153. В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР

Към края на юни 1903 г. всичките арестанти българи, арестувани в края на м. април по подозрение, повечето първенци от разните градове на Солунския вилает, бидоха освободени и разпратени по родните им места, но затворът не се изпразваше – едни излизаха, други подсъдими или вече осъдени пристигаха. И с право някои от по-старите арестанти заявяваха, че затворът "Едикуле" от известно време не е затвор, а манастир – място за свиждане и среща на много българи от Солунския вилает.

В късо време затворът взе чисто български колорит, тъй като затворниците турци, албанци и евреи по численост се изгубиха сред голямото мнозинство българи.

Три седмици след нас в централния затвор пристигнаха и всичките останали лица от Солун и Велес, които бяха вече осъдени от военния съд, но не като пряки съучастници, а като лица, които са били във връзки или са подпомагали съзаклятниците. Те бяха Гьошо Попйорданов (бащата на Орце), осъден на три години; Петър Попйорданов (брат на Гьошо), осъден на три години; Иван Попйорданов (син на Петър Попйорданов) – три години; Илия Попйорданов (син на Петър Попйорданов) – десет години; Илия Малинкин – комисионер – три години; свещ. Лазо Органджиев – пет години; Йордан и Христо Зулфови (братя) – единият на три, а другият на пет години, а така също и още няколко души жители на градовете Солун, Велес и Кукуш.

154. ИВАН ГАРВАНОВ В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР

След първата група пристигна и друга група начело с Иван Гарванов, Йосиф Кондов, А. Пиргов и др., обвинени като членове на местния комитет или членове на ВМРО.

Иван Гарванов поставиха в V стая, която заедно с тази, в която бях аз – VI стая – имаха общ двор. Целия ден всичките затворници се разхождахме из двора на зданието, а само през нощта вратите се затваряха. Аз имах случай в разстояние на два месеца да бъда заедно с Гарванова и да приказвам по много въпроси и недоразумения от миналото.

Оше в първите дни с Гарванова влязохме в пререкания. Още първия момент у Иван Гарванова забелязах една неприязненост, но като негов бивш ученик аз се отнасях към него почтително. Той си даваше вид, че е недоволен, обаче все пак се срещахме и се разговаряхме.

Още в първите срещи Иван Гарванов ме упрекна, че ние с атентата сме избързали.

– Всичко стана както се следваше и както предполагахме! Ако има нещо да съжалявам, то е, че не можахме да се възползуваме с 1000-та килограма динамит, който чрез гърка комисионер попадна във вашите ръце! – казах аз.
– Аз нищо не зная по тая работа и с нищо не съм допринесъл за изчезването на какъвто и да било динамит – отговори Гарванов.
 
Дали през април или през октомври, това беше все едно за нас. Ние не разчитахме на проектираното въстание и за нас беше безразлично дали ще има или няма да има въстание.

– Съжалявам, че вместо на балкана ще умра в затвора! – заявяваше много пъти Гарванов.
– За революционера е безразлично, где ще умре: на балкана, в затвора или на бесилката – смеешком му отговорих.
– Вие сте още младежи и не държите сметка какво вършите! – сърдито отговори Гарванов.
– Ако вие, господин Гарванов, желаете да умрете в балкана, Македония ще види още много въстания. Това е първото.

Гарванов замълча.

– Който иска да умре на балкана, той ще намери как да изпълни своя копнеж.
– Аз съм жертва и съм издаден – смутено разправяше Гарванов.
– От кого сте издаден?

В разговора Гарванон спомена за Милан Арсов.
Той искаше да ми намекне, че моят другар Милан Арсов, ученик в IV клас (по това време заедно с нас в затвора), като по-слаб бил издал него и останалите членове на Централния комитет.

Възмутен от тази мисъл на Гарванов аз поех енергически защитата на Милан Арсов, заявявайки на Иван Гарванов, че това не е истина и с факти, които бяха установени за мене, му изтъкнах неговата грешка.

Около нас се бяха натрупали една група български селяни, които с голямо внимание слушаха нашия спор и пререкания. Накрая Гарванов се обърна към тях и посочвайки ме, им каза: "Не го слушайте, той не е народен човек, той е анархист!"
– Навярно според вас, господин Гарванов, народният човек е нещо като черковните певци или селски протогери – смеешком добавих аз.

Иван Гарванов се разгневи още повече и отиде в стаята си.

Това беше първият ни спор. В разстояние на повече от две седмици нито една дума не разменихме помежду си и се отстранявахме един други.

Дните минаваха, затворът все повече и повече се пълнеше със затворници българи, изключително политически, някои от които съдени и осъдени, а други неосъдени. Постоянно пристигаха в затвора свещеници, учители, търговци, селяни и работници от всички градове и села и пълнеха затвора.

Всичко каквото ставаше в Солунския вилает, ние научавахме сравнително по-точно и по-бързо от пристигащите очевидци, редници в революционната организация, а за всичко, което ставаше извън границите на Солунския вилает се учехме от вестниците – местния турски в. "Асър" (Век) и "Журнал де Салоник". Обаче тези вестници поради строгата цензура малко пишеха по събитията, които ставаха във вътрешността на Македония. Ето защо чрез един арестант евреин Лезе успях да наредя срещу пари най-напред 5 зл. гроша за брой, а по-сетне за 2,5 гроша да получаваме някои от французките вестници "Льо Матен" и "Тан", от които доста подробно научавахме къде какво е станало.

