137. ПРЕД ВОЕННИЯ СЪД. ПЪРВИЯТ РАЗПИТ

Първите пет-шест дни никой не ме разпитваше. Аз бях преместен в отделна, доста голяма стая, в която имаше само една дъсчена пейка. Вратата на стаята беше денонощно отворена, а пред самия вход стоеше войник часовой. Понякога – обикновено нощно време – офицери по двама или трима дохождаха при вратата, някои от тях ме ругаеха, а други пък само изпитателно ме изглеждаха и пак си отиваха. Часовоят по заповед не позволяваше никому да влезе в стаята ми, а още по-малко да се разговарям с когото и да било.

На 23 април (6 май н. ст.) навръх Гергьовден ме заведоха при каймакамина Сери бей, а той с едно писмо ме предаде на един млад офицер. Аз и офицерът, придружени от двама въоръжени войници, слязохме по стълбите на втория етаж и вместо в моята стая влязохме в двора на вилаетското управление, където чакаше един файтон. Всички се качихме във файтона и той потегли. Вместо по улица "Сабри паша" файтонът потегли по улица "Митхад паша".

Офицерът стоеше до мене, а войниците – единият срещу нас, а другият при файтонджията. Още в началото на улицата аз се обърнах към офицера и го помолих да седи малко по-настрана от мене и да не се доближава до мене. Офицерът зачудено ми каза:

– Защо? Аз те охранявам, аз те пазя!
– Да, но аз от няколко дни съм арестуван и съм пълен с нечистотии и гад, която гад ще се прехвърли и полази по вас, защото вие сте с чисти дрехи – му отговорих аз.

Офицерът се дръпна малко настрана и виждайки как аз го пазя от гад, той схвана, че аз не съм лош човек и се разчувствува. След малко със сериозен тон офицерът се обърна към мене и ми заговори:

– Слушай, не се бой: ако си невинен, бог ще те спаси, пък ако си виновен, пак не се бой, защото законът ще те защити...

Аз мълчех и не можех да кажа нито че съм виновен, нито че съм невинен, но все пак тези благородни пориви на турския офицер ме утешиха и даже насърчиха. Той може би се трогна от моето внимание спрямо него, а може би пък и да беше човек добродушен и благороден, което не е рядкост сред турците, но за мене неговото благородство беше една чаша прясна студена вода, която ми се поднесе в момент на голяма жажда. И наистина, понякога чудна е душата на турчина даже когато той е облечен във власт!

Файтонът от ул. "Митхад паша" изви към първостепенната улица "Хамидие". В момента, когато стигнахме до Беяз куле, пресрещнахме едно погребално шествие. Един висш офицер от европейската марина беше починал и носеха тялото му към крайбрежната улица. При самото шествие файтонът спря, аз свалих шапката си, а публиката, която вървеше след ковчега, повечето европейски и турски офицери и войници моряци, почнаха да ме изглеждат. Те разбраха, че аз съм един от съзаклятниците и продължително ме изглеждаха. Човешко любопитство!

Шествието измина, а файтонът спря пред дивизионното управлевие, находящо се срещу площада при Беяз куле.

Офицерът напред, аз след него и войниците най-подир влязохме в помещението и офицерът ме остави в една малка стая, като при мене на пет-шест крачки пак постави двамата войници-часовои.

В тази стаичка аз престоях един-два часа, а след това офицерът ме въведе в един голям салон.

Отляво седяха няколко турски офицери, отсреща един генерал – Едип паша, началник на III армейски корпус, – а отдясно седяха двама цивилни без шапки – французкия консул Л. Стег и директорът на параходната агенция "Месажери Маритим". Посочиха ми един стол в средата на стаята и ми казаха да седна. Аз седнах. Това беше съставът на учредения вече извънреден военен съд.

– Как се казваш и откъде си? – ме запита председателят на съда.
– Именувам се Георги Манасов и съм родом от Кюстендил.
– Знаеш ли нещо за станалото в града? Бил ли си пътник в един параход, който преди една седмица изгоря? – ме запита председателят на съда, който беше типичен прост турчин.
– Да. Зная, че един параход изгоря и от всичко виждам, че вие ме обвинявате, че аз съм запалил тоя параход. Но понеже деянието е станало под французко знаме, сир, на французка територия, следователно французкият съд е компетентен и може да ме съди и само там ще кажа каквото зная. [1]

Председателят на съда се силно разгневи, обаче той се стесняваше от присъствието на французкия консул и само преизпълнен от злоба каза:

– Добре, добрем ще видим. Това е последна работа.

След това донесоха моя куфар, върху който имаше 4 – 5 восъчни печата.

– Твой ли е този куфар? – ме запита председателят.
– Да.

Разпечатаха куфара и след като го отвориха, казаха ми да стана от стола, за да видя дали нещо липсва.

– Нищо не ми липсва – казах аз, без да стана от стола и да прегледам куфара си.
– Но как? Стани прегледай, пък тогава отговаряй! – извика нервно председателят.

