17. АРХИМАНДРИТ АНТОНИН
(Превод — Маргарита Кожухарова)
Светското име на автора е Андрей Иванович Капустин. Роден е на 12 авг. 1817 г. Баща му бил свещеник в Пермска губерния. Андрей Капустин е завършил Киевската духовна академия през 1843 г. със степен бакалавър. Дълги години е бил настоятел на руската посолска църква в Атина (1850—1860) и после в Царигард (1860—1865). От 1865 г. до края на живота си (1894 г.) е бил ръководител на руската духовна мисия в Ерусалим. Наред с това архимандрит Антонин е виден учен с редица ценни изследвания в областта на археографията, археологията и историята. Особен интерес за нас представляват две от неговите книги, които са резултат от пътешествието му през 1865 г. в Европейска Турция, а именно: „Поездка в Румелию” (СПб., 1879) и „Из Румелии” (СПб., 1886). Като описва посещението си в Солун, Енидже, Воден, Битоля, Слепче, Ресен, Охрид и Преспа, авторът дава ценни сведения за народностния състав на тези селища, за техните старини и история. Срещите и разговорите с българите му дават възможност да разбере тяхното полоокение в условията на османското политическо и гръцкото духовно робство, жаждата им за просвета и свобода.
294
ПЪТУВАНЕ ИЗ РУМЕЛИЯ
КОНСТАНТИНОПОЛ, 1 МАЙ 1865, СЪБОТА
Чудесно е да пропътуваш Румелия от море до море, но затова се иска крепко здраве, добре натъпкана кесия, доста храброст, търпение, умение и накрая — добра научна подготовка, за да се прибави към очакваното, но неизчерпаемо приятно, макар и малко полезно. Човек може да предприеме пътуване, запасявайки се само с Изамбер [*], но тогава трябва да се прости с мисълта да извлече за себе си от това някакви „бележки”, дори обикновени „пътни впечатления”, достойни да бъдат отпечатани. Широкият Рот [**], погълнал толкова много пари от мене за различни, в по-голямата си част неразрязани досега чуждестранни книги, ми препоръча, но отказа да ми достави подробен пътеводител на цялата Европейска Турция от някой си Ami Boue. Затова пък неотдавна ми попадна в ръцете „Les Turques” на гръцкия пътешественик стратег — В. Николамда [***], който е пропътувал цяла Румелия надлъж и по древната Via Egnatia и е успял да обърне (цели села) от българи в гърци, законно основавайки се на това, че в Турция наричат всички православни — гърци (рум). Ако към тези помагала се прибавят Целарий с Певтингеровата карта [1], извадки от Orient christianus и от двама, трима византийци, ще се събере целият запас от книги, от които би се наложило да се възползувам в опитите си да изправя на крака историята на едно или друго прославено място. Две карти на Европейска
*. Itineraire déscriptif, historique et archéologique de L’Orient par Adolphe Loanne et Emile Isambert. Paris, 1861. — Бел. авт.
**. Така наричахме в нашите кръгове константанополския книжар Roth, дотегнал ни с дълговете си. — Бел. авт.
***. Les Turques et la Turque contemporaine... par B. Nikolaidy, pitaine de qénie au Service de la Gréce. Paris, 1859. — Бел. авт.
295
Турция — немската на Киперт [*] и българска, очевидно преработена от Кипертовата, допълваха моята пътна библиотека [...]
Яница, 19 май 1865 г., сряда
Името на това място показа, че вече сме в земята на славяните. Официалното название на градчето обаче звучи по турски. То е Енидже. Тъй като тези две имена са много сходни, следва да се заключи, че едното от тях се е изродило в другото. За съжаление няма къде и от кого да се разбере кога са се появили [тези названия]. Изглежда, че по-скоро от Яница е произлязло Енидже, отколкото обратното. Ени значи „нов”. Дже няма значение и явно е турцизъм, заменящ — ца. Градчето отговаря на името си, защото е наистина ново, лишено е от всякаква старинност. Според книгата „Les Qurques” [...] на негово място някога се намирал град Тавриани, но не се привеждат никакви доводи в полза на това мнение. Пак според нея през 1859 г. в Енидже е имало 750 къщи, в които са живели 150 гръцки семейства, а останалите са мохамедански. Под гръцки трябва да се разбира православни, т. е. българи. Гърци в Яница изобщо няма. Авторът-грък умее където трябва да говори с езика на турците. Дали да му простим тази хитрина, или не, не знам. Ениджани не са простили подобно игнориране на тяхната народност от страна на неговия съименник — владиката, и в отговор на елинистичните му тенденции са преминали към унията [2]. Наистина това е крайна мярка, но понякога на човек не му остава нищо друго освен да отговори на безумието с безумие [...] След като изпихме набързо чая си, без да се бавим, напуснахме Яница, отнасяйки със себе си впечатления, меко казано, peu agréables [3].
*. После ми се удаде да си набавя голяма карта на Европейска Турция, съставена от австрийски военни инженери, но независимо от изящната си изработка тя далеч отстъпва на точността на Кипертовата. — Бел. авт.
В Певтингеровата „Табула” между Пела и Едеса няма друг град. Тавриани е поставен северно от Via Egnatia, зад града (защо не зад реката?) Pallicum, и очевидно е сегашният гр. Дойран — Бел. авт.
296
На излизане ни показаха мястото, където става известният из този край панаир през месец октомври. До нас наистина достигна полъх от славянството. Гръцкият свят, побъркан за печалби, не знае или едва знае какво е панаир. За чергарите-турци и дума не може да става. Колкото гърците са пресметливи, толкова турците — грабливи, а добросъвестната размяна на излишното срещу недостатъчното се пада на славяните [...]
