5. ВАСИЛИЙ ГРИГОРОВИЧ БАРСКИ
(Превод — Маргарита Кожухарова)
Руският монах-пътешественик Василий Григорович Барски (Киевски) е роден през 1701 г. в гр. Киев в семейството на небогат търговец. Учил е в Киево-Могилянската академия, където овладял латински и полски език, но я напуснал поради продължително боледуване. През 1723 г. отишъл на лечение в Лео в. От 1724 г. предприел пътешествие по светите места в Европа, Азия и Африка, което продължило 24 години. Първата му обиколка завършила през 1735 г. Известно време Бар ски живял в руското посолство в Цариград, но скоро заминал за Атон. Втората му обиколка продължила до 1746 г. След като преминал през Гърция, България, Молдавия и Полша, на 2 септември 1747 г. той се върнал в Киев след дълго бродене по чужди земи и наскоро след това починал (7 октомври 1747 г.). През 1788 и 1919 г. била издадена книгата му: „Пешеходца Василия Григоровича Барского-Плаки-Албова, уроженца киевского, монаха антиохийского, путешествие к святим местам в Европе, Азии и Африке находящимся, предпринято е в 1723 и оконченное в 1747 году, им самим написанное”. Т. 1—2, СПб., 1788—1819. Предприемайки това си пътешествие, авторът си поставил задачата да посети, да се запознае и да опише състоянието на „светите места” в посетените земи. Сравнително голяма част от своите записки Василий Барски посвещава на атонските манастири. Именно тук откриваме така ценните за нас сведения за българското културно наследство. Авторът намира в редица манастири български книги, пише за ролята на българския владетел Иван Асен II за издигането на Зографския манастир, изтъква заслужената почит и възхищение на монасите пред делото на Йоан Кукузел, разказва неговата история. При първата си обиколка из Атон Барски установява, че в редица манастири живеят български монаси и богослужението се води на български език, но вече при
41
второто му посещение в повечето от тях се наложили гърците, които правели всичко възможно, за да унищожат българщината. Наред с това авторът дава ценни сведения за църковната архитектура и изкуство по време на Възраждането. Трудът на Василий Барски е бил използуван от редица български автори и ще продължава да бъде използуван, защото съдържа богат изворов материал.
ПЪТЕШЕСТВИЕ ПО СВЕТИТЕ МЕСТА, НАМИРАЩИ СЕ В ЕВРОПА, АЗИЯ И АФРИКА, ПРЕДПРИЕТО ПРЕЗ 1723 Г. И ЗАВЪРШЕНО ПРЕЗ 1747 Г. ОТ ВАСИЛИЙ ГРИГОРОВИЧ БАРСКИ-ПЛАКИ-АЛБОВ И НАПИСАНО ОТ НЕГО САМИЯ
(1725, 1744 г.)
ЧАСТ I
26 СЕПТЕМВРИ — 30 СЕПТЕМВРИ 1725 Г., МАКЕДОНИЯ, СОЛУН
[...] На описанието на град Солун ще се спра по-късно, след завръщането ми от Света гора, ако бог даде, понеже имам намерение да се върна, при това в Солун прекарах точно 9 дни и нищо не можах да разгледам. Престоят ми там беше благополучен, понеже намерих познати хора, и то българи, които ме гощаваха и ми дадоха наставления за пътуването.
Тръгнах от град Солун на 26 септември, в ден неделен по пладне с други хора, потеглящи за натам, понеже тук човек не бива да пътува сам или с още някого, а с голяма група. Много разбойници има по тези места, най-вече турци, които не само грабят, но и убиват. Въпреки че такива случаи са чести, не можах да променя решението си и тръгнах с няколко [души], молейки бога да ме запази от нечакана смърт. След като същата вечер пристигнахме в някакво село, отидохме да пренощуваме в дома на един човек, който беше заедно с нас. На сутринта той не поиска да тръгне с нас за Света гора, а ни караше да почакаме, докато обере гроздето от полето и направи виното. Не ни се искаше, но го чакахме, защото беше трудно и страшно да вървим толкова малко хора, при това, без да знаем пътя, и прекарахме там 3 дни, но след като обсъдихме неговата неискреност и лъжовност, оставихме го, намерихме друг и тръгнахме рано в четвъртък, на 30 септември, призовавайки бога пазител...