Аз станах прав, погледнах отгоре-отгоре дрехите и казах, че нищо не ми липсва и пак седнах на стола. Двама от присъствуващите офицери прегледаха дрехите ми, между които намериха един фес и няколко брошури на френски език. Французкият консул пожела да види какви са книгите. Подадоха му ги и той видя, че това бяха 2 – 3 томчета от романа на Виктор Юго "Клетниците", издание на Библиотек национал. Л. Стег разгъна едно томче и се спря да прочете няколко реда. След като прочете нещо усмихнат, предаде книгата на председателя. Последният не знаеше да чете френски и пожела да му се преведе отбелязаното с молив. Един от офицерите бързо му преведе съдържанието на отбелязания по' на края с молив пасаж. Това бе един пасаж, в който В. Юго говори изобщо за гилотината. Аз, когато съм чел книгата, види се, харесал ми се е този пасаж и съм го отбелязал. Това обърна вниманието на французкия консул и той посочи пасажа на председателя на съда, а последният, след като схвана за какво се касае, ехидно се засмя и каза по турски:

– Той още от по-рано се е готвел.

След това ме извадиха от салона и ме отведоха в малката съседна стая, а след 2 – 3 минути и двамата французи си излязоха. Заседанието се прекрати, а мене повърнаха обратно в Сарая – Вилаетското управление.

Това беше първият разпит.
В разстояние на две седмици почти всеки ден пак до същия начин ме изваждаха през военния съд и пак ме повръщаха в Сарая – Вилаетското управление. През всичкото време на разпита настоявах, че живея в Кюстендил и се казвам Георги Манасов и че турски не зная, а само български и френски.

Разпитът ставаше чрез преводчика Тефиков, турчин, свършил Военното училище в София. Следовател беше Джемал бей, един извънредно интелигентен офицер майор. Председател Едип паша, подпредседател Шемси паша – началник на марината в Солун.

Въпреки моите признания съдът искаше с факти и свидетели да установи, че аз съм изгорил парахода "Гвадалкивир" и много се озадачи, задето отричах, че съм Павел П. Шатев, родом от Кратово, и че официално пред съда настоявах, че съм Георги Манасов от Кюстендил.

Съдиите забелязаха, че с това голо отричане аз нещо целех, обаче не можеха да си обяснят и да се убедят защо настоявам на своето. Аз не можех и не желаех да им обясня, изхождайки от едно предубеждение, което всъщност може би нямаше абсолютно никакво значение. Аз обаче тогава идеализирах България и смятах, че ако призная че съм турски поданик и се именувам Павел Шатев, с това щях да потвърдя, че паспортът ми е фалшив, а това мислех си аз ще даде повод за някой дипломатически конфликт, в който България като държава щеше да се изложи, защото никой нямаше да повярва, че аз само със съдействието на един писар успях да се снабдя с паспорта.

От разпита аз разбрах, че съдиите бяха с предубеждението, че аз, както и останалите мои другари, като млади хора, сме изпратени едва ли не от някое министерство от България за да изпълним акцията по определен план, изработен в София! Аз всячески отричах, че съм Павел П. Шатев. Съдиите продължаваха да ме увещават, като ми привеждаха документи и доказателства, обаче аз упорито настоявах, че съм Георги Манасов и че никога не съм познавал лицето Павел Шатев. За да удостовери моята самоличност, най-напред съдът повика мои бивши учители при Солунската гимназия.

Иван Гарванов заяви, че ме познава и че в разстояние на четири години ми е бил учител. При очната ставка аз лично заявих на Гарванова, че той вероятно се лъже.

Както Иван Гарванов, така и всички съдии със задоволство се усмихваха на моите твърдения, а пък аз само приповтарях: "Човек на човека прилича..."

След Иван Гарванов повикаха Г. Раев, който също каза, че ми е бил учител по математика. Както той така и Иван Гарванов не можеха и не трябваше да кажат друго, нито да отрекат, че ме познават, защото с това без друго щяха да дадат повод за подозрение. Аз пак отричах. При очна ставка с Г. Раев той каза: "Освен по лице познавам го и по гласа!" Обаче аз с голямо спокойствие отказах и се държах индиферентно. Повикаха и учителя по турски език Едхем ефенди. Последният тоже заяви, че ме познава.

– Той знае ли турски? – запита председателят.

Добродушният и състрадателен Едхем ефенди по-скоро да ме извини, обърна се към председателя и му каза: "Добре си спомням, какво че като ученик по турски език беше много слаб ученик ("пек заифиди паша хазретлери").

Най-после, за да се докаже с документ, че действително съм Павел Шатев, а не Георги Манасов, донесоха листа, на който преди 3 години на зрелостния изпит по френски език бях писал темата си. Аз отказах и подписа си.

– Добре! Вземи писалката си и пиши – каза Джемал бей.

Аз взех писалката, приготвих се да пиша, а той ми диктуваше: On dit que la mort n'est pas un mal [2]. Аз написах изречението и отдолу, без да ми каже Джемал бей, написах Democrite. Не че това бяха думи на democrite, а исках да кажа на тоя интелигентен ревностен офицер, че това ми е известно, сиреч, че това не ме плаши.

Джемал бей взе листа и почна да сравнява ръкописа от зрелостния изпит с написаното изречение и ми каза:

– Ето по буквата "а" и по буквата "s" явно личи, че почеркът е същият.

Аз пак отказах.

Председателят на съда сърдито се обърна към мене и посочвайки един лист, ми каза:

– Ето това е твоят портрет, отдолу под написания текст личат подписите на всички членове от околийския съвет и те с подписите си удостоверяват, че ти не си Георги, а си Павел и че си син на Поце Ив. Шанев. [3]

Възползуван от това, аз заявих, че на български име Шане няма.

