7. АЛЕКСАНДЪР ГРИГОРИЕВИЧ КРАСНОКУТСКИ
(Превод — Маргарита Кожухарова)
Биографичните данни за автора на пътеписа са много оскъдни. Известно е, че той е участвувал в рускотурската война от 1806—1812 г. и е бил капитан от Апшеронския мускетарски полк. Както той сам пише в своя дневник, на 23 октомври 1808 г. главнокомандуващият на Дунавската руска армия фелдмаршал А. А. Прозорски го изпраща до великия везир Мустафа Байрактар с писмено предложение за преговори. Дали на Краснокутски била отредена само мисията на куриер, не знаем. Едно е ясно — той не се е задоволил само с изпълнението на тази си задача. Пътувайки до Цариград, Александър Григориевич е събрал редица ценни сведения, които намират място в неговия пътен дневник, издаден през 1815 г. в Москва: „Дневние записки поездки в Константинополь Александра Григориевича Краснокутского в 1808 году им самим писаннме”. Като военен той насочва вниманието си към такива данни, които биха били полезни при евентуални военни действия, а именно: разстоянието между отделните селища, времето, необходимо за преодоляването му, състоянието на пътищата, числеността и организацията на турската армия. Авторът дава много добра представа за „аянското” време в Турската империя, когато аянинът на всеки град разполагал с многобройна войска. Чрез нея той държал в подчинение местното население и се разправял със своите съперници. В пътеписа се усеща тревожната несигурност и разложението на някога могъщата и централизирана държава. В дневника на Ал. Григориевич намираме и някои интересни бележки за положението на българския народ в тези размирни времена, за надеждите му, че освобождението ще дойде от Русия.
68
ДНЕВНИ ЗАПИСКИ ЗА ПЪТУВАНЕТО ДО КОНСТАНТИНОПОЛ НА АЛЕКСАНДЪР ГРИГОРИЕВИЧ КРАСНОКУТСКИ ПРЕЗ 1808 Г., НАПИСАНИ ОТ САМИЯ НЕГО
23 октомври 1808 г. В пет часа по пладне тръгнах от гр. Букурещ за Константинопол, където ме беше изпратил фелдмаршал княз Александър Александрович Прозорски с депеша за тогавашния велик везир Мустафа паша, известен в Европа с прозвището Байрактар. Исках непременно да пристигна в Рущук вечерта, но силният и продължителен дъжд ме възпря. Бях принуден да пренощувам в последната пощенска станция [по пътя] за крепостта Журжа в с. Петра.
24 октомври. От Петра тръгнах още призори и в седем часа сутринта пристигнах в Журжа [...] При влизането ми в Журжа улиците бяха пусти; всички турци още спяха [...] Отидох с моя преводач в крепостта при тамошния комендант Едим паша, когото познавах отдавна. Изнежените жители на Изтока не могат да понасят дори октомврийския хлад: пашата седеше на двора, загърнат в няколко шуби и шалове: под него беше постлан килим, защото той извършваше сутришната си молитва.
Пашата веднага ме позна и ме поздрави с важен и мрачен вид. Това не ме учуди. Моят преводач, който е живял няколко години в Константинопол и добре е изучил турските обичаи, казваше, че турците винаги са скучни през постите по време на Рамазана.
След като уведомих пашата защо съм изпратен от фелдмаршала до великия везир Мустафа паша, помолих незабавно да ме прехвърлят през Дунава. Пашата ме убеждаваше да почакам, сочейки ми реката, говореше, че вече два дни никой не се престрашава да я премине поради силното вълнение [...]