43
10 ОКТОМВРИ 1725 Г., МАКЕДОНИЯ, АТОН
Атонската планина е голяма, висока и издължена, голяма пустиня с непроходими пропасти и манастирите не са на върха, а в подножието, над самото море — 101 на източната и 10 на западната страна. Тази планина изглежда откъм морето като остров [1], понеже е свързана със земята чрез тесен провлак и почти отвсякъде е заобиколена с вода. Откъм морето е началото ѝ и предната част там е най-висока. Издигайки се на това място над другите възвишения, планината винаги е забулена в тъмни облаци. Наричат я на гръцки (Αϕον), а славяните я зоват Афонъ. Така се казва (както със сигурност чух) заради един идол, който някога е стоял на върха: неговото име било Афосъ и още в стари времна елините му се покланяли, но когато монасите се заселили тук, низгвернали го в морето и на негово място изградили храм „Преображение господне”. . . По името на този древен идол планината се нарича Атон и тъй като аз бях решил да посетя там всичките свети манастири, започнах да ги обикалям, най-напред [тези] от източната страна.
След като навлязох в светата Атонска гора, на 10 октомври стигнах до първия манастир, който е български. Манастирът се нарича „Изограф” [2] и се намира далече от морето между планините и пустинята, на високо и хубаво място. Украсен е добре. Като пристигнах там, видях врата и преддверие, добросъвестно направени и със свети икони изписани, и като не знаех реда и обичаите на Света гора, отворих вратата, но ме възпря да вляза един от монасите, който бил вратар. Като ме видя, че съм в монашески дрехи, той помисли, че съм светогорски монах, а аз само наподобявах монах, защото станах такъв не според правилото и живота си и не с чужди, а със своите ръце в черноризец се превърнах, обличайки черни дрехи [...]
Монахът ми заповяда да почакам извън манастира, а той отиде да извести игумена кой съм и след като получи разрешение, ме поведе вътре, като ми рече, че такъв е редът и обичаят във всичките светогорски манастири [...] Там останах два дни и се запознах със забележителностите на манастира и с църковния правилник [...] Хубав е този манастир, защото се намира всред гора в обширно усамотено място до добра
44
изворна вода [...] Главната църква е построена всред манастира, изградена добре от камък, а кубетата ѝ са покрити с бяло желязо [3], вътре цялата е изографисана с притчи от Евангелието и икони на светци. Има кандила, свещници и полилеи [...] Този манастир се намира на западната страна на планината и в него живеят българи, а не гърци и четенето и пеенето са на български език. Там прекарах два дни и след това тръгнах към следващия манастир [...]
26 ОКТОМВРИ 1725 Г., МАКЕДОНИЯ, АТОН
Манастирът „Григорий” също е наречен така на своя ктитор, намира се на самия морски бряг, малък е, с ниски постройки, храмът на Христовия светец Николай не е отдалечен, а обединен с другите сгради. Целият манастир е построен под един каменен покрив и отгоре нищо не се различава, като че ли е една сграда. Вътре има една тайна църква с прост градеж, но добре украсена, с мраморен пиедестал. Трапезарията им е малка, с дървени маси. Този манастир по-рано е бил български. Както дочух, там има стари български книги. След като запустял, в него се заселили гърци и досега го обитават. Манастирът е малък, не е хубав, близо е до гората, но е на четири часа път от тържището. Има много монаси, които се прехранват добре, защото имат свои лодки и мрежи за риба. Разположен е под високи хълмове, до чиста вода. Църковният устав се спазва, както и в другите манастири.
