11. ЮРИЙ ИВАНОВИЧ ВЕНЕЛИН
(Превод — Маргарита Кожухарова)
Юрий Иванович Венелин (Георги Хуца) е роден на 22. IV. 1802 г. в с. Велика Тибава, дн. Унгария. Син е на свещеник. Преселва се в Русия през 1823 г., а през 1829 г. завършва Московския университет. Ю. Венелин е известен руски филолог и историк — славист. Влизайки в контакт с български колонисти, той проявява жив интерес към българското минало и култура. Неговата книга „Древные и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам” (Т. 1—2. М., 1829—1841) е способствувала за пробуждане на българското национално съзнание. През 1830 г. със съдействието на М. Погодин и С. Аксаков Руската академия на науките командирова Венелин в България. Руският учен посещава Варна, Каварна, Силистра, Бабадаг и Букурещ и успява да събере нови сведения за българите, записва народни умотворения и песни, влиза в пряк контакт с народа, историята и езикът на който са основна тема на негрвите научни изследвания. За голямо съжаление дневникът на Венелин все още не е публикуван, поради което много от живите впечатления и преживявания от това пътуване остават тайна за нас, но дори отделни части от този дневник, които откриваме в различни публикации, говорят за особената привързаност на учения към българския народ. През това свое кратко пътуване Юрий Иванович се стреми да запечата всичко: красотата на българската природа, вида на българските градове, бита и характера на българина. След завръщането си в Русия: той систематизира и проучва събраните материали, някои от които публикува веднага, като: „О характере народных песен у задунайских славян” (М., 1835) и „О зародыше новой болгарской литературы” (М., 1838), други са издадени след смъртта му или още не са обнародвани. Но Юрий Венелин не е само учен, а и
154
обществено ангажирана личност. Чрез своите трудове той напомня на руската интелигенция за съдбата на братския славянски народ и в Същото време се старае да внуши с всички сили на българските културни дейци, че спасителният път за народа им е във всеобщата просвета и културно издигане. Затова в бележките от своето пътуване понякога Венелин хиперболизира невежеството на българите, липсата, на интерес към славното минало, но ние би следвало да му простим това, като имаме предвид неговите заслуги.
Юрий Венелин умира твърде рано (26. III. 1839 г.), но неговата дейност в областта на историята, езика фолклора и етнографията на България изиграва огромна роля в процеса на Българското възраждане.
БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЮРИЙ ВЕНЕЛИН
(ЛИЧНИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ НА УЧЕНИЯ ОТ ПЪТЕШЕСТВИЕТО МУ ПРЕЗ 1830 ГОДИНА.)
Първите си живи впечатления от България Юрий Венелин споделя със своя приятел Михаил Петрович Погодин в писмото си до него от 20 август 1830 година.
[...] На 4 юли, в 12 часа хвърлихме котва близо до Варна. В 4 часа, след като се избръснах и сресах, се отправих с шкипера към брега. Поскитах из тесните, криви, задушни, лошо павирани улици на Варна и след два часа отново седнах в катера и се върнах на кораба. На другия ден пак отидох в града с документите си. Генерал Рот ме прие доста радушно,, веднага беше наредено да ми се предостави квартира. Празни квартири имаше много, но всичките бяха без стъкла. В Турция не познават стъклата, а вместо тях препречват прозорците с дървени решетки. Жителите на Варна са малко, и то всякаква сбирщина, голяма част от която буквално гладува. Нашето началство е постъпило великодушно, помагайки на народа с каквото е могло, със сухари и т. н.
