Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век

Съст. Маргарита Кожухарова

15. ВИКТОР ИВАНОВИЧ ГРИГОРОВИЧ

(Превод — Маргарита Кожухарова)

 

Виктор Иванович Григорович (30 апр. 1815 — 19 дек. 1876) е известен руски славист, професор по история и литература на славянските народи. От 1842 до 1863 г. е ръководител на катедра в Казанския университет. Същевременно завежда катедра в Московския университет (1848—1849) и в Новорусийския университет (1865—1876) в Одеса. Автор е на редица доклади, съобщения и трудове за южнославянските литератури и за българския език, а кандидатската му дисертация е на тема: „Опыт изложения литературы словен в се главнейших епохах”. Научните интереси на Виктор Григорович са насочени главно към средновековната славянска литература и старобългарския език. Неговите публикации говорят за задълбочени познания върху историческото минало на българския народ и развитието на книжнината в средновековна България. Следвайки примера на такива големи учени-слависти като М. О. Бодянски и И. И. Срезневски, Виктор Григорович предприема през 1844—1845 г. пътешествие из европейската част на Османската империя, като си поставя задачата да издири ръкописните паметници на южните славяни. Неговата мисия завършва с успех. Той открива такива ценни ръкописи като „Мариинското евангелие”, най-стария препис на „Пространното житие” на Климент Охридски, „Охридски апостол”, „Боянско евангелие” и др.

 

Своите непосредствени впечатления и резултатите от пътуването си Григорович излага в „Очерк о путешествии по Европейской Турции” (Казань, 1849), като отново доказва сериозното си и задълбочено отношение към миналото на южните славяни и преди всичко — на българите. Виктор Григорович посещава редица български селища, води разговори и поддържа връзки с много българи. Неговият труд е ценен извор за историята и културата на нашия народ в периода на

208

 

Възраждането. Същевременно той е и едно предизвикателство към руската общественост да помогне на този заслужаващ уважение, но „незаслужено забравен народ”. На живота и творчеството на Виктор Григорович са посветени много трудове на наши и чужди учени, но трябва да се надникне в самата му книга, за да се оценят заслугите на този голям учен към българския народ.

 

209

 

 

 

ОЧЕРК ЗА ПЪТЕШЕСТВИЕТО МИ ИЗ ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ

(1844—1845 г.)

 

 

Единадесет месеца прекарах из областите на Европейска Турция. В тази още малко известна страна имах щастието да събера няколко, струва ми се, полезни за науката сведения.

 

Разбира се, едно пътешествие из Турция винаги оставя впечатления, достойни за живо изобразяване Като не се решавам обаче да пристъпя към многословно и може би неудачно повествование за своите приключения, желая чрез един сух разказ да запозная учените с това, което съм отнесъл със себе си от страната, чиито селища и паметници, запазени от византийския период, представляваха главният обект на моите наблюдения.

 

Странствувайки с тази цел, аз посетих Атонския полуостров и част от Македония, Тракия и Мизия чак до Дунав. [*]

 

 

I. ЦАРИГРАД, СОЛУН, СВЕТА ГОРА

 

След като напуснах Одеса на 20 август 1844 г., пристигнах с параход в Константинопол на 22-о число. Тъй като изпитвах необходимост по-скоро да замина за места, по-важни и по-интересни за мен, прекарах в тази забележителна столица само времето, необходимо за подготовка на пътешествието, самото начало на което беше свързано с много пречки.

 

За 16 дена се запознах с много забележителности на Цариград и получих някои сведения, полезни за предстоящите ми занимания [...]

 

 

*. Считам за свой дълг да предупредя, че този очерк е съставен без изменения, а само с няколко съкращения в отчетите, които представях на началството по време на пътешествието си. — Бел. В. Григорович.

 

210

 

 

Не бива да се отмине без внимание дейността на печатницата към Константинополската патриаршия, която сега печата църковнославянски и български книги. Подборът и акуратността на тези издания ми дадоха повод да се запозная в печатницата с българина Йоан Димитрович, родом от Охрид, в Куручешме — с отец Иларион, родом от Елена, и с Гаврил Кръстевич, родом от Котел. Чрез своите трудове и тримата вече са си спечелили име в българската писменост. Последните двама ми изложиха своите разбирания за състава и графичното представяне на езика. Те са съгласни с начина да се изразяват българските звукове с помощта на цялата славянска азбука, която срещаме в древните ръкописи и чиито знаци изразяват напълно всички фонетични особености на езика. От това съображение се е ръководил отец Иларион при своя превод на богословието на митрополит Платон [1]. Неговият труд е забележителен резултат от сравнителното изучаване на нашия древен език. Впрочем това използуване на древната азбука за изразяване на звуковете на един език се основава, струва ми се, не на тъждеството, а на аналогията на звуковете на двата езика. Не можем да се съгласим, че българският език, който е изменил своите форми, не е променил своите звукове. Освен това същите учени желаят да изведат и граматическите форми единствено от свойствата на църковнославягаския език. Тяхното мнение се нуждае от известно ограничаване. Началото на граматическите особености на българския език се крие според мен във влиянието на някой чужд език. От съчиненията, напечатани в Константинопол, не можах да си съставя представа за диалектните различия на широко разпространения български език. Те са отпечатани по някакъв общ тертип, който е заличил особеностите на наречията.

 

На 8 септември, след като получих разрешение за пътуване (тескере), тръгнах с параход от Константинопол и за две денонощия стигнах в Солун. Пътят ми минаваше през Мраморно море, Дарданелите и през архипелага край Тенедос [2], а оттук между островите Лемнос и Имброс на запад, покрай остров Тасос, понататък покрай Атонския полуостров, Ситония (Лонгос) и Касандра до Солунския залив, между Халкидика и

 

211

 

 

Тесалия. Накрая на 10 септември пристигнах в Солун (Тесалоники).

 

Солун и Света гора са отбелязани вече на първите летописни страници на нашето просвещение. Те отдавна ми внушаваха мисълта, че значително ще обогатят моите сведения, така че странствуването по тези места представляваше целта на моите съкровени желания. Реших най-напред да разгледам атонските манастири. Оттам трябваше да се върна отново в Солун, където в очакване на удобно за продължаване на пътешествието време пред мен се разкри възможност да се заема с местните забележителности.

 

За да приключа своето пътешествие успешно, взех под внимание всички обстоятелства, неразривно свързани с моите занимания.

 

Библиотеките на атонските манастири в последно време са били разгледани от много учени. Знаменитият юрист Захарий, историкът Фалмерейер и елинистът Мина направиха за тях своите съобщения (известия). Ще присъединим към тях и атоногореца Никодим, който при издаването на своите трудове Номоканон [3] и Синаксар [4] се е ползувал там от богословски ръкописи. Тези библиотеки са били изследвани по отношение на основните отрасли на знанието. Но още нямахме никаква представа за намиращите се там славянски ръкописи и затова при разглеждането на атонските манастири им отделих особено внимание [...]

 

Атонските манастири, 20 на брой, е принадлежащите към тях 10 скита, 400 отшелнически колиби и множество обители се разделят на киновални и идиоритмични. В своето вътрешно управление киновалните са подчинени на един игумен, а идиоритмичните — на няколко ръководители. С външните работи, изискващи общо съгласуване, се разпорежда протат. На собствената си територия всеки манастир е независим и се управлява от своите ръководители. Този, който желае да посети манастирите не само като поклонник, може да разчита на успех, в случай че е заслужил доверието на ръководителите им. В първите дни от своето пребиваване тук почувствувах, че моите желания напълно зависят от техния произвол, от висшата или нисшата степен на тяхната просветност.

 

В манастира „Зограф” се обърнах към отците-управители,

 

212

 

 

по-главните от които познаваха Русия. Отец архимандрит Анатолий, който се нагърби да ме запознае с манастира, ми показа глаголическия ръкопис, на който г. Миханович [5] пръв обърнал внимание, и пет хрисовула, вече известни в Русия. За библиотеката на манастира ми отговаряха, че тя не съществува още от времето, когато Атонската планина вследствие на гръцко въстание е била заета от турски гарнизон. Вместо манастирската архимандритът намери за необходимо да ми покаже своята собствена библиотека, която се намира на твърде удобно място, но още не е напълно подредена. Тя се състои от различни печатни книги, събрани от него в С. Петербург на битпазар [...]

 

Прекарах четири денонощия в „Зограф” и след като получих разрешение да дойда пак и да се заема с това, което ще им бъде угодно да ми предоставят, заминах за Карея. Тук заседава протат, който се състои от 5 старейшини, назири, избрани поред от 5 манастира, и от представители, Αντιπρόσοποί, на всеки манастир. От петимата старейшини се избира един председател. Същия ден връчих на протата своите писма и помолих да ми бъде даден открит лист, в който да се посочи, че желая да разгледам библиотеките и хрисовулите. Почтените отци изслушаха молбата ми, но ме помолиха да почакам, докато се съберат представителите на всички манастири, в присъствието на които ще получа отговор [...]

 

Откритият лист ми беше връчен едва след 12 дни. През това време разглеждах град Карея, който се състои само от килии и бедни лавки, осведомих се кои са най-древните килии и посетих скита на пророк Илия, където лежат останките на видния ни съотечественик отец Аникита (преди това княз Ширински—Шахматов), и манастира „Русико”. Игуменът и братята в него ми предлагаха искрено своето гостоприемство.

 

На 14 октомври тръгнах за манастирите [...]

 

20—24 октомври. Манастирът „Ивер” с храма „Успение Богоматери”. Той е един от най-големите, принадлежи към числото на идиоритмите и се управлява от епитропи. Сносното, даже разкошно помещение за монасите и приветливата външност ме караха да предполагам същата грижовност и към библиотеката. Тя се намира в средния етаж на камбанарията, която е до

 

213

 

 

самата църква. Помещението е влажно, книгите и ръкописите са в безпорядък. Главното неудобство е, че липсва каталог. Трябваше да преглеждам лично всеки ръкопис. Все пак открих там стар каталог, който не съдържаше и 1/8 от наличните книги. В него са отбелязани ръкописи на Софокъл, Аристофан, Омир, Аристотел и др., които сега липсват. В края на този каталог е отбелязано, че през 1654 г. русинът Арсений е отнесъл някакви книги от „Ивер” в Москва. Сега библиотеката съдържа до 5000 книги, сред които има и на издателите-класици Алдов и Стефанов [6], и около 500 ръкописа.

 

20 ноември — 12 декември. Манастирът „Хилендар” с храма „Въведение Богородично”. Известен със своя ктитор Симеон Неман и с участието си в сръбските събития, по своето богатство и значение той не отстъпва на първенствуващите преди това. Той е имал свой собствен типик (църковен устав), даден му от св. Сава, бил е киновален и предназначен за сръбски монаси. Сега е идиоритмичен, в който без типик преобладават българи, често ръководени от гърци.

 

С всеки изминат ден благосклонността на добрите отци към мен нарастваше и според това как печелех тяхното доверие те постепенно ми показваха нови материали за моите занимания. Постепенно се откриваха четирите книгохранилища и накрая ми показаха хрисовулите. С искрена признателност си спомням за това благосклонно съдействие, предоставило ми възможността успешно да се потрудя. То завинаги ще остане незабравимо в моята душа като свидетелство за висшата степен на гостоприемство на монасите [...]

 

Библиотеката не удовлетвори моите очаквания. Отецът епитроп ме въведе по молба на проигумена Йосиф в скевофилакията (манастирската ризница), където се съхранява личното имущество на монасите. По нейните лавици и на сандъци лежат разни книги, повече от 200 на брой, между които е и гръцкият ръкопис, съдържащ словата на Йоан Златоуст, и седем евангелски ръкописа in fol [7] в превод на сръбски, които са били, както се вижда по подвързията, предназначени за олтара.

 

Като почувствуваха колко незначителни са показаните ми досега техни съкровища, отците ме допуснаха

 

214

 

 

да разгледам тяхната сюгерница. Сюгерница се нарича съседната до трапезарията стая, намираща се на западната стена на манастира. Тъмна и влажна, в своите ниши тя пази 150 стари и нови ръкописа, доста пострадали от условията в помещението.

 

И това книгохранилище не ме задоволи. По моя молба монасите ми показаха тавана на същата сюгерница и източния пирг (кула). Казаха ми, че горе имало някакви книги, а в пирга, както твърдеше един старец очевидец, били хвърлени преди четиридесет години стари ръкописи. На тавана на сюгерницата, в пепелта, намерих 20 полуизгнили ръкописа, най-древните от всички останали, които видях в манастира. След като ги подбрах, отделих 12, защото останалите бяха напълно изгнили. Това бяха евангелия, парамейници, стихирари със стари ноти, ръкописи, в по-голямата си част със знак ѫ. В пирга ръкописите бяха изгнили! Доколко важни и стари бяха те, мога да съдя по измачканото листче, взето от купа вехтории. Неговият език не отстъпва на езика на Остромировото евангелие. Уставът [8] и ортографията му са много стари. На втората страница е оцеляло следното заглавие:

 

„Поучение 4. Дадено в Ерусалим на просветените, съставено от 11-те заповеди и четения от посланието към колосяните. Спазвайте дадените премъдрости и се пазете от хилядите прелъстявания на света...”

