9. ВИКТОР ГРИГОРИЕВИЧ ТЕПЛЯКОВ
(Превод — Екатерина Бончева)
Виктор Григориевич Тепляков е руски поет (1804—1842). Възпитаник е на Московския пансион за благородници. След завършването му постъпва в Павлоградския хусарски полк. Поради принадлежността му към масонството и приятелството му с декабристите през 1826 г. Тепляков бил затворен в Петропавловската крепост. Влошеното му здравословно състояние станало причина за помилването на поета от император Николай I и изпращането му за военен кореспондент в България по време на руско-турската война от 1828—1829 г. Престоят на Тепляков в българските земи му дава възможност да се запознае с нашето богато древно културно-историческо наследство. Страстен любител на старини, Виктор Григориевич успява в това размирно време да закупи и събере колекция от 36 мраморни къса с надписи и барелефи, 83 монети, 2 статуи и др. и да ги изпрати в Русия. В същото време той е първият руски писател, създал художествени творби — очерци и стихове, за нашата земя и нейната природа. Той е автор на поетичния цикъл „Тракийски елегии”, в който главно място заема стихотворението „Гебедженските развалини”. Особен интерес за нас, българите, обаче представляват неговите „Писъма из Болгарии” (Спб., 1833). В тях авторът дава извънредно колоритно описание на гр. Варна, на неговата архитектура, църкви, старини. Живо обрисувана е атмосферата в града от миналия век: търговските улички, различните квартали, пъстроцветната тълпа на жители от различни националности. Изложението е съпроводено с доста статистически и топографски данни. На фона на поетично пресъздадената природна картина Тепляков описва и жестокостите на войната, тъй като е очевидец на сражението между руските и турските отряди в Ескиарнаутларската долина (дн. Староселска—Провадийско).
97
Такива забележителности, като „Аладжа манастир” и Побитите камъни, са описани за пръв път в литературата от Тепляков. Имайки предвид богатия диапазон от интереси на Виктор Григориевич, трябва да родчертаем, че неговите писма са богат извор за нашата историография.
ПИСМА ОТ БЪЛГАРИЯ
(ПИСАНИ ПО ВРЕМЕ НА КАМПАНИЯТА ПРЕЗ 1829 ГОДИНА)
Първо писмо
До брат му Ал. Гр. Тепляков
Варна, 29 март
[...] След доста дълго и забавно пътуване накрая пристигнахме във Варненския залив. С възхищение гледах към бреговете, които по тези места са необикновено прелестни. Дивите отвесни скали и цветущата зеленина, бягащите през планините поточета и това гълъбово необятно море съставляват тук очарователна смесица от романтична с нежно буколическа природа [...]
Два часа по-късно пред очите ми се откри прекраст на панора ма амфитеатрално разположени бели, доста красиви отдалече домове с червени керемидени покриви, а на хоризонта зеленеещи се възвишения. Над тези очертания се издигаха две или три минарета. В далечината всичко ми се струваше така ново, пъстро и разнообразно, че почти не забелязах как, преплувайки между редиците от закотвени в пристанището търговски съдове, около 12 часа спряхме пред северната врата на Варна. Най-напред съзрях около пет-шест перачки и тълпа лудуващи малчугани, след това неочаквано руска пушка се подаде от своята амбразура, руски щик блесна върху полегатия висок парапет, после неволно ура се изтръгна от моето сърце, когато нашият черен двуглав орел ме прие под широките си криле, мощно разперени над стените на покорената крепост.
Известно ви е, че гръмовержецът Орел владее за пръв път красавицата Варна. Още по време на войната през 1773 г. граф Румянцев решил да превземе крепостта и затова изпратил от Силистра два корпуса срещу нея, но тогава това смело нападение не се увенчало с желания успех. На следващата година същият този пълководец, заобикаляйки позицията на везира Мехмед
99
Оглу, се разположил между неговия лагер и Варна — житницата на Константинопол и на отоманските войски. Султанът Абдул Хамид, застрашен от тъй пагубните за него събития, предложил на русите мир, който бил сключен при Кючуккайнарджи през 1774 г. След разгрома на върховния везир Юсуф паша през 1791 г. княз Репнин отново започнал да заплашва Варна, но посредничеството на Англия и Прусия, разтревожени от урагана на Френската революция, спасило и този път крепостта. През 1810 г., при завземането на Базарджик [1] и пленяването на Сераскир [2] Пеливан паша, известен със своите военни дарби, Варна била почти цяла година обсадена от русите. Между впрочем блокадата била снета, както и предишната, при знаменития Кутузов, който сменил през 1811 г. граф Каменски. Накрая на 29 септември миналата 1829 г. нашите полкове, предвождани от генерал граф Воронцев, откъртили в присъствието на своя император [3] отоманската луна от крепостта на изстрадалата Варна [...]
Но — достатъчно. Чувствувам, че Le secret d’ennuyer est celui de tout dire [4], и въпреки това смятам, след като се огледам още малко, да ви съобщя за Варна всичко, достойно за вашето внимание.
Прощавайте.
Второ писмо
До брат му Ал. Гр. Тепляков
Варна, 4 април
Измина цяла седмица, откакто съм във Варна, скитам из развалините, търся реликви и отломки древен мрамор — живея и разговарям с мъртвата природа. Съдба, съдба! [...]