Помолих да ме настанят с българи, за да свикна с тях и езика им. Във Варна няма каруцари. Товарите, сваляни от корабите, се разнасят из града от наемни работници — турци. Твърде много от тях се прозяват около пристанището. Едва бяхме достигнали брега и веднага се притече един османец, който за тридесетина копейки ни предложи гърба си. Пристигайки в квартирата след известно лутане, аз се наместих да си почина върху единствената мебел — доста тесен миндер. Това беше вътрешната стая, предната заемаха стопаните: българинът Вълчо, жена му Гина — млада и доста миловидна, деветгодишната му дъщеря Върба и петгодишният син Маринко. Животът ми във Варна щеше да бъде много скучен, но за щастие унгарските славяни [1] същия ден се бяха настанили на
156
двора под моите прозорци с каруцата и багажа си. И в Русия те се скитат под името унгарци. Те са много разговорливи, сладкодумни, много често свиреха на своите хармониуми. Под звуците на виенските валсове на моя двор се стичаше пъстра тълпа от хора. На другия ден пристъпих към научните си издирвания. Беше неделя. Исках да се запозная с митрополита и духовенството. В 7 часа сутринта тръгнах за литургията — казаха ми, че вече е свършила. Аз реших обаче да посетя всичките три варненски манастира. В първия ми казаха, че митрополитът с целия си клир е потеглил за Крим и че всичките манастири управлява само един отец, който живее в митрополията. Помолих да ме заведат при него, но не го намерих в къщи. Отвориха ми митрополитската църква, влязох, но в тъмнината едва разпознах някои неща. Като излизах от църквата, така си ударих главата в покрива ѝ, че звезди като град се посипаха от очите ми. Срещнах отеца на улицата и се върнах в неговата килия, която по-рано е била на митрополита, твърде малка, като на казака Илин например. Попитах го за ръкописи, за архиерейския архив, но той не разбра нито едното, нито другото. След като му обясних, ми каза, че митрополитите никога нямат нито книжа, нито писари и че само московците имат такива служби (канцеларии), където вечно пишат. Отново го запитах чрез преводача нямат ли манастирите грамоти, дарени им от патриарсите? Дали той не може да ми ги покаже и да ми ги отстъпи срещу пари? Отговорът беше положителен. Зарадвах се. И ето какво се оказа: след два дена моят отец ми предлага напечатана гръцката азбука. Развръзката: той мислел, че искам да уча гръцки. Това ми беше за урок за нищо да не се обръщам в Турция към духовенството. След всичко това се впуснах да намеря грамотен българин, но не намерих нито едни. Много разпитвах за ръкописни книги. Отначало един ме зарадва с три, и какво — носи ми три различни свои позволителни от руски началници. Прав е бил, защото книга на българския простонароден говор означава парче хартия. Не можете да си представите какви трудности трябва да се преодолеят, докато обясниш това, за което питаш. За това не е достатъчен и грамотният, защото
157
рядко някой се е изучил дотолкова, че да те разбере. Един грък (лавкаджия), който до известна степен ми се стори съобразителен и когото взех за българин, ми отговори: „Но след като толкова държиш на тези ръкописи, нима не можеш сам да ги напишеш!” Впрочем, цяла Източна България е съвсем безинтересна за археолога [2]. Най-малко в нея са живели българите, основната сила на които е отвъд Балкана. Да отида там, според плана на инструкцията, не ми беше възможно, защото за тази цел трябваше да се поиска разрешение, от турското правителство. Тази задача главнокомандуващият възложи на генерал Рот, но тъй като се готвеха да напуснат Варна, нямаше време да бъде издействуван ферманът. Освен това адрианополският митрополит ме уверяваше, че там на нищо не мога да се надявам, че жителите — българи са се преселили на групи във Влахия и Молдавия и, разбира се, ако бог ми даде здраве, ще ги открия там. И така, не ми оставаше да правя нищо друго освен да се задоволя с парчето земя, заето още от нашите войски. Затова във Варна незабавно започнах да събирам някои народностни и езикови сведения за България. Много скоро свикнах с хазаите. За щастие стопанката е много бъбрива жена, двамата са родом ог Шуменско и говорят на не съвсем чист български език, защото повече, са свикнали с турския. Насила им втълпявах в главите, че е грехота за българите да разговарят помежду си на турски [*]. За кратко време така научих български, че вече разговарям без преводач, само че ми е малко трудно да ги науча да говорят с мен на своя език, защото те непрекъснато ми приказват на развален руски. Хазаинът е целият в отоци. Аз се заех да го излекувам, но за лекарство трябваше да се отиде на осем версти извън града. Хвалеха ме на близките си българи, че съм твърде хубав болярин. От тях и от други българи научих много полезни неща и събрах няколко песни [**]. Като подарък между впрочем ще добавя, че Преслав, столицата на българските царе, където две години е
*. За щастие този навик изчезва малко по-малко всред българите от градовете поради съзнателното им противодействие на турците през последните години. — Бел. Ю. Венелин.
**. Те са отпечатани неотдавна. — Бел. Ю. Венелин.
158
царувал Светослав, сега Ески Стамбул, е в подножието на Балкана. Това е важно: и сега там има развалини. Преданието за Разград или Радинград. Българите не приемат календарните гръцки имена, всичките им имена са народни. И сега между тях ще намериш стотици Бояновци, Горденовци, Тилановци с техните, умалителни [...] Попадна ми един млад българин на име Тило — умалително от Тилан. Приятелю мой, ти знаеш, че за мен това име представлява интерес. Поразпитах го по-подробно за името му и той ме уверяваше, че е чисто българско, че така наричат младите, а когато те остареят, е по-добре Тилан, но отбеляза, че гърците изопачават техните имена. Как? „Работех в лавката на един грък въз Филипопол. Той и семейството му непрекъснато ме наричаха, бог знае защо, Атила”. Попитах го дали не изопачават и другите имена? Така е почти с всички останали имена и гъркът на драго сърце ще те назове Абойо вместо Бойо. Обичат да якат и т. н. Слава богу! Докато бях в Москва все още се страхувах от това-онова, независимо от добрата обосновка на първия том [3]. Слава богу! Нашето учение, приятелю мой, се оправдава напълно. Русизмът на българите се проявява твърде много и в други направления. Във Варна видях половин дузина българи от Адрианопол и околностите на Месемврия, облечени също като [жителите] на Подмосковието, източно от Москва, и на Рязанска област...
