19. О. М. ЛЕРНЕР
(Превод — Екатерина Бончева)
Засега не са открити никакви биографични данни за автора на пътните бележки. Независимо от това впечатленията му от пътуването са включени в сборника, защото разкриват някои особености на нашето национално-революционно движение в навечерието на Освобождението.
335
СПОМЕНИ ЗА БЪЛГАРИЯ [*]
(ИЗ ПЪТНИТЕ МИ ЗАПИСКИ)
(1873)
I.
Да излязат от почти робското състояние, да се отърсят от тежкото иго на турците, известни със своята нетърпимост и презрение към неверниците, да открият за себе си широкия път към познанието и науката и по такъв начин да получат желаната свобода — ето това е искреното желание на всички българи, стенещи в буквалния смисъл на думата под игото на тези, които се отличават с някаква особена закостенялост и се отнасят най-враждебно към всичко, което носи в себе си отпечатъка на прогреса.
Тъжно и болно е да видиш как по времето, когато толкова славяни се наслаждават на всичките блага на мира и свободата, гордо и съзнателно гледат на своето бъдеще, възползувайки се сега от вече утешителното настояще, и бързо крачат по пътя на прогреса, който накара европейците да гледат с уважение на тях, българите — този силен, здрав народ, стремящ се с всички сили напред — със сърца, изпълнени с отчаяние, обръщат погледите си към тежките вериги, които ги обвързват и не им позволяват да постигнат желаната цел... Но тези вериги някога ще се окажат твърде ефимерни, за да удържат порива на славянската натура, който ще
*. Статията беше написана още през 1873 г. по време на нашето пътешествие из Балканския полуостров и публикувана тогава като кореспонденция за славянските земи в един от петербургските вестници. За съжаление по независещи от нас причини тя не беше отпечатана във вида, в който излезе изпод перото ни. Затова решихме да поместим тук статията, посветена на въпроса, който представлява днес интерес на деня. — Бел. О. М. Лернер.
336
бъде много силен, защото е предизвикан от прекалено дългото унижение, пораждащо отчаяние.
В Турция — тази страна, където съществува робството и където нямат никаква представа за свободата, където нравственото развитие се смята или за безразсъдство, или за противозаконие — мюсюлманинът от дъното на душата си презира българина и го смята за свой роб.
Никак не е чудно, че българите, и особено така наречената млада партия, не можейки повече да търпят робството, през 1867 и следващите години грабнаха оръжието, с което се надяваха да спечелят свободата! [1] Но сега, като виждат, че така трудно могат да се постигнат желаните цели, българите с истински героизъм започнаха да побеждават невежеството, което цари в тяхното отечество, и по такъв начин, трудейки се на позаконното и прекрасно поле, започнаха да създават из всички краища на България училища, които днес достигат солидна цифра. Те отлично разбират, че е необходимо преди всичко по пътя на образованието да обяснят на своите по-прости братя що значи свобода, без което не са в състояние да се ползуват от нея в бъдеще. Но колкото и прекрасна да е тази висока и достойна цел, младата партия трябва за съжаление да се бори със старите, които, може би завиждайки им, понякога явно ги затрудняват в техните чудесни начинания. По такъв начин са се образували две партии [2].
