4. ПЬОТЪР АНДРЕЕВИЧ ТОЛСТОЙ
(Превод — Даниела Жукова)
Пьотър Андреевич Толстой (1645—1729) е син на болярина Андрей Василиевич Толстой. От 1682 г. започва неговата кариера на висш придворен служител. През 1697 г. Пьотър Андреевич бил изпратен за две години в Италия, за да изучава морско дело. Там всъщност се запознава с европейската култура. В края на 1701 г. е назначен за посланик в Цариград. След завръщането си в Русия бил назначен в сената. От 1715 г. до 1719 г. той изпълнява важни дипломатически задачи в Дания, Англия и Прусия. За своите заслуги към държавата Толстой получил от императрица Екатерина II титлата граф.
В качеството си на руски посланик в Цариград Пьотър Андреевич изпраща до цар Петър I подробен отговор на въпросите, съдържащи се в инструкцията, връчена му при отпътуването му в Турция. С голяма отговорност и задълбоченост Толстой разкрива в своя доклад състоянието на Турската империя, дава подробни сведения за финансите ѝ, за военната ѝ организация и за дипломацията ѝ. Той описва много точно процесите на разложение, които започват още от средата на XVII в. и които довеждат до бърз упадък на турската военна мощ. Бидейки голям политик и дипломат, Толстой е доловил надеждата на поробеното славянско население, че освобождението му ще дойде от Русия, и същевременно страха на турците, че русите ще сложат край на тяхното господство на Балканския полуостров. Естествено е да предположим, че по-голямата част от изложението е плод на личните наблюдения на автора, но не е изключено някои неща да са взаимствувани от книги или разкази. Независимо от това едно задълбочено и, разбира се, предпазливо (поради някои грешки и неточности) изучаване на този документ може да обогати нашите представи за турския политически ред
23
по онова време, за взаимоотношенията между Русия и Турция, за положението на поробените християнски народи. На този важен документ пръв обърнал внимание руският учен Н. П. Павлов—Силвански, а пръв го публикувал Ал. Сергеев през 1914 г.
ПОЛОЖЕНИЕТО НА ТУРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ 1703 ГОДИНА, ОПИСАНО ОТ ГРАФ П. А. ТОЛСТОЙ
1703 г.
Съчинението на граф П. А. Толстой се разделя на 16 глави, обхващащи всички важни страни от държавния ред на Турция през 1703 г. Някои от тях представляват особен интерес за нас, тъй като разкриват положението на поробеното християнско население.
[...] От деня на моето пристигане в турската държава и до днес се трудих с истинско усърдие, доколкото умът ми стигаше, и с голямо опасение, защото никой не бива да научи, и доколко с божията помощ смогвах до нещо да се докосна и в нещо да се вгледам, описах го в горепосочената статия. А ако ли, всемилостиви господарю, поради бедността на моя ум и поради всякакви трудности и пречки твоята господарска воля не съм изпълнил добре или за нещо не съм могъл да се досетя, за него, като падам със сълзи на очи в подножието на превисочайшия твой престол, моля с премъдрото и милосърдно твое монаршеско разбиране да ми простиш и всичкото това мое дело поверявам на твоята господарска премъдрост и милосърдна воля, понеже твоето господарско сърце е в ръцете божии, а бог твори, каквото пожелае.
