Град Велес. Учебното дело и революционните борби
Христо Чучков
 
IV. Учебното дело през втората половина на XIX век
Учители чужденци. — Сливане на двете училищни общини в една. — Девическо образование. — Първите жени учителки. — Статистични данни за учебната 1890/91 година. — Устройство и издръжка на българската община.


Маджарската революция в Австрия в 1848 и 1849 година е спомогнала на множество търговци велешани, които са имали работа с Буда-Пеща и Виена да се обогатат, а пък Кримската война е спомогнала на всички търговци в града и въобще на цялото население, както в него, така и в селата да замогнат.

Това благосъстояние, внесе таково и в черквите, и в монастирите и в училищата, приходите на които се удвоиха и утроиха, а и негде отидоха много далеч. Например годишно: от 1000 гроша приход черкв. Св. Георгия почна да дава гроша 4000

27

6000 „ „ „ Спас „ „ „ „ 15000
„ 5000 „ „ „ „ Панталеймон „ „ „ 16000
„ 2500 „ „ монаст. „ Димитрия „ „ „ „ 30000
„ 1000 „ „ „ Архангел „ „ „ 5000
„ 1000 „ „ „ „ Иован „ „ „ 6000
„ 500 „ „ „ , Бог. Согле „ „ „ 3500
300 „  Св. Илия и др. источници „ „ „ 2000
“ 17300 “ 81500
От лихви на записи и от други волни помощи се събирали гроша 68500
всичко 150.000
 

Казват даже, че в некоя и друга година, приходите се възкачавали до 2000 лири на двете общини.

В 1856 година гражданите от Западната страна, купили, един голем двор от западналите турци Доксанедлевци, в сред града с цел да строят нова църква, понеже другата е била вън от него. На следующата година, обаче, построили вместо църква едно училище за взаимно обучение за отделенята, а подир това, в същия двор построили и друго двуетажно училище. за класовете. По покупката на местото и по постройката на училищата се е похарчило най-малко 1500—2000 турски лири.

Но и бързоречани не останали по назад, насърчени от едно завещание на Димитри Чокалов от 120,000 гроша, те купили в центъра на града, покрай реката Вардар, местата на един тоже западнал турчин Манафът, с цел да строят нова черква. Но и те не изпълнили това обещание, а построили едно големо двуетажно здание за класно училище дълго 20 метра, широко 15 метра и високо 10 метра и посредата широки салони, което и действително стана такова с 4 класа за целия град, когато се съединиха и слеха в едно двете общини. Така, че и те похарчили много пари, а строенето на черква в града изоставили на бъдещите поколения. И действително по-нуждни били училищата, защото вече в двете общини се наброявали до 600 ученика от двата пола.

В 1859 година в Бързорек бил условен за главен учител Георги Милетич, хърватин, родом от Австро-Унгария, с 6000 гроша годишна заплата. В началото, понеже не е знаел български преподавал на сръбски по книгите, останали от предшественика му Нешковича [22], но скоро изучил български „местното наречие” и с купени книги от Дановата книжарница, обърнал всичко на български и подобно на Икономова, изравнил учебните предмети еднакво в двете училища. Преподавал и немски език, както предшественика си. Съставил тоже и певчески хор от учениците, които пеели в черква и по домовете за благотворителна цел. Поради това населението е било много доволно от неговата работа. Оженил се е дори във Велес за да стане, като местен жител, обаче на 3-та или 4-тата година, понеже с учителските власти немогъл да се споразумее за заплатата си, бил принуден да напусне града [23].

28

От 1858—1861 година за помощник във взаимното училище в Бързович с 900—1100 гроша годишна заплата е бил назначен Петър Михалиев Цеков, родом от Велес. А в Западната страна през 1863 и 1864 година е бил условен за помощник учител Георги Менкаджиев, родом от Велес, с 900 гроша годишна заплата. Същият, обаче е бил условен за такъв и в Бързоречката страна с 1000—2000 гроша годишна заплата и е служил от 1865—1875 година.