Барсуков, Н. Жизнь и труды М. П. Погодина. Т. 3, Спб., 1890, 143—146.
На 22 юли Венелин напуска Варна и на път за Каварна посещава манастира „Св. Константин”.
[...] По средата на ограденото място се издига здание, което служи за жилище на монасите, отлйво — притихнала постройка — църквата, в олтара зад престола — малък колодец, или както го наричат българите, кладенец. Той се счита за свещен и лечебен. Забележително е, че и сега не само турците, но и самите българи са извънредно привързани към свещените извори и кладенци, на които приписват лечебна сила. Затова в България има толкова много местности, носещи названия на вода: Черна вода, Пресна
159
или Превода (чиста), Червена вода, Бела вода. До такива кладенци те са строили манастирите и селищата си... В този манастир прекарва през лятото варненският митрополит. Тук той приема пашата. Тази обител е по-удобна от варненската, където една малка, тясна килия служи и за преддверие, и за приемна, и за кабинет. Не видях нищо забележително в манастира, но се помъчих да поразпитам за това-онова почтения монах. Като разбра от въпросите ми, че съм търсач на старинни неща, той изтича за своята кесия с антики. Сред старинните турски и италиански монети попаднах на една полска от Сигизмунд III, на която са доста добре запазени чертите на този монарх, и за 1/4 от цената, която ми поиска продавачът, тя стана моя собственост...
Венелин се отбива в Каварна, където научава интересни подробности за бита на тамошното население по време на руско-турската война от 1828—1829 г. За това той пише:
[...] У турците има стар закон — да не живеят в една къща с християни. Случвало се е в дома на турчина едната половина да е празна, но ако в нея се настанят офицери, семейството на стопанина веднага напуска къщата. В такъв случай турчинът си създава много неудобства и неприятности. Той е длъжен да намери за семейството си друга къща, и то празна, защото и турчин с турчина не може да живее под един покрив, дори между жилищата на двама братя трябва да има непроницаема преграда. Разбира се, че при навлизането на неприятеля и при заемането на квартирите неминуемо трябва да станат такива неприятни преселвания. Ето защо с приближаването на русите турците обикновено оставят жилищата си и следват войската си или пък се насочват в по-спокойните окръзи, близките крепости или укрепените градове. По такъв начин много турски семейства от околностите на Разград, Варна и Силистра в сегашната кампания се скитат около Филипопол и Солун. При това трябва да се отбележи, че и без война, в мирно време, жителите на Турция от двете вероизповедания (основните) са много подвижни. Най-естествената причина за преселванията по време на война обаче е, че
160
турците странят от европейците изобщо, а най-вече от християните, от неприятеля и особено от московеца. Считайки своя дом и своето семейство за свещени и непристъпни, турчинът особено много се бои от осквернение във военно време. И ако той смята за углавно престъпление нескромното любопитство — не само на българина, негов приятел и съсед, но даже и на едновереца и на брат си, пристигането на въоръжения московец, най-лютия, според неговите представи, от всички неверници, влизането му в двора в присъствието на семейството му е истински нож, забиващ се в сърцето му. Той е готов да понесе всичките неудобства на семейното чергаруване, отколкото да остане пред погледа на победителя, пък дори и враждата да е прекратена с мир. Прибавете още и особената народностна гордост: за всички християнски народи обикновено турчинът говори с презрение, а у дома си се държи към нещастните българи с господарска осанка. Той твърдо вярва, че християните в Турция са родени само затова да бъдат негови данъкоплатци и роби. Да бъде под християнска власт или управление, да плаща или дори да работи [на християнина] — не е присъщо на неговия характер, нито на религията му, нито на предубежденията му. Ето защо областите, отстъпени от Портата на Русия, веднага се очистват от турците до последния човек.
