Библиотека Българска книга № 14   Градъ Щипъ   Петъръ 3авоевъ     Министерство на Народното Просвѣщение Печатница „Изгрѣвъ", София — августъ 1943 година     Сканове в .pdf файл (28.2 Мб). Взет от сайта www.strumski.com

     Предговоръ

1. Мѣстоположение и икономическо благосъстояние на гр. Щипъ 7—19

2. Минало 20—57

3. Духовно пробуждане и просвѣта 58—92

4. Благотворителность — нѣкога и сега 93—105

5. Революционни борби за политическа свобода 106—133

 

Фотографии:

  1. Черквата „св. Никола", съ училището „св. св. Кирилъ и Методий” до нея, въ старинния му изгледъ
  2. Общъ стариненъ изгледъ на Щипъ, съ развалинитѣ на Хисаря и на Фитията подъ тѣхъ
  3. Изгледъ на Хисаря въ сегашни дни
  4. Черквата „Св. Ив. Кръститель", подъ „Хисаря". Изгледъ отъ къмъ югозападъ
  5. Черквата „Св. Спасъ". Изгледъ отъ къмъ югозападъ
  6. Черквата „Св. Илия". Рисунъкъ отъ художника Ив. Лукаровъ
  7. Черквата „Св. Илия" гледана отблизу
  8. „Каменикъ мостъ" надъ Брѣгалница при Щипъ
  9. Плочата съ цицитѣ на „Каменикъ мостъ"
10. „Горно маало" съ старинния градски часовникъ
11. Черквата „Св. Николай", съ училището „Св. св. Кирилъ и Методий" въ сегашния имъ видъ. Сърбитѣ сѫ свалили горния етажъ на училището, „за да не падне"
12. Приписката отъ пенликостаря
13. Черквата „Св. Богородица" и училището въ Новосело
14. Битова картина на Теодосия Зографъ отъ 1813 год.
15. Новосело гледано отъ къмъ „Лъджитѣ"
16. Стара кѫща въ Щипъ
17. (Свидетелството на Щипския гражданинъ Андонъ Глигоровъ. 1 май 1880 год.)
18. Подписътъ на дѣдо икономъ попъ Анастасъ
19. (Писмо на пергаментовъ откѫслекъ между годинитѣ 1810—1830)
20. Печатътъ на черковната община въ Щипъ отъ 1880 год.
21. Любомиръ Милетичъ
22. Подписъ на Дим. Бѣлаяна
23. Димитъръ Павловъ Гроздановъ
24. Й. Ковачевъ.
25. Михаилъ Ковачевъ
26. Александъръ попъ Орушовъ
27. Арсений Костенцевъ
28. Хаджи Лазаръ Хаджикимовъ
29. Тодоръ Пиперевски
30. Тодоръ Лазаровъ съ трима новозаклети членове на мѣстния революционенъ комитетъ
31. Тодоръ Лазаровъ
32. Мише Развигоровъ
33. Тодоръ Александровъ
34. Славко Ар. Кикиридковъ
35. Свещ. Владимиръ Живковъ
36. Санде Малиновъ
37. Спиро Келемановъ
38. Владе Ив. Сланковъ

 

 

Предговоръ

 

Романтичниятъ македонски градъ Щипъ, разстланъ съ своитѣ вѣковни руини и съ старитѣ си полусъборени кѫщи на лѣвия брѣгъ на рѣка Брѣгалница, отъ край време играе първенствуваща роля въ църковнитѣ и въ политическитѣ борби на българската държава. Ала Щипъ се прочу твърде много, когато на 1893 година биде избранъ отъ македонскитѣ революционери Даме Груевъ, Гоце Дѣлчевъ и Туше Делиивановъ единъ видъ като пробна лаборатория за македонското революционно движение, което отъ тукъ се разви и две години по-късно обхвана въ мрежата си цѣла Македония. Щипъ наистина оправда надеждитѣ на първитѣ македонски революционери. Тукъ се родиха и калиха много самоотвержени борци. Тия свидни синове на борческа Македония очудиха свѣта съ своитѣ героични подвизи и до единъ изгинаха въ неравната борба съ враговетѣ и поробителитѣ на Родината. Щипъ се прочу още повече презъ последнитѣ години, когато застана на чело въ борбата съ сръбската безчовѣчна власть и удиви свѣта съ подвизитѣ на своитѣ синове, които подвизи нѣматъ равни на себе. Щипъ съ сѫщата ревность и упоритость се борѣше за свобода и присъединение къмъ майката отечество и презъ турското робство. Тая борческа сила непресѣкна, докато лѫчитѣ на свободата не огрѣха китнитѣ върхове на Шаръ, на Пелистеръ, на Кушница, на Бѣласица и на Плачковица планина. Но градъ Щипъ се отличи

 

5

 

 

и въ просвѣтно отношение. Въ него се родиха, отрастнаха и работиха мнозина именити български мѫже, които сѫ гордость за нашата наука и просвѣта. Ние слушахме, какво направи Щипъ съ своитѣ свидни чада за свободата на Македония и за културно-просвѣтния подемъ на народа ни. Но малцина знаемъ нѣщо повече за тоя български градъ, който е Йерусалима на Македония и живата крепость на българщината.

 

Подтикнатъ нѣкога отъ настоятелството на Щипското благотворително братство въ София, събрахъ отъ разни източници и отъ още живи стари щипяни материали, които на 1928 година публикувахъ въ отдѣлна брошура, като приносъ къмъ историята на градъ Щипъ. Сега, следъ освобождението на града и присъединяваието му къмъ общото ни отечество, имахъ възможностьта да провѣря на самото мѣсто тия материали и да открия съвсемъ нови, които поднасямъ на читателя въ тази книга.

 

Силно вѣрвамъ, че тоя мой скроменъ трудъ върху далечното минало, стопанския възходъ, просвѣта, благотворнтелность и революционнитѣ борби за политическа свобода на моя роденъ градъ ще подтикне други следъ мене да употрѣбятъ обширнитѣ си познания за написването на една пълна история на градъ Щипъ.

 

Петъръ Завоевъ

 

---

 

 

        I. Мѣстоположение и икономическо благосъстояние на Щипъ

 

Преди да проследя историческото минало на градъ Щипъ, нека да кажа нѣщо за неговото мѣстоположение, за стопанското му развите и за икономическото му благосъстояние нѣкога и сега.

 

Щипъ е разположенъ и почти е потъналъ въ една дълбока котловина въ северозападната часть на старата область Пеония и въ западнитѣ предпланински хълмове ка Плачковица планина. Тая котловина е заобиколена отъ всѣкѫде съ стръмни ридове, които прѣчатъ на пѫтника да види града отъ далече. По-главнитѣ отъ тия ридове сѫ: Хисарътъ, съ своитѣ стародревни каменни развалини, Пребегъ, кѫдето нѣкога вирѣеха плододатни стари лозя, Кумлакътъ, Скокотъ, Вардище, Мѣрата и други. Тия ридове, може да се каже, висятъ надъ самитѣ покриви на града. Една пакостна суходолнина, позната съ името Отиня, която сега вече е обезвредена, понеже е канализирана съ високи каменни брѣгове, пресича отъ изтокъ къмъ западъ града и нѣкога го дѣлѣше на две главни махали: българска и турска. Но тази дѣлитба не бѣше пълна. На изтокъ, въ българската часть на града, въ махалитѣ „Бѣло бърдо" и „Горно маало" живѣеха размѣсено и турци. А въ югозападната, чисто турска градска часть, тукъ-таме имаше и по нѣкоя българска кѫща, особено въ махалата „Бѣло бърдо", която бѣше и най-крайната и най-отдалечената отъ българския центъръ. Отъ самитѣ поли на казанитѣ

 

7

 

 

по-горе ридове се простиратъ обширни и благодатни поля, като Овче поле, което опира почти до дѣсния брѣгъ на Брѣгалница при Щипъ, Кочанско поле, Ежово, Новоселско поле, Сушевско поле и Лакавичко. Тукъ растятъ лозата и всички индустриални растения, като макътъ, памукътъ, тютюнътъ, сусамътъ, нахутътъ, фастъцитѣ и миндалътъ. А напоследъкъ почнаха да сѣятъ и благоуханни билки, като мента, пиретрумъ и др., които тукъ сѫ особоно доходни. За забелязване е, че докато почти въ цѣла Македония старитѣ лозя сѫ унищожени отъ филоксерата, тукъ, въ Лакавичко, и до днесъ на много мѣста тия лозя сѫ запазени. Овче поле нѣкога бѣше житницата на североизточна Македония. То раждаше изобилно, въпрѣки непоносимия лѣтенъ пекъ по него и продължителната суша, най-хубавото жито, познато въ търговията съ името овчеполска „цървенка" и едра „осатка". Овче поле заема едно пространство отъ около 60 клм. на длъжъ и толкова почти е широко. [1] На северъ то граничи съ разклоненията на сушевскитѣ височини. На югъ се слива съ Ежово поле, което спира на дѣсния брѣгъ на Брѣгалница подъ Щипъ. Отъ къмъ западъ надъ него висятъ богословскитѣ възвишения (811 м. височина), съ прочутитѣ две села Горни и Долни Богословецъ, скрити тамъ нѣгде въ китнитѣ имъ върхове. А на изтокъ полето се губи изъ ридоветѣ на Ранчанци, които сѫ и крайния западенъ дѣлъ на Осогово.

 

Овче поле е наистина благодать за североизточна Македония. Неговото плодородие е пословично и за него смѣло може да се каже, че гладна година нѣма. Цѣлото поле е равно като тепсия. Само едно голѣмо село, цвѣтущо на времето,

 

 

1. В. Кънчовъ, „Орохидр. на Македония", стр. 113.

 

8

 

 

наречено Неманици, е заселено въ неговитѣ дълбочини. Почвата му е черноземъ, силно напоена съ соль. Лѣтно време, когато земята се напуква отъ нетърпимитѣ горещини, сольта излиза въ видъ на бѣлъ прахъ по повръхностьта на почвата. Вѣроятно това обстоятелство помага да се развъждатъ и гоятъ по него нечетни стада отъ едъръ и дребенъ добитъкъ. Особено овчитѣ стада презъ априлъ и май по него правятъ силно впечатление. За забелязване е, че тая часть на Брѣгалнишко е много богата съ соль. На западъ отъ гр. Щипъ, къмъ Лакавичко, има мѣстность съ име Сланъ-долъ (произлѣзло сигурно отъ соленъ-долъ). Тамъ не само почвата, но и растителностьта е силно солена. Когато едно време турцитѣ правѣха курбани, преди да заколятъ овнитѣ, пращаха ги нѣкое време да попасятъ въ Сланъдолъ. И когато ги колѣха следъ това, месото имъ бѣше жълто като сминъ и неизказано вкусно.

 

Есеньта почва рано на Овче поле. Къмъ Петковдень вече тамъ е студено. Зимата е кратка, но тежка. Страшни вѣявици се образуватъ. Дълбоки прѣспи сиѣгъ зариватъ пѫтищата. На Атанасовдень вече пролѣтьта размахва своето звънче, а една седмица следъ това тревата е вретенила. Миндалитѣ около Кадърфаково и Богословецъ цъвтятъ, а следъ обилнитѣ пролѣтни дъждове, тутакси настѫпва лѣтниятъ пекъ.

 

Само този, който е ималъ случай да иде презъ лѣтото на Овче поле, ще знае, какво нѣщо е тропическа горещина. Тукъ почти цѣло лѣто нито капчица дъждъ не пада. Слънцето, тежко и горещо, плава по едно чисто и дълбоко небе и праща огнени лѫчи надъ попуканата бѣла пръсть. По цѣлата ширъ на полето нито едно дръвче не се вижда. Даже и село Неманици е много бедно отъ растителность. Тукъ-таме е израстналъ нѣкой

 

9

 

 

брѣстъ и нищо друго. Но затова пъкъ надъ полето недогледно се люлѣятъ житни ниви, на огромни правилни квадрати, които готвятъ златна жътва и които никой пѫть не жадуватъ за вода. Тукъ се ражда прочутата овчеполска цървенка, зърната на която сѫ като дрѣнки. Осатката дава хлѣбъ, който има специфиченъ овчеполски ароматъ. Ръжьта конникъ закрива, а стеблата на ечемика сѫ дебели като пилешки кракъ.

 

И благодарение на всѣко годишното изобилно плодородие на това поле, въ нѣкогашния Косовски виляетъ не се помнѣше да е имало гладъ. Даже не се знаеше въ щипския каймакамлъкъ нѣкой да се е хранилъ, или изхранвалъ съ царевица. Селата ядѣха хлѣбъ отъ бухкаво чисто ръжено брашно. И високитѣ юрушки села въ Плачковица, като Троолъ, Въртешка, Торутелъ и Почивало не оставаха безъ хлѣбъ, защото, покрай богатитѣ лозя, които наесень даваха изобилно грозде, често пѫти изоставяно по лозята по нѣмане на сѫдове да се прибере, люлѣеха се и житни нивя, които бѣха достатъчни да изхранятъ планинското население.

 

За жалость ония, които познаваха Овче поле отъ преди петдететь години и които го видѣха презъ пролѣтьта на 1941 година, останаха удивени и поразени. Тая естествена житница на една голѣма часть отъ Македони бѣше превърната отъ власи пришелци въ пасище за тѣхнитѣ стада. Голѣма часть отъ него пустѣеше, като вмѣсто жито раждаше бурени и зурнекъ. За щастие, българската власть разбра пакостния умисълъ на нѣкогашнитѣ поробители на Македония и вече всичко прави, за да възвърне старото значение на Овче поле.

 

Градъ Щипъ се мие отъ рѣката Брѣгалница, която е най-дългиятъ притокъ на Вардаръ отъ лѣвата

 

10

 

 

страна. Прп Щипъ Брѣгалница, сѫщо като Янтра при Търново, се провира презъ тѣсннни и образуза една лека осморка. Често пѫти тя богато напоява и наторява плодороднитѣ зеленчукови градини, посадени край нея. Отъ тукъ надолу тя мие сѫщо плодородни поля и къмъ село Уланци., като лѣвъ притокъ, се влива въ рѣка Вардаръ. На четири километра отъ Щипъ, при селото Софулари, което днесъ почти не сѫществува, въ Брѣгалница се влива рѣка Лакавица, която извира отъ Конечката планина, не далече отъ с. Долни Липовикъ [1].

 

Нека да кажа нѣщо за поминъка и за старитѣ занятия на щипскитѣ граждани. Нѣкога плодороднитѣ поля около града образуваха чифлици на турски бегове и аги, които се обработваха отъ селското население. Сега тази феодална система е рухнала и земята принадлежи на самитѣ земедѣлци, които я обработватъ за своя смѣтка. Благодатното Щипско поле, както казахъ и по-горе, ражда изобилно жито и дава богати пасища за множество стада едъръ и дребенъ добитъкъ. Тукъ изобилно се обработва афионътъ, който въ добри години богато възнаграждава труда на земедѣлеца. Истинска треска обхваща щипяни по време на афионовата беритба. Чети отъ по десеть-петнадесеть души опитни „афионджии" се пръскатъ изъ селата и цѣлия месецъ май прекарватъ на полето. Тогава зрѣе макътъ. И ако „дъждъ не го омие", както казватъ работницитѣ, драгоценниятъ афионовъ катранъ винаги напълва кесиитѣ имъ съ жълтици. Отъ маковото семе се произвежда отличенъ гѫстъ шарлаганъ, който съперничи по вкусъ и

 

 

1. В. Кънчовъ, „Орохидрография на Македония", стр. 110, 1911 год.

 

11

 

 

ароматъ на маслиненото масло. Въ Щипъ до априлъ 1941 година имаше около десеть маслобойни за маковъ шарлаганъ, които продоволствуваха града и околията.

 

Въ Щипъ добре вирѣе и лозата. Обширнитѣ припеци, които нѣкога бѣха посадени съ стари лозя, сега пустѣятъ. На тѣхно мѣсто сега садятъ тютюни, които тукъ отлично вирѣятъ. Въ турско време тая скѫпоценна билка бѣше непозната за щипяни. Тукъ-таме вече сѫ поникнали и никнатъ нови лозя, на американска подложка, които скоро ще замѣстятъ опустошенитѣ отъ филоксерата. Винарството се намира още въ първобитно състояние, но за това пъкъ щипяни използуватъ часть отъ гроздовата мъсть за приготовляване на гроздови сладка. Въ турско време се ценѣше много гроздовиятъ маджунъ, който се произвеждаше изъ юрушкитѣ села по политѣ на Плачковица. На изтокъ отъ града, по долината на Брѣгалница, растятъ прочутитѣ карбински лубеници и пъпеши, които сѫ много вкусни. Овощарството, което нѣкога бѣше засилено въ Щипъ и околията му, сега е съвършено загаснало, поради опустошенията на дветѣ минали войни. Но сега властьта взима мѣрки, то да се засили и да се възстанови. Въ Щипъ и околията му вирѣятъ всички видове плодни дървета, съ изключение на калинката и на сирката. Тукъ всички условия сѫ на лице за развитието на едно модерно бубарство; на всѣкѫде тукъ вирѣе черницата. Сега щипяни отглеждатъ копринената буба въ малки количества, всѣки у дома си, колкото да се задоволятъ нуждитѣ на семейството отъ коприна. Свилениятъ кожурецъ се обработва сѫщо по първобитенъ начинъ.

 

До настаняването на сръбската власть, занаятчийството бѣше много развито въ Щипъ.

 

12

 

 

По-важнитѣ занаяти бѣха: кожарство, шарлаганджийство (добиване на масло отъ маково семе и отъ сусамъ), абаджийство, мутафчийство, чохаджийство, куюмджилъкъ, казанджийство, папукчийство, сладкарство, марангосчийство, шивачество, семерджийство, ковачество и грънчарство. Занаятчиитѣ бѣха организирани въмощни еснафства, които играеха първенствуваща роля въ обществения животъ на града и бѣха много зачитани отъ турската власть.

 

Черквата „св. Никола", съ училището „св. св. Кирилъ и Методий” до нея, въ старинния му изгледъ.

 

 

Всичко това сега е заличено и тепърва българската власть ще се постарае да направи нѣщо за повдигане на занаятчийството въ Щипъ. Въ това отношение е вече направено доста и отъ неотдавна починалия голѣмъ български индустриалецъ Тодоръ Пиперевски, който завеща голѣми суми за създаването на занаятчийско училище въ родния си градъ Щипъ.

 

Произведеното жито и другитѣ земни блага на Щипъ и околията се закупваха нѣкога отъ

 

13

 

 

голѣмитѣ търговски кѫщи въ Солунъ, които имаха постоянни представителства въ Щипъ. Къмъ осемдесетьтѣ години на миналото столѣтие солунската житарска кѫща Алатини построи на Брѣгалница до Щипъ първата модерна мелница, която по-късно почна да работи и като мелница съ парни турбини.

 

Търговията въ Щипъ сѫщо така бѣше много развита. Всичкитѣ колониални и текстилни произведения се доставяха чрезъ Солунъ. Щипъ изнасяше за Солунъ, за Кавала и за Драма жито, афионъ, ядки отъ заразлии, ленъ, конопъ, кожи и пастърма отъ овчеполски добитъкъ.

 

Споредъ Ами Буе, който пропѫтува нашитѣ земи презъ 1836 год., Щипъ тогава ималъ население, българи и турци, отъ 15 до 20 хиляди души.

 

Отъ кюстендилската черковна кондика се знае, че презъ 1863—66 г. Щипъ и Новосело сѫ имали 916 български кѫщи. Презъ тази година Кюстендилъ е ималъ само 319 български кѫщи [1].

 

Споредъ Василъ Кънчовъ [2], къмъ 1895 година гр. Щипъ е броилъ 20.000 души население. То се е състояло отъ 10.000 българи, 8.700 турци, 800 евреи и 500 цигани. Презъ първото заробяване на града отъ сърбитѣ, (1913 год.), [3] населението му падна на 8.000 души. Презъ европейската война то се покачи до 11.000 души. [4] Днесъ, благодарение на добитата свобода и на завърналитѣ се въ него бѣжанци, населението му бързо расте. Щипъ е околийски градъ съ много

 

 

1. Йорданъ Ивановъ — „Северна Македония", стр. 315

 

2. В. Кънчовъ, „География на Бал. Полуостровъ" стр. 101.

 

3. Протоколи на щипската община.

 

4. Пакъ тамъ.

 

14

 

 

окастрена и стѣснена околия. Сръбскитѣ власти умишлено правѣха всичко, за да разоратъ и унищожатъ града и населението му. Тѣ отдѣлиха овчеполската часть на околията му и образуваха отъ нея нова околия съ центъръ нѣкогашната паланка Свети Николе. Границитѣ на тази околия стигаха до дѣсния брѣгъ на Брѣгалница. Поради това жителитѣ на щипско Новосело, които живѣеха въ махлата му, разположена на дѣсния брѣгъ на рѣката, трѣбваше да ходятъ за своитѣ административни и сѫдебни работи чакъ въ Св. Николе. Това нѣщо сега е поправено отчасти отъ българската власть.

 

Като е дума за поминъка на гр. Щипъ, трѣбва да кажемъ нѣщо за Плачковица планина и за нейното стопанско значение, защото градътъ много зависи отъ нея, поради близко съседство.

 

Измислицата за печалния пустиненъ обликъ на македонската земя и за нейнитѣ диви чукари, по които се влачатъ само отровни змии и се виятъ орли, до скоро умишлено се разпространяваше и тровѣше душата на българския народъ. Цельта бѣше много ясна: да се внуши на народа ни, че Македония е пуста и бедна страна, та не заслужава никаква жертва. Щомъ като сърбитѣ сѫ я грабнали, нека си чупятъ главата съ нея...

 

Въ Македония, разбира се, има и чукари, както въ всѣка земя подъ небето. Това сѫ нейнитѣ планини, които образуватъ девственъ вѣнецъ надъ тучнитѣ ѝ поля. Но за да се види, че и македонскитѣ планини сѫ отъ голѣмо стопанско значение за страната, ще дамъ нѣкои данни за Плачковица, която е вѣковния стражъ на границата между българската Горна и Долна земя. [1]

 

 

1. Проф. Ив. Снѣгаровъ, „Българскиятъ духъ на Охридско-Прѣспанската епархия" и пр. Спис. „Макед. прегледъ", год. XIII (1943), кн. 4, стр. 20: „Българскиятъ царь Константинъ Тихъ нарича Скопската область, Долна земя въ своя хрисовулъ за Вирпинския манастиръ (близу до Скопие)".

 

15

 

 

Отъ старитѣ предѣли на България водятъ четири главни прохода за Македония. Тѣ сѫ: „Деве баиръ" надъ Паланка, „Църна скала", между Кадинъ мостъ и Царево село, „Арнаутски гробъ", между Джумая и Царево село и Кресненскиятъ проходъ. Когато пѫтникътъ изкачи възвишенията отвждъ Царево село, мине високото Калиманско поле и се надвеси надъ Кочани, две незабравими картини омайватъ погледа му. На дѣсно, до късна пролѣть, бѣлѣятъ върховетѣ на Руенъ и на историческото Султанъ тепе. Тукъ редица остри върхове сѫ окичени съ по една бѣла точка. Това сѫ нѣкогашнитѣ сръбски гранични кули, които бѣха поставени тукъ, за да отдѣлятъ братъ отъ брата. На лѣво, до гдето очитѣ виждатъ, се простира единъ тъмносинъ масивъ, който радва окото съ своята близость и съ веселитѣ си багри. Простира се отъ малешевскитѣ гори, върви право на западъ, потъва къмъ Раданя, та чакъ до камилата на Богословецъ, предъ вратитѣ на Овче поле. Въ южнитѣ поли на масива се гуши Радовишъ, съ множесво китни села, а въ севернитѣ му поли благоденствуватъ Виница и Оризари, които отъ височинитѣ изглеждатъ като крила на бѣли гълѫби. Ето тоя могѫщъ масивъ е македонската планина Плачковица. Тая ценна въ стопанско отношение планина сега е раздѣлена за управление на две административни лесничейства: Щипско и Кочанско. Районътъ на Щипското административно лесничейство обгръща една площь отъ планината, обхващаща 41649 декара. Тая площь съдържа 83918 кубика дървена маса, Цѣлата гора тукъ е високостеблена и главно девствена — никаква сѣкира не е нарушила до сега тукъ покоя.

 

16

 

 

Расте въ изобилие букътъ, затова и водата въ планината е превъзходна. Срѣща се на голѣми пространства ясиката и брѣзата. Последнитѣ две дървета сѫ много ценни за индустрията. Отъ тѣхъ се правятъ кибритени клечки и кутии, а сѫщо и други материали въ дърводѣлството. Букътъ въ Плачковица е много доброкачественъ и служи за добиване на траверси, на фурниръ, за прготовление на разни щайги, на винарски садове, а най-вече се употрѣбява въ столарската и дърводѣлската индустрия.

 

Годишниятъ етатъ, сиречь масата дървесина, която следва да се изсича ежегодно, възлиза на 16000 кубика. Като се има обаче предъ видъ, че поради липсата на пѫтища, на работна рѫка, на отдалеченостьта на планината отъ главнитѣ пѫтища, на недостѫпнитѣ мѣста и на досегашнитѣ стопански и политически условия тукъ, годишнитѣ етати отъ дълго време не сѫ били използувани отъ сърбитѣ. Поради това има икономисани етати, чиято маса възлиза на нѣколко десятки хиляди кубика. А ако се използува по нѣкакъвъ начинъ само сухата, гниюща, вѣтровална и вѣтроломна дървесна маса, която е неизчислима, ще се добиятъ други стотици хиляди кубика дървенъ материалъ.