А за помощници с 1000 гроша годишна заплата през 1863—1855 година, били условени: Илия Къртов, родом от Велес и Георги Миленков, родом тоже от Велес.

През същите години бил условен за главен учител Васил Диамандиев, родом от Охрид които се учил в Русия 5000 гроша годишна заплата. Него, обаче, го освободили от учителство, защото свирел на цигулка, когато хората се черкували в параклисът Св. Георгия, гдето той като бекярин квартирувал.

В Западната страна бил условен за учител Отец Алексия, родом от Галичник, Дебърско, (Зографски монах). Той е учителствувал от 1862—1868 година с 6000 гроша годишна заплата. Гражданите били доволни от него, понеже е бил прилежен, умен и тих човек, и е преподавал същите предмети, които Г. Икономов бил въвел.

В същото училище за помощник и черковен певец бил условен Константин Илиев, родом от Прилеп, с 1500 гроша годишна заплата.

Ог средата на 1868 година до средата на 1872 год. бил условен за главен учител Константин Босилков, родом от Копривщица с 6000 гроша годишна заплата, който е преподавал и в класовете. По-преди той е бил по професия книжар във Велес, която и през време на учителствуванието си не напуснал. Той е владвял добре турски език, та през време на борбата с владиката, а особено при посрещане и испращане на пашите е държал бляскави речи на турски език, от което всички оставали доволни.

Около 1864 година, търговеца от западната страна Михаил Кумов довел от Австрия, една учителка Мария, родом от Хърватско за да учи децата му и близките му роднини на книга и на ръкоделие. Това е ставало на негова частна сметка, затова я настанил в едно свое здание. След една-две година тя станала общинска учителка и стояла до 1869 година. Тя е била много способна по ръкоделие. [24]

В 1869 година хърватката Мария била заместена от учителката Зумбула Петрова, родом от Стара Загора, която учителствувала до 1873 година с 4000 и 5000 гроша годишна заплата. Тя я била една от способните учителки и населението било много доволно от нея

В Бързоречката страна в началото на 1870 година условили за главен учител Лука (Вълко) Нейчев, който се е учил по правото в Париж. Той учителствувал само една година с

29

6000 гроша годишна заплата и като екцентричен човек напуснал училището. Него го заместил Стефан Иванов, който учителствувал от 1871—1875 година, цели 5 години, с 5000—6000-гроша годишна заплата. От работата си разбирал добре и като тих и скромен човек задоволил всички. Оженил се за велешанка от добра фамилия и останал да живее във Велес до освобождението.

В 1870 година, по инциативата на некои от по-младите първенци, възпитани в чужбина, се съединили и слели в едно двете общини, Бързоречката и Западната, и се образувало едно общо 10-членно училищно настоятелство, което прибрало всички стари сметки, книги, облигациии и нови сметки от приходите и разходите на черквите, монастирите и училищата. Това ново настоятелство, се заело с първата задача да намери един добър главен учител, който да може да нареди, както требва училищата в града.

За такъв през 1870 година бил условен — Васил Попович, [25] родом ог Болград (Бесарабия) с 12,000 гроша годишна заплата. Той учителствувал три години, а именно до 1873 година, защото токмо в това време създало се една силна опозиция срещу него от страна на чорбаджиите. Причините за това били следните: първата че съгласно дисциплинирания правилник, той отстранил временно от училището неколко ученика за големи престъпления. Изключените ученици били деца на първенци, деца разглезани, на чиито простъпки предишните учители гледали през пръсти, понеже назначението им зависело от бащите им. Ходатайствата и заканванията за да бъдат опростени провинилите се не помогнали. А втората и важна причина че тогава еснафското движение срещу чорбаджиите било в разгара си, а учителя Попович държел страната на еснафите.