И като ти известявам това и покорно на теб, всемилостиви господарю, донасям и като моля от преблажения господ бог за Ваше царско величество здраве и благоденствено царуване с умножаване на всякакви блага, прекланяйки се пред светлите Ви нозе и целувайки ги, оставам всепокорен и последен роб. твой
Пьотър Толстой
ОПИСАНИЕ ПО ПЪРВА ГЛАВА
Положението на турския народ, всъщност горд, величав и славолюбив, най-вече се въздига от това, че по
25
време на кървави войни няма и не желае да има съюз за помощ. (Турците) единствено със заобикалящите ги християни и с народите от другите вери постъпват жестоко и толкова са неумолими, че от нищо не могат да бъдат победени, нито от заплахите и сълзите на противника си, нито от молбите на своите поданици. Въобразяват си, че са непоклатими и от гордост, даже и когато е нужно, много рядко отстъпват и са твърде лукави и безсрамни, та противоположно на християните и лукавството имат за похвала. Но турският народ е склонен и към междуособен държавен смут. По природа е опърничав и се смята за свободолюбив, поради което и височайшите му особи проявяват към подлия си народ ласкателство и разположение не толкова от обич, колкото от страх от бунт и ако трябва да го усмирят и да го поставят в пълно покорство, властвуващите не могат да го направят. При това турският народ е и неблагодарен и има обичай такъв: когато с някого има работа (от някого има интерес), него обича и ласкае, а след като получи това, което желае, вместо благодарност го пренебрегва и се озлобява срещу му. Този обичай на турците е известен от това, което преди много време са причинили на патриарха константинополски Партений [1] и на областния воевода Василий. Скалъпвайки лъжливи доноси, са писали често до Москва, представяйки се за доброжелатели на християнския цар, а всъщност желаейки добро само на себе си. Повярвали в Москва на тези им писания и възвърнали на турците Азов от московската държава. Но за тази тяхна добрина турците ги възнаградили с достойно въздаяние: патриарх Партений удавили в морето, удряйки го преди това по главата с тояга като добиче, а областния воевода Василий пратили в Едикула и бил затворен там няколко години като пес.
Турският народ е войнствен и склонен (както погоре казах) към държавен смут и бунт, обаче без съвета на своите духовници не би извършил нищо. Под водачеството на духовната си управа може да причини смут голям в своята империя, защото ако пожелаят духовниците да настъпи междуособица, изнамират за това закони. Ако подобно дело се допуска да се извърши, както народът желае, казват му, че уж по закон може да се свали султанът или да се избият областните
26
управители. Това ясно се видя в последния турски бунт в унгарските земи през 1687 [2], когато се отрекоха от бащата на сегашния султан, именуван султан Мохамед, и това се извърши по подбуди на духовните сановнищи, защото духовниците по онова време за някои неща не бяха доволни от султана.
Народът турски е трезвен и откъм пиянство въздържан, честните хора имат пиянството за грях голям и срам. Простият народ се въздържа да пие поради страх от властта, защото за пиянство наказват без милост, поради това и питиетата, които имат опияняваща сила, не се употребяват.
Поданиците си гърци турците държат в голямо подтисничество и такъв страх са насадили в тях, че гърците дори и в мислите си не смеят да недоволствуват. Забранено им е да имат оръжие, а наскоро им забраниха и дрехи като на турците да носят, за да бъдат турците от всички други най-знатни, затова им разпоредиха да носят грозни дрехи, които да подчертават смирението им.
А другите християнски народи, техни поданици: сърби, мутияни, власи, араби и прочие, освен че търпят подтисничеството и злобата им, плащат и непосилни данъци (понеже отникъде никаква подкрепа нямат), обаче от свирепостта им се ужасяват и биха могли да се опълчат срещу тях, ако биха усетили отнейде християнска помощ, както унгарците направиха с помощта на цезаря римски [3].
Първите и най-главни в управата им се почитат като важни особи. Пръв управник и блюстител на реда в държавата им е великият везир, по волята му се уреждат най-важните държавни дела, защото върши каквото пожелае и никой в нищо не му пречи освен султана, който обаче малко се интересува от него, а живее в спокойствие и забавления, считайки, че везирът нарежда всичко правилно.
Обаче великите държавни и дипломатически дела везирът не върши без волята султанска, тъй също и първите министри, управителите на провинции, еничарския ага и кага юбей [4], т. е. наместника на еничарския ага, и други подобни на тях везирът не може да смени или да прати в немилост, без да съобщи на султана. Другите дребни граждански и офицерски чинове обаче
27
сменя по своя воля. Казаскерите [5] подменят съдиите в градовете из цялата отоманска държава, от време на време везирът им възлага дела по свое усмотрение, а ако по желание везирско или по своя воля султанът благоволи да смени някого от горепосочените чинове — от сераскерите или еничарския ага и прочие такива, указът бива писан не от някой друг, а задължително от региз ефенди [6], за да не се знае от никого предварително, обаче никой не може да получи никакъв чив без знанието на везира. Султанът и везирът имат обичай, ако удостоят със служба някого и му поверят работа, да не го надзирават много, имайки вяра, че всички министри правилно си гледат работата. Ако обаче някой бъде изобличен публично в противно на закона деяние, той бива екзекутиран или наказан съразмерно' с извършеното, но навсякъде господствува рушветчийството и правосъдието се подтиска с рушвети.