29—30 ОКТОМВРИ 1725 Г., МАКЕДОНИЯ, АТОН
След като пристигнах в руския манастир, още преди вечернята се видях с монасите от нашата страна. Поздравихме се и се радвахме едни на други. Приеха ме с обич като странник, благодарни за големите ми усилия и за посещението, и ме молиха да остана с тях в манастира или поне да постоя известно време. От любов към тях останах там три дни и спазвах през цялото време църковния правилник, пеех и четях заедно с тях и те бяха доволни от мене. Видях, че техният ред в църквата и на трапезата е такъв, какъвто е и в другите светогорски манастири, а не какъвто е у нас в Русия. Църковният устав е такъв, какъвто е и в първия посетен от мен български манастир. Този манастир не е
45
голям, но е красив като другите, ала сградите му са западнали, защото е стоял много години пуст и сега дори няма кой да го поддържа [...] Управниците му, или игумените, все са били чужди или гърци, или българи, нито един не е бил русин (както чух), защото там идват малко руси, и ако идват на поклонение, пак скоро бягат като диви кози или сърни от примка и, вярвай ми, истината ще ти река, благи читателю, че нашият русин не може да се задържи в нито един манастир на Света гора, освен ако не се представя за много търпелив. В нашата страна монасите живеят в манастирите като светците в рая, в пълно охолство и тишина, за нищо не се грижат освен за своето спасение, защото там имат села и поданици, които вършат всичко необходимо за манастира, а в Атонската планина няма такова нещо, защото всичко е в ръцете на търпите. Монасите се трудят денем и нощем с пот на чело — през деня копаят земята, грижат се за лозята или засяват пшеница, от която се хранят, а през нощта се молят или ръкоделствуват и заради това русите бягат скоро оттам, защото не са свикнали на земеделски труд. Там по друг начин не можеш да живееш, понеже само чрез труд можеш да задоволиш всякаква потребност, и от турчина трябва да се откупиш, и много пари му дават, за да не бъдат прогонени, понеже красивата природа за монасите е райско убежище. Там, в руския манастир, намерих само четирима пребиваващи монаси, двама руси и двама българи, и игуменът беше българин.
31 ОКТОМВРИ 1725 Г., МАКЕДОНИЯ, АТОН
Манастирът, наречен „Ксеноф”, се намира на самия бряг и по време на вълнение морската вода стига до него. Нисък е подобно на руския, има хубава изографисана църква с много кубета, покрити с мед. И отвътре църквата е хубава, с мраморен пиедестал, и трапезарията е богата. Манастирът се намира до чиста вода, която извира от планината, беден е почти колкото руския, има свои лодки и мрежи и мелница при потока, от която печалбата не е голяма. Прочее, издържа се от труда на монасите. По-рано манастирът е бил сръбски, а сега има и гърци, а в църквата са наполовина гърци и българи. Там прекарах половин ден и една нощ и тръгнах към поредния манастир [...]
46
Посетих всички манастири и скитове, обходих всички свети места на Атонската планина и исках пак да се върна в Солун, но се разнесе от Цариград вест, че се забранява пътуването на чужденци. Аз не посмях; да тръгна, за да не си навлека някоя беля, защото в турската земя всичко е възможно. Освен това задухаха студени ветрове, ливнаха преждевременни дъждове, зимата приближаваше, а там тя е люта, не е като в другите страни. Всичко това ме задържа от 1 октомври до 1 февруари и зимата прекарах в руския манастир, отдаден на църковна набожност и манастирско послушничество чак до месец февруари [...]