Вече ви разказах, че от палубата на кораба Варна и нейните околности представляват толкова очарователна, но и толкова странна и неясна картина, че за да бъде изобразена тя, е необходимо нежните багри на Авзония да се съчетаят с яркия колорит на Изтока. Градът и крепостта са построени в малка падина, образувана от склоновете на планинските възвишения, зеленеещи се стражи от двете противоположни страни на Варна — южната и северната. Западната част на
100
крепостта се оглежда в огледалото на Девинския лиман, а източната се извисява като верен страж над необозримата шир на морето, чиито вълни с шум и коварна покорност се разбиват в нозете на досега непристъпната твърдина. От тази страна дебелите крепостни стени са доста пострадали от ударите на нашата артилерия: широките дупки и огромните камари от камъни красноречиво говорят за точността на руските топове. През надупчената ограда прозира амфитеатър от къщи и джамии, овощни градини, мраморни чешми и скорошни развалини. Над целия разнообразен хаос високи минарета извисяват своите сребристи куполи, обковани с яркоблестящи листове От излъскана тенекия или олово. За европееца вътрешността на града представлява още по-необикновена картина: прозорците на къщите гледат към двора, а дворовете са закрити от гъста зеленина. Улиците са толкова тесни, че едва ли трима души могат да вървят свободно един до друг, а постройките са така нагъсто, че дори по пладне светлината се бори със сянката между редиците еднообразни стени, непроницаеми за любопитния странник, непроницаеми за любопитството на чернооките източни красавици [...] Между впрочем не мислете, че цяла Варна е навсякъде така тъмна и еднообразна. Напротив, трудно може да се изобрази очарователната плавност, с която тукашното великолепно слънце изплува иззад криволичещите улици. Постепенно то почервенява и огрява ъглите на пресечките, като съсредоточава цялото злато на жарките си лъчи върху малките площадчета, сред които самотни мраморни чешми обикновено шуртят под сянката на орехи, черници и други дървета. Тук на всяка крачка попадаш на чешми — фронтоните им са изпъстрени с къдрави източни надписи. Смятам за излишно да разказвам колко благодатна е прохладната струя на тези прекрасни водоеми през изтощителните жеги на дългото българско лято. Но ако пренебрегнете това пояснение, от моето описание може и да решите, че Варна е мъртъв, безцветен град. Напротив. Вгледайте се в тази тясна, красива, но безкрайна улица: какъв шум! каква суетня! Ето лавка с помади от Изтока, ето друга с уханна халва, с плодове, с разнообразни цариградски лакомства. Там пъстреят копринени изделия от разкошния Стамбул,
101
тук дими кафе в малки сини чашки, поставени в сребърни, подобни на вази чинийки, а недалеч аленее ароматен шербет. Шивашката работилница, лавката на баничаря, фурнаджията със засукани ръкави — всичко това е навън, на открито, улицата, така да се каже, е украсена като с картини от „Хиляда и една нощ.” Смесицата от лица и носии представлява не по-малко любопитно зрелище [...] Облеклото на турците ви е известно — дрехите на днешните българи, арменци и гърци почти във всичко са подобни нему. Само чалмата отличава гяура от правоверния, който единствено има право да я обвива с бял или зелен плат. Арменците. и гърците използуват за това шал, най-често черен, а българите носят кръгли овнешки калпаци, подобни на шапките от неотдавнашната наша fashionables [5]. Сред тази азиатска тълпа се срещат немалко синове Израилеви и много европейци: руси, французи, италианци, немци, англичани; войници, шкипери, матроси и честни, полезни със своите дела маркитанти [6]. Що се отнася до маркитантите, на тукашните фирми имате удоволствието да четете не само: Hôtel d’Odessa, Hôtel de ... и проч., но и Martin, cave française; fendrig, magasin de draps et nouveautéс etc..., etc... [7] Златно, чудесно изобилие! Тук специално неговата симпатия към кесията по нищо не отстъпва на постоянното привличане на магнитната стрелка от Северния полюс.
Без съмнение ви е известно, че турците (голяма част от тукашното население) са напуснали Варна вследствие на капитулацията на 27 септември. Всеки ден тяхното място заемат гръцки и български емигранти, бягащи на тълпи от околните турски градове и села. Това, струва ми се, е уважителна причина, за да не ви съобщавам задоволителни статистически и други сведения за Варна. Ето защо всичко, което се отнася до този важен въпрос, ще е само повторение на онези приблизителни данни, които за четящия свят няма да представляват никаква новост.
Варна се простира на 43°10' ширина и на 25°40' дължина. От памтивека знаменитата крепост е била известна с доброто Си месторазположение и се е славела като важен търговски център. В това отношение Варна и сега може да се нарече първият крайморски град
102
в България. Тя е транзитен път за стоките, пътуващи от турските провинции и Влахия в Константинопол и обратно. Варна наброява, или както говорят, е наброявала преди последната обсада около 4000 къщи и около 26 000 жители. Официалният им език е турският. С изключение на Севастополското и Сизополското, местното пристанище се смята за единственото на Черно море. Основният поминък на жителите е снабдяването на Константинопол и околностите му с хранителни продукти. Тук освен няколко магарета и биволи не видях почти никакви други животни. Конете, овцете и останалият домашен добитък според думите на хората станали плячка на турците по време на обсадата на крепостта. Във Варна преброих пет или шест джамии, освен онези, които бяха превърнати на прах от нашите топове, издирих горе-долу и толкова християнски църкви. Казвам издирих, понеже фанатизмът на правоверните не разрешава те да се извисяват над другите постройки. Само две църкви, изглежда най-старите във Варна, стърчат с останките от своите готически камбанарии над обкръжаващите ги къщи. Разправят, че една от тях служила на турците за наблюдателница по време на последната обсада: сега тя е разрушена от нашите снаряди. Влязох във вътрешността на църквата: прах и пустош! Между другото, върху стените все още личат фрески с образите на светиите. Но ще повярвате ли, че сляпото озлобление на отоманците е насочило дивите пориви на безсилната си ярост и към тези неми изображения: на едно място са избодени очите, на друго ликът е обезобразен!... Впрочем и незасегнатите християнски храмове представляват навсякъде печална гледка на нищета и разруха [...]