Поради такива силни подбуди преселването е станало закон и за изменник се смята този, който няма желание за това. При подобни обстоятелства всичките злини се изливат върху нещастните българи. Те, като роби, които принадлежат на турците и без които те не могат да се справят точно така, както каруцаря без своята кранта, са задължени според общия закон да изчезнат заедно с турците. Но тъй като самите турци са недоверчиви и не без основание виждат, че българите като роби, като християни и като съплеменници на русите са предани на Русия, поведението на този народ при настъплението на русите или при преселването на турците доста се усложнява и изисква най-голяма предпазливост. Каварненският бакалин междувпрочем ми разказа, че неговият съсед Стоян [...] пострадал от нож, когато турците напускали
161
града. По мое желание извикаха Стоян в дюкянчето и той започна да разказва:
„Внезапно ни съобщиха за приближаването на русите: семейните и невъоръжените хора, към които принадлежим и ние, веднага се впуснаха в приготовление за тръгване. Аз като семеен човек не можех в същата минута да захвърля цялото си стопанство и да тръгна с празна торба на път. Но нямаше какво да се прави и наредих на жена си да събира всички храни накуп. Да тръгнем на път без запаси би било голяма глупост, защото щяхме да умрем от глад в някое тясно и претъпкано: с хора място. За нещастие една седмица преди това турците ми взеха каруцата за държавни нужди, както твърдяха, а другата трябваше да поправя, тоест да поработя по нея седем-осем часа. По тази причина отидох на пазара. Като се връщах, срещнах един познат, Ахмед, който излизаше от кафенето: „Е, Стояне, ми каза той, Злият московец чука на вратата ни, да тръгваме по-скоро за Варна.” (Ахмед имаше много пари, всичко му беше готово, имаше една жена и момченце, а аз имах жена и четири деца.) Отговорих му, че нищо не ми е готово, че трябва да поправя колата и няма да мога да тръгна същия ден. „О, така значи, ти искаш да почакаш московеца, изменнико!” Очите на Ахмед засвяткаха и в същия миг той замахна с нож от едната ми страна. За щастие уцели ръката ми над лакътя, но я промуши почти до края. Облях се в кръв, но бях радостен, че в крайна сметка се добрах жив до къщи. Докато съседът и жена ми превържат ръката, докато съобщят на началството, Ахмед беше изчезнал от Каварна. Дълго страдах, подутината и раната попречиха на турците да ме погнат да тръгна, защото без ръка не можех да им бъда от полза, тоест, да работя в укрепленията.”
Стоян ми показа къде е бил ранен. Назоваха и други, постигнати от същата участ. Вярно е, че ако християнинът е обиден, турското началство е длъжно да го защити. Но затова ищецът е длъжен да представи виновния, а гарван гарвану око не вади и обикновено докато българинът се жалва на началника, турците винаги дават възможност на мюсюлманина да се изплъзне. Ако той е убил българин и роднините търсят правосъдие и мъст, убиецът обикновено избягва в друга
162
околия или друг пашалък. След като поживее тайно или под друго име година, две, три, той получава право да се върне у, дома си, а тъжителите се лишават от правото да продължават иска си или да докоснат особата на убиеца. В същото време убиеца-българин успяват да издирят и в друг пашалък.
Освен общия закон за преселванията съществуват и други, силни подбуди, поради които турците влачат след себе си бедните българи. За турците този нещастен народ е като овцата за човека, тоест най-полезното и необходимо животно. От него се получават мляко, масло, сирене, месо, кожа (кожух, шапка), вълна, тоест храна и облекло, сиреч може да се преживява само чрез него. В това отношение турците ценят много българите, които ги снабдяват с пари (чрез извънредните данъци), с всякакви храни — една десета от всички селскостопански произведения, и накрая изпълняват за тях. и вместо тях всички тежки държавни работи и следователно да се лишат от българите за турците е все едно да се лишат от средствата си за живот и прехрана. По време на война българите служат на турците като пионери, сапьори, минират, строят мостове, извършват дърводелски и зидарски работи, и въобще участвуват в работните батальони, В крепостите те поправят пробивите, укрепленията, окопите, батарейните редути, тоест шетат там, където е най-нажежено, и повечето от тях загиват от руските снаряди, а във военните донесения по неволя влизат в числото на убитите мюсюлмани. Толкова по-зле е за българите, че са. най-добрите зидари и майстори в Турция. С една дума, турското господство и съществувание в Европа се крепи най-вече и едва ли не единствено на българите. Молдавците и власите винаги са били полусвободни. Някои от сърбите са се смесвали с турците, други изцяло се потурчвали, трети са отстоявали своята независимост и въобще всичките са се ползували от защитата на планинските местности. Албанците винаги са били полузависими, по природа горди войни и са служили при турците само по изгода и срещу възнаграждение. Огромните планински хребети са ги защищавали в тяхното ъгълче. Същото може да се каже и за гръцките планинци в Морея. Гръцкият народ по островите е имал различни предимства
163
и е дишал по-свободно. Обитавайки почти само крайморските земи, той не е бил привързан към теглото и ярема, мореплаването и търговията му откривали хиляди начини да се разведри и подиша на воля. Само няколко селца в Тесалия и Атика са изпитали мъката. Гърците винаги са търгували без мита, понякога дори с особени привилегии, като са плащали само половин данък. На тях им е преотстъпено господството над другите християни в религиозно отношение. Накрая са им дадени Молдавия и Влахия, истинското Перу за фанариотите и за другите островитяни, където бедните семейства скоро са се превръщали в богати боляри и князе.
