ПОСЛЕСЛОВ
I. ПРЕПИСКАТА НА БЪЛГАРИТЕ С ПАПА ИНОКЕНТИЙ III
(Иван Божилов)
В ранната пролет на 1186 г., в неизвестния дотогава град Търново ("Тернавос" според Никита Хониат или "Стринавос" според Георги Акрополит), двамата братя Теодор и Иван Асен, наричан още Белгун (а край тях и най-малкият Иваница, по-сетнешният Калоян), обявили българското царство за възобновено. По-големият Теодор получил златния венец и червените царски обувки, както и името Петър, което било символичната връзка с миналото на българите и тяхната държава. Малко по-късно — обстоятелствата са неясни — царско достойнство получил и Иван Асен. Така във възстановената държава се установило своеобразно двувластие или, за да бъда по-точен, върховната власт в страната била споделяна от двама царе от една и съща фамилия. Наистина, след няколко години цар Петър се оттегля от активна държавническа дейност и се установява в Симеоновия престолен град Велики Преслав — център на обширна област, като държавните дела остават в ръцете на Иван I Асен (ненапразно в Синодика ще бъде записано - "... На Йоан Асен Белгун, който освободи българския род от гръцко робство, вечна му памет"). Въпреки това първите десетина години от историята на Второто царство преминават под знака на една особена форма на държавно управление, чиито корени възхождат към идеята за патримониалния характер на държавата и царската власт.
Първите стъпки на Асеневци са не само тържество на идеята за историческата приемственост, но са и обвързани с изработването и публичното обявяване на политическа програма, която трябвало да се превърне в реална действителност
106
през следващите години или десетилетия. Оскъдните исторически извори подсказват, макар и по различен начин, че тази програма съдържала два основни елемента: първо, Иван I Асен заявил, че българите няма да се задоволят, докато "не обединят управлението на мизи и българи в едно, както било някога" (Никита Хониат). Ако трябва да се разшифрова тази кратка фраза, идеята на Иван I Асен (едва ли трябва да се съмняваме, че тъкмо той е идеологът, авторът на програмата) би звучала така: да обедини под своя скиптър населението на севернобългарските земи (между Стара планина и Дунав), наричани от византийските автори Мизия, и обитателите на югозападните български области (преди всичко Македония), които през XI-XII в. съставлявали византийската тема [*] България. Или казано с други думи, идеята била да се възстанови някогашното единство на българския народ в неговите изконни етнически и политически граници. Второ, това национално обединение, веднъж постигнато, трябвало да бъде увенчано с окончателното осъществяване на идеята за славянското царство, което трябвало да заеме мястото в Универса на aeternitas Imperii, т. е. на Византия. Или постигането на онзи модел, който наричам рах Symeonica [**].
Българите и Иван I Асен не се задоволили с изработването и прогласяването на една политическа програма. Напротив, те веднага пристъпили към нейното осъществяване. А усилията им за постигането на двата елемента, както би трябвало да се очаква, вървяли ръка за ръка. След първите няколко години (1186—1190), когато те трябвало да защитават възобновеното си Царство, те преминали към активни военни действия в Тракия, Македония и Северозапада (областта на Браничево, Белград и Срем). В същото време
*. тема - провинциална военно-административна единица.
**. Вж .Ив. Божилов. Цар Симеон Велики (893—927): Златният век на средновековна България. С., 1983, с. 106-117.
107
Иван I Асен и Петър не пропуснали да изявят и претенциите си към първенствуващото място в европейския Югоизток. Още през 1189 г. те поискали от император Фридрих I Барбароса, един от водачите на Третия кръстоносен поход, Петър да получи "императорската корона на гръцкото кралство" (у Ансберт "диадемата на гръцкото кралство"); едно искане, което не било задоволено, но подсказвало категорично за бъдещите намерения.
През 1197 г. след неочакваната смърт на Иван I Асен, а сетне и на Петър, короната била поставена на главата на Калоян. Най-малкият брат (властта останала в ръцете на фамилията!) не закъснял да тръгне по стъпките на своите предходници. Първите му усилия били посветени на войната с вечния враг — Византия. Изведнъж в разгара на военните действия с ромеите, българският цар получил писмо от новия римски папа Инокентий III (1198—1216). Това писмо разчупило българската външна политика, дотогава обърната изключително към Империята, и поставило началото на продължителна и богата кореспонденция на българите с римския първосвещеник.