Атон е като малка област. Първостепенните манастири са като крепости, по-малките — като имения. Скитовете са като извънградски къщи, монасите са като граждани. Надлъж се обхожда за два дни, а на ширина — за един ден. Има едно място, което се нарича Карея. Там са построени търговски магазинчета както за нуждите на пътниците, така и на монасите, защото градът е далече, пък и монасите отиват в него само при крайна нужда. Ето защо там пристигат по суша и по море търговци с различни стоки или от островите, или от Солун и (както разбрах) три пъти в годината стават панаири освен съботния пазар. Сберат ли се в пазарен ден много монаси, това е утешение за сърцето и радост за очите, най-вече на чужденеца, защото богоизбраното паство предизвиква умиление у човека като някой голям събор или кръстоносен поход. Всички там освен идващите търговци, не само монаси, но и миряни, са облечени в черни дрехи, със сведени погледи и смирени лица. Покланят се един на друг, любезно се целуват, не са многословни, говорят тиха и благо само по необходимост, с обич и смирение. Тук най-често се чуват думите „благослови” и „прости”. Всеки търгува с това, което сам е изработил: едни продават кръстове, други — просфорни печати, някои — лъжици, други — чашки, монашески аналои, допълнения, сандали, ножове, блюда и най-различни вещи, изработени от собствените им ръце. Прехранват се с труд и този, който не умее нищо да прави и няма сребро, трябва непременно да живее в уединение, защото манастирите изкарват с много труд хляба си, тъй като нямат крепостни селяни както в други страни и монасите
47
сами копаят и орат, за да се изхранват. Земята им е плодородна, хляб имат достатъчно, понеже отчасти сами си сеят, но повечето докарват по суша, от Солун и от островите. Много хора идват тук на поклонение, а и да продават кой каквото има. Купуват също за благословия на дома си кръстове, чаши, ножове и други предмети. Вино има достатъчно, защото монасите нито продават, нито купуват, но всеки, който пие, има в изобилие за себе си. Има някои, които не вкусват вино, и други, които в събота и в неделя и даже по три дни в седмицата се въздържат. Лакомият ще изпие тайно чашка-две, а болният ще пийне, за да се подкрепи. . . Според църковния ред прекарват благочестиво, в молитви, кандилата и свещите никъде не се поддържат така усърдно, както там. Не всички манастири имат кимвали [4], а където в първостепенните от тях се намират, само в неделя и на празници ги бият. Според църковното правило в останалите дни бият дървени или железни клепала, за вечернята удрят голямо дървено, а когато на вечерната елужба трябва да почетат някой блажен мъж, бият желязно клепало. Вечернята изпълняват в притвора и бият малко дървено клепало, но като запеят канона, удрят малко желязно клепалце или дървено и четат в притвора среднощната служба. Когато някой почине, удрят голямо дървено клепало [...] Винаги сами си пекат хляба. Излиза поредният презвитер, прекадява добре с тамян замесеното тесто и изрежда: „Благословен бог наш”, и „Троицата” и от „Отче наш”, кондака [5] и тролара на храма. Свещеникът чете също молитвата, която се казва на бдението при благославяне на петте хляба, прекръства с ръка тестото, благославя го и извършва отпуск [6], след което братята месят хляба. Там хлябовете се правят малки, защото пред всеки на трапезата отделно се слага по един хляб, малка чиния с ядене и стакан с вино. Според стародавното правило нито една жена не може да влезе в манастир, дори и само на поклонение, пък яко ще да е и царица. Но не само жени, а и всякакъв добитък и животни от женски пол не се допускат там. Ако им трябва добитък, той трябва да е от мъжки пол, домашните животни — също. Котараците, които ловят мишки, зайците и ранобудните петли са от мъжки пол. Купуват ги на високи цени от търговците, които
48
идват в Света гора и ги докарват по суша и по море. Нищо от женски пол не живее там освен дивите зверове: сърни, мечки, диви кози, котки, лисици, зайци и др. Има прекрасни величествени гори с различни дървета като бели ели, кипариси, хвойна, смърч, елхи, бор, явор, дъб, ясен, лаврово и кафеено дърво и още много други. Кестените са в изобилие. В манастирите и около скитовете има много овощни дървета, като череши, вишни, дюли, круши, сливи, ябълки, орехи, лешници [...] Тихо и спокойно е това кътче, отдалечено от света, подходящо единствено за монаси, но бързо обеднява, защото данъците, които налагат турците, са много големи [...]
ЧАСТ II
18—31 МАЙ 1744 Г. АТОНСКИТЕ МАНАСТИРИ
[...] Като слязох тогава от кораба на пристанището, отидох в манастира [7], а след като се поклоних според обичая в светия храм, повикаха ме в помещенията за поклонници и ме настаниха да си почина. Гостувах там седем дни, докато най-подробно разгледах и вътрешните, и външните манастирски красоти и описах всичко подробно, а оттук обходих наоколо всички други обители на Света гора, големи, малки и средни, оставах в някои ден-два, в други — седем дни, в трети — десет, в едни повече, в други — по-малко, според нуждата ми и според оказания ми прием, но навсякъде бях посрещан не както при първото ми пребиваване, а с много любов и почит.