 

С това приключиха и моите издирвания на ръкописи, тъй като ме увериха, че повече няма никакви и никъде. Мога следователно със сигурност да заключа, че най-значителната част от писмените паметници на този манастир или е изгнила, или е преминала в други библиотеки. Преписи от летописите на Амартол [9] от 1386 г. и на Зонар [10] от 1408 г., а освен това и някои древни богословски съчинения, които са принадлежали на Хилендарския манастир, сега се намират в Москва. Освен това още някакви 12 ръкописа от Хилендарския и Зографския манастир са изпратени отвъд Дунава. Тук не знаят съдържанието им. Може би сред тях е и най-старият препис на, родословието на Данаил, сръбски архиепископ и Хилендарски летописец, за когото споменава Раич в своята история.

 

От ръкописите преминах към хрисовулите. Със съдействието на проигумен Йосиф епитропите, чието благоразположение

 

215

 

 

постепенно спечелих, започнаха накрая да ми оказват значително доверие. Видях повече от 100 хрисовула и се стараех ако не всичките, то поне най-важните да прегледам лично [...]

 

 

БЪЛГАРСКИ ХРИСОВУЛИ

 

„Костадин, в Христа бога верен цар и самодържец български Асен. Дава села и определя границите им на храма на великомъченик Георги, създаден при цар Роман на планината Вирпин до град Скопие, който при нападението на чужденците агаряни изгуби всички свои метоси и права [...] да възвърне правата си и хрисовулите на правоверните царе цар Роман, цар Диогец, цар свети Петър, кир Никифор цар и стария цар кир Алебсия, цар Калоян, кир Маноил цар, цар Тодор, кир Исак цар, свети Симеон Неман, старец църковен, цар Ватац, цар Калиман [...] дава села и определя техните синори (межди).”

 

Този хорисовул [11], който е един от най-древните и най-забележителните паметници на българската писменост, за съжаление е пострадал много поради небрежност. Сгънат как да е, той е без начало и на места е толкова протрит, че по редовете са се образували цепнатини. Освен това ми се струва, че е бил намокрян, и затова беше невъзможно да прочета много пасажи. Писан е върху хартия, залепена върху платно. Широчината му е 7 1/2 вършеца (един вършец е равен на 4,5 см), дължината — 1 аршин (68 см) и 5 1/2 вършеца. При това ще отбележа, че Константин [12], който според Раич и Дюканж е син на Тих, е управлявал между 1270 и 1278 г. Този хрисовул е препис.

 

6856 (1346) Иван-Александър, во Христа бога благоверен цар на българите, дава на манастира „Св. Никола” в мястото, наречено Орехов, селищата: Белица, Бобовци, Дръщени, Копорез. Позлатен печат: а IX г.:, изображение на царя с надпис: И. Александър, цар на българите. Пергамент [13] [...]

 

Тези два хрисовула, богати на съдържание, разкриват отчасти вътрешното управление на българското царство, върху което оказвали влияние както гръцки, така и славянски стихии. В хрисовула на Константин

 

216

 

 

Асен се споменават следните длъжности [14]: севаст и севастен практор, княз, кастрофилакт, ватах, топщикал, комис с коне, стратор, аподохатор, писар, десеткари. В хрисовула на Иван-Александър те въобще са наречени боляри и работници на царството, към които се числят севастите на хори, дуци, катепани, писари, практори, десеткари, крагуяри, кучкари, градари, побирчии и гончии. В първия хрисовул се споменава за забела, т. е. манастирската собственост, във втория са изредени зевгели, парици и отроци, които принадлежат към манастира. В първия се казва, че игуменът суди о всаком длъгу и от отрока на игумена даси взима всаки длъг. Осъдителни са: враждата, грабежите, кражбата на коне, приселица. Във втория са споменати всички глоби — малки и големи: фун (ϕόνος) распуст, разбоп, конски тат. И в двата данъците са следните: котарина, волоберщина, житина, меденица, зоб и т. н. [...]

 

20 декември—1 януари 1845 година. Манастирът „Зограф” с храма на великомъченик Георги. В този манастир, който открай време носи названието български и се ползува от предимствата на идиоритма, живеят молдавци, гърци и българи! Туй се срещат и малкоруси! Подобно на останалите идиоритми, той се управлява от епитропите, които обаче се намират под ръководството на игумена и на претендентите за неговата власт. Издигнат до висока степен на благосъстоянието, на което неговите частни обитатели дължат своята издръжка, той никак не оправдава очакванията, внушавани по този повод. На мен като на чужденец, който се е оставил напълно на произвола на хорското предразположение, ми беше тук особено тягостно да почувствувам как моите очаквания, предизвикани от прекомерно доброжелателство, се оказаха напълно безплодни... Впрочем в Зографския манастир бях посрещнат с твърде ласкаво приветствие на руски език (който главните монаси са понаучили, управлявайки своите богати метоси в Русия) и с уверението, че всичките му забележителности ще бъдат предоставени в мое разпореждане. Като изразих искрено своята благодарност за толкова неограничената вежливост, аз помолих да бъда почетен с искрено съдействие при моите

 

217

 

 

занимания. Вече е известно, че при първото си посещение видях глаголическо евангелие и пет грамоти, известни в Русия. Библиотеката, тъй да се каже, по думите на ръководителите на манастира била унищожена през 30-те години по време на разорението на Света гора от турците. Това, което е останало от нея, казваха, било изгорено от невежите калугери, техни предшественици. При второто си посещение бях по-щастлив. Библиотеката се отвори. Не я били показвали, защото един от ръководителите не знаел за нея, а другите... това не би послужило като свидетелство за високата нравствена насоченост на обществото. Впрочем справедливо е да се отбележи, че на пръв поглед книги като че ли нямаше. Те се спотайваха в така наречената скевофилакия, която е близо до събора, на западната стена, в стая, неимоверно мръсна и влажна. Книгите са натрупани накуп до прозорче с избити стъкла и явно гният, няма нито една ця(ла. Затова беше странно да слушам постоянните оплаквания на пазителите на тези съкровища, че те непрекъснато намаляват, защото пътешествениците отнасят със себе си неоценими ръкописи, които манастирът счита за своя свещена собственост. Съвсем наскоро, казаха те, един руски пътешественик е лишил манастира, и то напразно! от няколко твърде редки ръкописа (а какви — вече са забравили), вината за което е невежеството, разбира се, на предшествениците им. Сегашните блюстители обаче въобще не се грижат за останките от съкровища, дори за помещенията им [...]

 

Най-важният и доколкото знам, единственият сега подобен ръкопис в Света гора е Глаголическото евангелие [15], съхранявано в Зографския манастир. По-рано то е преминавало незабелязано от килия в килия, а сега се е превърнало в предмет на специални грижи. Честта за неговото откриване принадлежи на Миханович, австрийския консул в Солун. През миналата 1843 г. при посещението си в Света гора той пръв го забелязал, разгледал и оценил. Оттогава ръкописът е предоставен на известно показано попечителство, което обаче не е безопасно за него.

 

Този ръкопис, без начало и край 8°, е дълъг 4 вършеца (1 вършец = 4,5 см) и е широк 3 вършеца. Съдържа 308 листа, от които 40—57 (включително) са на

 

218

 

 

дебел жълт пергамент, а всички останали са на тънък, мек пергамент. Листовете неотдавна са преномерирани и прошнуровани. Малко по-далече от гръбчето през цялата книга има дупка като от куршум, която е повредила текста. Дали не са я пробили турците, помислих си аз, привикнал постоянно да слушам за тези виновници за всяко разорение. Обясниха ми, че книгата е пробита съгласно особеното разпореждане на ръководителите, за да се свърже с подходящ шнур. Тази „нечувана” грижа за книгата е излишна в идиоритъма, в който трябва да се опасяват повече от забравата, влажността и гниенето. Листовете, особено горните, са доста влажни. Тъй като се канят да го подвържат, ръкописът е разшит.

 

От 308 листа 288 са написани на глаголица и представляват евангелия, а останалите са на кирилица и съдържат Синаксаря.

 

Откриването на този ръкопис дава основание да се предполага, че съществуват и други, които не са намерени. Действително според сведенията, които събрах, има още ръкописи в различни места вътре и извън манастира, а също и много са закопани, изгорени или използувани за „подправки” във винопроизводството, риболова и т. н., и т. н.

 

По-нататък Виктор Григорович описва хрисовулите, до които е имал достъп в Зографския манастир, между които открива и преписи от хрисовули на Калиман Асен, Иван-Александър и Иван Шишман.

 

За да допълня сведенията си за Света гора, посетих още скитовете „Благовещение” и „Богородица”.

 

С манастира „Русикон” („Пантелеймон”) завърших своето пътешествие из Атонския полуостров [...]

 

Реших да се върна в Солун по море с манастирската лодка. След известно забавяне поради лошото време на 29 януари бях вече на път, който продължи девет дена. Лодката, управлявана от монасите, беше подложена на различни препятствия в развълнуваното от бурята море! [...] В Солун прекарах повече от два месеца. Но преди да разкажа за Солун и за по-нататъшното си пътешествие, ще посоча тук своите обобщени бележки за атонските манастири:

 

1. Атонските манастири, които се славят със своята

 

219

 

 

древност, с благодеянията на много царе и с участието си в църковните събития, досега нямат своя история. Повтаряйки най-старите предания за основателите и за обстоятелствата, съдействували за основаването им, манастирите гледат равнодушно на изчезването на своите исторически верни документи. След търсенията си аз се убедих, че в нито един манастир няма никакви стари бележки. Това, което разказват за древността на всеки отделен манастир, се основава в по-голяма степен на доближаване до някои събития, споменати в минеите, и отчасти само на загатванията на хрисовулите.

 

Има само един ръкопис, писан през 20-те години на нашето столетие, в който се намират няколко достоверни известия. Авторът му, защитавайки, струва ми се, правата на своя манастир, се е съобразявал винаги с известните най-древни факти. Този ръкопис принадлежи на манастира „Филотей”. В пътешествието на нашия съотечественик монаха Василий [16] са изложени всичките предположения, които са правили и правят за своите манастири калугерите. Той пръв е забелязал тяхната несъобразност.

 

[...] Появяването на християнството на Атонския полуостров се отнася към времето на апостолите, а началото на манастирско строителство, както разказват, е наложил Константин В(елики) или дори един от неговите предшественици. Монахът Василий ни е предал с подробности тези предположения, които неизменно се повтарят и сега [...]

 

От края на XII в. атонските манастири започнали да се обогатяват. Дотогава те имали неголеми метоси на съседните острови и полууострови. В края на XIV в. притежавали многочислени владения в Македония и Тракия. Струва ми се, че тяхното покровителство е давало известни предимства, защото в хрисовулите се споменават владетели, които заедно със своите имения преминавали в подчинение на манастирите. В същото време някои манастири получавали от царете право на независимост [...]

 

Твърде любопитни са известията, запазени в руските сборници, за деветте славянски манастира. Освен „Русикон” и „Хилендарския” останалите са или сръбски, или български: „Павел”, „Зограф”, „Дохиар”, „Ксенофонт”,

 

220

 

 

„Симопетра”, „Каракал” и „Филотей”. Доколкото знам, само четири манастира са били открай време славянски. „Хилендар” и „Павел” са възстановени от бившия сръбски крал, монаха Симеон. Манастирът „Зограф” в грамотите от XII в. е посочен като български. Ако се вярва на хрисовула, който се пази в манастира, той би трябвало да е по-стар от лаврата на св. Атанасий, защото основаването му се отнася към 919 година [17]. Очевидното противоречие в този хрисовул обаче ни заставя да се съмняваме в истинността на сведенията. Известно е само, че на мястото, което заема Зографският манастир, още в XI в. е имало няколко обители. Най-древното свидетелство за този манастир е славянският подпис на неговия игумен „Симеон игумен зографон” на хрисовул от 1162 г., който принадлежи на манастира „Русикон”. Споменатата в Зографския хрисовул грамота на император Лъв Мъдри е чиста измислица или съвсем не принадлежи на манастира, наречен Зографски [...] За останалите манастири могат само да се правят предположения. В някои от тях сръбски и влашки владетели са поемали задълженията на ктитори. Това ктиторство е допринесло за приемането в манастирите на славяни, особено през XIV и XV в. [...] Манастирите „Филотей”, „Дохиар” и „Ксенофонт” са били обитавани вероятно от българи, когато техни ктитори са били влашките воеводи. Впрочем и в другите манастири е имало много славяни [...]