 

Кочанскиятъ дѣлъ на плачковичкото горско стопанство обхваща една площь отъ 46753 декара. Следователно, то е по-голѣмо отъ щипското. И отъ него ще се получаватъ пълни 20 хиляди куб. метра цененъ дървенъ материалъ годишно.

 

За сега въ Плачковица работи само единъ гатеръ на рѣката Ломя. Поради липса на удобни пѫтища работата му е мизерна.

 

По-главнитѣ върхове на Плачковица сѫ: Чупино (1754 м.), Козбранъ (1708 м.), Туртекъ (1607 м.) и Църквата (1569 метра).

 

17

 

 

Още отъ най-старо време Плакчовица е била изворъ на дървени вѫглища, които отопляваха зиме североизточна Македония. Ако се използува сега само негодната, падналата маса, ще се добиятъ съ стотици хиляди килограма дървени вѫглища. Но за това ще трѣбва да се построи инсталация.

 

Флората на Плачковица е сѫщо богата. Тукъ се срѣщатъ всички видове билки въ девственъ, непокѫтнатъ видъ. А има и нови, непознати видове. Забележително е, че въ Плачковица се срѣща преизобилно бѣладоната и всички видове ядобни гѫби, които тукъ никой не бере.

 

Фауната е сѫщо богата. Много сѫ сърнитѣ. Въ цѣла Македония, само въ Плачковица се срѣща глухарътъ. Тукъ гнѣзди лещарката. Въ гѫститѣ и недостѫпни гори се крие дивата свиня, мечката, до скоро, а може би нѣкѫде и сега — еленътъ. Има въ изобилие рисове, диви котки, катерици нѣколко вида златки и бѣлки. Надъ планината се виятъ още лешояди, картали и царскиятъ орелъ. Изъ горитѣ гнѣздятъ всички видове пойни птички, много видове кълвачи. Презъ нощитѣ порятъ тъмнината всички видове нощни птици. Тукъ се срѣща въ изобилие едриятъ прилепъ, а въ политѣ на планината — козодоятъ.

 

Въ Плачковица има две високопланински пасища — въ Чатала и на Лисецъ, на около 1600 м. височина. Около 6,000 глави дребенъ добитъкъ лѣте мандрува тукъ. Отъ млѣкото се добиватъ прочутитѣ плачковички кашкавалъ и масло, а сѫщо и каракачанско сирене въ тулуми, което нѣкога бѣше деликатесътъ на султанската трапеза. Въ тия пасища пасува лѣте и едриятъ добитъкъ на околното население. [1]

 

 

1. Рапортъ на щипския лесничей Коцевъ, 27. VIII. 1942 г.

 

18

 

 

Въ тия данни се включва само масива на държавната гора въ Плачковина. Но тукъ има сѫщо общински и частни гори, обособени като отдѣлни стопанства. Общо съ държавнитѣ гори, само въ района на щипското лесничейство тия гори възлизатъ на 120,000 декара, съ единъ масовъ годишенъ запасъ отъ единъ милионъ кубически метра дървенъ материалъ.

 

Градъ Щипъ и околията му винаги сѫ били населени съ едно будно, патриотично и ученолюбиво българско население. [1] Както ще видимъ по-нататъкъ, отъ тия културни прояви не сѫ правили изключение и нѣкои турци. [2] Отъ Щипъ до Скопие разстоянието е 104 клм., а до Велесъ 54 клм. Другитѣ близки до Щипъ градове сѫ: Кочани, 35 клм. и Радовишъ, сѫщо на такова разстояние.

 

 

1. „Населението му (на Щипъ) е развито и подържа добри училища”. В. Кънчовъ, „География на Балканския полуостровъ", стр. 101.

 

2. Сп. „Македонски прегледъ", год. II, кн. 4 — „Спомени изъ просвѣтното минало на гр. Щипъ.

 

19

 

 

 

II. Минало

 

Щипъ е много старъ градъ. Неговото основаване и поселение почва отъ първитѣ вѣкове на християнската ера и се отдава на илирийското племе пеони, което остави името си на една голѣма область въ източна Македония около Царево село и Малешевско, позната съ името Пеония, или „Пиянецъ", както сега я нарича мѣстното население. Но той тепърва се разрастналъ въ голѣмъ градъ презъ римското владичество на Балканитѣ, за което неговото естествено стратегическо положение е спомогнало много. Презъ Щипъ е минавалъ голѣмиятъ пѫть отъ Дунавъ до Сердика (днешна София), Пауталия (Кюстендилъ), Транупара, Стипионъ (Щипъ), Стоби (Градско) и нататъкъ къмъ Битоля и адриатическия брѣгъ. Щипъ запазилъ значението си като крепость презъ всичкитѣ срѣдни вѣкове, та чакъ до XVII вѣкъ. Съ името Астибо той се споменува въ III вѣкъ следъ Христа като единъ отъ голѣмитѣ градове на Пеония. Византийцитѣ го наричали Стобеа или Стипионъ, а въ всички южнославянски народи той е познатъ съ името Щипъ. [1] Споредъ бившия скопски митрополитъ, покойниятъ Теодосий, въ началото на V вѣкъ следъ Христа въ Щипъ се родилъ знаменитиятъ староелинскифилософъ Йоанъ Стобейски. [2]

 

 

1. Йор. Ивановъ, „Северна Македония" стр. 200.

 

2. Митрополитъ Теодосий: „Нарѫчникъ на Епиктета”, стр. 23.

20

 

 

Къмъ VI вѣкъ подиръ Христа, по долината на Брѣгалница се спуснало и отседнало тамъ славянското племе сагудати. Мнозина първенци и водачи на това племе приели християнската религия и двесте години по-късно, когато тая область влѣзла въ Българското Царство, приобщенитѣ къмъ християнството сагудати косвено повлияли за покръщаването и на българитѣ. Едновременно съ приемането на християнството, брѣгалнишкитѣ славяни притежавали и писмени знаци, нагодени за тѣхния езикъ отъ Кирила Кападокийски. [1] Вѣроятно тази е най старата българо-славянска азбука, наречена глаголица. Въ единъ старъ рѫкописъ се разказва, че Царь Борисъ покръстилъ цѣлата българска земя, съградилъ въ нея църкви „и на Овче поле въздигналъ бѣли църкви". [2] Отъ всичко това се вижда, че следъ Преславъ и Охридъ Щипскиятъ край е билъ трети центъръ на българската просвѣта и култура въ първото българско царство.

 

Всичко това се потвърѫдава и отъ резултата на разкопкитѣ, които управата на Скопския археологически музей предприе презъ лѣтото на 1942 година на 6 клм. източно отъ Щипъ, въ околностьта на селата Раданя и Козякъ. Тукъ, изъ земнитѣ недра се разкриха данни, които свидетелствуватъ за една богата старобългарска култура. На това мѣсто въ срѣднитѣ вѣкове е цъвтѣлъ стариятъ градъ Козякъ, или Козиградъ, както го наричатъ и сега селянитѣ изъ околностьта.

 

За нѣкогашното цвѣтуще положение на този

 

 

1. Йор. Ивановъ „Сев. Македония" стр. 23.

 

2. „Споменик" III, 191 : „Тьи царь (Борисъ) кръсти всу землю бльгарскую и създа црькви по земли бльгарстѣи; и на рѣцѣ Брѣгалници и ту приемь царство, на Овчи поли създа Бѣли црькви."

 

21

 

 

старъ български градъ, разположенъ само на 6 клм. източно отъ Щипъ, на лѣвия брѣгъ на Брѣгалница, приказватъ развалинитѣ на множество стари постройки, на пространното градище, на основитѣ на голѣмитѣ крепостни стени и на една почти напълно запазена черква, която е повредена само въ купола. Отъ вѫтре черквата има стенописи, които на мѣста сѫ повредени. Подъ тѣхъ има другъ пластъ съ още по-стари стенописи, които сѫ отъ времето на първото българско царство.

 

Проф. Йорданъ Ивановъ, въ своя трудъ „Северна Македония" [1], като говори за морозвиздката епископия, споменува и за стария градъ Козякъ на лѣвия брѣгъ на Брѣгалница. Но тепърва ще може да се каже нѣщо повече за него, тъй като находкитѣ, направени презъ лѣтото на 1942 година въ нивата на дѣдо Марко Ивановъ отъ село Раданя, сѫ отъ голѣмо значение. За първи пѫть въ Македония се откриватъ надгробни могили съ предмети отъ извънредно значение. Намѣрени сѫ разни бронзови украшения и сѫдове, които очертаватъ една нова култура, непозната до сега, сѫществувала нѣкога между Щипъ, Прилепъ и Гевгели и която култура може би ще се свърже съ Холщадската. [2]

 

Следъ поражението на българската войска при Бѣласица (1014 год.), кѫдето бѣха пленени и ослѣпени 14 хиляди български войници отъ византийския императоръ Василий Българоубиецъ,

 

 

1. Йор. Ивановъ. „Сев. Македония”, стр. 77. Отъ хрисовула на Василий Българоубиецъ : „И морозвиздкиятъ епископъ да има подчинени въ самия градъ Морозвиздъ, въ Козякъ, въ Славище, въ Злетово, въ Луковица, въ Пиянецъ и Малешево 15 клирици и 15 парици."

 

2. Ст. Мановъ, в. „Цѣлокупна България", Скопие, брой 376, год. II, 1942 г.

 

22

 

 

и следъ смъртьта на Самуила гърцитѣ се втурнали презъ зимата въ Македония и превзели между другото и Щипъ. Царь Калоянъ наново го отнелъ отъ гърцитѣ и го включилъ въ границитѣ на България. На 1330 година, следъ поражението на Михаилъ III Шишманъ при Велбуждъ, Щипъ, наедно съ Велесъ и Просѣкъ, попадналъ подъ сръбско робство. По късно Щииъ е спадалъ въ владенията на Душановия деспотъ Оливера. А следъ смъртьта на Стефанъ Душана (1355 г.) Щипъ преминалъ подъ княжеството на Константина.

 

Проф. Йор. Ивановъ [1] се съмнява, че Щипъ е билъ свободенъ, докато се крепило северомакедонското княжество на Константина и презъ XV вѣкъ. Обаче известието на Хаджи Калфа, споредъ което Щипъ билъ завзетъ отъ Тимурташъ-паша презъ 1382 година, не е вѣрно. Тогава градътъ станалъ само васаленъ, защото и следъ тази дата Константинъ продължавалъ да владѣе, като турски васалъ наистина, но все пакъ като пъленъ вѫтрешенъ господарь земята си. Това се установява отъ грамотата, дадена въ Щипъ отъ Константина Велбуждски на неговия войвода Димитри, който построилъ въ Щипъ черква „св. Възнесение", а сега „св. Спасъ.” [2] (Презъ 1380 год. войводата Константинъ подарилъ на руския светогорски манастиръ „св. Пантелеймонъ" щипската черква „св. Арахангелъ", сега Фитията, построена отъ банъ Хреля. [3])

 

Турскиятъ географъ Хажи Калфа бележи, подъ Кюстендилския санджакъ, за Щипъ следното:

 

 

1. Йор. Ивановъ, „Сев. Мак.”, стр. 201.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 202.

 

3. Пакъ тамъ, стр. 203.

 

23

 

 

„Истипъ, въ Кюстендилския санджакъ, между Скопие, Радовишъ и Тиквешъ, западно отъ Струмица, въ долина, е градецъ и кадилъкъ, съ яка крепость на едно възвишение. Въ града има джамии, бани, голѣмъ керванъ сарай и малка рѣка, която иде отъ планината и лѣте често пресъхва. [1] Укреплението се намира на единъ високъ ридъ и има яки стени. Румелийскиятъ бейлеръ бей Тимурташъпаша превзелъ Истипъ за султанъ Мурада презъ 1382 година, когато превзелъ Битоля. И днесъ още градътъ се пази като укрепление. Покрайнината „Овча-овасѫ" (Овче поле) припада къмъ този кадилъкъ. Отъ Стамбулъ до тука е 15 деня пѫть. Въ околностьта се работятъ дребни чиличени издѣлия."

 

 

Следъ като турцитѣ отнѣха правдинитѣ и на Кюстендилското княжество и Щипъ, както и цѣла България, заживѣ своитѣ дълги години на робство, теглила и мракъ.

 

За промѣнчивата участь на Щипъ свидетелствуватъ и развалинитѣ на много стародревни паметници, разхвърлени въ града и вънъ отъ него. Ще се спра и ще разгледамъпо отдѣлно тия старини.

 

Ще почна съ Хисаря, тоя величавъ хълмъ надъ града, за който говори турскиятъ географъ Хаджи Калфа. Хисарътъ е увѣнчанъ съ яки каменни стени и презъ редица вѣкове е билъ нѣмъ свидетель на много беди и ужаси, изсипвани върху града отъ жестокитѣ му завоеватели, и на много малко радости.

 

Хисарътъ се издига непосрѣдствено надъ самия градъ отъ северозападната му часть и се обгражда отъ рѣкитѣ Брѣгалница и Отиня. По неговия юженъ склонъ, изложени на припекъ, сѫ накацали много кѫщи, които живописно лежатъ една надъ друга. Нѣкога, гледани отъ далече,

 

 

1. Сигурно Хаджи Калфа пише за суходолнината Отиня.

 

24

 

 

тия кѫщи пленяваха погледа съ своето картинно построение по голитѣ камънаци на Хисаря. Сега тѣ сѫ много разредени, поради пожарището, избухнало въ махалата на 2 априлъ 1907 година, следъ трагедията съ войводата Мише Развигоровъ. Хисарътъ, Кумлакътъ и възвишенията надъ новоселската Мера и Лѫджитѣ при Брѣгалница, нѣкога сѫ били цѣлъ масивъ, но въ продължение на вѣковетѣ разрушителното действие на

 

Общъ стариненъ изгледъ на Щипъ, съ развалинитѣ на Хисаря и на Фитията подъ тѣхъ.

 

 

дветѣ рѣки е откѫснало Хисаря отъ другитѣ хълмове, та се е уединилъ. На този именно хълмъ, който господствува надъ града, нѣкога силнитѣ римляни съградили яка каменна крепость. По-късно царь Самуилъ възобновилъ и разширилъ тази крепость и дълго време я използувалъ за своитѣ военни нужди. Отъ къмъ северъ крепостнитѣ стени на Хисаря сѫ дебели около 1 1/2 метра. Обиколната стена на вѫтрешната крепость е дълга 340 метра. [1]

 

 

1. Йор. Ивановъ, „Сев Мак.”, стр. 203.

 

25

 

 

Щипяни добре знаятъ разположението и развалинитѣ на Хисаря. Та и кой ли отъ тѣхъ въ детинството си не е очаквалъ съ вълнение първия день на пролѣтьта — праздника „Св. Четиридесеть мѫченици" — за да се покачи на Хисаря и да се поразходи тамъ ? Кой отъ тѣхъ не е стоялъ подъ стърчащитѣ високо хоросанени кули въ вѫтрешната крепость на Хисаря и съ удивление и боязънъ не е гледалъ, какъ надъ тѣхъ порятъ ваздуха орлитѣ ? Тѣ сѫщо познаватъ и зелената морава по културния насипъ на върха, кѫдето нѣкога щипскитѣ революционери спортуваха съ надбѣгване.

 

Въ вѫтрешната часть на крепостьта, низъ дупкитѣ на стенитѣ и сега още се намиратъ просени зърна. Тукъ личатъ отворитѣ на две голѣми зидани дупки, които сега сѫ изпълнени съ пръсть. Около 1910 година, при едни случайни разкопки, открили въ една отъ тия дупки много просо, което турцитѣ прибрали. Сега тия дупки все така сѫ запълнени съ пръсть. Преданието казва, че това сѫ хамбаритѣ на крепостьта. Сърбитѣ не сѫ направили никакви разкопки на Хисаря.

 

Какъ сѫ се снабдявали съ вода защитницитѣ на крепостьта въ време на обсада, не се знае. До сега не сѫ открити никакви следи отъ изворъ, кладенецъ, чешма, или отъ друго нѣщо на Хисаря. Едно запазено и до днесъ предание казва, че отъ върха на крепостьта до коритото на Брѣгалница билъ издълбанъ кладенецъ, въ който се слизало и качвало по извити каменни стълби. А възможно е да е събирана дъждовна вода въ нарочни щерни. Едни бѫдещи разкопки по културния насипъ горе ще разкриятъ много нѣща.

 

Скатоветѣ на Хисаря до преди 50 години бѣха съвсемъ оголени. Никаква растителность не вирѣеше по тѣхъ. Сърбитѣ направали опитъ да

 

26

 

 

залесятъ Хисаря и нѣгде успѣли да сторятъ това. Частьта му надъ военния клубъ днесъ е залесена. Нашитѣ горски власти сега усилено залесяватъ както Хисаря, така и всички други хълмове около града.

 

Много легенди се носятъ всрѣдъ щипското гражданство за Хисаря и за Крали Марко, „който почива, скритъ въ една пещера тамъ и чака времето, за да се събуди и да размаха тежкия

 

Изгледъ на Хисаря въ сегашни дни.

 

 

си боздуганъ". Къмъ изхода на клисурата, оттатъкъ Новосело и днесъ още се показва единъ черенъ камъкъ, съ дълбоко отпечатана върху него рѫка, който нѣкога билъ хвърленъ тукъ отъ Крали Марко отъ Хисаря. Разбира се, легендарниятъ прилепски герой презъ онова юначно минало не е можалъ да не простре славата си чакъ до Щипъ и въ началото на тежкото турско робство да не внуши известни надежди и

 

27

 

 

упования. Има всрѣдъ народа легенди и за начина на съзиждането на Хисаря. Цѣлото население на Щипъ и околията му и много роби отъ далечни страни сѫ били заети въ изграждането на кулитѣ и каменната ограда. Работницитѣ сѫ били наредени въ верига и материалитѣ за градежа сѫ подавали отъ рѫка на рѫка. За наглеждане на пеленачетата били оставени бабитѣ. Всѣка баба наглеждала и люлѣяла до 40 люлки.

 

На югоизточнитѣ поли на Хисаря, построена на тѣсна и продълговата площь, се намира старата черква „св. Арахангелъ Михаилъ", позната съ името Фития. Тая черква има старинна архитектура, отъ школата на „византийска Сърбия" и досущъ прилича на старитѣ паметници отъ Рашка. Тя е градена въ началото на XIV вѣкъ. Защо щипяни наричатъ черквата „Фития", мѫчно е да се узнае. Когато турцитѣ завоювали Македония, преобърнали и черквата на джамия. Има запазено едно хубаво предание за нея. Когато черквата била превърната въ джамия, за голѣмо удивление на всички, иконостасната икона на „св. Арахангелъ Михаилъ" побѣгнала отъ тамъ и се спрѣла въ града. И на мѣстото, гдето се спрѣла, въздигнали малка черквица съ сѫщото име, която сѫществува и сега.

 

Тая черквица, позната между населението съ името „св. Рангелъ" и много почитана отънего, нѣкога притежаваше рѣдки старини. Запазени сѫ много стари икони, които подлежатъ на проучване. Между тѣхъ сигурно ще се намѣри и иконата на „светого Михаила", която е свързана съ легендата. Презъ втората война за Македония въ тази черква показваха единъ нанизъ отъ стари сребърни монети съ лика на краль Леополда унгарски, отъ 1668 год., останали въ Щипъ, вѣроятно, отъ времето на австрийското нахлуване

 

28

 

 

презъ май 1690 год., когато Щипъ бѣше опожаренъ до основи. На иконостаса нѣкога е била окачена иконата на „св. Атанасий", подарена отъ „руфетъ" (еснафъ) абаджийски 1742 г. и рисувана отъ Захария Зографъ. [1]

 

Не е безинтересно да кажа още нѣщо за старата щипска черква „Фитията". Къмъ края на миналото столѣтие черквата съвършено бѣше напустната и бѣше станала свърталище на цигани мечкари. Стенитѣ ѝ вѫтре бѣха измазани отъ турцитѣ плътно съ варь, та не личеха никакви стенописи. И турцитѣ бѣха я напуснали, защото, колкото пѫти въздигали минаре до нея, то въ скоро време се събаряло. Сърбитѣ презъ последнитѣ години бѣха превърнали „Фитията" отново въ храмъ и служеха въ него. Въздигнаха и камбанария до храма. Даже тамъ погребваха починалитѣ щипски епископи, като имъ въздигаха и паметници. Справедливостьта го изисква да признаемъ основанията имъ да се молятъ Богу въ единъ свой храмъ. Историческа истина е, че „Фитията" е градена отъ единъ сърбинъ. Ето нѣкои подробности по това.

 

Къмъ края на XIII столѣтие и въ началото на XIV, когато сърбитѣ, несмущавани отъ никого, се ширѣха изъ Македония, България се разяждаше отъ остри вѫтрешни династически смутове. А още по-голѣмо нещастие сполетѣ България, когато въ 1285 год. нахлуха въ нея и въ Маджарско татаритѣ. Тѣ преминали Балканитѣ и опустошили Тракия и даже Македония. Могѫщото царство на Асеновци изчезва, а на престола въ Търново сѣда боляринътъ Смилецъ като васалъ на татарския ханъ Ногай. И когато сръбското политическо надмощие постепенно прониква въ

 

 

1. Г. Баждаровъ, в. „Родина", бр. 526, 1918 год.

 

29

 

 

началото на XIV вѣкъ въ градоветѣ на североизточната Македония, които въ XIII вѣкъ съставляваха часть отъ българската държава и, споредъ думитѣ на византийския писатель Акрополита, тамошнитѣ жители съзнателно сѫ се чувствували като българи и сѫ се борили срещу гръцкото робство, изведнъжъ изпѫква една интересна личность, по име протосевастъ и кесарь Стефанъ Хреля Драговоля, сръбски войвода, мѫжъ юначенъ и стратегъ, който е държалъ известно време въ рѫцетѣ си градоветѣ Мелникъ, Кюстендилъ, Струмица и Щипъ. Тоя, именно, Хреля Драговоля, познатъ въ народния епосъ подъ името „Релю Крилатица" и „Релю пазарско копиле", защото се е металъ съ войската си ту къмъ сръбскитѣ крале, ту къмъ византийскитѣ императори, е съградилъ щипската старинна черква „Фитията". Хрелю, който е съградилъ сѫщо и кулата въ Рилския манастиръ, на старини се покалугерилъ съ име Харитонъ и билъ внезапно умъртвенъ отъ краль Душановитѣ хора въ 1343 год. въ Рилския манастиръ.

 

Името на Стефанъ Хреля за първи пѫть се споменува въ грамотата на сръбския краль Стефанъ Милутинъ презъ 1332 год., дето е писано :

 

„И прида кралїевьство ми црьквь великославнаго арьхїстратига Михаила иже въ Щипоу градоу, егоже протосевасть Хрелїа отъ основанїа любовию душе си сьздаль и оукрасиль красотами црьковньми." [1]

 

Отъ това известие узнаваме, че Стефанъ Хреля презъ 1332 год. построилъ и украсилъ храма „Св. Арахангелъ Михаилъ" въ Щипъ за свой и за кралевъ спомень, а краль Милутинъ го предалъ да го владѣе Хилендарскиятъ манастиръ

 

 

1. Сп. „Минало", год. II, кн. 5 и 6, стр. 23.

 

30

 

 

на Атонъ. [1] Както ще видимъ по-долу, съ изключение на тоя паметникъ, гр. Щипъ е пъленъ съ паметници, останали тамъ отъ българското владичество. Благодарение на размирицитѣ въ България, сърбитѣ завладѣха Македония, но много малко време я държаха въ рѫдетѣ си. И за да бѫдатъ угодни на завладенитѣ отъ тѣхъ българи, привличали ги къмъ себе си, като имъ градѣли черкви и богато дарявали манастиритѣ имъ. Тѣ знаели, че македонскиятъ българинъ е набоженъ и биели най-слабото му мѣсто. Забелязва се и едно друго явление, което е аналогично съ всичко онова, което се забелязваше въ завладената до скоро отъ сърбитѣ Македония. Когато въ първия Милутиновъ походъ въ началото на XIII вѣкъ сърбитѣ покориха „градъ сланкий Скопье, по сихъ же Овче полие, и Злетовъ и Пиянъцъ" [2], приложиха спрямо заробеното население сѫщата държавна мѣрка, както я прилагаха до априлъ 1941 год. въ Македония, а именно: боляритѣ и гражданитѣ, които благосклонно посрѣщали краля Милутина, били оставяни спокойно въ земитѣ си, а всички ония, които се подозирали въ враждебность, били прогонвани отъ огнищата си или избивани.

 

Следъ включването сега на гр. Щипъ въ

 

 

1. Й. Ивановъ, „Сев. Макед.", стр. 200. Г-нъ Ивановъ, цитувайки „Споменик" III, 25, казва, че не било ясно, коя е тая черква, подарена още отъ Милутина на Хилендарския манастиръ. Сигурно тая черква е „Фитията". Другата черквица „Св. Ар. Михаилъ", вѫтре въ града, е построена отъ народа по-късно, следъ като „Фитията" е била превърната въ джамия. Споредъ проф. Йор. Ивановъ, „Сев. Мак." стр. 203, презъ 1380 г. войводата Константинъ подарилъ на руския светогорски манастиръ „Св. Пантелеймонъ" щипската Арахангелска черква, която по-рано зидалъ Хрелю: „и еще приложихъ у Щипу црьковь Главатову архаггель".

 

2. Сп. „Минало”, кн. 5 и 6.

 

31

 

 

границитѣ на България, населението и духовенството отново изоставиха тоя възобновенъ отъ сърбитѣ храмъ и скоро той пакъ ще запустѣе.