Пашата ехидно се изсмя.

 – Най-сетне, като те предам на полицията, ще видиш как ще признаеш! – заканително и грубо се обърна към мене председателят Едип паша.

Аз се преструвах, че не разбирам турски и продължавах да мълча. В тоя момент Едип паша се обърна към съдиите и им каза:

– Няма ли да бъде по-добре, ако се телеграфира в Кратово и се доведат родителите му – баща му и майка му – че да видим тогава!?

На това предложение на Едип паша тихо се противопостави комендантът на марината Шемси паша и каза:

– Господин председателю, от писмото и рапорта на кратовския каймакамин се установява със свидетели, че той не е Георги, а е Павел, обаче в рапорта се казва, че баща му е бил доста почтен и порядъчен човек и излишно и безцелно е да се повикват, защото и да дойдат, не го ли виждате, той всичко отказва. Той и слънцето отказва, ще откаже и тях и с това ще се свърши всичко. За нас, съдии, е важно това ли е лицето, което е извършило престъпното деяние, а че той се казвал Георги или Павел няма значение.

Аз харесах тази аргументация на подпредседателя и при първия момент след като завърши той, когато започнаха отново да ме увещават да призная, аз отричах като заявих: "Ако вчера съм се казвал Павел, днес се казвам Георги и никой не може да ми запрети още утре да не се казвам Мехмед."

- Тъй... тъй... за тебе е все едно, но за нас не е – отговори следователят Джемал бей.

Разпитът по тоя кардинален въпрос се приключи и минаха на друг.

– Защо подпали именно французкия параход, когато същия ден е имало друг, италиански параход, много по-хубав, по-голям? – запита ме председателят.
– Защото горе-долу познавам френския език и по-лесно ми беше да пътувам с френски параход.
– Нещо друго?
– Нищо повече няма какво да кажа.

Въпросите ми се задаваха един след друг, като на всеки въпрос отговарях. Съдиите явно схванаха, че аз отговарях на въпросите им само и само да се изпълнят формалностите по процедурата на съда.

– Принадлежиш ли към някое съвременно социално учение? – ме запита най-сетне Тефиков.

Престорих се че не го разбирам
Тефиков пак бавно ясно ми поясни, питайки ме дали се числя в някоя организация и каква е тя – национална или социална.

Аз разбрах тенденцията, която искаше да прокара Тефиков и заявих:

– Не принадлежа към никаква организация, национална или социална, а само съм македонец.

Съдът искаше да призная, че съм анархист, защото веднага след атентата по внушение на българския търговски консул А. Шопов се разгласи по града, че атентаторите не били "народни дейци", а социалисти и анархисти. И наистина аз не зная кой повече скърбеше за станалите атентати – дали Хасан Фехми паша, или А. Шопов.

Последният, като български дипломатически представител, пред своите колеги бе поставен натясно и едва ли не бе изобличен, че македонските българи действуват не толкова против турските, отколкото против европейските интереси. А. Шопов по всички революционни акции вътре в Македония поддържал едно друго становище, което при наличността на всичко това, което стана в Солун, мъчно можеше вече да се поддържа. Оттам може би беше и голямото му озлобление и всячески искаше да представи, че това дело не е на народни национални дейци, а дело на екзалтирани млади хора, наистина македонци българи, но по убеждение анархисти.

138. ПРИ СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ

Всичкото, каквото казвахме ние, подсъдимите, се отбелязваше в специални протоколи, в които отдясно бяха въпросите, а отляво отговорите на обвиняемите и свидетелите. Всеки лист се приподписваше от нас и това бяха доказателствата, въз основа на които военният съд трябваше да решава и да се произнесе за присъдата. Никакъв прокурор, никакви адвокати нямаше. Ние бяхме съдени от извънреден военен съд по една най-проста и къса процедура.

Съдът продължи разпита около 25 дни, тъй като всеки поотделно се разпитваше, а по някои въпроси се правеха очни ставки и се събираха доказателства. През последните 12 – 15 дни всички атентатори от Сарая (вилаетското управление) бяхме преместени в специално направени нови малки, много влажни и тъмни стаички зад външната стенна ограда на Беяз куле. Вратите на килиите бяха наредени една до друга и денонощно бяха затворени, като пред всяка врата стоеше часовой войник, а на всяка килия имаше само по един от нас.

В килията освен една рогозка и една стомна вода – нищо друго нямаше. Всеки ден редовно ни даваха по един килограм хляб. Никаква друга храна не ни даваха, пък и абсолютно невъзможно беше да си набавим такава от свои лични средства.

В продължение на една-две седмици нито един път не ни извадиха за разпит пред съда. Военният съд през това време е разследвал другите лица, заподозрени и съучастници в съзаклятието и арестувани в Солун и Велес.

При съдебното следствие се установи, че динамитът е дошъл от Велес. Една специална комисия начело с Джемал бей замина за Велес и в продължение на няколко дни проследили всичко и в резултат в Солун бяха доведени 15 – 20 души българи от град Велес, обвинени като съучастници в съзаклятието. Между тях бяха Гьошо Попйорданов – бащата на Орцето, Петър Попйорданов – негов брат, Иван Илия и Гиго Попйорданови – синове на Петър Попйорданов, Илия Малинкин – комисионер екпедитор, Алексо Минов (Канико), у когото били намерени няколко пакета с динамит, поради което той се бил хвърлил от една стълба за да се самоубие, обаче бе останал жив, свещ. Лазо Органджиев, Борис Къртов и още няколко граждани от Велес и Христо и Йордан Зулфови (братя) от Кукуш.