Освен това гърците винаги са били готови да въстанат първи, защото не им се услаждало да получават благините от чужди ръце в собствената си родина. Никъде обаче естествените и свещените отношения не са извращавани от турците така, както сред славяните: нека си припомним еничарите и потурчените сърби, най-злите врагове за своите съплеменници и предишни едноверци. В Сърбия дори се е вкоренила пословицата: „Няма турчин без потурчен.” А от славяните най-много са страдали българите: освен споменатото по-горе нека си припомним, че страната им, същинска България (в Македония и в югозападните краища те са защитени от горите и се намират поскоро в положението на сърбите и арнаутите), често служи за място на военни действия и лагери. Да си припомним накрая, че дори в сегашната война много българи бяха изклани из Балкана, след като бяха привършили подривните работи срещу русите...
Безсонов, П. Некоторые черты путешествия Ю. И. Венелина в Болгарию. М., 1857, 12—19.
* * *
След Каварна Венелин посещава Мангалия, Кюстенджа и Бабадаг и на 6 август пристига в Силистра в твърде тежко здравословно състояние.
[...] Болестта ми започна с висока температура, треска и неспокойно бълнуване. После съм изпаднал в безсъзнание. Моят слуга се изплашил. За щастие в града
164
един трансилванец държи частна аптека, в която може да се намери почти всичко. Съдейки по страданията си, не мислех, че ще оздравея. Сидор охкаше и накрая започна да ме разпитва какво ще прави, ако умра. Аз се мъчех по-скоро да сваля високата температура. Сега виждам, че съм се държал геройски. . .
Барсуков, Н. Жизнь и труды М. П. Погодина. Т. 3. Спб, 1890, с. 147.
* * *
[...] По време на моето бавно възстановяване в Силистра [*], често излизах да се поразходя покрай дългия ред магазинчета както за развлечение, така и за моите филологически и географски справки. Почти всички продавачи бяха млади българи както от така наречената България, така и от Тракия и Македония. Да влезеш в което и да е магазинче без работа и да седнеш, за да се наприказваш — за тях е нещо съвсем редно... Посещавах много магазинчета и вече запознал се един път, всякога се радвах на приветливи усмивки от двете страни на [улицата]. . . Чрез своите запознанства доведох работата дотам, че моите продавачи започнаха да ме навестяват без работа, т. е. за да си поприказваме [...] В числото на посетителите ми беше и семейството, в което бях на квартира във Варна. Момиченцето, на 9 години, познало в града моя прислужник и не го оставило на мира, докато не го довел при мен. Тогава вече бях болен и в продължение на три седмици това семейство ме посещаваше, като се редуваха. Бащата минаваше в свободното си време, майката идваше с ръкоделието си или изпращаше децата, които много ме разсейваха със смехориите си. Но каква голяма разлика има в това отношение между Силистра и Москва! В продължение на 10 години (т. е. от времето, когато Венелин е пристигнал в Москва от Кишинев, където е бил надзирател) от всички посещения, с които бях удостоен, нито едно не беше от рода на българските. Всичките бяха или по работа, или церемониални [...]
[...] Силистра по-скоро е крепост, отколкото град,
*. Това той пише в Москва след 5 години. — Бел. П. Безсонов.
165
и ако се изключат укрепленията, остава малко местенце, а ако се погледне територията, опасана от окопи, крепостта е обширна. Тя е разположена на крайбрежна равнина. Южните брегове на Дунав се издигат подобно на планини и тяхната верига, която се приближава към града откъм Запад, го обгражда във вид на правилен полуамфитеатър. Мястото се е харесало на римляните и в средата на този амфитеатър, в равнината, те изградили укрепен лагер (castra fixa), откъдето караулите излизали на обиколка по веригата от възвишения, за да наблюдават Дунава. Надалече в сегашна Влахия те виждали необятна равна земна повърхност, която на север се сливала с небосклона. Със своята пустота и безкрайност тя навявала тъга в душата на римския войник: той чувствувал, че не ще политне под тежестта на стоманата и товара; а да избяга отвъд Дунава, все едно да се хвърли в морето, в което няма за кого да се хване. Едва-едва различавал той там летящите чети на сарматските конници, за миг появяващи се и за миг чезнещи под далечния небосклон. Много страни е виждал моя часовой: и Испания, и Армения, и Сирия, където лесно е можел да притисне врага до планината, до езерото, до реката, до вира, до гората, до стената, или да се скрие в гората, зад хълма, зад реката, зад планината. Отново поглеждал отвъд Дунава и се обръщал към хълмистите долини на Мизия, където до неотдавна се е подвизавал. Страхувал се е от Скития, тъй като не можел нито да я разбере, нито с очи да я обгърне. Всеки часовой се страхувал от сарматски нападения. Зловещата мълва за росоланите преминавала от уста в уста, от легион в легион. Според мнението на римските войни най-лошо било да се служи на Дунав, където всяка минута трябвало да бъдеш готов за неочаквано нападение. Действително, къде по-добре се е чувствувал римският войник между потомците на Леонид [4], Милтиад [5], Епаминонд [6], Кир [7] или Евер [8] [..] А отвъд Дунава? [...] Като че ли самият римски бог На войната шествувал на изток от Оршова по неговите брегове. При Черновод Дунав правел завой на север [...] „Накъде си се обърнал, ти велики Дунаве? Към Скития, която няма край? Не, Дунаве, страхувам се да те следвам.” Така казал Марс и направо,