 

Въ югозападното подножие на Хисаря, срещу Новосело, надъ самитѣ покриви на нѣколко усамотени кѫщици, стърчатъ само почернѣлитѣ четири стени на малката черквина „Св. Ив. Кръститель". Това сѫ развалинитѣ на една срѣдневѣковна сграда отъ Второто българско царство. Размѣритѣ ѝ сѫ много скромни, а и направата ѝ е простичка. Преди 50 години, отъ лѣво на стената при главния входъ на черквата, доста ясно личеха образитѣ на царь и царица. Царицата бѣ съ корона на главата, съ герданъ и обици, а царьтъ съ корона и мантия, съ седефи на вратника. Сега наново посетихъ развалинитѣ на тази черква. Удивително е, че багритѣ на тия два образа все тъй сѫ свежи и чисти, само че много сѫ постра дали отъ пакостна рѫка. На самия входъ на южната врата има сѫщо запазени два образа на светци. Черквата „Св. Ив. Кръститель" епостроена презъ времето на българския царь Асенъ II (1236 г.) [1], а двата образа, запазени и до наши дни на стената въ нея, сѫ на царь Асена и на съпругата му. [2]

 

На лѣвия брѣгъ на суходолината Отиня, между Щипъ и Новосело, подъ Кумлака, обиколена отъ стари гробища, се намира друга стара черква, наречена „Св. Спасъ". Това е малка еднокорабна постройка отъ сивъ камъкъ и тухли, добре запазена и до днесъ. Нито турцитѣ, нито сърбитѣ сѫ ѝ обърнали внимание. Тя е построена презъ

 

 

1. Й. Ивановъ, „Сев. Мак.”, стр. 204.

 

2. Г. Баждаровъ, в. „Брѣгалница", бр. единственъ 30. XII. 1923 г.: „Щипъ и началото на освободителното движение".

 

32

 

 

времето на северомакедонския князъ Константинъ, въ втората половина на XIV вѣкъ, а именно презъ 1369 г. [1] Изглежда никога богослужението на славянобългарски езикъ не е пресѣквало въ нея, а и днесъ тамъ се служи периодически. Въ черквата се влиза направо отъ пѫтя презъ една низка врата. Вѣченъ полумракъ царува подъ свода ѝ.

 

Черквата „Св. Ив. Кръститель", подъ „Хисаря". Изгледъ отъ къмъ югозападъ.

 

 

Цѣлата черквица извѫтре е покрита съ стенописи и съ славянобългарски надписи, които вече се хабятъ, поради разрушаването на покрива ѝ.

 

Посетихъ черквата „Св. Спасъ" на храмовия ѝ праздникъ — Спасовдень. Служеха литургия въ нея. Множество богомолци, та чакъ и отъ околностьта,

 

 

1. Дневникътъ на стария Щипски учитель Д. Бѣлаяна. Споредъ проф. Йор. Ивановъ, черквицата „Св. Спасъ" е построена отъ Димитра, войвода на Константина. Константинъ подарилъ на черквицата презъ 1388 г. нѣкои села, наедно съ селянитѣ. („Сев. Мак.", стр. 202).

 

33

 

 

бѣха дошли да се черкуватъ тукъ. Изненадахъ се, когато видѣхъ, че стенитѣ на черквата отвънъ сѫ обвити съ вълнени конци, а жени продължаваха да я обикалятъ и да я навиватъ съ конци. Запитахъ, защо се прави това? Отговориха ми, че бездетнитѣ жени вѣрвали, какво Богъ

 

Черквата „Св. Спасъ". Изгледъ отъ къмъ югозападъ.

 

 

ще ги удостои съ рожба, ако на храмовия праздникъ омотатъ черквата съ вълнени конци.

 

На единъ високъ хълмъ въ турската махала на града, отъ кѫдето се вижда цѣлиятъ просторъ на североизтокъ, чакъ до Султанъ тепе,

 

34

 

 

високо стърчи здрава еднокуполна джамия, до която е прилепено вече полусрутено минаре. Куполътъ ѝ нѣкога бѣше покритъ съ оловени листа; сега оловото го нѣма, а на слънцето червенѣе тухлениятъ ѝ покривъ. Това е старинния храмъ „Св. Илия", превърнатъ нѣкога отъ Хюсамединъ-паша въ джамия. До нея има тюлбе, сега вече разрушено, съ гроба на турския дервишъ Муедуинъ-баба.

 

Постройката на този старъ български храмъ е съ много голѣми размѣри. До него, на северната му страна, турцитѣ съградили притворъ, който се опира на четири мраморни колони, досущъ приличенъ, въ постройка и въ колони, съ притвора отъ джамията, находяща се непосрѣдствено до срѣдищнитѣ минерални бани въ Кюстендилъ, позната съ името Ахмедъ-бей джамия. Въ дѣсния стълбъ при входа, който е отъ червеникавъ мозаиченъ мраморъ, има издълбана доволно дълбока гладка дупка. Има повѣрие, че всѣки, който си турне пръста вѫтре и прегърне стълба, Богъ ще му даде, каквото пожелае. Една чешма, съ изобилна сладка вода, прилепена до самата черква, пои жителитѣ на цѣлия хълмъ горе.

 

Черковнитѣ власти въ Щипъ вече сѫ разчистили старинниятъ храмъ, направили сѫ олтаръ въ него и служатъ два пѫти седмично вечерня. Надъ входа въ храма, подъ самия куполъ, мазилката отвѫтре е изпадала и подъ нея ясно личи стеноиисъ — показватъ се главитѣ съ нимбуситѣ на двама светци. Замисля се отново храмътъ „Св. Илия" да се възстанови въ старинния му видъ. Ако това стане и ако за притворитѣ му се отчуждатъ всички стари и полусрутени вече турски кѫщи, които нѣкога сѫ били построени на църковно мѣсто, Щипъ ще има единъ монументаленъ

 

35

 

 

и при това много почитанъ храмъ, който ще се вижда отъ далече.

 

Въ старинната махала подъ „Фитията", която махала при оттеглянето на сърбитѣ презъ априлъ 1941 год. биде опожарена, има още много стари черкви и параклиси, разхвърляни тукъ-таме, но вече съ заличени следи. Изглежда тѣ сѫ служили

 

Черквата „Св. Илия". Рисунъкъ отъ художника Ив. Лукаровъ.

 

 

като домашни храмове на нѣкои по-първи Щипски фамилии отъ старо време. Една такава черквица до скоро сѫществуваше въ дома на Щипския гражданинъ Доне Прилепчански. Тя бѣше зарита дълбоко въ кѫщния дворъ, близу до портата.

 

Въ Новосело, на самия лѣвъ брѣгъ на Брѣгалница, изживява последнитѣ си дни девическиятъ манастиръ „Покровъ Пресветия Богородици",

 

36

 

 

нареченъ отъ населението „Бабитѣ". Калугерицитѣ отдавна сѫ напуснали манастиря. Сега стои само сградата му съ праздни и рушещи се килии и коридори. Долу е манастирскиятъ храмъ, въ който и сега се служи редовно.

 

Черквата „Св. Илия" гледана отблизу.

 

 

На иконостаса му е окачена голѣма икона на „Св. Богородица", която е рисувана презъ 1853 год. и произхожда отъ Самоковъ. На праздното поле долу е поставенъ следниятъ надписъ:

 

„Сия икона приложиха почтенороднитѣ монахини Евгения, Ефимия, Феврония, Магдалина,

 

37

 

 

Мелания, Агапия, София, Олимпияда, Максимила, Евпраксия, Манасия, Мария за дуиевно имъ спасение. Лѣто 1853. Самоковъ".

 

Въ сѫщия храмъ художникътъ Асенъ Василиевъ [1] е прочелъ на стенописьта „Молящиятъ се Христосъ": „1867 г. Самоковъ образописецъ". А. Василиевъ предполага, че тоя стенописъ е рисуванъ отъ стария художникъ Захарий Д. Доспевски, братъ на Ст. Доспевски, който се билъ преселилъ отъ Самоковъ въ Щипъ, кѫдето живѣлъ 14 години (1862—1876) и работилъ иконописъ изъ разни черкви и манастири на Македония.

 

Като остатъкъ отъ срѣдневѣковна сграда въ Щипъ е и тъй наречения „Деведжи-ханъ" (Камиларски-ханъ), въ който нѣкога търговци отъ Венеция и Рагуза разтоваряли и продавали своитѣ стоки. Презъ турско време въ него спирали камилари, отъ кѫдето носи и името си. До м. май 1941 год. отъ тази старина стърчеха само нѣкои стени, градени съ огромни блокове отъ дѣланъ камъкъ. Сега всичко това е разчистено.

 

Останки отъ старинни постройки се срещаха нѣкога и въ мѣстностьта „Старйо конакъ", близу до махалата „Варошъ". Тукъ личеха развалинитѣ на дветѣ входни врати на конака и стариннитѣ основи на единъ голѣмъ турски хамбаръ. Споредъ преданието, тукъ нѣкога е имало старъ конакъ за управление, или дворецъ за жилище.

 

Напълно запазена стара сграда въ Щипъ е „Безистена" въ чаршията. Това е еднокорабна масивна сграда, съ площь 428 кв. метра, мрачна и хладна отвѫтре, разпредѣлена на множество търговски дюкяни. Тукъ, въ размирни времена, сѫ се укривали стокитѣ, за да се запазятъ отъ

 

 

1. В. „Зора", 23 януарий 1943 г. Асенъ Василиевъ : „Църковни старини въ Щипъ. Щипяни и самоковци."

 

38

 

 

грабежъ и оиожаряване. „Безистенътъ" не изглежда да е турска постройка. Характерни сѫ двата образа, изваяни отъ самия градивенъ камъкъ — глава на кукумявка и глава на непознато чудовище съ изплѣзенъ езикъ — горе на два отъ трегеритѣ. Кукумявката е обърната къмъ западъ, а другата фигура — къмъ изтокъ. Сега Щипската община използува „Безистена" за хали.

 

Отъ този типъ постройка бѣше и нѣкогашния „Дебой", до самия турски хюкюматъ, въ който турцитѣ въ Щипъ държеха барута си. Отъ него днесъ нищо не е останало.

 

Подъ „Дебоя" на Отиня имаше стариненъ камененъ мость, който свързваше дветѣ градски махали. При страшното наводнение презъ 1885 година тоя мость биде отвлѣченъ отъ водата. На мѣстото му сега има построенъ циментовъ мость.

 

На изтокъ отъ града, надъ текето на мюсюлманската религиозна секта „бекташии", околностьта на което сега се превръща отъ общината въ разкошенъ народенъ паркъ, и около единъ клм. нагоре по коритото на Отиня, преди 50 години висѣше надъ рѣчното корито каменниятъ сводъ на старинния римски водопроводъ, по който нѣкога е идвала за града изобилна вода, сигурно отъ мѣстностьта „Суитлъка". Тоя водопроводъ, или „кемеръ", както го наричаше народа, биде разрушенъ и отиесенъ отъ водата при голѣмото наводнение на Отиня презъ 1885 год. Това наводнение тогава нанесе страхотни пакости на града и взе много жертви. Рѣката не бѣше канализирана и цѣлата почти чаршия се миеше отъ водитѣ ѝ.

 

Като стара постройка въ Щипъ се посочва и „Каменикъ мостъ" надъ рѣката Брѣгалница, който свързва града съ Велешкото и Кочанското шосе и съ селата изъ Овче поле. Мостътъ е

 

39

 

 

турска направа отъ ранната епоха. Нѣкога надъ главния му сводъ имаше висока ниша, въ която бѣше вградена мраморна плоча съ турски надписъ. Сърбитѣ унищожили плочата, като свалили и нишата. Тѣ премахнали и оградата отъ плочи на моста, като я замѣнили съ желѣзни пръти. Така старинната хубосгь на моста много е пострадала.

 

Мостътъ има четиринадесеть отвора: седемь голѣми и седемь малки. На влизане въ града отъ

 

„Каменикъ мостъ" надъ Брѣгалница при Щипъ.

 

 

лѣво, сиречь на източната страна, между четвъртата и петата ракла на моста, много низко въ стената има вградена плоча отъ сивожълтъ пѣсъчникъ, съ изваяни върху нея две женски цици.

 

Малко по-назадъ на сѫщата страна, на лицевата часть на свода на втората голѣма ракла, има вградена друга плоча, само съ една цица на нея. За тия фигури щипяни разказватъ известната въ фолклора легенда за Мануилъ майсторъ. Нѣкога

 

40

 

 

мостътъ билъ граденъ отъ двама братя майстори. Ала работата не имъ вървѣла добре; денемъ каквото съзиждали, нощемъ се срутвало. Най-сетне двамата братя се увѣрили, че за да се задържи мостътъ, трѣбвало да се зазида въ основитѣ му човѣкъ. Братята, които били женени, си уговорили тайно: чиято жена дойде първа да донесе обѣдъ на домакина си, тя ще бѫде изкупителната жертва. Случило се, че на другия день първа дошла жената на по-малкия братъ. Тя била хваната и жива зазидана въ основитѣ на моста. Отъ тоя день постройката му се задържала.

 

Плочата съ цицитѣ на „Каменикъ мостъ".

 

 

Стара останка е и градския часовникъ въ „Горно маало". Нѣкога той имаше дървена постройка, надъ високата каменна кула. Сърбитѣ, кой знае защо, свалили дървената пристройка и поставили часовника само върху каменната кула. Така старинната хубость на часовника много е гюстрадала. Гласътъ на камбаната му е много силенъ и се носи далече изъ околностьта. И за този градски часовникъ има легенда. Камбаната му била толкова силна и звучна, че при първия ѝ ударъ нѣкаква ханъма помѣтнала отъ страхъ. Тогава турцитѣ пробили дупки въ камбаната, та звукътъ ѝ поотслабналъ.

 

Градската черква „Св. Николай" се споменува отъ единъ лѣтописецъ още въ XIV вѣкъ

 

41

 

 

(1341 г.) [1] Презъ 1845 год., когато миналъ презъ Щипъ Григоровичъ, черквата „Св. Николай" била епископска. [2] Въ една приписка къмъ единъ пендикостаръ, прочетена отъ мене презъ 1942 год., се съобщава за „щипский манастиръ на святаго Николая Мириликийскаго чудотворца, заправи ся изново на 1868 лето". Но черквата „Св. Николай", въ тоя си величественъ видъ, въ какъвто

 

„Горно маало" съ старинния градски часовникъ.

 

 

я виждаме днесъ, е възобновена и съградена презъ 1867 година. Това се вижда отъ единъ надписъ на мраморна плоча, запазенъ и до днесъ. Плочата съ надписа е вградена надъ главния западенъ входъ на храма. Тя стои между два изваяни отъ камъкъ лъва. Оня, който е отъ лѣвата страна, държи въ преднитѣ си лапи човѣкъ

 

 

1. Й. Ивановъ, „Сев. Мак." стр. 204.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 204.

 

42

 

 

въ цѣлъ ръсть. Лъвътъ е захапалъ съ устата си темето на човѣка.

 

Черквата „Св. Николай", съ училището „Св. св. Кирилъ и Методий" въ сегашния имъ видъ. Сърбитѣ сѫ свалили горния етажъ на училището, „за да не падне".

 

 

Надписътъ има следното съдържание :

 

„Обновися отъ основание святий храмъ, общимъ иждивениемъ и помощию: при пастиреначалствѣ митрополита кестендилски и щипски г-на Їгнатия, родомъ Адрианополитани: маїа 10 : 1867”.

 

Антична и интересна е рѣзбата на четиристълбовия орѣховъ покривъ на престола въ черковния олтаръ. По стойность той не пада подолу отъ дърворѣзбата въ скопската черква „Св. Спасъ". Работенъ е отъ майстори мияци. На лѣвия стълбъ, долу, въ основата му, има надписъ: „Арсо Трайчевъ Успръцъ. И нищо повече. Въ Щипъ има фамилия Успръцови. Вѣроятно

 

43

 

 

нѣкой членъ отъ тази фамилия ще е дарилъ покрива, за който става дума.

 

Въ притворитѣ на храма, особено предъ входнитѣ му врати, има много мраморни плочи, които сѫ надгробни. Сега надписитѣ имъ сѫ съвършенно изтрити. Запазенъ е старъ надгробенъ надписъ въ притвора, точно подъ лѣвата стълба за женското отдѣление на черквата. Тоя надписъ гласи:

 

„Тука лежи тѣлото на священикъ Кръсто отъ Неманици роденъ на еуни 5-ий 1822. Почина се во Щипъ декември 16-ий 1880. Вечна му паметъ".

 

Вѫтре въ храма, до втория стълбъ отдѣсно, има гробъ съ надписъ върху мраморна плоча:

 

„Подъ настоящата плоча почива тѣлото на блаженнопочивиийтъ уважаемъ согражданинъ Мано Панайотовъ. Почина се на 27 септ: 1881: Вечная му память!"

 

Тоя Мано Панайотовъ е билъ единъ отъ първитѣ деятели и крепители на българщината презъ първата половина на 19 вѣкъ въ Щипъ. Нѣколко време е билъ председатель на църковната община и аза въ хюкюмата. За неговитѣ добри дѣла къмъ града и съгражданитѣ си билъ е погребанъ въ църковния притворъ, а по-късно надгробната му плоча е била поставена на мѣстото вѫтре въ храма, кѫдето се намира и сега.

 

Всички икони отъ долния редъ на иконостаса въ храма сѫ нови и сѫ писани отъ Димитри А. Папрадишки презъ 1889 год. Повечето отъ иконитѣ сѫ подарени отъ разнитѣ еснафи въ града.

 

Въ черквата „Св. Николай" намѣрихъ единъ меденъ тасъ за нафора, подаренъ отъ „Казанджийски еснафъ Пецо Постоловъ, 1806 г."

 

44

 

 

Характерна е една приписка върху началния листъ на единъ старъ пендикостаръ, писана отъ Трайчо Сапунджи, даскалъ кумановски. Ето и снимката на самата приписка, която гласи:

 

Приписката отъ пенликостаря

 

„1834

 

трайчо Сапунджи

даскалъ Кумановски.

 

Сей Пендикостаръ на Святому Отцу Николаю Мириликийскому Чудотворцу и вселенскому щипскому храму Писа ся Това Писмо на лѣто: 1834: месецъ февруарий день: 5: дадастъ всемилостивий Господь Богъ намъ животъ и здравие и прощение Грѣховъ Нашихъ и долгоденствие и благополучие и то желаеме всемилостивий Богъ да не даруе живота вѣчная и безконечная аминъ".

 

45

 

 

За Щипската черква „Св. Николай", която игра голѣма роля въ духовния животъ на града и околията, ще кажа по-нататъкъ още нѣщо.

 

На западъ отъ Щипъ и непосрѣдствено до него, на една малка площь до коритото на Брѣгалница и по склоноветѣ на Кумлака и на Мѣрата, е разположена романтичната градска махала, наречена Новосело. Нѣкога това градче, заселено съ чисти българи, бѣше наистина яка крепость на българския духъ. Сега, следъ преживѣнитѣ ужаси презъ последнитѣ двадесеть и две години на сръбско робство и нечовѣшката мъсть на поробителитѣ, която най-много се е излѣла тукъ, Новосело е почти разорено и обезлюдено. Подъ непрестаннитѣ грижи на българската власть тепърва то ще се съвзема за новъ спокоенъ животъ.

 

Исторически се знае, че Новосело е било основано и заселено презъ времето на султанъ Мурадъ и че е било войнишко, или дервенджийско село, ползуваще се съ голѣми привилегии. Въ Турската империя, до унищожаването на еничеритѣ, по българскитѣ земи е имало много такива селища, които сѫ се ползували съ голѣми права отъ султанитѣ. Имало е войнигански села, които сѫ давали войници за служба въ султанскитѣ сараи и конюшни въ Стамбулъ; други села сѫ били доганджийски (ловци-соколджии), а други дервенджии, сиречъ пазачи на проходитѣ и пѫтищата. Понеже входътъ за Щипъ отъ къмъ Новосело е естествено запазенъ и въ града се влиза само презъ прохода „Клисурата", която виси надъ лѣвия брѣгъ на Брѣгалница и е мѫчно достѫпенъ, сигурно е, че и новоселчани въ старо време сѫ имали задача да пазятъ тоя проходъ.

 

46

 

 

Новосело се е ползувало съ голѣми привилегии. Преданието казва, че въ него турчинъ не е можалъ безъ предизвестие да влѣзе и да живѣе. На двата края при градеца, при Отиня и горе при Клисура, имало налбантници. Когато турчинъ съ конь е искалъ да мине презъ Новосело, длъженъ е билъ при входа му да слѣзе отъ коня, да разкове подковитѣ му и пешкомъ да мине по единствената му дълга улица. При изхода можалъ е той пакъ да подкове коня си и да се качи на него.

 

Новосело въ духовно отношение е играло въ тъмнитѣ дни на робството голѣма роля. Коласийскиятъ митрополитъ е пребивавалъ въ Щипъ главно презъ XVIII вѣкъ; тамъ си е ималъ и постоянна митрополитска сграда. Отъ единъ записъ се узнава, че митрополитския дворъ се намиралъ именно въ Новосело. Така, презъ 1728 г. Ипекскиятъ патриархъ пише, че наминалъ „оу Ново Село близ Щипа, оу дворъ господина митрополита Кир Ефрема Коласискаго и Кратовскаго." [1] Кюстендилскиятъ митрополитъ, подъ чието ведомство подпадналъ и Щипъ, често прекарвалъ презъ тежкитѣ години на робството скритъ въ митрополитския домъ въ Новосело. Тамъ е било и седалището на стобийския епископъ, намѣстникъ на кюстендилския митрополитъ. [2]

 

Новосело се слави съ величественъ храмъ на името на „Пресветая Богородща" и съ едно монументално училище въ двора на храма, което до основи изгорѣ презъ зимата на 1941 година.

 

Министерството на народното просвѣщение се загрижи за участьта на това историческо училище,

 

 

1. Й. Ивановъ, „Сев. Мак.", стр. 264. Стояновић, Зап. II, 72—73.

 

2. Й. Ивановъ, „Сев. Мак.", стр. 205.

 

47

 

 

което въ миналото е приютявало подъ покрива си много именити народни будители и вече го възобнови въ стария му видъ. Това бѣше изричното желание на министъра на народното просвѣщение, г. проф. Б. Йоцовъ. Надъ входната му врата и следъ изгарянето на училището още стоеше малката старинна мраморна плоча, вградена въ стената, съ следния надписъ:

 

Черквата „Св. Богородица" и училището въ Новосело.

 

 

„Българско народно училище „Успѣние Прѣсветие Богородици". Съгради се на 1882 г. 17 юний”.

 

За забелѣзване е, че когато сърбитѣ се настаниха на 1918 год. въ Щипъ, родолюбиви българи замазали съ варъ надписа на училището, за да го не открие и унищожи врага. Когато сърбитѣ бидоха прогонени отъ Македония презъ пролѣтьта на 1941 год., варовата мазилка била почистена отъ плочата и надписа отново се провидѣлъ.

 

Храмътъ „Св. Богородица" въ Новосело,

 

48

 

 

„най-голѣмата църква, издигната въ Македония отъ миналия вѣкъ", [1] е отъ 1850 година. Това се вижда отъ следния надписъ, издълбанъ на плоча надъ главния му входъ:

 

„Во 1850 лѣто месецъ їуния 29 ведомо буди обновлениемъ сего святаго храма Успение Пресветия Богородици во време на блаженейшаго патриарха Артемия Александриасъ и архипастиря нашего и епископа его господина Захария Еритронъ и епитропа хаджи Анастасия. Сосъ общиехъ православнихъ християнъ, ктиторомъ и приложникомъ святаго храма сего, да помян. Богъ Госп. во царствиемъ своемъ всегда, нииѣ и присно и во вѣк. вѣк. аминъ".

 

Крайно интересна въ тоя храмъ е една запазена и до день днешенъ битова картина съ религиозенъ характеръ отъ 1813 год., на която сѫ изобразени Пресв. Богородица, която спасява единъ царь, болното дете на живописеца, който е зографисвалъ тогава храма, самия живописецъ съ жена му и болното 15 годишно момче, оздравѣло вече, дошло да благодари на Св. Богородица за оздравяването си, съгласно съ обещанието. Самата картина буди голѣмъ интересъ и служи за образецъ на изкуството на българскитѣ зографи и на носията отъ онова време. Подъ картината има обяснителенъ текстъ, който е сѫщо интересенъ. Въ него народниятъ говоръ се бори съ черковнославянския. Тоя надписъ ни открива чертици отъ стария животъ на македонскитѣ българи, а ни показва и колко много религиозни и вѣрующи сѫ били тѣ. Зографътъ е билъ нѣкой си Теодосий, родомъ отъ Велесъ. Когато работилъ храма въ Новосело, едно отъ

 

 

1. В-къ „Зора", 23. I. 1943 г., А. Василиевъ „Църковни старини" и пр.

 

49

 

 

децата му, Илия, 15 годишно, се поболѣло. Донесли го въ Щипъ и го лѣкували, но нищо не помогнало. Тогава силно вѣрващитѣ въ Бога родители поднесли детето предъ храма на Св. Богородица и, за удивление на всички, то оздравѣло.

 

Ето и самия надписъ на картината:

 

„Знамение новое чудо прѣсветия Богородици како есть скоро помощница, азъ грѣшний Теодосия образомъ сий зоографъ въ лѣто отъ Христа 1813. Въ това време работихъ въ църква новоселска и имахъ домъ у Велесъ и едно дете, това що лежи, имене Илия: Беше ми болно. Простихъ за него и майка му донесе го ради да го лекуеме и нищо лекъ не поможе и прийде време дете да умре и майка му го принесе предъ врата църковна и зе да плаче и азъ реко жено

 

Битова картина на Теодосия Зографъ отъ 1813 год.

 

50

 

 

види како е Богородица избавила царя отъ море, она може и намъ да поможе и поклонихме се. О, чудесе пресветия Богородица оживе детето и поиска да яде и потомъ оздраве. Самото отроче егда бѣ на възрасть 15 лѣтъ, прийде и поклонися во свети храмъ".

