отговори секретарят.
– На какво се дължи пожарът? Вярно ли е, че някой от парните котли е бил повреден? – запита консулът.
– Съвсем не, господин Стег. Ако пожарът бе причинен вследствие повреждането на парния котел, параходът трябваше да се възпламени най-малко след един-два часа, а ние какво виждаме – едновременно с гърмежа и пламъците се появиха. Най-сетне погледнете от какво е причинена тази дупка на парахода. Без друго това е впоследствие на някакъв експлозив! – отговори секретарят.

Консулът господин Л. Стег във възбудено състояние и с гневни жестове поправяше мустаците си, като след половин час си замина обратно към брега. Откъм кея непрекъснато пристигаха лодки с любопитствуващи и всички още с пристигането живо коментираха експлозията на парахода "Гвадалкивир". Повечето от тях бяха евреи, които изчисляваха материалните загуби, оценяваха парахода [2], стоката, която той носеше и пр. и повече заявяваха и приповтаряха:

– Парният котел се пукнал.

Даже полицейският пристав, който беше на нашата лодка взе да ни уверява и даже да доказва как след като се "пукнал" парният котел, е последвал пожарът.

В себе си аз се смеех на наивността не толкова на окръжаващите ме пътници, отколкото на наивността на полицейския пристав. Обаче в същото време си казвах на ума:

"Публиката вярва и твърди, че пожарът е станал вследствие на пукването на парния котел, обаче най-заинтересуваните – интелигентните французи – по разсъждения разбраха, че пожарът не е вследствие пукването на парния котел, а се дължи на съвсем друго обстоятелство. Думите: "Donc c'est un explosif" ме озадачиха и си казвах на себе си: "Французинът лесно не се лъже".

Времето напредна, повечето от мачтите вече падаха, а пламъните и димът все повече и повече се усилваха. Повечето от лодките взеха да се връщат и ние, останалите пътници, с една лодка тръгнахме към брега. Трябваше да отидем в помещението на "Messageries Maritimes", което беше при самия кей и препълнено с любопитни французи, евреи и др., които от балкона и прозорците – мъже, жени – с бинокли наблюдаваха как гори параходът.

Целият персонал вече беше преустановил работата и гишетата бяха вече затворени. След като ни взеха имената, съобщиха ни на другия ден да се явим сутринта пак в агенцията, за да си вземем багажите. По протежение на крайбрежната улиcа имаше толкова много хора, че едва можеше да се върви, а още по-малко да се забележи някой познат. Кафенетата също бяха препълнени, публиката по улицата на големи групи се движеше и едва трамваят можеше да циркулира.

Вечерта, както обикновено, градът се освети и цялото пристанище се осветяваше от пламъците на горящия параход. Понякога обикновеното любопитство по-скоро и по-лесно кара една част от хората несъзнателно да демонстрират без оглед на техните цели или идеи. Тъй беше случаят и тази вечер с любопитната публика в Солун.

"Големите събития, които станаха на 28, 29 и 30 април в Солун са много обезпокоителни, като се знае, че те са едно обмислено и добре подготвено дело на хора решени и готови да посрещнат всички евентуалности.

Тези събития са дело на Македонската вътрешна революционна организация, която има за задача да извоюва свободата на Македония...

Планът на Македонската вътрешна организация е много ясен. Тя иска да "спечели общественото мнение в цивилизования свят и да принуди западноевропейските държави да се решат на една интервенция". Тя смята, че ще постигне това като отчае правителството на султана и го накара да упражни кървави репресии, които ще смутят общественото мнение в Европа. Събитията в Солун са вероятно един от първите на една серия и може би наскоро ще се повторят в други градове, даже и в самата столица Цариград. Първата стъпка бе покушението на френския параход "Гвадалкивир" на компанията "Месажери Маритим".

На 28 вторник сутринта към 10,30 часа параходът "Гвадалкивир", командуван от капитан Комб, напускаше солунското пристанище на път за Цариград и Одеса. Приблизително един час след тръгването на парахода имаше една силна експлозия в отделението на машините, която предизвика силен пожар.

