Н. Темчев.
Пловдив, 1 април 1930 г.
Загоричани е разположено на южните поли на Върбица-планина, разклонението на Вич. То е заградено от към изток и запад с разклонения на Върбица, а от към юг е отворено, та целия ден е изложено на слънце. Околните планини са почти всички залесени с дъбов и буков лес. Водата му е изобилна и лека. Запазено от северните и с.-източните ветрове, макар да е на височина 890 метра над морското равнище, Загоричани се радва на здравословен климат.
Загоричани е старо българско селище. Първите родове, които са турили основата на Загоричени, според преданието, са дошли от север, и когато стигнали до върха на Върбица, отърколили са от там едно решето, което се спряло на онова место, дето сега е разположено селото. Но дали на. същото место са намерили друго по старо селище, това преданието не казва. От топонимията на околните местности се вижда, че на север от сегашното село Загоричани целата местност носи названието „Селища”, Допуска се, че старите жители на тия селища, били принудени да ги напуснат при идването на горните родове. Кога е станало заселване и изселване не може с положителност да се каже. Но тия новодошли родове, на които главното занятие е било ското-въдство и лов, изглежда че се ползували с нъкакво привилегировано положение в държавата. И, наистина, през време на турското владичество жителите на Загоричани не са плащали никакъв данък на спахиите. Имали са право-да се оплакват направо на султана, ако некой спахия или аянин от Костур се опитвал да ги обезпокоява. Докато всички околни селища са били чифлици на турските бейове, Загоричани е живело самостоятелно, почти независимо от местната турска власт. Според преданието, Загоричани е било посветено на джамията „Султан Ахмед” в Цариград, където е плащало ежегодно даждие само неколко оки зейтин. Когато костурските спахии заселили в Загоричани турци-коняри, дошли от Азия, и дори им съградили джамия (мечето), селото се оплакало направо на султана в Цариград чрез специален пратеник куриер, който носел особени знаци. Турците заселници били изгонени от
6
Загоричани и се пръснали по околните села. Преданието още казва, че борбата с бейовете е била упорита и продължителна, но винаги се е свършвала в полза на Загоричани. Най-после е било заповедано със султански ферман: бейовете не само да не обезпокояват жителите на Загоричани, но и да не смеят да минат през него, качени на кон.
Когато се уголемило селото и препитанието на жителите станало мъчно, поради недостатъчната обработваема площ, голема част от мъжкото население е тръгнало по печалба; главно в Цариград, дето се е занимавало с продажба на млеко и преизвежданите от него млечни продукти.
С въвеждането на общите закони в Турция (низам) всички привилегии, дадени на некои от христианските жители в империята, са били премахнати, и Загоричени е било подчинено на низама. След това то се е сметало за първо и най-податно село в Костурската кааза.
Като селище, на което жителите се ползували с привилегии, Загоричани е било в слаби връзки с Костурската митрополия. Но след въвеждане на низама костурските гръцки митрополити се възползували да стегнат духовните връзки с християните на това селище. Поради материалните облаги гръцките митрополити са били най-внимателни към жителите на загоричани и винаги обиколките си по епархията започвали от него.
В началото на втората половина от миналия вък Загоричани издигна монументален храм, посветен на св. Богородица. Ръководители на постройката са били цариградски архитекти. Постройката на тоя храм е траяла цели три години. Днес тя буди удивление на всеки посетител. Преди постройката на черквата е била издигната великолепна училищна сграда, в която младежта се е учила от елинисти учители.
По това време движението за освобождение от гръцката духовна власт на Фенер бе обхванало всички области, населени с българи. Центърът на борбата бе Цариград. Тая борба се пренесе и в Загоричани, където през 1869 г. елинисткото ученне се замени с българско от учителя Георги Динков—Динката — интелигентен българин с висше образование, от с. Дражиново, Воденско. Три години след това населението на Загоричани бе съобщило на гръцкия митрополит в Костур, Никифор, че не го признава за свой духовен глава, като го предупреждавало да не идва в селото на Коледа за да служи в черквата. Митрополит Никифор, въпреки това, отишъл в селото, влезъл в черквата и се качил на владишкия трон. Една депутация от неколко души първенци го поканили да напусне черквата. Владиката настоявал и даже молил да извърши служ-
7
бата и същевременно влезъл в олтаря, където заповeдал на свещениците да го облекат в владищките одежди. Но от вън певците вместо да пеят „достоин”, както е наредено, извикали „недостоин” (анаксиос), а заедно с тех и народът и поради това службата не можала да се състои. Никифор проклел населението, напуснал черквата и веднага заминал за Костур, където предал на властите по списък всички първенци като бунтовници против установения държавен строй. Възбудило се дело, което се водило и разкарвало с години първенците от Загоричени до Костур и обратно.