Неочаквано ли е било писмото? Кой първи е започнал кореспонденцията? Дали папата (той току-що е бил интронизиран) опипвал почвата — през 1198—1199 г. Фулк от Ньойи започнал да проповядва нов кръстоносен поход, а на 28 ноември 1199 г. се състоял турнирът в Екри, където граф Тибо III дьо Шампан и граф Луи дьо Блоа, последвани от много рицари, взели кръста и дали обет да потеглят към Светата земя? (Разбира се, папата едва ли е предвиждал отклонението на бъдещия поход, но един съюзник на Запада на Балканите винаги би бил полезен). Дали подобно действие е било част от амбициозната програма на Инокентий III, с която се характеризира неговия понтификат? Калоян също би могъл да направи първата стъпка — както ще видим по-нататък, той дори мотивира и подхвърля подобна идея. Но важни са фактите, с които разполагаме. А те говорят, че
108
първото писмо е написано от папата и, което е по-важно, в него няма дори най-малък намек, че българският цар (или неговите предходници?) вече се е обръщал писмено към главата на католическата църква. Калоян не пропуснал тази възможност и макар след голямо забавяне (той едва ли би закъснял толкова много с отговора си, ако първи е проводил пратеник в далечния Рим) отговорил на папското писмо. И с това писмо започнала голямата игра.
Основният въпрос не е дали Калоян първи е започнал играта, а защо я е започнал? Дали голямото противоречие на времето — българското, а не европейското — е било православие или католицизъм? Дали този ход на българския цар ни отвежда към 865—870 г.? Категорично не! България отдавна е направила своя избор. Асеневци не създавали нещо ново, а възстановявали нещо познато, старо, т. е. те не извършвали creatio, a inovatio или по-точно renovatio. Те възстановявали един модел, който бил унищожен в 1018 г. — Царството на българи (и гърци); модел, който бил съчетание на imperium и sacerdotium, на цар и патриарх. България отдавна била част от един свят — византийския свят — и претендирала, опирайки се на историческата традиция, за водещо място в него. Първата сила в този свят, Византия, склонила да направи отстъпка на Калоян, да му даде това, което дала на Симеон в 913 г. — цар и патриарх. И толкова. Но Калоян, както и Симеон, искал повече. То не можело да бъде получено или отстъпено доброволно, а отнето със сила от Константинопол. Ето защо той е трябвало да разкъса изолацията на страната си, да прехвърли границите на византийския свят и да потърси съюзник за амбициозната си политика извън него. Този съюзник бил папата, единственият всепризнат авторитет на Запад (братята му търсели помощта на светската власт, на императора на Свещената римска империя на германците). И въпреки това, защо папата? Че той не е бил враг и конкурент на българите, е повече от ясно. Дали е бил постоянен и непоклатим
109
авторитет за българите? Едва ли! Тогава дали е бил подходящият съюзник? В случая, да. Той е разполагал със средства за постигане на целта, преследвана от Калоян. Папата е давал владетелски инсигнии и формалното утвърждаване на Калояновата титла — цар или император — разкривали пътя към оспорването на единствената истинска титла василевс — тази на владетеля на Константинопол.