Тодор Органджиев предварително успя да се укрие и през Скопие заминава за България.

Поради изчезването на Тодор Органджиев властта не можа да узнае откъде е изпратен динамитът във Велес. Препращането на динамита от Кочани до Велес знаеха само Тодор Органджиев и Тодор Александров. Последният по една съвсем друга афера 3 – 4 седмици по-рано беше арестуван и беше в скопския окръжен затвор Куршумли хан, а Тодор Органджиев избяга от ръцете на полицията.

139. В ЗАТВОРА БЕЯЗ КУЛЕ

От продължителното стоене на едно място и от голямата влага в килията, от денонощната тъмнина и физическо изтощение и умствено напрежение бях съвършено отслабнал и не можех да изяждам целия си затворнически хляб. Един-два дни наред повръщах хляба, който ми се поднасяше. Гардианинът ме запита защо не вземам хляба.

– Не ми се яде – му отговорих.
– Да не си болен?
– Не.
– А защо отказваш да вземеш хляба? – настояваше гардианинът.
– Имам хляб и ми е достатъчен за днес.

Гардианинът Реджеб не ми повярва и доложил на началника на караула и след един-два часа пристигна един подполковник с две цивилни лица, единият от които беше лекар. Отвориха вратата, извикаха ме и питаха дали съм болен.

– Не съм – отговорих аз.
– А защо не се храниш?
– Защото не ми се яде.

Лекарят напита пулса ми, хвана ме по челото и след малко всички си отидоха.

Това мое нежелание да приема хляба се изтълкува като гладна стачка и дойдоха да проверят какво е  здравословното ми състояние. Турските военни и граждански чиновници – обикновено груби – при подобни случаи почти всички са много чувствителни и отзивчиви. Да се откаже хлябът това според техните разбирания беше силен протест, който е равносилен на опит за самоубийство.

В разстояние на повече от две седмици ние бяхме в тъмните и извънредно влажни килии и единственото ни развлечение беше да се изправим на крака, да застанем пред вратата и през малкото прозорче-отверстие да гледаме отсреща часовоя, който стоеше в малкия коридор на 50 см до вратата.

Една сутрин пред съседната до мене килия, в която беше Георги Богданов се вдигна голям шум. Георги викаше от болки, а часовоят сърдито движеше пушката си.

Вдигна се тревога, дойдоха гардианинът и началникът на караула, отвориха вратата на килията и почти полумъртъв, облян в кръв, извадиха Богданов от килията и го оставиха в коридора. Часовоят с щика на пушката си беше наранил в гърдите Георги Богданов.

Пристигна един офицер и почна да разпитва какво е станало.

Войникът му каза, че арестантът извадил ръката си вън от прозорчето и се опитвал да отвори вратата за да бяга! Всички се зачудиха каква е тази постъпка от страна на Георги, когато вратата е заключена. Войникът обаче настояваше на своето. След малко всичко се изясни.

Георги Богданов следствие на уединения арест от много мисли трсвоги и мъчения изгубил равновесие и несъзнателно извадил едната си ръка през прозореца и види се е хващал ключа на вратата.

Войникът, виждайки това, тутакси вдигнал пушката си и през прозорчето с върха на ножа е наранил в гърдите арестувания, за да го отклони от вратата, без да знае на какво се дължи това ръкомахане.

Пристигна един градски лекар, прегледа Георги Богданов и един фелдшер превърза раната му. Георги Богданов преместиха в една съседна стая, където той от време на време високо викаше и сам на себе си отговаряше.

Така Георги Богданов щеше да стане жертва, обаче по една случайност беше леко ранен.

140. В КИЛИЯТА

От продължителен сън или от килийната влага, щом заспях веднага почвах да сънувам, а често пъти и да бълнувам. В съня си виждах разни неща и лица, които никога през живота си не съм виждал, даже и не съм мислил. Всичко това аз отдавах на продължително спане, изтощение, слабост и главно на голямата влага. Поставен в съвършено тъмна стаичка, изолиран, нищо не ми оставаше друго освен да спя.

След малко сън събуждах се отново и пак главата ми тегнеше и пак заспивах, защото нямаше къде да употребя своите физически сили, нито пък при такова положение можеше да се мисли изобщо.

От друга страна и без друго влагата действуваше, та бях постоянно в едно особено сънно състояние на умора.

Уединеният затвор е най-лошото наказание, което "културният" човек е измислил. Грубите и жестоки наказания, които в далечното минало са били налагани на осъдени като изгаряне живи, набодване на остри колове, убийство със стрела, нож или друго оръжие, пък даже и бесилката като наказание бледнее пред модерното наказание – уединението.

"Културният" човек е измислил много научни, технически изобретения, които улесняват живота или труда на човека, но едновремено с това е изнамерил и най-жестокото наказание – строгия и уединен тъмничен затвор.

141. ЕДНО СЪНОВИДЕНИЕ

Една сутрин се събудих и под пресните впечатления от преживения сън, който ми направи голямо впечатление, започнах да си го възпроизвеждам и тълкувам. Сънят ми беше следният: един след друг чух няколко пушечни гърмежа и видях, че гъст пушек се издигаше нагоре. В тоя момент всред едни гробища видях една отдавна позната на мене жена да плаче върху един гроб – оплакваща своите двама синове, които наскоро били уж починали.