За да довърша безцветния си, но верен очерк за Варна, трябва да ви въведа и във вътрешността на тукашните домове. От къщата, в която живея, може по някакъв начин да съдите за изяществото на турската архитектура. На другия ден след пристигането ми във Варна получих квартира в беден гръцки дом, тесен и полуразрушен, но в съседство с квартирата на генерал Г., [8] което за мен бе по-удобно от всичко останало. Един от адютантите на генерала ме поведе по тясна и много стръмна стълба към малък чардак, или открита
103
галерия, ако желаете да почетете с това име няколкото дъски, разположени по дължината на вътрешната стена на къщата. В двата края на тази галерия има по една стая. Стопаните, уморени от непрестанните наематели, както може да си представите, не се зарадваха много на новия си квартират. Възглавниците, които образуваха покрай стените на стаята нещо като диван и я украсяваха вместо ковьорчета от рогозки, бяха изнесени. „Каква запуснатост! — възкликнах аз, прекрачвайки скромната обител. — Но какво е в сравнение с нея душевната пустота, мъчителка на някои от нашите поети, странници в домовете на своите родители, Чайлд-Харолдовци в някой полк или канцелария!” Измазаното с вар жилище е обърнато с прозорците към двора, счупените стъкла са облепени с хартия и светлината прониква в стаята единствено през вратата и безбройните пукнатини в стените, тавана и глинения под, полупревърнат в летящ прах. Близо до вратата се издига огромна камина, служеща единствено за подклаждане на огъня, но тя почти не затопля стаята, понеже коминът на турските печки, подобно на нашите, никога не се затваря. Настанявайки се в тази великолепна обител, се погрижих преди всичко за нейната мобилировка. Скоро стара, изкорубена маса, подобна и по цвят, и по форма на опушения Питийски [9] триножник, две пейки и креват украсиха моите палати. Поставих книгите си, хартията и проч. на масата, а стените накичих с картини от България и Румъния, които носех със себе си [...]
Обикалях внимателно Варна и околностите ѝ, но не открих следи от друг град. Във вътрешността на Варна обаче намерих 7 парчета древен мрамор, които, струва ми се, разобличават напълно схващането, чието обяснение Г. Б. е предоставил само на случая или на новите изследвания. Според мен пет от тези паметника на древността представляват надгробни плочи. Две от тях са украсени с барелефи, другите три — с барелефи и гръцки надписи, а за последните две просто не смея и дума да кажа, докато не се потвърдят моите догадки от Одеса. Ще спомена само, че в тези две обломки са всичките ми надежди. И двете съдържат по няколко реда добре запазени гръцки надписи. Струва ми се, че единият от мраморите е част
104
от великолепен пиедестал. Неговите огромни размери ме навеждат на мисълта..., но още веднъж — докато се изяснят смелите ми предположения, нищо не смея да кажа повече по този въпрос [...]
Говорейки за тукашните строежи, досега не споменах за цитаделата, която се издига близо до северните врати на Варна, защото не исках да отделям от цялостния очерк за откритите от мен паметници на древността онзи от тях, който повече от останалите е пощаден от ръката на безмилостното време и все още се извисява като единствен мавзолей над гроба на древна Одеса. [10] Във всеки случай, като се разхождах из тази стара крепост, вглеждайки се в старинните ѝ очертания, в масивния строеж, неволно се пренасях в онези далечни времена, когато могъщите циклопи съграждали града от откъртени от тях скални масиви. Отделена от пристанището само със стените на сегашната крепост, цитаделата е била до тяхното построяване единствената опора на гръцкия град, била Акрополът на древна Одеса. По стените на малката крепост има останки от мраморни корнизи, от великолепни капители и от различни други елементи на изящната гръцка архитектура. Тъй като желаех да имам образец от тях, наредих да ми извадят едно парче. Нека сегашното длето се потруди над изображението на тези лаврови листа, които едва не се полюшват на древния, мрамор [...]
Прощавайте.
Трето писмо
До брат му Ал. Гр. Тепляков
Варна, 14 април
[...] Като премълчавам неща, недостойни за вашето внимание, трябва между другото да кажа още няколко думи за двете парчета древен мрамор, които открих тези дни в тукашния град. Струва ми се, че едното от тях е дар от болен за бога-лечител, защото барелефът изобразява Ескулап и Хигея — богинята на здравето — с ритон в ръка, а зад нея младенец и две жени. Мисля, че предположението ми е правдоподобно, защото надписът в основата на барелефа съдържа
105
имената на двама съпрузи и думата XAIPETE (радвайте се!) Този паметник на древността намерих в избата на един грък, сред старите бъчви и бутилки. Беше покрит със съсирена кръв: какво точно животно е било заклано върху него, не разбрах, но знаейки евтината цена на човешките глави в Турция, ни най-малко не бих се учудил, ако разберех, че това е кръвта на някой от потомците на Резус или великия Замолисис. [11] Другият мрамор е парче от барелеф и представлява горната част на фигура на един от Диоскурите. Главата на Тиндарид е покрита със пилеус. Той държи за юздите кон, от който също са оцелели само главата и част от шията.
Трябва да отбележа, че тукашните жители крият остатъците от миналото не от користолюбие. Вярата в тайнственото могъщество на талисманите възвеличава често в тяхното съзнание и най-нищожното парче мрамор над всички съкровища на великия падишах. Достатъчно е само отломъкът да има честта да се нарича стар, изписан камък — (παλαιά πέτρα, πέτρα ϕραμμαίνη) [12] Точно така ценеше своята скъпоценност и гостилничарят, притежател на един от мраморите. Вложих цялото си красноречие, за да убедя тази възвишена душа, че липсата на изписания камък не само няма да лиши, но и ще удвои и затвърди божията милост над неговата гостоприемна странноприемница. Друг един добряк пък ми каза, че в стените на тукашната цитадела е зазидан някакъв рядък изписан мрамор и той, разбира се, няма нищо против да ми посочи къде е това съкровище, ако не е уверен, че в минутата, когато изписаният камък бъде изваден от стената, крепостта ще рухне. Накрая самият митрополит се съгласи да ме благослови с някакъв си нищожен барелеф — и то срещу 500 пиастъра, твърдейки, че единствено силата на металния талисман може да замени спасителното влияние на мраморния.