 

2. За състоянието на библиотеките на атонските манастири през миналите столетия имаме твърде любопитни свидетелства. Едно време те били пълни с редки ръкописи. С тях се обогатила флорентинската библиотека на Лоренцо Медичи през X в. със съдействието на Ласкарис и Московската патриаршия през XVII в. със съдействието на Арсений [18]. Мисля, че за увеличаването или попълването на тези библиотеки са съдействували много светители, които, оставяйки своите паства, са се преселвали в атонските манастири заедно с библиотеките си. Може би обитатели на тези манастири са увеличавали сбирките със собствения си труд, но затова нямам достоверни известия. Само за Хилендарския манастир е известно, че неговите монаси са превеждали и преписвали много ръкописи [...]

 

221

 

 

Струва ми се, че тази дейност трябва да бъде отнесена към XIII и XIV век. Много ръкописи обаче, както се вижда от приписките, са преминали в „Хилендар”' от други места, които са извън Света гора. Интересно е, че, в Зографския манастир не е запазено и най-малко доказателство за дейността на неговите монаси.

 

Сега в книгохранителницата на атонските манастири се намират според изчисленията ми до 13 000 печатни книги, до 2800 ръкописни — гръцки, и 455 славянски ръкописа.

 

Печатните книги са преди всичко съчинения, полезни в богословско отношение. В някои библиотеки се намират пълни издания на отците на църквата, повече или по-малко пълни съчинения на византийците, а освен това някъде, като в иверската библиотека например — стари издания на класиците Алдов и Стефанов. Изобщо ръкописите са богословски. Освен кодексите на свещеното писание и за отците на църквата голямо количество от книгите са нотни (ϕαλτιχά) и номоканони. Малкото количество на славянските ръкописи и техните слаби достойнства са очебийни. Въобще мога да твърдя със сигурност, че в атонските манастири няма търсените славянски ръкописи. Въпреки че някои могат да се нарекат забележителни, няма все пак ръкописи, с изключение на глаголическия в Зографския манастир, по-стари от XII в., много малко са от XIII в., а най-много са от XIV и XV в. Напълно липсват исторически ръкописи, а броят на богословските е голям. Трудно е сега да се каже дали в Света гора по-рано е имало много глаголически ръкописи и дали са били известни. Сега за тях и понятие нямат. Глаголическото евангелие, открито от Миханович, не е било смятано за славянско. Струва ми се, че глаголицата е попаднала тук случайно от други места. Освен в Зографския манастир тя се е оказвала и в други манастири. Като свидетелство за това служи непълното ръкописно евангелие с глаголически букви, за което ще разкажа впоследствие.

 

Състоянието на книгите и ръкописите е много печално, особено поради забравата и нехайството на обитателите (на манастирите). Как да не забележиш противоречието, като слушаш разкази за разни похищения на книги, тогава когато те, оставени на произвола на

 

222

 

 

случая, затворени във влажни места, стават плячка на гниенето, насекомите и мишките [...]

 

Някои считат, че сегашното положение на библиотеките се дължи на последната гръцка война, когато албанците, разквартирувани в манастирите, били продавали цели товари (ϕορτόματα) ръкописи и книги. Известната пълнота на богословските и липсата на други ръкописи ме заставят да смятам, че ръкописите не са били случайно изнасяни. Струва ми се невероятно голямото унищожение на ръкописи по време на гръцката война. Изобщо техните сбирки са намалявали в различни времена и по различни случаи. Струва ми се също, че никой не разбира, че ако имаше каталози на книгите, лесно биха могли в случай на опасност да се запазят тези от тях, които се смятат за много ценни. Особено печално е състоянието на славянските ръкописи. Някога те са били доста много. Монахът Василий е виждал голямо количество от тях в такива манастири, в които сега са останали едва бледи следи. Тези ръкописи са тлели в забрава или умишлено изгаряни. В Зографския манастир малко преди моето пристигане изгорили куп ръкописи. Чух от очевидец, че във „Ватопед”, „Ксенофонт”, „Симопетра” и „Филотей” са ги изгаряли безжалостно... Причините за това унищожение са ми известни само отчасти. Всичките сведения, които събрах, се отнасят към недалечното минало. Считам, че обичаят да се изгарят книги, е много стар. На последния лист на една от книгите в манастира „Хилендар” намерих следното доказателство:

 

 

Това сведение е писано по Никоново време, затова причината за тогавашното преследване на книгите се укрива може би поради известни обстоятелства от историята на патриарх Никон [19].

 

Много вероятно е, че не са били пощадени и други книги. Въобще неуважението към славянските книги е дало повод за тяхното унищожаване. Славянската книга

 

223

 

 

или съдържа това, което има в гръцката, или е написана от българин, а може би и от сърбин (а сърбите никак не ги уважават!), следователно нищо не струва. Като не знаели във „Ватопед” какво да правят с разни славянски ръкописи, извикали даскал Спиридон. Той ги погледнал и с една дума αχρησταπράμστα [20] ги осъдил на изгаряне. Броят на ръкописите е бил голям, защото, както ме уверяваха, изпекли манастирския хляб в затоплената от тях пещ. В манастира „Ксенофонт” по същата причина изхвърлили книгите в морето.

 

Не било желателно също да преобладават тези книги, тъй като и без това сърбите и българите до ден днешен говорят за своите манастири. За нещастие потомците на техните учители, при всичките си дарования и предимства, малко вникват в ръкописите. Колко пъти те ми представяха за славянски гръцки ръкопис с уставно писмо. Свикнали да виждат славянски книги, писани по този начин, те смятат, че уставът е само тяхна отличителна черта. Въобще тукашното неумение да се оправят с древната писменост е изключително. Много вероятно е, че наред със славянските са унищожени и много гръцки ръкописи. Непростимо е обаче неуважението на самите славяни към труда на техните предшественици. Да се упрекват бедните монаси, предани изключително на своя обет, би било твърде несправедливо. За порицание са достойни заможните. Пълната липса на любов към сериозно учение и привързаността към елинизма не за да се образоват и обогатят с познания, а за да бъдат причислени към отбрана, почетна някаква си категория, отнема от тези хора това достойство, което наричаме характер. Никъде не са забелязва любов към науката, напротив, или се извиняват за невежеството си, или порицават другите, като изключват себе си. А тези порицания се отнасят до неща, които са задължителни за самите порицатели. Непростимо е, че събитията от българската и сръбската църковна история, а също и житията на светиите, принадлежащи на тези племена, са им известни само от синаксария на Никодим, докато в същото време техни, собствени ръкописц, където се намират изключително ценни сведения за св. Кирил, Иван Рилски, тлеят. Понякога невежеството придобива важен вид и със своето неуважение към тези „вехтории” иска да каже,

 

224

 

 

че те не си струват загуба на време и занимания. Това дълбокомислие, заето отнякъде, е достойно за презрение. С една дума, неискреност и лицемерие са налице в делата на мнимите радетели за просвещение и тази тяхна неискреност се наказва с взаимно недоверие и завист. Това обвинение не се отнася до тези достойни лица, които се ограничават само с изпълнението на своите задължения, а до тези, които от чисто самолюбие забравят истински полезните дела. Невниманието към ръкописите в някои манастири е толкова голямо, че много от тях лежат в някои тъмни килери и никой не знае за тях. Впоследствие се убедих, че много по-полезно би ми било да проникна там, отколкото в така наречените библиотеки. Но за чужденеца те ще си останат почти недостъпни.

 

3. Разглеждайки манастирите на Атонския полуостров, пътешественикът ще открие винаги много забележителни неща. Неописуемото величие на местоположението се усилва от поразителния вид на манастирите. Външно техните здания са останали и досега такива, каквито са били в стари времена. Високите стени, старите кули и железните врати им придават вид на рицарски замъци [...]

 

Архитектурата на храмовете, тяхната външна и вътрешна украса са описани подробно от монаха Василий. Разкошната украса и редкият мрамор поразяват пътешествениците. Стенната живопис обаче не отговаря на това великолепие. Старата живопис е оцеляла в прота и пандократора. За огромните си размери тя е доста хармонична. Новата няма това предимство. Тя е пъстра, ярка, безвкусна [...]

 

Като съпоставях всичките сведения, събрани по време на четиримесечното ми пътешествие, си съставих следната представа за това, какво означават за науката атонските манастири. Относно ръкописите — нито гръцките, нито славянските представляват за нея нещо ново. Те ще бъдат необходими за проверки и затова трябва добре да се съхраняват [...]

 

Тъй като от собствения си опит се убедих, че освен показаните ми ръкописи има още много, захвърлени някъде из манастирите, трябва да се надяваме, че ако не изгният, ще бъдат най-древните и може би много по-ценни от останалите. В този смисъл ще спомена манастирите:

 

225

 

 

„Лаврата на св. Атанасий”, „Зограф”, „Филотей”, „Каракала”, „Пантикратор” и „Симопетра”.

 

Най-важната забележителност на манастирите според мен е голямото количество документи. В атонските манастири са останали не само техни собствени хрисовули, но и хрисовули на други манастири, а също и разни актове, отнасящи се до частни случаи. Освен ферманите и грамотите от XVIII в. предполагам, че в Света гора такива документи има над 2000 [...] С издаването на тези паметници манастирите ще си спечелят заслужена известност, а науката — нови материали за критична оценка и разработка.

 

 

II. СОЛУН, БИТОЛЯ, ОХРИД, МАНАСТИРЪТ „СВ. НАУМ”, СЕРЕС, МАНАСТИРЪТ „СВ. ИВАН РИЛСКИ”, СОФИЯ, ФИЛИПОПОЛ, ТЪРНОВО

 

1845 г. — 7 февр. — 28 април; 28 април — 18 юли

 

Солун, който е много интересен за антикваря, едва ли може да оправдае очакванията на слависта. Аз имах намерение да разбера дали не са останали тук следи от някакви спомени за Кирил и Методий и въобще има ли възможност да получа сведения за славяните. С такава цел разгледах освен останките от далечното минало всичките църкви, две училища — гръцкото и еврейското, три сбирки от книги при митрополията, гръцкото училище при манастира. Видях също и останки от славянска типография, разрушена от пожар, и търсех връзки с българи [...]

 

Независимо от близостта на българските селища в Солун има малко постоянни жители българи. В махалата (част от града) „Св. Атанасий” има само 100 къщи, които са техни [...] Постоянните жители българи могат лесно да бъдат сбъркани с гърците поради влиянието на гръцкото образование и господствуващото в градовете на Македония пренебрежение към тях. Извънредно важно за мен беше да се сближа с български работници-пришълци, които в Солун са твърде много. Особено от Дебър и Битоля тук идват строителни работници, шивачи и различни специалисти

 

226

 

 

по приготвяне на съестни продукти. Мога да кажа, че те ме запознаха със своя народ.

 

От Солун на 28 април продължих пътешествието си. След като не можах да получа ферман, е който да се движа по-удобно из места, малко известни и твърде опасни, аз пътувах с буюрди от разни турски началници и с тескере, каквото всеки турски поданик е длъжен да носи със себе си, когато е на път. Подобни ограничения пречеха на моето пътешествие, защото можех да посетя само посочените от началника места. Получих такива (разрешителни) в Солун, Серес, София и Филипопол [...]

 

Преди да стигна до Енидже [21] , близо до село Алаклисе или Апостоли, където в 80 къщи живеят българи, разгледах родината на Александър В(елики), забележителна сега с четирите могили (насипи), старата стена и басейна. Обикновените българи и сега наричат това място Пела. След като напуснах Пела и минах край Енидже, се насочих на северозапад, за да проникна през Воден и Острово в Битоля (а по-точно — Манастир) [...]

 

Воден (бившата Едеса), столица на Едеската митрополия, с очарователно местоположение, има разнородно население, главната част от което обаче представляват българите. Тъй като бях ограничен в своите контакти, не се сближих с тях, още повече че тукашните жители не са твърде гостоприемни. Моето разклатено здраве ме застави да потърся подслон при митрополит Милетий. Това още повече ме отдалечи от тях. В града разгледах 9 църкви и новото гръцко училище, в което очевидно се учат само български деца. Във всичките църкви, най-важната от които е „Успение Богородично”, има много камъни с надписи. Надписите са от предхристиянската епоха [...]

 

Острово е забележително селище, разположено до планинско езеро. То е населено с българи и турци. В селото има една църква, построена на мястото на старата, която е била разрушена от турците. Тук прекарах нощта в къщицата на честен и умен българин. Неговият простичък разказ ми разкри бита на това племе и ме запозна е езика му. Острово, според неговия разказ построено на мястото на древен град, който той нарича Кючюкстамбул (малък Стамбул, а защо не Diocletianopolis?),

 

227

 

 

и досега принадлежи към епархията на охридския митрополит.

 

Битоля (Манастир, Толиманастир) е разположен в западния край на една обширна долина, която българите наричат Овче поле. На запад и на юг той е ограден с планини, най-високата от които, покрита със сняг, е Перистери [22]. Важен във военно отношение, този град се намира под управлението на румелийския валия [23]. По мое време тук беше разположен лагерът на сераскера, който се събираше за бъдещи действия срещу албанците. По своята просторност градът съперничи на Солун, а с чистотата и реда си далеч го превъзхожда [...]