[...] След едночасово пътуване, от едно възвишение пред нас се откри цялата предна верига от планини, от която ни делеше долина, широка 10 версти,. приятно зеленееща под гъстия, режещ въздушен слой. През него ясно се очертаваше на виолетовия фон на чезнещите в далечината право на запад планини някаква вдлъбнатина, напомняща изпаднал зъб. Там в средата на планината в една падина е застроена Водена, древната Едеса Македонска! — ни казаха. Засега се виждаше само една тъмна хоризонтална ивичка, която не вещаеше нищо особено освен усилия да се изкачим до нея. Около два часа ни се наложи да ѝ се любуваме. Полека-лека всичко, което ни изглеждаше тъмно, започна да се оцветява в зелено, върховете на хълмовете започнаха да се снижават и скриват, а ивичката започна да прераства в отвесна планина с пресечен връх и старинни белезникави вертикални ивици. Казаха ни, че са водопади — горе тече цяла река и спущайки се надолу, се разделя на няколко потока, за да се събере отново в рекичка, носеща своята разпиляна и обедняла вода към голямата река Бистрица, която в долното си течение се нарича Карасмак и се отъждествява с древния Лудий. Местните имена Водена и Бистрица красноречиво говорят, че вече сме на славянска земя. Цялата Воденска област се нарича от местните жители Моглена, от думата „мъгла” или „магла”, което отговаря на физическия характер на местността, изпълнена с водни изпарения. На това се дължи свежият зелен вид на долината, която пресичаме. Тя би била рай божи, но поради изобилната вода, която не успява да се изтече към Солунския залив, се е превърнала в ниските си части в истинско блато, чиято близост е главната причина за „мъглата”. Вече сме в полите
297
на Карадат. В далекогледа добре се различачават 4 потока на водопада, бързащи и блестящи под лъчите на слънцето. Шумящата рекичка, в която те се вливат, често пробягва до самия ни път. Накрая дочуваме и шум от падаща вода. По дълга зигзагообразна пътека се изкачваме до последната височина, образуваща неугледна площадка, и почти веднага влизаме в града, приветствувайки го от все сърце и като свой временен хазяин, и като знаменосец на южното славянство, и в известен смисъл като вратар и страж на историческия планински път Via Egnatia [4]. Като минахме през няколко тесни улици, изровени, както се вижда, от обилните потоци вода, излязохме на главната улица, по цялата ширина на която бързаше като че ли река, напомняща ми в миниатюра и, да кажем, в карикатурен вид славната със своя земно-воден характер Венеция. Помня, че там с умиление слушах жива славянска реч, бродейки (през 1852 г.) на площада „Св. Марко”, сред гъста тълпа от италианци и немци и въобще неочаквайки да чуя роден говор. И тук, за някакви си 5 минути, докато минавахме през града, успях да дочуя не една дума от живата разговорна реч, взета като че ли направо от Евангелието. Спряхме пред висока, красива къща. Неин стопанин се оказа спътникът ни — българин, който ни придружаваше чак от Солун, но който беше пристигнал тук с няколко часа по-рано. Така че нас вече ни очакваха. Семейството на този почтен търговец ни посрещна приветливо и даже с радост, като ни засвидетелствуваше своята преданост и ни отрупваше с приветствия от рода на: „Добре дошли! Како сте?” и пр., на които ние, особено аз, понеже не знаех български, отговаряхме само с кимане на главата и с ръцете, които ни заменяха езика.
Първата ни работа, щом се настанихме в къщата, беше да заспим, а на стопаните — да ни устроят богато угощение. Обядвахме сами. Според местния обичай стопаните не бива да пречат на гостите, а ястията бяха по вкуса на всички ни! И дума не можеше да става за недостиг на нещо, особено на апетит и на весело настроение. Каквото и да са правили с воденското вино, след всяка нова чаша неговата разводненост се подлагаше на все по-голямо съмнение и накрая
298
всички признахме, че то отстъпва единствено на съседното пинско „сухо” вино. Обедът приключи както му е обичаят с чашка кафе. Като погледнахме небето, решихме, че докато притъмнее, имаме време да отидем до голямата каскада. Група от 5 служебни лица — руси, в Турция, всред славянското население... можете да си представите каква храна за очите и езика на гражданите беше това. За щастие почти веднага излязохме извън града [...]
Гропино [5], 19 май 1865 г.
[...] Новите завоеватели, разбира се, най-напред са лишили града от неговата значимост като крепост и са разрушили стените му. Сега по-голямата част от тях трябва да се откриват, като се разравя земята. В продължение на това 400-годишно невзрачно съществуване на града под турско робство е унищожено и потънало в забрава всичко, което е могло да напомня за царе и крале. Как са просъществували за това време 20—25-те поколения едесци или воденци? Много ли е имало и колко са останали от древните родове? Каква кръв е текла в тях? Колко славяни са се погърчили, колко гърци са се пославянчили, колко са се потурчили и от едните, и от другите? Всичко това в пълния смисъл на баналната фраза е покрито от мрака на неизвестността. Докато обядвахме, попитахме във връзка с това Наум Евангелинович. В отговор той махна с ръка, което означаваше: „Търси вятъра в полето!” Сега градът според Буле има 12 000 жители, според Николаиди — 10 000, от които половината са гърци, според Буе — 7—8000 жители, по-голямата част от които са българи, гърци и цинцари (а турци?), а според сегашните думи на един „родолюбец” — няма кито един истински грък, всички са българи и турци. А владиката? — попитахме този наш източник на информация. — Какво владиката — отговори той — владиката е турчин, а не грък.