Всички тези комедии, незначителни сами по себе си, хвърлят светлина, ако не се лъжа, върху сегашния характер на народа, променен до такава степен от користта и малодушното суеверие — неизбежни последствия от продължителното вцепенение на духа, помрачен от отсъствието на нравствен живот, изнемогващ под бремето на вековните неволи [...]
106
На 7-ми този месец заредих турските си пистолети, запасах стария си дагестански кинжал и яхнал приготвения за мен от казака кон, потеглих в галоп към северните врати на Варна [...]
Моите спътници ме чакаха близо до малка житна нива, оградена с нисък плет и покрита с бледозелен килим от мършавия, като че ли изнемогващ посев. Безредната смесица от хълмове и дървеса, гъсти шубраци и клоколещи планински извори беше разкошна рамка за тази бедна картина. Няколко двойки биволи се разхождаха около съборения плет и спокойно пасяха сочната трева, която растеше тук, сякаш единствено за да разграничи чрез красотата на богатата си растителност нежната майчина любов на природата към безсловесните ѝ чеда от суровата хладина, която тя проявява към човека. Да! Единствено само той може да нарече божествената природа своя омразна мащеха, но кой е виновен? От незапомнени времена цъфтящата долина на Мизия е била път и поприще за неговата кръвожадност... Плодоносната долина на Мизия е била вечен и като че ли условен театър, където са се разигравали кървави драми. Не е нужно да ги проследяваме по ред, не е нужно системно да стигаме до съвременните войни. Струва си да се вгледаме в летописите на източната империя, да си представим само вековната борба на България с наследниците на великия Константин, [13] за да не можем да проумеем как така тази любима межда на смъртта не е превърната досега в безжизнена степ след такова продължително изтребление и след такова постоянно упорство на човешкото безумие [...] Скоро пътят рязко зави надясно, дърветата оредяха и в края на зелената долина се откри манастирът „Св. Константин”, долепен до скалистия морски бряг.
Какво да ви разкажа за тази бедна обител? — И върху нейните порутени стени личи печатът на вековното разрушение. Ниската ѝ, потъмняла от времето и на много места съборена ограда е построена подобно на оградите на варненските църкви от безброй каменни отломки. По тяхната пъстра разнородност някой природолюбител сигурно би могъл да ви посочи всички етапи на постепенното образуване на минералите. Слаба монашеска фигура ме посрещна пред манастирските
107
врати с раболепие, подобаващо на източния мъченик, и покланяйки се доземи, изтича да предупреди казака, който дойде да ми поеме коня. Килията на гостоприемния монах беше вече подредена с възглавнички, бедни рогозки покриваха пода ѝ. Седнахме. Добрият монах изчезна и след малко се върна с каймак, извара и сметана. Следваше го дребен българин, който също носеше няколко блюда с маслини, целина и нови запаси от различни видове сметана. Дървена манерка [14] с вино увенчаваше тези гастрономически приготовления. „Седнете, седнете, отче!” — повтарях безспирно на своя раболепен Амфитрион, но той се кланяше доземи с допрени до челото ръце, след това ги скръсти отпред и забивайки поглед надолу, остана неподвижен, подобно мраморната фигура на Хипократ. Без съмнение мисълта за някой дребен турски тиранин парализира през това време умствените способности на вдървения монах. Той беше единственият монах в тукашната обител: всичките други братя се бяха разбягали по време на варненската обсада. Изпивайки от любопитство чашка турско кафе, т. е. утайка от кафе без захар, аз тръгнах съпроводен от отшелника да разгледам манастирските забележителности. Храмът „Св. Константин Велики” бе точно толкова беден, мрачен и тесен, колкото и всички варненски църкви. Незагасващо кандило гореше ден и нощ пред образа на първия християнски император. Поклоних се и запалих свещ за една рубла пред светата икона. Тази религиозна щедрост така силно впечатли моя монах, че излизайки от църквата, той не само се разприказва, но даже ми посочи захвърленото мраморно парче с барелеф и гръцки надпис, споменавайки, че в техния манастир доскоро имало още три или четири такива отломки. Това оцеляло парче досущ приличаше на надгробния камък, които открих във Варна [...]
Нямам думи да изобразя вълшебната природа, която ме очароваше на всяка крачка по време на възхитителната разходка [...]
От пищния накит на тази несравнима природа вниманието отвличат често и камарите развалини, достойни за перото на поета. Тук оголен квадрат от повалени каменни стени, там — правоъгълник на разрушена от времето постройка... Може би никое човешко сърце
108
не би се поскъпило да даде част от собствения си живот, за да сравни отминалите времена с настоящето, но кой археолог може определено да каже кому или защо са принадлежали някога тези разхвърляни останки на далечното минало? — Колко градове, процъфтяващи според Страбон [15] по тези места, са изчезнали даже преди знаменития географ! ...
Часът беше 7, когато се върнахме в манастира „Св. Константин” и яхнали конете, препуснахме обратно към Варна [...]
Прощавайте.
Четвърто писмо
До Г. А. Римски-Корсаков
Гебеджи, 22 април [16]
На 21 април В. Тепляков предприел малка екскурзия до гебеджинските развалини. След едно извънредно живописно описание на българската природа в тази местност четем:
[...] Изминахме две-три версти и изведнъж пред мен се откри неголяма пясъчна площадка, а върху нея — шест сивкави каменни колони, издигащи се симетрично в права линия една до друга. Пръв знак на моето спонтанно възхищение от тях бе гръмко възклицание, но полковник Л. не ми даде възможност да довърша излиянието си. Преминавайки с равнодушно мълчание покрай тези любопитни места, той потъна в горския гъсталак. Безмълвно го последвах още двеста сажена и изведнъж отново спрях коня си. Новите редици от колони, подобни на онези, които останаха зад нас, още повече засилиха моето предишно удивление. Мяркащата се зад пищната завеса от храсталаци — оредяваща по тези места — огромна маса от необикновени колони разкри пред мен блясъка на най-великолепни древни развалини. [17]
Трудно ми е да ви предам веднага целия рояк от мисли, догадки, впечатления, които възбудиха в сърцето ми тези колосални останки от далечните времена. Но започвайки своя разказ за гебеджинските развалини, искам да изразя най-напред дълбокото си съжаление, че Кюве, Хумболт, Блуменбах или който и
109
да било от красноречивите оратори, възхваляващи природата, не бяха сега на мое място: сигурно щяха да обогатят съкровищницата на физиката и археологията с някакви нови чудеса от древната история или природата [...]