 

В Битоля посетих митрополита Герасим и разгледах единствената, но просторна църква, носеща името на св. Димитър, построена вместо многото унищожени от турците църкви. Бях в гръцкото училище, разгледах околностите на града, ограден от гробища, и отидох до близкия манастир „Преображение”. Тук ще спомена само, че в митрополията за първи път се натъкнах на следи от чествуването на славянските апостоли. На горния етаж на църквата са обзаведени два параклиса (странични олтари), носещи имената на св. Климент и Наум, учениците на Кирил и Методий [...]

 

Близо до Битоля някога е имало доста на брой манастири, откъдето и градът е получил името си (Битол от обител) [...]

 

Охрид (Ohrid), изграден вероятно на мястото на древния Лихнидон (τυχνιδοῦς), е придобил още от IX в. историческо значение. Заедно с Преспа той е бил столица на българските царе. В него са работили незабравимите сподвижници на Кирил и Методий. Струва ми се, че оттогава градът е получил названието „първа Юстиниана” и е определен за център на епархия, чийто архиепископ се е ползувал с почти патриаршески права. На него са били подчинени седем митрополити и десет епископи. След падането на Първата българска държава и властта на латинците и епирскитс деспоти и накрая след сръбското надмощие градът и епархията постепенно загубват своето значение [24] [...] Ще навляза в известни подробности за това незабравимо за мене място, където прекарах шест денонощия. На 8 май влязох в Охрид. Прекрасният наглед град ме

 

228

 

 

порази с безпорядъка и нечистотията си. Сред разположените на двата хълма къщи рядко се виждаха спретнати. На единия хълм се извисява митрополията, а на другия, обграден със стена — дворецът на Джелелядин, известния сподвижник на янинския Али паша. Първият (хълм) носи името Варош и тук живеят българи. В подножието му се простират кварталите на града, които са населенни с власи, турци и отчасти с албанци [...] За мое голямо удоволствие хазаинът ми се оказа българин, образован по европейски. Неговото многочислено семейство, запазвайки местната простота, ме прие много ласкаво [...] Сега моето главно намерение беше да разбера дали в църквата, училищата и дори в семейния бит господствува гръцкото влияние, да узная дали все още се е запазило нещо славянско и до кое време водят неговите следи. За щастие аз се срещнах е един много съобразителен българин на име Георги Бодли, който ми беше постоянен водач. Ето и сведенията, които получих с негово съдействие. Някога митрополията е била манастир, на мястото на който сега се намират църквата и къщата на митрополита с училището. Църквата, наречена „Успение Богородично” и „Св. Климент Славянски”, е построена през 1295 г. по времето на император Андроник Палеолог [...] Първото нещо в нея, което предизвика благоговението ми, бяха мощите на св. Климент. До неотдавна те се пазели тук целокупно, но монасите от манастира „Св. Антоний”, който е близо до Бери (Караферия), тайно отнесли неговата честна глава. След това разгледах иконите, като най-древните от иконостаса представят св. Климент в архиепископски одежди с кръстове и св. Наум с монашеско облекло. Считам за забележително, че до лявата врата на иконостаса отзад се пази дървена статуя на светеца. Нейната глава беше покрита с украшение от брокат, обшит с бисери. Местните жители считат, че е от времето на латинците. Във втория притвор е изправен отвесно камък от сив мрамор, за който предполагат, че е от гроба на св. Климент [...]

 

На въпроса ми дали има книги в църквата, едни ми отговаряха „не”, а други „да”. Моят добър водач намери начин да отключи един стар шкаф, пълен с ръкописи, и ги убеди да потърсят други на горните етажи и

 

229

 

 

в олтара. Сред ръкописите намерих неизвестно за учените житие на св. Климент [25], писано на пергамент.

 

След като разгледах църквата, се насочих към другите християнски паметници и преди всичко към разрушаващите се вече стари здания, които някога са били храмове. Те са изключитело древни. На североизток от Вароша по-надолу от къщата на бея се издига огромно здание, което и досега се нарича Ай София (Света София) [...] Този храм е бил превърнат в джамия, която сега рядко се посещава от турците и затова можах да го разгледам по-отблизо. Зданието е без купол, правоъгълно, дълго 100 и широко 58 стъпки. Отвън изглежда триетажно, Етажите са отделени с малки колонки. В западната част има кула, която може би е остатък от камбанария. Вътре осем големи стълба поддържат сводовете, а два реда мраморни колони украсяват мястото за хора. В източната част на горния етаж на храма отляво и отдясно има две ниши или вдлъбнатини, от които дясната е зазидана с камъни. Жителите разказват, че тук се пазели ризници и книги. За книгите мислят, че и сега се намират тук.

 

Малко пó на запад от „Св. София” на възвишението, наречено Плаошник, се издигат развалините на джамия, които напомнят за християнско начало. Жителите единодушно твърдят, че тези развалини са на бившия манастир „Св. Панталеймон”, построен от св. Климент [...] Според преданието в него се намира гробът на светеца. И досега са останали няколко колони от бял мрамор и малкият страничен олтар, който е трябвало да служи за „светая-светих” на гроба [...]

 

Градът сега е населен с българи, власи, турци и отчасти гърци и албанци. Българите са най-многобройни. Не ми е известно турското разделение на града, а и жителите не са много запознати с него. Обикновено го разделят по малцинства, които в XVII в. са били 7, а сега — 5. Някои градски части още носят старите си названия, като: Варош, Кошишта, Плаошник, Канево, Любиново.

 

Охридските българи се отличават по своята образованост и гъвкавост. Често срещах у хора, на пръв поглед прости, любознателност и начетеност [...] За това съдействуват достатъчният брой училища и обширните търговски връзки. Но гръцкото влияние силно е потискало

 

230

 

 

техния роден език, на който българите трудно се обясняват с външни хора. Той е получил своите права единствено в тесния семеен кръг, оживяван от присъствието на жените. Извън дома си българите прибягват към гръцкия, а понякога към турския език.

 

От Охрид пожелах да заобиколя Охридското езеро (и да стигна) до манастира „Св. Наум”, а оттук през планините да проникна до Преславското езеро [...]

 

Паметта на св. Наум, сподвижника на св. Климент, внуши на мене, увлечения в мисли за славните подвизи на славянските апостоли, надеждата да се обогатя с нови сведения. Огромните размери на манастира, неговото външно великолепие поощряваха тези надежди. Струваше ми се, че вътре също се грижат за запазване на неговото древно наследство. Той е бил изграден от българския цар Михаил [26] и е приютил св. Наум, мощите на когото лежат в забрава. Особеното уважение на турците към светеца — целител на душевните недъзи — е спасило манастира от унищожаване [...] Благоговейно влизайки в манастира, аз измолих от игумена Серафим позволение да остана известно време и веднага се заех да го разгледам [...] В средата на манастирския двор има неголяма стара църква, носеща името на св. Наум. Въпреки че нямам доказателства за това, предполагам, че е построена през X в. Нейната външност не е изящна. Украсена е с два купола, няма камбанария и е разделена като светогорските църкви на притвор и храм. Вътре стените са покрити с плесенясала живопис, подновена, както се казва, в надписа през 1711 г. От лявата страна на вратата е изобразен ктиторът на църквата, цар Михаил, а от дясната — св. Антоний Печорски. На южната страна са представени седемте славянски просветители, светците Кирил, Методий, Сава, Ангеларий, Горадз и Климент в архиепископски одежди, а св. Наум — в монашеско облекло. Останалите изображения не са интересни. В иконостаса иконите ми се сториха нови и всичките бяха с гръцки надписи. Само двете, предназначени за олтара, бяха стари. На северната стена има страничен олтар, но без иконостас. Там в нишата се намира изображение на св. Наум с гръцки надпис, а отстрани — гробът на същия светец. Надгробната плоча е от сив камък, същата като на св. Климент, но без

 

231

 

 

надпис. Междувпрочем тя е пукната. Болните, особено душевно болните турци и християни, идват тук, за да легнат на гроба на светеца с надежда за изцеление. На южната стена също има съвсем малка ниша без иконостас и много мръсна. Тук чистят кандилата и има много разлято олио. Надгробната плоча, която лежи по средата на нишата, покрива според преданието останките на някакъв български цар (дали това не е Михаил, т. е. Борис?) [...]

 

След като разгледах сградите, се обърнах към игумена със затрогваща молба да ми покаже манастирските книги [...] Една от тях със заглавие „Служби на седемте славянски апостоли” [...] не беше известна на учените и ми беше от голяма полза. Всичките мои търсения и разговори приключиха с това последно откритие [...]

 

От манастира „Св. Наум” имах намерение да се добера през планината до Преспанското езеро и да разгледам развалините на Преспа [27], а оттук, пак през планината, да достигна до Прилеп и Велес (Кюприли) [...] Преспанското езеро се състои от две езера — голямо и малко, разделени от провлак. Към провлака се намира село Ахил (Ahil), всъщност Преспа. Към провлака има нос или, струва ми се, неголям остров, наречен Градище. На Градище се намират развалините на 40 църкви и манастири. Казват, че там има много надписи, но на гръцки език. Названието Ахил си обяснявам с българската история. След като българският цар Самуил завоювал Лариса и Тесалия, той пренесъл мощите на св. Ахил в Преспа и построил манастир в негова чест. Манастирът „Св. Ахил” е надживял самия град, чието име народът вече е забравил.

 

В Перово, българско село, открих стара църква на името на св. Атанасий, в която имаше 20 ръкописа и 2 старопечатни славянски книги. От Перово набързо преминах долината северно от с. Бела церква и Цареви двори до Ресен. Там оставих болния исакчи и до Серес пътувах сам, без водач.

 

Град Ресна [28], отстоящ на четири часа път от езерото, е с българско население и има църква на името на св. Георги и гръцко училище. В църквата намерих житие на св. Климент, печатано във Воскополис (Воскопол), а на пода и извън нея — няколко камъка с гръцки

 

232

 

 

надписи и изображения. Същия ден продължих пътя си на североизток [...]

 

Така, промъквайки се през гористи места, накрая се спуснах в една планинска котловина, където се намира манастирът „Слепче” в чест на св. Йоан Предттеча. Наблизо в подобни котловини са скътани и други манастири, а именно „Журче” в чест на св. Атанасий, „Тополица” в чест на св. Никола, „Добромир” и „Градище”. Последните два са в развалини. Названията на манастирите са взети от близколежащите села. Посетих манастира „Слепче”, защото узнах за неговата богата сбирка от ръкописи. Негов ктитор, струва ми се по-късен, е бил княз Димитрий Кратовски. Върху портата е нарисувана икона на св. Кирил Славянски. Тъй като монасите, които са четирима, се бяха разпръснали по селата да събират помощи, един човек, явно пазач, се представи за техен наместник (т. е. викил) и ме прие твърде гостоприемно. Още в Охрид измолих позволение от митрополита, към чиято епархия принадлежи манастирът „Слепче”, да разгледам всичките му забележителности. В очакване на отговор от игумена, на когото изпратих специално писмо, в манастира над самата конюшня намерих незаключена стая, в която по лавици и на пода лежаха 60 зацапани ръкописа и откъси от ръкописи. Като се възползувах от находката, веднага се заех да изследвам това книгохранилище пред очите на недоумяващия викил.

 

Манастирът „Слепче” е забележителен и със славянското си богослужение. Из цяла Македония, от Солун до Охрид и от границите на Тесалия до Скопие и Меленик [29], не само в църквите на митрополиите, но и в селските църкви богослужението се извършва на гръцки език. Докато в градовете поради познаването на този език жителите не са затрудняват да проумеят основните истини на вярата, по селата, където преобладава българското население, неговата употреба водило лоши последици. По пътя си много често срещах селяни, които не знаеха обикновените молитви, селянки,, които дори когато се кръстеха, не знаеха какво да кажат. Някакво вцепенение забелязах у този беден народ, така явно презиран от своите пастири, които при толкова обърканите отношения с друговерците не му дават дори чрез най-разбраните молитви да намери утешение в храмовете божии [...]

 

233

 

 

От Велес отидох най-напред на запад, в Щип (Истиб), покрай Радовшита [30], в Струмица и Петерч [31], а оттук, като свих на юг, преминавайки реката Струма (Караса), стигнах до Серес.

 

Серес (Сер, Сяр) се намира в източния край на долината, която граничи с планините. Обширен и многолюден, този град в търговско отношение заема първостепенно място след Солун. Неговите неславянски старини са описани от антикварите [...] Жителите на града са турци, българи, македоно-власи и гърци. Последните два елемента явно потискат българския. В течение на 9 дена (от 29 май до 8 юни) разгледах митрополията, няколко църкви, останките от древна крепост и посетих манастира „Св. Р1оан Предтеча”, който е на два часа път от града. Митрополията „Св. Тодор”, въпреки че е подновена, носи белезите на дълбока древност. Нейните 6 колони от зелен мрамор и няколко плочи с изображения и надписи от гръцката епоха винаги са привличали вниманието на пътешествениците [...]