Иван Гарванов беше научил, че аз тайно получавам французки вестници и чрез един българин затворник ме потърси. Аз лично му занесох два броя, като му заявих, че редовно ще му нося вестници за четене. Това даде повод пак да се срещаме с него.

До дирекцията на затвора се донесе, че учителите българи получават вестници и поради това контролът на входната врата на затвора се увеличи и в разстояние на няколко дни стана абсолютно невъзможно да се внесе какъвто и да било вестник. Обаче ние трябваше да получаваме вестници по какъвто и да било начин, защото иначе животът ни беше съвършено тежък. Аз търсех начин и средства да мога да внасям вестници. Понеже евреинът Лезе беше страстен комарджия и почти всяка вечер играеше комар със зарове, а пък не разполагаше с пари, аз се помъчих чрез него да вземам вестници.

Лезе ако не успееше да намери пари да играе комар, той не можеше да заспи. Обещах на Лезе да му плащам вестниците на по-голяма цена, защото Иван Гарванов и аз искахме на всяка цена да узнаваме какво става в Македония. Лезе в това време търсеше начин как да промъкне някой вестник, за да вземе малко пари и вечерта да играе комар.

Вестниците купуваше от града един от слугите при затворническата будка. От всеки кауш по един арестант излизаше с кошница по един-два пъти дневно в предния двор на затвора за покупки на затворниците. Лезе беше един от прислужниците за покупки на арестантите. Слугата от будката даваше вестника на Лезе, а той го внасяше в помещението, където бяхме ние с Гарванова. Един от гардиените – Лютфи – заподозря Лезе и всячески се мъчеше да го улови с някой вестник, за да го накажат. Лезе обаче беше извънредно хитър и лукав евреин, а и същевременно и комик. Ту с молби, ту с гримаси и фокуси той предразполагаше гардиенина да бъде по-снизходителен към него, за да не го обискирва, а също така, уж да не се губи време, да не претърсва даже и кошницата му. Гардиенинът сякаш напук на неговите молби ставаше още по-ревностен в службата си, а това още повече караше Лезе да се стреми да внесе вестници.

Еднъж Лезе играл на комар и изгубил всичките си пари и в момент на силната си страст към комара той сваля своите панталони и ги продава, за да продължи да играе комар, обаче пак изгубил парите. Сутринта Лезе остава по бели гащи и не може да излезе да направи покупки. Яви се при мене и ме моли да му дам 20 гроша за да откупи панталоните си. Аз му заявих:

 – Донеси вестник, ще ти дам пари, но в аванс като на тебе комарджия пари не давам.

При това положение Лезе ми каза:

– Днес или утре ще донеса вестник, та ако щат да ме пребият от бой. Аз му дадох 20 гроша, той откупи панталоните си, излезе с кошницата за покупки и въпреки строгия конкрол донесе изведнъж три броя: единия поставил в кърпата, с която си беше превързал главата, другия – между оковите на краката си, а третия държал в ръката и поднасяйки за преглед кошницата с покупките изкусно укрил вестника, че на гардиенина и на ума му не минало да види какво има в самата му ръка, с която държал дъното на кошницата. Като донесе вестниците, Лезе със злорадство и с вътрешно задоволство дълго време хулеше омразния му гардиенин Лютфи. Пак започнахме чрез Лезе кога ежедневно, кога през ден да получаваме един брой френски вестници и учехме къде какво става било в град Солун, било в Македония.

Обаче споровете ни с Иван Гарванова не се спираха. Докато аз в продължение на няколко седмици всячески убеждавах Гарванова, че нито Милан Арсов, нито Георги Богданов през време на следствието и пред военния съд нищо компрометирашо не бяха казали, Иван Гарванов все продължаваше своето твърдение, че той е жертва, че е пострадал поради издайничество и пр. Нещо повече. Той нарочно разпространяваше тоя слух и между арестантите българи в затвора, някои от които наивно допускаха това.

Освен този спор впоследствие с Гарванова заведохме друг по-голям такъв. Касаеше се да се знае изобщо Иван Гарванов и неговите колеги от ЦК на ВМРО какво щяха да поддържат пред съда. Дали те ще признаят пред съда или пък щяха да откажат, че са изобщо членове на ВМРО, а така също и членове на ЦК. [1]

Иван Гарванов на няколко пъти ми заяви, че тази мисъл го занимава много и че той е вземал решение, че ако процесът се разглежда преди обявяването на общото въстание (Илинденското въстание), той щял пред съда да отрича всичко, а ако разглеждането на процеса стане по време на въстанието, той щял да направи пред съда съответната декларация, в която щял да заяви, че той е член на ВМРО и последната като революционна организация се бори за политическата свобода на Македония.

Аз напразно увещавах Гарванова и в единия, и в другия случай той да не отрича пред съда своето членство в ЦК, тъй като той непременно ще бъде осъден, независимо от това дали има, или пък няма улики.