За делата, които по устав не могат да вършат, министрите докладват на везира, защото, освен него на султана никой за нищо не може да докладва. Везирът съобщава на султана за големите работи, а другите, които се отнасят до управлението на държавата, решава и върши и без да го уведомява, защото има такъв обичай султанът чрез везирското, държавно управление и чрез труда му да се предпазва от всякакви досаждания. А ако някой дръзне да предаде на султана прошение за нещо си, то се препраща за разрешение от везира.
В своята държава везирът и всичките министри управляват по стар обичай, предаден им от бащите, а за умножаване на печалбите малко се грижат, запазвайки непокътнато старото законоположение, като разчитат на многото пари, събирани за малко време от християните, намиращи се под тяхно робство; защото без милост и пощада ги гнетят с данъци, а най-вече тия, които живеят близо до градовете Константинопол и Андрианопол. На другите християни, свои поданици, на гърците, арабите и други, които живеят в Ерусалим, Египет, Македония, Александрия Сирска и край Кайро и Вавилон, определят по-леки данъци, опасявайки се от съпротивата, им.
Везирът, който беше (поставен), след смъртта на предишния везир Али Шан Хюсеин паша [7] и се именуваше
28
Талтабан и който вече е свален, беше неполитична личност и повече се представяше за усърден в службата. В тази длъжност бе въведен от мюфтията, защото в отоманската държава той е глава на духовенството и сега нито една работа без негово знание не може да стане. Сегашният везир, който преди това е бил Региз ефенди, е човек твърде разумен и политичен, тъй като по време на сключването на мирните договори е общувал с всички християнски държавници и е свикнал на добра политика.
Мюфтията е твърде схватлив човек, всяка работа издълбоко познава с разума си и пред султана се ползува с твърде голямо доверие и власт. С него може да беседва насаме, защото седем години вече как е получил от султана власт, бидейки негов учител, и султанът пази от това време към него такава любов и вярност, че друг подобен край себе си няма: И този мюфтия си е събрал хазна несметна не само за себе си, а и за своите синове и за цялата своя фамилия, защото някои от синовете му са особено почитани. Първият му син е Кип ефенди [8] — началник на емирите, сиреч от ония, които са от рода Мохамедов, назначен е за учител в училището за децата на султана и е определен за бащиното си място — след смъртта му да стане мюфтия. Този човек е твърде алчен, събира си пари, защото е прекалено сребролюбив и може да се предположи, че цялата парична хазна на отоманската държава е събрана в тия особи, както в бащата, така и в сина, заринали се в купища складирани пари.
Турските законници роптаят срещу тях, но не могат да им се противят за нищо, защото малко разбират, а които са по-умни и биха могли да покажат разбирането си, нямат добър късмет — мюфтията и синът му са ги отстранили от Андрианопол. И тъй става ясно, че не може да се разруши с нищо делото мюфтиево и на децата му освен с народен метеж на въоръжени люде, но това в Андрианопол не може да стане поради малобройността на военните. По-скоро би могло да стане в Константинопол поради многобройността на тамошните жители, ето защо те не живеят там и странят от това място.
Предишните мюфтии не са се месили в политическите работи, оставяли са ги на везирите, а те са управлявали
29
духовните работи. Ако преди сегашния мюфтия се е случвало временно нещо такова, то е било рядко. Сегашният мюфтия се е съюзил с новия везир и с другите умни министри и заедно настъпват злобно срещу другите султански временни управници, които пребивават в двореца, например Селихтар [9], който носи султанския меч и сега се ползува с милостта на султана и има възможност да върши и добро, и зло. После Кьзлър ага [10], черен скопец, той е приближен на султана човек и се ползува с голяма милост. В султанския дворец пребивава също и кавалерът, наречен Браур Големия, церемониалмайстор, т. е. Капъчилар кехая [11] и тия особи са крайно близки със султана и с горепосочения Селихтар всичките са в съюз и обич, а също и в съюз срещу мюфтията и везира [...]
Турците имат и чин еничарски ага, той има голяма власт и се придържа и към едната, и към другата страна, т. е. везирската и селихтарската, обаче смятам, че скоро везирът Ще го лиши от службата му и ще назначи свой човек, какъвто му е угоден.