 

От Серес имах намерение да се насоча на север през Доспат, за да проникна в манастира на св. Иван Рилски. Предстоеше ми да мина по пътя за Меленик или за Неврокоп. Избрах първия, защото, както ми казаха, вторият бил опасен по това време[...]

 

Град Меленик, притиснат от хребетите на Перина, се е разпрострял навътре в проходите му и амфитеатрално разположен, покрива неговите стръмнини. При входа от югоизток има две кули, останки от древна крепост, които сякаш очертават вратата към този укрепен от природата град. След като се срещнах с мюдюрина на града Осман бей, посетих митрополит Дионисий и разгледах митрополията и трите манастира, разположени на височината, извисяваща се северно от града. Митрополията, почти скрита в земята, не съдържа нищо забележително. Единият от манастирите в чест на св. Никола е построен като че ли от Иван Владимир и изографисан, както казват, от Панселин. Другият, който е на името на таксидиотите Гаврил и Михаил, съдържа само един гръцки ръкопис, а третият, „Успение Богородично”, наричан още σπείλεον, принадлежи на светогорския манастир „Ватопед”. Във всеки от тях намерих по един игумен и нито един монах. От

 

234

 

 

една височина разгледах околностите на Меленик и на запад съзрях манастира „Рожен”, а на изток — долината на р. Сугаро и село Сугаро [32]. Меленик, чиито жители са българи (твърде добре усвоили гръцкия език), има 26 големи и малки църкви и две гръцки училища. До неотдавна към едното от тях е имало гръцка типография. От Меленик до Джумая прекарах два дена в много тежък път през дебри и планински възвишения, между които се провира река Струма [...]

 

Джумая има една църква „Въведение Богородично” и неголямо българско училище. Тъй като възнамерявах от този град да се отправя за манастира на св. Иван Рилски, помолих началника на града Осмаи ага и след известно затруднение получих разрешение и водач — исакчи.

 

И така, отправих се към манастира, онази обител, която поради древността си, славата на светеца и благоговението на народа пред него считам за българска крепост. Като преминах през долина, прорязана от реката, и покрай село Кромидово и развалините на град Стоб [33], достигнах голямото село Рило [34] в подножието на Доспатските височини. Спрях се за малко в с. Рило, за да разгледам църквата „Св. Архангел” и българското училище, след което започна шествието ми към манастира на св. Иван Рилски. От селото до манастира разстоянието е пет часа[...] На половината от пътя се намира малкият метох „Орлин” [35] с църква. Обкръжаващата ме гледка, неизвестността и благоговението нред древната обител ме заставиха да забравя опасностите на пътя и въодушевиха моето начинание. Като оставих конете, избързах сам напред и с половинчасова преднина от водача ми неочаквано се озовах пред величествено здание. Манастирът е разположен върху неправилна тераса, издадена на запад, и въпреки огромните си размери е скрит в пазвите на дефилето. На юг, запад и изток има девствени гори и снежни върхове. След минутната отчужденост бях посрещнат с благосклонност и гостоприемство. Игуменът Йосиф, проигуменът Теодосий, епитропът Серафим и скевофилактът Йосиф по най-достоен начин ми засвидетелствуваха своето внимание. Но от всички най-голяма възможност да почувствувам разположението му ми даде даскалът на манастира, забележителният отец Неофит [36].

 

235

 

 

Удоволствието да беседвам с него беше немалко поощрение за предприетото от мен посещение. Разгледах манастира, посетих училището, основано от отец Неофит, изследвах библиотеката и накрая разгледах околностите. Манастирът носи името на св. Иван, който през X в. е прекарал в рилската пустиня живот, пълен с изпитания. Със своите подвизи той принадлежи към проповедниците на християнството сред току-що покръстилия се български народ. Затова в продължение на толкова векове царе и народ са благоговеели пред него. В житието на светеца се споменават цар Петър, тачещ светостта на пустинника още приживе, и ИванАсен, положил немалко усилия, за да върне неговите мощи от Унгария в България. С уважението към паметта на светеца е свързано явно уважението към обителта, основана от него. От единствената останала досега грамота на цар Иван-Александър може да се съди до каква степен грижите на българските владетели, са били насочени към манастира. След падането на българското царство той е бил подложен на много превратности, запазени само в печалните предания. През; миналия век манастирът на три пъти е бил разорявак (1765, 1768 и 1778 г.), около 1830 г. напълно е изгорял,, струва ми се, не без участието на някои от обитателите му. Оттогава дарители от много градове започнали да се грижат за него и го изградили още по-великолепен отпреди. С изграждането му се заели само българите. По неговата архитектура и украса може да се съди за разностранните дарби и вкус на трудолюбивия народ. Битолските българи са били негови архитекти, разложките и самоковските — негови зографи. Манастирът е построен във вид на неправилен четириъгълник — източната му страна е по-дълга от останалите. Тази неправилност е съобразена много точно със стръмното и оскъдно място. В него са разположени килиите, където без преструвка са съчетани чистотата с практичността, архондариите, т. е. помещенията за гости, някои от които са боядисани и украсени с позлата, и накрая 16 красиви параклиса. Главната църква „Рождество на светата Богородица” се намира в средата на манастирския площад. Това величествено здание е украсено отвън с три големи купола е превъзходен перистил от 12 колони, от които

 

236

 

 

двете от бял и четирите от черен камък започват от фронтоиа, а останалите шест от черен камък са отстрани. Отвътре тя не е разделена чрез притвори и затова изглежда много просторна. Нейните куполи и сводове се поддържат от 9 бели и 6 черни каменни колони. До иконостаса, близо до царските врати, се намира гробът е мощите на св. Иван Рилски. Камбанарията, отделена от храма, е останала от старото здание и е била построена, както се говори в съвременния надпис, от Хрельо [37], пълководеца на цар Душан. Стенната живопис не само че не е толкова пъстра като в Атон, а и носи отпечатъка на подчертан стремеж към изящество. Чужда на несъобразностите в манастира „Зограф” (на Атон), тя изобразява лицата на светците, възвеличили църквата, просветили славяните [...]

 

Посетил съм вече много манастири, но никъде, даже на Света гора, не намерих това, което така красноречиво говори в полза на Рилската обител. Тук намерих училище. Възхитен от реда, от начина на обучение и усърдието на моите -съученици, сутрин и вечер посещавах това училище и, мога да кажа, не без полза. Мои съученици бяха млади послушници, дякони и свещеници. Те са се събрали от различни краища на своето отечество: Разлог, Панагюрище, Пирдоп, Самоков, Рила, Меленик, Батак, Севлиево, Дупница, Плевен, Свищов. Беседвайки с тях, се запознавах с българската душевност, опознавах техните способности и прилежание и действително се научих да уважавам този толкова незаслужено изоставен народ. Учебните предмети бяха гръцки, църковнославянски и български език и църковна история. Всичките тези предмети ясно и разбрано преподаваше опитният наставник отец Неофит. Родом от Бани [38], който е в Разложки окръг, още като юноша той се посветил на духовното звание. Надарен с любознателност и твърд характер, с много оскъдни средства, той е изучил освен църковнославянски още старогръцки, новогръцки, руски ,и сръбски език. Не може дори да се повярва колко малко пособия е ползувал в своето учение. За изучаване на руския език например той е използувал като постоянни ръководства само речник и граматиката на Курганов, от който е научил толкова, че говори нашия език

 

237

 

 

със завидна лекота. Писателската дейност на отец Неофит заслужава всеобщо внимание. Неговата граматика на новобългарския език и преводът на Новия завет вече са известни на учените. Още по-важно е обаче сегашното начинание на отец Неофит, към което бих искал да насоча вниманието на съотчествениците си, а именно да издаде речник на българския език. Като отличен познавач на своето отечество в своя речник той е събрал всичките диалектни форми, думи, изрази, като е включил тук също пословици и поговорки. Това съчинение ще се състои от две части — гръцко-български и българо-гръцки речник. Първата част е вече готова и отчасти преписана, а за втората видях събрано по-голямото количество от материала. Намерението на автора е да побърза с отпечатването на гръцко-българската част, тъй като тя е по-нужна за учебните заведения на отечеството му. Жалко е, че пречки за появата на този труд са финансовите затруднения. Поради това българската младеж се лишава от най-необходимото съдействие за своето образование, а научните изследвания — от възможността за разширяване областта на славянското езикознание. В летописа на българското просвещение името на отец Неофит ще остане незабравимо. Той пръв със съдействието на господа Мустакови и други търговци е въвел в българските училища взаимноучителният метод, който сега оказва голямо влияние за успешното просвещение на народа, потънал до неотдавна в самозабрава. Със своята учителска дейност в Копривщица и Габрово той е дал образование на голям брой младежи, много от които са учители в градовете. Младото поколение духовници, което се учи под ръководството на отец Неофит, вероятно ще пресече пътя на голяма част от злоупотребите, извършвани поради невежество. В това отношение училището заслужава особено внимание, защото то обещава най-благодетелните плодове на народа, угнетяван за нещастие не само от неверниците [...]

 

Докато управниците на Зографския манастир се ласкаят от мисълта, че са покровители на неизвестно какво просвещение, смирените старци от манастира „Св. Иван Рилски”, чужди на всякакви съблазни, откровено съзнаваха своята немощ да служат достойно

 

238

 

 

на отечеството си. Докато в „Зограф” все се бавеха да ми покажат библиотеката, чието съществуване отначало отричаха, в Рилската обител получих до нея свободен достъп. Почтените отци не само с най-голяма готовност ми показаха своята сбирка от ръкописи, но с добродушна откровеност и искрено съжаление ми обясниха и причината за нейната оскъдност. Една част от ръкописите изгоряла, а другата един непросветен старец, бивш игумен, счел за безполезна и като не искал да я размъкват, закарал я в близкия пущинак. Там тогава се строяла църквата на св. Иван Рилски и като нахвърлял книгите под пода, старецът заповядал да наредят върху тях каменните основи. Освен ръкописите ми показаха грамотата на Цар Иван-Александър, която преписах. Оовен това разгледах околностите на манастира и по-специално височината над него, където досега са се запазили паметници, свързани с подвизите на светеца — негов основател. На това място, на малко разстояние един от друг, съществуват два скита, наречени постници. При постницата на св. Иван Рилски има църква „Успение на св. Иван Рилски”. Разгледах старателно тази църква, защото под нея се намират ръкописите, хвърлени от стареца Корнилий. В нея се е запазиш и гробът на светеца. Всичко, което обкръжаваше тази постница, за мене беше жива легенда за живота на светеца. Монасите ми показаха пещерата, където е постил, нейния тесен отвор, осветен от небесно знамение, αγίασμα, т. е. извора със светена вода, и накрая отвесната скала, от която той бил хвърлен в пропастта. Постницата на св. Лука български с църквата „Покров Богородичен”. Тук се спирах, за да побеседвам с благодушните и наистина човеколюбиви отшелници. Нека ми бъде позволено да посоча един пример за възвишено благочестие, съчетано с любознателност, с които се гордее тази пустиня. Наминах при стареца Амвросий, прекарал 25 години в уединение. В скромната килия ме учуди неговата подбрана библиотека от славянски, руски и гръцки книги. С възхищение той прие моя поздрав и незабавно насочи разговора към нашите църковни писатели от миналото столетие. С умиление говореше за митрополит Платон, чиито съчинения е чел няколко

 

239

 

 

пъти, а също и за другите наши проповедници и завърши с молба да му изпратя третия и четвъртия том на Теофан Прокопович. След манастира „Русикон” само в този манастир се натъкнах на толкова възвишени стремежи у благочестивите монаси. Тези два манастира са забележителни и е това, че с малко средства са направили много повече, отколкото извънредно богатите. Тъй като държат първенство по благочестивост, струва ми се, че заслужават особено внимание дори от страна на най-отдалечените едноверци.

 

Исках да прекарам в обществото на отец Неофит около 20 дена, ласкаейки се от надеждата, че с негово съдействие ще напредна повече в българския език, но още на втория ден от пристигането ни водачът ми започна да ме подканя да тръгваме. Като се подчиних неохотно на необходимостта, бях принуден след изминалите три денонощия да се откажа от събеседването, за щастливите минути на което никога не ще забравя. Разделяйки се с почтените отци, не чух никакви безпричинни оплаквания, нито поръчения, които винаги ненавреме съпровождат по другите свети места сбогуващия се пътник. На прощаване приех тяхната благословия и обещанието да ми съдействуват отдалече в моята работа [...]