Едеса Македонска, 20 май 1865 г.
[...] Най-напред отидохме в Митрополията, или по нашему Катедралния събор. Видя ни се нито древна, нито красива, нито чиста. Всичко в нея, така да се каже, е обикновено, практично по гръцки, т. е. задоволява
299
нуждите... и какво повече трябва? [...].
От Митрополията отидохме в църквата „Св. Йоан Богослов”, водени натам от слуха, че в пея гр. намира надпис от времената на езичеството. Църквата е малка и невзрачна, построена е през 7147 (1639), а е възобновена през 1863 г. Над входа, отвън, е поставена мраморна плоча с релефно изображение на кръст, от двете страни на който има две букви α и ω. Плочата може да бъде датирана между V—X век. В самата църква, отляво в стената, има малка ниша с мраморна плоча с надпис, който гласи: „Менандър, Парменонос, Аннива(с) Метонадови. Метонадес Менандров. На героите”, т. е. „възложили” или по-нашему „посветили”. Година няма, но характерът на буквите ни заставя да считаме, че надписът е много стар [...] Повече нямаше какво да видим в църквата на Богослов. Като че ли в съответствие с тези единствени древни писмени паметници във воденските църкви, които говорят за гръцкото минало на града, и досега не може да се чуе друг език освен гръцкият, въпреки че всички, които се събират за молитва, са българи и повечето от тях нищо не разбират от гръцкия. Да питаш защо и за какво е така, значи да мътиш водата. От църквите отидоха в училището, което се намира наблизо. Не знам по какъв случай нямаше занятия. От воденските училища лъха все същият необикновен дух, който господствува в църквите на Едеса. В тях всички предмети се преподават на гръцки. Алфавитът е в устата на всички, а от азбуката и помен няма. Който би се осмелил да помисли или да заговори за нея, рискува да бъде нарочен най-напред от владиката, после от мюдюра, от областния паша и по-нататък от кого ли не... Известният български патриот и учител Йордан [6] неотдавна попаднал в затвора за подобни незаконни и бунтовни мисли и добре, че се отърва само със заточение в Диарбекир. Той и досега прекарва там дните си в мизерия, страдайки, както чувах, най-вече затова, че бездействува, докато би могъл да научи на четмо и писмо десетки и стотици свои съплеменници. И това вършат хора, които често се осмеляват да наричат русите гасители на светлината! [...]
Отново минавахме покрай воденското „Елинско
300
училище” [*]. Предлагат ми да разгледам училището на взаимноучителния метод, или на официален език Αλληλοδιδακτικόν (Σχολεον) и Παρυεναγωγεἶων т. е. девическото училище, в което се учат 200 (!) момичета. Полюбопитствувах да разбера колко ученици са в Алелодидактикона. Отговориха ми веднага; „Всичките!” Разбери ги както искаш! В тези две училища, без да се смята елинското, преподаването се води на гръцки език. От българския и от църковнославянския няма помен. Ако към това добавим, че въобще във всички училища на Воденска област (ако има такива) учението се води на гръцки и че богослужението в 100-те енорийски църкви на Воденска епархия се извършва на гръцки, не бива да се учудваме на стремежите на девкалионовци [7] да видят и да да представят Македония за гръцка. Достатъчно е само някой автор на „Les Turques” да напише, при това на френски, че всички християни във Воден са гърци, а аз да засвидетелствувам пред историята, че във Воденска епархия навсякъде и богослужението, и обучението се водят на гръцки, за да виждат нашите потомци и в сегашна македонска Едеса единствено гърците. Та нали след едно и половина или две хилядолетия ние ще значим за тях това, което са за нас Тукидид и Птолемеите! Тогавашният патриот навярно няма и да се замисли да нарече българския Воден според любимия израз на Тукидид Ἐλληνίς πολίς или гръцки град. Ще се смята от тогавашните догматици-историци и ще се преподава от катедрата на Едеския университет под ръкоплясканията на цялата столица на възстановеното Александрово царство, че през XIX век сл. Р. X. във варварската Воденска област е процъфтявал елинизмът. А при това, когато ние се приближавахме към квартирата си, стоящата пред портата девойка ни поздрави и на съвършено неразбираем за елина език ни каза: „Добър вечер”! и добави, че отдавна ни чакат „да ядем”[...]
В пет часа се сбогувахме с гостоприемния дом. Дълго ни изпраща пред портата славянското семейство, гледаха ни, кланяха ни се и това много ме развълнува [...]
*. Във воденското „Елинско” училище се преподава на френски език. С голямо учудване разбрахме, че учителят е турчин. И върви си съставяй после верни заключения за Македония. — Бел. авт.
301
Битоля, 22 май, събота
В страната, където всичко многократно е било напластявано, ровено, изравяно и измесено отляво надясно, отпред назад и от горе на долу, не е чудно да срещнеш град с име, което не можеш да обясниш. Дори и да го обясниш и да го наречеш например Битоля, не знаеш в какъв род и число да употребяваш тази дума и как да я скланяш. Има основания да се пише и Битол и Битоли и Битоля (Bitolia, Bitoglia, Betolia... [...] Сегашните стопани на местността с успех обясняват названието на столицата си чрез собствения си език. Казват, че в незапомнени времена тук е имало 70 обители. И така множественото число от обители е всъщност името Битоля. Загубата на началната гласна О не бива да ни смущава. Че наистина тук става дума за обител, свидетелствува сегашното турско име на града: Толи—Манастир, или просто Манастир [...] Според Гилфердинг [8] българското име на града — Бутел, се потвърждава от древен документ, в който се споменава за „Бу(ѫ?)телския път... 70-те обители, разбира се, са измислица, но дори да е имало и 7 една до друга, това обстоятелство е можело да има значение за наименованието на града, който по всичко изглежда, не е много стар [...]