Има още кехая бей, наместник на еничарския ага, който има голяма власт над еничарските войски, но изглежда засега, че и него скоро ще сменят, че везирът Ще даде пехотните войски под властта на свой човек, който му е угоден.
Има чин, именуващ се тефтедар [12], който събира данъци от целия народ и отговаря за разходите, той може да замества първия министър. Сегашният тефтедар се е обкръжил с другари единомишленици и сборището им е от хора грабливи, които ограбвачт хазната народна и по тази причина тя се попълва слабо [...]
Народна мълва се носи сега, че се замисля война с венецианците (защото турците са им обидени за отнемането на морския излаз), и казват, че се доставя по малко морско снаряжение за Бяло море. Засега изглежда им е трудно да се захванат с каквато и да е война поради обедняване, а ако ли я започнат, тя ще бъде водена без пари, безсилна. Когато обаче започнат да се готвят за война, ще стане ясно по следните признаци:
Първо, ще се събират пари, което не може да стане тайно, защото когато има нужда от пари, грабят немилостиво и тиранично християнските си поданици.
30
По-скоро от шест-седем месеца не могат да се подготвят за война, защото излъчват от градовете паши с въоръжени хора и им поставят срок, в който да се явят на уреченото място. Този срок не може да бъде по-кратък от шест месеца, защото военните се държат разпръснати в различни места и е невъзможно да ги съберат бързо в едно място поради отдалечеността им. Ето защо дават умерен срок, за да могат всички да се съберат навреме, а ако ли някой не се яви на уреченото място в срок, жестоко го наказват. Ако започва война с християни, който с бързане пристигне на уреченото място преди срока, получава награда, а който не дойде, се обявява за нечестивец. Ако пък еничар не се яви по указа на война в поставения срок, наказват го с лишаване от чин и да плаща данък, както и останалите, и така се обезчестява, защото еничарите не плащат никакъв данък, но носят името си с чест. Заплата им се дава като на цариградските, андрианополските и всички еничари от другите градове, обаче и те порано от шест месеца не могат да се съберат на уреченото място. Еничарите от градовете се изпращат от управници, които се именуват сердари, а после от Константинопол от еничарския ага се изпращат началници със султански укази и те довеждат еничарите в уречените места.
Съществува и военна конница, наричана спахии, която също по-рано от шест месеца не може да се събере на уреченото място, защото тя получава от султана заплата, но турците имат обичай никъде да не държат готова войска в мирно време и ако замислят война, през октомври разпращат (вест) по местата, където властвуват, да се приготвят въоръжените хора и да идват в уреченото място и в уреченото време.
Така и за морска война флотата им се подготвя предварително, понеже в мирно време керванът им стои в Цариград, но не е готов за война и поради това им е необходимо предварително да се подготвят.
Но дори и да биха имали пари и готови кораби, пак не биха могли за пет месеца да ги изкарат от Цариград и затова може да се знае до месец предварително какво замислят.
Когато започнат да се готвят за война, без голяма принуда не ще могат това да сторят, а то не може да
31
става тайно или внезапно. Когато събират пари обаче, най-вече се разбира замисълът им, понеже става принудително и нечовешки.
С чуждите държави в политическите работи се държат гордо, но други разказват, а и в старите описания пише, че за разлика от предишните си обичаи започват да се държат по-внимателно. Доближават се до добрата политика, обаче в сърцата си носят дълбоко вкоренени стара злоба към християните и мерзка гордост и в близко време не могат да се променят към добро, понеже природата им ги влече към варварски постъпки, като злоба към християните, особено към гръцките закони [13]. Поради това към руския народ са много недоброжелателни и русите сочат за свои главни неприятели и никак не ги обичат. Страхът им от тях е по-голям, отколкото от всички други християнски народи, понеже в техните книги било писано, че държавата турска Ше бъде низвергната и властта душманска изкоренена от руския народ. Злобата им към руския народ най-вече се подклажда от надеждите на поданиците им християни — гърци и други народи, че избавлението от душманското иго ще дойде от страна на русите, защото са им единоверци.