* * *
Началото на кореспонденцията е поставено от писмо на Инокентий III — за съжаление то не носи дата, — което се отнася към времето между декември 1199 и 22 февруари 1200 г. (Ив. Дуйчев). Последното писмо, датирано 24 май 1207 г., също е писмо на Инокентий III до цар Калоян. То останало без отговор, поради преждевременната и изненадваща смърт на българския цар. Кореспонденцията съдържа 27 писма; от тях 16 са писма на папата, адресирани до: цар Калоян — 8 (№№ 1, 3, 10, 11, 19, 23, 26, 27); архиепископ Василий - 6 (№№ 6, 9, 12, 13, 20, 21); Белота - 1 (№ 7) и Анастасий, митрополит на Велбъжд — 1 (№ 18). Българите са отправили до папата 11 писма; от тях: 5 на цар Калоян (№№ 2, 8, 14, 17, 24); 4 на архиепископ Василий (№№ 4, 15, 22, 25 — писмо № 8 се състои от две части или по-точно от две писма, съединени в едно в регистрите, на Калоян и на Василий); 1 на княз Белота (№ 5) и 1 написано от група български митрополити и епископи (№ 16). Внимателният прочит на преписката показва, че са загубени (или по неизвестни причини не са вписани в регистрите) три писма. Първото е писмо на цар Калоян до Инокентий III, което е отговор на папското писмо, изпратено твърде скоро след 14 април 1205 г., т. е. битката при Адрианопол (№ 26). Това писмо, което има много важно значение, за щастие е частично познато, благодарение на един запис в Gesta Innocentii III РP. В него българският цар обяснява отношенията си с латинците след превземането на Константинопол
110
(12 април 1204 г.), мотивира своята позиция [*], споменава за битката при Адрианопол и уведомява папата за съдбата на император Бодуен. В същото папско писмо, накрая, се отбелязва, че писмо с подобен текст е изпратено и на архиепископ Василий. Но за съжаление и то е изгубено. Най- сетне, в писмото си до велбъждския митрополит Анастасий Инокентий III пише, че подобно писмо е изпратил и на преславския митрополит Сава. И това писмо е неизвестно.
Българските писма са ни познати на езика, на който са пристигнали в Рим, т. е. на латински. Само при едно от тях, първото писмо на цар Калоян (№ 2) се обяснява, че то е написано на български език, след това е преведено на гръцки и най-сетне на латински език. Може да се допусне, че това е процедурата при всички останали писма. Оригиналите на писмата и последвалите преводи са неизвестни. Ние познаваме тази изключително важна за българската история преписка благодарение на това, че всички писма — папски и български — съгласно практиката в папската канцелария, са вписвани в т. нар. Regesta Vaticana (в случая №№ 4 и 5). Писмата на папата и неговите български кореспонденти са издавани няколко пъти: A. Theiner ("Vetera monumenta...", 1863), Patrologia Latina (и двете издания имат много недостатъци, но продължават да се използват, особено "Патрологията") и най-сетне едно добро издание на Th. Haluščynskyj (1944). През 1942 г. Ив. Дуйчев издаде писмата на Инокентий III и на българите, както и някои други писма, които имат връзка с българското минало. Това издание, придружено с български превод, е възпроизведено в ЛИБИ, III (1965). От 1921 г. датира книгата на С. Шангов и Д. Гюлов. Епохата на Асеневци. Писма на Калоян до Инокентий III (латински текст по PL и български превод), която почти не е използвана в българската историческа наука и вече е почти
*. Вж. Ив. Божилов. Седем етюда по средновековна история. С., 1995, с. 175-177.
111
забравена. Публикуваните тук преводи са направени от: М. Войнов (№№ 1-7, 9-13, 18-21, 23, 26, 27) и Ив. Дуйчев (№№ 8, 14-17, 22, 24, 25).
* * *
С папското писмо от края на 1199 или началото на 1200 г. (№ 1) и особено с отговора на цар Калоян (№ 2), започнал изискан, фин словесен двубой; започнала една голяма дипломатическа игра, продължила четири години, чийто залог бил много голям. Двамата партньори (Калоян е безспорната фигура от българска страна, архиепископ Василий следва неговите указания и действия, а останалите само допълват картината) се оказали достойни и равностойни за такава сложна дипломатическа схватка. Българският цар не само не отстъпвал на именития си кореспондент, но ако съдим по крайния резултат, се оказало, че го превъзхожда. В играта на думи той се проявил като не по-малко ловък от Инокентий III — потомък на римската аристокрация, възпитаник на два университета — Париж и Болоня, ученик и деятел на францисканския орден. Нека надникнем в техните писма.