В продължение на няколко минути аз всячески се стараех да изтълкувам тоя си сън. Давах му ту едно тълкувание, ту друго и все пак си казвах: сън като сън – в тази тъмна влажна килия подобни съновидения са обикновено явление.

През живота си бях виждал със стотини различни съновидения, но повечето са били с обикновено значение, но няколко съновидения са се така изпълнили и аз много пъти дълбоко съм се взирал в тях, за да извадя някои заключения или да си обясня някое бъдеще събитие или случка.

142. ПРЕД СЪДА. ПРОЧИТАНЕ НА ПРИСЪДАТА

Беше се измииало около един час, откакто бях се събудил и исках да тълкувам своя сън, когато зад стената откъм улицата едно след друго слушах как преминаваха много файтони и коли. Подобен шум слушах всяка вечер, но този път шумът беше извънредно голям, продължителен и чест. Беше съботен ден. Аз не знаех дали е още рано или бе пладне.

Прострян с гърба си върху рогозката, ту ставах и затварях очите си в тъмнината. Изведнъж дойде гардианинът, отвори вратата, аз станах на крака.

Един офицер, който стоеше пред вратата, ми каза да вляза. Аз набързо облякох палтото си, обущата, взех си шапката и излязох.

Пред входните врата на Беяз куле, които бяха железни, от вътрешната страна седяха няколко полицейски пристави и 10 – 15 войници с пушки.

От килиите бяхме извадени един по един, обаче гардианинът не ни постави веригите, както обикновено това правеше, а взе да ни обискирва. Той ни прибра часовниците, парите, джебните ни кърпи и разни ремъци. Всичко оттова ми обърна внимание и аз с нищо не можах да си обясня постъпката на гардианина Реджеб, който не беше лош човек.

Наредени един след друг, излязохме от главните железни врати на крепостта Беяз куле. Изведнъж отляво и отдясно и в две редици ни обкръжиха войници от 17-ти стрелчески полк с щикове на пушките си.

Най-напред вървеше офицер, след него аз, после Марко Ив. Бошаков, и най-подир Милан Арсов. Георги Богданов беше още болен и не дойде с нас. До всеки от нас стоеше полицейски и ни държеше за ръката. Отсреща в съседната градина при едно кафене имаше голяма навалица: мъже, жени, деца и всички ни гледаха, а някои от публиката се смееха.

Първата мисъл, която премина през ума ми беше, че ще ни екзекутират, като ни обесят публично. Затова, казвах си аз, се е събрала такава грамадна любопитна публика. Ние вървяхме бавно посред улицата.

Предполагах, че бесилките по всяка вероятност се намират пред малкия площад на Беязкуле, т. е. между крайбрежната главна улица, морето и крепостта, който площад все още не се виждаше. След 1 – 2 минути ние минахме пред малкия плошад, обаче освен файтона на валията аз не забелязах нищо друго – площадът беше съвършено празен и никакъв белег от бесилки.

До този момент в разстояние на няколко минути аз напълно бях уверен, че ни водят към бесилката и всеки миг очаквах да я видя отдалече. През този интервал време аз изживях душевното вълнение на осъден на смърт, отиващ към бесилката. Спомних си за моя скъй другар Слави Мерджавов, който с жест на безразличие метна въжето на своя хубав врат. И наистина, човек в такъв момент става съвсем равнодушен и се чувствува като животно, когато го водят към кланицата. При такъв момент човек върви като автомат. Обаче при все чова не мога да кажа какво бих изпитал, ако ми метнеха въжето на врата. Дали в последния момент не бих изпитвал чувството на страх и трепет пред прага на смъртта, защото, докато се стигне до бесилката, все човек може да стегне своите нерви, обаче в последния момент може да изпадне в съвсем друго положение и да изгуби и ума, и дума. Не всеки може с мъжествен дух да се прости с живота. Малцина са тия, които като Слави Мерджанов могат с гордост да се изкачат на ешафода и да метнат въжето на врата си.

Обаче вместо да ни заведат към бесилката, заведоха ни в помещението на военния съд в същата зала, където ни съдиха.

Коридорите на съда бяха препълнени с публика: офицери, войници и цивилни. Влязохме в съдебната зала, в която освен съдиите имаше повече от 200 души цивилни лица.

Изправиха ни пред една продълговата зелена маса, а зад нас застанаха полицаите. Насреща, в дъното на залата, бяха насядали на три продълговати канапета самите съдии. Председателят Едип паша беше седнал сам на едно канапе, а останалите членове на съда – по трима на двете останали вляво и вдясно канапета. Останалата част на залата беше изпълнена с цивилни лица: директори на кредитни и търговски къщи, висши чиновници, офицери и др., а вляво от нас бяха журналистите.

Щом се изправихме пред зелената маса, всички устремиха погледи към нас; някои от тях ехидно ни се подсмиваха, а някои от журналистите вземаха бележки.

Заседанието се откри най-напред като се прочете един лекарски рапорт, в който се казваше, че обвиняемият Георги Богданов е заболял и е на лечение в една градска болница. След това един офицер прочете един доста дълъг акт, в който накратко се описваха станалите атентати на 28, 29 и 30 април 1903 година в гр. Солун, прочете имената на убитите, кои са обвиняемите и прочете общо имената на убитите и останалите живи съзаклятници.