Отплувахме. Дунав ревеше под краката ни. Пенестите вълни връхлитаха върху нашата лодка, заплашвайки ни всяка минута, че ще я погълнат... Три часа се борихме с вълните и лошото време, накрая благополучно
69
пристигнахме в Рущук, където обикновено отсядах в дома на братята арменци Бохос [1]. Заварих единия брат, а другите бяха заминали за Константинопол. В Рущук също молих по-бързо да тръгна, но турците са много мудни. Пъргавината и оперативността на европейците е несъвместима нито с техния начин на живот, нито с нравите им. Би следвало да се напомни обаче, че някога по тези места са живели хора, напълно различни и по нравите си, и по начина си на мислене.
Отидох при Аджа Бекер ага с писмо от ген. Милорадович и въпреки молбите ми поради турската мудност ме задържаха до вечерта. След като загубих цял ден, в осем часа, щом изгря луната, тръгнах с кон за Константинопол, съпровождан от един татарин и своя преводач.
От Рущук до град Разград, където е първата пощенска станция, е дванадесет часа път или 60 версти. Пристигнах в три часа през нощта.
25 октомври. След кратка почивка и смяна на конете се отправих за град Джума [2], като от Разград до него яздих шест часа. Из пътя не видях нищо интересно освен честите и прекрасни фонтани, изобилствуващи с бистра вода [...]
От Джума до град Осман Пазар [3] се пътува 12 часа с кон. Пристигнах там по пладне, доста неразположен от пътуването. Страхувайки се да не се разболея съвсем, веднага тръгнах за град Сливен. Въпреки че бях много изтощен, продължих пътуването си и след известно време ми стана много по-добре.
От Осман Пазар до град Сливен пътят е 14 часа през Балкана; на мене ми се сториха най-малко 30 часа.
Какви страхове предизвиква мрачният и печален вид на Балкана! Ту върхове, покрити вечно с мъгла и сняг, ту други, изчезващи в облаците. Струва ти се, че от висините им природата заплашва с гибел всеки пътешественик, дръзнал да се приближи до тях. По скалите едва може да се язди и аз не можех да се начудя как са приучени конете да ходят там, където земята е така осеяна с купчини от камъни. Тежко на пътешественика, ако конят му се препъне: гибелта му е неизбежна! Около 20 версти се промъквах по тясна пътечка. От едната страна — отвесни канари, планински върхове,
70
до които взорът не достига, от другата — страшна бездна. Шумът от водопади непрекъснато се разнася из горите и подсилва мрачността на това необичайно зрелище.
Тъмните непроходими гори, които обгръщат върховете, не пропускат слънчевите лъчи до пътешествениците. Най-опасно е да се пътува на кон тук през есента. Бях принуден да изминавам по 10 версти пеша, особено през местата, където имаше поледица, и насила влачех коня си по този хлъзгав път. Турските подкови не само че не предпазват, но дори усилват хлъзгавината.
Балканът се простира на 70 версти. Пътувайки през него, аз преминавах от едно годишно време в друго. Двадесет версти пътувах в зима, осемнадесет — в есен, петнадесет — в пролет и преди да сменя коня си, посрещнах лятото.
Наближавайки пощенската станция, аз се оказах на върха на планината. Пред очите ми се разкри нова очарователна гледка: от едната страна слънцето сияеше с целия си блясък, зеленееха се долини и поля, а от другата по ледените висоти се синееше сняг [...]
Учудващо е как са могли да се заселят хора из тези планини. Но те са свикнали с тях и не биха ги заменили за никакви други места. Навикът разкрасява всичко: сърцето обича родната страна.
Два дена пътувах през планината и на третия пристигнах в Сливен.
Първия ден нощувах на четири часа път от Осман Пазар в село Чатак [4] в български дом, където чух реч, до известна степен сходна с руската. Когато си далече от своята страна, дори един звук от родната реч утешава слуха и душата.
На децата на моя стопанин раздадох няколко руски сребърни монети, като им обясних, че на тях е изобразена Екатерина Втора. Българинът и семейството му целуваха с възторг образа на безсмъртната Екатерина! „Отдавна слушаме — казваха те — за тази велика владетелка — тя искала да ни спаси от жестокото иго. Дай боже по-скоро да видим руските войски! Планините ни няма да им попречат, чували сме, че не са преминавали през такива места. Казват, че русите непременно ще дойдат.”