– Ще видим – отговаряше Гарванов.
– След всичко това, което стана в града, властта по никой начин няма да допусне да бъдат освободени лица, които подозира и в които се съмнява. Освен това не трябва да изпускате из пред вид, че процесът ще се разгледа от граждански съд, където ще има публика, а също така и журналисти ще присъствуват и някои от драгоманите или секретарите на европейските консули в Солун и ще искат да чуят, да знаят какво ще кажете вие, господин Гарванов. Ето защо напуснете и изоставете всяка надежда за оправдание и за освобождаване, което засега е съвършено изключено, а тържествено заявете и признайте пред съда и използувайте съдебната зала като трибуна и признайте, че вие сте член на ЦК на ВМРО, защото с това вие ще направите една голяма агитация и пропаганда всред чуждия свят в полза на македонската кауза. Недейте се поставя в положението на доктор Хр. Татарчев, Хр. Матов и др. обвинени, които през 1901 г. в съда, въпреки всички данни и улики за тяхното участие във ВМРО, те отказваха и твърдяха, че за първи път слушат за съществуването на ВМРО – настоявах пред Гарванова.
– Ще си помисля по това – отговаряше Гарванов.

Два дни преди Илинден Гарванов поверително ми съобщи, че въстанието ще бъде прогласено на 20 юли, т. е. на самия Илинден.

Няколко дни след това и от французките вестници научихме, че въстанието е прогласено и че още на първия ден от провъзгласяваието му Хр. Матов, като задграничен представител на ВМРО, се е явил в почти всички легации в София, за да ги уведоми "официално", че в Македония има въстание. Това съобщение французките вестници предаваха без всякакви коментарии.

Иван Гарванов ми съобщи, че въстанието по-интензивно ще бъде само в Битолско и Одринско (Странджа планина). Аз вярвах на думите му, тъй като го смятах компетентно лице и поради своя пост беше в положение да знае това. Той се базираше на сведенията, които имаше от по-рано и главно на географическото и топографическото положение на тия два революционни окръга.

Макар и млад и не член на ВМРО, от лични наблюдения и от срещите ми с мнозина легални и нелегални деятели от разните революционни окръзи знаех много от недъзите на ВМРО и по някои въпроси от принципиален и тактически характери спорех с Иван Гарванова, който не искаше да признае много от грешките в тактиката, методите на борбата, но тъй като въстанието беше вече прогласено, безцелно беше вече даже да разискваме, а още по-малко да влизаме пак в спорове с Иван Гарванов, към когото аз исках да изкажа моята признателност като към мой учител в Солунската гимназия.

Един ден коментирахме постъпката на Христо Матов, който според французките вестници се явил пред легациите в София, за да им съобщи официално за обявяването на Илинденското въстание.

Иван Гарванов напълно одобряваше постъпката на Христо Матов. Аз от своя страна остро порицах тази постъпка на Матова като такава, която само ще повреди за истинския всенароден облик на въстанието и ще му даде съвършено друг облик, като че ли то се дирижира от българското правителство.

Обаче Гарванов одобряваше постъпката на Матова като належаща такава.

– От това, което зная за миналите революции и въстания – казах на Иван Гарванова – вадя едно заключение, че всяка революция или въстание във всяко място и във всяко време наистина имат своите дълбоки икономически и политически причини, но те автоматически не се насрочват, а се налагат и то често пъти по някои поводи, събития и т. н. Така е било с всички големи революционни движения, тъй е било и с всичките народни въстания в Русия, Полша, Сърбия, Гърция и България. Аз, доколкото зная, проектираното въстание се определи още през октомври 1902 г., обаче в началото на настоящата 1903 г. все пак сте вземали някакво решение, а сега сякаш искате да се потвърди, че въстанието не е продиктувано от местните тежки и непоносими условия в Македония, а е предрешено по волята и желанието на отделни личности [2]. И наистина господин Гарванов, я ми кажете как ще се изтълкува от меродавните европейски и балкански заинтересувани фактори обстоятелството, че Христо Матов още в навечерието на въстанието нотифицира и уведомява дипломатическите представители, и то не в Турция, а в България? Нима заинтересуваните велики сили нямат свои органи и информатори тук в Турция, та ще се информират от задграничните представители на ВМРО и то в София, която – с право или не – се подозира, че подклажда всички въстанически и други акции в Македония? От постъпката на Христо Матова съответните дипломатически представители ще си вземат само една твърда бележка, а от това нито ще се уплашат, нито ще се заинтересуват. Въстанието, колкото бъде по-масово, по-силно, колкото повече околии обхване, то толкоз по-голям ще бъде шансът за интервенция. А че въстаналото население засега не ще може да вземе политическата власт в ръцете си, не ще може да се наложи на турската власт, в това няма никакво съмнение. И тъкмо това е спорът – заявих Гарванову.

– Вие сте разколник и безогледен критикар – ме обвиняваше Гарванов.
– Да, аз поддържам своето становище както сега, така ще го поддържам и за в бъдеще.
– Това е само една теория, обаче в политиката често пъти трябва да се държи сметка за реалното, действителното положение на нещата.
– Е, добре, вие водачите на ВМРО преди всичко сте революционери, а на второ място политици – му възразих.
– Вие избързахте с атентатите, не чакахте да стане въстанието – ме упрекна Гарванов.
– Въпреки всичко, което стана, въпреки всички изстъпления на турската власт и на турското население и войски аз пак настоявам, че акцията в Солун беше навременна и че тя в никой случай не може да се свързва с проектираното въстание.
– Не е така – сърдито отговори Гарванов.
– Ако не е така, защо Гоце Делчев един месец преди солунските атентати разруши моста при гара Ангиста?
– Това е друго – отговори Гарванов.
– Другото се състои в това, че разрушението на моста стана в провинцията, а не в чертата на град Солун... И като така последствията от тая динамитна терористическа акция се отразиха само в околните села Скрижево, Ангиста и др., но не и в Солун, за който толкова много държите. Прочее това е личното ваше гледише, което поддържаше и Даме Груев пред нашия другар Димитър Мечев.
– Видя ли?
– Да, но Борис Сарафов, с когото аз се срещах в с. Саса, Кочанско, беше на съвсем друго гледище. Той освен, че не беше против проектираната акция, а напротив като се разделихме, изказа пожелание щото ние в Солун да побързаме с атентатите...
– Нима?!
– Да. Точно така.
– Ти какво му каза?
– Казах му, че ние самите не знаем кога и в какъв размер ще стане проектираната акция, тъй като още не сме готови, а освен това всичко ще зависи от времето и обстоятелствата, тъй като ние сме в един населен пункт винаги под носа на самата явна и тайна полиция.