Ако погледнем живота и привичките на българите [старите] (сред които обаче някои правят изключение), повече или по-малко ще разберем разпрата, която съществува между тях и младите. Те така силно са се повлияли от живота и обичаите на турците, че не разбират. как може да се живее по друг начин. Повече или по-малко имотни и богати, те прекарват цели дни в безделие, като си гледат кефа, и с достойнство носят името „чорбаджии” (господари, владетели). В домовете им има същите широки миндери около стените, на които седят по турски, вечно пушат и прехвърлят из пръстите си броеници, с които никога не се разделят. „С броеници в ръце времето неусетно минава” — говорят често българите и с тази фраза се отървават винаги, когато някой чужденец реши да ги попита за предназначението на броениците им. По-голямата част от деня
337
те прекарват в не особено луксозните кафенета. Там неуморно играят на карти или на зарове и с настървение сърбат кафето си. И всичко това става спокойно, дори някак си лениво, бавно, като се съпровожда от време на време от не съвсем приятни прозевки. Странно, ако не тъжно, е да видиш понякога общество от подобни индивиди, прекарващи цели дни на едно място, в една стая, където часове наред не се произнася нито една дума. Такива личности са глухи към онова, което е извън границите на един скотски живот. Те равнодушно гледат на всичко заобикалящо ги, на тях им е все едно нужни ли са на българите училища и свобода, или не. Оставете ги само на спокойствие, не искайте от тях пари за образованието на съотечествениците им и те никого няма да засегнат. Но ако решат да развържат кесията си, това не е току-така. От турците са се научили да властвуват безгранично и срещу парите за просвещението всеки „чорбаджия” би искал да получи упправлението на народните дела. Ограничете го в нещо, откажете му властта, за да я предадете в по-силни и, дейни ръце, в ръцете на способните, притежаващи нравствени качества и енергични млади хора — и той става враг на общото дело и заедно с турците се старае да попречи на всяко нововъведение независимо от неговата явна полза. За нещастие в това отношение те често успяват. Например следващият факт най-добре ще докаже това. В един от големите подбалкански градове съществувала чудесна гимназия, където се преподавало по програмата на европейските гимназии. Този разсадник на цивилизацията наброявал вече няколкостотин ученици и ръководен от добри учители, давал своите плодове. Но в края на 1872 г. гимназията била закрита, учителите се разпръснали, тъй като престанали да им плащат заплатите, учениците внезапно били разпуснати по домовете си и по такъв начин на лицата, жадни за светлина, бил преграден пътят към развитие и образование. Не трябва обаче да мислите, че това е поради липса на парични средства. Те са предостатъчно! От всеки селянин вземат по нещичко за училището. Всичко е резултат на интриги. На няколко „чорбаджии” училището не се поправило и... те успели в своето безчовечно желание. Да се предаде в ръцете на старите управлението на народните дела е почти невъзможно, защото
338
дори когато имат някаква власт, те си остават все така лениви както обикновено. Тук са необходими способни, енергични лица. Стереотипната фраза „чакай да видим” се употребява от тези старци при всички подходящи и неподходящи случаи. За нещо, което може да бъде свършено за един час, „чорбаджията” губи цяла седмица, минаваща естествено в мързел и безделие и в някакво автоматично повтаряне на неговото любимо) „чакай да видим”. И тук личи влиянието на турците, тъй като тази фраза е буквално преведена от турското: „дур бакалам”, която те произнасят решително при всички случаи [...]
II.
Колкото повече обаче на младите, прогресивни българи се налага да се борят със своите съотечественици, възприели турските привички, толкова повече крепне тяхната сила в борбата за по-добро съществувание и те намират голяма утеха в това, че низшата класа е разбрала и оценила труда им и изпитва към тях безкрайно доверие. Действително такъв е характерът на българина: стига само да се убеди в полезността на нещо, той твърдо го отстоява. Всеки такъв баща с радост изпраща сина или дъщерята в училище, което му струва доста, но той на драго сърце дава толкова, колкото искат от него. „Чорбаджиите” обаче постъпват по друг начин. Като изпращат децата си в чуждестранни училища, главно в Чехия, те гордо обясняват, че малко се нуждаят от родни училища, макар че тези училища (разбира се, не в цяла България) дават нелошо образование на младенците. Да изпращат децата си в чужбина — това е сама по себе си прекрасна цел, особено тогава, когато бащата иска синът му да посещава най-добрите училища, каквито в България още няма, но да правят това почти от ненавист към своите могат само онези, с които трябва да се борят младите българи. Единствено в обществото на младите можете да почувствувате чистотата на славянската натура и по такъв начин да съдите за българите. Прекрасната и енергична дейност на „младата партия” се отличава с такава искреност и преданост към делото, че тази партия с всеки изминат
339