Повторната си обиколка на Атон Василий Барски започва от Великата лавра „Св. Атанасий”, където веднага открива българско присъствие.
[...] В храма на св. Атанасий в иконостаса има много стар образ, пред който винаги свети незагасващо кандило. Той се намира тук, в иконостаса на великия храм от далечни времена, в памет на денонощно бдящия, от труд незаспиващ добродетелен певец Йоан Кукузел [8], на който се явила Пресвета Богородица и пуснала жълтица в ръката му, но за него отново ще стане дума по-късно.
[...] Близо до манастира, откъм южната му страна,
49
се намира храмът на свети Архангел, хубав, изографисан, с кипариси, плодни дръвчета и лозя наоколо и с две-три килии, на равно и приветливо място. Тук прекарвал дните си в безмълвие някой си прославен монах Йоан Кукузел. За него е напечатана следната хубава повест в една гръцка книга, наречена „Спасение за грешните” [9]:
„Той беше юноша в славния град Дирахия, отначало наричан Епидамин, а сега Ахридон [...], като почина баща му, майка му, която също беше благочестива и боголюбива, го даде да изучи светото писание. И понеже беше с бърз ум и много хубав глас, всички го наричаха Ангелогласния.
По онова време, както винаги бива в царствата, търсеха красиви момчета с хубави гласове и като го откриха, го изпратиха в Царската школа да изучи мусикийското изкуство, тоест художественото пеене. За кратко време той стигна до съвършенство и понеже беше с бърз ум, надмина всички и царят много го обичаше и искаше да го ожени за благородна жена. След време Йоан видя, че всички висши сановници го почитат заради обичта на царя към него и заради хубавия му глас, и като се страхуваше да не изгуби заради временната слава небесната радост, изчакваше удобно време да се оттегли от света. Един ден се случи, че при царя дойде игуменът на Великата лавра да го моли за нещо и този блажен Йоан Кукузел, като видя миловидното лице на игумена и чу :за неговия доброде телен живот, за тишината и спокойствието на Света гора, намери удобен случай да изпълни своето желание и като захвърли царските почести и слава, съблече копринените си дрехи, облече дебела власеница, взе в ръка овчарска тояга и тайно отиде в Света гора.
[...] След като получи прошка от игумена, той си построи споменатата килия и църквата „Свети Архангел” извън манастира и прекарваше там в молитви Р дни от седмицата, а в неделя и на празници идваше в манастира и пееше на десния клирос с желание и умиление [...]”
Като се премине от споменатата Хилендарска обител на другата страна, на два часа път от нея се намира един от двадесетте манастира, наречен „Зограф”, който там се числи към втората петорка, защото светогорците,
50
разделящи на четири петорки своите манастири според устава, отнасят към първата петорка „Лаврата”, „Ивер”, „Ватопед”, „Хилендар” и „Дионисий”, които са на западната страна; във втората петорка са „Зограф”, „Пантократор” и др.; в третата — други, помалобройни, а в четвъртата — всички останали. Този манастир е правоъгълен, но не съвсем равен (както го нарисувах откъм северната и западната му страна с всички подробности), намира се далеч от морето, на един час път от него, на ливада, заобиколена от високи хълмове и лозя и красиви гори, има високи и здрави зидове и килии, разположени на четири ката, с доста просторно помещение за гости. На северната стена има три врати, в западното крило се намират трапезарията, пекарната и готварницата, в източното крило се издига камбанария, а централната църква е близо до южното крило. Пред нея са чешмата и кръщелнята, наричана още фиала, много хубава, с шест мраморни стълба, с калаен покрив. Вътре има също ковачница и обущарница и всичко необходимо, както и в другите големи обители. Основан е първоначално от българските царе, достроен и от други по следния начин:
„По времето на гръцкия цар Лъв Мъдри, през 6417 (911) г. трима знаменити и благородни братя от известния град Охрид, потомци на великия ромейски цар Юстиниан, запалени единствено от любовта към бога и презрели временната слава и почести на света, отидоха в Атонската планина и си изградиха върху стълбове уединени килии, недалеч един от друг, на около една верста разстояние, на близките хълмове, в горския пущинак, където и до днес се виждат малко останки от основите на килиите. И в документите за манастирските граници са вписани. По тези места обикаляха и добродетелно живееха, преди още да бъде съграден манастирът, а имената им са Мойсей, Аарон и Йоан [10]. Те си построиха доста малка църква в долчииката и я нарекоха в чест на великомъченик Георги [...] и се събираха в нея всяка неделя и по празници да служат литургия според обичая на отшелниците. След това се прочуха с добродетелния си живот и с разказите за Чудотворната икона на великомъченика Георги, която се намираше там. И дойдоха на поклонение Лъв Мъдри от Цариград и българският цар Иван [11] от Търново и
51
създадоха манастир съвършен, като го дариха с много дарове и имот и му определиха границите, както са записани в хрисовулите, които се пазят и до днес в манастирската скевофилакия [...]”