Доколко съм бил прав в своите съждения по онова време, те напълно се потвърждават от покойния Гьорче Петров, който казва: "...широката маса съвоем не беше подготвена да излиза гърди срещу гърди с турците; не беше подготвена чрез събития от тоя род, за да може открито да ги посреща"... "Аз като излизах от тия съображения, настоявах, че ако положението вече се е изострило в страната, да развържем повече ръцете на четите и на градските ръководители, да се почнат частични акции, за да възпитаваме четниците и други към пушката, към безстрашието, да добият опит за нападение. Подобна тактика на частична активност, ако добиеше развой по цялата страна, по моето разбиране щеше да представлява страната в перманентно въстание, б е з  д а  е  о б я в е н о  ф ор м а л н о  въстание (к.н.). Ние така можехме няколко години да тормозим страната без да може Турция да каже, че има открито въстание. Ако беше позволено на четите открито да преследват турски разбойнически чети, да наказват лоши полицейски и пр., селяните да се разправят с кехаите и разни други арнаутища, които ги съсипват по чифлиците, ние щяхме да имаме толкова афери наведнъж, че щяхме да възбудим общо внимание и Турция да изморим. А ние се бояхме: "сакън да не стане някоя афера". За мене подобна една борба бе не от по-малка важност, отколкото едно прокламирано въстание, защото такава борба може дълго време да трае. С тия доводи аз убедих другарите си, именно че по тоя начин ще се ускори въстанието по естествен път, че ще се дойде до крупната борба, която ще бъде краят. Това становище аз винаги поддържах, че въстанието е мошно средство на организацията, но само докато то е идеал, към който се стремим. Бях убеден, че стане ли това "реал", веднага подир въстанието ще се яви разочарование. И наистина така излезе." [Вж. "Спомени" на Г. Петров. С., 1927. с. 162 и следващите]

155. РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ПРОЦЕСА НА ИВАН ГАРВАНОВ И НЕГОВИТЕ ДРУГАРИ

Наскоро след нашите спорове с Гарванова започна да се разглежда процесът на Гарванов и на неговите другари.

Първият и вторият ден минаха в изпълнение на разни формалности и съдебната процедура. Подсъдимите всяка сутрин отиваха в съда и вечерта пак се връщаха в затвора. Аз следях с голямо внимание тоя процес и бях уведомяван от подсъдимите и свидетелите от процеса.

Виждайки, че Иван Гарванов отрича в съда, че е член на ВМРО, аз се възмутих не толкова от поведението и "последователността" на Гарванова и другарите му, а от слуха, който нарочно пръскаха, че уж са някаква изкупителна жертва на издайничество и предателство, като с това те хвърляха тежка обида върху моите другари Милан Арсов и Георги Богданов, които в нищо не можаха да бъдат обвинявани и вместо да получат от водачите на ВМРО утеха и насърчение, те неоснователно и без причина се обвиняваха от същите "водачи", и то в момента когато те носеха една смъртна присъда и изтърпяваха своето наказание наравно с всички затворници – политически престъпници.

Виждайки диверсията, която искаха да прокарат шефовете всред масата политически затворници българи, членове на ВМРО, които бяха задържани в затвора, приготвих едно заявление до съда, което Милан Арсов приподписа, и чрез директора на затвора го изпратихме до съда. В това заявление Милан Арсов съобщаваше на съда, че иска да даде някои показания във връзка с обвиненията на подсъдимите.

На другия ден заедно с подсъдимите съдът разпоредил да се заведе и новият свидетел Милан Арсов. Предварително аз написах на български език един малък текст, който Милан Арсов трябваше да прочете и поднесе на съда. Тоя текст имаше приблизително следното съдържание!

"Господа съдии,
Долуподписаният, по повод събитията в града от 28, 29 и 30 април, осъден от извънредния военен съд, всичко, което съм казал във връзка с обвиняемите лица в настоящия процес е отбелязано в протоколите на военния съд. Аз моля почитаемият съд да вземе протоколите и там ще види какво аз съм казал по отношение на обвиняемите. Обаче днес, когато в цяла Македония народът се е възбунтувал и вдигнал въстание по села и градове, поля и гори, македонците се борят за правда и свобода, тези господа нямат кураж да заявят пред един граждански съд онова, което народът иска и се бори с оръжие в ръка. Аз моля почитаемия съд да оправдае подсъдимите като хора, които или са невинни или пък, ако са виновни, те са се разкаяли за онова, което са мислили и работили."

След прочитането на този текст председателят на съда запитва Милан Арсова:

– Имаш ли да кажеш друго нещо?
– Друго нямам какво да кажа – заявил Милан Арсов и поднесъл написания текст на съда.

Тази декларация на Милан Арсова е била приета и приложена към делото.