Поради това неговите противници чорбаджии не преставали да му причиняват всевъзможни неприятности. Отишли дори до там, за срам на града, че довели сръбски учител и съдействували да отиват учениците при него. Независимо от това, повикали от Щип и покойния Иосиф Ковачев за да го условят като инспектор на училищата в града, с единствена цел да понижат Поповича. В туй време града Велес бил посетен от стария Петко Р. Славейков, който е успел да убеди Ковачев, че най-доброто щело да бъде, ако той не се съгласи да остане в града. Тогава в раздразнено състояние Попович написал една остра критика на току-що отпечатаната „Школска Педагогия” от Йосиф Ковачева, публикувана в издаваното в Цариград списание „Читалище”. А в хуморестичния вестник „Шут” (?), издаван от дедо Славейков, в неколко броя под заглавие „Грохотски химни”, в стихотворна форма, силно е подиграл всички чорбаджии.

При това положение Попович не можал да се задържи повече от три години във Велес. Говори се, дори че най-сетне чорбаджиите подшушнали на каймакамина, че немали доверие в него, като човек от Влашко, който можел да внушава противодър-

30

жавни идеи на младежта. Поради това каймакамина го посъветвал, че по-добре ще направи да напусне града, което и направил през 1874 година, и става учител в Пловдивската семенария по български език и литература. Неговият план, постепенно да се отвори в гр. Велес едно поне петокласно училище, в което да следват ученици и от околните места, не можал да се осъществи.

Но в замена на това учителя Попович внушил на мнозина от учениците си да не се задоволяват само с тия знания, що получават в родния си град, а да отидат в чужбина. Така, братята Георгови (Георги, Илия, Иван) отишли в Австрия; Иван Богданов в Русия; Тодор К. Танев, Тодор Божков, Алексо и Лазо Богданови в Пловдив и пр.

Ала въпреки всичко, той е успел да нареди училищата така; едно взаимно училище в Бързорек с 180—200 ученика в 4 отделения с 4-ма учители, като заменил таблиците със звучната метода; едно взаимно училище в Западната страна с 150—180 ученика в 4 отделения с 4-ма учители; едно женско училище в Бързоречката страна, с едно отделение и един клас с 1 учителка и 1 помощница на 60—70 ученички; едно женско училище в Западната страна с едно отделение и един клас с една учителка и 1 помощница на 50—60 ученички; едно главно училище в Бързорек, покрай Вардара, с 4 класа и 4 учители на 110 ученика или всичко 5 училища, 12 учители, 4—5 учителки, 560—620 ученици, от които 110—130 ученички. Разходите за тех—за учителите, учителките, прислугата и пр.—първата година не стигнали 1000 турски лири, а последната се възкачили даже до 1500 турски лири. По него време, велешките училища, стигнали до най-големия си разцвет, дори били едни от най-първите, най-усъвършенствуваните и образцови в цела Македония, та ученици се стичали от целата страна, за да се учат; а учители идвали отвред, за да видат редът и програмите, за да наредят и те своите училища. Но уви, славата не траяла дълго време! Защото щом се довършила желъзопътната линия Солун—Велес—Скопие—Митровица и почнала да работи, изведнаж последвало едно икономическо разстройство, един застой в търговията и се почувствувало един упадък в пазаря, а от там вече оскъдност и в общинските, черковните и училищни приходи. Ала все пак за допълнение и комплектувание училищата били условени за учители и помощници следните лица:

Тодор Танев родом от Велес от 1870—18/4 г.
Георги Арсо Михаилев „ „ „ 1870—1873 „
Александър Свякяров „ „ „ „ 1870—1872 „
Димитър Христов „ „ София „ 1871 — 1872
Онче (Йордан) Каракашев „ „ Велес „ 1871 — 1872
Димитър Ст. Стояновъ „ 1871 — 1872
Димитър Стоянов Белаянин „ „ Щип „ 1872—1873
Андрей Богданов „ „ Велес „ 1872—1873
Лазо Караянев „ 1872—1874
Димитър (Диме) Андов „ „ „ „ 1872—1874
31
Онче Свякяров „ „ „ „ 1872—1874 „
Диме П. Андов „ „ „ „ 1872—1873 „
Тодор П. Грайов „ „ „ „ 1873—1874 „


Горепоказаните учители и помощници получавали всеки според силите си, а именно от 1000 до 3000 гроша годишна заплата.