 

Отъ страни на картината е писано:

 

„И принесе образъ свидетелства".

 

Тая картина е силно повредена, защото презъ сръбското робство е била скрита и запазена въ единъ таванъ отъ черковния епитропъ, Миланъ Хаджи Яневъ. Сега картината е вече почистена и е поставена въ рамка подъ стъкло.

 

Любопитенъ е и надписътъ на една овехтѣла щампа, съ образа на светого Иоанна Рилски, която намѣрихъ въ кръщелницата на сѫщия храмъ. Надписътъ гласи:

 

„Сей святий образъ с. преподобнаго и богоноснаго Отца нашего Иоанна Рилскаго Чудотворца Изобразися иждивениемъ Г. х. Йорданъ Кїсовъ, отъ село Еленъ Терновския епархий, за душевное его, супруги, чадъ и родителей спасение и вѣчное возпоминание. Въ л. 1844".

 

Въ сѫщия храмъ сега показватъ единъ месинговъ свѣщникъ отъ 1806 година и едно кандило отъ 1846 год.

 

Както се вижда и отъ надписа, черквата „Св. Богородица" въ Новосело е „възобновена", сиречь, построена върху основитѣ на друга стара черква. Тя е работа на майсторитѣ отъ Рѣнзовско-Зографския родъ, прочути творци на сгради, рѣзби и иконописи. Като нѣщо рѣдко и ценно може да се посочи иконописа въ черквата. Дванадесетьтѣ голѣми икони сѫ писани отъ прочутия самоковски художникъ Станиславъ Доспевски. Отъ датитѣ по тѣхъ се вижда, че той ги

 

51

 

 

е работилъ презъ 1861 год. — нѣколко години следъ завръщането си отъ Русия. Нѣколко отъ иконитѣ носятъ и подписа му. Тѣзи забележителни икони напълно отговарятъ на голѣмото име на художника. Десетина години по-късно самъ Ст. Доспевски казалъ, че „като щипскитѣ икони не можахъ да направя други". [1] Горе въ, „женската черква", на иконостаситѣ на двата странични олтаря, сѫ запазени нѣколко икони и отъ дѣдото на Станислава, стариятъ майсторъ Христо Димитровъ, основательтъ на Самоковската школа. Тия икони сѫ рисувани презъ 1810 год. и сѫ подписани: „Христо рукою въ Самоковъ — въ лѣто 1810". Тѣзи икони отъ Хр. Димитровъ съставляватъ извънредно ценна сбирка. На това богатство въ Новоселската черква, трѣбва да се обърне голѣмо внимание. До сега подписани творби отъ

 

Новосело гледано отъ къмъ „Лъджитѣ".

 

 

1. Асенъ Василиевъ, „Църковни старини въ Щипъ. Щипяни и самоковци". В-къ „Зора", 23. I. 1943 г.

 

52

 

 

Хр. Димитровъ, съ едно-две изключения, не бѣха известни.

 

Въ сѫщата черква е представенъ и другъ самоковски майсторъ. Една икона на светого Николая е подписана отъ „Захари X. Зографа Самоковлията, 1843". Той е синъ на Хр. Димитровъ. [1]

 

Гр. Щипъ е даренъ отъ природата съ голѣмо богатство, което тепърва той има да го почувствува. Това сѫ изобилнитѣ топли извори, пръснати по дѣсния брѣгъ на Брѣгалница, въ тѣснината срещу Новосело и задъ него, по течението на сѫщата рѣка. Тия топли извори бликатъ въ източното подножие на „Мерата" и сѫ наредени въ права линия до самия брѣгъ на Брѣгалница и на равно съ нивото ѝ. Така че, когато рѣката прийжда, залива ги и ги натлачва. Тия термални извори сѫ познати между населението съ името „Лъджи". Водата имъ е симпурна и желѣзна. Околностьта до тѣхъ силно мирише на сѣра. Температурата на водата имъ, особено на единъ отъ тѣхъ, надвишава 85° по Целзия. „Лъджитѣ" сѫ голѣма благодатъ за щипяни, особено за новоселчани, понеже тѣ сѫ тѣхнитѣ безплатни перални.

 

И тукъ обаче разрушителната сръбска рѫка е оставила своя позоренъ печатъ. Умишлено сѫ били запушени много извори на „Лъджитѣ", като е оставенъ само единъ. Водата имъ се е оттеглила въ коритото на рѣката. Когато на 1928 г. сърбитѣ направили новъ подпоренъ стълбъ на моста при „Лъджитѣ", който съединява дветѣ Новоселски махали, дълбоко въ основата му бликала гореща вода.

 

Намѣрихъ „Лъджитѣ" въ окаяно положение. Нѣма съмнение, че творческата българска власть

 

 

1. Ас. Василиевъ, „Църк. старини" и пр. В-къ „Зора", 23. I. 1943 год.

 

53

 

 

ще се погрижи сега и за тѣхъ, като прибере водитѣ имъ и ги влѣе въ една модерна градска пералня.

 

Вѣроятно отъ сѫщото огнище блика топлиятъ изворъ на отсрещната страна на хълма, тамъ, кѫдето е построена минералната баня „Кежовица". Това е една стара турска сграда, съ басейнъ и съ тремъ за събличане. Въ банята има два извора: желѣзенъ и симпуренъ. Нѣкога банята имаше изобилна вода; сега изворитѣ ѝ сѫ попресъхнали. Тукъ се наблюдава едно характерно явление. Когато рѣката Брѣгалница е пълноводна, изъ изворитѣ въ банята блика изобилно вода. А когато презъ лѣтото рѣката пресъхва и въ изворитѣ водата намалява.

 

Сърбитѣ презъ своето двадесеть и две годишно управление и тукъ не сѫ направили нищо. Презъ изтеклото лѣто намѣрихъ и „Кежовица" въ окаяно положение. Старата сграда бѣше почти рухнала; единиятъ изворъ въ банята — желѣзниятъ — съвършенно пресъхналъ. На българската власть предстои и тукъ творческа работа.

 

Вѫтре въ града, подъ „Горно маало", има мѣстность, наречена „Тузлия". Тукъ има чешма,

 

Стара кѫща въ Щипъ.

 

54

 

 

водата накоято е солено-горчива. Думата „Тузлия" е турска и означава нѣщо солно, солено.

 

Въ тъмното минало гр. Щипъ е страдалъ не само отъ турци, отъ черкези, отъ кърджалии, но и отъ сърби и гърци. Турцитѣ сѫ водили нѣколко войни съ австрийцитѣ. Въ войната презъ 1690 [1] година, австрийската войска влѣзла въ Щипъ и го опожарила до основи. [2] Преданието казва, че стария градъ билъ построенъ на Ежово поле, на дѣсния брѣгъ на Брѣгалница, кѫдето и днесъ личатъ развалини и се откриватъ стари паметници. Къмъ края на турското владичество въ една нива на Ежово поле биде открито съкровище отъ домашни посуди, които били прибрани отъ властитѣ и пратени въ Цариградъ. Тепърва следъ това пожарище градътъ е съграденъ на днешното му мѣсто.

 

Въ турско време изъ улицитѣ на Щипъ се търкаляха множество старини, като счупени мраморни статуи на конници, мраморни глави, вази, барелефи, надписи на плочи и пр., на които никой тогава не обръщаше внимание. Сърбитѣ, следъ като се настанили въ Щипъ, прибрали тия старини. По ценнитѣ занесли въ Бѣлградъ, а камънитѣ пратили въ Скопския музей „Куршумли ханъ", кѫдето се намиратъ и сега. Въ двора на черквата „Св. Николай", до стената при стария ѝ главенъ входъ, видѣхъ това лѣто мраморенъ отломъкъ отъ конникъ, търкулнатъ съ лице къмъ

 

 

1. Споредъ едно друго известие годината на австрийското проникване до Кюстендилъ, Щипъ и Велесъ е 1691.

 

2. Презъ австрийската война, 1690 г. „дойдоша немци и магяри до Щипа... и паки се вратише („Гласник" XIII, 293). За австрийското нахлуване и плячкосване по тия мѣста говори и Рико въ своята турска история. (Й. Ивановъ, „Сев. Макед.", стр. 205).

 

55

 

 

стената. Казаха ми, че сърбитѣ не успѣли да отнесатъ и тая старина.

 

Родниятъ градъ на народнитѣ будители Д. Бѣлаяна, Д. Павловъ, професоритѣ Йосифъ Ковачевъ, Л. Милетичъ и Александъръ Балабановъ, който тепърва ще бѫде още повече оцененъ, като голѣмъ български ученъ и писатель, както и на незабравимитѣ апостоли и революционери Т. Лазаровъ, Т. Александровъ, М. Развигоровъ, Ефремъ Чучковъ и на други десетици като тѣхъ, още въ тъмното робство е раждалъ борци и герои, които сѫ държали подъ властьта си цѣли турски области и съ своитѣ героични подвизи сѫ оставили незаличими спомени въ народната паметь, та и днесъ се възпѣватъ дѣлата имъ. Едии отъ тия герои на миналото сѫ войводата Чавдаръ, така много възпѣванъ въ народнитѣ пѣсни и неговия сестринникъ Лалушъ. Чавдаръ и Лалушъ сѫ родени нѣгде изъ Щипскитѣ села въ Лакавичко въ втората половина на XVI вѣкъ. Лалушъ отначало е билъ байрактаръ на Чавдаръ войвода. Въ ония времена Щипъ съ околията си административно зависѣлъ отъ софийския Беглеръбей. Чавдаръ войвада, начело съ триста души отборъ юнаци, хайдутувалъ въ Кожухъ планина. [1] Софийскиятъ аянинъ пращалъ срещу Чавдара много потери, но тѣ не само че не могли да го разбиятъ, но още повече го прославили. Тогава аянинътъ употрѣбилъ хитрость, като убедилъ Чавдара да се предаде, срещу много съблазнителни нѣща. Лалушъ, обаче, който изглежда да е билъ по-хитъръ, предугадилъ измамата и предупредилъ вуйчо си да не се предава на пашата. Но понеже Чавдаръ не послушалъ, Лалушъ го убедилъ да се предаде съ половината

 

 

1. Л. Касѫровъ, „Енцикл. речникъ" т. III, стр. 2992.

 

56

 

 

отъ своитѣ юнаци, [1] а другата половина отъ четата да я остави нему. Чавдаръ така и направилъ. Въ Бейлеръ-бейския конакъ въ София Чавдаръ съ часть отъ четата си сложилъ орѫжие, но веднага следъ това се намѣрилъ въ тъмницата. Лалушъ билъ на своя пость. Той заплашилъ пашата, че ще превърне София на пепелище, ако не освободи вуйчо му. И, за да убеди въ това турската власть, разорилъ много пашовски чифлици въ околностьта на София. Турцитѣ се изплашили и освободили отъ затвора Чавдара и дружината му. А една народна пѣсень казва, че Лалушъ влѣзналъ въ София, разбилъ тъмницата и освободилъ отъ затвора вуйчо си.

 

Професоръ Иречекъ [2] въ своята история на българитѣ казва, че въ търновското възстание презъ 1595 година участвувалъ и отрядъ хайдути отъ 2000 души, които нападнали и разграбили главниятъ румелийски градъ София. П. Р. Славейковъ иска да докаже, че тоя именно отрядъ е билъ на Лалушъ войвода. [3]

 

 

1. Л. Касѫровъ, „Енц. речникъ" т. II, стр. 1016.

 

2. Иречекъ, "История Бол.", 605 стр.

 

3. Мин. сб., II кн. (1890). П. Р. Славейковъ — „Бележки за нѣкои стари войводи".

 

57

 

 

 

III. Духовно пробуждане и просвѣта.

 

Духовната пробуда н просвѣтата до революционнитѣ борби за политическа свобода въ Щипъ съставляватъ область, която би трѣбвало да се проучи и да се проследи основно. За жалость, онзи богатъ източникъ на данни и факти изъ областьта на духовното възраждане на щипяни — дветѣ ценни архиви на Щипското църковно настоятелство и на Новоселското църковно настоятелство, безъ остатъкъ бидоха опожарени отъ сърбитѣ, веднажъ презъ 1920 година и втори пѫть следъ убийството на генералъ Ковачевичъ, когато бѣ разкрито подземното скривалище въ черквата „Св. Николай" и много ценни документи и паметници бидоха унищожени [1]. По край просвѣтата, ще се спра малко и върху проявитѣ на благотворителность въ гр. Щипъ, които за епохата, въ която сѫ вършени, сѫ наистина отъ значение и интересъ.

 

Отъ надписитѣ на плочи, на икони и на картини и отъ показанията на стари щипски граждани и отъ нѣкои предания става ясно, че въ Щипъ българското четмо и писмо никога не е пресѣквало [2] и че то се е употрѣбявало тамъ и въ оная епоха, когато Фенеръ бѣше успѣлъ да

 

 

1. Отъ нѣкои новопридобити данни има основание да се вѣрва, че една часть отъ старата архива на Щипското църк.-училищно настоятелство била старателно прикрита презъ 1914 год. и че ще може нѣкога да се използува научно.

 

2. Й. Ивановъ, „Сев. Мак." стр. 362.

 

58

 

 

угаси до голѣма степень народностното съзнание у българо-македонския народъ. Споредъ свидетелството на стари щипяни, въ началото на миналия вѣкъ половината Щипски граждани знаяли да четатъ и да пишатъ български, или църковнославянски. Споредъ свидетелството на сѫщитѣ стари хора, никой отъ тѣхъ не помни въ Щипски храмъ нѣкога да е била служена светата литургия на гръцки езикъ. Имало е, обаче, случаи, когато Символътъ на вѣрата, нѣкои тропари и „Отче нашъ" сѫ се произнасяли на гръцки и туй е ставало въ онова време, когато гръцката пропаганда е била силна и застрашителна. [1]

 

Нашиятъ съгражданинъ Вл. Икономовъ, сега вече покойникъ, въ разговоръ веднъжъ ми съобщи, че неговия дѣдо, приснопамятниятъ икономъ попъ Анастасъ, човѣкъ по това време на преклонна възрасть, пишелъ много красиво български. Това се вижда отъ подписа му, който той е сложилъ върху единъ документъ отъ 1880 год., като председатель на Щипското църковно настоятелство.

 

Тоя документъ е едно свидетелство, съ дата 1 май 1880 год. Приподписано е отъ председателя и членоветѣ на църковното настоятелство въ Щипъ и е надлежно подпечатано. Свидетелството е издадено на Щипския гражданинъ Андонъ Глигоровъ въ увѣрение на това, че той е момъкъ „забележителенъ по поведението си и нравственностьта си". Така нѣкога македонскитѣ български общини препорѫчвали своитѣ съграждани.

 

 

1. Стариятъ македонски учитель Йорданъ X. Константиновъ, „Джинотъ", бележи за Щипъ следното:

 

„Щипъ е градъ български и въ църквитѣ му се служи български", „Царигр. Вестникъ”, 1852 г.

 

59

 

 

(Свидетелството на Щипския гражданинъ Андонъ Глигоровъ. 1 май 1880 год.) 

 

60

 

 

Свидетелството има следното съдържание:

 

„Свидѣтелство.

 

Долуписаните изповѣдваме какво: Андонъ Глигоровъ е нашъ съотечественникъ, родомъ Бѫлгаринъ, отъ Православно вѣроисповѣданіе, роденъ отъ Законно супружество, пменно отъ г. г. Глигора Карафиловъ и Агния Трайчева [1]. Кѫрстенъ въ цѫрквата ни Св. Николаева по Православните ни цѫрк. обряди. Момокъ забележителенъ по поведението си и нравственностьта си.

 

За потвържденіе дава му ся настоящето свидѣтелство, което му послужва за препорѫка отъ наша страна.

 

Щипъ 1 май 1880.

 

Чѫрковна община (печатъ) (подписи)

 

 

Около 1880 год. дѣдо икономъ попъ Анастасъ успѣлъ да достави за храма „Св. Николай" голѣма камбана. Ала турцитѣ не му позволили да я бие. Додо икономъ, обаче, друго-яче мислилъ. Безъ да пита нѣкого, на Великдень 1881 год. заповѣдалъ да биятъ камбаната. Турцитѣ хванали непослушниятъ свещеникъ, вързали го и го пратили въ Скопие на сѫдъ. Цѣли шесть години дѣдо икономъ лежалъ изъ тъмницитѣ на Скопие, Прищина, Беязъ-куле въ Солунъ, Измиръ и Родосто, докато една султанска амнистия го връща обратно въ Щипъ, но вече като грохналъ и изнемощѣлъ старецъ.

 

Когато щипяни масово изпращали на заточение своя председатель на черковната община,

 

 

1. Това е сѫщата баба Агния, хазайката на Даме Груевъ и на Гоце Дѣлчевъ, която е и първата македонска революционерка.

 

61

 

 

той се обърналъ къмъ тѣхъ съ благославяща рѫка и произнесълъ тия думи:

 

„Деца, бѫдете твърди и смѣли. Много води сме прескачали до сега, та и тази ще прескочимъ. Хвърленото семе ще даде плодъ."

 

 

Подписътъ на дѣдо икономъ попъ Анастасъ.

 

 

Запитанъ веднажъ отъ внука си: кѫде се е училъ да пише толкова хубаво български, дѣдо икономъ му отвърналъ, че научилъ да пише български въ училището, но добавилъ, че той и знае и не да пише, но неговия дѣдо везелъ по „български като на гергефъ". Тая подробность нека ни покаже, че въ Щипъ никога следъ Второто българско царство не се е промъквала чужда речь и чуждо писмо, освенъ българскитѣ.

 

Тукъ ще дамъ въ факсимиле едно писъмце, намѣрено отъ мене презъ лѣтото на 1941 г. между пожълтѣлитѣ листя на Софрониевия „Кириакодромионъ" въ черквата „Св. Николай" въ Щипъ. Ето писмото, писано на пергаментовъ откѫслекъ между годинитѣ 1810—1830. То има следното съдържание:

 

„Поздравление захарие синко како лежахь (една дума не се чете) еденъ дертъ (болесть) отъ страхъ ако се размислямъ или ако поядамъ подуваемъ се прати ми нѣщо кажи на икимите или отъ нихъ нещо прати ми или прати ми едно шише балса".

 

62

 

 

 

63

 

 

 

64

 

 

Писмото е писано отъ виденъ Щипски гражданинъ въ началото на 19 ия вѣкъ, който е лежалъ въ затвора и който току-що е билъ освободенъ. Той вѣроятно се разболѣлъ, та иска отъ сина си Захария лѣкъ за болкитѣ си. И отъ това писъмце ще се види чистотата и яснотата на българския езикъ въ Македония въ началото на 19-ия вѣкъ.

 

Когато българския народъ бѣше заетъ съ извоюване на църковно-училищни правдини и щипяни взеха живо участие въ тая борба. Споменава се името на попъ Паликария, който е билъ пращанъ въ Цариградъ като делегатъ на щипяни по църковния въпросъ. Тоя попъ Апостолъ Паликария, родомъ новоселецъ, живѣлъ въ срѣдата на 19 вѣкъ, е билъ много забележителна личность. Гръцкото духовенство, което успѣ да окове въ духовно робство българския народъ, въ началото на 19 вѣкъ се опита да подчини подъ своята духовна власть и щипяни. Ала неговитѣ опити се разбиха о твърдостьта, упоритостьта и високия патриотизъмъ на щипяни. Въ началото на сѫщия вѣкъ ималъ седалището си въ Щипъ фанариотскиятъ владика Иеронимъ. Има предание, че тоя фанатизиранъ гръкъ, въ омразата си спрѣмо славянската писменость и българската народность, далъ заповѣдь да се събератъ въ митрополитската сграда всички стари книги и рѫкописи, писани на старо-български и славянски езици. И като ги събралъ, опожарилъ ги собственорѫчно. [1] Въ тия пламъци загинали много ценни древнобългарски съчинения, каквито ученолюбивитѣ щипяни ревниво пазили до тогава.

 

Паметна е и борбата на Щипскитѣ граждани

 

 

1. М. Антонова, в. „Брѣгалница", София 30 XII 1923 год.

 

65

 

 

съ фанариотското духовенство къмъ 60-тѣ години на миналото столѣтие. На чело на движението за българска черква застанали виднитѣ тогава Щипски граждани Манолъ кяя и Мано Панайотовъ, гробната плоча на когото сега се намира вѫтре въ черквата „Св. Николай". А задъ тѣхъ се сплотилъ цѣлиятъ градъ, мало и голѣмо. Въ 1876 год. въ Щипъ се получило известие, че Стобийския митрополитъ Игнатий, който ималъ седалището си въ Кюстендилъ, пожелалъ да дойде въ Щипъ да отслужи литургия. Тоя случай дошелъ точно на време, за да се даде възможность на щипяни веднъжъ за винаги да скѫсатъ съ фанариотската духовна власть. Игнатий дошелъ въ Щипъ, но още не билъ се настанилъ добре въ конака си, когато предъ него се явили Щипскитѣ първенци и му заявили, че е по-добре да стане и да си иде отъ кѫдето е дошелъ, тъй като щипяни не искатъ гръцки владика и гръцко пѣснопѣние въ черква. На това Игнатий отговорилъ, че той е дошелъ въ Щипъ да служи литургия и ще служи, та който не иска да го слуша, да си седи у дома. Но упорититѣ щипяни разрешили малко по-иначе въпроса: вмѣсто тѣ да напуснатъ храма, намѣрили за по-добре Игнатий да го напусне. Презъ ношьта срещу службата нѣколцина граждани влѣзли въ черквата, изкъртили владишкия столъ, съ двата разярени лъва въ основитѣ му и го изнесли въ църковния притворъ. Когато узналъ това Игнатий, отказалъ се да служи въ храма „Св. Николай" и отишелъ да служи въ кѫщата на попъ Костадина. На службата присѫтствували само нѣколцина владишки приятели. Ала и тукъ владиката не билъ оставенъ спокоенъ. Скоро предъ кѫщата на попъ Костадина се събрала внушителна тълпа граждани и надала силни викове: „Не сакаме гръцкио владика!"

 

66

 

 

Владиката, като усетилъ, че тая работа не е шега, скоро напусналъ града. Тоя е билъ последния гръкъ, който се опиталъ да спечели щипяни за фенерската духовна кауза. [1] Следъ него въ Кюстендилъ и въ Щипъ идва преосвещениятъ Иларионъ, вече родомъ българинъ.

 

По-горе казахъ, че славянобългарската писменость никога не е била загаснала въ Щипъ. Много естествено е, че за да се поддържа тя, е трѣбвало да има огнище, въ което да тлѣе националното самъсъзнание и любородната искра. Това огнище сѫ били килийнитѣ училища, въ които на пѣсъкъ сѫ били изучавани азбукето, часословътъ и псалтира. За училищни килии тогава сѫ служили или църковнитѣ свѣщоливници и кръщелници, или низката и опушена соба на даскала—терзия. Покойниятъ нашъ учитель Димитъръ Бѣлаяна е оставилъ нѣколко книги, въ една отъ които, на бѣлото ѝ поле, се споменува за единъ рѫкописъ, писанъ презъ 1561 година отъ нѣкой си даскалъ Антоний Георгиевъ. Где е сега тоя рѫкописъ и где е библиотеката на Бѣлаяна, [2] никой нищо не можа да ми каже. По

 

 

1. Спомени на стари щипяни.

 

2. Проф. Й. Ивановъ, въ разговоръ съ мене, ми каза, че той лично е видѣлъ и използувалъ дневникътъ на Димитъръ Бѣлаяна. Видѣлъ е библиотеката му. Дневникътъ на Д. Бѣлаяна билъ даденъ за пазене на И. Наумовъ, стариятъ Щипски публицистъ и дипломатъ. Но неговия синъ, българскиятъ журналистъ, г. Кр. Наумовъ, ми заяви, че дневника на Бѣлаяна „безследно изчезналъ". Кѫщата на Бѣлаяна въ Хисарската махала въ Щипъ и сега сѫществува. Бѣлаяна не остави наследници. Въ кѫщата му живѣятъ чужди хора. Поразпитахъ презъ лѣтото на 1942 год, въ Щипъ за библиотеката на Бѣлаяна. Каза ми се, че въ миналото дълго време децата отъ махалата изнасяли отъ кѫщата на Бѣлаяна книги и закнижвали съ тѣхъ прозорци. Бѣлаяна притежавалъ рѫкописенъ миней, писанъ презъ 1561 год. отъ даскалъ Антония Георгиевъ. (Й. Ивановъ, „Сев. Мак". стр. 359).

 

67

 

 

предание се споменува края на XIX вѣкъ (годината 1793), когато въ Щипъ е вече имало килийно училище. Кога е било замѣнено килийното обучение по църковнитѣ книги съ нового учение, т. е. кога е било открито въ Щипъ първото модерно училище, точно не може да се установи. Но то ще съвпадне съ годината, когато даскалъ Павле Гроздановъ повторно билъ назначенъ за учителъ въ Щипъ. Като пръвъ Щипски учитель се сочи даскалъ Кривъ Мано. Той е учителствувалъ въ Щипъ около 1830 год., но на 1820 год. въ Новосело вече е имало училище, въ което учителствувалъ даскалъ Тасо, а следъ него клисарьтъ даскалъ Мано. Дали тоя Мано не е единъ и сѫщъ човѣкъ съ другия Мано, това съ положителность не можахъ да установя. По това време се явилъ като учитель даскалъ Трайко Клисаровъ, родомъ отъ Щипъ [1]. За него се знае, че общината му плащала по 15 лири годишно отъ черковната каса, а на голѣми праздници получавалъ като подаръкъ отъ ученицитѣ си по нѣкой и другъ грошъ. Ученицитѣ му достигнали до 150, а училището му било общонародно. По това време, на редъ съ общонародното училище, въ Щипъ имало и частно училище, въ което учителствувалъ щипянецътъ хаджи Георги. Училището му се помещавало въ собствената му кѫща, кѫдето той извършвалъ въ свободното си време и терзилъкъ. Ученицитѣ му плащали по 30 пари седмично. Подобни частни училища въ Щипъ изобилствуватъ и по-късно. Като частни учители се споменуватъ още Зафиръ Митевъ и Ефремъ Стоймановъ. Сѫществуването на тия частни училища се обяснява съ изобилието на ученици, които не сѫ могли да се побератъ въ общонародното училище.