През тези дни се налага не само да препрочетем, но и да научим наизуст всичко написано за Битоля, което се пази в нашите куфари. Там е написано, че градът е голям, нов, добре застроен, търговски център, че в него живеят хора от различни народи и религии... Това до голяма степен е истина. Човек може да се убеди в някои неща, просто като седи на прозореца и гледа на улицата. За останалото може да се вярва само на думите, например, че преди 30 години на мястото на града е имало само селце (bourgade). Но ако е така, не бива да се надявам на каквато и да е археологическа находка. Статистиката малко ме интересува и ако „Les Turques contemporaine” не беше прекалила с обичайните си лъжи по най-груб патриотарски (а не патриотичен) начин, не бих се докоснал до нея. Но когато на смелата книжка ѝ хрумна да твърди, че в Битоля има 45 000 жители, от които 25 000 са мохамедани, 17 000 — гърци, 2000 евреи и пр., реших, че трябва да проверя тези кръгли числа да ги съпоставя
302
с по-подробните данни, получени (вярно, че отдавна) от доктор Милер [9]. Според него в града тогава (преди 25 години) е имало 17 000 мохамедани (от които 8000 албанци, около 6000 славяни и 2400 турци — повечето войници) и 12 500 православни християни, в това число 9000 българи и 3500 гърци. А когато днес изказах на гръцки език задоволството си пред един от посетителите ни, смятайки го за грък, че по сведенията на тази книга православните гърци са 3500, за голямо мое учудване той ми каза, че и тази част от тях, т. е. истинската рая, а не поданиците на гръцкото кралство, са погърчени българи!. . . Sic transit gloria mundi [10], помислих си аз и от сърце съжалих изчезналите безследно 16 900 пресметнати от патриота „гърци”. Мисля, че племенната вражда е причина и за едните, и за другите крайни цифри. Все някога ще настане време, когато тази тъмна работа ще се изясни. Като предисловие към това ще отбележим, че между гърците и българите тук съществува промеждутъчно звено — власите, или по-точно куцовласите, които не принадлежат нито към едните, нито към другите, но се числят (може би временно) към тези, при които интелигенцията и силата са повече, т. е. към гърците. С тях вероятно ще се съберат няколко хиляди гърци в Битоля [...]
Слепче, 26 май, сряда
[...] Пътуването продължава. Панорамата, разкриваща се пред очите ни, е доста еднообразна. Отдясно и отляво — широки планински склонове с оскъдна растителност, а пред нас — необятна, равна долина. Подножията на хълмовете са осеяни с малки села, всичките с български имена. „А защо не виждаме църкви?” — питаме нашия водач, колкото да мине времето. „Има църкви, но са много малки” — отговаря той. „Там е работата, че са малки — продължаваме ние, — свиди ви се да строите големи. Искате даром да спасите душата си.” „Даром?! — отвръща през зъби старецът, — а откъде натрупа владиката милионите си? [*] Все от нашите души”[...] Слънцето започна да ни гали по лицата, но ние не ценяхме тази му ласка. Мисълта
*. Милиони пиастри, разбира се. — Бел. авт.
303
ни беше заета с друго. „Къде се дяна нашето...” „Слепище!” — довърши моята фраза Тръпко, сочейки с ръка изникналата иззад хълма купчина къщи от плет, измазани с глина. Получи се нещо като сюрприз, макар и очакван. Първо: очите ни гледаха надалече, а селото се оказа, както се казва, под носа ни. Второ: вместо истинско село в общоприетия смисъл тук пред погледа ни се откри нещо от рода на нашите полеви землянки, безредно разхвърляни по хълмовете и служещи само за убежище на хората „от всякакви противни злини”, а съвсем не като място за почивка, уединение и тихи семейни удоволствия. Трето: докато очакваното село се криеше под името Слепче, то не събуждаше у нас интерес от историческа гледна точка. Мисълта ни се въртеше все около „лѣпо” и „лѣплено” и по-далече не отиваше. [11] Други мисли ни навя името Слепище. Тук искаш, не искаш правиш скок в историята. „Тръпче! — питам аз — не си ли чувал, че тук някога някой е ослепил някого?” „Отдавна ли?” — пита той на свой ред. „Доста отдавна, преди 500 години.” „Не съм чувал” — отговаря той кратко и безучастно. „Тук, близо до Прилеп, крал Стефан Милутин е заповядал да ослепят сина му.” Старецът потръпна. Стори ми се, че погледна водача с тревога, поклати глава и каза: „Нима е възможно това?” „Възможно е! — му отговорих. — Все някога е било, щом в старите книги пишат за това. Какво ли не се е случвало в стари времена. Сигурно и ти си спомняш нещо, което сега го няма...” Старецът присви очи и повече не отрони дума. Селцето е вече цялото пред очите ни. „А къде е манастирът?” — пита спътникът ми. „Трябва да вървим още половин час” — отговаря суруджи. Тежко прозвуча в ушите ми това половин час. Половин час означава още три версти път, а за изтощеното тяло това не е малко разстояние. Покрай пресъхналата рекичка се изкачихме по хълма и се оказахме лице в лице с църквата. Тя е като всички останали къщи, строена надве-натри от дялан камък, покрита с каменни плочи, с ниски стени, тесни прозорчета и т. н. Около нея има гробища. Слязохме от конете и се заоглеждахме от кого да поискаме ключа от църквата. Тръпко вече водеше преговори, в резултат на които скоро се показа иззад близкия ъгъл фигурата на духовника, облечен като останалите селяни, само че с калимавка на главата.