Но настъпили беха критически времена за българското племе: възтанието в Средногорието, кланетата на турците, руско-турската война, та борбата с гръцкото духовенство беше поутихнала, за да се започне по-усилено в началото на 80 те години. Закритото българско училище в Загоричани на ново е било отворено и сега вече с двама учители. Открива се и девическо училище с две учителки. За да задушат тоя национален подем на българите, на помощ на Костурските гръцки владици се притекли разните гръцки силогоси, на които главната прицелна точка е било Загоричани. Макар и да си служели и с най-осъдителни средства, усилията на тия силогоси да сломят съпротивата на българите, оставали напразни.
Дойде и Илинденското възстание срещу политическия гнет на Турската държава. Загоричани взе най-живо участие във възтанието. Този повод бе добре дошъл за Костурския гръцки митрополит Каравангели, които заедно с командуващия турските войски Етхем паша разпореди от Клисура да се срини от основи най-напред Загоричани, след него другите ненавистни на владиката български села. И тъй на 15 август 1903 година редовни турски войски слезнали от Клисура и цели седмици опожарявали и ограбвали Загоричани до като от 600-те хубави двуетажни къщи не останала ни една, като същевременно и изклали и 40 души старци и недъгави жени, които немогли да напустнат селото заедно с избягалото население.
Материялно Загоричани бе съсипано, но духа на неговото население не бе сломен, Това аз сам констатирах при обиколката, която направих, непосредствено след възстанието. През пролетта 1904 г. населението се завърна и издигна времени постройки до спожарените такива.
Стреснати от възстанието на българското население в Югозападно Македония, Гърците от свободното кралство се заеха с изпращани от там банди да спрат освободителното движение на българите. Но тези гръцки банди, нахлули от Гърция, не можеха да намерят никъде прием между българското население в опустошената област, а се дви-
8
жеха само по нейната периферия. На много места, населението бе принудено да се бори с оръжие и да отблъсва техните набези. Нападенията са ставали по нареждането и със съдействието на гръцките владици и силогоси, па, допуска се, и с мълчаливото съгласие на турските власти. Такъва е и нападението на Загорчани, извършено на 25. март (с. с.) 1905 година от съединените гръцки банди под предводителството на капитан Вардас, офицер от редовната гръцка армия.
Тогава аз живеех в Битоля, а родителите ми в Загоричани. Още същия ден (25 Март) из града почна да се носи упорит слух, че в Загоричани, Костурско, е станало нещо страшно. Вероятно, тоя слух е бил пуснат от средите на гръцката митрополия в Битоля, дето сигурно са били посветени предварително за готвещего се клане в Загоричани.
Злодеянието, което гръцките банди извършиха в Загоричани щеше да остане недостатъчно осввтлено, или пък съвсем преиначено, ако една европейска комисия не направеше анкета на самото место. А това се дължи главно на доблестния българин Атанас Коков от с. Бобища, Костурско, който с риск на живота, предрешен като турчин, пристигна в Битоля на 26 март вечерта и на 27 същи, неделя, аз го заведох в българското агенство, за да разкаже всичко онова, което бе разказал и на мен. Г-н А. Тошев, тогавашен агент на България в Битоля, след като изслуша разказаното от Кокова, изпрати до представителите на великите сили в Битоля циркулярна нота със следното съдържание:
„Селяни, пристигнали от Костурско, съобщават, че на 25 март т. г. една многобройна гръцка банда нападна селото Загоричани, извърши клане на жителите му и опожари къщите. Жителите от околните села, изплашени, напуснали къщи и имот и избегали по планините”.