143. ПРИСЪДАТА НА СЪЗАКЛЯТНИЦИТЕ

Военният съд през всичкото време заседаваше при закрити врата освен на 6 юни, когато бе произнесена присъдата.

В дъното на заседателната зала, една широка стая на първия етаж в помещението на дивизията, стая с 6 прозорци, офицерите генерали са седнали на канапета; малко пред тях губернаторът (валията) и началникът на третата армия, също седнали на канапета; председателят на съда е при едно бюро, наляво и дясно от което, седнали на столове, са седемте съдии и преводчикът жандармерийският майор Хюсеин ефенди. От обвиняемите са тримата стоящи прави при една маса, поставена срещу бюрото на председателя на съда. Те са: първият с пардесю и гологлав – П. Поцев (Шатев), 20 годишен, един от съзаклятниците, който запали парахода "Гвадалкивир"; надясно от него с фес – Марко Бошнаков – "съдържателят" на магазина-бакалница; след него – Милан Арсов, един млад момък на 18 години, ученик в Солунската българска гимназия. Четвъртият от подсъдимите съзаклятниии – Георги Богданов, 24 години – отсъствуваше поради това, че бил болен и оставен на лечение.

След прочитането на акта преседателят Едип паша взе закона и прочете чл. 54, 56 и 58 от Отоманския наказателен закон, по силата на които заяви пашата Павел П. Шатев, под псевдонима Георги Манасов, Марко Ив. Бошнаков, Милан Арсов и Георги Богданов се осъждат на смърт (идам).

При произнасянето от страна на председателя думата  с м ъ р т  мнозина от публиката изпитателно ни изглеждаха.

В тоя момент всичките подсъдими си давахме вид на съвършено спокойни хора, макар всъщност да не беше така. Нещо повече, в отговор на ехидния смях на някои от присъствуващите цивилни (повечето европейци) аз нарочно раздвижвах устните си и давах вид, че се усмихвам. Това обърна вниманието на мнозина и взеха да се раздвижват като едни ставаха прави на крака, а други влязоха в разговор помежду си.

Публиката коментираше равнодушието, с което тримата подсъдими изслушахме присъдата. Някои от любопитната публика смятаха, че ние сме необикновени хора, а други вероятно предполагаха, че ние ще се развълнуваме, едва ли не ще почнем да плачем и искаме милост пред вид на смъртната присъда, която присъда за нас беше спасение, отколкото наказание, защото уединенияг затвор е толкова жестоко наказание, пред което смъртта се явява избавление.

Властта нарочно беше устроила тази сцена да стане публично в присъствието на отбрана публика – повечето европейци и mестни представители на банкови и търговски учреждения – пред която да се прочете присъдата за да се видят виновниците и по-шумно да се разгласи присъдата.

Дали съдът с това искаше да манифестира своята компетентност, своята безпристрастност, или искаше да успокои чуждите европейски капиталисти, не можах да разбера тогава, пък даже и сега.

Публиката почна да се разотива, нас ни извадиха от салона и по същия начин повърнаха обратно в Беяз куле – в килиите. Щом влязохме в затвора гардианинът Реджеб остана изумен, а не по-малко изумени бяха и останалите служащи в затвора.

От приготовлението, което започнало да се готви от ранна сутрин, виждайки как видни представители на властта се събират, виждайки публиката, гъмжаща по съседнате на Беяз куле улици, всички помислили, че неpременно днед ще стане екзекуцията, а Реджеб намислил да се възползува от случая да прибере поне часовниците ни, малкото пари, с които разполагахме, пък даже и джебните кърпи – смятайки, че всичко това не е нужно нам, понеже сме пред самия праг на бесилката.

Самоизмамата е постоянен съпътник на хората, но понякога тя толкова ги изобличава, че те чувствуват срам за извършеното от тях. Такъв беше случаят и с бошнака Реджеб. Дребен на ръст, дребен по служба, той се показа дребен и по разсъдък, тъй като Реджеб беше дал повече ход на своята фантазия, отколкото на своя разсъдък.

144. В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР ЕДИ КУЛЕ

Тоя ден още предиобед ние бяхме вече в оградата на Еди куле. Директорът на затвора, служащите, няколко гардиани и др. бяха в предния двор и с голямо любопитство ни изглеждаха.

Извадиха ни железата от ръцете, претърсиха ни най-щателно, сякаш като новопристигнали арестанти и през няколко прегради ни въведоха в общия двор.

Арестантските помещения в крепостта бяха четири двуетажни и едно едноетажно здание. Разделиха ни един от други като всеки от нас поставиха в отделно помещение, в което имаше по 100 – 120 души криминални и политически затворници: турци, българи, евреи и др.
 
Още в първия момент затворниците ни посрещнаха радушно. Турците затворници в първия момент ни отбягваха, а българите се стараеха всячески да ни бъдат в услуга.

Аз попаднах в VI стая (кауш). Още с влизането ми шефът на арестантите (каушасията) Хамид чауш ме покани да седна при него, поръча ми кафе и ме пита как се казвам, откъде съм, на колко години съм осъден и пр., и пр. въпроси, с които обикновено става запознаването между затворниците.