ден все повече и повече завоюва симпатиите на старите, известна част от които не скриват благоразположението си към младото поколение. Така че и сред старите българи се срещат прекрасни хора, които се отнасят с истинска любов към общото дело и влагат всички сили, за да издигнат сънародниците си до най-висока степен на образование и благоденствие. Тези хора се ползуват с всеобщо уважение — те са предпочитани при избора на представители. И нека да бъдем напълно справедливи: те са достойни да бъдат ръководители, не безделничат, а кипят от живот. Обкръжени от добронамерени сътрудници и сподвижници, те мислят само как всичко да се подобри и усъвършенствува и ако не престанат да се трудят така честно и безпристрастно, съвременна България ще вкуси плодовете на прекрасния им труд, а бъдещето ѝ ще бъде блестящо. По пътя на образованието И само по него българите ще получат свободата си [3]. За съжаление добрите учители са още малко, но и това не е беда: образователното дело в България е още младо. Докато се открият самостоятелни народни училища, българските деца се възпитавали в гръцки. Гърците ги карали да говорят на гръцки език, което неминуемо е повлияло на българската реч, изпълнена вследствие на това с гръцки думи. Така българският език, който не се е развил, е останал беден, но сега го разработват, така че той с чест може да заеме важно място сред литературните езици. Голяма част от българските младежи говорят гръцки език, има дори някои, които знаят наизуст Илиадата на Омир. Изобщо у българите е очевидна силната страст към знанието, което те и натрупват. Постоянство в стремежите — това качество като че ли им е вродено. Откакто българите решили да откриват самостоятелно чисто български училища, гърците започнали да ги ненавиждат и всячески се стараели да им попречат. Това впрочем е разбираемо: никой не отстъпва даром своята власт. Но откакто българите искат и църковна самостоятелност, позовавайки се на султанския ферман, който им дава право да избират свой владика, тази ненавист е прераснала почти в открита борба. Обявени за разколници, българите не падат духом и не отстъпват ни на косъм от своите законни искания.
Както се вижда, те трябва да се борят с не един
340
враг. Но толкова по-прекрасна е победата. Чуждото иго вече прекалено дълго е мъчило и мъчи българския народ и трудно ще се допусне, че той може да го понася повече. И ето шепата славяни, силни и мъжествени, трябва да застанат лице в лице с неколцината врагове, чиито сили впрочем няма да са в състояние да удържат поривите на законното и прекрасно стремление. „Слобода, слобода” — звучи от устата на млади и стари, и тя ще дойде тази свобода. Да, близка е вече свободата за славяните, която е жадувана толкова години и в името на която са принесени толкова жертви. Събаряне на турското иго — това е лозунгът на всички българи. Усеща се вече полъх, свидетелствуващ, че времето за разплата не е далеч. Всички, проникнати от съзнанието за великата „слобода”, и проправят път през планините и долините на Балканския полуостров... И бедният, наплашен старец българин като че ли вече се е съживил и подмладил. Той се любува на честното дело на „младата партия”. Там където по-рано е царяло невежество, сега е светът на учението; там където са господствували леността и безделието — сега кипи живот и дейност. И него (стареца може би не един път турци са го били с камшици, но той забравя това, виждайки плода на всеобщото усърдие, и с радост дава своята зарита в земята от страх пред турците пара за училището и въобще за нововъведенията. Той живее спокойно, този старик, като лелее надежди за бъдещето на източните славяни и се успокоява с мисълта, че децата му ще бъдат свободни граждани на своето отечество.
Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им — безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни — качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства. Услужливостта на старците стига в този случай до наивност. Докато вие му разказвате нещо
341
любопитно, той ви слуша с най-голямо внимание, прехвърляйки в ръце броеницата, и едно след друго ви предлага ту сладко, ту кафе, ту тютюн. Да откажете нещо, означава дълбоко да го обидите. Спокоен и вечно усмихнат, той разговаря с вас. Но не винаги обаче разговорите с тях са интересни, има някои, които не знаят и най-прости неща. Те гледат на българката единствено като на работничка. При посещението в дома на нейния мъж тя се появява в стаята, за да поднесе на гостите кафе или нещо подобно и тутакси изчезва. В това отношение турските обичаи са повлияли на българите, които за съжаление гледат на жената почти като на своя робиня. Но не трябва да се отрича, че в средите на „младата партия” подобни отношения и възгледи малко по малко изчезват и при тях жената започва да се ползува със законните човешки права. В някои големи градове дори съществуват самостоятелни женски дружества, чиято цел е образованието на девойките [4]. Въобще младите българи вече живеят съвършено различно. Те всячески се стараят да предадат на заобикалящата ги среда по-европейски вид, в домовете им се говорят чужди езици и, нека бъдем справедливи — те владеят отлично френски, немски и дори английски. Сред младите българи, живеещи в големите градове, жената има особено големи права и в някои случаи тя дори оказва огромно влияние върху народните дела.