71
Отвръщах им, че един бог знае това, и ги съветвах да бъдат предпазливи дотогава.
26 октомври. Продължавайки пътя си през Балкана, пристигнах в селището Казан [5], което е оградено с почти непристъпна стена. На няколко пъти турските метежници са се мъчили да [влязат] и го ограбят. Тук живеят предимно българи и арнаути.
Тръгнах в два часа през деня и късно вечерта пристигнах в село Вечер [6], където отседнах при българския свещеник. Той ми разказа много интересни неща за Атон. Известно е, че и русите изпращат ежегодно много помощи за тамошните манастири.
27 октомври. След като преминах Балкана, стигнах благополучно в град Сливен в 9 часа сутринта. Смених конете и без да се мотая, тръгнах за град Ямбол [...]
[...] Заминах за Адрианопол, който е на 18 часа път от Ямбол. На половината път бях принуден да нощувам в село Папалзар [7].
28 октомври. В 11 часа сутринта пристигнах в Адрианопол. Този древен град е твърде обширен, основан е от римския император Адриан [...]
От Адрианопол до самия Константинопол няма пощенска станция. Мустафа паша ги е премахнал, а това води до забавянето на куриерите. Наемането на коне ме задържа до 10 часа вечерта. Тръгнах през нощта и продължих пътя до Бабескан [8] [...]
[....] В два часа през нощта, преминавайки пролива, се спрях в Пера, отсамната страна на Константинопол, където се намират всички европейски жилища. Хазяин ми беше арменецът Бохос, у когото често съм бил в Рущук. Той и цялото му семейство ми се зарадваха много.
31 октомври. Преди да съмне, изпратих Габриел, брата на Бохос, да уведоми Манук бей [9], когото познавам от Рущук, за моето пристигане. Помолих той да доложи срочно за мене на великия везир Мустафа паша.
Манук бей е любимец на Мустафа паша и всички везирски дела са в ръцете му. Той е главен Драгоман [10] на Портата, всички скъпоценности и съкровища са под негово разпореждане. Тъй като от няколко години беше близък на Мустафа паша, той познаваше неговия характер, нрав и страсти, а това е твърде важно там, където сърцата се ръководят от суетата и честолюбието.
72
Манук е остроумен и весел, въпреки, че не е получил никакво възпитание. Отначало е бил богат арменски търговец, а след издигането на Мустафа паша за велик везир е бил обявен за бей или княз [...]
Великият везир е бил обикновен барехтар [11], тоест управител при един паша близо до Рущук. Със своя неспокоен и вироглав характер той бил въвлечен в злодеяния. Сформирал шайка и станал разбойник, убил предишния си господар и благодетел, навсякъде грабил, тълпата от разбойници растяла и той събрал многочислена войска, като се провъзгласил за управител на Рущук и на цяла Румелия, заплашвайки нееднократ: но с нападение Константинопол. Самият султан бил принуден да го признае за трибунчужен [12] паша и му изпратил великолепни дарове. Малко по-късно, когато Селим бил свален от престола, смелият и предприемчив Мустафа паша дошъл в Константинопол с. войската си, за да върне Селим на престола, но султан Мустафа, който чул за приближаването на Рущукския. паша, умъртвил своя брат Селим. При тези обстоятелства храбрият паша хвърлил султан Мустафа в тъмница, а възкачил на престола по-малкия му брат Махмут. Като награда получил титлата везир и самовластно управлявал Отоманската империя. Махмут бил султан само на име, а Мустафа паша — в действителност.
Братът на моя хазаин скоро се върна. Той ми съобщи, че Манук бей е отишъл при везира и ме кани да ида там. С Габриел веднага се отправихме през пролива от другата страна на Константинопол, където живееше великият везир [...]
