12. ВЛАДИМИР ПЕТРОВИЧ ДАВИДОВ
(Превод — Маргарита Кожухарова)
Владимир Петрович Давидов е роден през 1809 г. Негов дядо по майчина линия е известният граф Владимир Григориевич Орлов, високообразован човек, завършил Лайпцигския университет и назначен от Екатерина II за директор на Академията на науките. През 1835 г. Владимир Петрович извършва пътешествие в Мала Азия, Гърция и Турция заедно с К. Брюлов, който е съставил атласа на това пътешествие. През 1839—1840 г. в Петербург излиза книгата на Владимир Давидов „Путевые записки, веденные во время пребывания на Йонических островах, Греции, М. Азии и Турции в 1835 г. Владимиром Давыдовым”.
През 1856 г. Владимир Давидов получил в наследство титлата и фамилното име на дядо си Владимир Григориевич Орлов и станал основател на графския род Орлови—Давидови. Починал е през 1882 г. като един от най-големите земевладелци в Русия.
Описанието на Владимир Давидов за нашите земи е кратко и въпреки това, бидейки високоинтелигентен човек, авторът е съумял в синтезиран вид, да разкрие редица черти от бита и характера на българина.
175
ПЪТНИ БЕЛЕЖКИ НА ВЛАДИМИР ДАВИДОВ, ВОДЕНИ ПО ВРЕМЕ НА НЕГОВОТО ПРЕБИВАВАНЕ НА ЙОНИИСКИТЕ ОСТРОВИ, В ГЪРЦИЯ, МАЛА АЗИЯ И ТУРЦИЯ ПРЕЗ 1835 ГОДИНА
След посещението си в Света гора и Цариград на път за Берлин В. Давидов преминава през нашите земи, пътувайки по пътя Одрин—Пловдив—София—Белград.
СЕЛО БОГАДИЧ [1] НА ПЪТЯ ЗА АДРИАНОПОЛ
Октомври 10/22. Днес рано сутринта излязох от Пера и съпровождан от Комидас, който до края беше мой усърден водач из Константинопол и неговите забележителности, отплувах нагоре по Златния рог до предградието Ейюб, където близо до кафенето ме очакваха конете. За последен път посегнах към чибука и кафето в константинополското магазинче, докато моят татарин [2] и Димитър оседлаваха конете ни с помощта на зяпачите, които командуваха като свои слуги. На други два коня натрупаха цели камари от вещи. Децата на улицата помагаха да се повдига багажът и лазеха под коремите на конете, за да го привържат по-добре, без да искат никакво възнаграждение, за каквото непременно биха настоявали италианците. Не зная дали да припиша тази услужливост на уважението на турците към тескерето ми, издадено по заповед на султана, или на тяхното вродено добродушие и кротост. След като се сбогувах с Комидас и с двамата мои млади съотечественици Мухин и Френ [3], аз се качих на коня и скоро излязох от предградието Ейюб. Там където свършва Константинопол, започва огромно гробище, което се простира далеч извън чертите на града и е осеяно с мраморни плочи с надписи и имена на арабски. Чужденец, живял в Константинопол, не може да не се учудва колко малка площ заемат гробищата в другите столици на света. За живите има предостатъчно място, а мъртвите, които са
176
много повече от тях, са наблъскани в малки полета извън градовете. Често градовете се разпростират върху самите гробища и къщите се строят над гробовете на мъртвите. Съвсем не е така в Константинопол. Тук мъртвите не само запазват правата си да бъдат почитани от живите, но и самото парче земя, което ги е приютило, си остава неприкосновено.
В околностите на града са разпръснати няколко красиви гръцки чифлдка. Шосето сега се строи и вече плътно е настлано на няколко версти от Константинопол. Местността е малко населена. Пътят върви по каменистия морски бряг, често пресича блатисти места, конете затъват в глинестата почва [...] Българите се появяват и османлиите със своите великолепни чалми изчезват почти при самите врати на Константинопол. Струва ти се, че Константинопол е по-скоро преден вал, а не столица на турската власт, че истинските турски владения започват отвъд Босфора и че славянските племена владеят или са длъжни да владеят всичко, което се простира на север от пролива. Облеклото на българите е много живописно. Състои се от кръгла плъстена шапка, изработена от черна овча вълна, бозава широка куртка и панталони, стесняващи се надолу. Богатата турска драпировка повече не се среща, но аз забелязах няколко конника с червени шинели, които заедно с черните коне имаха вид на рицари от пъкъла.
Първият ден пътувахме дълго, но спряхме според желанието на моя татарин да обядваме и пренощуваме в неизвестното гръцко село Богадич. Ужасно е да видиш как той бие хазяите с камшик по лицата, ако те не му дадат начаса всичко, каквото им поиска.
14 (26) октомври. От Адрианопол излязохме още през нощта, а на разсъмване едва различихме през гъстата мъгла върбите, растящи по бреговете на река Марица, която тече много бързо, но ми се струва, че се е разляла нашироко от падналите дъждове.