304
Това беше селският свещеник поп Стойчо или Стоянчо, млад човек, почти юноша, слабичък, дребен и тих. Той ни поздрави, отвори църквата и ни покани да влезем. Божият храм ни порази със своята бедност, въпреки че за нас вече беше нещо обичайно беднотата на източните църкви. За да стане ясно, достатъчно е да се каже, че размерите му са четири на четири крачки! По това съдете за всичко останало. Църквата носи името на св. Никола. В престолния олтар целунахме груб дървен кръст и евангелие [12] с черна кожена подвързия без никаква украса. Евангелието се оказа ръкописно, писано върху платно с формат 8° от листа, в една колона, с неравен почерк, почервеняло от старостта на мастилото. Книгата е много изтрита и залята с восък. Накрая има следната приписка:
„Господи, приеми молитвата на своята рабиня Виша, която приложи тази книга на св. Никола, св. Теодор и св. Петка да бъде за нейното спасение и за вечна памет. Амин. В година 1549, месец април, 16 ден.”
И така, ако не самата църква, то поне слепченската енория датира най-малко ог 316 години. Вегетиране в пълния смисъл на думата! Коя е била тази блаженопочиваща Виша? Тя не се е погрижила да ни обясни това. Но нека ѝ бъдем благодарни, че е оставила следа за потомството, при това е посочила годината. Сегашната някоя си Стана не би се досетила да го направи. „И досега ли при богослужение четете от това евангелие?” — попитахме отец Стоян. „Да” — отговори той, напълно чужд за оттенъка на нашите мисли. Обещахме да му изпратим за църквата голямо печатно евангелие, подвързано с кадифе и сребро.
Освен евангелието разгледахме в църквата и други ръкописни богослужебни книги, а също и редки старопечатни. Ръкописите се оказаха следните:
Пентикостарион на листове хартия. Началните листи са много повредени. На последния има бележка:
„Помни, господи, богатия на грехове и лош дяк Димитър, който написа тази книга. Вечна памет на поп кир Никола и родителите му, които се потрудиха за тази книга. А писа се тази божествена книга три години и се завърши в 1393 г. в дните, когато по волята божия бяхме предадени заради греховете си в ръцете на беззаконните мерзки врагове и на най-неправедния и лукав цар на цялата земя. И тогава беше запустение и скръб велика от безбожните измаилтяни, каквито не са били и няма да бъдат.”
305
По такъв начин историята на слепченската църква се отдалечава още със 107 години в печалното минало.
Трипеснец
На
листове хартия, в две колонки. Началото е следното: „Трипеснец с бога
започваме: за митаря.” Краят липсва, затова няма и никаква бележка от
автора. Общо са 30 тетрадки.
Апостол на листове хартия, в една колонка, 27 тетрадки. Както изглежда — не по-ранен от XVII век. В началото на книгата има непохватно изображение на св. Апостол Лука с многоцветна винетка на златен фон. В книгата няма никаква приписка.
От печатните книги разгледахме два екземпляра от втора част на Октоих [13], южен печат, 7002 и 7047 г. от сътворението на света, Антология — печатана в Москва през 1763 г., и Псалтир — през 1769 г. След като разгледах книгите, се огледах, за да не пропусна да видя в църквата нещо забележително по своята древност, но не открих нищо. На излизане от църквата препоръчахме на отец Стоян да пази евангелието и Петдесетника, които са по-ценни от злато и топази, като му казахме, че едната книга е на 900, а другата на 400 години. Струва ми се обаче, че тези цифри изобщо не учудиха или в крайна сметка не занимаваха слепченския отец...
Свечеряваше се. Някъде далече се разнесе гръм. Сбогувахме се с гостоприемното убежище и отново потеглихме на запад. Пътят се изкачваше по склона на планината. Появи се и доста гъста растителност. Както следваше да се очаква, манастирът заема едно хълмисто и прекрасно място. Почернелите му стени веднага говорят за неговата значителна древност. Преди да се доберем до него, дъждът още един път ни намокри. Към 5 часа бяхме пред портата на обителта. След малко приключение със седлото ми се наложи да се появя в нея пеша, което всъщност беше и прилично. Радостно, макар и малко разсеяно, ни посрещна игуменът отец Никола, когото явно бяхме откъснали от работата. Синът му отец Константин, приличащ по всичко на брат си, се стараеше да ни създаде възможния конфорт. Единствените, наскоро възстановени стаи на обителта ни бяха предоставени. След като си починахме
306
и се поизсушихме, поискахме разрешение да видим църквата. Тя се намира в средата на двора, отделно от другите здания, има красивия вид на неголемите византийски храмове с висок купол, но изглежда съвсем нова. Възстановена е едва преди три години, вече при управлението на отец Никола. По-справедливо е да се каже не възстановена, а построена наново на мястото на старата църква, така че за предишната сега нищо не може да се каже, тъй като почтеният възобновител не можа да ми обясни плана ѝ. Ако се съди по думите му, няма никакви сведения нито в народната памет, нито в книжата за създаването на манастира и дългогодишното му съществуване.
Сравнявайки този храм със селския, аз похвалих заслужено почтения му ктитор, но не пропуснах да отбележа, че ако тази разкошна църква беше в селото, а не тук, в усамотение, би имало от нея повече полза за този край. Манастирът би имал същото значение, ако беше предишната църква [...] Моята справедлива забележка обаче се оказа неуместна. Манастирската църква е построена от пожертвувания, събирани специално и изключително за нея. При всякакво друго предназначение на пожертвуванията сборът би се оказал незначителен [...] И така не само у нас, но и в останалия православен свят идеята за манастир взема връх над идеята за енорийска църква. Нима това не е забележително.