 

 

1. Й. Ивановъ, „Сев. Мак.", стр. 359.

 

68

 

 

Къмъ края на 1840 год. щипяни вече почувствували нужда отъ по-уредено училище. Тѣхната любознателность не могла да се задоволи съ познанията на „даскали", на които по-далече отъ Пребегъ и Новоселскитѣ лозя кракътъ имъ не билъ стѫпвалъ. Ето защо тѣ условили за учитель градскиятъ любимецъ даскалъ Павле Гроздановъ, когото по-късно изпратили да се учи въ Кюстендилъ при Неофита Рилски на ланкастерската метода. Следъ завръщането си въ Щипъ, Павле Гроздановъ приложилъ новото учение на практика. Гражданитѣ останали твърде доволни отъ него и му повишили заплатата на 36 турски лири годишно [1]. Дѣдо Павле билъ улюденъ човѣкъ. Носилъ се добре и се обличалъ чисто. Никога не е избѣгвалъ научниятъ споръ и винаги е излизалъ победитель. Починалъ е на 1857 година.

 

Печатътъ на черковната община въ Щипъ отъ 1880 год.

 

 

1. Й. Ивановъ, „Сев. Мак.", стр. 361.

 

69

 

 

Едновременно съ това щипяни замислили да се сдобиятъ и съ по-обширна училищна сграда, защото тѣснитѣ църковни кръщелници не били вече годни за нарастващитѣ просвѣтни нужди на гражданитѣ. За училище сега се вече пригодила черковната кѫща на Коце Рибарче, находяща се до самия олтаръ на черквата „Св. Николай". Следъ смъртьта на Павле Гроздановъ въ 1857 год., за учителъ останалъ синъ му Димитъръ Павловъ. По това време вече учителствували въ Щипъ попъ Анастасъ, братъ отъ друга майка на Йосифъ Ковачевъ, и Апостолъ Златановъ.

 

Около 1860 година щипскитѣ първенци Дим. Живковъ, Мано Панайотовъ, Коце Бабамовъ, Тасе Гочевъ, Мано Сеизколевъ и Арсо Печениковъ, узнали, че въ съседния градъ Велесъ учителствува единъ бележитъ учитель, на име Георги Милетичъ, по народность хърватинъ и пожелали да го иматъ за свой учитель. Г. Милетичъ се съгласилъ да учителствува въ Щипъ. Той се условилъ съ общината и почналъ да преподава въ училището нѣкои нови предмети. Той билъ много тихъ и духовитъ човѣкъ. Чрезъ своята съпруга, г-жа Ефка, той се напълно побългарилъ. Билъ много веселъ човѣкъ. Обичалъ природата и често извеждалъ ученицитѣ си на разходка, обикновеио на Хисаря, кѫдето ги гощавалъ съ гювечи, карайки ги да пѣятъ народни пѣсни. Негови ученици на онова време били: Арсо Лазаровъ, Коце Гочевъ, Михаилъ Дончевъ и др. Нека да кажа, че до Г. Милетичъ въ училището въ Щипъ не е имало годишни изпити.

 

Следъ Милетича въ Щипъ учителствувалъ само три месеца сръбскиятъ емигрантъ Василий, а следъ него Димитъръ Бѣляна (за втори пѫть) въ първоначалното училище, съ 45 лири заплата и Димитъръ Павловъ — за класното. Съ общи

 

70

 

 

(Любомиръ Милетичъ)

 

71

 

 

грижи на народа, училищата били снабдени съ необходимитѣ учебни пособия и помагала.

 

Георги Милетичъ е баща на покойния български ученъ мѫжъ, проф. Любомиръ Милетичъ, който е гордостьта на българската наука. Той е сѫщо така гордость за гр. Щипъ. Неговитѣ многобройни трудове изъ областьта на филологията, етнографията и историята, се ползуватъ съ свѣтова известность. Когато презъ годинитѣ на сръбското иго Македония и историята ѝ се разпъваха на кръстъ отъ сръбскитѣ шовинизирани учени, като Цвийча, Бѣлича и др., проф. Л. Милетичъ достойно отстояваше на тѣхнитѣ пристѫпи и научно оборваше лъжитѣ имъ.

 

Проф. Л. Милетичъ е роденъ въ Щипъ на 1 януарий 1863 год. въ кѫщата на Мише Минаневъ въ Хисарската махала, а почина въ София на 1 юний 1937 година.

 

Другъ единъ просвѣтенъ щипянянъ, за когото вече споменахъ по-горе, е стария учитель Димитъръ Бѣлаяновъ, или Бѣлаяна, както Щипяни го наричаха. Той е учителствувалъ въ Щипъ тепърва следъ Георги Милетичъ. По неизвестни причини, нѣкое време престаналъ да учителствува, до като къмъ 1882 год. наново станалъ учитель. Негови колеги въ училището тогава били: Д. Павловъ, Коце Шекериновъ, Ал. Живковъ и сладкозвучниятъ черковенъ пѣвецъ Анастасъ Чепъргановъ.

 

Димитъръ Бѣлаяна е билъ добре подготвенъ за своята работа и за времето, въ което е

 

Подписъ на Дим. Бѣлаяна.

 

72

 

 

работилъ. Той е билъ просвѣтенъ мѫжъ, разполагалъ е съ домашна библиотека и е водилъ дневникъ. Следъ педесеть годишната му възрасть зрението му се повредило. Той напусналъ учителството и се отдалъ на търговия. Умрѣлъ около 1890 година тихо въ своя домъ въ Хисарската махла въ Щипъ. Проф Й. Ивановъ е използувалъ дневникътъ на Бѣлаяна. Получилъ го е отъ видния Щипски гражданинъ Никола Наумовъ.

 

Димитъръ Павловъ Гроздановъ

 

 

Споменахъ по-горе за второто учителствуване въ Щипъ на Дим. Павловъ Гроздановъ, сега вече добре школуванъ и подготвенъ за званието си отъ Найденъ Геровъ въ Пловдивъ [1]. Не е безинтересно

 

 

1. Съгражданинъ, в-къ. „Брѣгалница", брой единственъ, 30. XII. 1923 г.

 

73

 

 

да се знае нѣщо повече за тоя нашъ будитель. Той е роденъ на 8 ноември 1840 год. въ Щипъ, а почина въ София на 3 мартъ 1919 г.

 

Придобилъ още отъ семейното огнище любовьта къмъ родината си и жаждата да работи за нея и подготвенъ при това отъ даровития си баща, Димитъръ Павловъ още на 17-та си година става основенъ учитель въ Щипъ. Следъ като учителствувалъ до 23-та си година, той заминалъ, както казахъ, въ Пловдивъ, кѫдето постѫпилъ въ класното училище на Найденъ Геровъ. Следъ като завършилъ науката си въ Пловдивъ, Павловъ се завръща въ родния си градъ и учителствува още 4—5 години, сега вече въ Новосело, кѫдето взима активно участие въ противогръцкото движение. Заедно съ Апостолъ Паликария той е билъ пратенъ въ Цариградъ, като делегатъ въ първия учредителенъ екзархийски конгресъ. Поради сладкозвучното си пѣене въ черква, Павловъ е билъ задържанъ отъ екзархията въ Цариградъ, като учитель и пѣвецъ въ екзархийския параклисъ. Въ Цариградъ живѣлъ петь години. Заедно съ П. Р. Славейковъ, който известно време живѣлъ у дома му и съ други видни дейци, Павловъ е взелъ участие въ народното освободително движение. Едновременно той посещавалъ курсове въ Робертъ Колежъ и усъвършенствувалъ познанията си по френски, гръцки и турски езици, които той отлично владѣеше, а сѫщо и познанията си по историята и културата на запада, особено на Франция, чийто велики философи на XVIII вѣкъ той четѣше съ страсть чакъ до сетния си часъ.

 

Когато борбата за духовното освобождение съ гърцитѣ се завърши успѣшно и стана ясно, че ще трѣбва да се гючне новата политическа борба, Д. П. Гроздановъ, вмѣсто да приеме поканитѣ

 

74

 

 

на свои приятели и да се пресели въ България, кѫдето, поради своята култура и знанието на много езици, го очакваше блѣскава кариера и богатство, той се връща въ Македония, въ родния си градъ, и отново учителствува тамъ цѣли 18 години, изпълняващъ почти непрекъснато длъжноститѣ на директоръ на класното училище, секретарь на общината, пѣвецъ въ черквата, главенъ учитель и пр. Той е взималъ живо участие и въ новото политическо революционно движение, билъ е най-сетне подушенъ отъ мѣстнитѣ власти и е трѣбвало да се изсели отъ Щипъ. Тръгналъ за България, въ Скопие билъ задържанъ отъ митрополията и останалъ като учитель, надзиратель въ ученическия пансионъ, пѣвецъ и пр. седемь години, следъ което трѣбвало отново йа се мѣсти и отишелъ въ България, гдето живѣ като скроменъ пенсионеръ и черковенъ пѣвецъ. Най-сетне, изтощенъ отъ работа и отъ болесть, Павловъ тихо угасна въ една полусрутена хижа въ столицата на България. Щипското братство въ София му устрои тържествено погребение, като на заслужилъ съгражданинъ.

 

Силенъ тласъкъ на обучението въ Щииъ е далъ Йосифъ Ковачевъ презъ 1870—71 год., който изначало учителствувалъ въ Новосело, а следъ това въ Ципъ, гдето приложилъ звучната метода. Тогава училището е било смѣсено. Негови другари и сподвижници въ просвѣтата на щипяни били братъ му Михаилъ А. Ковачевъ, Маджунковъ и Ал. попъ Орушовъ, бащата на революционера Тодоръ Александровъ.

 

Йосифъ Ковачевъ е роденъ на 14 януарий 1839 година въ гр. Щипъ, гдето е получилъ килийното си образование и следъ това, презъ 1855 год. станалъ учитель въ с. Гиляни, Скопско. Тукъ той не се задоволилъ само съ обучаване на децата,

 

75

 

 

но събиралъ народни умотрворения. Съ своя тихъ характеръ, съ трудолюбието си и съ хубавото пѣене въ черква, Й. Ковачевъ завладѣлъ селянитѣ, които го обикнали и не искали да го изпуснатъ. Но той не билъ доволенъ отъ себе си. Чувствувалъ, че съ тѣзи познания не може да бѫде достатъчно полезенъ на народа си и замечталъ да се сдобие съ по-голѣмо образование. Съ тази цель Й. Ковачевъ напусналъ учителството и заминалъ за Цариградъ, кѫдето предполагалъ, че ще намѣри добри българи, които да му помогнатъ да замине въ Русия. Вмѣсто въ Русия обаче попадналъ въ Бѣлградъ, кѫдето постѫпилъ въ духовната семинария, която завършилъ следъ три годишно учение. Презъ 1864 г. Ковачеву се удало да замине за Русия, въ гр. Киевъ. Тамъ постѫпилъ въ духовната академия, въ която, покрай духовнитѣ науки, се преподавало и история и педагогия, за които той много се интересувалъ и редовно посещавалъ лекциитѣ и хоспитациитѣ. Тази негова прилежность го приготвила къмъ теоретическа и практическа обществена дейность въ областьта на народната просвѣта. Одеското българско настоятелство, което подпомагало способнитѣ учеяици българи въ разнитѣ учебни заведения и което следѣло тѣхния успѣхъ, като се увѣрило въ способноститѣ на Ковачева, издържало го при следването му въ академията, а следъ свършването ѝ изпратило го за учитель въ Габровското училище.

 

По онова време въ Габрово главенъ учитель билъ Цвѣтко Самарджиевъ, който поучавалъ децата още по старата метода. Веднага следъ пристигането си въ Габрово, Й. Ковачевъ се заелъ съ въвеждането на новата метода, която той наричалъ нагледна и гласна. За пълното приложение на новата метода, той заставилъ и другитѣ учители

 

76

 

 

да хоспитиратъ при него и да я усвоятъ. Успѣхитѣ опрезъ първата година били отлични и името на Й. Ковачевъ се носело отъ уста на уста между всички Габровски граждани. Освенъ новитѣ предмети, които той въвелъ за обогатяване теоритичнитѣ познания на учащитѣ се, както и учебнитѣ помагала и покѫщнина, като картини, черни

 

Й. Ковачевъ.

 

 

дъски, чинове, той обърналъ внимание и на физическото възпитание на учащитѣ се, като въвелъ предмета гимнастика, извеждайки децата на гимнастически упражнения на открито. Турцитѣ, които не могли да не видятъ успѣхитѣ на българското училище и чинителя на тия успѣхи, почнали да гледатъ съ зависть и наклеветили московския

 

77

 

 

даскалъ предъ русенския валия Митхадъ-паша, като опасенъ човѣкъ. Последниятъ наредилъ предъ мѣстнитѣ власти да махнатъ Ковачева още преди завършването на учебната година и, въпрѣки общитѣ симпатии на гражданитѣ и молбитѣ имъ предъ пашата, Й. Ковачевъ негласно билъ интерниранъ въ родното си мѣсто презъ 1869 год.

 

Въ Щипъ Ковачевъ не намѣрилъ вакантно учителско мѣсто и се условилъ за учитель въ Новосело, кѫдето почналъ да прилага своята реформаторска учебна дейность. Новоселското килийно училище било реформирано въ класно, съ двегодишенъ курсъ. Програмата на новоотвореното училище изработилъ самичъкъ Ковачевъ, като раздѣлилъ ученицитѣ на два класа за класно обучение. Въведенитѣ предмети имали общообразователенъ характеръ, чрезъ който се стремѣлъ да подготви учащитѣ се за бѫдещи дейци въ областьта на учебното дѣло и черквата. Презъ 1871 год. излѣзълъ първиятъ изпускъ на Новоселското класно училище, въ което се обучавали момчета чакъ отъ Габрово, Велесъ, Тиквешъ, Прилепъ, София, Плѣвенъ и др. градове. Въ родния си градъ Ковачевъ не се ограничилъ само между четиритѣ училищни стени. Й. Ковачевъ отворилъ недѣлно училище, въ което презъ празднични дни държалъ сказки на разни теми; отворилъ недѣлни курсове за обучаване на грамотность възрастнитѣ, а търговцитѣ упѫтвалъ какъ да водятъ търговскитѣ си книги и смѣтководството. Презъ идната година Ковачевъ премѣстилъ училището си въ центъра на града, во въ сѫщата година Скопскиятъ митрополитъ го назначилъ за инспекторъ въ Кюстендилско. Новата му длъжность, която при тогавашнитѣ размирни времена не бѣ лишена отъ опасности за живота, не се харесала на турската власть, която поискала

 

78

 

 

да се махне Ковачевъ, поради което той отново потърсилъ учителско мѣсто и отишелъ въ Прилепъ, кадето развилъ трескава народополезна дейность. Следъ освобождаването на България, Ковачевъ се прибра въ София, кѫдето занимава чиновническа и професорска служба. Той умрѣ на 31 декемврий 1898 г. Между литературнитѣ трудове на Ковачева личатъ: „Школска педагогика", „Рѫководство за първоначалното обучение" и „Български букваръ по звучната метода" [1].

 

Като говоримъ за Йосифъ Ковачевъ, не бива да пропуснемъ неговиятъ знатенъ едноутробенъ братъ, Михаилъ Ковачевъ, който сѫщо така има заслуги къмъ родния си градъ. Михаилъ Ковачевъ бѣше съ четири години по-младъ отъ своя братъ и му бѣ най-добрия помощникъ и сътрудникъ въ училищата му работа въ Щипъ.

 

Мих. Ковачевъ бѣше високообразованъ мѫжъ, много честенъ, много милостивъ и добродѣтеленъ човѣкъ и много почитанъ баща и съпругъ. Наедно съ брата си Йосифа и той се прибра да живѣе въ София, кѫдето дълги години бѣше председатель на Софийското училищно настоятелство.

 

Приживѣ Мих. Ковачевъ разправяше следниятъ епизодъ изъ учителствуването си въ Щипъ. Когато двамата братя въвели въ Щипското училище новата гласна метода, учили децата да изговарятъ буквитѣ не по старому, като азъ, буки, веде и пр., а простичко: а, б, в, и тъй нататъкъ. На свой редъ и буквата „р" изговаряли не „ръци", а тъй, както си я пишемъ и изговаряме сега. Това се видѣло чудно на децата, та нѣкои отъ

 

 

1. Xр. Шалдевъ, в. „Брѣгалница", бр. единственъ, София, 30 XII 1923 год.

 

79

 

 

тѣхъ, като срещали на улицата учителитѣ сиг викали подигравателно задъ гърба имъ: „р-р-р-р!"...

 

Единъ отъ добритѣ сподвижници на Йосифъ Ковачевъ въ Щипъ е билъ и Александъръ попъ Орушовъ, баща на именития македонски апостолъ Тодоръ Александровъ. Ал. попъ Орушовъ е роденъ въ Новосело на 1849 год., а

 

Михаилъ Ковачевъ

 

 

е починалъ на 1897 год. Още като ученикъ въ Шипъ, той е проявилъ извънредни духовни дарби. Училището завършилъ твърде младъ, понеже взималъ по два учебни класа годишно. Още въ училището Ал. попъ Орушовъ, става пръвъ помощникъ на Й. Ковачевъ при въвеждането на новата учебна система. Следъ това е учителствувалъ

 

80

 

 

въ училищата на Новосело и на Щипъ. Попъ Орушовъ се е проявилъ много съ своята народополезна работа. Сѫщо като Г. С. Раковски и той едновременно е билъ и педагогъ, и поетъ и музикаленъ композиторъ. Много пѣсни е съчинилъ и композиралъ Ал. попъ Орушовъ, които и сега се пѣятъ по Македония. Хвалебната султанска

 

Александъръ попъ Орушовъ

 

 

пѣсень: „Нашири нуръ, шахи джиханъ", е съчинена отъ него. Този нашъ даровитъ съгражданинъ бѣше и отличенъ черковенъ пѣвецъ.

 

Най-голѣмата заслуга обаче на Ал. попъ Орушовъ е беззаветната му и смѣла борба съ протестантската ересъ въ Радовишъ. Протестантски проповедници съумѣха въ кратко време да спечелятъ радовишани. Около 1890 год. екзархията

 

81

 

 

прати Ал. попъ Орушова като главенъ учитель въ Радовишъ. И той съумѣ, въ продължение на седемь години, да обезсили и почти да изкорени протестантската секта изъ тоя гиздавъ македонски градъ. Той е сѫщевременно и единъ отъ смѣлитѣ македонски революционери, приемникъ на дѣлото на Даме Груевъ и на Гоце Дѣлчевъ.

 

Следъ Йосифъ Ковачевъ, отъ 1874 год. до 1883 год. въ Щипъ е учителствувалъ Иванъ Карановъ отъ Кратово. После щипяни пакъ повикали Бѣлаяна и Дим. Павловъ. Като тѣхни другари-съучители били Константинъ Шекериновъ, Ал. Живковъ и Анастасъ Чепъргановъ, сладкозвучниятъ черковенъ пѣвецъ.

 

Наредъ съ тоя поменикъ, не ще е безинтересно да изтъкна тукъ една особеность, която се забелязва въ Щипскитѣ училища къмъ 60-тѣ години на миналия вѣкъ. Докато народнитѣ водачи сѫ се надпреварвали да услужатъ съ нѣщо на училищата, да ги издигнатъ съ добри учители и пособия, самитѣ ученици отъ това време сѫ чувствували голѣмъ страхъ отъ училищата и неохотно сѫ ги посещавали. Това се дължи на познатия тогавашенъ методъ при обучението, изразенъ въ свирепата фалага и въ жестокитѣ и често нечовѣшки наказания, прилагани спрямо ученицитѣ при незнаене на урокъ, или при други простѫпки. Фалагата е представлявала едни дървени клещи, въ които се включвали и стѣгали краката на ученика, следъ което до подуване се налагали съ пръчка. Обикновенитѣ наказания сѫ били: сядане съ голи колѣна на пѣсъкъ, бой съ пръчка по пръститѣ на рѫцетѣ и почерняване лицето на провинения ученикъ съ сажди и развеждането му въ такъвъ видъ низъ улицитѣ. Къмъ края на 80-тѣ години методитѣ при обучението

 

82

 

 

бѣха поизмѣнени и много отъ тия жестоки наказания вече се забравиха.

 

Като говоря за културно-просвѣтнитѣ прояви въ гр. Щипъ въ старо време, трѣбва да подчертая, че не правя разлика между Щигтъ и Новосело. Но понеже Новосело имаше, а и сега има, своя отдѣлна черковна община, хубаво и обширно училище и отдѣленъ бюджетъ. умѣстно е да се спомене, че на редъ съ училищата въ Щипъ, отъ край време и въ Новосело просвѣтата е била поставена на завидна висота. Помнятъ се имената на следнитѣ учители, които сѫ учителствували въ Новосело: даскалъ Темелко, попъ Йованче, Апостолъ Паликариевъ, Димитри Шоповъ, Костадинъ Сарафовъ и Симеонъ Момчеджиковъ, които отпосле всички сѫ били рѫкоположени въ свещенически санъ.

 

За да се рѫководи, за да расте и да се развива просвѣтата въ Щипъ, естествено е, че сѫ били потрѣбни материални срѣдства. И за удивление е, че щипяни сами сѫ давали паричнитѣ срѣдства за издръжка на училищата си, безъ да очакватъ и най-малка външна помощь. Едва следъ 80-тѣ години на миналия вѣкъ екзархията почна да заплаща директора на класното училище. Училищнитѣ работи сѫ се водили отъ черковна община, подѣлена на черковни епитропи и училищни настоятели. И съ каква любовь, съ каква похвала и безкористие сѫ гледали на работата си тия щипски граждани! Тѣхното дѣло буди удивление и възторгъ и трѣбва да служи за примѣръ на всички ни.

 

До 1877 год. щипяни, както казахъ, нѣмаха особена сграда за училище. Но когато Йосифъ Ковачевъ разви своя новъ учебенъ методъ, старото училище въ кѫщата на Коце Рибарче се видѣло тѣсно. Живиятъ и буденъ за наука духъ

 

83

 

 

на щипяни не се задоволилъ съ това училище. Къмъ 1870 г., когато Василъ Левски, като челебия, посетилъ гр. Щипъ и се срещналъ тамъ съ хаджи Михаилъ Костенцевъ [1], щипяни замислятъ да си построятъ нова, обширна сграда, натъкмена съ всички потрѣбности за училище.

 

Тая идея цѣли седемь години е зрѣяла у щипяни. Отъ нея е било обхванато цѣлото гражданство. Тя е въодушевила мало и голѣмо. У дома и въ чаршията единствената тема на разговоръ е била новото „школо", което е щѣло да се гради. Мѣстото му било опредѣлено въ западния дворъ на черквата „Св. Николай", въ ѫгъла, който се образува отъ коритото на суходолнината Отиня и отъ северната черковна улица. Даже въ едно отъ заседанията черковно-училищното настоятелство е кръстило бѫдещето училище на името на Солунскитѣ равноапостоли „Св. св. Кирила и Методия" и взело решение да се постави на фасадата му, надъ голѣмия балконъ, библейскиятъ надписъ: „Начало премудрости,— страхъ Господенъ" и подъ него: „Бой се отъ Бога, початай Царя".

 

Най-сетне, дошелъ голѣмиятъ праздникъ за щипяни. Презъ пролѣтьта на 1877 г. били изкопани основитѣ и поставили първиятъ камъкъ. Кой знае защо, кѫщата на К. Рибарче била освободена презъ тая година и училището се пренесло въ женското отдѣление на църквата „Св. Николай". За постройката на училището имало твърде малко платени дюлгери. Щипяни по тоя случай си наложили трудова повинность: всѣки се чувствувалъ задълженъ да помогне, съ каквото може, за постройката на училището. Едни

 

 

1. Устни спомени на хаджи Мих. Костенцевъ. Д. Б., в. „Утро", 28. V. 1942 г.

 

84

 

 

носили камъни, други дърва и дъски, а нѣкои и сами работили.

 

Най-голѣмо участие въ постройката на новата училищна сграда взела младежьта отъ двата пола. Отъ ранна сутринь до късна вечерь, построени въ верига, съ легени, съ кофи и съ други сѫдове, младежитѣ носили пѣсъкъ и вода отъ Отиня, или бъркали и разнасяли варь и камъни.

 

По такъвъ начинъ, въ продължение на две години, щипяни си съградили ново, великолепно училище, отъ което по-късно Даме Груевъ и Гоце Дѣлчевъ опасаха цѣла Македония съ революционенъ обрѫчъ.

 

На 1889 год. училищното настоятелство въ Щипъ взело решение да се изработи особенъ правилникъ, по който да се рѫководятъ училищнитѣ работи. За тая цель се избрала комисия, състояща се отъ: учителя Саздо Панайотовъ, директоръ на училището, Григоръ Кралевъ, основенъ учитель и председательтъ на училищното настоятелство Христака Димитровъ. Уставътъ бързо билъ изготвенъ и съдържалъ следнитѣ по-главни отдѣли: права и длъжности на училищното настоятелство, права и длъжности на директора и права и длъжности на учителитѣ, на ученицитѣ, на родителитѣ имъ и пр. Отъ отдѣлъ „права и длъжности на ученицитѣ" се преписвали извадки и се облепяли по училищнитѣ стени.