На другия ден сутринта, когато се видяхме с Иван Гарванов, той беше дотолкова съкрушен и разгневен, че нямаше сила да говори. От тоя момент прекратихме окончателно всякакви срещи с Иван Гарванова, нито пък се поздравявахме, докато бяхме в затвора.

156. ИВАН ГАРВАНОВ НА ЗАТОЧЕНИЕ

Два месеца след това с една група политически затворници българи Иван Гарванов и другарите му бяха препратени на заточение в една от крепостите в Мала Азия. Така се разделих с моя бивш учител.
 
Като революционер аз питаех не добри чувства спрямо него, обаче и до ден днешен питая чувства на почит и уважение към покойния Гарванов, който беше един способен, справедлив и добър учител и възпитател.

Тази наша раздяла бе последната среща с покойния Гарванов.

157. ЖИВОТЪТ В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР

Въпреки че на няколко групи една голяма част политически затворници българи се препратиха на заточение в крепостите на Мала Азия, все пак през цялото лято централният затвор при Едикуле беше препълнен с българи, подсъдими и осъдени вече по повод на ред афери, атентати, сражения и пр. Във всичките стаи болшинството от арестантите бяха българи: свещеници, учители, търговци, занаятчии, селяни и работници от всички краища на Солунския вилает.

Макар разпределени в 12-те стаи (кауши), всички затворници бяхме в постоянен контакт. Всички събития, които ставаха в Македония ние узнавахме от всекидневните посетители, които дохаждаха да видят своите близки, да ги улеснят с провизии, а също така и от всекидневно пристигащите почти от всички страни на Македония нови политически затворници под предварителен арест.

Събрани в затвора толкова политически затворници българи, ние живеехме братски помежду си и един други си давахме кураж да понасяме по-лесно всички лишения и страдания. Смъртните случаи между нас се понасяха със спокойствие и хладнокръвие, знаейки, че и в балкана да се умре, и в затвора – това е равносилно за един революционер, който не може да избира място за своя последен час.

От време на време обикновено в по-големите народни празници посещенията във всичките стаи бяха свободни. По цели групи затворници от една стая отиваха при своите съграждани или съселяни в другите стаи на гости, за да разменят мисли помежду си. През такива празнични дни затворът се преобразяваше и имаше голямо оживление. В повечето от стаите се чуваха български революционни песни, а често пъти и в отделните дворове се извиваха и кръшни хора. Тъгата за близки: баща, майка и деца в такива моменти като че ли изчезваше особено при общото празнично настроение. И наистина, когато нещастие и страдание се понася от мнозина, като че ли болките по-леко се усещат и по-лесно се понасят. Така преживяхме през цялата 1903 и първата половина на 1904 година в централния затвор "Едикуле". Националният празник Св. Кирил и Методий в затвора беше отпразнуван с подобаващата церемония.

В затвора през този всенароден празник само на българите се разреши да се съберат в един двор и там на една маса се постави да дими тамян, където най-напред се наредиха свещениците затворници, до тях затворниците, които можеха да пеят черковно пеене, а наоколо присъствувахме всички останали затворници българи. Отслужи се литургия от свещениците затворници. Това ставаше и на Рождество Христово и на Възкресение.

На тези общи молитви на открито присъствуваха всички затворници българи, осъдени или още подсъдими, не толкова за да задоволят своите религиозни чувства, отколкото компактно да манифестират своята обща солидарност и своето национално чувство.

Поради социалното положение и общокултурно развитие, което беше, разбира се, нееднакво между българите политически затворници, естествено и техният мироглед беше различен. Едни бяха фанатизирани националисти максималисти, а някои гледаха на македонската проблема с девиза: "Македония за македонците", т. е. че тя трябва да бъде на всички населяващи я народи.

Имаше българи от Тиквешко, Серско и Гевгелийско, които макар и да не бяха ходили никога в България сами себе си третираха – едни се наричаха стамболовисти, втори либерали, трети демократи и водеха спорове помежду си сякаш, че с години са били членове на някоя политическа партия в България.

Имаше и такива, които се чувствуваха само като българи, имаше и такива, които смело заявяваха, че са българи по народност, обаче преди всичко се чувствуваха като македонци. Мнозина от последните заявяваха: "Македония е едно, а България е друго". Тая фраза се разнасяше от уста в уста, като някои се стремяха да обосноват девиза "Македония – за македонците", обаче мнозинството от затворниците смяташе, че не е далеч денят, когато Македония ще се присъедини към България.

Думите Македония, България, българи, свобода бяха тъй да се каже общите лозунги, които въодушевяваха всички затворници българи.

Всеки един от затворниците, който било пред съда, било пред затвора със своето поведение допринасяше да се накърни честта на българското име, беше предмет на порицание, на общо презрение.

Човек има свой личен и обществен морал, но когато е в съжителство с повече хора, колкото числото на съжителите е по-голямо, толкова и общественият морал у човека става по-голям и по-силен. Дали защото в такъв момент личността е под прекия надзор и контрол, или пък примерът на другите влияе върху всеки един от хората, не зная, но в подобни моменти ясно личи, че има един общ морал, сякаш една обща невидима духовна сила, която ободрява, крепи и назидава всеки отделен индивид.

Често пъти забелязвах как чувството на обич към ближния и към род и родина все повече и повече закрепваше и се засилваше във всички затворници, някои от които на първо време като че ли нямаха патриотически и алтруистически чувства.