След като изказахме мнението си за бедността на селската църква, в същото време побързахме да ѝ отдадем дължимата почит, като обяснихме на настоятеля ѝ какво утешение сме намерили в нея, откривайки там няколко ценни древни книги с исторически бележки. Естествено беше да прибавим след това увереността си, че ще намерим много повече подобни съкровища в древната обител, отколкото в обикновената църква. А за да не ни се изплъзне старецът, веднага добавихме, че известният по тези места цариградски А. Н.... ни е уверявал, че в манастира на св. Предтеча е видял цяла стая, претъпкана с ръкописи. Не се съмнявахме, че сред тях трябва да има известия за създаването на манастира, за миналото му, за неговите права и владения... Впрочем тази дълга атака или по-скоро приближаване до целта се оказаха излишни. Отецът-игумен
307
с пълно равнодушие заяви, че има на различни места по килиите няколко стари църковни книги, които той ще отиде да събере и ще ни донесе да разгледаме. Докато самоварът стане готов, внукът на игумена ни носеше един след друг стари ръкописи, които наистина се оказаха до един църковни и въпреки че не бяха толкова древни, бяха много овехтели от небрежна употреба и небрежно съхранение. Имаше и славянски, и гръцки. Почерпихме с чай представителите на три поколения — на миналото, настоящето и бъдещето, и даже с удоволствие се отзовахме на поканата на отец Никола да изпълним в църквата руска вечерна служба. Старецът искаше да послуша гласовете ни, които не приличали, както му казвали, нито на гръцките, нито на българските. Отец Константин си сложи патрахила върху работните дрехи и благослови службата, а ние четохме и пяхме [...]
В манастира архимандрит Антонин намира Часослов от XVI в., Миней — от м. юли 1549 г., Синаксарий от XIV в., Избрани слова от св. Йоан Златоуст от XV в. и др.
Слепище, 27 май, четвъртък
Заниманията ми с ръкописите ме преследваха дори и насън. Те ме накараха да стана в тъмни зори [...] Вчера вечерта бяха намерени из тъмните ъгли на обителта още 10 стари книги и за да довърша работата си, трябваше да ги прегледам. Това бяха: 2 евангелия, 2 апостола, 3 псалтира и 2 лествици [...]
От псалтирите най-старият е от XV в., а от лествиците най-старата е от XVI в.[...]
Повече нямаше на какво да разчитаме. Обителта сега не притежава нито хрисовули, нито дарствени грамоти, нито съдебни актове, нито приходо-разходни книги, останали от стари времена. Занемарена напълно в продължение на много години, тя естествено не е могла да опази нищо от тях и дори е чудно, че все пак нещо е оцеляло в нея. Как отново да не похвалиш фаталното равнодушие на турците към църковните работи на раята. Тогава, когато на няколко часа на запад преди 5 години гърците с патриотично настървение са изгорили две коли със стари славянски богослужебни книги, турците оставят недокоснати цял склад от оръдия
308
и проводници на ненавистното им учение и понякога дори свято ги пазят! [...]
Оттук архимандрит Антонин минава през Прилеп и с. Варош, където открива „Варошкият надпис” — един от най-старите известни кирилски надписи на старобългарски език.
Антонин, архим. Поездка в Румелию. Спб., 1879 (подборно).
ИЗ РУМЕЛИЯ
Бутелски път, вторник, 1 юни 1865.
[...] И така довиждане Румелия! Но не довиждане славянство. Напротив, може да се каже: здравей! Ние се отправяме към самото му сърце — към Старата България.
Ресна [14], 2 юни 1865, сряда.
На разсъмване загасна огънят и в колибата нахлу студен вятър, пак стана влажно и кашлицата ми се обади [...] Някой от нас, надникнал през вратата, ни успокоява, че „небето не се вижда” и дъждът плющи като вчера [...] Под влиянието на тези вести желанието ни за сън съвсем премина. Станахме още в тъмни зори, запалихме огъня и отново започнахме да „се сушим за из път”. От отчаяние дори не сложихме самовара и като се скупчихме на едно място, чакахме Тръпко да приготви конете ни. Отдавна не помня такова скучно и тъжно утро. Не дай боже да попиташ някого за нещо — ще ти отговори толкова любезно, че по-добре да се престориш на глух. Когато се разсъмна дотолкова, че да можем да различим локвите от езерото, за да не нагазим в него, седнахме на конете и потеглихме в мълчалива върволица към Ресна, укривайки се под чадърите от безмилостния дъжд. Студен „януарски” вятър ни шибаше в лицата и ни пречеше да се оглеждаме наоколо. И дума не можеше да става да се обърнем назад и да погледнем езерото. Затова и не си го спомням добре [...] На няколко пъти пресичахме притоците на реката, носеща своите бързи и мътни сега води към Преспа. Още при езерото различихме в далечината две-три тъмни петна, едното от които беше Ресна. Дъждът и мъглата ни пречеха да определим на око разстоянието дотам и затова ни дразнеше бавното ни придвижване [...] Между селото Коджак и Ресна, които се сливаха в далечината, пред нас се откри
310