Малко след това при нас дойдоха двама българи – Христо Курфалиев и Мицо Зотов от Карасу. Те и двамата бяха осъдени на 15-годишен затвор. След като разговорът с "шефа" се приключи, аз се прибрах при тези двама българи.

Аз имах вече събеседници! Това ме толкова радваше, че аз съвършено забравих, че имам смъртна присъда, че подлежа на смъртно наказание.

Повече от половината затворници бяха българи, от които една десета част бяха криминални, а всички останали бяха политически затворници. Аз се научих, че в останалите стаи (кауши) има арестанти българи, мои познати, но тъй като общият двор беше разделен на пет отделения, преградени със стени, през деня всички познати се виждахме само отдалече, без да можем да се срещаме и си поговорим. Срещите ставаха само с разрешение, обаче нам първите дни не ни разрешаваха да се срещаме с когото пожелаем в затвора.

Думата "атентатори" и "бомбаджии" види се все още плашеше прислужниците в централния затвор, пък и самата смъртна присъда респектираше по-малодушните от прислугата, пък даже и самите затворници.

Но всеки случай тук в затвора се чувствувахме много по-добре. Уединението ни в съвършено тъмни килии, в които не влизаше никакъв слънчев лъч беше ни се дотолкова отразило върху нервната система, че в някои моменти се чувствувахме извън себе си, гледахме на всичко около нас с апатия и гледахме час по-скоро да се свърши с нас. Тук обаче, щом влязохме, нашият мироглед се много измени. Тук виждахме кипящ живот, макар и затворнически. Ние можехме да говорим и се обяснявахме с много от затворените българи, които ни обясняваха положението в много от околиите не само в Солунския вилает, но и в останалите вилаети на Македония. Щом влязохме в контакт с наши българи, бързо нашите чела се проясниха и почнахме вече да мислим като човеци, но все пак ние очаквахме изпълнението на смъртната присъда.

Така изживяхме затворническия живот в Еди куле, живот – макар и затворен между стени и железни огради – все пак изпълнен с радости и скърби, живот, който ние понасяхме с облекчение поради радушното посрещане от страна на затворниците българи, които на нас гледаха не от любопитство и състрадание, а ни третираха като хора, които се борим като тях срещу турската тирания и които затворници българи внасяха сред нас радостния копнеж за свобода и добруване на македонския народ, за който те са се борили.

Тук между нашите братя ние се чувствувахме така бодри, така доволни, като че ли не ни предстои изпълнение на смъртна присъда.
 

РАПОРТ НА СОЛУНСКИЯ ИТАЛИАНСКИ ГЕНЕРАЛЕН КОНСУЛ ДО ИТАЛИАНСКИЯ М-Р НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

Господин Министре,
В допълнение на моята телеграма от вчера вечер чест ми е да потвърдя на Ваше превъзходителство, че локалът, седалище на Императорската отоманска банка, едно от най-големите и хубави здания в града, намираше се в центъра на квартала "Франко", бе хвърлено във въздуха.

Точнов 8 ч. един извънредно силен гръм, последван от други гърмежи, разтърси града и изгаси всички въздушно-газови лампи, като потопи в тъмен мрак всички квартали, осветлявани с въздушен газ. В един момент на луд терор, при който населението бягаше без да знае накъде, считайки че българите са хвърлили във въздуха газометъра. Отправих се веднага с вицеконсула във файтон към квартал "Франко", дето се намират най-важните италиански учреждения и гдето живее бедната част от колонията, за да се погрижа в рамките на възможното и да окуража колонията с нашето присъствие. Едновременно с това дадох нареждане за строга охрана на консулството от страна на консулската охрана. Приближавайки, виждаше се една голяма огнена колона да се издига над квартал "Франко", помислих, че гори Банка Алатини и се отправих веднага към мястото. Желязната врата бе затворена и достъпът пазен отвътре с въоръжени гавази. Наредих да бдят и да не отварят на външни лица, тук узнах, че пламъците идат от към Отоманската банка разположена наблизо, която бе в пламъци. По пътя и около се чуваха револверни изстрели и бомбени гърмежи. Ужасният вид на едно пълно разрушение в няколко минути и буйните пламъци показваха, че изобилни горителни материали усилваха горенето.

Тъмнината в града, общият ужас и сигурността, че станалото е дело на българите налагаше да се отиде по-скоро при валията, за да бъдат взети нужните мерки. Бях вече обиколил колегите, разположени наблизо, преди да отида в квартал "Франко": повърнах се пак при тях и заедно с английския, австроунгарския и французкия ген. консули отидохме при валията. Той бе много поразен и ни увери напълно за предохранителните мерки, взети от него. От моя страна му обясних както неведнъж съм му обръщал вниманието, че силите за охрана, особено при обстоятелствата в последно време, са крайно недостатъчни и при днешните събития с малкото войски на разположение би било абсолютно невъзможно да се запазят интересите, в които италианската колония участвува тъй значително. За щастие, докато продължаваха нашите разисквания, донесоха на валията съобщението, че един параход пристигнал с два редифски табура, идещи от Сирия. И това бе истинско провидение, защото телеграфните линии с вътрешността бяха прекъснати от българите .

Валията каза, че ще разтовари веднага войските и ще ги разпредели за охрана на града.