Когато излезете от дълбините на заобикалящата ви гора, пред вас се открива обширен площад. На него — пресечен на няколко места от високи храсти — стърчи грамада от исполински колони, или по-точно казано, те са разхвърляни на около три версти. Казвам разхвърляни, тъй като тяхното разположение не следва нито определен ред, нито обикновената архитектурна последователност. Хилядите чудесни колони ви поразяват с най-странни форми. На едни места те се издигат във вид на съвършено правилни цилиндри, на други приличат на кула или на полуразрушена пирамида, или на пресечен конус, а някои в основата си се разширяват и сякаш са опасани с широки корнизи. Има възвишения с толкова гъсто разположени едни до други стълбове, че неволно напомнят останки от древна галерия. Едни от тях са кухи и вътрешността им е запълнена със сива пясъчна маса. Сложих в джоба си от тази маса, но тъй като не можех да взема отломък от огромните. колони, предоставям на нашите броняровци да определят, ако, е възможно, по моите описания произхода на редкия шуплест материал, от който са образувани те. Искам, да отбележа накрая, че камъкът ми напомняше по здравина най-твърдия мрамор: трудно отстъпваше пред неколкократните удари с чук. По моя молба полковник Л. нареди да се отчупят малки парчета от една цилиндрична мраморна колона. Част от придружаващите ни войници и няколко доброволци с кирки и лопати се захванаха за работа. Гръмки възклицания: „Ще намерим съкровище? Ще намерим урна със златни монети!” — се разнасяха почти всяка минута. След известно време колоната се показа на повече от сажен, но тъй като беше вкопана като правилен цилиндър в земята, ние решихме, че до нейната подземна основа има още доста разстояние. На този етап не можеше да се направи нищо повече. Полковник Л. ми обеща да продължи през следващите дни разкопаването и когато се завърна във Варна, да ми съобщи резултатите от тази любопитна работа.
110
Това за съжаление е всичко, което мога да ви съобщя за необикновените развалини. Липсата на капители, правилни корнизи и разни други архитектурни украшения не ми позволи да се насоча към определен архитектурен стил, загатващ за произхода на исполинските развалини. Наричам ги исполински, тъй като диаметърът на най-тънката от измерените от мен колони беше около 4,5 фута. Що за хора са били създателите на тези колоси! Огромният им размер неволно ни напомня за онези геогностични хипотези, в които се говори за света до потопа и за гигантите, които са го населявали. Ако научните трудове на Кюве, Паласов и Блуменбах не бяха опровергали бълнуванията на блажения Августин, Кирхер и другите натуралисти, изпълнени с великани, синове на боговете от дъщерите на хората, и ако действителността не беше унищожила тези чудесни легенди, които впрочем съпътствуваха раждането на човечеството — спомняйки си за Омировия сънародник Полифем, [18] не бих се колебал да видя в гебеджинските развалини осъществяването на древните митове за архитектурата на Циклоп. Вглеждайки се във великолепните развалини, неволно бихте помислили, че стените на древните градове Тирена и Микена са създадени по думите на Павзаний от натрупани накуп скали. Древните паметници на Арголид, останките от строежи, забелязани от Г. Кастелан близо до Неапол ди Малвазия, и всички онези постройки, които Еврипид, Страбон, Павзаний и други писатели от древността приписват на еднооките работници на Вулкан, са от една категория с великолепните гебеджински колони. Но, говорейки за изкуствения им произход, трябва да призная, че това е съвсем недостатъчно, за да обясни целите, които е преследвал човекът, когато е създавал тези колони — толкова симетрични, колкото и необикновени, почти еднообразни, но разхвърляни на пространство, превъзхождащо размерите на всякаква човешка постройка. Дали великолепната грамада не е само маса от обикновени базалтови парчета? Нима тези поразително правилни форми и пропорции са само игра на природата, заблуждаваща човека с толкова съвършеното подражание на изкуствата в страна осеяна с паметници на древността, и с рой славни исторически спомени? В последния случай учените, изучаващи
111
природата, прилагат към подобен феномен своята любопитна хипотеза за съществуването на неми свидетели на неизвестните, могъщи катаклизми на нашето земно кълбо, по време на които изчезват човешките творения, извиват се урагани, появяват се вулканични изригвания, морски наводнения и други подобни на тях спазми на органичния свят [...]
Връщайки се обратно във Варна, аз ще поверя изработването на чертежа на гебеджинските колони на един военен на име Тейлър, т. е. ще използувам единственото средство за ясното изобразяване на тези необикновени форми, цветове и оттенъци, чието разнообразие е неуловимо и за най-красноречивия човешки език [...]
Шесто писмо
До брат му Ал. Гр. Тепляков
Правода, 30 април [19]
Беше вече тъмно, когато застанахме под оръдията на провадийските укрепления, и караулите от първия пост доста трудно ни пуснаха да влезем в града. По своето разположение Правода живо ми напомняше романтичния Пятигорск: градчето беше по същия начин разпръснато между две високи, обсипани със зелени бисери възвишения. Едно от първите неща, които видях, беше полуразрушената джамия с обезглавено минаре, издигаща се над белосаните турски къщи. Всичко това се оглеждаше в реката, с която руските инженери са наводнили околността, за да защитят североизточната страна на града. По-нататък още шест джамии, разположени в полукръг, се издигат над доста полуразрушени сгради с керемидени покриви. Всичко това изплуваше пред очите ми през вечерния здрач при бледото сияние на месечината, подобно смътните очертания на картина, изгубила първоначалните си цветове [...]