цяло поле и увеличи нетърпението ни, граничещо с озлобление. Но всичко си има край. Ресна току-що се пробуждаше, когато влязохме в нея. Улицата беше пуста. Без да се съветваме един друг, слязохме от мокрите коне още при първия градски хан и побързахме да се доберем до сухата, но далеч незатоплена стая. Като разбра що за гости са пристигнали в хана му, съдържателят-българин щедро ни предложи своите услуги, най-ценната от които беше мангалът с нажежени въглени, който стопли премръзналите ми ръце. Дойде ред, разбира се, на нашия пътнически самовар и той сложи край на страданията ни през този ден [...] Междувременно наоколо вече се беше разнесла вестта, че са пристигнали руски чиновници, и то от самия Цариград. Родолюбивите ресненци не можеха да останат равнодушни към такова събитие. Минута след минута през вратата започнаха да надничат типични български лица със сини джюбета [15] и червени фесове, които ни поздравяваха с „добре дошли” в тяхното родно гнездо. Между мене и Ресна вече съществуваше нещо като духовно познанство. Сред многото българи (струва ми се около 50 000) които живеят в Константинопол, има един ресненец, придобил немалка известност в кръга на своите съплеменници с усилията си да помогне на народното образователно дело по начин, който според него засега е единствено полезен и безопасен за народа. Този забележителен човек всъщност не е нищо Друго освен един пътуващ разносвач на книги и за него с пълна сила важи нашата пословица: „Не мястото краси човека, а човекът — мястото.” Пламенният родолюбец влязъл във връзка с нашите типографии — синодалната и киево-печорската, получил от тях кредит и нееднократно пътувал до Русия. Безупречно говори руски, а гръцкият и турският са му като матерни, по всяка вероятност знае също сръбски и албански. Нито ден не седи на едно място — обхожда от край до край Румелия по села, по манастири и особено по панаири с най-нужните богослужебни и други църковни книги, които подпомагат развитието на народа в религиозно отношение и най-вече в духа на православието. Тъй като по природа притежава спокоен характер, добро сърце и забележително умение да урежда отношенията си с турската и гръцката фанатични стихии,
311
той според мен успява в начинанието си повече, отколкото десетките училища на методистите. Името му не е гръцко (Андрей Никинов) [16], фигурата му не е забележителна, на пръв поглед определено не се отличава с нищо, но енергията му е похвална! Потомството е длъжно да запише неговото честно име в числото на народните благодетели. Дано само при разрастването на неговата дейност бог да го запази от увлечение към печалби и от опасността да стане жертва на някаква спекулация, нямаща нищо общо с „родолюбието”. Ние нарочно извикахме майка му и пред нея препоръчахме на местните старейшини забележителната дейност на нейния син като пример за всички „родолюбци” и си заслужаваше [да направим това]. Човекът не се задоволяваше само с доставянето на книги за този край, а мислеше за издаването на различни наши полезни съчинения на родния си език, както отпечатания вече от него Вечен календар, за да замени и отстрани „коварните”, в по-голямата си част безплатни издания от този род на протестантската пропаганда в България.
Ресна е административен център за 25—30 околни села, всичките до едно български, и затова може да се нарече град, въпреки че прилича на село. Църквата ѝ едва се отличава от останалите сгради, от които нито една не ни се стори толкова хубава, че да бъде наречена градска. По всяка вероятност обаче Ресна е селище, което е съществувало в Стара България. Намирайки се на път, не мога да кажа дали градът се споменава от някой византийски историк, а да се съберат тук, на място, някакви сведения за неговите „древни времена” е изключено. Древни паметници — развалини, камъни с надписи и ръкописи, тук изобщо няма, а бащите и дедите не си спомнят да е имало някога. Необходимите сведения би следвало да се почерпят от приписките към старите богослужебни книги и от таксидиотските бележки за това кой, откъде, кога и колко имперпири [17] (дукати, флорияи, аспри, грошове...) е пожертвувал за една или друга църква или манастир. Ако се съди по картата на Киперт, в околностите на Ресна има два манастира: Джавският и „Св. Петка”. Ето там, в някои мрачни и влажни подземия, на полици, сред разни гнилаци и вехтории трябва да се търсят генеалогичните сведения за Ресна. Сега това
312
име се пише с „е” и следователно едва ли има максимално сходство е древнославянската дума „рѣснота”, а така също с древното „рясна”. Нашата дума рѣсница би му подхождала, но доколко тя е стара и общославянска не мога да кажа, преди да проверя някои неща. В Антониновия „пътен справочник” между Ираклия и Лихнид (Битоля и Охрид) е посочена Ниция — Nicia, която в Певтингеровата „Табула” е написана Nicea, т. е. Никея. Тя, разбира се, е безследно изчезнала. Едва ли и най-смелият филолог-славянофил би дръзнал сега обаче да отъждествява „победа” (Νιχη) с „резня” [18], т. е. Ресен.
Охрид, 2 юни 1865
Последните ми впечатления от Реона бяха по-добри от първите. Като си вдигнах очите от пътеводителя, видях през прозореца синьо небе, което в интерес на истината все още се бореше с тъмните облаци, но вече готово да удържи победа над лошото време. Дъждът беше престанал отдавна. Конете се нахраниха, ние се стоплихме. Какво повече? Тръпко ни докладва, че слънцето грее и е време да го погледнем. Разделихме се приятелски с хазаина и гостите, дошли да ни поздравят, като им пожелахме да настъпи в тяхната мила Равна пълно равенство за племето, езика и вярата им, а най-важното — за общочовешките права. Последното трябваше да прибавим, защото най-вече в условията на политическия гнет се зараждат и произволничат малките тирани-мародери (от рода на тукашните чорбаджии) и никъде тяхното потисничество не е толкова вредно,, както сред мирното и неразвито българско население [...] Отначало Охрид ни се показа като тъмно петно на границата на две морета — зеленото и синьото. След това малко по малко започнахме да различаваме очертанията на дърветата и къщите, на неизбежните минарета,. които изплуваха сякаш от водата. Стана по-топло и ние се развеселихме [...]