ОПИСАНИЕ ПО ТРЕТА ГЛАВА
I-..] Руското царство почитат много, защото е всемогъщо, но смятат, че руският народ не е вещ във военното изкуство и се утешават с това, че (в Русия) то не е на такава висота, та да бъде заплаха за тяхната държава... Към това се прибавят още страхът и ужасът пред великото руско царство, понеже в тяхната държава има безчислено множество единоверни на руския народ християни. Въпреки че на един турчин се падат десет християни, намиращи се под робство, те са обладани от неописуем страх от бусурманите [14] и търпят от тях безброй беди, нападения и издевателства и дори не смеят да помислят за съпротива, както вече беше писано за това в първия раздел. Турците обаче винаги ги имат за свои вътрешни врагове и не вярват, че страхът ги е победил.
32
ОПИСАНИЕ ПО ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
[...] Не е възможно да се определят точно приходите, които се събират през цялата година в турската държава, защото доходите на цялата Османска империя се прехвърлят от едно място на друго. С общия сбор на доходите от данъчното облагане не разполагат дори и областните министри, защото те или не са вещи в тези работи, или са лениви и не искат да си създават затруднения, или умишлено не се залавят с това, за да могат свободно да разхищават и ограбват народната хазна.
И ако някой се грижи за доходите, това не са министрите, а самият султан.
До крайно обедняване не могат да стигнат, защото прибягват до грабителски събирания на пари от своите поданици християни и ако от разходите за заплатите може да се разбере какъв е годишният им приход от тях, ще напиша. . . Може би годишният паричен приход е 30 000 чувала, като всеки от тях съдържа по 5000 лева, и това се узнава от сметките, които води тефтедарят. Той е ковчежник на приходите от цялата страна, притежава голяма власт да събира пари, обаче за всяко нещо трябва да уведомява с писмо областния везир и всяко писмо да бъде потвърдено от властната везирска ръка. По такъв начин се въвежда ред както за доходите, така и за разходите, които се правят по нареждане на тефтедаря [...]
Освен това много владения са завещани със своите доходи на джамии и манастири, които се наричат медресета, и на лечебници, които се наричат марети [15], а и на други места, където се събират шейхове [16] и девризи [17], както ги наричат турците. Тези доходи са безчислени, понеже някога си по свое благоволение султанът им е дал (земите) и никой не може да им ги отнеме. Това начинание дори се разраства почти всяка година, понеже всеки султан, възкачвайки се на престола, ознаменува това събитие с милосърдие [...]
Съществува още непосилен паричен поземлен данък — десятък, а и други дребни тегоби. От поданиците си в Европа и Азия турците ежегодно събират данък и оброк, но приходите не са големи.
По отношение на събирането на доходи накратко може да се каже, че Турската империя не се управлява
33
добре и ако министрите не грабеха и бяха добросъвестни към това си задължение, можеха да имат по 100 000 чувала с пари, а това сега е невъзможно поради лошите управници. Голяма част от тези доходи отиват у църковните служители и това, което им е дадено, не може вече да им се отнеме.
ОПИСАНИЕ ПО ПЕТА ГЛАВА
Броят на въоръжените хора в Турската империя не може да се установи, защото казват, че в нея могат дд се изброят (много) еничарски стотни [18], но някои само така се именуват и се прикриват под това име, а война не знаят и не се намира ни малко, ни голямо селище, нито пък селце, където да няма еничари. Тези хора нямат заплата [19], само еничарско звание и покровителството на своя управник, който е избран и определен в това място за техен главатар, на когото са послушни. И така, бидейки послушни на своите офицери и началници, не ги е грижа за султана, ни за везира, нито пък за някой министър или управник, само гледат своите началници и без никаква съпротива им се подчиняват, като изпълняват всичко, каквото им е заповядано. Когато се издава указ за започване на война, най-напред се уведомява еничарският ага, който е глава на всички еничари със своя наместник, който се нарича кехая бей. Връчва им се указ, че султанът е разпоредил 30 000 или 40 000 еничари да се съберат в един полк и скоро след това те съобщават по всички области, та да могат техните капитани да дойдат и да им известят къде ще се събира големият брой еничари. Напролет им заповядват да отседнат в Константинопол, избират от тях капитани и онези, които са достойни за това, остават в полка, а останалите разпускат да вървят където поискат. Казват обаче, че през миналата година не са могли да задържат повече от 25 000, а ако биха имали пари, биха могли да съберат над 50 000. Това ще стане, когато имат пари, макар че заплатите на еничарите са твърде оскъдни, по стар обичай по 3 аспри на човек на ден, повече еничарът не може да получи (3 аспри струват московски пари 3 полушки [20]). Дават им и хранителни припаси по 2 хляба на ден. За всяка група