Пак там има един притвор, също така старателно изографисан, с две врати, западна и северна, поддържан от две колони. Вътре в храма също има четири колони, изградени от камък. Не е било възможно да се докарат там големи цели колони, защото манастирът се намира сред гори и далече от морето и всички пътища към него са каменисти и неравни. Има само две малки цели мраморни колони вътре в олтара, зад иконостаса. Храмът има само една врата на запад, дълъг е 20 стъпки и е толкова широк, кръстообразен е, с кръгли странични клиросиици както и в останалите манастири, с галерия с осем свода и с полилей, с много сребърни кандила, свещници, авдлои, кандилници и евангелия и с друга църковна утвар. Притворът има 12 стъпки дължина и толкова ширина [...]
Според правилника от началото, та даже и през моето пребиваване се чете на славянски език с българско произношение, което е малко по-лошо от сръбското, а и пеенето е по-различно от сръбското. Там живеят още от самото начало монаси-българи, но всред тях има и гърци, които не са малко. Понякога се срещат и руси, обаче управлението и властта са български. Освен този храм има още седем отделни параклиса между килиите [...] Там има и голям часовник, който оглася целия манастир. Излишни книги нямат, само църковни, защото българският народ е твърде прост и неграмотен. По-рано е имало ръкописни книги, но по време на опустошенията на манастира или са били изгорени, или разграбени [...] Там се намират следните хрисовули или царски грамоти:
1. Хрисовул български, върху пергамент от 6700 (1192) г., със следния червен надпис: Іо Калимано во Христѣ вѣрный Царь и Самодержецъ всѣм Болгарамъ и Грекамъ, Асенъ — скрепен е с висящ позлатен печат с надпис: Іо, Асенъ Царь Болгарамъ и Грекамъ. [12]
2. Хрисовул също върху пергамент с позлатен печат и на простонароден български език от 6848 (1340) г. от гръцкия цар Андроник [13] със следния червен надпис:
52
Благочестивый, Царь во Христѣ Бозѣ Андроникъ Константина града.
3. Хрисовул също на пергамент. На простонароден български език са описани подробно околните манастирски земи и границата, разделяща го от другите манастири. На него с червени букви са подписани трима царе в следния ред: Благочестивий Царь Лъвъ Премудрий у Христа Бога вѣренъ Константина града, Іоаннъ Благочестивий Царь у Христа Бога Сербам и Болгаромъ, Търновскій, Стефанъ у Христа Бога вѣрный Благочестивый Царь держай восток и западъ [14]. На същия хрисовул в края има много стара приписка, добавена неизвестно от кого: яко сей Стефанъ [15] года 6848 (1340) потреби шесть Хрисовули монастиря Зографа. Тамошните жители разказват, че по времето, когато бил създаден споменатият вече Хилендарски манастир, дошъл в Света гора същият този цар Стефан и отнел от Зографския манастир значителна част от земите му с хубава гора и ги подарил на Хилендарския. Той издал и хрисовул, за да не се съдят след това за имота, затова Зографският манастир има най-малко земя от останалите, но и на нея някои посягат да я намалят, като съдят и обиждат [монасите], понеже са прости и не могат да се защитят [...]