Откъм брега, немного далеч от който стана експлозията, се забеляза как параходът почна да дава тревожни знаци и полека почна да се връща обратно към брега, а едновременно с това стотици лодки се отправиха към парахода, а също тъй и един малък реморкьор "Суец", който първи се яви на помощ на горящия параход, който след като бе напълно обхванат от пламъците, се принуди да спре. Много бързо някои от пътниците и екипажът на парахода "Гвадалкивир" бидоха спасени. Обаче петима души от служащите моряци в машинното отделение, механици и огняри, обхванати от пожара, когато са чистили и измазвали разни части от движещите се машини на парахода, без да успеят да излязат от машинното отделение. От време на време се виждаха как си подават главите, за да дишат пресен въздух през някое от прозорчетата на техния вече затвор, малки кръгли прозорчета, през които в никой случай не можеха да се изплъзнат – да избягат. Положението им беше ужасно, адско. Реморкьорът "Суец" с една пожарникарска помпа се спря и почна със сладка вода да охлаждава тази част от парахода, където бяха нещастните моряци. От време на време през малките кръгли прозорчета им се даваше вода за пиене. Тяхното мъчение продължи повече от 3 часа, когато вече можа да се охлади една доста голяма цепнатина, образувана от взрива, през която можаха всички моряци да излязат и да се спасят. Веднага бидоха заведени в една болница и за щастие те не пострадаха, а чувствуваха съвсем слаби болки.

Параходът "Гвадалкивир" продължаваше да гори и целият изгоря, тъй като даже с доста силните пожарникарски помпи пожарът не можа да бъде угасен.

Още на другия ден се разбра, че бомбата, поставена в самия параход, била възпламенена от един пътник българин на име Георги Манасов, млад човек на 20 години, който бил арестуван и направил самопризнания.

На другия ден вечерта станаха още по-трагични събития."

Из сп. "L'Illyustration" от 16 май 1903

127. В ХОТЕЛ "ПАРТЕНОН"

С двама пътници отидохме да търсим някой хотел. По препоръката на единия отидохме в близкия до пристанището хотел "Партенон". Ние ангажирахме по едно легло и се прибрахме в стаите си. Вечерта, когато си събличах горните дрехи, не зная по какъв повод бръкнах с ръката си във вътрешния джоб на палтото и за голямо мое учудване намерих едно малко парче 5 – 6 см случайно останал в джоба ми фитил. Тоя фитил сигурно е останал в джоба ми още от квартирата ми или пък съм го отрязал като излишен, когато нагласих пакета с взрива в кабината на парахода – не можах да си спомня.

От напрежение на силите си през деня аз бързо заспах с намерение рано сутринта да стана, за да отида в квартирата на Константин Кирков и да вляза във връзка. Сутринта аз отидох в канцеларията на хотела и исках да платя таксата за пренощуването. Служащият любезно ме помоли да почакам малко, защото директорът на хотела бил още в леглото си.

– Вместо на директора, ще платя на вас – му отговорих.
– Все едно, обаче паспортът ви е в касата, а пък ключът е у директора – ми съобщи служащият.

Аз настоях да се яви директорът. Последният дойде и аз исках да се разплатя, обаче той замислено ми каза, че през нощта минал един полицейски [3] и заповядал никой от пътниците да не напуща хотела, докато не се яви в полицията. Аз енергично настоявах да ми се даде паспортът под претекст, че ще изпусна влака, който тръгва рано сутринта.

– Ако е за явяване пред полицията, аз ще се явя на гарата, това е все едно! – приповтарях аз.
– Добре, да помислим – отговори директорът.

След дълго колебание директорът на хотела се съгласи да ми даде паспорта и аз задоволен, след като си платих таксата в хотела, прибрах се пак в стаята си и взех да мисля какво изобщо да предприема.