15 ноември. В седем часа сутринта отидох при Рейс, ефенди и се задържах доста при него.
Рейс ефенди ми разказа, че неотдавна бил ограбен един керван, движещ се по пътя за Адрианопол. Няма начин да се пътува по суша, а по море, през Варна е. опасно, защото войската на Мустафа паша вилнее и създава всякакви неприятности на преминаващите по този път. Той се съгласи с везира, че трябва да ме изпрати през Мраморно море към Родосто и ако вятърът позволи [да стигна] до Коволо [13], а оттам по суша — в град Серес при тамошния паша Измаил бей, който е назначен за управител на цяла Румелия. На него ще бъдат връчени препоръчителни писма, чрез които да
73
бъде осигурено пътуването ми до Видин, а видинският паша Мулла [14] ще ме изпрати в Крайов [15]. „Вярно е, че ще направите голяма обиколка — ми каза Рейс ефенди, — но пък няма да бъдете изложен на никакви опасности. Портата отговаря за живота ви и ние сме длъжни да Ви преведем благополучно [...]”
КРАСНОКУТСКИ ПРЕМИНАВА ПРЕЗ СЕЛИВРА И КАВАЛА, СПИРА СЕ ЗА КРАТКО ВРЕМЕ В СЕРЕС И ОТНОВО ПОТЕГЛЯ НА ПЪТ ПРЕЗ БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ.
[...] 28 ноември. Преди да съмне, се сбогувах със стопанина на къщата гръка Димитър хаджи Коста и неговото семейство и напуснах град Серес [...]
В селата, през които минавах, всички селяни българи излизаха отдалече да ме посрещнат и ме съпровождаха до конака, като държаха поводите на коня ми и почти ме носеха на ръце.
След като бях пропътувал 6 часа, се спрях да обядвам в едно село, където за мене беше приготвено всичко по европейски образец. След обяд, като излизах от селото, се изви страшна фъртуна и засипа пътя със сняг. Въпреки виелицата продължих пътуването си. Петдесет мъже бяха изпратени напред, за да разчистват пътя, но след като изминах шест часа в непрекъснато изкачване по стръмните планини, силите ми съвсем се изчерпаха. Без да дочакам мястото за смяна на конете, спрях се да нощувам в едно село, в дома на началника. Всичко необходимо ми беше приготвено, всички се стараеха да ми угодят.
29 ноември. Пристигнах рано сутринта в град Неврокоп [16], като от Серес бях изминал 18 часа. Началник на този град е Абдул Ла [17] ага, който държи 600 души войници. Той ме прие с пищни обреди и с убедителната си молба ме склони да нощувам там поради страшната виелица, още повече че ми предстоеше 12 часа да се промъквам през високите планини по тясна пътечка покрай стръмния бряг на реката [...]
След два часа при мене пристигнаха чиновниците първенци на града [...]
30 ноември. Въпреки че фъртуната продължаваше и на сутринта, аз тръгнах с няколко спътници за град Розлог, който се намираше на седемнадесет часа път [...]
74
Пътят е доста опасен, тясната и хлъзгава пътечка върви по ската, от едната страна — неизмерима дълбочина и едва се долавя шумът от бързата река, а от другата — отвесни скали. Много търговци и пътешественици били отнесени от вятъра в бездната, а ние, уповавайки се на бога, преминахме благополучно планините и в седем часа привечер пристигнахме в град Розлог. Началникът на града Хамел ага, [който разполага] с 200 души войска, ме прие много добре и аз пренощувах там. В околностите на Розлог има много топли бани: лечебната вода, извираща от планините, почти залива улиците, тя е топла и изпуска гъста пара. Много чужденеци пристигат в Розлог за лечение на болестите си. Твърдят, че тази вода лекува много стари заболявания.