В затвора по разни поводи имах случай да разменя мисли с някои от затворниците, някои от които бяха търговци или по-заможни граждани, които на първо време в себе си чувствуваха срам, че са попаднали в затвора, защото смятаха, че затворът – според техните разбирания – е само за злосторници, крадци и убийци. Тия предразсъдъци обаче лесно не можаха да се изкоренят от техните лични схващания и предразсъдъци. Дълго време трябваше да действуваме върху тях и им обясним, че политическият затворник няма нищо общо с криминалния и че те са жертва на едно народно движение, което се бори за свобода и че те без друго трябва да се гордеят, че борейки се за народни правдини, са имали честта да бъдат поставени начело на това народно движение и са попаднали в затвора и като такива целият народ гледа на тях с чувство на благодарност и признателност и те трябва да се радват на това, а не да се срамят.

Впоследствие същите тези затворници – благодарение голямото общуване и братски разяснения и тълкуване на понятието политически затворник – с радост посрещнаха идещите политически затворници и в своите разговори с тях те започнаха да насърчават новите затворници и да им обясняват, че без страдания няма сполука на борещия се народ и че затворът бил за мъже борци, а не за жени и че всички политически затворници се съдят и осъждат за една свята кауза за народ и родина и т. н.

В общи черти това бяха постоянните теми на разговори между затворииците, които общото национално движение и революционно брожение беше грабнало от домовете им и ги бе завлякло в затвора. Така се утешаваха всички затворници, някои от които оприличаваха македонското освободително движение като един силен поток, който от силното наводнение излиза от коритото си и всичко помита пред себе си. Така затворниците се каляваха и ставаха по-годни дейци за бъдеща работа.

Обаче не всички можеха така да мислят, защото продължителният затвор е съпроводен със своите ежедневни лишения и страдания, от една страна, а от друга – мнозина от затворниците бяха оставили своите семейства на произвола на съдбата. Мнозина обхващаше едно голямо разочарование и гнет. Други затворници пък не тъгуваха толкова за домашните си, колкото за изостаналата им работа.

Търговецът тъжеше, че е изоставил магазина си, занаятчията – за работилницата, си селянинът – за полето и гората, учителят – за училището и т. н. Спомням си моменти как често пъти в постоянните ми разговори с някой селянин едни тъжаха за нивите си, за градините си, други за своите любими волове, крави и овце, а нерядко имаше случаи когато някой овчар тъжи за своето любимо овчарско куче.

В затвора бяхме събрани хорас   различно обществено положение и с различна култура. Имаше добри хорица, повечето бедняци, скромни и безпретенциозни, които с месеци наред в затвора не виждаха за храна друго освен хляб и сол или чушки, обаче когато се замисляха пред неизвестността те трепереха за бъдещето, без да може някой с нещо да ги ободри. Дълго време трябваше да им се въздействува да се повдигне у тях революционният дух, тъй необходим за затворническата килия. Мнозина от тях започнаха със стоицизъм да понасят всички лишения в затвора и се утешаваха смисълта, че те като македонци все пак поне малко са допринесли за общата борба, за общата освободителна цел.

Имаше няколко души, които скришом плачеха за своята съдба, обаче тази тяхна слабост се забелязваше от техните близки, които след като изчерпваха всички революционни аргументи, с които искаха да ги убедят да имат воля и чакат спасителния час, като с последно средство си служеха със заплашването, като им казваха:

– От много мисли и от много тревоги човек загубва равновесието на ума си и всеки миг може да подлудее, което е по-лошо.
– Човекът е часовник – казваха те – ако се пресили, механизмът се разваля, а сетне, особено в затвора, бял ден няма да види.

Пред този страх и най-малодушните се вразумяваха и сред несгоди и лишения очакваха наближаващата амнистия. По общото убеждение на всички амнистията щяла да се даде след пристигането в Солун на италианския генерал де Жеоржи паша, който от няколко месеца бил в Цариград и всеки момент се очаквал да пристигне в Солун да заеме своя пост – началник реформатор на турската жандармерия в Македония. Обаче няколко месеца се изминаха, но де Жеоржи паша не се явяваше. Мнозина се подиграваха с пристигането на де Жеоржи паша, като с хумор разправяха: "Да беше тръгнал с мравка, пак досега щеше да стигне в Солун".

В бившата турска империя всички работи вървяха бавно, обаче бавността на де Жеоржи паша стана пословична. Той още преди пристигането си и преди поемането на своя пост зле се препоръча и изложи пред политическите затворници, че повечето от тях още преди да напуснат затворническия праг се разочароваха от слуховете за бъдещи административни и съдебни реформи, които щели били да бъдат наложени от европейските сили в Македония.

Само наблюдателността и трезвеността на народа бе достатъчна, щото всякакви обещания за бъдещи реформи да се просрещнат със скептицизъм и всички да преповтарят поговорката: "Турска работа..." В случая и расовият, и религиозният антагонизъм между народа допринасяше още повече, щото и най-невежата да се усъмни в ефикасността на проектираните реформи, които всъщност бяха и си останаха на книга!