От 1874 година нататък били условени за учители и учителки редица енергични просветители: Никола Живков, родом от Търново за главен учител, с 6000 гроша годишна заплата.

Филип Симидов, родом тоже от В. Търново, за класен учител с 5000 гроша годишна заплата. Той бил роден на 25 май 1852 година близък другар на Стефан Стамболов, заклет, още като ученик в Търново, в революционното дело лично от великия апостол Васил Левски и помощник на Стоян Заимов в апостолската му служба във Врачанския окръг. Симидов е заминал за Солун през 1873 год., и в споразумение с дедо Цанков от Цариград той е получил покана от Велес да заеме учителското место в града.

В неговите автобиографични бележки върху учителствуването му във Велес срещаме следното :

„Във Велес заварих сръбски учители и влашка пропаганда. С помощта на гражданите българи успех да прогоним и сръбския и влашкия учители (Антон Драндар тогаз беше във Велес, току що си бе дошъл от Виена). Вдигнаха се куцовласите (36 къщи) и завзеха горе на баира едната българска църква, на левия брег на р. Вардар. Веднага разпуснах децата, като им казах да кажат на бащите си, да тичат горе при черквата, защото власите я превзеха. Ний учителите ударихме черковните клепала и скоро народа (жени и мъже) се събра от целия град при черквата. Власите упорствуваха, стана схватка, един куцовлах извади един шиш от бастуна си и промуши един българин, който умре веднага, кипна народа и полетя да избие всички куцовласи, но жандарми дойдоха, взеха убиеца, изгониха куцовласите и се избави черквата.

„От тогаз каймакамина ме взе на око, искал от владиката Дамаскина (български) сведения кой съм, от къде съм и пр. и ме привика на обяснение — пусна ме и пак си почнах работата в училището.

„Една вечер бидох нападнат в училището (дето спех сам с един слуга — Коцето), но като дадох десетина истрели с пушката си, дойдоха жандарми и ме откараха в затвора. Сутринта, ме изкараха пред каймакамина, пак запитвания, обясних му защо съм гърмял и ме пусна. Един ден, като преподавах на децата, вдигнаха ме двама жандарми от училището и право в затвора и право при катилите (убийците). Написах си сам прошението на турски до каймакамина и го питах защо съм затворен и то при убийците. Отговор нема! Децата ми носиха ядене в затвора. След месец разбрах защо съм затворен. Каймакамина лют фанатик в турцизма, като гледаше, че събуждаме българщината усилно чрез сказки в черквите,

32
в събрания в училищата, чрез театрални представления и пр., и като гледаше, че обучавам децата на гимнастика, игри в надбягвания, в надхвърляне камък и пр., а при това и помирисал, че се събирали нощя неколцина на гуляй (а то беше събрание на бунтовния комитет. — Пръв бунтовен комитет в Македония се основа във Велес от мене в 1873—74 година),— всичко това го карало да бесней и ми се заканвал, че нищо не можеше да улови за факт да ме затвори. Тогаз той прибегнал до лукавщина като известил владиката Дамаскина да му даде такрир (репорт), че не гарантира за мене като учител, пратен от екзархията и пр. — На основание на този рапорт ме и затвори. Сретнах владиката (виках го да ме изповяда в затвора като „болен” уж) и му казах, че както глупаво е направил да ме затворят, тъй умно ще стори пред Екзархията да ме пуснат, защото ако ме проводят в заточение, както се заканва каймакама, аз нема да отида сам, а заедно с него, (владиката). Тъй го заплаших с едно негово писмо у мене. След три месеци по заповед от Цариград каймакамина ме извика и ми съобщи, че съм свободен, но люто ми се закани, че в три дни ако не се махна от Велес, той ще ме очисти (бен сени сокак орта-сънда геберти режем — аз ще туря да те убият на сред улицата). Не ме остави да дам изпит на децата. След три дни една вечер, бидох нападнат на улицата (като си отивах в тъмно) но ножа на убиеца разпра панталоните ми и джеба на жилетката като одраска кожата на корема ми и втори удар не му дадох да направи, защото с един удар го повалих на земята и изчезнах. Тъй не умрях. Махнах се от Велес и дойдох в гр. Рахово (при Дунава), дето станах учител в Бела Слатина”.