В отговора си на първото папско послание Калоян без колебание отбелязва, че неговите братя отдавна искали да изпратят посолство в Рим, но това не им се е отдало (№ 2). А малко по-късно той вече твърди, че шест години се е опитвал да установи връзки с папата, но напразно (№ 8). Така Калоян ловко (подпомогнат и от архиепископ Василий — № 4) създава впечатление, че той първи е искал да установи връзка с римския престол, но не е успял. Оставил по принуда (?) инициативата в ръцете на Инокентий III, той не закъснява и не се притеснява да му представи своите искания.
В първото си писмо папата остроумно отбелязва: "чухме, че твоите предци произлизали от благороден род на град Рим". Калоян сякаш само това чакал: благодари на
112
всемогъщия Бог, който му припомнил "за нашата кръв и отечество, от което произхождаме". Но с един малък пропуск - без да споменава град Рим! И така той негласно приема папското внушение, че неговата фамилия има своите корени в някогашната римска аристокрация — една идея, твърде популярна във Византийската империя.
Още в първото си писмо Калоян поставя основните си искания, като ловко внушава на своя кореспондент: "искаме от нашата майка, Римската църква, царска корона и достойнство, според както са ги имали нашите стари императори..." (№ 2). Наистина липсва прякото твърдение, че короната е дошла от Рим, но папата го разбрал правилно: "Ти обаче смирено поиска Римската църква да ти даде корона, както се чете в твоите книги, че е дала на Петър, Самуил... Ние прочее, за да се уверим в това по-добре, наредихме да бъдат прочетени внимателно нашите регистри, от които ясно узнахме, че в подчинената ти земя са били коронясвани много царе..." По-нататък папата съобщава, че възложил на новия си пратеник в Търново наред с други неща и "да издири по-грижливо както по старите книги, така и по други документи истината относно короната, дадена от Римската църква на твоите предци..." (№ 3). Така папата, показвайки на Калоян, че храни някакво съмнение, все пак изразил готовността да приеме идеята за папския произход на българската царска корона.
Като доказва своето право върху короната, Калоян отбелязва, че тя е била притежание на "нашите стари императори" (№ 2) и "нашите предшественици", т. е. "nostri predecessores" (№ 14). Папата "небрежно" променя Калоя- новия израз и той става "Petro, Samuelis et allis progenitoribus tui...", t. е. "твоите предци" (№ 3); Калоян веднага поема протегнатата ръка: "Symeonis, Pétri et Samuelis progenitorum meorum...", т. е. "Симеон, Петър и Самуил, мои предци"!
Двамата партньори използват богат репертоар от доказателства и доводи, сред които изпъкват историческите
113
свидетелства. В първото си писмо Калоян, след като отбелязва, че неговите предходници вече са имали "царска корона и достойнство", допълва: "както намираме в нашите книги" ("... in libris nostris"). След това два пъти българският цар напомня на папата, че черпи доказателства от старите книги (№№ 14, 17). Папата не останал по-назад. В отговора си на първото Калояново писмо Инокентий III съобщава, че е наредил да се проучат отношенията на българите със Светия престол, като се потърсят сведения в регистрите. И след това прави кратък преглед на тези отношения: от първото пратеничество на княз Борис до папа Николай I, през събитията от понтификата на Адриан II до решенията от февруари 870 г., когато българите признали върховенството на Константинополската патриаршия. Когато Калоян преценил, че аргументите за неговата титла, сана на духовния глава и статута на държавата му, почерпени от историята, са може би недостатъчни, умело се обърнал към действителността. В писмото си, писано след 22 февруари 1203 г. (№ 8), българският цар, сякаш между другото, съобщил на папата: след като "гърците" узнали, че в Търново пристигнал бриндизийският архипрезвитер Доминик, император Алексий III Ангел и патриарх Йоан X Каматир му предложили: "Ела при нас, ще те коронясаме за цар ("imperatorem") и ще ти поставим патриарх ("patriarcham"), защото царство ("imperium") без патриарх не бива". По-нататък той добавя, че е отхвърлил направеното предложение, "защото искам да бъда роб на св. Петър и на твоя светост". Дали папата е повярвал в искреността на своя партньор (последната фраза безспорно го е ласкаела), трудно може да се прецени. Но оказаният натиск безспорно е дал резултат, а българският цар спечелил предимство.