[...] Прекосявайки Балкана, турците завзели Правода. Жителите ѝ побягнали към околните върхове и се укрепили в манастира „Диздаркиойски” [20]. Дългият и широк овраг, отделящ манастира от планината, и естествената защита от непрестъпни скали унищожавали всяка възможност на турците да го завладеят. Обсадените византийци [21] дълго и мъжествено отблъсквали врага, но накрая запасите им от храна привършили. Измъчвани от глад, те решили да изпратят тайно няколко свои съграждани в града за продоволствие. Един от пратениците се предал на врага и разказал за тежкото положение, в което били изпаднали неговите съотечественици. Възползувайки се от измяната му, турците побързали да скрият свои войници в кошовете за хляб и натоварени на византийските мулета, проникнали в манастира „Диздаркиойски” с помощта на дезертьорите. Там с настъпването на нощта нападнали неочаквано обсадените и ги изтребили до крак [...]
Не заварих тук нито една правоверна душа и независимо от това дори в този си вид Правода поразява с живописната пъстрота и разнообразие на азиатските градове. Минаретата на опустелите джамии още се издигат над разхвърляните наоколо къщички, жалко само, че набожният глас на арабския ходжа вече не ги оживява с глухия си и протяжен призив за молитва. Градът, който е сбутан между двата хълма, има тежък въздух и, струва ми се, не съвсем здравословен, но затова пък по околните върхове той е лек, свеж и животворен. Преди сегашната война в Правода е имало вили с малки стопанства, или казано по питерски — дачи, но те не принадлежали на ковачи и месаои, а на богати велможи и адрианополски красавици. Според думите на генерал К. [22] целият град бил потънал в сянката на овощните градини, където пъстри кьошкове [23] се издигали сред кичествите лози над беломраморните чешми и където не един азиатски Лукул заспивал под ленивия им ромон, сред източните рози, на гърдите на своите чернооки робини. А сега всичко е голо, подобно на плешивата глава на Сократ! ... Казват, че поради миналогодишните студове трябвало волю-неволю в печките да „изгорят” всички мюсюлмански градини пред очите на нашето християнолюбиво войнство. И ако суровата зима би могла да оправдае подобно унищожение, благоволете сами да си обясните защо в градовете не е оцелял нито един от прекрасните фонтани, които са толкова благотворни през жегите на тукашното палещо лято. Аз от своя страна оставам в този случай напълно доволен от обяснението,
113
че на нашите войници им дотрябвало за нещо оловото от тръбите на тези злополучни водохранилища. . . Надявам се, че утре ще напуснем Правода. Странните гебеджински колони не ми дават покой: да видим какво е изкопал полковник Л. от необикновените развалини! Може би в неговата землянка ме очаква чудо на чудесата. И така — до Варна. Addio.
Седмо писмо
До брат му Ал. Гр. Тепляков
Варна, 10 май
[...] Точно в три часа по пладне се простих с Правода. Пътят от градчето до Варна ви е познат от моите предишни писма. Пристигнах доста рано в Ескиарнаутлар [24] и побързах да предам на генерал Р-ски нежните поздрави, които му носех от Русия, от неговото семейство. Няма да описвам безкрайните въпроси и радостта, е които този злополучен войн срещна вашия странник — за възторга на бащата и съпруга, за мен (между нас казано) доста неразбираеми, но затова пък още по-затрогващи, тъй като вестта, която той получи от най-милите на сърцето му, беше последната: на 5 май луната изгря над неговия кървав гроб...
Беше мръкнало, когато пристигнах в Девня — и от кого мислите бях посрещнат? — От полковник Е., който ме чакаше пред своята гостоприемна палатка. Този почтен археолог дружелюбно ме въведе в шатрата си и отново бях осъден да прекарам нощта сред задушазащ цигарен дим, шумно веселие, лая на кучета и прочие, и прочие. Около 7 часа сутринта гръмки викове: на оръжие! на оръжие! — прекъснаха съня ми. Побързах да се облека и изскачайки от палатката, узнах, че генерал В. бил получил внезапно нареждане да се присъедини към генерал Р., атакуван при Ескиарнаутлар от върховния везир, и тръгнал да му помогне с два егерски полка. Два казашки полка трябвало веднага да последват отряда! Можех ли да не използувам благоприятния случай да се насладя на нови кървави впечатления, да получа сред мръсотията от изпотъпкани тела правото да се посмея след време, подобно на Микромегас [25], над гордостта на пигмеите,
114
които се величаят като пълновластни господари — не само на земния, но даже и на извънземния свят и на всичко, което се намира в тях! Изпълнен със смътни, непонятни дори за собствената ми душа усещания, без да разбирам какво правя, скочих на първия попаднал ми кон. Машинално се присъединих към казаците и заедно с тях потеглих по ескиарнаутларския път.
Гъста мъгла покриваше околността, казаците яздеха в тръст, протяжният грохот на оръжия, заглушаван от време на време от пушечни изстрели, ставаше с всяка крачка все по-ясен и отчетлив. И ето ескиарнаутларската долина започна да се открива пред нас сред плътни облаци, от мъгла и прах, които се виеха на кълба над зелената ѝ повърхност. Пъстрите, гъсти тълпи се съединяваха, разгръщаха, прелетяваха като мълния или бавно се движеха сред вълнистата мъгла, подсилвана от дима на артилерйята и непрестанната стрелба на руската пехота. Двама-трима офицери, които не. бяха от отряда, но го следваха като мен само от любопитство, оставиха тук своите коне. Половинчасовият преход поукроти даже и в моите гърди яростта о;г този войнствен ураган, който в началото така забавно бушуваше в мен. Разсъдъкът ми малко по малко вземаше връх . над рицарските пориви. В една минута като електрическа искра в него проблесна себелюбивата апофтегма на Бомарше: „Je veux savoir, moi pourquoi je me fâche!” [26]. — си помислих аз и подобно на моите спътници оставих коня си. Решихме да се наслаждаваме от разстояние на ужасната битка, разгръщаща се пред нас с целия разкош на своето диво, неописуемо зрелище. Чули сте за това сражение или безсъмнение ще прочетете за него във всички наши вестници. Но вестниците според шегобиеца Тристрам Шанди не са нищо друго освен вестници и затова, ако желаете, ето някои бегли очертания на картината, изпълваща в този миг чувствата и ума на безпристрастния очевидец.