К. Папучев, родом от Сливен, учител на турски език с 3000 гроша годишна заплата.

Александър Онче Драндаров, родом от Велес, за класен учител с 5000 гроша годишна заплата.

Тана Коларова Шивачева, родена в Стара Загора, за главна учителка с 5000 гроша годишна заплата.

Луй Вуйткович, поляк, за учител по френски язик с 5000 гроша годишна заплата.

И за помощници: Хр. Бояджиев, родом от Казанлък, с 3000 гроша годишна заплата, и Пандо Белев, родом от Велес с 2000 гроша годишна заплата. Последният бил командирован да учителствува в Башино-село. Всички тия учители и помощници престояли по две-три години в училищата.

А за допълнение на женските училища, били условени, като учителки и техни помощници следните лица:

Стоянка (Сава) Дудикова, която в последствие се оженила за В. Поповича, е учителствувала от 1872—1874 година с 3000 и 4000 гроша годишна заплата.

Баба Неделка Петкова, родом от Сопот и дъщеря й Славка Петкова, учителствували в двете училища от 1872 до 1874 година т. е. две години с 6000 гроша годишна заплата за двете. [26]

Сута Танева — Чоджукот, родом от Велес, която била

33

помощница учителка, през 1872 и 1873 година с 2000 гроша годишна заплата.

Зафирка Славова, родом от Стара-Загора (внучка на бившата учителка Зюбюла Петрова, учителствувала от 1872 година до 1874 година с по 3003 гроша годишна заплата.

През това време съставено било и едно дружество, за отваряне училища по селата и подпомагание на отворените селски такива. То се управлявало от едно особено настоятелство, което още в първата година на своята дейност е отворило училища в Башино-село, в Богомила, в Чичово и в други села.

Споменатата по-горе група учители били млади хора, свободни, пеели в черковен хор и давали театрални представления в големия салон на главното училище, гдето присъствували и най-главните от турските власти, и при стечение на много народ, който оставал особено доволен. Учителите били много буйни, гуляели нощно време с други младежи, та освен че пеели бунтовнически, забранени песни, но и гърмели с пушки и пищови, та тревожили полицията, с което задавали грижи на първенците, за да ги оправдават пред властите. Това революционно брожение от ден на ден ставало по-силно, та приличало като че ли Велес е избран за 5-й или 6-й революционен окръг на българските комитети. Скоро, обаче, избухна Босно-Херцеговинското възстание и явиха се други политически тъмни облаци по небосклона, та турските власти удесеторили вниманието си върху младите хора, с революционен дух, които били принудени да се разпилеят и да изчезнат временно от революционната сцена.

Тогава се намерил сгоден за времето главен учител, Пенчо Маринов, родом от Стара-Загора, който учителствувал от началото на 1876 до краят на 1878 година с по 5000 гроша годишна заплата. Той е бил тих, скромен и с мълчалив характер человек. Благодарение на него велешките училища прокараха ония усилни и опасни през войната (Руско-Турска) години без голямо сътресение и без човешки жертви, а само със затвори, давание рушвети и бегание на младите зад граница.

Подир войната обществените дела във Велес претърпели тежък кризис. Причините за това били първо голямото осиромашаване на народа, и второто, изселванието на интелегенцията. [27]

В късо време един голем брой велешани от най-добрата класа на града се изселил в България. И тъй за Велес настанали тежки времена. От прежната търговия останала само сенка, а от интелегенцията нито сенка. Най-напред училищата усетили кризата. Общината осиромашела и нямала от где да плаща на учителите. Църквите не могли вече да събират пари. Требвало да се разхвърля училищен данък на гражданите, а те били съвсем сиромаси. Един-два опита се указали твърде несполучливи. Лицата, които стоели на чело на обществените работи, се мъчели и незнаели що да направят. Некой предлагали да се затворят класовете и да останат само отделенията; но мнозина възтанили против това и класовете не се затворили; но затова пък заплатите на учителите намалили до минимум. Глав-

34

ният учител требвало да получава не повече от 35 лири годишно, а заплатата на некой учители от отделенията не надминавали 6—8 лири.