Преминахме през селата Мустафа Паша [4] и Ибиича [5], където пътят поема към Русчук, и се спряхме да обядваме в Херманли [6]. По целия път са построени прекрасни ханове или сараи за настаняване на войските и конете. До известна степен те приличат на нашите манежи, но са много по-добри от тях. Особено
177
красив е ханът близо до Херманли, построен от султан Амурат II [7]. Навсякъде, където спираме да обядваме, ни угощават много добре. Мляко, пилета и вино досега не са ми липсвали. Освен това ако спрем някъде между станциите, дори до най-бедната селска къща, за да си починат конете, веднага ни донасят чашка с кафе, малко по-голяма от гръцки орех, и лула. Такива прояви на вежливост са много ценни за пътешественика-ездач. През друго време на годината сигурно се пътува много по-леко, но сега пътят е почти непроходим от постоянните дъждове. Преминахме през Узундяков [8] и малко след това един от конете, натоварен с вещи, падна в реката, така че го измъкнахме с големи усилия. През нощта се добрахме до Хелкьой [9]. Това селце не е нанесено на картата на Гилемино [10]. Тук край пътя видяхме огромен цигански табор. Циганите бяха облечени в пъстри дрехи със сребърни чапрази и гердани. Те разгонваха стадо овце.
15 (27), Неделя. Много преди да се разсъмне, бях на път. Преминахме през Папазли [11], но не се спряхме тук. Вдясно от пътя река Марица се е разляла широко по долината. Обядвах в град Филибе [12], древния Филипопол. Всички жители бяха облекли празнични дрехи. Не забелязах църква, но сигурно има. За мое голямо учудване често по пътя си срещам даже в бедни села момченца с книги в ръцете и забелязвам, че и гърците, и турците имат свои училища. Във Филибе видях, че почти всички жени носят украшения, повечето сребърни гривни, и купих два образеца, за да ми изработят нещо подобно, ако бог благополучно ме изведе от тази страна.
Вечерта беше прохладна, но ясна. От Филибе до Базарджик пътят минава през блатиста местност. Тук расте много ориз. Около 50 български момичета с красиви престилки, вероятно привършили с жътвата, играеха хоро на полето, на известно разстояние от пътя. Желаейки да ме развесели, татаринът им извика да дойдат по-близо, което те направиха, и държейки се за ръце, подновиха играта си върху локвите и калта под звуците на (някакъв) инструмент — нещо средно между балалайка и цигулка [13], на който свиреше единственият мъж на хорото. Девойките се смееха като луди и въобще не бяха красиви с изключение на една.
178
През нощта пристигнах в Татар Базарджик [14] и пренощувах в българска селска къща, която се отопляваше от ниска кръгла печка, приспособена за печене на хляб.
Понеделник, 16 (28). Равнината, по която вървях досега, се насича тук от хълмове и дълги овални долини. По такъв начин западният край на Балканската верига незабелязано се слива с равнините на България. Да се заобиколи Балканът на това място ми се струва много лесно, ако София и Ниса [15] се намират в ръцете на атакуваща, армия. Тук свършват лозята и вместо тях градини, засадени със зеле, пзвествяват на пътешественика, че той навлиза в места с по-неблагоприятен климат.
Пренощувах в Йенихан [16] в малка българска селска къща от плет. Стопанката, млада, но болна жена, се суетеше около нашето пристигане, но за щастие съумях до известна степен да смекча грубите обноски на моя татарин, като го заплаших, че ще го наложа с камшика, който той често използува. Турчинът толкова много се бои от унижението на удара, че става съвсем кротък, ако види опасност от наказание. Ако пък му дойдеше на ум да се съпротивлява на волята на руския пътешественик, мисля, че българите, независимо от страха, който им внушава турският конник, не биха останали спокойни зрители, а биха взели страната на русина. Известно сходство на езика, който си признавам, че не разбирам, макар да различавам звуци, родствени с руските, говорят за близостта с огромното славянско семейство, пръснато в една непрекъсната линия от Архангелск до бреговете на Адриатическо море.
София. Вторник, 17 (29). Тръгнахме рано, но през целия ден не пътувахме повече от 6 часа. Проливният дъжд се изливаше без почивка, но най-главната пречка за нашето придвижване беше, че за втори път, откакто напуснахме Константинопол, конят, натоварен с всичките ни вещи, падна в твърде дълбоката река. Единственото средство да го вдигнем на крака беше да развържем торбите, които около два часа бяха подмятани от бързото течение. Най-после ги извадиха и превързаха как да е върху гърба на коня. Така стигнахме до София, град доста просторен, с джамии
179
и минарета. През цялата нощ сушихме около огъня дрехи и книги. Книгите са пострадали много и двата тома от Илиадата на Гнедич [17] станаха жертва на къпането. Щом ги взехме в ръце, страниците, превърналите в някакво тесто, се дробяха като сладкиши [...]
От София през Ниш и Белград Вл. Давидов продължава пътя си за Виена и Берлин.
Давыдов, Вл. Путевые записки, веденные во время пребывания на Йонических островах, Греции, М. Азии и Турции в 1835 г. Владимиром Давыдовым. Ч. 2. СПб., 1839/1840 (подборно).