 

От манастира на св. Иван Рилски се насочих на север към София. Отново се върнах в с. Рило, оттук се изкачих на оголено възвишение — Богдай, от чийто връх забелязах четири долини: Керчено със селата Керчено [39] и Смучево [40]-ново, Баденско със село Бадено, Белавода и Лешовица, селата на които са разпръснати. Като преминах накрая покрай с. Бобоши [41] на р. Бобош(евска), слязох в тясната долина, в която е разположен град Дупница. В Дупница, където живеят турци, евреи и българи, има две църкви — „Св. Богородица” и „Св. Никола”, а също и българското училище [...] От Крапец вървях, както и преди, през хълмове. На изток се издигаше планината Витоша, а на запад се редуваха Радомир, Брезник, Трън и Пирот. Като преминах през Дервент, слязох в Софийското поле. Тук, оставяйки зад себе си Витоша, през селата Дедово [42], Балиефенда [43], покрай Теке [44] достигнах град София, или Средец.

 

София, или Средец, е разположен в долината на р.

 

240

 

 

Искър. Градът е разделен на 20 махали, т. е. части, и освен българи там има много турци и евреи. Явих се при каймакамина на нишкия паша и му представих препоръчително писмо, като го помолих за буюрди за по-нататъшното ми пътуване. Моето пребиваване в София ще запомня с пълното отчуждение на тези, които просто питах за едно-друго. Като се започне от даскала, който вероятно не искаше да накърни своя престиж пред конака заради разговор е русин, та се стигне до самия ханджия, т. е. съдържателя на хана, всички счетоха за по-изгодно да нямат никакви връзки с мене, защото, както се изрази един от тях, какво ще кажат за това в конака? Турците обаче ме приеха много по-добре. Един от тях ме посети. Моят водач, умен спахия, който разбираше български, направи нещо повече. Той ме развеждаше по църкви, джамии и други забележителности на града и когато другите отговаряха „кой га зна”, той не се скъпеше да ми разказва с подробности. В София има няколко древни паметника, свързани с известни предания. Към тях се отнасят джамията Айа София, Гюлджамия, Чохаджийският хан (от чоха — сукно). Айа София, чиято сграда е построена във вид на правоъгълник, твърде прилича на охридската „Св. София”. Източната ѝ част, т. е. мястото, където е бил олтарът, е зазидана със стена. Тъй като не ме пуснаха да я разгледам отвътре, не можах да събера повече сведения. Гюлджамия е била по-рано храм на св. Георги и, струва ми се, митрополия.” Разказват, че тук може би се пазят стари икони. Чохаджийският хан, здание със сводове, както казват, е построено от българските царе за складове. В София сега има 8 църкви, в които [...] успях да намеря едно-друго. Близо до чистия, красив, даже разкошен конак (дворец) на митрополита се намира потъмнялата, обезобразена, белязана със знака на явно пренебрежение главна църква, наречена от митрополията на името на св. Неделя, св. Крал и на още трима светци. В нея в специален саркофаг се намират останките на сръбския крал Милютин [45], наречен краля-светец. Другите църкви са: 1) старата „Св. Петка”; 2) „Св. Петка Самарджийска”; 3) голямата „Св. Никола”; 4) малката „Св. Никола”; 5) „Св. Архангел”; 6) „Св. Спас” (в чест на възнесение господне); 7) „Пречиста”.

 

241

 

 

Във всички храмове богослужението за българите се извършва на гръцки език. След това се отправих към училището. То е разделено на две: долно и горно. В долните класове е въведено изучаването на български език, докато в горните това среща още много пречки [...]

 

След уморителното и опасно пътуване през тесния проход, приличащ на пресъхнало речно корито, чиито стръмни брегове превишаваха ръста на ездач, полека-лека започнах да се изкачвам по възвишенията. Преминах през селата Паланка и Василица и оттук покрай град Констаница (Костенец), през село Ветрен пристигнах в село Ботуля. Двете последни села са разположени в долината, която се простира до самия Филипопол [...]

 

Филипопол (Филибе), наричан понякога от българите Пловдив, се намира на р. Марица в разкошна долина. Той е многолюден (около 60 хил. ж.), населен с турци, гърци, евреи, власи, арменци и българи [...] След като се явих незабавно при каймакамина [...] поисках позволение да разгледам града. Каймакаминът ми даде прилежен исакчи, който често, не зная от усърдие ли, ми пречеше, като например прекъсваше разговора с хората, които посещавах, и гръмогласно повтаряше на минувачите, че води със себе си русин.

 

Филипопол е разположен на седем хълма, три от които се издигат в центъра на града, а четвъртият граничи с него откъм запад. Между хълмовете е разположена долината, прорязана от Марица, в която живеят предимно турци. Единият от хълмовете е наречен „Гробът на Марко Кралевичи” и действително на склона му има два камъка, които напомнят саркофаг. Тук е мястото да преразкажа това, което зная за народните предания, събрани от мене по време на пътешествието ми. Във всичките страни, които видях, не чух други имена освен Александър Велики и Крали Марко. И единият, и другият живеят в народната памет чрез доста обобщени образи. Струва ми се, че споменът за Александър Велики е по-скоро внушен на народа, защото често тези, които произнасяха името му, не можеха да опишат по друг начин образа му, освен като се позоваваха на даскалите (учителите), които имали

 

242

 

 

книги за него. Затова пък преданието за Марко Кралевичи може да се нарече напълно народно и повсеместно. Няма песен, в която той да не е или герой, или постоянно действуващо лице. От Солун до Охрид и до Дунав народът назовава с неговото име всяка забележителна старина. В Пела например простите хорица ми казваха, че под най-високата могила се намира гробът на Крали Марко. Нещо подобно слушах не само около Щип и Струмица, но даже в доспатските дефилета и по върховете на Балкана. Забележително е, че на действителната сцена, на която е господствувал Марко Кралевичи, в прилепското поле, народът го споменава с укор, осъждайки го винаги, че бил „де зулумджия” (злосторник, конник). Това повсеместно присъствие на Марко Кралевичи според преданията дава повод да се съмняваме в достоверността на разказа за неговия гроб във Филипопол. Аз си обяснявам преданието за гроба на Марко Кралевичи е известието от една сръбска ръкописна летопис, с която се сдобих в с. Гъбарово, близо до Балкана. В нея се казва, че в лято (6918), т. е. 1410 от Р. X., закла Мойсей Лазара и Вълка, сина на Вълко Бранковича в Пловдив, т. е. Филипопол. Струва ми се, че надгробните камъни на споменатия хълм принадлежат на Лазар и Вълко, известните сръбски деспоти.

 

От паметниците на града, в това число и няколко гръцки (съвсем стари), аз се насочих към онази градска част, в която живеят славяни. Във Филипопол българите са от две изповедания: православно и западно. Българите със западно вероизповедание като рядко изключение, защото от тях се срещат само още близо до Свищов и Дунава, възбудиха моето любопитство. Още повече ме привлече тяхното име — павликяни. Тези павликяни имат във Филипопол църква, наречена „Св. Людовиг”, и живеят в едно от предградията. На север от града притежават 6 села, а именно: 1) Калашлии [46], 2) Селджиково [47], 3) с. Доваджово или Дугуджа [48], 4) Хамбарлия [49], 5) Балтаджия [50] и 6) Дуванли. Тъй като са възприели известни западни привички не само по отношение на календара, но и по начина си на живот, те са се отчуждили от съплеменниците си [...]

 

По-нататък пътят ми минаваше през Балкана. Отначало в равнината преминах през селата Каратопра [51],

 

243

 

 

Магала и с. Баня, където има серни извори. Оттук започват възвишенията на Балкана. На едно от тях е разположено село Сопот, а малко по-нагоре от него — манастира „Възнесение”. След като посетих този манастир, където има няколко нови ръкописа, и селото, в което живеят само българи и в него има един женски метох, две църкви и българско училище със спобен учител, свърнах на запад. Преминах покрай Карлово, по-рано наричано Сушица, град, в който има българско училище. По път със стръмни завои в подножието на планината достигнах до Калофер, село обширно и красиво. Едва стъпил в тази област, сгушена в склоновете на Балкана, пътешественикът е удоволствие ще забележи промяната в селищата и жителите им. Обширните села се кичат със солидни и удобни къщи с различни работилници. Изготвянето на железни и вълнени изделия, добиването на розово масло и разни други занаяти са основен поминък на техните обитатели, от външния вид на които лъха много достойнство. Явно е, че тези българи имат по-голямо самочувствие и че тук насилието и дребното лукавство не смеят да им оспорват спечеленото чрез трудолюбие състояние. Съчетавайки заможността с чистотата на нравите, жителите на тези подбалкански села могат да бъдат образец на търпеливост, предприемчивост и занаятчийски дух. Към числото на тези села принадлежи Калофер, според преданието Звениград, разположено по долината на р. Тунджа. Населено е само с българи, основният поминък на които е изработката на здрави сукна. Въпреки че в него останах само няколко часа, бях така удовлетворен като след продължително пребиваване. Там разгледах отначало двата женски манастира „Рождество” и „Въведение”. Трудолюбивите монахини твърде радушно ми показаха всичките забележителности на своите скромни обители. Откликвайки на моето първо желание, с голяма готовност те ми донесоха много църковни книги, ръкописни и печатни. Въпреки че те не съдържаха нищо забележително, по подбора и броя им установих с радост, че добрите отшелнички, работещи на надница, не се отказват от поучителното четене. В Калофер има три църкви: 1) „Св. Архистратег”, 2) „Успение Богородично” и 3) „Св. Атанасий”, а в околността има мъжки манастир, наречен

 

244

 

 

„Успение Богородично”. Училището, в което предметите ще се преподават на български език, още е в строеж. Докато постройката бъде завършена, уважаваният учител Ботьо Петков, руски възпитаник, е основал доста прилично временно училище.

 

Като напуснах Калофер и преминах през село Гъборово [52], или Акбаик, през равнина, осеяна с гробове и могили, пристигнах в Казанлък. Казанлък се намира в долината, наречена още Туловско поле. Отстои на 3 часа път от главния балкански хребет. Този многолюден град в по-голямата си част е населен с българи, гостоприемни и образовани. Там има голямо училище, в което се възпитават до 500 български деца. То е снабдено с доста голяма сбирка от книги. В града има четири църкви: 1) „Св. Иван Предтеча и Иван Рилски”, 2) „Света Троица”, 3) „Успение Богородично”, 4) „Св. Илия Пророк”. Красивите икони в църквите са дело на българските художници от селата Трявна и Шипка. Извън града е манастирът „Св. Никола Мъглижки”. Оттук се отправиха към Шипка. С. Шипка е разположено в подножието на Балкана и населението му е изключително от българи. Тук има две църкви, старата — „Св. Константин и Елена”, и новата — „Успение Богородично”, която още е в строеж. В първата църква се пазят няколко ръкописа.

 

След Шипка започнах да изкачвам височините на Балкана. По стръмни, скалисти пътеки достигнах до върха, от който до необятния хоризонт се разкрива възхитителната гледка на южната долина. Все по билото на Балкана преминах покрай развалините, наречени „Кулата на Марко Кралевичи”, покрай четири клисури и полека-лека започнах да се спускам в планинска долина, обградена от гора и накичена с лозя. Преминах две неголеми рекички и достатъчно мостове и покрай ливадите, наречени „Латинска” и „Немска”, накрая влязох в село Габрово. Габрово е разположено в долина, през която тече река Истра, или Янтра и рекичките Синкевица и Лапушница. То е застроено доста правилно, има много големи къщи, три каменни моста, три църкви, голямо училище, а наблизо е Соколският манастир, наречен още „Успение Богородично”. Там в селото живеят само българи, които се занимават с направата на железни и стоманени сечива и с

 

245

 

 

бояджийство. Поради многочислеността на населението и множеството дюкяни то заслужава като че ли да бъде наречено град. След като разгледах църквите („Света Богородица” и „Света Троица”) и не намерих в тях нищо старинно, отидох, в училището.

 

По своята просторност и снабденост е помагала то безспорно стои на първо място в списъка на българските училища, въпреки че още не може да се нарече централно. Основано от известните радетели за просвещението на своето отечество Н., К. и Л. Мустакови, В. Априлов и Н. Палаузов, то било уредено от отец Неофит, чиито нововъведения се спазват и досега. Същите тези благотворители и сега не жалят значителни средства за построяването на новото, още по-голямо здание. Училището е разделено на две отделения: горно и долно, и има двама учители. Докато бях там, учителят на горното отделение напусна и на негово място беше назначен един отличен млад човек, известен сред българите със своята педагогическа дейност — Хр. К. Сичани Николаев [53], с когото имах удоволствието да се запозная в Букурещ. Тъй като той е опитен, добре владее езика и има разнообразни познания, габровската младеж може да научи твърде много от него. Началният учител е ученик на отец Неофит и е доста деен и способен. Учениците са около 200. Към училището има значително книгохранилище, богато с помагала не само за учениците, но и за учителите. Заможността и известната самостоятелност, произтичащи от търговската дейност на жителите му, са особено характерни за село Габрово наред с придобивките и порядките на един град, където се забелязват и някои отрицателни явления от градския живот. Жителите му изобщо са общителни и енергични.