1 декември. Тръгнах рано с тридесет водачи за Пазарчик [18], който е на двадесет и четири часа път от Розлог. Поради дългия, изцяло планински преход бях принуден да нощувам в едно селце, на шест часа път от Пазарчик. Отседнах у един гостоприемен турчин, който непрекъснато ме питаше какво ми е нужно и дали съм доволен от гощавката? [...]
Това място се слави из цяла Турция с честността и гостоприемството на своите жители [...]
През стръмни планински върхове пристигнах в град Пазарчик в единадесет часа сутринта. Конят ми често се спъваше, но за щастие дълбок сняг покриваше камъните, което ме спаси от натъртване. С всяка крачка бях изложен на смъртна опасност — конят ми не можеше да се спуска от стръмната планина, а се пързаляше на четири крака като на кънки. Да се върви пеша е още по-трудно, защото лесно можеш да се отклониш от пътеката и да паднеш в пропастта.
Управителят на Пазарчик Хасан бей Каваназ Оглу [19] държи с брат си петнадесетхилядна войска. Той изпратил двадесет и пет човека да ме посрещнат и те ме заведоха до конака. Самият той ме посрещна на чардака и ме поздрави с добре дошъл, а когато влязохме в стаята, ме замоли да пренощувам тук, като казваше: „Чест е за мене да имам такъв приятен гост. . . Смея да ви заявя — продължи той, — че прекият път за Рущук минава през Карлов [20], но сега е опасно да се пътува. Там се е укрепил бунтовникът Елик Оглу [21],
75
който преди това е бил в Силистра. След смъртта на Мустафа паша [22] той е бил изгонен от тамошния началник и това го принудило да бяга в Карлов, където причинява всевъзможни неприятности на пътниците. Въпреки всичко той се осмели да търси защита от Измаил бей и сега очаква от него разрешение [да се върне в Силистра]. Аз мисля да ви изпратя по пътя за Константинопол в град Филипопол, където няма никаква опасност. Не бива да вървите по преките пътища, навсякъде се бунтуват след смъртта на Мустафа паша. Трябва да се пазите. Вървете по най-сигурния път. Въпреки че всеки ден ту ще се приближавате, ту ще се отдалечавате от Рущук, в замяна на това ще бъдете спокоен.”
Добрият съвет предизвиква благодарност [...]
Град Пазарчик е голям, с доста постройки, много от които са каменни. Впрочем в този град не видях нищо забележително. Хасан бей нареди да подберат за следващия ден петдесет души, които да ме съпроводят до град Филипопол.
3 декември. Рано сутринта стигнах в град Филипопол,, който се намира на шест часа път от Пазарчик. Четиридесет души във великолепни дрехи излязоха да ме посрещнат и ме придружиха до тамошния архиерей, където трябваше да отседна.
Управител на този град е Назир [23] Ростам ага, който държи седемнадесетхилядна войска. Местните жители не са доволни от него, искат да го изгонят от града, още повече че е бил назначен за управител от Мустафа паша.
Въпреки че не се съобразява с тяхното несправедливо недоволство, Назир Ростам е взел всички предпазни мерки и държи при себе си около седем хиляди най-доверени хора. Архиереят, у когото отседнах, беше много доволен, нагости ме от все сърце и ми се довери, че желае да се пресели в Русия. „Където има ежечасни смутове — каза благочестивият пастир, — там царят ежечасен страх и разорение. Блажена е страната, в която вярата и законите пазят всички и всеки. Ние чакаме всяка минута бунт и кръвопролития.”
[...] В четири часа следобед Назир Ростам ага ми изпрати нагизден ездитен кон и петдесет придружвачи. С влизането ми в конака според обичая запищя музика.
76
Управителят излезе на чардака, поздрави ме и ме поведе в покоите си, където имаше много хора. Почти всички говореха за мира и ме уверяваха, че единственото им желание е разбирателството с Русия.