34
отпускат на ден по 7 оки месо, това е равно на 21 фунта [21], за което месо се изплаща от народната хазна по 3 аспри за ока, но това не е достатъчно дори за един еничар на ден. Обаче групата им, наречена камара, има доходи, събрани помежду им, с които постъпват така: ако умре еничар от групата и ако е богат и без наследници, имотът му се дава вместо на наследник — на групата [22]. Тези пари се разпределят между верните им хора за необходими неща, за разходи и за развлечения на групата, за краве масло, за жито и за други нужди — за талиги, за коне, които превозват покъщнината им (защото каруци не им дават), а самите те са длъжни да вървят пеш освен началниците. Над половината от тези еничари се захващат заради изхранването си с търговия, купуват и продават всичко, което им падне в ръцете, трупат печалби и когато дойде време да влязат в строя или в боеве, твърде скоро и усърдно се отзовават, както им е заповядано от началниците. Заплаща им се според стария обичай, но днес вече им плащат с увеличение и самите турци казват, че винаги имат на заплата готова войска 40 000 души еничари във всички области. На това обаче малко трябва да се вярва, тъй като не може да имат толкова готова платена войска, защото трябват много пари за изплащане на заплати на тази войска за всяка година, а престъпвайки старото горепосочено (положение) за еничарската заплата, се дава на еинчарите, които ще тръгват на война, предварително заплата и хранителни припаси за три срока. На някои дават според установеното положение по 3 аспри, а на други вече дават и по повече — по 5 или 6 и по 8, даже до 16 аспри, в зависимост от човека и от службата. Също така вече дават и храна противно на старото (положение) по половин ока месо и по половин ока жито на ден на човек, към това още 100 драма краве масло (руският золотник [23] съдържа 1/2 драм). Когато са във война, им дават винаги заплата наведнъж за три месеца, а когато се намират по домовете си, им дават заплата, равна на годишен доход, и турците имат еничарите за верни и надеждни хора. Еничарите живеят в Белград, в Босна, в Темешевар [24] и навсякъде в турските владения. Те са твърде учтиви и покорни, но е имало и някои непокорни, обикновено когато началниците и уредниците им са били непредпазливи,
35
затова еничарите им са се съпротивлявали и се обявявали срещу тях, причинявайки метеж. Турците имат обичай да дават по-голяма заплата на еничарите, които са при посланиците на чуждестранни държавни глави, и това правят от гордост, показвайки, че имат много сила и пари. Имат обичай също султанът по време на война да отпуска заплата за 40 000 еничари, но капитаните си присвояват тази заплата, защото държат непълен брой еничари под своя власт спрямо това, което се полага по указ. Които са налице, и тях не могат да управляват добре, защото капитаните им нямат друга заплата за себе си и никакви доходи освен тези, които присвояват от заплатата на онези еничари, които не се явяват на служба, и поради това нехаят за това да бъде попълнен целият брой еничари под тяхно командуване. Който има по-малко еничари налице, има по-голяма печалба. Налага се поради това да преценят как по-добре да управляват своята пехота.
Сега еничарите, които живеят край султана, са малко и по-голямата им част са албанци, сърби, босненци и българи, хора европейци и много храбри, а азиатците не са така мъжествени. През миналите войни са набирали 5000 пеша войска, наета от Албания. Биха могли да наемат от Албания и 100 000 души войска, но не смеят да набират голям брой, защото хората са яростни и непокорни и ако не стигне заплатата им или припасите, няма ни най-малко да търпят и могат да устроят голям бунт, а ако са на море — могат да нанесат голяма вреда на морската флота. Поради това не ги събират в голям брой, а когато са във война, и на тях се даза заплата на човек по 10 пари на ден, общо 25 лева на месец, но заплатата им се изплаща само за шест месеца.