158. ЕДНО ПОСЕЩЕНИЕ НА ЗАТВОРА ОТ ГЛАВНИЯ ИНСПЕКТОР ХИЛМИ ПАША

През месец февруари 1904 година една сутрин в затвора се забеляза голямо раздвижване на гардианите и стражарите. Дворовете почнаха да се чистят. Разбрахме, че ще има някакво посещение. Предполагахме, че в затвора ще дойде или прокурорът, или началникът на жандармерията, вероятно да проверяват оковите на осъдените затворници. След малко затвориха вратите на всичките стаи и по общия вход почнаха да преминават военни и цивилни лица. Узнахме, че в затвора е пристигнал Хилми паша, главен инспектор на Солунски, Битолски и Скопски вилает.

Хилми паша, висок, сух, с черна брада и полузакрити очи, със своята свита прегледа всички стаи и се изкачи на каменната стълба и застана пред входа на резервоара за водата. След като се запозна с положението на арестантите и порядките в затвора, от височината наблюдаваше затворническите помещения, а ние (затворниците) през прозорците наблюдавахме всички жестове и движения на Хилми паша и придружаващите го цивилни и военни чиновници.

Хилми паша не благоволи никого от нас да запита за нищо. Сякаш той дойде да се представи и се изкачи на височината, за да можем всички да го видим. След като пашата със своята голяма свита излезе от затвора, повечето от затворниците започнаха да коментират какъв бил, какво щяло да стане след неговото посещение – празни надежди и упование.

Още на втория ден затворниците – поради незаинтересуваността на големеца, си направиха общата преценка като нарекоха Хилми паша с прозвището "Кукумявката".

159. КОЙ И КАКЪВ БЕШЕ ХИЛМИ ПАША

Хюсеин Хилми паша бе родом от остров Митилин. Турският писател Кемал бей, като мютесариф в остров Митилин, забелязал хубави заложби у Хилми и още като младо момче го покровителствувал и подпомагал. Най-напред той е бил писар, по-сетне става началник на отделение, а по-сетне – секретар, мютесарифин в Сирия, а оттам – валия в Адана. През 1895 година поради един конфликт с австрийски консул той е бил преместен в Йемен.

Хюсеин Хилми паша пристигна в Солун през 1902 година. С него са дошли дворцовите фаворити – армейският генерал Назър паша и подполковник Назъм бей – тъй като самият султан Абдул Хамид не е имал пълно доверие в Хилми паша. Последният обаче със своето държание, такт и умение в късо време спечелил доверието на Илдъза. Като главен инспектор той успя да подбере доста трудолюбиви и ревностни чиновници, които бързо повишаваше. За реформирането на жандармерията с негово съдействие се привлякоха доста способни и напредничави офицери.

Хилми паша беше един доста трудолюбив висш чиновник. "Най-голямото изтезание за мене е да бъда без работа" – е казвал често пъти на своя секретар Събхи бей. Неговите недостатъци бяха, че той не излизаше в обиколка из Македония и не виждаше изобщо какво се върши, а през цялото време прекарваше в канцеларията, зает с писмена работа.

Хилми паша е искал напълно да се зачитат поне човешките и гражданските права на немохамеданското население без да се прави разлика между мохамедани и християни. В борбата му за прокарване на това негово схващане той срещна съпротивата на фанатиците турци. Даже бившият валия на Солун – Реуф наша от Сирия – му е отправял ругателни писма.

Хилми паша, след като привлече интелигентни и деятелни военни и граждански чиновници, с дипломация и сила се бори да прокара турското гледище, а същевременно подготви условията за групирането на младотурците, които по-късно направиха и преврата от 11/24 юли 1908 година – хуриета.

При Хилми паша бяха командировани двама цивилни агенти – австриецът Мюлер и руснакът Демерик, и двамата бивши чиновници при министерствата на външните работи във Виена и Петербург.

Хилми паша със своята ловкост, възползуван от съперничеството на двете тогава най-заинтересувани държави на Балканите (Русия и Австро-Унгария), успя да вмъкне в своята инспекционна област и целия Скопски (Косовски) и Битолски вилаети, някои околии от които не влизаха в географическите граници на Македония, с единствената цел да прикрие и видоизмени етнографическия състав на Македония, тъй като в последната 30% от населението беше мохамеданско, а 70% християнско, което обстоятелство турската власт не искаше да стане официално достояние на чужденците. По инициативата на Хилми паша през 1321 година по турския календар (1902 г.) се състави нова статистика (обща за трите вилаета) само и само да се представи, че болшинството от населението в инспекционната област, сиреч в Македония, е турско-мохамеданско. [3]

По-голямата част от мохамеданското население по народност е албанско (ib, пак там)

Същински турци са около 800 000 души. От тях една част, които са дошли на групи от Мала Азия и са били настанени по най-плодородните места, се казват  ю р у ц и – повечето селско население.

Друга част турци са били по-рано българи, евреи даже и гърци, които постепенно на групи или единично са били потурчени като носят наименованието ч и т а ц и, както и потурчените евреи в Солун носят името д ь о н м е т а.

Помашкото население не влиза в тази категория
Тази погрешна в основата си статистика, съставена не въз основата на народностния, а верски или по-точно казано, вероизповеден принцип, Хилми паша представи пред европейските контрольори и като официална статистика, тя се взе за база, като "вярна и съответствуваща на действителноста". По този начин турското правителство можа да отговори и омаловажи всички други статистики, които се изтъкваха от заинтересуваните балкански държави и техните правителства.

В Цариград това се взе за голям актив и турското правителство пак чрез Хилми паша отиде още по-далече, като, както ще видим по-долу, и във финансово отношение се възползува от съперничествата между великите западноевропейски държави.