Представителите на Австрия и Русия, щом получили нотата, явили се пред валията и му поискали подробности върху събитието. Валията отначало се престорил, че не знае нищо, но отпосле прибавил, че наистина, получил телеграма от костурския каймакамин, но съдържанието й било толкова забъркано, че не можал да разбере, какво точно е станало. По искане на представителите на Австрия и Русия, валията е наредил да се доведе при него пристигналия от с. Бобища българин Атанас Коков. Последният в присътствието на двамата консули е разказал на валията всичко, което бе казал и в бълг. агентство. Тогава двамата консули, които същевременно беха и представители на цивилните агенти в Македония, заявили на валията, че на другия ден понеделник, 28 март, заминават за Загоричани, за
9
да анкетират страшната случка. Същевременно полковник Албера, началник на жандармерията в Битолския санджак, подал къса телеграма до италиянския жанд. офицер в Костур, капитан Манера, с думите: „идваме”. Тая телеграма бе много важна, защото капитан Манера е разбрал, че ще заминава анкетна комисия, та не допуснал да се погребат убитите, което настоятелно се искало от турската власти.
На другия ден, 28 март, пишещият тие редове едвам си пробих път през натрупалата се тълпа, за да излаза на перона на Битолската гара, от дето се готвеше да замине анкетната комисия. Тук аз подадох една препоръчителна карта на австрийския консул, който изяви съгласието си да замина и аз за Загоричани заедно с комисията. Тогава аз и Ат. Коков се качихме на влака. Към двамата консули, руският г. Кал, и австрийският, г- Прохаска, се присъединиха полковник Албера, един турски жандарм, полковник и един щабен офицер от III армейски корпус. На гара Лерин към комисията се присъедини и италиянския жанд. офицер, майор Гастолди. Едно кавалерийско отделение придружи комисията от гара Суровичово до Загоричани. Къмъ 3 1/2 часът сл. об., когато комисията мина местността „Жълта шума”''и пред очите й се показа Загоричани, разнесе се един оглушителен ек от човешки гласове. Това бе жив протест на Загоричани срещу безчовечното деяние на гръцките банди. В него ясно можеше да се различи: „елате, господа, да видите с очите си, на какви варварски прийоми са способни гърците, за да задушат едно движение за национална свобода и човешки права”.
Ето сме вече и до самото Загоричани. Консулите слязоха от конете и тръгнаха пеша. Пред очите им са първите жертви: кметът на Загоричани и неговата дъщеря. И на двамата телата беха обезобразени, по нататък лежаха други убити, трети, четвърти и т. н. т. до вечерта двамата консули заедно със своите драгомани обиколиха всички 62-ма убити и 6 души ранени. Между убитите беше и моя стар баща, за което консулите ми изказаха своите дълбоки съболезнования. Но най покъртителна картина представляваха 17-те души убити, изложени в църковния двор. Тук се виждаха убити, на които очите беха избодени, разпорени гърди, разсечени ръце и нозе, пръснати мозъци. При тая картина полковник Албера се изправи пред двамата консули с думите: „като офицер от италиянската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с такава префинена жестокост не съм видел до сега и не-
10
намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието”.
Вечерта живите останали мъже заедно с единия свещеник направиха писмено изложение-протест и на другия ден го връчиха на представителите на двете велики европейски сили.
Слухът за пристигането на европейска анкетна комисия. в Загоричани още същия ден се бе разнесъл по всички околни села, та на другия ден се стече почти целото население от тия села в Загоричани, за да се присъедини към неговия протест пред великите сили. И, наистина, когато комисията се готвеше да си замине, пътьт й на дълго разстояние от Загоричани бе задръстен от протестиращ народ. По покана на руския консул, г. Кал, аз помолих народа да се разотиде и остави свободно да си замине комисията, за да доложи, дето требва, това, което е констатирала.
В тоя изминат четвърт век станаха много големи и важни събития. Турците си отидоха от Македония. Съдбата е решила Загоричани да подпадне на ново не само под духовно, но и под политическо робство на най-заклетите си рагове. Половината от юначното му население се е изселило вече в България, Турция и Америка.
Пловдив, 1 април 1930 г.