 

От Габрово преминах през гориста местност, в която са разпръснати колибите, съставящи селото Вълковци, по-нататък през с. Дряново, където видях училище, и покрай селата Катранджи, Маноя, Дебелец и Марно поле стигнах до древната столица на българските царе. Две разклонения на Балкана, които се вият към север, образуват клисура или дефиле. Покрити със стърчащи скали и гори, те се разширяват и ограждат долината чрез две плоски възвишения, около които спокойно тече и недълбока река — Етра, или

 

246

 

 

Янтра. На това място е разположен Търнов(о), град, укрепен от природата, който е играл важна роля в средните векове. От XII до края на XIV в. е бил столица на българските царе и патриарси. С величествената си красота той поразява пътника така, както Воден и Охрид [...]

 

В деня на моето пристигане градът беше обхванат от пожар. Неговите жители бяха разстроени от това бедствие и тъй като се прехранваха с обработка на кожи и коприна, въобще не изглеждаха толкова заможни. Там турците са много повече от българите. Казаха ми, че от 5017 къщи 3800 принадлежат на турците, а 1217 на останалите народности. Тамошното управление е поверено на каймакамина, наместник на русчукския паша, който по време на пожара напуснал града. От местния митрополит и екзарх за цяла България отец Неофит поисках разрешение да разгледам църковните старини. За съжаление в този толкова забележителен град най-високопоставените лица остават равнодушни към църковното наследство. Колко е печално, че любознателният пътешественик се натъква тук на неуки туземци! С протосингела на митрополията отец Иларион, комуто бях поверен, разгледах няколко църкви. В някои от тях исках да открия нещо полезно за себе си, но нищо не научих. След това се опитах да се запозная с местността и още един път сам обиколих града.

 

Ето резултатите от моите издирвания. Търнов според народните предания след завладяването на България от турците (1396 г.) бил напуснат от своите жители. Покорявайки града, турците заели всичките важни пунктове и затова сега живеят в различни негови квартали, а християните — само извън центъра му, около възвишенията. След завладяването на града неговите важни храмове постепенно се превърнали в джамии, но от своето наследство те се лишавали, както ми се струва, не единствено поради турското влияние и за това ще приведа доказателства по-долу. Сега Търнов е разделен на 12 части или махали. . . От храмовете в джамии са превърнати: 1) църквата „Св. Петка”, т. е. „Света Параскева”, известна някога с мощите на св. Петка Търновска, които сега се намират в Яш, Молдавия, и 2) църквата „Св. 40 мъченици”.

 

247

 

 

Освен това сегашната башхамам, т. е. централната баня, е била по-рано църква „Пресвета Богородица”, а храмът на св. Димитър е в развалини. Сега са останали 6 храма. Митрополията, наречена „12-те апостола”, се намира близо до дома на митрополита, в долната махала. Това здание е купол и четири колони е от времената преди турското нашествие. То е малко и сега дори иконите му са напълно подменени. Напразно търсих надписи по стените и на куполния кант, но не открих никакви признаци, които да говорят за предишното значение на този храм. Според преданието той е бил престолнина на търновските патриарси. Може би неговото обедняване е свързано с унищожаването на последните патриаршески книги, за което все още така живо припомнят българите. Те [книгите] са се пазели до северната врата на църквата в ниша и даже, както разказват, били зазидани е камъни. Преди не повече от 12 години по заповед ги изнесли и изгорили. Църквите „Св. Богородица”, „Св. Николай” и „Константин и Елена” неотдавна били изградени отново. В тях вниманието привлича новата българска живопис. Тя е самобитна и в същото време забележителна. Чужда е на грубите и недодялани форми и само чрез оттенъците на боите придава на изображенията някакво особено меко, човеколюбиво изражение. Дали тя не е признак на българския характер. Не считам за излишно да посоча тук името на художника Захарий [54] от Трявна, на чието изкуство се любувах в църквата „Св. Богородица”. Църквите „Св. Спас” и „Св. Георги” принадлежат към параклисите, т. е. към такива църкви, които у нас биха нарекли домашни. Те наистина се намират в дворове на къщи и въпреки че са стари, са много бедни.

 

Какво научих за другите паметници в града? За нещастие турците в Търново са толкова недоверчиви, че не дават да се приближиш до техните джамии. Аз исках да се запозная е джамията, която преди е била храм „Св. четиридесет мъченици”. По своята външност зданието въобще не е забележително. То е правоъгълно и повече прилича на жилище. Според разкази на очевидци в джамията е гробът е мощите на св. Иларион Мъгленски, а по стените и колоните ѝ са запазени надписи. Междувпрочем искам да повторя тук разказа

 

248

 

 

на един българин за запазените в нея писмени паметници. М. В. от С., който преди 20 години бил в свитата на м(итрополит) И., често изпълнявал задълженията на граматик, т. е. секретар. Тъй като присъствувал при контактите с турските началници, той сесближил с турците. Към числото на неговите приятели принадлежал имамът на споменатата джамия, който го поканил да разгледа някакви китаби (книги). М. В. намерил на горния етаж на храма голямо количество ръкописи и бил толкова поразен от тяхната древност,, че обещал да заплати по наниз дребни монети за разрешението да си взема по една за в къщи. За нещастие, като получил едва първата, той я занесъл в митрополията и имал неблагоразумието да я покаже на митрополита. Предвидливият митрополит И., като узнал за случая, решил, че тази работа е опасна, и докладвал на турския началник за светотатството на имама. Оттогава джамията и нейните съкровища са недостъпни за християните. Това ми съобщи самият М. В. В Търново има място, наричано в ръкописите град Трапезица. Според преданията тук се издигали царският дворец и църквата „Св. Иван Рилски” [55]. Той (т. е. Трапезица) се намира в северозападната част на града и не е нищо друго освен един стръмен хълм, чието подножие се мие от водите на р. Янтра. На върха му се намира само купчина камъни и следи от основи, но по тях не може да се съди за големината на зданията, които са се издигали тук. Сега мястото е пусто.

 

В Търново преди пожара е имало две гръцки и едно българско училище. Гръцките училища, вече изгорели, се ползували от покровителството на много известни лица, които ги поощрявали да си съперничат с българското. Те били известни с това, че имали много средства и малко ученици. Българското училище получава малки помощи, но има значителен брой ученици (180) и добри учители [...]

 

В Търново се канех да се сбогувам с България. Изчерпа се търпението на моя верен водач, който беше с мен от Солун до Дунав. Моят дух да се боря с несгодите по пътищата, с недоверието и подозрителността също беше сломен. Тъй като не се доверявах повече на предоставената ми охрана, счетох за напразни

 

249

 

 

по-нататъшните ми действия в този край [...] След като в Свищов се сбогувах с моя водач, тръгнах с лодка по Дунава към Рушчук. В този град с една епископска църква населението се състои от турци, евреи, власи и българи. Надникнах в църквата и училището и започнах да се подготвям за преминаване на границата. На 11 юли с оравица (лодка) се прехвърлих на другия бряг в Гюргево (Журжу) и там постъпих в карантинното помещение.

 

Тук е краят на моето странствуване по местата, паметни през всички исторически епохи, скъпи и незабравими за любителите на старата славянщина. Всички мои усилия и несгодите, сломили бодрия ми дух, лесно можеха да се забравят, като се има предвид с какъв народ се запознах и при какви обстоятелства.

 

 

Исторически забележителности и по-специално ръкописи:

 

Надписи. Разглеждането на църквите винаги съчетавах с изследване на техните забележителности. Докато в Македония тяхното количество е голямо, в Тракия те намаляват, а в Дунавска България почти не се срещат. Много камъни с надписи видях в Солун, Воден, Битоля, Охрид, Ресен и Серес. В доспатските планини, близо до Рила и в прохода на юг от Ихтиман имаше по един надпис, във Филипопол — три, в Търново — един, но да ги препиша не можах. Всички тези паметници, с изключение на посочените по-горе славянски и гръцки, принадлежат на македонската и римската епоха [...]

 

Монети. В Македония намерих голямо количество монети от македонския и римския период. Край развалините на Пела ми се удаде да видя няколко превъзходни екземпляра от времето на Александър Велики. Освен това се срещат и антични монети. Любителите на антики, живеещи в Солун, са успели да съберат доста от тях. Но не успях да видя много славянски монети. В Струга у един търговец намерих две изтрити монети и само по няколкото букви можах да заключа, че те са славянски. В Търново търговецът Стоян Ахтар ми показа десетина сръбски монети и между тях една българска на Светослав, но от недоверие не ми позволи дори да се вгледам в тях [...]

 

Ръкописи. Далеч по-щедро бяха възнаградени търсенията

 

250

 

 

ми на книжовни паметници. И в това отношение южните страни са много по-богати от останалите. Трудно е да си представи човек как те са могли да се съхранят там в ръцете на небрежността. Неведнъж ми се случваше да срещна ръкописи на такива места, където ме убеждаваха, че не съществуват. Затова приех като правило никога да не разчитам на думите и обясненията на недоброжелатели. Впрочем това отричане не винаги произлизаше от прикритост: то често бе вследствие на забрава или незнание. Често бивах свидетел на удивлението на някой, който не можеше да разбере по какъв начин откритият от мен ръкопис се е укрил от неговия поглед. Понякога ми се случваше да науча за писмени паметници, намиращи се на места, които не бях посетил [...]

 

В Солун има три книжни сбирки — към училището, към митрополията и към чаушманастира. Първата сбирка видях само веднъж, защото скоро след това поради заболяване на главния учител библиотеката беше запечатана. Освен печатни книгохранилището съхранява и няколко църковни и исторически ръкописа [...]

 

В Солун имах още една възможност да видя славянски ръкописи у г. Миханович, австрийския консул. Те, струва ми се, произхождат от Скопие. На брой са 25: 11 евангелия, 1 псалтир, 2 апостола, 1 триод, 3 патерика, 2 синаксара, 1 канон, 1 сборник слова на църковници, между които и българското слово за Възнесение на презвитер Йоан Екзарх, 1 кратък номоканон, 1 пълен номоканон и 1 ръкопис, съдържащ православните църковни титли [...]

 

Охрид. В главната охридска църква в шкафа до южната стена на първия вход са хвърлени 69 гръцки и 23 славянски ръкописа, писани на пергамент и на обикновена хартия [...]

 

Манастирът „Св. Иван Рилски”. Книгите на този манастир се намират в отделна стая в съвършен ред. Без да броя печатните издания, между които има три острожки библии, всички ръкописи в сбирката са около 30 заедно с откъсите [...]

 

Освен това голямо количество ръкописи намерих в Струга, Перов, Слепче, в манастира „Йоан Предтеча” и в Бояна, по-малко в Буковския Манастир, в манастира „Трескавец”, в Щип, София, Щипка и Габрово.

 

251

 

 

Ще спомена само някои от тях. В Струга, който се намира на река Дрина, намерих славянски ръкописи и старопечатни венециански книги, общо 16 на брой.

 

Ето моето заключение за ръкописните паметници. Голяма част от прегледаните от мен славянски ръкописи не принадлежат на старата българска школа. По език те спадат или към ръкописите от българското средновековие, или към сръбското [средновековие]. Всичките са предимно с църковно съдържание и в по-голямата си част са писани между XIII и XVI век. Съдейки по приписките, повечето от тях произхождат от епархията на охридския архиепископ и от епархията на пекския патриарх. По тях следователно може да се съди за характера на двете епархии. Броят на разгледаните от мен по време на пътешествието ми славянски ръкописи достига 580, но те не ми дадоха желаните сведения за народа и писмеността. Впрочем аз мисля, че едни по-обмислени изследвания из Южна Албания, Тесалия и Македония могат да доведат бъдещия пътешественик до по-добри резултати.

 

Език и име на българския народ. Тъй като нямах, възможност да обходя всички области, в които се говори български език, все пак се постарах да достигна до тези места, където очевидно би трябвало да срещна диалектни особености на езика [...]