Като говорим тук за българското гостоприемство, не е излишно да споменем и за турското. И турчинът, строго спазвайки Корана, е твърде гостоприемен, но там е работата, че той е безкрайно верен на закона на Мохамед само по отношение на правоверните, докато по отношение на гяурите нещата стоят другояче. Той наистина никога не отказва гостоприемство на гяурин, но само когато той е в дома му, а щом си отиде, дълбоката ненавист на турчина към всичко немохамеданско приема своето нормално състояние. Всеки случай нищо не може да се сравни с дълбокото презрение, което мюсюлманинът носи в сърцето си към неверниците. При по-близки контакти това може да бъде добре забелязано. Турчинът, общо взето флегматичен, се оживява, когато трябва да наругае неверника. Трябва да видите колко злобно става лицето му, трябва да видите с какво блаженство произнася той своята любима дума „гяур” или
342
нещо още по-силно: „кьопек гяур” (куче гяур). Турците са тъй горди със своя произход, който според тях стои над всичко в света, че обвиняват в безверие всеки, който не говори езика им. „Който не говори турски, той от бога не се бои” — казват те, убедени толкова силно в това, колкото и Галилей в движението на земята около слънцето. Трябва обаче да отбележим, че турският език, представляващ смесица от арабски и персийски, в действителност е доста богат и развит и дори разговорният език е наситен с образи, с които, както е известно, изобилствуват всички източни езици. В подбалканските градове рядко ще срещнете турци да знаят турската писменост, която е много сложна и за чието изучаване са необходими най-малко 5—6 години, докато там ще откриете много българи, които я владеят превъзходно. Това се обяснява с факта, че турските деца насила ходят на училище, докато българчетата сами се стремят натам. В края на 1872 г. турското правителство назначило за каймакамин (началник на полицията в града) в един от българските градове човек, който нямал понятие от турската писменост... Пълната неграмотност обаче не му пречила да раздава правосъдие, което само тогава можело да се нарече правосъдие, котато той получавал своя рушвет — останалото ни най-малко не го занимавало. Известно е, че в Турция (ако става дума за наказание на престъпника, и особено на нрестъпника-българин) правосъдието се извършва по законите на Линч, действува извънредно бързо, а в много случаи твърде преждевременно, но гражданските дела се забавят изключително много. Тези дела толкова изостават, особено там, където българинът има работа е турчина и където правото е на страната на българина, че полицията или съда много често викат на разпит вече отдавна умрелите и по този начин имат работа едва ли не с внуците им. Но делото може да се подтикне, ако се употреби най-невинното средство, например да се даде на каймакамина подарък под формата на златна монета. Тежко на този от тъжителите, който е победен от своя противник! Стига само този противник, да разбере размера на подаръка на другия (а това самият каймакамин му го казва без стеснение) и да предложи чинно на правосъдието по-голяма сума, и делото приема съвсем друга посока... Ето какво представлява
343
турското правосъдие поне в градовете около Балкана, като се започне с крайдунавския град Никопол, така известен от военната история. Пишещият тези редове беше свидетел на една сцена на правосъдие, разиграла се в конака на един малък град. Млад българин водеше някакво дело с турчин. Делото било започнато през 50-те години от неговия баща, на когото дотегнало да чака резултата от процеса и се отправил ad partes [5]. Когато се сближих с него [с младежа] в България, той виждайки любовта ми към славяните, се привърза много към мен и ме запозна отблизо с бита на своите нещастни съотечественици, както сам ги наричаше. Покани ме в съда, уверен, че няма да ни се наложи да чакаме много дълго, тъй като смяташе своя процес за съвсем кратък, ясен и основан на убедителни доказателства. И действително той държеше в ръцете си договор, който доказваше правотата на неговия баща