Числото на учениците твърде намалило. Нямало половина от учениците, отколкото до войната. Родителите търсели на децата си каква годе работа, за да изкарват поминъка си.

Обаче, от 1888 година работите на града почнали постепенно да се поправят. С успешното обработвание на афиона, населението малко се посъвзело. Това се отразило много добре и на общинските работи. В едно събрание през 1889 година, гражданите събрали помежду си волни помощи 50 лири. През 1890 година се събрали двойно повече волни помощи от миналата година.

И през 1890/91 учебна година, последната година от разглеждания период, училищата във Велес били поставени вече доста добре, във всеко отношение, сравнително с другите македонски общински училища.

Така в двете части на града е имало по едно първоначално училище. В Бързорек, мъжкото и женско първоначални училища били смесени и се помещавали в долния етаж на новото големо здание. Училището било посветено на Св. Георгия. В Западната страна мъжкото първоначално училище било отделено от женското, и било посветено на Св. Кирил и Методия. А трикласното училище се помещавало в горния етаж на Бързоречкото училищно здание в което момичетата и момчетата били смесени.

Имаме на лице две таблици, които нагледно ни показват числото и разпределението на учениците в първоначалните училища и трикласното за през тази учебна година [28]:

35

От тази сравнителна таблица става явно, че интересът към образование по една установена системност всека година все повече и повече се е усилвал, до дето е обхванал всички слоеве на града. Този всестранен успех на учебното дело в града Велес още от най-ранни години се дължи на големата материална и морална подкрепа, която се давала от страна на гражданите. Последните по-късно дори са се организирали в една българска община, която действително е изиграла грамадна роля в живота на града и околията, поради което българския колорит във всеко отношение и за всякога остава непокътнат. [29]

Тази българска община се състояла от 12 души, които всека година се избирали от народа. При общината имало училищна комисия, състояща се от 6 души, която се грижила за училищата в селата. Тая комисия е успела през 1891 година да отвори нови 6—7 селски училища. Също тъй е имало училищно настоятелство което се е грижело за градските училища. То заедно с председателя на общината, назначавало учителите, грижило се за помещенията и за всичко, що се касаело до училищата.

Общината имала под своя надзор освен двете градски църкви, още 4 монастира, които се намирали в епархията. За тия монастири общината назначавала всека година по един настоятел, който държал редовно сметки за приходите и разходите. Една малка част от монастирските приходи взимала Велешката община за градското трикласно училище. Освен тези грижи общината разглеждала всички спорове от духовно естество между българите. Нейните решения се уважавали от населението. Спрямо правителствените власти в последните години, общината е успяла да се постави много добре. Наистина, тя не е могла да завземе онова положение, което е имала цели 50 години почти до 1875 година, но сравнително тя е имала голем успех. И това прави само чест на тогавашните велешки граждани.

През това време приходите на общината са били: [30]

1) От вули. За всеко позволение за свадба се е взимало известна такса.
37
2) От монастирите. Четиритех монастири давали около 10,000 гроша на общината а повече не са могли да дадат, понеже много са западнали, тъй като населението около тех осиромашело и не е могло да жертвува, както е било едно време.

3) От завещание. Във Велес се е осветил един прекрасен обичай да завещава всеки българин преди смъртта си по нещо за училищата. Отначало само по-богатите са правили подобни завещания, но по-късно този обичай станал всеобщ. Най-големата сиротица в града имала приготвена поне една бела меджидия, която стояла вързана в един възел на дъното на сандъка. Когато свещеника отивал да даде святите тайнства на болната, тя ако не могла да говори, посочила му сандъка и дедо поп и роднините знаели, че там има некоя жълтичка, спестена за да се поднесе в предсмъртния час на олтаря на науката. В една особена книга, която свещеника носил със себе си при пречистяването на болния, се записва името на подарителя и количеството на подаръка. В една особена недъля правела се литургия за успокоение душите на всички, които са подарили нещо на училищата, като се споменават имената им.