Яркото златно слънце започна лека-полека да прониква през безпощадната мъгла, образувала хиляди фантастични фигури, които бавно се отдалечаваха зад зелената ограда на планините и пътьом ги покриваха със сребристите си одежди. Освен гъстите конни и пеши маси, въртящи се, както вече ви казах, сред този
115
океан от дим, освен гибелния блясък, озаряващ от време на време неговите люшкащи се краища, и освен глухия, тържествен грохот — отначало не виждах и не чувах нищо друго. Дните на нашето златно офицерство — вие, разбира се, не сте ги забравили! Смелите маневри — помните ли как и ние с вас яздехме някога сред шумния им вихър пред взводовете на своите летящи хусари? Ето ви известно сходство с това, което в тази минута се разиграва пред очите ми. След малко обаче декорът се промени: мъглата съвсем се разсея и великолепно слънце заблестя над зрелището, за чието изобразяване едва ли има думи от езика на поезията, цветове от палитрата на живописта, звуци от хармонията на музиката.
От последното ми писмо ви е познато месторазположението на ескиарнаутларския лагер. Моля ви да си припомните стръмния и дълбок ров, който отделя руските шатри от планинската верига зеленееща се на противоположната страна на оврага. По време на пътуването ми до Правода тук бе тихо, а сега в дерето грозната, необозрима тълпа бушуваше подобно вълните на връхлетян от страшна буря океан. Впрочем без всякакви обяснения представете си, ако можете, вилнеещата петхилядна конна тълпа налитаща върху неподвижните руски карета. Начертайте в ума си ярката пъстрота на живописното турско облекло, разголените до раменете ръце, чалмите с размотани от вятъра шалове. Представете си ослепителния блясък на хиляди саби, пики, ятагани, облени от лъчите на обедното слънце. Заслушайте се в далечното цвилене на коне, в зверските вопли, в гръмките, свирепи закани и проклятия. Само тогава ще разберете тази дива тълпа, която подобно на алчни скакалци връхлетя върху левия ни фланг. Тогава засвяткаха руските щикове, два или три пехотни полка се хвърлиха насреща ѝ. В редиците им загърмя настъпателен барабан, резки, пронизителни рогове се присъединиха към неговия нестроен грохот. Вие си спомняте, че слепият по рождение Сандерсон си представял червения цвят като звука на войнската тръба: не разбирам защо в моето съзнание звукът и цветът като че ли се сляха в тази мъчителна минута — пурпурният цвят на кръвта с тези раздиращи тръбни и барабанни звуци! На известно
116
разстояние от неприятелската конница нашите полкове спряха и бързо се построиха в няколко карета — и медните челюсти на пушека изпратиха своя огнен вихър. В същото време нестихващият огън на руската пехота озари всичките ѝ четириъгълници. О, ако моята душа не презираше всякаква поезия в прозата, така както презира нещастния бокал с шампанско, размесено със зелцерска или някаква друга вода, разбира се, бих ви разказал в подробности как отоманските конници, отблъсквани на няколко пъти от нашата пехота, изчезваха подобно пяната на вълните, разбиващи се в гранита на крайморските скали, и по какъв начин те се устремяваха отново и отново към своята плячка!
Като сраснали със земята, твърди и неподвижни стояха между другото нашите стоманени карета, но накрая артилерията, намираща се при едно от тях, беше отблъсната и скоро карето изчезна, обкръжено от безчисления неприятел. Тогава в продължение на половин час не виждах нищо освен проблясващи през дима саби, свеждащи се надолу щикове, диво, яростно настървение. Понякога над гъстата, непроходима тълпа се устремяваше нагоре ранен кон и хвърляше в прахта обления от кръв ездач, но, общо взето, тази сцена беше доста мълчаливо разигравана. Когато нов отряд от нашата пехота удари фланга на неприятеля и го принуди да отстъпи, обкръженият от турците полк, така жизнен и храбър преди половин час, сега покриваше земята с посечените си трупове. . . Мъртъв, той все още образуваше обширен правилен четириъгълник. Клюмнали са безстрашните глави, гората от щикове не се издига над черните кивери [27], но отдалеч ще си помислите, че внезапен сън е надвил войнишките зеници. Нито крачка не бяха отстъпили. Всички панегирики, създадени от поетите ветерани на Наполеон, едва ли са достатъчни за прослава на непоколебимото мъжество. Вълнуваха ме неясни чувства. Този гибелен шум, тези кървави ужаси като че ли проникнаха в главата ми: тя пламтеше, ясният ми поглед се замъгли. Като през мъгла от гъсти облаци пред него се разиграваше краят на сражението: хаосът от бягащи и преследващи ги, рядкото припламване на огнестрелните оръдия и накрая — нестройното отстъпление на турците по посока на Шумен. Нашите удържаха победа. „Du simblime
117
au ridicule il n’y a qu’un pas [28]” — е казал един велик философ. Две дузини руски мужици с рижи бради бягаха през това време с все сила от полесражението. По тяхната стегната външност ние веднага познахме добрите, миролюбиви маркитанти, чиито палатки, разположени, ако си спомняте, на самия край на съдбоносния овраг, първи попаднаха под ударите на неприятеля. На всички наши въпроси за турците, за края на сражението и прочие бедняците отговаряха само с едно, наскоро създадено кръстно знамение. „O, miseri, miseri! [29] — какво ще наредите да правим?”