 

Тук ще отбележа само няколко примера за разлики между говорите. Струва ми се излишно да определям всички граматически особености на българския език, защото по мое мнение издадените неотдавна две български граматики, взети заедно, съдържат достатъчно сведения в това отношение. Самите българи нямат все още ясна представа за диалектите. Те съдят за тях повече от лексиката и затова например жителите на Македония, особено в градовете, различават много говори, като: воденски, прилепски, велешки, шопски. На всички тези говори, разгледани по-отблизо, се свеждат до един. Същото може да се каже и за другите области, в които се говори български език. Опирайки се на собствените си заключения и на разговора с познавача в тази област X. Костович, бих разделил цялата област, населена с говорещо български език население, на две половини, в които различията при употребата му могат да се нарекат диалектни. Първата

 

252

 

 

ще нарека западна, защото тя обхваща цяла Македония до доспатските планини и на север включва част от Дунавска България до самия Видин; втората — източна, т. е. областта на изток от Доспат и на север и на юг от Балкана. Най-резките диалектни различия в тези две области са следните: 1) славянското ѫ в западните говори е преминало в а, напр. рака вм. рѫка, пат вм. пѫт, маж вм. мѫж, ида вм. идѫ, дойда, гледа и пр.; в източните говори то все още пази оттенък от древното произношение с приглушен изговор, който бих означил със знак, почти равен на а. Това произношение в някои места е много слабо и затова някои от най-новите български писатели смесват този звук със звука ъ, напр. пишат вм. българин, бѫлгарин; 2) славянското ѧ в 1 л. (ед. ч.) сегашно време в западните говори често преминава в ем и им, напр. менем, любим, а в източните говори това окончание се произнася като глухо а; 3) на звука ѣ в западните говори отговаря звукът е, но често удължен, напр. лееб, беел, беегат, а в източните говори той преминава в я, напр. бяг, бяга, вярование, видял, голям; 4) в западните говори звукът в преминава във ф и м, напр. рамни вм. равни, мнуче вм. внуче, отрмена вм. отрвена, фехти, вм. вехти, а звукът х преминава във в и ф, напр. найдов, зедоф, немаф, сториф; 5) в западните говори звуковете д, в, л, х се изпускат в средата на думата, напр. глеат вм. гледат, сенал вм. седнал, доет вм. дойдет, неоя вм. неволя, имаа вм. имаха; прибавянето на т в съчетанието ср също е характерно за тези говори (зап.), напр. стреде вм. среде, стребро вм. сребро; 6) в западните говори окончанието за 3 л. ед. ч. завършва на т, докато в източните говори — на гласна, напр. слуга дават, а в източните говори слуга дава; видит, плашит, ронит за 3 л. ед. ч., вместо което в източните говори имаме види, плаши, рони и пр.; 7) в западните говори бъдеще време се образува винаги с формата ке, напр. ке идем, ке сакам, ке правим, а в източните говори то се образува посредством шт (хошт), а във Филипополската епархия посредством жиа [...]

 

Накрая ще отбележа, че българите на юг от Битоля и Охридското езеро, в Корча и Бобошице, са запазили напълно назалното произношение на някои думи

 

253

 

 

и аз лично чух този звук, напр. в думата мъндръ (mendr) и в поздрава да бѫдеш жив (da bades ziv) [...]

 

Училища. В градовете и в големите села, които посетих, сега са уредени училища. В много отношения те заслужават особено внимание. Тези, които са организирани към църквите, се издържат отчасти от еднократните дарения на благотворителите и отчасти от ежегодните вноски на гражданите. Правителството, което неотдавна издаде няколко хатишерифа за необходимостта от просвета, досега не им е оказало никакво съществено съдействие. Затова тяхното благосъстояние повече или по-малко зависи от обстоятелствата. Те обикновено се делят на горни и долни [класове]. И в едните, и в другите до 1833 г. се е преподавало на гръцки език, след това българите започнали да водят обучението на своя език. Тези усилия, обусловени от твърде уважителни причини, считам като важен признак за назрялата у тях необходимост от просвещение. Такива училища в Дунавска България има 26, в Тракия 16, в Северна Македония 9 [...] От тях посетих четиринадесет, а освен това се запознах и с гръцките училища в Солун, Воден, Битоля, Охрид, Струга, Серес и Филипопол. Сферата на обучение в гръцките училища е доста обширна, но ако се вземе предвид предстоящата дейност на младежите, тя е едностранчива. Те посвещават повече време на изучаването на старогръцки и на превеждането на разни откъси от древните писатели, отколкото на науки, които биха отговаряли на бъдещата им работа. Наистина в училищата изучават история и малко математика, но децата на търговците и занаятчиите тук се занимават предимно с така наречената έλληνιχά [56] Школската любов към елинизма, без той да бъде последователно изучаван, изобилствува с уговорки и поражда само ограничено, едностранчиво образование, близко до невежество. Резултат от това са педантизмът, високомерието, комичното желание да се вмъкнат в прост разговор древни фрази и накрая — презрението към обикновените, но полезни познания [...] Византийското високомерие, което не признава достойнството у човека, ако той не е грък, и досега продължава да сее между християните най-нечовеколюбиви понятия. Условно поддържано от учението и в Света гора, и сред миряните,

 

254

 

 

то незаслужено се счита за символ на просвещението. Достатъчно е само да подхвърляш гръцки фрази, за да престанеш да бъдеш невежа. Но здравият разум и правдата си остават на страната на тези, които фанатизираните гърци петнят с прозвищата ενλα απελεχετα, χονροχεϕαλοἱ [57]. Ето за гръцкото учение не е успяло да спечели доверието на българите. Преобразованията в собствените им училища се дължат на следните уважителни причини; а) Българското население се състои от земеделци, занаятчии и търговци. С изключение на търговците, чиято работа изисква знаенето на чужди езици, останалите класи имат нужда от познания, придобити непосредствено на родния език. Колкото по-прости са способите, толкова по-широк е кръгът, в който те могат да бъдат разпространени. б) Тази необходимост се доказва от многобройността на народа и положението, в което той се е намирал досега. Навярно около 4 милиона българи, лишени от грамотност, са тънали в невежество, поддавали са се на чужди лъжи и не са могли да се ползуват достатъчно дори от дадените им от природата блага. Угнетявани повече от всички останали християни, те в края на краищата са станали обект на презрение от страна на другите народи и са загубили чистотата на религиозното съзнание поради съвършената невъзможност да имат свои собствени наставници.

 

Не можем следователно да не похвалим стремежа на здравомислещите благотворители да въведат в училищата българския език. Заменяйки с него гръцкия не от невежествено пренебрежение — защото съм напълно убеден, че българите умеят да ценят необходимостта както на гръцкия, така и на другите езици, — а от човечно желание да измъкнат съотечествениците си от огрубялото състояние, те не са се излъгали в своите трудни начинания. Плодовете на техните благодетелни пожертвования вече се забелязват. Училищата, станали достъпни, се пълнят е възпитаници: учението, преподавано на понятен език, усилва тяхното старание. Аз видях в тях от 200 до 300 и 400 деца от двата пола, чиято схватливост и прилежание са най-доброто доказателство за ползата от тези заведения. Изобщо мога да кажа, че долните класове, т. е. тези, в които е въведен взаимоучителният метод, се намират в превъзходно

 

255

 

 

състояние. Организирани от отец Неофит Рилски и сега под надзора на неговите възпитаници, те жато че ли не оставят място да се желае повече. Редът, методиката и даже способите в тях са усвоени от учебните заведения в просветените страни. В тях българските деца се учат на четене и писане с необикновена бързина и достигат значително съвършенство. Пазя образци на калиграфията от тези училища. В горните класове на българските училища все още господствува известна неопределеност. Причина за това отчасти е недостигът на книжни пособия и отчасти влиянието на остарелите разбирания. Обучението в тях често се подчинява на своенравието на учителя, ръководен понякога от някаква си висша цел [...] Българите са надарени от природата с големи практически способности. След като допускат изучаването на чужди езици, радетелите на просвещението биха направили още повече, ако въведат в училищата такова обучение, което би развило тези способности по отношение на земеделието и занаятчийството. Струва ми се, че българският език при цялата си необработеност би отговарял добре на тези изисквания. Съгласно списъка, който получих от търновските учители, дредметите, преподавани сега в долните класове, освен четене и краснопис, са следните: славянска и българска граматика, свещена история, аритметика и кратко богословско тълкуване на руския Платон. Ако се вземат под внимание недостигът на пособия, равнодушието на тези, които биха искали да бъдат по-скоро покровители, отколкото помощници, и накрая съвършената незаинтересованост на върховната власт, уредбата на българските училища може да се посочи като забележително явление в просвещението на Европейска Турция. В сравнение с останалите съседни народи българите имат заслуга за полагането на основите на свое собствено образование без чуждо съдействие.

 

 

Григорович, В. Очерк путешествия по Европейской Турции. 2 изд. М., 1877 (подборно).

[Previous] [Next]

[Back to Index]

БЕЛЕЖКИ И КОМЕНТАР

1. Платон (1737—1812) — московски митрополит.

2. Остров, близо до бреговете на Троя.

3. Византийски сборник от правила и закони за устройството на църквата, за вселенските събори и др.

4. Четвероевангелие. Кратко поучително евангелие.

5. Миханович, Антон (1796—1862), хърватски писател, консул в Белград през 1836 г., а по-късно в Смирна, Солун и Цариград.

6. Навярно авторът има предвид Алдо Мануци, италиански издател, и Стефан от Скадри (албан. гр. Скутари). В ръцете на Стефан преминава печатницата на Божедар Вуковик във Венеция през 1561 г.

7. Формат на книга, при който листът печатна хартия се сгъва само един път.

8. Едър почерк в старопечатните книги.

9. Георги Амартол — византийски хронист от IX век. Съставител на „Хроника” за събитията от сътворението на света до 842 г.

10. Йоан Зонара (края на XI — средата на XII в.) — византийски хронист.

11. Това е така наречената „Виргинска грамота”, издадена от Константин Асен на виргинския манастир „Св. Георги” край Скопие — важен езиков, правен и книжовен паметник от XIII в.

12. Константин Тих — Асен бил български цар от 1257 до 1277 г.

13. Става дума за „Мрачката грамота”, издадена от Иван-Александър на манастира „Св. Никола” в местността Мрака, Радомирско — важен книжовен и исторически паметник от XIV в.

14. По въпроса за длъжностите и данъците вж.: История на България. Т. 3. С., 1982, с. 254, 191—216.

15. Става дума за „Зографското евангелие” — един от най-старите и най-важните паметници на старобългарската глаголическа писменост от X в., популяризиран от А. Миханович.

16. Василий Григорович-Барски (1701—1747) — руски пътешественик, един от авторите в този сборник.

17. Тази година е посочена в „Зографската грамота”. Запазен е документ от 980 г. (на гръцки език със славянски букви) с подписа на йеромонах Макарий, игумен Зографски.

18. Арсений Суханов — йеромонах от Троицко-Сергиевата лавра, изпратен от патриарх Никон в Османската империя, за да се запознае със служебната практика и да занесе в Русия богослужебни книги и стари ръкописи.

19. Никон (1605—1681), руски патриарх, въвел големи преобразования в богослужебните книги и предизвикал разкол у консерваторите.

257

20. Ненужни неща.

21. Дн. гр. Йенисея, СР Македония.

22. Става дума за Суагора.

23. У автора неправилно изопачено Румели Валеси.

24. Авторът има предвид политическите промени, настъпили на Балканите през един по-дълъг период от време.

25. Най-старият известен препис на Пространното житие на Климент Охридски, съставено от архиепископ Теофилакт. Преписът е от XIV в.

26. Княз Борис I.

27. Старото име на о. Ахил в Малкото Преспанско езеро (Гърция). Там са били дворците на българския цар Самуил (997—1014).

28. Гр. Ресен в СР Македония.

29. Изопачено от гр. Мелник, Благоевградски окр.

30. Гр. Радовиш, Вардарска Македония.

31. Изопачено от гр. Петрич, Благоевградски окр.

32. Дн. с. Сугарево, Благоевградски окр.

33. Средновековен български град в Рила планина, край дн. с. Стоб, споменаван през XI—XIV в.

34. Сега гр. Рила, Кюстендилски окр.

35. Метохът се нарича „Орлица” и е непосредствено след гр. Рила, съществува и до днес със старата си църква.

36. Неофит Рилски (1793—1881) — български книжовник, просветен деец, пръв новобългарски учител.

37. Стефан Драгола — феод. владетел на областта по средното течение на р. Струма.

38. Дн. гр. Банско, Благоевградски окр.

39. Вероятно става дума за гр. Кочериново.

40. Село Смочево в Кюстендилски окр.

41. Бобошево, с. в Кюстендилски окр.

42. Село, съществувало до 1953 г. в Пернишки окр.

43. Сега кв. „Княжево” — София.

44. Неустановено селище с това име.

45. Стефан Урош.

46. Село Калъчлии, бивше Ген. Николаево, дн. съставно на гр. Раковски.

47. Дн. с. Калояново, Пловдивски окр.

48. Сега с. Миромир, Пловдивски окр.

49. Дн. с. Житница, Пловдивски окр.

50. Дн. кв. „Секирово” — Пловдив.

258

51. Дн. с. Чернозем, Пловдивски окр.

52. Габарево, с. с турско име Акбаш, Старозагорски окр.

53. Сичан Николов (1806—1889) — бълг. учител и книжовник от периода на Възраждането.

54. Това е видният тревненски зограф Захари Цанюв.

55. Авторът допуска грешка. Дворцовият комплекс е на хълма Царевец.

56. Гръцка.

57. Неграмотен, дебелоглав, упорит.