 

Както казахъ и по-горе, Щипското училищно настоятелство не е искало никаква помощь за училищата си отъ екзархията. Ала къмъ 1885 г., за да се не дѣли отъ другитѣ градове въ Македония, то приело да се плаща отъ екзархията само директорътъ. Срещу това, обаче, църковната община ежегодно внасяше въ касата на

 

85

 

 

екзархията, отъ вули и отъ други приходи, една сума надъ 300 турски лири.

 

На 1872 год. щипяни замислили да си основатъ читалище. Тая идея скоро се осѫществила. Следъ основаването на читалището, билъ изрѣзанъ и печатъ за него съ следния надписъ: „Българско читалище Дѣятелностъ — Щипъ". Тоя печатъ до скоро се пазеше отъ учителя Христо попъ Коцевъ въ Варна.

 

Въ в. „Право", год. VIII, бр. 4, стр. 3 отъ 7 априлъ 1873 г. намираме следнята дописка отъ Щипъ, по поводъ основаване на читалището:

 

„Щипъ. Презъ м. септемврий 1872 год. се основа читалище „Деятелность", въпрѣки многото прѣчки отъ „невежественньтѣ" въ града. Неговата цель:

 

1. Понеже между членоветѣ му има мнозина, които не знаѭтъ да четѫть, да пишѫтъ и да смѣтѫтъ, то по способностьта отъ членоветѣ, между които ся избраха 5-ма, длъжни сѫ по очередно да обучаватъ незнающитѣ.

 

2. Волната помощь, що се събира, отъ нея да се иждивява за потрѣбнытѣ и полезни книжици, нуждни за членоветѣ.

 

3. Да помага на беднытѣ сирачета въ Щипското училище и Новоселското съ потрѣбнытѣ за нихъ книги, хартїи, пера и пр.

 

4. Ако волната помощь ся увеличи, то споредъ собранитѣ пари да издържва нѣкое дете въ нѣкое по-главно училище въ европейска Турця".

 

 

Нѣколцина родолюбци, като видѣли успѣха на читалището, побързали да го подкрепятъ материално. Между тѣхъ фигуриратъ:

 

„Мано Панайотовъ съ 200 гр., А. Печениковъ съ 42, Д. Ставревъ съ 100, Й. Ковачевъ съ 63, Мите Йльовъ съ 63, Н. Живковъ съ 54, Г. Д. Андоновъ съ 42, Пецо Чохаджи съ 46, обущарски еснафъ съ 251 гр.

 

86

 

 

и 35 пари, Н. Т. Масіа съ 42, Е. Мечовъ съ 5—10, М. Чемковъ съ 5—10, С. Развигоровъ съ 10—20, И. Калайджи съ 3, Е. Ержеличанецъ съ 5—10, Коце Кундураджи съ 5—10, М. Пърчковъ съ 5— 10, М. Кърстовъ съ 9—20, А. Г. П. Стоименовъ съ 4, Ц. А. Пенински съ 5, А. Миладиновъ съ 11—20, З. Сарафъ съ 12, X. Ап. Пенински съ 10—10, Д. Златковъ съ 5—10, Н. Златковъ съ 21, У. X. Констандиновъ съ 21, Г. Кавракъ съ 5—10, А. Милевъ съ 10—20, X. Е. Мишевъ съ 21, Д. Барутчи съ 21, А. Кюркчи съ 4—20, С. X. Трайковъ съ 2, В. Рамовъ съ 23, П. Докторъ съ 21, A. Велещанецъ съ 21, М. Кавраковъ съ 17—20, B. Настовъ съ 15—30, З. Настовъ съ 3, С. Боцевъ съ 11, А. Алтънджи съ 10—20, П. Арнаудовъ 10—20, А. Здравевъ съ 35, А. Бъндовъ съ 21, М. Мишовъ съ 21, П. Миладиновъ съ 21, М. Бабамовъ съ 13, К. Устичковъ съ 21, П. Гулупчевъ съ 21, Д. Сотировъ съ 10—12, Н. Георгиевъ съ 21".

 

Писарь на читалището билъ А. Д. Живковъ.

 

Градъ Щипъ даде и други доблестни люде, които просвѣщаваха Македония и вънъ отъ училищата. Роденитѣ и израстнали въ Щипъ двама братя Арсений и хаджи Михаилъ Костенцеви бѣха най-старитѣ македонски книжари, които съ рискъ на живнта си носѣха въ газени сандъци своитѣ подвижни книжарници и пръскаха българската книга по всички македонски краища. Като прочете човѣкъ автобиографиитѣ на тия двама братя, ще остане очуденъ, като какъ тѣ сѫ почнали занаята си въ едно време, когато бѣше опасно не да продавашъ по турскитѣ градове български книги, а само да говоришъ български. Ние виждаме Михаила и Арсения Костенцеви ту въ Пловдивъ, кѫдето получаватъ бунтовнически прокламации отъ В. Левски за разнасяне изъ градоветѣ на Македония, ту въ Струмица, въ борба

 

87

 

 

съ гръцкия владика, ту арестанти въ Дойранъ, ту наказвани и глобявани въ Прилепъ, ту пъкъ на мирни занятия въ Щипъ. Освенъ това, Арсений Костенцевъ бѣше дългогодишенъ народенъ учитель и отявленъ дѣецъ по черковния въпросъ.

 

Преди около 60 години изъ скромнитѣ библиотечки на книжовнитѣ щипяни се кипрѣше

 

Арсений Костенцевъ.

 

 

една малка печатна книжица, съ посивѣли корици. На тѣхъ съ старъ Гутембергски „текстъ" пишеше: „Кратко описание на светитѣ двадесеть манастири въ Атонската гора. Написалъ: Константинъ Атанасовъ". Тая хубава книжица бѣше отпечатана презъ 1866 год. въ една Цариградска печатница, а безпретенциозния ѝ авторъ бѣше

 

88

 

 

родомъ щипянецъ. На времето книжката изигра голѣма роля. Тя създаде любовь къмъ българската книга и бѣше единъ отъ главнитѣ чинители да крепне въ народа ни вѣрата къмъ Бога и къмъ светитѣ Атонски мѣста. Чрезъ книжката на Констатинъ Атанасова Светогорскитѣ манастири станаха по близки и по-мили на всички българи.

 

Щипяни винаги сѫ били любознателни и ученолюбиви. Отъ 1810 до 1820 год. въ Кратово учителствувалъ прочутиятъ даскалъ Хаджи Йоакимъ Кърчовски. Спомоществователи на неговитѣ книги, написани на „болгарский язикъ ради ползи и поучения" сѫ: Тасо Даскалъ отъ Новосело, Божко Даскалъ — отъ Щипското село Стануловци и Хаджи Пецо отъ Щипъ. За книгата на Кърчовски: „Различна поучателна наставления", печатана на 1819 година, спомоществователи отъ Новосело дали 500 гроша, а отдѣлни лица дали по 10, 25 и 50 гроша. [1]

 

Около времето на Йосифа Ковачевъ, въ Щипъ се замислило и за образованието на девицитѣ, за която цель Щипската община изпратила на свои срѣдства да следватъ въ Габрово и да се подготвятъ за учителки девицитѣ Сава Шекеринова, Славка х. Темелкова и сестрата на Йосифъ Ковачевъ — Анастасия. [2] Споредъ проф. Йорданъ Ивановъ [3], първото девическо училище въ Щипъ било открито на 1861 год. отъ Ефка Милетичева. Но споредъ хаджи Михаилъ Костенцевъ, [4] първото

 

 

1. Й. Ивановъ, „Северна Македония", стр. 359.

 

2. М. Антонова, в. „Брѣгалница", бр. единственъ, София, 30. XII. 1923 г.

 

3. Й. Ивановъ, „Сев. Македония", стр. 362.

 

4. СпБАН, книга XXVI. „Къмъ историята на нашето духовно възраждание".

 

89

 

 

девическо училище въ Щипъ било открито презъ 1874—1875 год. отъ неговата съпруга Мария [1].

 

Наредбата на тия училища се е твърде много харесвала, та двама неизвестни дописници ето какво пишатъ за Щипъ:

 

„Щипяни сѫ за уважение за наредбата на училищата си. Предаватъ се български и турски езици. Ученицитѣ, на брой около 250. Народности три: българи 2,000 кѫщи (освенъ Новосело близу 600 кѫщи); турци отъ 500 повече, егюпци до 40—50 кѫщи" [2].

 

Преди да завърша съ просвѣтата отъ старо време въ гр. Щипъ, нека да кажа за една друга характерна черта на старитѣ щипяни, която издава въ тѣхъ силенъ патриотиченъ духъ и обичь и чувство за неприкосновенность къмъ народната вещь.

 

На 1878 г., както казахъ, щипяни се сдобиха съ нова грамадна сграда за училище, построена съ общограждански усилия, въ западното дъно на двора при черквата „Св. Николай".

 

Ала не минало много и тая радость нѣкакъ се помрачила. Следъ като завършила голѣмата училищна постройка, общината се видѣла парично затруднена. И за да се улесни, тя взела решение

 

 

1. Това първо девическо училище просѫществувало само година и половина. Помещавало се въ кѫщата на Коце Аневъ, черковенъ епитропъ. Училището побирало 80 девици. Изучавали се предметитѣ: смѣтане, четене, писане, рѫкодѣлие. Давали се първоначални познания и по други предмети. Интересътъ къмъ девическото училише билъ много голѣмъ. Къмъ края на учебната година то надминало по успѣхъ мѫжкото училище. Коце Аневъ не взелъ наемъ за училището, а и учителката Мария М. Костенцева се отказала да получи възнаграждение за работата си. Къмъ края на втората годишнина, училището било закрито. Близу до него имало казарма. Въ нея се настанилъ да живѣе аскеръ, поради което момичетата не могли да посещаватъ училището, та общината се видѣла принудена да го закрие.

 

2. В-къ „Македония", бр. 42—44, 1867 г.

 

90

 

 

да продаде нѣкому мѣстото и сградата, въ която се помѣшавало старото училище. Това решение скоро се привело въ изпълнение. Коце Рибарче, виденъ и почтенъ гражданинъ, далъ добра цена и купилъ училището. А презъ пролѣтьта на следнята година той наелъ майстори прилепчани и почналъ да събаря покрива на старото училище, за да гради на мѣстото му своя кѫща.

 

До тогава не всички щипяни знаели за сдѣлката на черковното настоятелство съ К. Рибарче. Но когато видѣли, че старото училище е продадено и покривътъ му почналъ да се кърти, сякашъ не керемиди и прогнили греди, а ребра и живо месо майсторитѣ кѫсали и къртѣли отъ гърдитѣ на щипяни. Вестьта скоро обиколила града и предизвикала бунтъ.

 

— Какъ може училище да се продава ?! — викали всички. — Това писано ли е нѣгде? Кой може да купи училище, да го руши и да гради кѫща на мѣстото му?

 

Скоро по-виднитѣ граждани се събрали въ общината и подирили смѣтка отъ общинаритѣ. За своето дѣло тѣ се оправдавали съ факта, че черковната каса е праздна, а и старото училище не е потрѣбно вече.

 

— Ако черковната каса е праздна — заявили щипяни — ние сме по мѣстата си. Ние сме община и ние ще намѣримъ пари. Но да продавате училището — това не може! То е за насъ светиня и нѣма да оставимъ да го рушатъ.

 

Отъ черковния дворъ гражданството отишло въ старото училище, разгонило майсторитѣ и почнало да праща клетви по Рибарче, който дръзналъ да купи черковенъ имотъ. За известно време работата заглъхнала и градътъ се успокоилъ. Ала сдѣлката била извършена, К. Рибарче броилъ паритѣ и не можалъ да се откаже така

 

91

 

 

лесно отъ изгодата. Поради това, къмъ Спасовдень майсторитѣ пакъ се появили на покрива на старото училище и вече почнали да събарятъ стенитѣ му. Нѣкои отъ гражданитѣ се опитали да убедятъ странитѣ да се откажатъ отъ продажбата, други употрѣбили и насилие, но не сполучили. Тогава една друга мисъль блѣснала въ главитѣ на нѣкои щипяни. Тѣбвало да се опита последното и сигурно срѣдство... Презъ една сутринь, когато майсторитѣ отишли да събарятъ старото градско училище, изтръпнали и се ужасили отъ виденото. Околовръсть стенитѣ му били опасани съ черенъ платъ. Сякашъ мъртвецъ лежалъ предъ тѣхъ. При тая гледка майсторитѣ нарамили торбитѣ си и си заминали за Прилепъ. Никой не посмѣлъ да доближи и да пипне увититѣ въ черно училищни стени. Около тѣхъ всичко опустѣло. Гражданството избѣгвало да минава край училището, а общинаритѣ навели глава и си подали оставкитѣ.

 

92

 

 

 

IV. Благотворителность нѣкога и сега

 

Още въ най-старо време чувството за благотворителность е било силно развито срѣдъ щипяни. Благотворителностьта въ Щипъ е била тиха и могѫща къмъ срѣдата наминалия вѣкъ. Стремежъ къмъ благодеяние се е пораждалъ у всички, и у българи и у турци. Всѣкой споредъ силитѣ си е правилъ добро на ближния. И въ областьта на благотворителностьта се е забелязвало голѣмо съревнование. Добродетельта се е извършвала чисто по евангелски: когато е давала дѣсната рѫка, лѣвата нищо не е знаела. Но надъ всички добродетелни люде отъ онова време въ Щипъ стои единъ-единственъ свѣтълъ образъ, който съ любвеобилното си и милостиво сърдце е стоплялъ душитѣ на немощнитѣ съграждани. Тоя образъ, това голѣмо име е Хаджи Костадинъ, основательтъ на Щипския приютъ за старци и бедни хора, познатъ съ името „шпитале", съграденъ въ 1870 год.

 

Най-богатъ, а и най-образованъ между всички тогавашни свои съграждани щипяни, свършилиятъ гръцка гимназия въ Цариградъ, Хаджи Костадинъ, не е можалъ да бѫде спокоенъ и да се радва на своитѣ материални блага, като е знаялъ, че нѣкои негови съграждани ходятъ гладни и безприютни. Мисъльта да помогне на страждущитѣ и да облекчи тѣхното положение не му давала миръ, до като най-после пристѫпилъ къмъ нейното осѫществяване. Повиква при себе си майстори и заедно съ тѣхъ обмисля плана на постройката,

 

93

 

 

въ която той ще прибере всички нещастници отъ градъ Щипъ. И когато всичко било обмислено и скроено, радость и миръ изпълнила душата му. Не следъ дълго въ центъра на града се поставили темелитѣ и въ присѫтствието на всички щипяни, съ обичайния водосветъ, започнало се усърдно, подъ личния надзоръ на Хаджи Костадина, изграждането на постройката, едноетажно здание, не високо, въ форма на правоѫгълникъ, съ отдѣлни стаи и кухни, различни по голѣмина, съ широкъ дворъ, находящъ се въ срѣдата на зданието и съ масивна голѣма порта, съ чешма и канализация и съ нарочна пералня, снабдена съ нуждния казанъ за топлене вода.

 

При такива удобства той настанява своитѣ любимци — изоставенитѣ на улицата старци — като за добрия редъ въ „шпиталето" назначава и управитель. Но съ това не се изчерпватъ грижитѣ за онеправданитѣ. Отъ прихода на единствения хотелъ, най-красивото тогава здание въ центъра на града, наречено „Хаджи Костадиновъ ханъ", той урежда да се издържатъ приютенитѣ въ „шпиталето". И когато вижда, че и този доходъ е недостатъченъ, той подарява всичкитѣ си въ града дюкяни, отъ които на вѣчни времена да се ползува приютътъ.

 

Самъ нещастенъ въ живота, погребалъ жена и дванадесеть деца, останалъ само съ една внучка, съ разбита отъ скръбь душа, пълна съ горесть и печаль, той се стреми да доставя радости на нещастнитѣ, като за всѣки праздниченъ день съ собственитѣ си рѫце, шестдесеть годишниятъ Хаджи Костадинъ раздава разни подаръци: топове басми, шамии, чехли, обуща и много други вещи, донесени чакъ отъ Солунъ. Раздаватъ се тѣ на беднитѣ съ особена охота, а самитѣ бедни, съ препълнени отъ благодарность очи и съ благоговение

 

94

 

 

цѣлуватъ рѫцетѣ на благодетеля, изпращатъ го съ щастливи усмивки, доволни, че има човѣкъ да мисли за тѣхъ. До колко човѣколюбецътъ Хаджи Костадинъ се е грижилъ за беднитѣ, приютили се въ „шпиталето" и до колко се е вглеждалъ въ тѣхнитѣ нужди, личи отъ факта, че той е плащалъ дори на фурната, въ която тѣ сѫ пекли храната си.

 

Този примѣръ за благодеяние е заразилъ всички негови съграждани, които се надпреварвали да носятъ разни съестни нѣша, като: пелте, ошафъ, пиляфъ и пр., а особено предъ празднични дни всѣки се е считалъ за гордъ и щастливъ да занесе повече отъ другаря си въ „шпиталето" и по тоя начинъ запаси отъ храна и подаръци сѫ се събирали въ всѣка една стаичка. Така нещастнитѣ взимали участие въ общото празднично настроение на щипяни.

 

Но и до тукъ не се спиралъ Хаджи Костадинъ по пѫтя на благодеянието. Той обръщалъ очи и къмъ ония щипяни, които по една или друга причина обитавали затвора. Къмъ тъмнитѣ и влажни стаи любвеобилниятъ човѣкъ изпращалъ всѣка есень предъ Димитровдень рогозки за всѣка килия, а всѣка вечерь и по петь оки дървени вѫглища за отопление, които заптието отъ затвора редовно идвало да ги получава съ позволение отъ хюкюмата. Така продължавало всѣка есень и всѣка зима, когато редовно се носило и храна както съ слугитѣ на Хаджи Костадина, така и отъ други, които сѫ се стремѣли да подражаватъ въ благотворителностьта на своя почитанъ и любимъ благодетель, името на когото се е носило отъ уста на уста съ тайнственость и съ благоговение. [1]

 

 

1. М. Антонова, в. „Брѣгалница", год. 1, бр. 1—София.

 

95

 

 

Човѣколюбивото това заведение днесъ не сѫществува въ Щипъ. Престѫпна сръбска рѫка го унищожила, за да не остане никакъвъ спомень отъ тази висша добродетель въ Щипъ. Скоро Балканътъ напълно ще се успокои. Надъ поробенитѣ нѣкога български земи и надъ Щипъ ще грѣе за винаги слънцето на свободата. „Шпиталето" на X. Костадина ще трѣбва да се възстанови въ първичния му видъ, за да изпълнява ролята, за което е създадено. Трѣбва да се зачете и изпълни волята на дарителя. Наредъ съ „шпиталето" и името на X. Костадина ще трѣбва отново да излезне на показъ и да се постави на достойно мѣсто, споредъ заслугитѣ му.

 

Ще спомена тукъ и за другъ щипянецъ, който сѫщо по онова време се е проявилъ въ полето на благотворителностьта. Тоя нашъ благодетель се казвалъ Мано Панайотовъ. Когато Димитъръ Павловъ билъ назначенъ за учитель въ класното училище и Бѣляна — въ основното, появила се голѣма нужда за учебни пособия и помагала, а и самото училище се преизпълнило съ ученолюбива младежь, часть отъ която била крайно бедна. Мано Панайотовъ, като узналъ това, подарилъ 12 лири турски за покупка на книги за беднитѣ ученици. Тоя неговъ даръ на времето си е направилъ такова силно впечатление всрѣдъ щипяни, че той се споменува и до сега.

 

Като благодетель въ сѫщото време въ Новосело се проявява голѣмиятъ богаташъ и търговецъ на жито Костадинъ Хаджи Кръстовъ Станчовъ. За ползуване отъ новоселчани, той на свои срѣдства съградилъ на разни мѣста въ градеца шесть чешми, като поставилъ на тѣхъ паметни плочи. Съ позволението на турската власть Костадинъ Станчовъ построилъ стариятъ мость

 

96

 

 

надъ Брѣгалница, който свързва дветѣ махли на Новосело.

 

Костадинъ X. К. Станчовъ билъ самоукъ, Научилъ да пише и да чете отъ майстора си Мите Ильовъ. Голѣмитѣ му търговски дарования го изтъкнали между Щипското гражданство. Той билъ много почитанъ и уважаванъ, като голѣмъ търговецъ и благодетель. Роденъ е презъ 1821 година, а починалъ презъ 1907 година. И най-голѣмата нѣмотия, която понѣкога е настѫпвала презъ живота му, поради търговски крахъ, не е била въ състояние да пречупи и помрачи неговия характетъ и моралнитѣ му качества, като търговецъ и благодетель.

 

Презъ една сушава и гладна година Костадинъ Станчовъ издържалъ съ храни хората и добитъка на цѣлата тогава Щипска кааза, та помогналъ чакъ и на други каази. Всички получавали хранитѣ отъ Станчовитѣ хамбари само на довѣрие. На другата година всички длъжници изплатили дълговетѣ си, а само най-беднитѣ отъ тѣхъ сторили това въ продължение на нѣколко години.

 

Следъ десетина години и въ Костадинъ Станчовата кѫща настѫпила голѣма нѣмотия. Работата стигнала до тамъ, че домочадието нѣмало и хлѣбъ да яде. Презъ тия тежки дни една сутринь се отворили на широко тежкитѣ Станчови порти и въ двора влѣзли два коня, натоварени съ пшеница. Оня, който водѣлъ конетѣ, турчинъ отъ Лакавишко, извикалъ:

 

— Ей Коце чорбаджи! Преди шесть години ти ми изхрани челядьта. Тогава не можахъ навреме да ти се издължа, но ето сега Богъ ми даде, та ти донасямъ това жито да ти се отплатя... Сѫщото сторили и много селяни отъ околностьта.

 

97

 

 

При съзиждане на Новоселското училище К. Станчовъ взелъ живо участие съ личенъ трудъ и съ пари. За училището подарилъ осемдесеть турски лири. До смъртьта си винаги е следилъ черковно училищнитѣ работи въ Новосело. Погребанъ е въ черквата „Св. Богородица".

 

И отъ благодеянието на Станчова сега нѣма помень въ Щипъ. Сърбитѣ нарочно разорили водопровода, който донасялъ вода въ Новосело, унищожили чешмитѣ и изкъртили и изпочупили надписитѣ имъ.

 

Между голѣмитѣ благодетели на гр. Щипъ трѣбва да причислимъ покойния Хаджи Лазаръ Хаджикимовъ, който почина въ Щипъ преди двадесеть години, сиречъ, когато сърбитѣ се бѣха настанили въ Македония. Въ едно време, когато всѣка надежда за Македония бѣше изгубена, покойниятъ благодетель Хаджикимовъ остави тайно въ Щипския гражданинъ Крумъ Бабамовъ сума отъ единъ милионъ лева, съ порѫчка: „следъ като се освободи Македония и Щипъ се включи въ границитѣ на България, сумата да се употреби за постройка на болница въ Щипъ и за възобновяването на старинната черква „Св. Иванъ Кръститель" подъ Хисаря". Волята на благодетеля е изпълнена отъ достойния Крумъ Бабамовъ. Гр. Щипъ е вече включенъ въ границитѣ на България и завещаната сума е предадена на г-на Министра на вѫтрешнитѣ работи, която ще се употрѣби споредъ желанието на Хаджи Лазаръ Хаджикимовъ.

 

Тоя голѣмъ Щипски благодетель никога не допускалъ и не вѣрвалъ, че Македония за винаги ще остане подъ сръбска власть. Когато умиралъ, той повикалъ при леглото си своитѣ съграждани Мише Суруджия и Мише Гавриловъ (бащата на Ив. Михайловъ) и имъ казалъ: — Азъ умирамъ,

 

98

 

 

но дълбоко вѣрвамъ, че Македония скоро ще се освободи отъ чужда тирания. За това оставихъ въ моитѣ внуци една парична сума, която да се употрѣби споредъ завещанието ми. Достоенъ, великъ българинъ по духъ и дѣла, чиито примѣръ ще блѣсти за вѣчни времена въ родната история.

 

Хаджи Лазаръ Хаджикимовъ.

 

 

За голѣма честь на гр. Щипъ и на будното му население, благотворителностьта между неговитѣ синове не е пресѣкнала и днесъ. Паметно ще остане благодеянието на голѣмия български търговецъ и индустриялецъ, Тодоръ Пиперевски, който почина въ София на 10 септемврий 1942 г.

 

Цѣлото състояние, което Т. Пиперевски остави следъ смъртьта си, възлиза на около 150 милиона лева. Отъ това богатство 90 на сто голѣмиятъ благодетель остава за благотворителни цели.

 

99

 

 

Така, една часть отъ акциитѣ си въ заводитѣ „Чиловъ", на сума 100 милиона лева, Т. Пиперевски остава на държавата, като фондъ „Тодоръ Пиперевски.". Отъ лихвитѣ на тая сума ще се учреди отдѣлна стая въ Щипската болница, съ специални легла за безплатно лѣкуване на щипяни. Ежегодно ще се пращатъ на специализация въ чужбина по двама лѣкари, съ задължение,

 

Тодоръ Пиперевски.

 

 

като се завърнатъ въ България, да служатъ по една година въ Щипската болница.

 

Отъ половината акции въ фабриката „Марица" въ Пловдивъ, се учредява втори фондъ при министерството на търговията съ името „Стефана и Тодоръ Пиперевски". Тоя фондъ възлиза на около 15 милиона лева и е предназначенъ да се построи отъ него и да се издържа занаятчийско училище въ Щипъ.

 

100

 

 

Тодоръ Пиперевски е роденъ въ гр. Щипъ презъ 1877 год. и е синъ на бедни, но високо честни и трудолюбиви родители.