Слънцето беше почти залязло, когато всичко утихна в окървавената ескиарнаутларска долина. Бог знае защо реших да погледна отблизо следите от разигралата се драма. Препуснах напред. . ., но защо трябва да описвам зрелище, толкова пошдо и в редки случаи неунизително за човечеството! . . Вгледайте се в тези сурови лица, вижте колко ужасна е оловната им бледност, колко конвулсивно е всяко движение на мускулите, обхванати от тежко, неизразимо страдание. Погледнете колко е странен последният лъч на живота в очите, съединяващи се със смъртта. Турци и руси — погледнете колко дълбоко и непробудно спят или заспиват един до друг, примирени от общата, кървава участ! [...]
Около три часа по пладне, яхнахме конете и напуснахме Гебеджи.
Тишината на това пътуване беше нарушавана от време на време единствено от пистолетните изстрели на нашите млади офицери, доста добри стрелци, които се целеха в черепите по пътя и изстрелваха куршуми в тях. Този път „физиономията” на колоните ми се стори съвсем друга. Редиците от колосални облаци биха ви напомнили мрачните герои на Одинов, скитащи се по тъмновълнистото небе. Далеч на хоризонта те се спускаха почти до самата земя и плавно и бавно, подобно на огромно погребално шествие, се мяркаха един след друг между помрачените от тях развалини. Унилият вятър разлюляваше гъстата трева и прониквайки в цепнатините на обраслите отломки, извличаше от недрата им звуци от задгробния свят. . . Самите колони, притиснати от грамадните скали с бродещи по върховете им облаци, тайнственият шум на околната гора
118
и всичко обкръжаващо ме като че ли извикваха в моето въображение представата за мавзолей на гиганти, допотопни властелини на света. Но какво бе станало с полковник Л. и неговите „археолози”? Да погледнем, ако наредите, интересните им разкопки.
Те наистина не бяха бездействували по време на моето отсъствие. Колоната, чието откопаване започнахме заедно, беше разкрита на повече от 2 1/2 сажена. Спуснах се в дълбоката яма и огледах оголената част. Забелязах само каменна стенна, която изглежда ѝ служеше за основа и подземно съединение с най-близката колона. Там открих и доста голям железен пирон, който мигновено се разпадна в ръцете ми, като че ли беше от кристал. Освен това земята, изкопана и още обкръжаваща останките от колоната, не представляваше и не представлява преграда за лизгаря.
Ще се престраша мимоходом да отбележа, че това последно обстоятелство, свързано с посочените открития (гвоздея и стената), едва ли е съвместимо с мисълта за базалти, а, напротив, както ми се струва, е ново доказателство за изкуствения произход на развалините [...]
Това е и последното ми писмо от България. За сетен път скланям виновно чело, съзнавайки крайната незанимателност на своите послания, за сетен път напомням, че съдбата сякаш ме напъти: „Бъди антиквар!” — и стана точно така, както вие, господарите, говорите на своите ратаи: „Ти бъди Паганиии, ти — Салватор—Роз!” — и те стават. Впуснах се, както вече нееднократно съм повтарял, в това премъдро странствуване без книги и без всякакви приготовления, при това със съвсем нищожни парични средства, и ви писах за всичко, което ми дойде наум, за всичко, което видях със собствените си очи, а аз видях твърде, твърде много. Посетих едно ъгълче от Мизия — страна, назовавана от римляните житницата на Церера, но там освен следите от минали и нови опустошения се редуват картини от минали и нови развалини. Само природата, Армида с божествена прелест, раздава с пълни шепи своите дарове и днес точно така, както и по времето, когато класическият творец Георгик Алкал жадувал да замени придворния разкош за неизвестен приют в долината на поетичния Хемус. А хората, а мирните жители? Боже мой! Вече хиляди пъти ви повтарям, че тях ги
119
няма, че те са изчезнали, подобно листата, разпилени от есенния аквилон. Само тук-там — подгонени от нуждата, изтощени от глад, подобно ларви на древния Тартар, бродят тълпи от българи около пепелищата на своите опожарени колиби, или въоръжени от глава до пети, служат на правоверните, на [другите] гяури и много често един на друг — не заради някакви сминдиридовски капризи, а за удовлетворение на низшите, животински потребности на човека. „Нека гинат!” би извикал с адски присмех някой невежа Мелмот. „Амин!” — би шепнал с райска усмивка някой вежлив дипломат, а аз мимоходом ще отбележа, че окичени с оръжие, днешните българи напомнят за войнствения Крум, за времето на диви тържества, за страха на Византийската империя от мечовете на техните бащи. Този добър народ е забележителен в много отношения. С времето (ако впрочем нашата занимателна кореспонденция не отслабне от умствено безсилие) българите могат да бъдат представени и с други любопитни подробности [...]
Утре или непременно вдругиден ще отплувам към Сизопол. Напускам Деспина и казвам прости на своите мимолетни химери и радости! Новите далечни и новите морски ширини, опасани от балканските скали, ще ме отдалечават от вас и от родината. Накъде, до какъв край ще ме изведе това уморително скитане и блъскане? — Даже сам не знам, както и не знам защо живея на този свят... В пролога на Тарар се казва, че някакъв гений попитал още неродените твари искат ли да се родят. „Съвсем не!” — Ето как може би ще отговоря и аз в подобни случаи. Беше време, когато и моята честолюбива особа се терзаеше от желанието да играе някаква роля в света, без съмнение не за да пърха като златокрила пеперуда пред тълпата, а с надеждата да разгори пламъка на полезната дейност, която някога неукротимо напираше от дълбините на моето сърце. Сега — о, преподобни Бакон! Твоите мъдри слова жужат в моята душа, подобно мърморенето на досадния кредитор: има време, имаше време, няма време!
Но стига. Страх ме е да не се ядосам или да не се разчувствувам. „Vivamus, dum vivimus” [30] — казва мъдрият латинец. Това е, почтени ми домоседе, прощавайте.
Тепляков, В. Г. Письма из Болгарии. Спб., 1833. 210 с.
(подборно).