по отношение на онези, които смятали, че могат да го нарушат. Трябва да се отбележи, че колкото и дълбоко да е презрението на турците към друговерците, това презрение се увеличава още повече, когато тези чужденци дръзват да носят в Турция шапки, а не фес. Влязохме. На главите си бяхме с шапки и тъй като според турските обичаи, противоположни на европейските, гостите, първо, са длъжни да останат с покрити глави и, второ, да се събуят по чорапи, ние изпълнихме и едното, и другото — иначе бихме оскърбили присъствуващите. Щом забелязаха нашите шапки (така турците наричат всичко, което не прилича на феса), от всички страни започнаха да ни мерят с очи, пълни с някакво глупаво презрение. Очите на турците като че ли говореха: „О, колко сме щастливи ние, щастливи очи на щастливи мюсюлмани, велики синове на великия Мохамед, и колко нещастни, колко жалки са тези гяури, носещи на своите недостойни глави някакви си шапки, отстъпващи безкрайно много по красота на безкрайно красивия фес. Бог е един, бог е един!”
Покрай стените на грамадната четириъгълна стая имаше широки, меки миндери, покрити с красив вълнен плат. Поклонниците на Мохамед седяха тук по турски, като гледаха ту към нас, ту към тавана, вероятно желаейки с това да призоват пророка като свидетел на техните вътрешни молитви и да му благодарят за всичко,
344
което е дадено на тях, а на гяурите е отнето. Лицата им бяха напълно безизразни, освен ако не се смятат прозевките, които прекъсваха от време на време дълбокото и мъртво мълчание, царящо в стаята, чиито стени са украсени с различни красиво изписани листове в дървени рамки. Европейското в тази стая бяха креслото, в което важно седеше неграмотният каймакамин... и пашите шапки. Започна делото. Каймакаминът, пресмятайки с мързеливите си пръсти някаква хартия, заговори пръв, след него свидетелите и стаята се оживи. Струва ми се, че щастието премина на страната на противниците на моя другар, тъй като техните лица видимо се промениха. Когато дойде неговият ред, той на отличен турски заговори спокойно, като посочваше договора, който лежеше на коленете на кадията (съдията). Но още при първите му думи каймакаминът, хващайки договора, злобно произнесе: „сус, сус” (мълчи, мълчи), и... делото беше отложено за неопределено време. Впрочем, както узнах по-късно, то все пак било изгубено, тъй като няколкото лири помогнали повече, отколкото самото право.
III.
Така че българите във всяко отношение са подложени на произвола на турците. Те намират най-голямата си утеха в църквата: там пред образа господен се чувствуват свободни. Но и тук турците показват своето господство, като им отнемат правото камбанният звън да призове християните към молитва. Коранът предписва на турците милосърдие и ето в какво се изразява то: където и да се обърнете, ще видите много бездомни кучета, които те хранят всеки петък — т. е. през празничния, неделния ден за турците. Да ударите едно от тези кучета, значи да ударите самия турчин. Но да обидите и дори да биете българин съвсем не е проблем; тук за милосърдието — нито дума. Ако турчин бие българин, другите българи от страх остават просто зрители, защото, както беше вече споменато, само мюсюлманите могат да свидетелствуват и те, отлично знаейки това, при всички удобни случаи се стараят да обиждат и уязвяват българите. Тежко на тези, които засегнати
345
от обидата, пожелаят да защитят правата си: тогава от всички страни като облаци се струпват турците и най-добре се разправят с гяурите. Тези взаимоотношения се влошили още повече, откакто българите в края на 60-те години грабнали оръжие, надявайки се да получат свободата си. Няма да говоря за ужасните мъчения, на които били подложени въстаниците, ръководени от личности, които по мъжество и ум са били достойни за по-добра съдба. Безстрашните борци за независимостта на България живеят и ще живеят в сърцата на българите, за които са проливали кръвта си. Ако българите с оръжие си извоюват свободата, имената на тези истински герои заслужават световна слава и възхищение. Някои