При едно хлъзгаво нанадолни] повечето конници слязоха от конете и всеки поведе своя Буцифал. Намираме се, така да се каже, в преддверието на града. На излизане от гората се натъкваме на скала със залежи от сяра. Наоколо се разнася задушаваща миризма, ноявно е, че за местните жители сярата е здравословна,
313
защото тук, в съседство, забелязваме следи от човешка дейност. Започва гора от овощни дръвчета, която ни напомня за нашата благословена Украйна. Над ниските огради се виждат редици от дървета, отрупани с червени плодове. Откъм гъстите клони се чуват гласове, само че не птичи, а човешки. Беше по времето на черешобера. Попитахме може ли да си купим. „Колкото искате!” — отговаря Тръпко, съвсем подмладен от цъфтящата и животворна природа. На нищожна цена ни донесоха един вързоп с превъзходни череши. Вглеждам се във всичко. И лицата, и дрехите, и хората, и любезният поклон — всичко това ни е отдавна познато, близко, наше! Познавам го този мирен, сраснал със земята и природата славянски живот, нито възвишен, нито мимолетен, нито прославен, нито лек. Хляб и сол, песен и приказка, пещ и поле, работа и разходка, тишина и еднообразие и божия благословия! [...] Отминаваме градините. Ето го и града. Вместо път под краката ни тече река и бърза към езерото, което отдавна изгубихме от погледа си. Измореният кон пристъпва едва-едва във водата и се плаши. Навлязохме в главната улица, която ни напомни Ресна и Перлеп. Много е изостанала от Битоля знаменитата столица на Стара България. След няколко завоя по пустите (беше 2 часа през деня) улици стигнахме пред вратата на хана, явно първокласен, ако не и единствен в този град, който ние предпочетохме пред каквото и да е частно жилище, за да бъдем напълно свободни и независими в действията си.
Лихнид [19], 2 юни 1865
Вестта за пристигането на знатните руски гости веднага се разнесе наоколо. Последва наплив от сърдечни посетители, извънредно радостни от нашето пристигане. Познатите поздрави „Како сте” и „Добре дойдосте” и безчет други дълго огласяха нашата просторна п светла приемна. Но тъй като едно старо руско правило гласи: „хубавото — по-малко”, побързахме да сложим край на удоволствието да слушаме ласкавата родна реч на съплеменниците ни, която понякога е доста монотонна, под предлог, че трябва да си починем [...]
Беше вече 5 часа. Отпочиналата ни група беше готова да разгледа града [...] След като напуснахме хана, наредиха да ни заведат в „горния град”. Той се
314
оказа не само „горен”, но и „главен”, т. е. с една дума — крепост с високи, потъмнели от времето стени. Помолихме се в малката църква „Св. Димитър”, която не е забележителна, и се отправихме към „Св. Климент”, т. е. към Митрополията, или както е прието у нас — Катедралния Охридски събор. Отвън входната врата е украсена с образа на св. Климент и други фрески. Зданието е във византийски стил и със своя вид и цветове внушава неволно благоговение, но не поразява с величието си. Влизайки вътре, се озовахме сред полумрак, влага и такава „миризма на прах”, която пе може да се опише. Ниският, тъмен и опушен притвор ми напомни множеството подобни нему, които видях на Изток [...] Побързахме да видим най-забележителното нещо в църквата — гробницата на св. Климент. Тя се намира в притвора, вляво от входа, до стената, която отделя притвора от църквата. Има твърде скромен вход и напомня нашата руска лежанка [20], само че е малко по-висока. Отгоре е покрита с бяла плоча, която не е потъмняла от времето и на която с големи славянски букви е изсечен надпис в три реда, състоящ се само от четири думи: престаите — сть климѣ[н]ть ωхритьски [...]
Вече излизахме от църквата, когато някой ни напомни, че още не сме видели „библиотеката на св. Климент”. Върнахме се обратно и свихме надясно. Там в ъгъла на църковния притвор имаше стар шкаф с четири полици, пълни със стари ръкописи, почти всичките с богословско съдържание. Преброихме 120/33 + 36 + 24 + 27/. Всичките надписи на гръбчетата им бяха на гръцки език... В библиотеката, която носи името на св. Климент, няма и следа от славянство. Колко жалко! Къде другаде би могло да се намери нещо съвсем древно, славянско, ако не в Охрид? [*]
Ахрида, 3 юни 1865. Четвъртък
[...] Както във Воден и Битоля и тук обучението се води на гръцки език като, разбира се, се започва с [изучаването] на гръцки език. Откритото неотдавна
*. ... Всичките си съчинения и преводи, според неговото житие блаженият светец и народен учител е оставил (απενετο) в своя манастир. Това, разбира се, е била първата славянска библиотека. — Бел. авт.
315
благодарение на усилията на много родолюбци училище „Кирил и Методий” [21] (ехидно наричано руско) е единствената засега и твърде слаба обществена проява на славянството в Охрид. Местната власт (митрополията) го игнорира и ако не предприема открито мерки срещу него, мисля, че това е единствено от вежливост към нашето битолско консулство, помогнало да се образува такъв разсадник на ереста в пределите на нейното ведомство [...]
Между събеседниците ни беше местният свещеник, който ни успокои, че въпреки всичко той въвежда в своята църква славянско богослужение и че питомците на училище „Кирил и Методий” пеят и четат сносно по нашите печатни книги [...]
Архимандрит Антонин посещава и манастира „Св. Наум” и гр. Преспа, където също се среща и разговаря с българи.
Антонин, архим. Из Румелии. Спб., 1886 г. (подборно)