Да остана в хотела – казах си аз – ще трябва да чакам да мине полицейският контрол, а пък от името или само от паспорта щеше да се разбере, че аз съм един от пътниците на "Гвадалкивир". Аз допущах най-лошото, а именно, че мога да бъда даже задържан, като най-напред щяха да ме запитат защо не съм отишел да си взема багажа – куфара – от параходната агенция. Ако ли пък през деня ме арестуваха чрез някои от детективите, непременно щяха да схванат нещо повече и просто от подозрение щяха да арестуват и някои от останалите ми другари: К. Кирков, Илия Тръчков, Владо Пингов и др. Ето защо реших да замина още същия ден с влака, уж пътувам за Враня, въпреки че турската виза на паспорта ми беше за Варна. Аз намислих, че в случай при пътуването ми във влака, където обикновено по това време ставаше проверка на пътниците, полицейският чиновник забележеше нередовността на паспорта ми, да представя, че аз исках виза за Враня, а пък по някоя фактическа грешка несъзнателно в паспорта е писано Варна. На турски език думите Варна и Враня се пишат с едни и същи букви, само че буквата елиф – а – се отбелязва с една права чертица, която стърчи горе над останалите букви и в първия случай стои един милиметър по-надясно, а във втория – по-наляво. Тоя възнамеряван отговор, разбира се, още в самото начало щеше да бъде един обикновен претекст. Аз исках на всяка цена да избягна арестуването ми тоя ден – сряда – тъй като изпълнението на цялата акция щеше да стане надвечер. Мислех си – да замина с влака и ако даже ме намерят по пътя, щяха да ме повърнат най-рано с другия влак, идещ от Скопие, а той пристига към 10 часа вечерта, когато всичко ще бъде свършено по отношение хвърлянето във въздуха на Банк отоман.

Почнах да привеждам в изпълнение своя план. От хотела с един файтон се отправих за скопската гара. По това време на входните врати винаги стоеше специален стражар и освен пътниците не пущаше обикновената публика в малкия салон на гарата, където ставаше записването на пътниците пред самото гише, където се изваждаха билетите. Пристигайки с файтон пред вратата на гарата, при това прилично облечен с шапка, стражарят ме взе за някой пътник европеец и аз бързо влязох в салона, като хладно с шапката си поздравих стражаря. Обаче вместо да застана в редицата на пътниците, които един по един бавно минаваха пред полицейските чиновници, а след това изваждаха билети за пътуване, аз направо се отбих в бюфета. Седнах на една от масите и чаках да бие третият звънец и от бюфета да вляза направо в трена, без да има нужда да се разхождам по перона на гарата, където имаше един-двама полицаи за поддържане на реда и често пъти от прекалена ревност любопитствуваха, като запитваха кой е пътник и кой не, искайки да им посочва пътническия билет. Последният звънец би, аз в последния момент се качих в едно второкласно купе. Тренът тръгна и аз, освен че не бях записан в регистъра на гарата, но и нямах билет. Из пътя мина кондукторът и потърси билет. Казах му че не съм извадил билет, защото нямах време и щях да изпусна влака, та затова се качих без билет.

– Добре, но ще платиш глоба – каза чиновникът.
– Ще платя – му отговорих.

На следващата гара кондукторът ми извади билет и освен определената такса платих допълнително и глобата, каквато се следваше.

128. НА ПЪТ ЗА СКОПИЕ

Оставаше да чакам полицейския контрол. Аз обаче бях вече по-спокоен, защото каквото и да ми се случеше, аз щях да бъда в Солун след 10 часа вечерта. Аз продължавах пътя си. Влакът пристигна на гара Гюмендже, мина Гевгели, а полицейският контрол все още не беше се явил. Обаче между Криволак и Велес полицейският дойде и с един бял лист, разпределен на графи, отбелязваше името, презимето и документите на пътниците – паспорти, тескерета, нуфузи. По това време с нуфуз се пътуваше само в границите на всеки вилает (губернаторство), в който живееше пътникът; с тескеретата във всички вилаети, а с паспортите – вън от Турция – странство.

Полицейският не забеляза нищо нередовно в моя паспорт. Дали той схвана "грешката" в думите Варна – Враня, не можах да схвана. Вероятно думата Варна той взе за Враня, тъй като и направлението на влака беше към последния град. Аз по пътя можех да сляза във Велес, обаче като лице чужд поданик смятах, че ще дам повод на полицията да обърне по-голямо внимание къде отивам, с кого се срещам, а с това щях да изложа другарите си във Велес. Разбира се, при съществуващите ни отношения с лицата в местния комитет не можеше и дума да става да искаме съдействие, за да ни се даде път, както по това време се казваше "канал", за към границата на България. Разсъждавайки така, аз продължавах пътя си към Скопие.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Тогава в Солун нямаше електрическо осветление.

2. Параходът "Гвадалкивир" бе вместимост 2700 тона.

3. Същата, нощ стана атентачът на влака идеш от Дедеагаа