от тях геройски загинали в битките, а някои гордо и безстрашно вървели към приготвените им бесилки. Турците се удивлявали на тяхното хладнокръвие и безстрашие, но все пак най-голямото им удоволствие било да бесят или да гледат как бесят неверниците. Човечеството е свикнало само тогава да оправдава народа, борещ се за свобода и независимост, когато той с оръжие в ръка вече е постигнал своето, но докато той пролива кръвта си и търпи неуспехи, го наричат революционен. И ако, от една страна, всяко възмущение в добре организираната държава е противозаконно, от друга страна, все пак трябва да бъдат оправдани и дори подпомогнати онези, които като удавници се хващат за сламка, за да защитят живота и имуществото си, за които никой българин не може да гарантира, че са в безопасност. Това е борба за съществуване. Прекалено е унижавана тази бедна България! Всеки баща на семейство може да ви разкаже за произвола на турците, произвол, в който той е пострадалият. Българинът живее непрекъснато в боязън и страх — стига само турчинът да направи донос срещу него и при това да си измисли всичко, каквото му харесва, и нещастникът без вина виновен трябва да страда в някаква си воняща тъмница. Това може да ви изглежда невероятно, но е така. Подобни сцени могат да се видят навсякъде в България. По време на моето пребиваване там се сдружих с няколко млади българи. Вечер, на скромната трапеза те пееха песни, чиято тъжна мелодия говори достатъчно добре за душевното им състояние. Една такава вечер всички ние (10—11 човека) седяхме в българска
346
кръчма. Беше неделя и спокойно разположили се, разговаряхме за съдбата им. Предложиха ми чаша вино, аз станах от мястото си и вдигнах тост за тяхната свобода. Това направи невероятно впечатление на присъствуващите и те, скачайки от местата си, хвърлиха фесовете, които носеха по навик, и с гръмки, сърдечни, възторжени възгласи приветствуваха моето предложение. „Полека, полека” — се чу откъм двора: беше кръчмарят, който ни обясни, че долу седят турци и с неудобрение слушат разговора на гяурите. И действително след тези думи се показа заптие (полицай), бог знае откъде се взело, и строго ни нареди да мълчим. Този сам по себе си незначителен случай ясно говори за унизителното положение на българите, в чиито действия турците смятат, че имат право да се месят. Трябва да се изпишат много страници, за да се покажат на света произволите на турците по отношение на българите. Но понякога перото отказва да пише и сърцето се облива в кръв при мисълта, че през XIX в. все още съществува народ, който стене под такова тежко и варварско иго. Огромно щастие е, че са позволили на българите да си открият училища. Турското правителство е много хуманно на хартия и ако желае да покаже на света, че предоставя някакви права на своите васали и дава на друговерците известни привилегии (както беше например със султанския ферман за избиране на владика), това е само прах в очите. Преминете Балкана, вгледайте се в живота на българите и ще видите в днешно време тежкото иго, което ги притиска към влажната земя и заставя толкова много от тях да напуснат нещастното си отечество. И наистина крайдунавските области на Румъния са пълни с българи, които живеят тук съвсем свободно. По-голямата част от тях се занимават с търговия и земеделие точно така, както и в България, училищата са пълни с български младежи и в столицата на Румъния, в академията има много българи, които учат медицина и други специални науки. Явно е, че българите могат да участвуват във всички области на живота, но работата е там, че като напуснат своето отечество, в Румъния те стават румънци и дори пренебрегват своя език [6]. Впрочем българите са практични и за девиз могат да им служат думите: „Ubi bene ibi patria” [7]. Че последното качество те са придобили
347
в резултат от вековните страдания и насилственото поробване — това не подлежи на съмнение.
Лернер, О. М. Воспоминания о Болгарии. (Из путевых заметок). — Записки гражданина. Одесса, 1876, № 8, 8—11; № 9, 26—31; № 11, 77—80.