Македония благодарение на своето местоположение, умерен климат и трудолюбието на нейното население в сравнение с останалите провинции в Отоманската империя минаваше за една богата и сравнително благоустроена провинция, тъй като тя освен със своите подземни и надземни природни богатства и житни произведения произвеждаше и ред други индустриални растения: тютюн, ориз, опиум, памук, лен, коноп, сусам, грозде, пашкули и др. продукти, чиито годишни приходи се изчисляваха на десетки милиона турски лири.

Въпреки абсолютизма и безправието в държавата, Македония – макар още феодална и крепостническа, изоставена сама на себе си и без всякаква подкрепа на държавата, без удобни пътища и железопътни съобщения – благодарение само на нейната природа, трудолюбието и пестеливостта на местното население все повече и повече развиваше своето селскостопанство и селска промишленост.

Една част от приходите на страната (обществените дългове, митниците, десятъка от тютюна и пр.) бяха заложени срещу външни дългове на Отоманската империя и поради това се предаваха направо в Банк отоман, а останалите приходи бяха предназначени за посрещането на местните нужди на страната. Обаче всъщност една голяма част от приходите се препращаха в Цариград – Илдъз-кьошк, – за да се разпиляват безразборно за удоволствие на султана.

160. БЮДЖЕТЪТ НА МАКЕДОНИЯ

Европейските представители искаха да се определи един бюджет, отделен за Македония. Финансовата комисия под председателството на Хилми паша състави един специален, пак за трите вилаета отделен бюджет, според който годишните приходи и разходи се разпределяха както следва"

ПРИХОДИ:

Солунски вилает 737 846 лири турски
Касовски вилает 564 553   "   "
Битолски вилает 480 719   "   "

Всичко 1 773 117 лири турски, или 4 577 925 зл. фр.

РАЗХОДИ

                          Местни разходи    Военни разходи    Всичко
Солунски вилает    516 111 л.т.          399 765 л.т.     915 876 л.т.
Косовски     "          242 412   "             600 396   "       842 809  "
Битолски     "          275 025   "             433 314   "       708 339  "

Всичко                 1 034 548   "          1 483 476   "     2 467 025 "  или 61 671 325 зл. франка
 

В тоя тъй посочен бюджет имаше странни противоречия. По това време Цариград водеше една хитра политика на измама с лъжа, тъй като всяка истина за Македония трябваше да се прикрие или да се представи в съвсем друг вид. По инструкции от Илдъза финансовото министерство в Цариград чрез Хилми паша в изработения бюджет приходите се посочваха в по-малко, като при това всичките разходи за войските в цялата Европейска Турция се вземаха от бюджета на Македония, сиреч трите вилаета. Това не беше справедливо, тъй като не трябваше само Македония да издържа една войска от 150 000 души, пръсната по границата на всички съседни на Европейска Турция държави: България, Сърбия, Гърция, Черна гора, Босна. Тези разходи се следваше да се понесат пропорционално от всички останали провинции (вилаети) на държавата.

Приходите от трите вилаета се представяха кръгло 1 800 000 турски лири. Това не беше вярно. В тези приходи не влизаха сумите (приходите) от митниците (400 000 т.л.), общинските дългове (50 000 турски лири), от десятъка на тютюните (150 000 т. л.) и около 300 – 400 000 т. л. приход от режията (монопола на тютюна). Всъщност всичките приходи от трите вилаета достигнаха до 3 500 000 т. л. При това освен Скопския окръг приходите от останалите околии – Прищинска, Призренска, Ташлидже, Сеница, Ипек – като бедни околии бяха незначителни. Същото беше и с приходите от някои околии на Битолския вилает, които не падаха в границите на Македония. Така че приходите от самата Македония бяха над 3 000 000 турски лири, като 500 000 турски лири оставаха за останалата част от трите вилаета.

Македония с 2 000 000 жители даваше 3 000 000 т. л. приходи, а тогавашна Турция от 30 000 000 жители имаше общи приходи 20 000 000 т. л. Значи Македония даваше един път повече от всички останали провинции.

Според гореприведените цифри в бюджета разходите възлизаха на около 25 милиона турски лири, от които 500 000 т. л. воени разходи.

Султанът и цариградското правителство, за да измамят европейските финансови контрольори, нарочно представиха приходите в по-малко, а разходите в повече и за покриване на този недоимък представи се, че ежемесечно от Цариград се изпращат по 50 000 т. л. С това цариградското правителство успя да издействува пред великите сили да дадат съгласието си щото митническите налози да се увеличат с още 3%.

Илдъза всеки месец чрез Банк отоман прибираше приходите от митниците, общ. дългове, режията на тютюните и за да представи, че ежемесечно Цариград изпраща пари в Македония, турското правителство разиграваше една същинска комедия, като за всички тези фалшиви банкови операции на Банк отоман се плащаше една отделна доста голяма комисионна.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Процесът на Иван Гарванов и неговите другари щеше да се разгледа не от военен съд, а от специален граждански съд.

2. Иван Гарванов, Христо Матов и д-р Христо Татарчев бяха кроили въстанието да стане рано през пролетта, сетне на Гергьовден, после на Св. Кирил и Методий, а най-сетне на Смилевския конгрес се предреши за 20 юли (2. VIII н.ст. Илинден. Из "Спомени на Гьорче Петров" (С., 1927, с. 162 и следващите).

3. Според това преброяване много българи и дласи като патриаршисти са отбелязани нарочно като гърци. Всъщност след мохамеданите болшинството от населението беше българско.