4) От училищен данък. Във вид на волни помощи всеки възрастен велешанин е бил длъжен да внесе по некоя пара за училището. Този данък е бил от 1/2 бела меджидия до 2 лири на богата къща. Но само 5—6 къщи плащали от 5 до 10 лири годишно.

5) От българските църкви. Този приход, обаче, никак не влизал в касата на общината. Той си имал особено назначение. Двете градски църкви давали месечно по 320 оки брашно и по 200 гроша на бедните от техните енории. Освен това епитропите им се грижели за поправките на училищата и за отоплението.


Всичкия общински приходи с мъка достигнали цифрата 500 лири. Това ни показва, че при най-добрата воля на българите във Велес когато сиромашията е била много голема, не могли да се съберат достатъчно пари, за да се посрещат както требва общинските нужди. Едно време приходите на тая община са надминавали 1500 лири, дори достигнали са и до 2000 лири.

От тия пари 400 лири отивали само за заплата на градските учители и учителки, 44 лири се плащали на 4 слуги, които служели в училището, 8 лири на председателя на общината, 30 лири — на секретаря на общината, а с останалите се посръщали разни градски нужди. Ако в края на годината се окажело недоимък, което често ставало, гражданите се мъчели да го покрият с волни помощи.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


22. К. — цит. съч. стр. 572.

23. Георги Милетич (според „К” стр. 573—4), се е родил през 1837 год. в селото Мошорин, което се намира в южна Унгария, близо до град Тител. Първоначалното си образование е получил в Тител, а след това свършил реално немско училище в Митровица. Като искал да се избави от воената служба, младия Милетич избегал из Австрия в 1858 г. и през Босна с един предприемач отишел в Африка, гдето неколко време работил при разкопванието на Суеския канал. След това дошел в Цариград гдето се запознал с бившия Велешки владика Авксентия и по препоръката му дошел във Велес и се условил за главен учител. Той се оженил във Велес през 1860 г., за Евка х. Поп Даова. Учителствувал последователно: 3 год. в Щип, гдето оставил както и във Велес добри възпоменания; 1 год. във Видин, но бил преследван от гръцкия владика; 3 години в Кукуш гдето имал за другар Г. Шапкарова. Като се условил за учител във Вашота, а се намирал в Струмица, дошел Солунския Валия Якиф Паша, дето владиката го наклеветил, че имал сношения с бунтовнически чети, що минавали Дунава. Валията заповедал да арестуват Ватошкия учител, като опасен за държавата. Милетич бил вързан и конвоиран през Велес в Битоля, гдето стоял затворен от Иванов ден до Георговден 1862 год. За него се застъпили некои влиятелни велешани, а най вече Димко Паша. Съдилището го освободило с условие, че не може да живее в друго место освен във Велес и не може да учителствува без особено разрешение. Във Велес в 1870 година пак бил условен за учител, но при дохожданието в града на Битолския Мутесарифин, бил принуден да напусне учителството. Тогава се почнало направата на железницата Солун—Велес—Скопие, гдето се условил като драгаринин на компанията и работил между Велес и Скопие до 1873 година. Сетне заминал за София, гдето служил при работенето на линията София— Кюстендил до началото на Сръбско-Турската война. По късно Милетич заминал за Ромъния, гдето постъпил в четата на Панайот Хитова и изпълнявал службата на секретар. С тая чета той е бил на Чипровския балкан, участвувал и в сражението на Корито и пр. Подир отварянето на Руско-Турската война, преминал и в редоветъ на руските войски, гдето служил в Червения кръст до края на войната. Подир освобождението е заемал разни длъжности в България, дето и се поминал.

И тъй тоя добър работник в продължение на 12 години изпълнявал трудната учителска длъжност в Македония, с уважение и любов към езика и народността на местното население и когато в ново време се появиха сръбските претенции за тая страна, той ги е посрещнал испърво с очудване, а после с негодувание.