 

Не само българитѣ, но и самитѣ турци щипяни сѫ били засегнати отъ желанието да благотворятъ. Ще приведа тукъ единъ случай на подобна благотворителность, който ни сочи едно добро турско сърдце, а сѫщевременно ни показва и какви сѫ били отношенията между българи и турци по онова време.

 

Единъ день презъ 1877 год. (това е било около Петровдень), влиятелниятъ и всемогѫщъ тогава шейхъ на тъй нареченото „Ашай-текеси", (долно теке), Хаджи Сали-ефенди, отъ тариката „Меламе", отишелъ съ свитата си да се окѫпе на Кежовица. На връщане, привечерь, миналъ за текето си презъ Отиня. Тоя день усилено се градило отъ щипяни новото училище „Св. св. Кирилъ и Методий". Когато стигналъ до новостроящето се училище, той останалъ изненаданъ отъ събралия се да гради народъ и поспрѣлъ да погледа. Следъ малко всесилниятъ шейхъ попиталъ кой наблюдава постройката и ако е тука, да дойде при него. Тоя день съ това нѣщо билъ натоваренъ училищниятъ настоятель Александъръ Головъ. Когато сьобщили Голову, че го дири и вика шейхъ Салиефенди, той изтръпналъ. Познати били на щипяни неговото влияние, всесилие и фанатизъмъ. Когато Головъ се поклонилъ на шейха и му цѣлуналъ рѫка, тоя го запиталъ:

 

— Санде чорбаджи, какъвъ е тоя народъ тука и каква бина се строи?

 

— Училище строимъ, шейхъ-баба! — отвърналъ съкрушено Ал. Головъ.

 

— Училище строите, а! — и Сали-ефенди махналъ съ рѫка. — Ела подире ми. . .

 

Следъ свитата на шейха Головъ тръгналъ

 

101

 

 

ни живъ, ни умрѣлъ. Когато стигналъ въ текето, той билъ въведенъ въ стаята на домакина. Следъ почерпката съ кафе и съ шербетъ, шейхътъ Салиефенди се обърналъ къмъ изумения отъ страхъ български училищенъ настоятель съ тия думи:

 

— Азъ бѣхъ слушалъ за своитѣ съграждани българи много хубави нѣща. Но това, което днесъ видѣхъ, едвамъ го повѣрваха очитѣ ми. Душата ми е преизпълнена съ радость. Радвамъ се, като виждамъ, че сте народъ силенъ духомъ и съ голѣмо бѫдаще. Насъ, турцитѣ, не ни бива за такава обществена работа, Санде-чорбаджи!

 

И като казалъ това, шейхътъ извадилъ изъ пазвата си свилена кесия, отчелъ отъ нея десеть турски лири и ги подалъ на слисания училищенъ настоятелъ.

 

— Вземи тия десеть лири — казалъ той — като дарение отъ мене за новата училищна сграда. Това е единъ слабъ изразъ на голѣмото ми възхищение отъ васъ. Азъ нѣма да доживѣя да видя и нашитѣ турци да се заловятъ за такава работа. Само ще те моля за едно, Санде-чорбаджи: докато съмъ живъ, никому не съобщавай, че азъ съмъ направилъ тоя скроменъ приносъ за училищната ви сграда.

 

Ал. Головъ цѣлуналъ повторно рѫка на шейха и, удивенъ и възблагодаренъ, си отишелъ. Желанието на шейхъ Сали било изпълнено. Въ тефтера за помощитѣ, въ поредния №, било писано: „X. ефенди 10 л. т." На 1889 г. шеихъ Сали-ефенди умрѣ. Чакъ тогава Ал. Головъ се видѣ освободенъ отъ дадения обетъ и съобщи на очуденото училищно настоятелство сѫщинското име на „X. ефенди". [1]

 

 

1. „Споменъ изъ просвѣтното минало на гр. Щипъ", сп. „Македонски прегледъ", год. II, кн. 4.

 

102

 

 

Любимото училище „Св. св. Кирилъ и Методий" въ Щипъ днесъ наново е съживѣно отъ пѣснитѣ и смѣховетѣ на малкитѣ дечица. Но надъ фасадата му вече не личи хубавиятъ нѣкогашенъ надписъ: „Начало премудрости — страхъ Господенъ". Една насилническа рѫка, която неканено за малко се настани въ него, премахна тоя надписъ, като срина и горния етажъ на училището. Девизътъ на поробителя бѣше: да се заличи всѣкакъвъ хубавъ спомень въ душата на завладѣното население. Но ето че Божията промисъль нареди съвсемъ друго. Желаната свобода отново изгрѣ надъ българска Македония и историческото Щипско училище пакъ зае предопредѣленото си мѣсто да пръска наука и свѣтлина всрѣдъ ученолюбивото Щипско гражданство.

 

*

 

Като навлѣземъ въ областьта на фолклора: на народнитѣ пѣсни, на приказкитѣ и на гатанкитѣ, ще откриемъ образци, които ни удивляватъ и възхищаватъ. Тукъ даваме четири народни пѣсни отъ Щипския край на мѣстенъ говоръ, които, до колкото зная, не сѫ публикувани никѫде до сега. Отъ тѣхъ ще се види колко поетична е душата на народа ни и колко прекрасенъ и цвѣтистъ е езика му, когато пожелае да изрази чувствата си въ пѣсень.

 

Ето и самитѣ пѣсни:

 

1. Йованови вечерале.

 

Йованови вечерале,

Мрѣна риба Полянинска

И погача Овчеполска.

Море Йованъ неке да вечера,

Майка му го тихо праша:

Йоване, сину Йоване,

Защо, сину, не вечерашъ?

 

103

 

 

Не аресвашъ вечерата,

нито, сину, постелата?

Я Йованъ ѝ отговаря:

Леле мале, стара мале,

Нали питашъ, ке ти кажамъ —

Тебе, мале, неке лажамъ:

Пелинъ да е вечерата,

Пуста да е постелата,

Нали нѣма малка мома...

 

 

2. Вида.

 

Видо, Видо, църнооко,

Дай ми, Видо, едно око,

Или дай ми, или взайми,

ил’ со пари да си купамъ.

Я Вида му отговаря:

Море лудо, лудо младо,

лудо младо, неженено.

Така око да се дава,

Не би око останало,

Ни у тебе, ни у мене,

Ни у мойтѣ вѣрни дружки.

 

 

3. Герджикъ Стойна.

 

Бре герджикъ Стойне юбава,

Бре кръшна, тенка фиданко.

Тил’ бѣше синокь на вода,

На по горното кладенче?

Дѣка стоеше, грѣеше,

Като факлина борина,

Като ясна месечина.

Азъ дойдо’ близу до тебе,

Ти бѣга далекъ отъ мене

И язъ те люто прокълна:

бре Стойне, мома юбава,

Бре кръшна, тенка фиданко:

 

104

 

 

Бѣгали дружки отъ тебе,

И мойтѣ вѣрни другари...

Пакъ ойдо’ іоще по-горе,

Тамъ найдо’ грутка снѣгова

Турна’ я дѣсна пазуа

И на грутката сборувамъ:

Топи се грутко снѣгова,

Така се топе младъ юнакъ

По кръшна, тенка фиданка,

По мома Стойна юбава.

 

 

4. Янка и майка ѝ

 

Легнала Янка заспала,

На майкини си скутове.

Майка си Янка собужда:

Я стани, керко Янинко,

Сега се многу не спие

Ютре е света недѣля —

Ютре се църкви отваратъ

И Светогорски манастиръ.

 

105

 

 

 

V. РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ ЗА ПОЛИТИЧЕСКА СВОБОДА

 

Борбата на щипяни за извоюване на политическа свобода сѫщо така никога презъ годинитѣ на робуването не е преставала. Ние видѣхме, че Чавдаръ войвода и неговия сестричникъ Лалушъ сѫ родомъ отъ Лакавишкитѣ села при Щипъ. Тѣхнитѣ хайдушки подвизи презъ XVI вѣкъ сѫ прочути, а и до днесъ се възпѣватъ отъ народа. Като главатари на голѣми чети, тѣ кръстосвали отъ Кожухъ планина до Плачковица и чакъ до Рила и Витоша, за да наказватъ угнетителитѣ на народа.

 

По-късно, когато въ старитѣ предѣли на България се формираха чети за освобождение отъ турското иго, въ тѣхъ навлѣзоха и много македонски българи. Тѣ въ нищо не се дѣлѣха отъ своитѣ братя въ Мизия и Тракия. Въ четата на Хр. Ботевъ, която слѣзна на Дунавския брѣгъ отъ парахода „Радецки", между осемнадесетьтѣ души македонски българи, трима бѣха отъ Щипъ и отъ Щипскитѣ села. Сѫщо така и въ четата на Филипъ Тотю имаше единадесеть четници отъ Македония, двама отъ които бѣха отъ Щипъ, а имено: Илия Мановъ и Стоянъ Младеновъ. И въ бунтовническитѣ чети на Хаджи Димитъръ и Ст. Караджата (1868 г.) имаше четници отъ Македония, между които единъ отъ Щипското с. Караорманъ [1].

 

 

1. Устни показания на Арсений Костенцевъ.

 

106

 

 

За забелязване е, че въ борбата по черковния въпросъ, щипяни влагаха елементи и на бунтарство отъ политическо естество. Насилията на поробителитѣ надъ беззащитната рая, въ Щипъ и околията му най-мѫчно се понасяха. Беговетѣ чифлигари изъ Овчеполията отъ край време бѣха много внимателни къмъ селското население, защото имало е случаи на жестоки частични отмъщения. Когато председательтъ на Щипското черк.-училищно настоятелство, икономъ дѣдо попъ Анастасъ, на 1881 год. не се е покорилъ на изричната турска заповѣдь, да се не бие новодоставената черковна камбана въ градската черква „Св. Николай" и за това е билъ пратенъ на сѫдъ въ Скопие, при изпращането му отъ народа на „Каменикъ мостъ", при Брѣгалница, е държалъ бунтовническо слово, поради което е билъ пратенъ на заточение за пълни шесть години.

 

Бунтарскиятъ духъ на Щипскитѣ граждани е билъ узнатъ и забелязанъ и отъ апостола на българската свобода, дяконътъ Василъ Левски, та презъ 1864 година, следъ като е посетилъ Осоговскиятъ манастиръ „Св. Якимъ", спусналъ се е чакъ до Щипъ, отъ кѫдето се е опиталъ да развие апостолската си дейность въ Македония.

 

За отиването на апостола въ гр. Щипъ знаятъ и изповѣдватъ само двама души: покойнитѣ вече щипяни хаджи Михаилъ Костенцевъ, братъ на стария български учитель и книжовникъ, Арсени Костенцевъ и Хаджи Мише хаджи Кимовъ.

 

Хаджи Михаилъ Костенцевъ открилъ книжарница въ гр. Щипъ на тридесеть и деветата си годишна възрасть, сиречь на 1861 год. Ала той не се спиралъ да продава полезнитѣ за народа книжки само въ книжарницата си, но ги товарялъ на конь въ сандъци и обикалялъ македонскитѣ градове

 

107

 

 

да ги разпродава. Следъ две години М. Костенцевъ още повече развилъ своята работа и влѣзналъ въ връзка съ Хр. Г. Дановъ и Д. В. Манчовъ въ Пловдивъ, които му давали отъ своитѣ издания на консигнация. Презъ пролѣтьта на 1864 година Констенцевъ привършилъ книгитѣ, яхналъ кончето си и дошелъ при Данова въ Пловдивъ самичъкъ да си избере и да вземе книги за продань. Единъ день, когато билъ въ книжарницата на Данова, Костенцевъ билъ извиканъ на страна и билъ въведенъ въ една странична стая. Тука Костенцевъ видѣлъ единъ младъ човѣкъ, облѣченъ като пѫтуващъ търговецъ. Дановъ запозналъ Костенцева съ тоя човѣкъ, който билъ самия Василъ Левски.

 

— Ето кой човѣкъ ще свърши работа въ Македония — рекълъ Дановъ, като се обърналъ къмъ Левски.

 

Хаджи М. Костенцевъ научилъ, че отъ него се иска да разнесе по главнитѣ учители изъ македонскитѣ градове бунтовнически прокламации. Макаръ и задачата за младия книжарь да била твърде тежка (ако турцитѣ хванѣха въ него прокламациитѣ, щѣха да го обесятъ) той на драго сърдце приелъ да извърши тая народна работа. Левски му далъ дванадесеть екземпляра отъ прокламациитѣ [1] и го научилъ, какъ да ги скрие на дъното на книжарския сандъкъ. Следъ като изказалъ много утешителни и насърдчителни думи, Левски се сбогувалъ съ Костенцевъ и си отишелъ.

 

Три месеца следъ това, презъ лѣтото, когато Костенцевъ една сутринь билъ самичъкъ въ

 

 

1. Г-нъ Костенцевъ не бѣше запазилъ нито една отъ тия прокламации, но ги билъ прочелъ и помнѣше съдържанието имъ.

 

108

 

 

книжарницата си въ Щипъ, неочаквано въ магазина влезналъ единъ чужденецъ, обутъ въ високи чизми, съ чанта на рамо и се здрависалъ съ книжаря. М. Костенцевъ скоро позналъ въ лицето на тоя гостъ познайникътъ отъ стаичката въ Дановата книжарница въ Пловдивъ. Левски седналъ на едно столче въ магазина и почналъ сладкодумно да разправя нѣкои нѣща. Той казалъ на книжаря, че билъ дошелъ въ Щипъ да види и да се увѣри дали даденитѣ му въ Пловдивъ прокламации сѫ раздадени, гдето трѣбва. Тоя день Левски билъ на гости въ дома на Костенцевъ. Следъ обѣда билъ заведенъ даже на лозе въ едно отъ предмѣстията на Щипъ. Следъ като пренощувалъ у Костенцева, на другия день се събудилъ рано и отпѫтувалъ, като заявилъ, че ще се върне обратно къмъ София и Пловдивъ.

 

М. Костенцевъ, обаче, се съмняваше въ това, както се съмняваше и въ цельта на идването на Левски въ Щипъ. Предположението е, че апостолътъ е идвалъ съ друга мисия и че на другия день той не се е върналъ въ София, а се е отправилъ по посока къмъ Скопие.

 

Споредъ другъ свидѣтель, сѫщо така сега покойникъ, а именно Владимиръ Икономовъ, Василъ Левски е идвалъ и другъ пѫть въ Щипъ. Именувалъ се е Асланоолу и е носилъ съ себе си едно сандъче, което поставялъ на триножникъ въ чаршията, дѣто публично вършилъ разни опити и лепилъ счупени чинии и чаши. Между щипяни апостолътъ билъ познатъ и съ името „Гайтанджията".

 

Дали дяконътъ е успѣлъ да образува въ Щипъ революционенъ комитетъ, за това никакви данни нѣма.

 

Следъ разпокѫсването на Санстефанска България въ Берлинския конгресъ, буднитѣ и просвѣтени

 

109

 

 

Щипски граждани не се помириха съ новото си положение на неволни роби. Тѣхниятъ бунтарски духъ скоро обърна вниманието на нѣколцината млади и буйни македонски учители, които на 1893 год. решиха да превърнатъ гр. Щипъ въ опитна лаборатория, въ пробно училище за революционери. [1] И тия двама-трима смѣли идеалисти не се излъгаха въ предприятието си. Щипското гражданство се оказа много по-подготвено за бѫдещитѣ революционни подвизи, отъ колкото Даме Груевъ, Гоце Дѣлчевъ и по-късно Туше Делиивановъ предполагаха. И когато бѫдещия историкъ ще проследи и ще опише чутовнитѣ дѣла на могѫщата Вѫтрешна Македоно-Одринска Революционна Организация, непременно ще трѣбва да почне своята работа отъ Щипъ. Отъ тукъ именно Даме Груевъ, Гоце Дѣлчевъ, Туше Делиивановъ и Гьорче Петровъ посѣха бунтарското семе и обхванаха въ революционната си мрежа цѣла Македония.

 

Въ началото на есеньта презъ 1893 година въ Щипъ, презъ „Каменикъ мость", влезнаха двама младежи и спрѣха файтона си предъ „Черковния ханъ" въ срѣдището на града. Единиятъ отъ тѣхъ бѣше високъ, чистъ и пъргавъ момъкъ, на когото една лека и топла усмивка никога не слизаше отъ красивото му лице, оградено съ възруса гѫста брада. Другиятъ бѣше възкѫсичъкъ, съ мургаво продълговато лице, съ черни, като вѫглени очи и съ буйни, черни мустаки. Като спрѣха предъ хана, тѣ казаха на нѣколцината любопитни граждани, които ги бѣха обградили, че сѫ назначени за учители въ Щипъ и запитаха, кѫде може да си намѣрятъ квартира. Услужливи

 

 

1. Г. Баждаровъ, в. „Брѣгалница", бр. 1. София, 30. XII. 1923 г. „Щипъ и началото на освободителното движение".

 

110

 

 

младежи поеха куфаритѣ имъ и ги заведоха въ двуетажната чердаклия кѫща на баба Агния, въ махалата „Варошъ", кѫдето имало улюдна стая за подъ наемъ.

 

Новитѣ тия двама щипски учители, които се настаниха въ кѫщата на скромната Щипска женица, баба Агния, бѣха бѫдещитѣ апостоли и създатели на ВМОРО, Даме Груевъ и Гоце Дѣлчевъ. Още съ хвърлянето му, семето попадна на добра почва. Понататъкъ ще се види отъ какво сѫдбоносно значение бѣше тая квартира и самата баба Агния за доброто начало на опасната работа, която се почваше отъ Щипъ.

 

Речовититѣ нови Щипски класни учители, дошли отъ далечна страна, съ своята усмивка и съ сладкитѣ си приказки, скоро стоплиха сърдцата на щипяни. А когато почнаха учебнитѣ занаятия въ училището „Св. св. Кирилъ и Методий", цѣлиятъ градъ вече приказваше за добритѣ учители, които се отнасяли бащински съ ученицитѣ си.

 

Хазайката отъ онова време на Даме Груевъ и на Гоце Дѣлчевъ, баба Агния, бѣше наистина една знаменита и света жена. Двамата революционери може би нѣмаше да извършатъ великиятъ си подвигъ въ Щипъ, ако не бѣха случайно попаднали въ кѫщата на баба Агния, а нито Агния щѣше да сияе въ своя образъ и да се отличи всрѣдъ другитѣ жени, ако не бѣше станала хазайка на двамата апостоли на македонската свобода.

 

На времето баба Агния бѣше тиха, мила и безлична Щипска женица, забрадена съ черна шамия, пъргава като всички наши жени и неуморима въ своитѣ домашни работи. Но отъ какъ Даме и Гоце се настаниха да живѣятъ въ нейната кѫща, тя тутакси се промѣни. Изминаха само два месеца и стаята, въ която живѣеха апостолитѣ,

 

111

 

 

се съживи необикновенно много. Газевата ламба, окачена на стената, тайнствено горѣше до късно презъ нощитѣ. Високиятъ дървенъ мердивенъ денонощно скърцаше подъ стѫпкитѣ на разни люде. Нѣщо нередно се вършеше въ стаята на младитѣ Щипски учители. Идѣха еснафи, идѣха занаятчии и търговци, идѣха селяни отъ Овчеполията. Какво дирѣше тоя пъстъръ свѣтъ въ тая полунаредена стая? Защо всички идѣха съ недоумение, а си отиваха съ вдигнати глави и радостни? Като гледаше всичко това, питаше се и баба Агния и сама не знаеше какво да си отговори. Но нейния женски умъ веднага схвана, че това, което се върши въ наетата отъ учителитѣ стая, не е лошо. Ала и прозорливия умъ на Даме и на Гоце проникна въ духовния миръ на баба Агния, проучиха я тѣ отъ близу и откриха въ нея истинската героична жена на Македония, която скоро впрѣгнаха въ полезна работа. Баба Агния съ цѣлата си душа се приобщи къмъ светото дѣло, като стана най-вѣрниятъ и незамѣнимъ помощникъ на двамата апостоли и тѣхна дѣсна рѫка. Когато стаята на двамата революционери се изпълваше съ подозрителни „гости", баба Агния, като вѣрно куче, бдѣше на портата вънъ и ги пазеше отъ напасть и отъ лошо око. Когато трѣбваше да се изпълни нѣкоя мѫчна и сложна куриерска длъжность въ града, баба Агния тичаше да я свърши. За нея отказъ и умора нѣмаше. Тя гледаше на Дѣлчева и на Груева като на свои синове и бѣше за тѣхъ нѣжна и грижлива майка.

 

Тая света щипянка, баба Агния, умрѣ въ дълбока старость. Тя бѣше първата комитка и първата ратница въ освободителното движение на Македония и си отиде забравена отъ Щипъ, забравена и отъ историята, поради превратнитѣ

 

112

 

 

политически сѫдбини, въ които изпадаше родниятъ ѝ градъ. Разбира се, следъ като сърбитѣ се настаниха въ Щипъ, знаейки каква историческа стойность представлява кѫщата на баба Агния, сринаха я до основи. Сега на праздното ѝ мѣсто Щипската община постави паметна плоча, съ указание, че отъ това мѣсто Македония нѣкога е била опасана съ революционни комитети.

 

Не мина половина година и таинственото дѣло на двамата нови Щипски учители преобрази коренно българското население въ града. Отъ тихи и скромни еснафи и работници, щипяни станаха смѣли, самонадѣяни и даже дърановенни. Къмъ беюветѣ и агитѣ въ чаршията вече не бѣха раболѣпни, както по рано. Ходѣха по-свободно и съ гордо вдигната глава. А и помежду си станаха по-любезни и по-сърдечни. До късно презъ нощьта изъ кѫщитѣ въ нѣкои градски махали се слушаха нови пѣсни, съ чудновати намеци, които бързо се заучваха и пѣеха отъ всички. Нѣщо подлуди града. Сякашъ нѣкой вцърка възбудителенъ елексиръ въ жилитѣ на щипяни, та преобрази и духа и характера имъ.

 

Заклеванията предъ светия кръстъ и евангелието ставаха и масово и поединично. Тѣ се извършваха или въ квартирата на апостолитѣ, понѣкога въ кѫщата на Коце Дончевъ, или пъкъ на уединената полянка на лѣвия брѣгъ на Брѣгалница, задъ Хисаря.

 

Едни отъ първитѣ съзаклятници, които бидоха заклети и кръстени въ живитѣ пламъци на революционното дѣло въ Щипъ бѣха: Тодоръ Лазаровъ, Мите Миразчиевъ, Коце Дончевъ и Мане Ильо Муфтийски.

 

Още първата година гр. Щипъ съ Новосело вече броятъ нѣколко десятки комитетски членове, които се надпреварватъ въ своята ревность спрямо

 

113

 

 

святото дѣло. Учени и прости, занаятчии и търговци — всички влизатъ въ първитѣ десетки. Мише Развигоровъ, Ефремъ Чучковъ, Гьошо Гочевъ, Дим. Миразчиевъ, Христо Коцевъ — всички градски учители и Тод. Лазаровъ, Коце Дончевъ, Ване попъ Ефремовъ и други граждани сѫ едни отъ първитѣ. Отъ Щипъ организацията се шири навредъ. Ефремъ Чучковъ работи въ Малешевско,

 

Тодоръ Лазаровъ съ трима новозаклети членове на мѣстния революционенъ комитетъ.

 

 

бащата на Т. Александровъ, учительтъ Ал. попъ Орушовъ, основава комитети въ Радовишъ и околията. Организиратъ се още Кратовско, Кочанско и Паланечко, презъ кѫдето се откриватъ канали за съобщение съ България и за пренасяне на нелегална литература.

 

Съседитѣ на баба Агния много често наблюдаватъ, какъ въ пазаренъ день, привечерь, влиза

 

114

 

 

въ портитѣ на баба Агнийната кѫща магаренце, натоварено съ сѫчки и водено отъ куцъ селянинъ въ Овчеполска носия. Това е куриерътъ, който носи комитетската поща [1]. Семерътъ на магаренцето е кухъ и тамъ е скѫтано и скрито всичко.

 

Следъ като се организираха здраво Овчеполията и Пиянецътъ и се откриха канали съ свободното княжество, дейностьта се пренесе на западъ и на югъ, отвѫдъ Вардара. И тамъ, въ най-скоро време, се създадоха борци, които очудиха свѣта съ подвизитѣ си. Но едно събитие, което на 1896 година се случи предъ портитѣ ка Битоля, имà ефектътъ на голѣма бомба, избухнала всрѣдъ безнадеждното мъртвило между раята. Донката, отъ Щипското село Ерджелия, трѣбвало да пренесе бомби за Битолския революционенъ комитетъ. Той товарилъ въ Щипъ конетѣ

 

 

1. Куриерската служба на ВМОРО бѣше много тежка и много отговорна. За куриери се взимаха най-довѣрени и добре изпитани люде. Куриерътъ предвождаше чети и пренасяше орѫжие и поща. Цѣла Македония преди Илинденското възстание бѣше препасана съ тайна пощенска мрежа, която се свързваше съ Кюстендилъ и София. Около 1900 година въ Щипъ като куриери на организацията служеха Мише Дачовъ и като неговъ помощникъ — дѣдо Трайчо отъ Новосело. Мише Дачовъ бѣше кѫсъ и набитъ мѫжъ и прочутъ пешеходецъ. Длъжностьта му бѣше да носи и да донася комитетската поща отъ Кюстендилъ. Минаваше границата по свой каналъ. Тръгваше отъ Щипъ сутринь рано, а около полунощь сѫщиятъ день се надвесваше надъ Кюстендилъ. Като прехвърлѣше турската граница, скриваше феса въ пазухата си и си поставяше шапка. А на връщане смѣняше шапката съ феса. Въ Кюстендилъ получаваше пощата, състояща се отъ писма, вестници, книги и пр. Но това му се виждаше малко, та ходѣше изъ кафенетата да събира отъ маситѣ прочетенитѣ вестници, за да ги занесе въ Щипъ. Сѫщиятъ Мише Дачовъ бѣше ковачъ. Въ кѫщата си имаше тайна желѣзарска работилница, въ която, презъ свободното си време, поправяше комитетското орѫжие.