Голямата игра завършила с голяма победа. Но за кого била победата? В дипломацията рядко има категоричен победител. В нормалната дипломация, а не в силовата. Затова е дипломация. Крайният резултат трябва да изглежда
114
така, че и двете страни да бъдат доволни, дори всяка да си вярва, че тя е спечелила. Как е изглеждал крайният резултат от продължилите няколко години преговори между Инокентий III и цар Калоян?
В края на 1203 г. цар Калоян изпратил на папата документ, който няма, съвсем естествено, нито надслов, нито обръщение. В самия текст той е наречен chrysobolum, т. е. "златопечатник", което възхожда към гръцкия термин χρυσόβουλλον — документ със златен печат. Неговото издаване е привилегия на византийските василевси, а сетне и на българските царе. С този хрисовул (№ 14) Калоян поставя Българската църква под върховенството на папата; той, както и всички по-нататъшни български владетели "ще бъдат под властта и повелята на същия свещен и апостолически престол". Клетва, също със специален документ (№ 22) — сторил и архиепископ Василий, който се задължил всеки път, когато коронясва българския цар, да изисква от него "клетвено уверение", че ще бъде "верен на този, който тогава заема апостолическия престол". Какво получили българите в замяна? По своя легат кардинал Лъв папата изпратил на Калоян корона, скиптър, знаме и разрешение да сече монети (№№ 11, 23, 24), а палиум и други отличителни знаци на българския архиепископ. След това, според архиепископ Василий (№ 25) той го помазал с миро, благословил го и го посветил за патриарх, като му предал пръстен, "привилегиум", "писания" и "наставления". Това станало на 7 ноември 1204 г. На следващия ден, 8 ноември, кардинал Лъв коронясал и благословил цар Калоян, като поставил на главата му царска корона. Така пише българският духовен глава. Докато папата наредил на своя легат да короняса Калоян за крал (rex), а Василий да бъде помазан за примас (primas), което не означава нищо друго, освен първи между останалите свещенослужители в държавата.
Какво е станало в действителност на 7 и 8 ноември 1204 г. в българския престолен град Търново? Калоян от самото
115
начало на преговорите искал едно (цар и патриарх), а получил друго (крал и примас). Но публично, чрез писмата до Инокентий III показал, че е получил първото, т. е. желаното, исканото. Без да възразява или недоволства, като се задоволил да извърши необходимата промяна на двата термина. Малка, но изключително важна промяна. Обратно, от папата било поискано едно, но той дал друго. Но не възразил, когато тържествено му благодарят и Калоян, и Василий, че са получили първото, т. е. желаното, исканото! Калоян не е могъл да поиска друго, освен царска титла за себе си и патриаршеско достойнство за своя църковен водач. Така повелявало историческото право и отколешната българска традиция. Когато папата не му дал исканото, той с лекота подминал апостолическото решение и се направил, че е получил желаното. За него е било важно самото решение, самият жест на папата, а не съдържанието му. Той бил цар (а българският духовен водач патриарх), както и предходниците му, по смисъла и силата на право, получено в началото на десетото столетие. Но решението на Инокентий III, освен че му осигурило инсигнии, благословени от водач на църква с международен авторитет, му откривало пътя към нещо по-високо — титлата "василевс (цар) на българи и гърци (ромеи)". И той не е сбъркал. След като латинците превзели Константинопол (12 април 1204 г.), Калоян се оказал единственият законен цар на Балканите; останалите били самозванци. И протегнал ръка към така желаната още от Симеоново време титла (Ив. Божилов. Седем етюда..., 176-179). Инокентий III също не е имал избор. Той е могъл да даде само едно — титлата rex (крал), защото за него е имало само един imperator — този на Свещената римска империя на германците. Но в името на своята голяма цел — разширяване на папското влияние на Балканите (а защо не и противопоставяне на Константинопол?) — той бил готов да си затвори очите и да подкрепи амбициите на своя "духовен син" върху титлата "цар на българи и ромеи"
116
(папското решение е от 25 февруари 1204 г., т. е. преди кръстоносците да превземат Константинопол и да създадат в сърцето на Православието една католическа империя).