Назир Ростам ага ми каза, че пътуването по всички пътища е опасно поради настаналите бунтове, но той щял да ме изпрати благополучно до границите на следващия управител, който бил негов приятел. „Опасността идва оттам — прибави той, — че след смъртта на Мустафа паша жителите в много български градове изгониха своите управници, назначени от покойния везир, и сега на тяхно място искат да бъдат изпратени от Портата други.
Рущукският наместник Ахмед ефенди засили недоволството, като изпрати няколкохилядната си войска да принуди жителите да приемат предишните си управители а Аллах знае дълго ли ще продължи това...”
4 декември. Мъчно ми беше да се разделя с архиерея. Пътуването от Филипопол до град Чирпан е десет часа.
Поради опасностите по пътя ми бяха дадени седемдесет души придружвачи. В селата, през които минавах, излизаха да ме посрещнат много жители. Пристигнах в град Чирпан по залез слънце. Всички врати бяха заключени: жителите, обладани от страх, всеки ден очакваха нападение от страна на бунтовниците. С много мъка и дълго настояване ми отвориха вратите. Управител в Чирпан е Хамил ага Окулайоглу, който държи войска от триста души. Тъй като стана късно, нямах чест да се запозная с него. Дойдоха да ме поздравят от негово име, да попитат как се чувствувам и дали съм доволен от мястото, отредено ми да пренощувам. Понеже бях извънредно уморен, веднага след вечерята легнах да си почина, без да се съобразявам с опасностите, за които ми разказваха придружвачите. Носеше се слух, че тази нощ бунтовниците смятат да нападнат града. Тъй като ежечасно слушах за метежи, аз, така да се каже, се бях запознал със смъртта и бях подготвен за всичко.
5 декември. На разсъмване тръгнах за град Загра [24], който е на осем часа от Чирпан. Навсякъде ми даваха много водачи, пътувах спокойно и благополучно пристигнах в три часа следобед в град Загра. В този град
77
е управител Хаджи Мехмед ага Кабаджибаши [25], който има петстотин души войска. И тук всички бяха разтревожени. Без да губя време, бързо тръгнах още същия ден за град Казанлък, който е на шест часа от Загра. На разстояние най-малко от двадесет и пет версти пътувах през обширните розови градини на град Казанлък, където произвеждат най-хубавото розово масло и розова вода, разпращани за продажба по всички места, дори и в самия Константинопол. В десет часа вечерта пристигнах в Казанлък и останах да нощувам там. Управител на града е Кюле Хасан ага [26], който държи петстотин души войска. Той ми изпрати своя пръв чиновник, за да се осведоми за здравето ми и да ме уведоми, че до самия Рущук ще бъда необезпокояван. При това ми изпратил подарък розово масло и розова вода [...]
Предишния ден пристигнал от Рущук в Казанлък Кара Мустафа с три хиляди конници. Той бил изпратен от Ахмед ефенди да нападне бунтовника Елик Оглу в Карлово и след три дена между двамата се очакваше кръвопролитно сражение.
6 декември. При изгрев слънце напуснах Казанлък. Времето беше чудесно и аз с голямо удоволствие пътувах през ароматните градини. Благоуханието им почти не се усещаше поради големите студове, но местоположението им беше възхитително. Пристигнах в село Шипка, близо до което се намира Шипченският балкан. По височина той превишава всички останали части на Балкана. Видът на този балкан предизвиква ужас, а да се преминава, дори и при слаб вятър, е опасно. Върхът му е съвсем гол, няма не само дървета, но и храсти. Когато е ветровито, много хора загиват в тази планина. Най-важните куриери понякога са принудени да чакат цяла седмица благоприятно време. Местните жители безпогрешно знаят при какво време може да се премине Балканът. За мое щастие безпрепятствено можах да потегля през планината, защото нямаше вятър [...] Накрая след девет часа бях на самия връх. Времето беше мрачно, но тихо [...]