Да преповтаря историята на събитията, станали в тази паметна нощ. Точно в 8 часа българите, за да не хвърлят населението в ужас и да дадат сигнала на съзаклятниците, хвърлиха с динамит газопровода, който води от газометъра в града. Газопроводът минава под близкия до станцията мост на линията Солун – Цариград. На другия ден видях разрушенията: част от моста разрушен, газовата тръба с диаметър 60 см откъсната на една дължина от 70 см. По дадения сигнал от тъмнината хвърлиха се бомби: част от кафенето "Алхамбра", на "Молоса", при което бе убито едно лице и тежко наранено друго, пред бирарията "Нонйо", на площад "Олимпия" против телеграфното бюро, пред кафенето вариете (на един италианец), в турската поща – гдето бяха убити един войник и един стражар, пред хотел "Коломбо" (също на италианец) и на много други места из града. Едновременно с това пред желязната врата на Отоманската банка спира един файтон, от който слизат няколко лица, последвани от други, симулирайки да се карат помежду си, убиват часовоя и двама нощни пазачи. На изстрелите се явил караулът от 12 войници, който успял да убие няколко от съзаклятниците, но, другите възползувани от суматохата, успели да се промъкнат в банката и да хвърлят бомби във всички посоки. Чуха се три взрива, при втория голяма част от зданието рухва и една от стените пада върху съседното здание на хотел "Коломбо" и затисва под своите развалини германския клуб, наречен "Кегел-клуб". Леко ранен останал г. Фор, управливащ германското консулство, а бе убит г. Ото Фрюмпер, освен това тежко ранен г. Фифипс, леко ранен г. Нени, друг неизвестен убит под развалините. Наши загуби: Артуро Фабиани, първият шивач-търговец в града, почина на другия ден, неговите син и дъщеря, затрупани от стената на банката, бягайки от магазина си, разположен близо до банката. Мацолини Антонио също затрупан в развалините, Лоренцо Капути ранен в корема от куршум, на умиране в болницата. Много от съзаклятниците останаха затрупани под развалините вътре в банката, други бяха избити, трети арестувани. Докато банката гореше, една група българи атакуваха входа на артилерийските казарми. Една жестока борба се захваща между войниците и тези безумци, които продължавали да хвърлят бомби. Имало е убити и от двете страни, но най-после са били отблъснати и се оттеглили бързо до германското училище, срещу което, загнездени в една къща, започнали да хвърлят дъжд от бомби. Къщата бе щурмувана от войската, избивайки намиращите се вътре българи, между които един български офицер, някой си Илия. През нощта боят с въстаниците продължи към Вардаукапу. На сутринта се чуваха само отделни бомбени гърмежи.

Оше рано сутринта стотици българи са арестувани, а ония заловени с оръжие и оказващи съпротивление са били избити. Към 6 часа вечерта в българските гробища са били занесени 39 убити и неизвестно число, други в други гробища, но не по-малко от стотина. Военното положение е в сила без да бъде обявено: струва ми се, че е нужно да бъде оповестено, за да се освободи от изглед на незаконност смъртните изпълнения, които вземат вид на лов на българи, както преди време ставаше с арменците. Дължа да заявя, че валията уверява, че дал най-строги нареждания да не убиват ония, които не се съпротивляват с оръжие.

При тези траурни обстоятелства вицеконсулът г. Майони се държа мъжествено. Когато аз се отправих към валията, както казах, той се повърна на мястото на нещастието, давайки помощ и грижи на ранените. Сам ходи да доведе хирург в дома на господин Фабиани от един квартал, обстрелван от бунтовниците, гдето войската трябваше да употреби всеки момент оръжие. Тъй като движението нощно време след един часа нощно време е забранено, то сутринта ходих да посетя кварталите, дето борбата беше в разгара си преди няколко часа, за да успокоя тия нещастници, основателно обзети от ужас поради масовите арести и избивания на българи, оказващи въоръжено съпротивление. За тяхна чест трябва да кажа, че нашите сънародници въпреки уплахата, се държаха спокойно и с кураж, вярвайки на правителството на своето отечество.

Без съмнение изпращането на военни параходи ще се отрази укрепително за колонията и ще бъде една мярка за сигурност, защото, ако и турците да вземат мерки своевременно, не ги поддържат достатъчно продължително за да произведат дълготрайни ефекти. Условията във вътрешността на Македония създават крайни мъчнотии на местните власти, за да осигурят реда и спокойствието в ненормални времена, а събитията могат да наложат изпращането веднага на войски във вътрешността без да могат да ги заместят веднага или навреме, както за жалост стана сега с тежки последици за интересите на чужденците.

Резервирам се да дам при първия случай допълнителни сведения по въпроса. [4]

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Аз исках да бъда съден от французки съд, но тъй като параходът бе изгорял в турските териториални води, следователно в турска територия, устанавили да ме съди турски съд, а надлежнато обезщетение в размер на 120 000 турски лири (2 000 000 зл. фр.) да заплати турското правителство.

Моят куфар е бил задържан в агенцията и едва сега се предаваше на турската власт.

2. Казват, че смъртта не е нещастие.

3. Двете точки върху турската буква "т" бяха толкова малки, че изглеждаха като една, и председателят, вместо да прочете "Шатев" четеше "Шанев".

4.Ясно личи, че италианският консул, въпреки положението му на официално лице, още първия ден не е можал точно да научи някои факти, напр. че банката не е била нападната и разрушена отвън, че Илия Тръчков е сметнат по-скоро по слух за офицер и др.