166
с бърза крачка се спуснал към морето. Върху неговите следи изникнал огромният Траянов вал: величествено дело, струва ти се създадено не от римските легиони, а от самите богове. „Защо наричаш това място Змеевина (попитах коларя, когато минавахме през Траяновия вал, тъй като той ми каза: „Това е Змеевина!)?” „Така, бащице, се нарича по руски, защото той е създаден от сатаната, а сатаната се показва на човека в образа на змея.” Изтъкнах му, че [строителят] е бил римски император. „И не е бил православен, нали? Ето, виждате ли, това е едно и също.” И така първоначалният неподвижен лагер, опасан с окопи според правилата на римската фсртификация, се е превърнал в укрепен град. И наистина разположението на Силистра е напълно сходно с разположението на римските лагери. Аз си представям първоначалния град: малки къщички по краищата, прави улички, в средата четириъгълна площадка и възвишение, откъдето началникът е произнасял реч към войниците. Името на военното градче е било Dorostorum. Власите, потомци на римляните, и сега го наричат Dristur.
Безсонов, П. Некоторые черты путешествия Ю. И. Венелина в Болгарию. М., 1857, 24—25.
[...] Българите в тази епархия не са много и почти всичките са в крепостта, но са все от други градове. Епархиалното духовенство се състои от митрополит-грък и няколко попове, които служат при него. Човек не може да си представи оскъдността на българската йерархия — тя почти не съществува, защото гърците са завладели всичко. Въобще в Силистра се занимавах само с наблюдения върху народа и земята. Пообиколих наоколо. Селищата във вътрешността са повечето турски (към Варна), други още не са заселени след войната, а в българските няма никакви свещеници. И така вътрешността между Търново, София, Видин и Рушчук е без духовенство.
Барсуков, Н. Жизнь и труды... 147—148.
[...] По отношение на езика ми бяха много по-полезни не хората, които имаха книги, а бедните младежи, които, оставили родителския си дом, се скитаха
167
из Мизия подобно на провансалски рицари. За да се прехранват по честен начин, те наемаха празните магазинчета, купуваха всякакви дребни стоки и търгуваха! Славни млади хора! Нашите разговори ни бяха много полезни, защото аз усвоявах българския език, а те — руския. Това не ми беше толкова трудно, защото българският език е клон от руския [9]. В Силистра имаше много габровци, дряновци, търновци, сливенци, калоферци, един дори беше от Енишера (Лариса) и това беше особено добро обстоятелство за описание на езика.
По време на моето пребиваване в Силистра до такава степен усвоих българския език, че ме вземаха за българин и това ми беше много приятно...
Две писма на Ю. Венелин до В. Е. Априлов — Сб. за нар. умотворения, 1, 1899 г.г с. 179.
На 25 септември Юрий Венелин напуска пределите на България и заминава за Букурещ, където продължава заниманията си в областта на българския език и литература.
Въпреки краткия си престой в България той събира много ценни сведения за българското население в Турция и за развитието на българската книжнина и просвета, които публикува в труда си: „О зародыше новой болгарской литературы”.
[...] Бидейки отвъд Дунава, аз се стараех на всяка цена да събера географски и статистически сведения за онези области на Европейка Турция, в които ми беше невъзможно да отида. Шафарик [10] (в своята обща таблица за населението на славянските племена — (Geschichte der Slawisch. Sprache. 1826, 8. 26 ) счита, че българите са 600 000. След продължителни справки и сведения, събрани на място, обаче се получи следният, твърде приблизителен статистически резултат за българското население в Турция.
В България [11] . . . . . . . . 750 000
В Македония . . . . . . . . 1 000 000 и повече
В Тракия . . . . . . . . 600 000 и повече
По разни места из Тесалия, Албания и южната половина на Новобазарски пашалък . . . . . . . . 100 000 и повече
Работници и занаятчии в Цариград . . . . . . . . 20 000
В Бесарабия и Новоросийския край . . . . . . . . 75 000
______________________________________________
Общо . . . . . . . . 2 545 000 [*]
Трябва да се отбележи, че цялата тази маса от населението е напълно неграмотна [12]. Вярно е, че сред нея аз срещнах много хора, доста образовани, предимно от средата на търговците на едро, които търгуват или зад граница, или с чужденци, но въпреки това те си кореспондират на новогръцки или влашки език...