Този манастир е много по-стар от Хилендарския и от много други. Наречен е „Зограф” заради чудотворната икона на свети великомъченик Георги, която се намира там, наричана още Зовом, и за която после се появила повест. Най-напред трябва да се спомене, че там има две икони на свети Георги, на поставки до земята. Те са изографисани с твърде изкусно и удивително старо живописно майсторство. И на двете светецът държи в ръцете си копие и толкова са подобни една на друга, че почти не могат да се различат. Намират се до предните стълбове, дето са пред иконостаса, или пред дърворезбата, която е пред клиросите, в посребрена и позлатена обковка, осветени от незагасващн кандила, но иконата, която е на дясната страна, е постара и е първата, и много по-изкусно нарисувана, и с по-богата украса, та тя се нарича Зограф. Другата се намира в лявата страна и се е появила в друго време [...]
[...] Този манастир се е прославил от старо време с
53
чудесата си и зданието му е хубаво. Намира се до голям път, който води за Солун и Македония, поради това много странници, които минават покрай него, се гощават и ядат хляба му. Отстои от Карея или Протата на 5 часа път пеша и с помощта на бога и на светия великомъченик добре се снабдява и по време на моето посещение много гостоприемни и добродетелни монаси имаше.
Църковният и манастирският ред се спазват там много добросъвестно, а не както в другите светогорски манастири. Извън манастира има малко килии за пустинници, понеже земята му е доста оскъдна. Отначало е имал много земя, на един час път както на ширина, така и на дължина, но му я отнел цар Стефан Сръбски по време на царуването си (както споменах по-горе в хрисовулите) и я подарил на своя Хилендарски манастир. Но още по-завистливо е окото на съседния гръцки манастир (не споменавам името му, за да не ме съдят), много неприятности причинява на монасите в многогодишни и многократни разпри за притежаването на някакво място, което е недалеч от манастира и се нарича Йоаница, защото там някога е бил скитът [16] на Йоан — единия от заселилите се най-напред трима братя, споменатите по-горе пустинници. И зографци били много пъти призовавани на вътрешен и външен, на християнски и агарянски съд, или по-право на беззаконие, и като не умеели да се защитят поради природната си простота, често изкупували това място с парите си. По този повод последното им голямо поитеснение в Цариград беше по време на моето пребиваване през 1746 г. И зографци изкупиха, разбира се, тази Йоаница за 300 лв. (180 рубли) от благите си съседи и се примириха с немалка мъка в сърцата. Но те и без друго са много задлъжнели, голяма е бедността сред монасите, дори най-необходимото нямат и едва ли не запустял манастир обитават [...]
ДЕКЕМВРИ 1744, МАКЕДОНИЯ, АТОНСКИТЕ МАНАСТИРИ
[...] Манастирът „Свети Павел” е създаден в честна светия великомъченик Георги, но се нарича „Свети Павел”, защото преподобният отец Павел Ксиропотамски [...] тук имал свой скит и живял на това място няколко години, след което станал игумен в Ксиропотамеката обител.
[...] Този манастир е тесен и тъмен като манастира „Григорий Симопетра” и няма общежитие за монаси [...], обаче църквата е изрядна и се поддържа от четири градени колони. Там не е било възможно да се пренесат цели мраморни колони, защото мястото е неудобно. Тя е издължена, четиристенна, няма ниши за клироса, дълга е 24 обикновени стъпки и е широка 16, с два притвора. Цялата е изрисувана с български икони, тъй като в този манастир отначало живеели българи и сърби. Сега те са останали малко и неотдавна се заселили гърци. По време на първото ми пребиваване в Света гора през 1726 г. проповедите и пеенето и цялата власт бяха български. Сега обаче няма и следа от това освен славянската библиотека, в която има много различни книги — печатни и ръкописни. И започнаха обитаващите тук монаси да ги раздават или продават на безценица, за да се изкорени древната българска слава и памет.
Барский, В. Пешеходца Василия Григоровича Барского-Плаки-Албова, уроженца Киевското, монаха антиохийского, путешествие к святым местам в Европе, Азии и Африки находящимся, предпринятое в 1723 и оконченное в 1747 году, им самым написанное. Ч. 1—2, СПб., Иждивен. Импер. АН., 1819 (подборно).