 

115

 

 

съ човали оризъ и ги подкаралъ на пѫть. А между ориза наредилъ самитѣ бомби. Колджиитѣ предъ Битоля, които съ шишове претърсили оризенитѣ човали за тютюнъ, открили бомбитѣ. Това произшествие нѣма лоши последици. Твърдиятъ комитетски куриеръ изтърпѣ всички мѫки и не издаде нищо. Но то, като се узна отъ народа, послужи като най-голѣмата агитация за революционното движение.

 

Даме Груевъ и Гоце Дѣлчевъ, съ тѣхнитѣ помощници Туше Делиивановъ и Тодоръ Станковъ, учителствуваха само две години въ Щипъ. Но и това бѣше достатъчно, за да възбудятъ и революционизиратъ града и цѣлата Щипска околия. Турцитѣ усещаха, че около тѣхъ става нѣщо нередно, но не можеха да си обяснатъ, какво е. Самонадеяностьта и дързостьта на гражданитѣ, особено на ония отъ тѣхъ, които бѣха заклети, мина всѣкакви граници. Едно кърваво произшествие, което се случи въ Щипъ на 10 февруари, Тодоровдень, 1896 год., хвърли масло въ огъня. Единъ турчинъ тоя день прободе съ кама и умъртви въ обущарския му дюкянъ младежа Доне Йосковъ. Това бѣше сигналътъ за единъ всеграждански бунтъ. Цѣлиятъ градъ се възмути отъ злодѣянието и стана на кракъ. Мѫже, жени и деца, носейки мъртвеца на рѫце, се събраха въ гѫста маса и се отправиха за хюкюмата. Тукъ по-буйнитѣ се покачиха на газеви сандъчета и произнесоха подбудителни речи. Следъ това народътъ проби стражарскиятъ кордонъ и нахлу въ правителствената сграда. Като стигна до кабинета на каймакамина, нѣкои отъ по буйнитѣ младежи влезнаха вѫтре, носейки на рѫце убития младежъ и поискаха да имъ се предаде убиецътъ, „за да го сѫди народътъ". Нѣколко часа подъ редъ буйствуваха щипяни, безъ да бѫдатъ обезпокоявани

 

116

 

 

отъ турската власть. Чудно бѣше това нѣщо! Войската се прибра въ казармитѣ, стражаритѣ и турския народъ се изпокриха изъ кѫщитѣ си. Едва привечерь, когато се съобщи, че убиецътъ на Доне Йосковъ е заловенъ и ще бѫде строго иаказанъ, народътъ се успокои и се разотиде по домоветѣ.

 

ВМОРО крепнѣше въ Щипъ и околията и се разрастваше отъ день изъ день. Но две страхотни афери, които избухнаха почти една следъ друга, разколебаха, но не умъртвиха революционната организация. Тъй наречената „Дединска афера" слабо засегна Щипъ, понеже се разрази въ Радовишко. Но „Винишката афера", която избухна на 1897 година и която получи невѣроятни размѣри, засегна болезнено Щипъ. Тази афера се разследваше отъ кръвожадния и хитъръ полицай отъ Скопие Дервишъ-ефенди. Всички дейци и цѣлата почти Щипска интелигенция влѣзнаха въ затвора. Ала пакостнитѣ последици все пакъ бидоха предотвратени, защото Щипскиятъ деятель и учитель Мише Развигоровъ, който не можа да понесе мѫкитѣ на изтезаванитѣ отъ Дервишъефенди свои съграждани, пое самъ всецѣло отговорностьта върху себе си, като призна, че той именно е организиралъ народа за едно възстание противъ чуждата власть и той е купилъ и доставилъ пушкитѣ.

 

Твърдостьта и героизъма на Мише Развигоровъ очуди и самитѣ турци. По-голѣмата часть отъ арестуванитѣ щипяни бидоха пуснати отъ затвора, а Развигорова сѫдиха и пратиха на заточение. Една султанска амнистия следъ две години помилва арестуванитѣ революционери и тѣ се върнаха по домоветѣ си, за да почнатъ, сега съ по-голѣма ревность и опитность, дѣлото за освобождението на Македония.

 

117

 

 

Следъ „Винишката афера", която разкри картитѣ на ВМОРО предъ турцитѣ и които вече узнаха какво се върши около тѣхъ, избухнаха и други афери. Подиръ всѣко тайнствено убийство, турцитѣ предприемаха масови арести и все разкриваха по нѣщо. Тия ргзкрития взимаха много жертви отъ Щипъ и Щипско. Едни отъ водачитѣ на ВМОРО падаха убити въ геройски подвизи. Други ставаха жертва, или изгубваха своето здравие изъ влажнитѣ турски зандани. Но Щипъ никога не изгуби първенствуващето си мѣсто въ освободителното движение на Македония, защото мѣстата на загиналитѣ се заемаха отъ нови и надеждни сили.

 

Покрай аферитѣ, които отнимаха все пакъ не особено много жертви отъ щипяни, разразяваха се често истински бедствия, въ които народътъ се подлагаше на масово клане. Така, въ предвечерието на Балканската война, поради избухване на адска машина въ джамията при „Шадравана" въ Щипъ, турцитѣ извършиха клане надъ щипяни. Нѣколко десетици убити и ранени даде гр. Щипъ въ тоя кобенъ день. Тѣснитѣ улици на романтичния градъ се опръскаха съ невинна българска кръвь. Робътъ позна дивата мъсть на поробителя. Около това време се откри чета въ близкото до Щипъ село Карбинци. Аскеръ, следванъ отъ башибозуци, нахлу въ селото и го хвърли на пожарища и сѣчь. Тъй нареченото „Карбинско клане" възмути съвѣстьта на мѣродавна Европа и бѣше една отъ причинитѣ за обявяването на Балканската война за Македония.

 

Двадесеть години по-късно биде изклано Щипското село Танатарци. Но злодѣянието се извърши не отъ турци, а отъ сърби. Щипската сърдцераздирателна драма получи своя прологъ — бедствието въ Карбинци и своя епилогъ — Танатарци.

 

118

 

 

Трагедията бѣше еднаква; само декоритѣ се промѣниха. . .

 

За забелязване е, че и турци и сърби силно мразѣха Щипъ и чисто българскитѣ села въ Овчеполията. Организирани и превъзпитани отъ „Овчеполския князъ", войводата Мише Развигоровъ, селата въ Щипско до „хуриета" (1908 г.) [1] бѣха истинска крепость на българщината. Организацията тукъ бѣше направила чудеса. Турчинъ нощно време не смѣеше да замръкне на полето. Земитѣ и чифлицитѣ на беговетѣ и агитѣ бидоха откупени и разпредѣлени между населението, което обработваше земята. Турското сѫдилище въ Щипъ опустѣ. Вмѣсто него народътъ имаше свое тайно сѫдилище, което редовно разглеждаше оплакванията на народа. „Хуриетътъ" завари народа въ Щипъ и околията му превъзпитанъ, доволенъ и почти освободенъ отъ турската тирания.

 

Много сѫ великанитѣ, които Щипъ откърми и даде въ жертва презъ революционната епоха. Тия доблестни и свѣтли личности увѣнчаватъ стария македонски градъ съ ореола на незаличима слава. Тѣ сѫ неговата гордость и неговото украшение. Тѣ дадоха всичко, каквото имаха, а не се поскѫпиха да пролѣятъ и кръвьта си за свободата на Македония.

 

Единъ отъ първитѣ съзаклятници, който биде приобщенъ къмъ освободителното дѣло отъ Даме Груевъ и отъ Гоце Дѣлчевъ и който се отличи по-късно като апостолъ и революционеръ, е Тодоръ Лазаровъ.

 

Младъ търговецъ, току-що завършилъ VI кл. въ прочутата на онова време Солунска българска

 

 

1. Хуриетътъ въ Турция се обяви на 11 юли ст. ст. 1908 год. отъ турскитѣ офицери Енверъ-бей и Ниязи-ефенди отъ Ресенъ.

 

119

 

 

гимназия, произлизащъ отъ видно и всеобщо уважавано Щипско семейство, Тодоръ Лазаровъ още въ зората на организационния периодъ (1894 г.) стана главенъ помощникъ на Даме и на Гоце. Черни патила изпита Тодоръ Лазаровъ и сѫщо като архидиякона Стефана, който пръвъ изпита мѫкитѣ въ името на Христа, и Лазаровъ понесе страшни мѫки. На 1898 год. той биде хвърленъ

 

Тодоръ Лазаровъ.

 

 

въ затвора и подложенъ на страшни мѫки. Отъ тогава почна да храчи кръвь, добивайки туберкулоза. Цѣли четири години Тодоръ страда въ Скопския и въ Прищенския затворъ. Прибра се у дома тѣлесно разстроенъ. Следъ Илинденското възстание, още не поправилъ добре здравето си, той биде отново уловенъ и пратенъ на заточение

 

120

 

 

въ Дамаскъ, кѫдето стоя три години. Презъ августъ 1908 год., презъ Солунъ, се върна въ Щипъ, кѫдето наново се предаде на служене на народа си. Недоволенъ отъ младотурската политика, Т. Лазаровъ, съ своитѣ другари Т. Александровъ, Павелъ Христовъ, Хр. Чернопѣевъ и П. Чаулевъ образуваха новъ „Централенъ македонски таенъ революционенъ комитетъ". Тодоръ Лазаровъ

 

Мише Развигоровъ.

 

 

и Пав. Христовъ заминаха въ България, като задгранични представители. На 18 октомври 1912 год., когато България обяви обща мобилизация за освобождението на Македония, Т. Лазаровъ, вече прикованъ на легло отъ познатата болесть и въ невъзможность да се притече на помощь на брата робъ, си пръсна черепа въ Софийския хотелъ

 

121

 

 

„Континенталъ". Народътъ въ София го погреба като мѫченикъ.

 

Единъ отъ най-достойнитѣ Щипски великани и мѫченици, революционеръ, апостолъ и войвода, който презъ разцвѣта на ВМОРО преобрази Овчеполията като войвода и направи отъ доскорошнитѣ селски „момоци" — имотни, самостоятелни и горди селяни-земледѣлци, е тъй наречения „Овчеполски князъ" Мише Развигоровъ.

 

Тоя голѣмъ организаторъ и духоведецъ на осемтѣ Скопски революционни околии, е роденъ въ Щипъ презъ 1873 година и произхожда отъ старо и твърде родолюбиво семейство. Още като ученикъ въ Щипското четвъртокласно тогава училище и въ Кюстендилъ и Казанлъкъ, кѫдето е завършилъ педагогическитѣ курсове, той е блестѣлъ съ своя буенъ и непоправимо агресивенъ характеръ. Своето истинско кръщение и приобщение съ революционнитѣ борби Мише получава въ Щипъ сѫщо така отъ Гоце Дѣлчевъ и отъ Даме Груевъ, презъ 1893—94 год., когато тѣ бѣха учители тамъ.

 

При избухването на паметната „Винишка афера" презъ 1897 год., наедно съ много други революционери и Мише биде арестуванъ. Прочутиятъ Скопски полицай, кюрдътъ Дервишъ-ефенди, лично рѫководѣше страшната инквизиция надъ борцитѣ за свобода и човѣшки правдини. Невѣроятни бѣха мѫкитѣ надъ българитѣ въ Брѣгалнишко. Мише слушаше отъ затвора за тѣхъ и се терзаеше, не можейки спокойно да ги понесе. Тогава той решава цѣлата отговорность да поеме върху себе си. Той изявилъ желание да се яви предъ Дервишъ-ефенди и при срещата си съ него изповѣдалъ, че той и само той е готвилъ възстание и е доставялъ пушки за борба срещу турската власть. Тази негова самопожертвователность

 

122

 

 

спаси стотици Щипски граждани и селяни отъ окрѫга отъ страшни мѫки и отъ смърть. Сѫщо така спаси и мѣстната революционна организация отъ разгромъ. Подобна саможертва е рѣдко явление между човѣцитѣ и съ гордость трѣбва да се посочи.

 

Следъ като пое всичко върху себе си, Развигорова сѫдиха и осѫдиха на доживотенъ затворъ, пратиха го да изтърпи наказанието си въ Подрумъ-кале, отъ кѫдето презъ 1902 год. се завърна амнистиранъ. Това, амнистиитѣ, бѣха най-честото явление въ нѣкогашната султанска Турция.

 

Следъ кратка почивка въ България за възстановяване на здравето си, Развигоровъ образува отново чета и влѣзе съ нея въ Македония. За свой районъ избра Щипската околия. По това време (1903—8 год.) М. Развигоровъ е единъ отъ първитѣ интелигентни войводи въ източна Македония. Презъ 1906 г. окрѫжниятъ конгресъ въ Скопско го назначи за нелегаленъ членъ въ окрѫжния комитетъ. Отъ тукъ нататъкъ революционната дейность на Мише достигна своя връхъ. Той е навсѣкѫде и никѫде. Той е ангелътъ-пазитель на Брѣгалнишкия край. Той е и революционеръ, и духовникъ, и учитель и сѫдия. Повиноватъ му се всички. Обичатъ го всички, въ това число и мнозина турци. За кратко време, подъ негово попечение, Овчеполията получи новъ образъ. Чифликчиитѣ бегове напуснаха владенията си, тъй като бѣха заставени отъ Мише да продадатъ на довчерашнитѣ свои момоци земитѣ си. Презъ 1907 година славата и силата на Мише порастнаха толкова много, че следъ залѣзъ слънце турчинъ не смѣеше да се покаже на открито.

 

Но предателското око не мигна и тукъ. На 2 априлъ 1907 год. Развигоровъ биде обиколенъ отъ аскеръ въ Хисарската махала въ Щипъ, въ кѫщата

 

123

 

 

на Петре Брашнаря. Следъ упорито сражение и не желаейки да падне живъ въ рѫцетѣ на врага и следъ като видѣ, че околнитѣ кѫщи сѫ запалени и горятъ, Мише Развигоровъ, наедно съ вѣрнитѣ си другари Петъръ Жабата и Миланъ Кръстевъ, се самоуби. Цѣлиятъ Щипъ оплака скѫпитѣ жертви. А съсипията на тия пожарища и днесъ още личи въ Хисарската махала.

 

Ако е вѣрно, че гр. Щипъ се ползува съ голѣма известность и носи славата на македонски Витлеемъ, на „македонски Хаджилъкъ", както го нарече Негово Величество Царьтъ на българитѣ, сѫщо така е вѣрно, че тая негова известность се дължи на десяткитѣ негови синове, едни отъ които въ тъмното минало будѣха народа съ слово и съ перо, а други, въ продължение на петдесеть години проливаха кръвьта си за свободата на Македония. Но тая известность на стария македонски градъ се дължи най-вече на беззаветнитѣ борби на Тодоръ Александровъ и на вѣрния неговъ другарь, съидейникъ и последователь, Иванъ Михайловъ.

 

Когато следъ злощастната отечествена катастрофа отъ 1919 година всички въ България наведоха глави и се отчаяха предъ страшнитѣ изгледи за бѫдещето ни като държава и като народъ; когато всрѣдъ тоя мракъ и мъртвило никаква искра отъ каквато и да е надежда не блѣсваше, единственъ Тодоръ Александровъ не се отчая, вдигна глава и заяви:

 

— Не, не се предавамъ! Македония и България не заслужаватъ участьта, която имъ отредиха въ Ньоий...

 

И той събра разпилѣнитѣ бойци, въорѫжи ги, окрили ги съ духъ и съ надежди и отиде въ поробената страна да се бори срещу новитѣ заробители на родината.

 

124

 

 

Тодоръ Александровъ имаше всички качества на единъ революционенъ водачъ въ една борба, която се върши отъ доброволци, решили да се самопожертвуватъ. Нищо не действува тъй заразително, както личниятъ примѣръ. Водящъ живота на аскетъ, задоволяващъ се съ малко, чуждъ на обикновенитѣ човѣшки страсти и влѣчения къмъ удоволствия, Тодоръ Александровъ, макаръ

 

Тодоръ Александровъ.

 

 

и физически слабъ, издържаше несгодитѣ на четничеството. Силниятъ му духъ и желѣзната му воля сякашъ командуваха на слабото тѣло и то се подчиняваше. Здравитѣ, сравнявайки себе си съ него, го следваха безъ роптание и винаги съ радость и гордость.

 

По-сложнитѣ политически въпроси Александровъ

 

125

 

 

не решаваше самъ. Той се съвещаваше съ компетентни лица и преценяваше всички мотиви за и противъ. Но веднъжъ взето решението, колебание за изпълнението му вече нѣмаше. Чуждъ на всѣко доктринерство, той бѣ практикъ въ политиката. Не мислѣше по формули и за всѣки моментъ търсѣше възможното най-добро и най-постижимо решение. Основното положение бѣ — да се самосъхранятъ българитѣ въ Македония, за да развиватъ безпрепятствено своята духовна и материална култура.

 

Тодоръ загина, но дѣлото му биде продължено отъ живитѣ. На всѣки случай, преди да посегне на него предателската рѫка, той видѣ двата голѣми резултата отъ дейностьта си: възрастването на борческия националенъ духъ и постановката на македонския въпросъ предъ свѣтовното обществено мнение.

 

Ето какво пише покойниятъ професоръ Никола Милевъ за Т. Александровъ въ в. „Слово" отъ 16 септемврий 1924 год.:

 

„Историята сама ще прецени напълно личностьта и ролята на тоя човѣкъ. Но фактътъ, че той още при живота си триумфално влѣзе въ областьта на легендата, показва, колко е голѣмо неговото мѣсто въ живота на съвременицитѣ му. Това мѣсто Александровъ бѣ си извоювалъ съ своитѣ лични качества: непреклонна воля, силенъ характеръ и прозорливъ умъ, туренъ въ пълна служба на единъ голѣмъ народенъ идеалъ: освобождението на Македония.

 

Тодоръ Александровъ бѣ отъ ония македонски деятели, които най-грижливо се пазятъ да не създадатъ съ своята деятелность опасности за България. И въ това отношение той бѣ единъ прозорливъ и голѣмъ българинъ".

 

Тоя голѣмъ синъ на гр. Щипъ и на цѣлокупна

 

126

 

 

България е роденъ на 4 мартъ 1881 год. въ Щипско Новосело, а загина въ Пирина на 31 августъ 1924 год.

 

Славко Ар. Кикиридковъ.

 

 

Единъ отъ първитѣ и много скромни труженици за свободата на Македония бѣ и войводата Ефремъ Чучковъ. Още отъ най-ранната си възрасть той се отдаде въ служба на народа и до напреднали години неуморно върши своята трескава работа. Като войвода, Ефремъ Чучковъ е познатъ навсѣкѫде изъ Македония. Цѣли 30 години той работи за свободата на своята родина ту като учитель, ту като нелегаленъ апостолъ и войвода. Чучковъ бѣще и си остана голѣма тайна за приближенитѣ си. Той умрѣ отъ болесть, придобита презъ своя дълъгъ нелегаленъ животъ

 

127

 

 

изъ Македония и отъ мѫка по новото поробване на родината отъ сърбитѣ. Тихо склопи той очи въ Кюстендилъ, изпратенъ до вѣчното си жилище отъ всички граждани, които го знаеха и почитаха.

 

Достойно мѣсто въ тази редица заема и Славко Арсовъ Кикиридковъ, учитель и деецъ. Още въ 1893 година той става нелегаленъ и се озовава въ Прилепско, а отъ тамъ въ Кичевско, кѫдето смѣталъ като учитель да продължи бунтарската си дейность. Но тукъ е билъ много преследванъ отъ турцитѣ. Най-сетне билъ откритъ и арестуванъ. Следъ като успѣва да избѣга отъ затвора, Славко Арсовъ се срѣща съ Дѣлчева, който му повѣрява да рѫководи четата на Ресенския районъ.

 

Следъ Илиндеиското възстание, въ което Арсовъ взе живо участие, той се прибра за малко въ България. На 1904 год., презъ лѣтото, той отново заминава съ чета въ Македония. Но едва стигналъ до Кратовското село Гигянци, кѫдето се съединилъ съ четата на Атанасъ Бабата, той бива откритъ отъ аскера. Следъ нѣколко часово сражение, Славко Арсовъ, наедно съ десеть души четници, намира геройски смъртьта си.

 

Свидна жертва на освободителното дѣло е и щипянецътъ, свещеникъ Владимиръ Живковъ, който презъ обезорѫжителната акция на 1910 год. турна край на живота си чрезъ самоубийство, за да спаси съгражданитѣ си отъ непоносимитѣ мѫки и изтезания. Презъ това време той бѣше архиерейски намѣстникъ въ Щипъ. Паметни ще останатъ дѣлата на Живкова като учитель и духовникъ. Той неуморно работи за културно-просвѣтното издигане на народа си и за свободата на родината.

 

128

 

 

Златната броеница отъ свѣтли и честни образи на Щипски борци за македонската свобода е дълга. Тѣхнитѣ имена и тѣхнитѣ велики подвизи край нѣматъ. Въ тоя низъ на Щипски светци трѣбва да помена голѣмиятъ мѫченикъ Чемковъ, който въ зората на революционнитѣ борби понесе кръстни мѫки, наедно съ другаря си Гавазова,

 

Свещ. Владимиръ Живковъ.

 

 

въ страшнитѣ долапи на Битолския затворъ и загина като мѫченикъ.

 

Щипското село Кривидолъ даде бележитиятъ войвода Ефремъ Миладиновъ, който падна въ бой съ сърбитѣ презъ 1915 год., като войвода на Щипската революционна околия. Тоя простъ селянинъ бѣше обожавань въ Овчеполията, поради своитѣ смѣли дѣла и благъ характеръ.

 

Другъ единъ терористъ и войвода, Владе Сланковъ, родомъ сѫщо отъ Щипъ, работи дълги

 

129

 

 

години, като четникъ и войвода, въ Скопския революционенъ окрѫгъ. Той загина на 17 августъ 1914 год. въ Велешко, пакъ въ борба съ сърбитѣ.

 

Единъ другъ Щипски герой, за когото би трѣбвало да се каже много нѣщо, е Санде Малиновъ. На 6 януарий 1901 год., когато щипяни се готвѣха да празднуватъ Бъдни вечерь и Коледа,

 

Санде Малиновъ.

 

 

Малиновъ биде обграденъ въ една кѫща въ Новосело отъ турска войска. Сражавайки се храбро самичъкъ съ многочисления врагъ, Малиновъ повали 16 души низами, единъ юзбашия, единъ мюляазимъ и, тежко раненъ, проби си пѫть презъ обрача отъ аскеръ и мина Брѣгалница, потъналъ въ кърви. Отъ ледената вода Малиновъ настина и умрѣ въ една градска кѫща, кѫдето

 

130

 

 

го лѣкуваха тайно. Щипяни погребаха нощно време въ двора на черквата „Св. Ар. Михаилъ" чутовния герой.

 

Като дѣсна и необходима рѫка на Даме Груевъ и на Гоце Дѣлчевъ, когато тѣ организираха Македония, бѣше Щипскиятъ ратникъ и голѣмъ терористъ, Спиро Келемановъ. Безъ него смѣлиятъ подвигъ на революционеритѣ може би

 

Спиро Келемановъ.

 

 

нѣмаше да се разрастне така бързо. Спиро спокойно и безъ грѣшка умъртвяваше съ хладно орѫжие всички народни измѣнници, които пакостѣха на дѣлото. Образътъ на Спиро Келемановъ трѣбва да се разгледа при друга обстановка и тогава ще се види, какъвъ славенъ и незамѣнимъ

 

131

 

 

борецъ бѣше той за наченващето революционно движение.

 

Но светитѣ сѣнки на Щипскитѣ герои още не свършватъ. Трѣбва да се споменатъ Пане Гочевъ, Борисъ Даневъ и Доне Гърбевъ отъ с. Судикъ, които на 1910 година бидоха обесени на „Каменикъ мъсть". Да не забравимъ скромниятъ учитель и голѣмъ революционеръ Тодоръ Миразчиевъ,

 

Владе Ив. Сланковъ

 

 

близъкъ приятель на Даме и на Гоце. Падналиятъ въ Карбинци Коце Арсовъ Лазаровъ. Йорданъ Гюрковъ, героятъ и незабравимиятъ сподвижникъ на Иванъ Михаиловъ, който падна презъ 1932 год., пронизанъ съ куршумъ изъ засада. Пане Хаджи Манасиевъ, голѣмъ агитаторъ и организаторъ

 

132

 

 

на Щипско. Ами ония скѫпи жертви на сръбския режимъ въ Македония, като Лилинковъ, Кралевъ и още стотици като тѣхъ, на които гробоветѣ не се знаятъ? Та иматъ ли край мѫченицитѣ за светата освободителна кауза, които Щипъ даде въ разни времена?

 

Стародревниятъ градъ Щипъ, който биде разоренъ и опожаренъ отъ сърбитѣ на 10 априлъ 1941 год., не загина и следъ потоцитѣ кръвь, които пролѣ презъ последнитѣ петдесесть години въ борби съ своитѣ зли поробители. Слънцето на свободата вече изгрѣ надъ него. Прибранъ въ границитѣ на велика и обединена България, родниятъ градъ на Йосифъ Ковачевъ, Тодоръ Александровъ и др. постепенно ще възстановява своята вѫтрешна, непрекѫсваема мощь. Всичко въ него отново ще се съживи и възмогне. Нова, здрава кръвь ще почне да тече въ ония духовни артерии, които до скоро бѣха почти засѫхнали. Най-после дойде великиятъ день и на неговото освобождение отъ нескончаеми мѫки и теглила.

[Back to Main Page]