Бедите за българския език според Ю. Венелин водят начачалото си оттогава, когато духовната власт в поробените български земи преминала в ръцете на гърците-фанариоти.
[...] От само себе си се разбира, че гърците, които не знаели български език и не проявили никакво национално съчувствие към своето паство, не били особено ентусиазирани да се поддържа българската писменост. Много хора ми разказваха, че църковнославянските книги били преследвани!
Не мога да проумея истинската причина за това гонение на славянските книги. Може би епископите, като не знаели езика, се страхували, че в тях може да се съдържат ереси, или са правели това просто от патриотизъм — да разпространяват гръцкия език заедно с богослужението. Както и да е, истината е, че между гърците и българите съществува историческа вражда, особено вредна за ръкописите [**] [...]
*. Явно Шафарик счита, че българите живеят само в онази част на Турция, която носи името България. — Бел. Ю. Венелин.
**. ... Но защо да описваме историята на това унищожение на българските ръкописи през турския период? — Последните събития, принадлежащи на тази плачевна история, са следните:
1. През 1830 г. Г. Калцов, син на един български свещеник от Търново, ми разказа в Силистра, че баща му често му говорил за богатата патриаршеска библиотека в Търново, където се съхранявали много ръкописи. Каза ми и това, че старецът видял в тази библиотека Царственик (т. е. жития на българските царе), но скоро след настаняването на гръцките еказрхи в Търново бибилиотеката изгоряла. Той не можа да ми каже годината, но може да се предположи, че това е станало около 1794 г. [13]
2. През 1831 г. се запознах със сина на един български свещеник от село Жеравна, разположено в Балкана, по пътя от Котел („Казан” по турски) за Сливен. Отидох при него, защото държах на запознанството си с подобни хора,. Сред няколкото негови книги забелязах една, обвита в български пергаментен лист от ръкопис. Съдържанието на листа беше богослужебно, а почеркът и правописът — от XIV в. Разгърнах книгата, обвита в такава скъпоценност, и видях, че е аритметика на новогръцки език. „Ех, ти варварин!” — си помислих. Помолих го да ми даде тази обвивка и той напълно хладнокръвно я свали и ми я връчи. Попитах го дали няма още такива обвивки и той ми изнамери още един цял сгънат лист, в който беше напъхал някакви хартийки, и още половин лист, който аз пазя и досега.
Порази ме фактът, че синът на българския свещеник използува листове с богослужебно съдържание, за да обвива с тях новогръцка аритметика. Попитах го откъде е взел тези листове. „От къщи, от сандъка, откъснах ги от една книга.” „А нима в този сандък имаше повече такива книги?” „О, разбира се, целият сандък е пълен с такива вехтории.” „За какво използувахте тези листове?” — го попитах. „Със сестра ми ги късахме за най-различни неща”... От любопитство го накарах да прочете няколко реда от тези листа, но той не можа да се оправи. Попитах го: „Защо не можете да четете?” — „Не са ме научили.” „А къде сте се учили?” „В Сливен.” „Но нали в Сливен има само българи.” „Но в училище ни учиха само на гръцки.” „А защо баща ви не ви забрани да късате тези книги?” „Защото не му трябваха.” „Но по какви книги служеше той?” „По гръцки.” „Сигурно вие сте грък?” „Не, аз съм българин.” „А къде дянахте този сандък?” — попитах го аз. „Оставихме го в избата, когато бягахме от турците в Русия” — ми отвърна той.
Бащата вече е заминал в Русия, а със сина се запознах в Бесарабия.
169
Такава нетърпимост днес се проявява и към българските народни училища. Всъщност духовни училища няма. Причината е, че поради малкото църкви не са нужни много свещеници. Обикновено при архиерея има по няколко свещеници, но тяхното задължение е да обикалят епархията и да извършват църковни служби за всеки, комуто потрябва. Тези служби се заплащат твърде скъпо. По-голямата част от парите отиват за архиерея, който е длъжен да поддържа финансите си в отлично състояние, за да изплаща напълно ежегодните си задължения към Цариград, защото иначе може да си загуби мястото. И така, като няма свои собствени семинаристи, българският народ е лишен ют най-важното съсловие, а именно педагогическото, което би поддържало и разпространявало грамотността сред населението.
Друго нещо са градските училища. Постоянни градски училища няма [14]. Тъй като висшето съсловие от българския народ се състои от търговци на едро и
170
ребно; образованието на юношите от градовете става на разноски на родителите. Обикновено няколко семейства се споразумяват и наемат някой странствуващ учител (даскал) или монах за една, две или повече години.