Какво би трябвало да се очаква след разменените тържествени документи и още по-тържествени актове, извършени в Търново на 7 и 8 ноември 1204 г.? Ако не вечно, то поне за момента пълно подчинение на българския цар на политиката, провеждана от римския първосвещеник. Или поне изпълнения на отделни искания или внушения на Инокентий III. В преписката, освен проблема за титлата и инсигниите на българския владетел, се появяват и две теми, които са свързани пряко с междудържавните отношения в Югоизточна Европа. Първата засяга отношенията между България и Унгария, чието влошаване се дължало на трайните унгарски намерения за овладяване на българския Северозапад, преди всичко Белград и Браничево. Този въпрос е поставен от цар Калоян (№ 17) и папата се отзовава на това искане, като пише до всички свещенослужители в унгарското кралство, а чрез кардинал Лъв и до унгарския крал (и двете писма не са сред публикуваните тук).
По-важна и за двете страни била втората тема. Тя засягала отношенията на България с Латинската империя, създадена след превземането на Константинопол (12 април 1204 г.). Вероятно нито Калоян, нито Инокентий III са се залъгвали, че постигнатото между тях двамата споразумение би могло да окаже някакво въздействие върху новата политическа и междудържавна обстановка на Балканите. Калоян безспорно имал намерение да се възползва от промяната в Константинопол (за това свидетелстват всичките му действия от началото на 1204 г.) и да осъществи голямата идея на българската външна политика. Инокентий III дори не бил изправен пред "избор": новият му "духовен син", българският цар, бил важен за осъществяването на неговите амбиции, но той стоял категорично зад кръстоносците, новите господари на Константинопол. А латинците
117
били безкомпромисни: като "наследници" на Византия, те имали претенции към българското царство. При това положение сблъсъкът между тях бил неизбежен.
Папата се намесил в отношенията на Калоян с Латинската империя веднага след катастрофалното поражение на рицарите на 14 април 1205 г. край Адрианопол. Така поне свидетелства кореспонденцията (№ 26). Инокентий III настоява българският цар да сключи мир с латинците и да освободи пленения император Бодуен (сведенията за съдбата на първия латински император са противоречиви). Той изведнъж нарушил добрия тон, характерен за цялата преписка и заплашил българския цар с нова кръстоносна войска. Отговорът на Калоян — както казах вече, той е загубен — бил категоричен и доколкото може да се съди по текста в Gesta Innocentii III РЕ с достатъчно твърд тон. Новото писмо на папата със същите искания (№ 27) отново не дало резултат, а отговор не се получил, тъй като Калоян бил убит край стените на Солун (8 ноември 1207 г.).
И така, намеренията били едни, а действителността съвсем различна. Инокентий III не желаел, а и не можел да въздейства на кръстоносците и сетне на константинополските барони да променят враждебното си отношение към България. Но той не могъл, въпреки че много го желаел, да въздейства и на Калоян, като го накара да се помири с латинците. Той не бил в състояние, колкото и да искал, да възпре българския цар от войната, започнала през пролетта на 1205 г. и преди всичко да предотврати катастрофата на новата империя край Адрианопол (14 април 1205 г.), да направи нещо за съдбата на Бодуен (доколкото е имал информация, че императорът е пленник в Търново), да попречи на по-нататъшния ход на войната, довел до гибелта на водача на Четвъртия кръстоносен поход и сетне солунски крал Бонифас дьо Монфера.
Папата получил така желаното уверение за подчинение на Българската църква. И толкова. "Златопечатникът" останал
118
документ без реално покритие. Изплъзнала му се Църквата, изплъзнал му се Калоян, изплъзнала му се България, независимо от силните клетви за вечно подчинение. Калоян също получил това, което искал. Но за него то било само стъпало, а папата му послужил като прикритие за легитимност. "Униатът" Калоян бил най-сериозният враг на Латинската империя и то тъкмо в годините, когато тя прохождала. Наистина тя стъпила на крака, но ударите, които ѝ нанесъл българският цар я превърнали в хилаво дете, което така и не могло да израсте, чиито години били преброени. И всичко това пред очите на Инокентий III, чиито последни писма до българския цар свидетелстват по-скоро за гняв и безпомощност, отколкото за сила и величие.