Понякога се случва 6 или 8 месеца да не плащат заплата ма еничарите поради липса на пари и те се задоволяват с това и търпят, докато албанците не познават такива церемонии и не Ще търпят нито ден, при това не желаят да се подчиняват на капитаните, които не са от техния народ. В миналата война сред албанците била въведена пеша войска от босненци, те участвували в последната война на унгарската земя. Били са със същата заплата като на албанците, която се плаща за 6 месеца. От тези босненци били събрани
36
около 3000 въоръжени хора, храбри и мъжествени, които са били покорни на офицерите, и разказват, че повечето от еничарите правили поразии в унгарската земя, но босненците са били малко и всички били избити.
В отминалата унгарска война се отличили в боевете някои еничари от Босненската провинция, на брой около 60. Турците вземат и други хора на служба, като ги наричат сеймени или драгуни, за да служат в конницата и пехотата. Когато ги викат, разпращат пари по градове и села, призовавайки желаещите, записват ги, дават им заплата и ги изпращат във войската.
Турците имат и конни войници, наричат се спахии, това е дворянско звание, те се разделят на 6 полка. От тях 4 полка се движат понякога заедно, понякога някои отиват на война по различни места, а два избрани полка не се движат, освен когато на война вземат знамето на Мохамед или тръгне самият султан. Турците разказват за това знаме, че било на самия им пророк Мохамед и затова имат голяма почит към него. Ако султанът не тръгне на война, знамето на Мохамед се изпраща с везира и тогава тези два специални полка потеглят с везира след знамето. Останалите 4 полка имат твърде много хора, общо спахиите са около 10 000 души и имат началници, които се наричат алайбей. Заплатата им се изплаща от народната хазна. Държат ги не за друго, а за охрана на обоза в полеви условия и хазните те пазят, и знамето на пророка Мохамед. През последните войни те не са участвували в боевете, понеже нееднократно са устройвали бунтове във войската и затова им нямат вяра, макар че в предишни времена тази войска е била многобройна и войнствена. Днес е много обедняла, дават заплата [25] на всеки човек по 6 аспри на ден, а това прави три пари. За прослужено време и за спешни повиквания във войската прибавят по малко, даже до 100 аспри на човек, това прави 8 алтъна и 2 пари. По време на война им дават по мяра ечемик на човек за храна на коня му за 1 ден, а на самите тях дават като че за присмех по 1/2 ока месо на ден на човек, за което са длъжни да плащат 3 аспри и за ечемика толкова, като им ги удържат от заплатата.
Народната хазна е длъжна да им доставя месо, ечемик и хляб по известни цени, а на тях за това им удържат гореспоменатата сума, за да нямат те грижа и да
37
не мислят за тези неща. Заплатата им се изплаща заедно с еничарите — по едно и също време — при самия областен везир. Еничарите не са задължени да се явяват за заплатата си при областния везир, защото я получават от своите капитани. На тях през целия им живот и в мирно, и във военно време се плаща заплата, имената им са записани в тефтери (т. е. направени са им списъци), заплатата им винаги се дава за 3 месеца и по това може да се установи, че в годината хазната плаща на тези два споменати рода войски — еничари и спахии, на полковите началници и на всички с постоянни заплати може би около 8 или 10 чувала турски левове [...]
Има и други полкове, които са задължени да ходят на война на собствени разноски, за такива полкове народната хазна няма никаква грижа. Те са длъжни сами да се организират, наричат се шпаги де ѝ също са дворяни тимариоти [26], които живеят в Азия и в Европа. На брой са около 20 000 души, все конници. В държавата те са хора благородници, отчислени са им доходи от десятъка от обработваемите земи, а и от други данъци приход получават, освен данъка, който се плаща на султана за всяка глава от населението, който данък постъпва в народната хазна. Тези хора турски поданици се наричат тимари и по наследство тази титла се предава на децата от мъжки пол, а когато секне родът, тя преминава към друго лице. Това са нещо като наследствени поземлени владения.
[...] Има и други полкове, които се призовават на война, за Да строят мостове и поправят пътища — в началото на последната война са били трансилванци, българи, власи, мултяни и казаци. На тези хора турците нямали вяра, за да ги пратят да воюват, само унгарците с техния полковник Текели [27] са воювали заедно с турците, а другите са изпълнявали други работи [...]
Толстой, П. А. Состояние народа турецкого в 1703 г., описанное графом П. А. Толстым. Изв. Тавр. уч. архив. комисии, Симферополь, 1914, № 51 (подборно).