Тъй като още не е имало ни училища по краснопис, ни български буквар, тъй като търговската преписка се е водила на новогръцки и тъй като се препоръчвал гръцкият, тезй педагози обикновено се залавяли за гръцкия буквар и граматика. Ето защо колкото що-годе образовани български търговци видях, всички пишеха и говореха отлично на гръцки.
По-постоянни малки училища е имало в Търново, Котел и Сливен. Калцов, син на търновски свещеник, Ми твърдеше, че са го учили само на гръцки и че единствено баща му го е понаучил да чете по малко от славянския псалтир. Синът на жеравненския свещеник е учил в Котел. През 1830 г. едни сливенци ме уверяваха във Варна, че в тяхното славянско училище е забранен българският език. Аз помислих, че това е клевета, но се убедих в Силистра. Като вървях между магазинчетата, влязох в едно от тях и попитах за собственика. Там седеше 15-годишно момче и пишеше бележка до някакъв лавкаджия. Като погледнах бележката, ми се стори, че той пише на гръцки. Реших, че е грък, но в същото време се учудих, защото беше облечен като българин. Попитах го дали е грък. „Аз съм българин...” — беше отговорът. Пак го попитах къде е научил гръцкия. „Аз не знам гръцки” — отвърна ми той. Възразих му: „Но нали пишеш на гръцки?” Той цъкна с език и повдигна нагоре главата си в знак на отрицание, което подкрепи, като изрече на турски iок (не) и добави: „Това не е гръцки, това е български.” Взех недовършената бележка и прочетох 11 славянски думи, написани на гръцки скоропис. Той се съгласи да ми даде бележката за спомен. Оказа се, че това момче е възпитаник на сливенското училище. То наистина не знаеше още гръцки, но пък потвърди, че не са го учили на друго писмо. Разбира се, всички негови съученици са писали по подобен начин.
Явно е, че при споменатите обстоятелства не бива да се очаква зараждането на новата българска литература в пределите на Турция. Има обаче богати
171
българи и извън Турция, в Букурещ, Галац, Браила, Бесарабия, в Одеса, в Трансилвания, Пеща [15]. По тези места те биха могли да се заемат не само с издаването на азбуката, граматиката, образци и други учебни книги, но и с основаването на първите училища. Точно по такъв начин се зародиха извън Турция както новогръцката, така и новосръбската литература.
С тази утешителна мисъл пристигнах от Силистра в Букурещ — средище на най-богатите българи и, както предполагах — най-образованите...
След като се настаних на квартира, веднага се обърнах към Васил Ненович [16], директор и учител в така нареченото „славянско” училище към църквата „Св. Георги Стари”, с голяма надежда, че ще попадна на опитен водач в областта на старите ръкописи. При това считах, че в „Св. Георги Стари” ще открия чудото на славяните. Училището се намираше в неголяма къща. Влизаше се направо в класната стая, от лявата страна на която беше кабинетът на Ненович, а от дясната в две стаи живееше семейството му.
[...] В училището имаше 15-ина момчета, които идваха, и то с неохота, да се учат да четат на румънски. Попитах защо училището се нарича славянско, щом като в него не се учат на славянски. Той [Ненович] ми отговори, че по-рано тук са учили и на славянски, но този клас е закрит отдавна [...]
Порази ме фактът, че 10 000 българи, в по-голямата си част търговци на едро и дребно и занаятчии, в полуевропейски град, нямаха не само народно училище за своите деца, но дори и своя енория, в която богослужението да се извършва на славянски (старобългарски) език. Аз нееднократно упреквах Ненович и другите, с които успях да се запозная, за това хладнокръвие или безгрижие на българските жители в Букурещ. За да ги накарам да почувствуват необходимостта от грамотност за народа, веднага им давах за пример сърбите. „Погледнете — казвах им — унгарските градове. Едва се съберат в някой от тях 15 или 20 сръбски търговски семейства, и веднага се сдобият със своя църква, свещеник и малко училище към църквата, а в него и катехизисът и другите полезни книги за децата са на прост сръбски език. Питам ги на какъв език си пишат с роднините си отвъд
172
Дунава. — На гръцки. — А нима всеки от тях знае гръцки? — Ще се намери преводач да го разтълкува. — Но ако в писмата има такива семейни неща, за които не бива да знае страничният човек? На това те отговаряха с мълчание!
Малко се оказаха хората, които чувствуваха необходимостта от грамотност за народа. От средата на търговците заварих Иван Добрьов (Бакалоглу), братя Мустакови [17] и Йордан Генович. Извън съсловието на търговците бяха Васил Ненович, Анастас Стоянович Кипиловски [18] и Петър Сапунов [19] [...]
През октомври 1831 г. се върнах в Москва и в изпълнение на проекта на моето пътуване се залових да обработвам материалите [...]
Венелин, Ю. О зародыше новой болгарской литературы. М, 1838, 6—23.