[...] Спусках се от планината. На някои места бях принуден да слизам от коня и понеже беше много стръмно, се свличах по гръб, както правеха всичките ми спътници. Пет часа подред се борих с тази ужасна планина, накрая благополучно преминах опасните стръмнини
78
и посред нощ пристигнах успешно в град Търнов [27], на 18 часа от Казанлък. Управител в този град е Феиз ага, който държи войска от 300 души. Бях изтощен, толкова от пътя, че едва слязох от коня. Благодарение на бога мястото ми за нощуване беше чудесно — у самия управител...
Рано сутринта управителят на Търнов Феиз ага ме навести и ме поздрави с добро утро. Радушно му поблагодарих и тръгнах на път. От Търнов до град Рущук, разстоянието между които е двадесет часа, ми дадоха петнадесет души водачи. Този последен преход изтри от паметта ми всички преминали трудности. С възхищение си говорех сам на себе си: „ето края на мъченията ми”. Не ме гнетеше пътуването, но ме тревожеха бунтовете [...]
8 декември. Благодарение на бога пристигнах благополучно в град Рущук в седем часа по пладне [*]. При градските врати ме посрещнаха няколко турски конници които ме заведоха направо в конака при върховния им началник Русеки Ая [28] Ахмед ефенди. Той държи десетхилядна войска. Целият конак беше пълен с негови телохранители, непрекъснато свиреше музика и всички ме приеха радостно. Самият Ахмед ефенди ме посрещна в покоите си и беше извън себе си от удоволствие. Накара ме да седна до него и заговори с възхищение: „Всички се безпокоихме за вас, а най-вече вашият почтен фелдмаршал, поради станалите вълнения в Константинопол и във вътрешността на държавата ни, но като гаранция за [вашата безопасност] изпратих в Букурещ най-близкия си приятел Манук бей, за когото съм готов да пожертвувам живота си, и ако (недай боже) ви се случеше нещо неприятно, Манук бей би трябвало да пострада за това...
Настаниха ме в къщата на Бохос, където обикновено отсядах, пристигайки в Рущук.
9 декември. Исках на всяка цена да тръгна от Рущук, но Ахмед ефенди, виждайки, че не съм много добре, настойчиво ме задържаше. Накрая реших да остана още един ден [...]
10 декември. Готвех се да напусна Рущук в два часа
*. Общо от Константинопол до Рущчук са 226 часа. Ако се приеме, че за час се изминават 5 версти, това прави 1130 версти, и така целият път е 330 часа, или 1650 версти. — Бел. авт.
79
по пладне. В същия момент получих от Ахмед ефенди подарък арабски жребец, нагизден по турски. Ахмед ефенди ме покани при себе си, за да се простим. Тръгнах към него, яхнал жребеца. Много турци ме съпроводиха до неговия конак [...]
След като се разделих с Ахмед ефенди, се отправих, възседнал арабския кон, към Дунава. Войска от триста души ме изпрати до самия бряг. Едва се бях прехвърлил благополучно през Дунав, когато изведнъж от крепостта Журжа и от Рущук се разнесоха топовни гърмежи. Влизайки на кон в самата крепост, бях посрещнат от радостните викове на тълпата. Беше събрана цялата войскова част, из всички улици непрестанно стреляха с пушки. С много усилия журжинският паша прекрати стрелбата.
Отидох при Едим паша, където всичко беше готово за моето отпътуване [...] Тръгнах към Букурещ, където пристигнах, преди да се съмне. Благодарение на бога, след като преминах, така да се каже, през огън и вода, се върнах благополучно от пределите на Турция при руските войски. Който е бил в чужбина и който обича родината си, само той знае колко е сладостно отново да се срещнеш със съотечественици.
Краснокутский, А. Г. Дневные записки, поездки в Константинополь А. Г. Краснокутского в 1808 г. им самым писанные. М., 1815 (подборно).