20. В. А. ТЕПЛОВ
(Превод — Екатерина Бончева)
Данните за В. Теплов са много оскъдни. От книгата му „Греко-болгарский церковний вопрос по неизданным источникам” (СПб., 1889) научаваме, че той е живял в Цариград от 1870 до 1881 г. Вероятно В. Теплов е бил сътрудник в руското посолство, тъй като в сборника от документи за освобождението на България от османско робство (Освобождение Болгарии от турецкого ига. Документи. М., 1961, с. 383.) е посочено, че той е бил касиер на посолството. Единадесетгодишното пребиваване на В. Теплов в пределите на Османската империя му дава възможност да се запознае отблизо със съдбата на поробените народи и най-вече на българите, към които той изпитва искрена симпатия. За своята книга „Греко-болгарский церковный вопрос по неизданным источникам” В. Теплов получава през 1885 г. премията С. С. Уваров.
Своите лични наблюдения и впечатления от българските земи той описва в спомените си, публикувани в Русский вестник.
349
АДРИАНОПОЛ И ТРАКИЯ
(1874 г.)
(ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПЪТЕШЕСТВЕНИКА)
[...] Ще направя няколко бележки за характера, състоянието и взаимоотношенията на населението в Тракия по времето, когато посетих Адрианопол. Няма съмнение, че сега след войната и освобождението нещата са тръгнали към по-добро. При все това смятам за не по-малко интересно и описанието на далечното минало, което ще представя така, както е било преди пет години.
Започвам с турците. Низшата селска класа тогава слабо се различава по своето положение от християнската рая. Данъците и кривосъдието еднакво подтискат и едните, и другите и сред тази част от турците и досега могат да се открият качествата на прадедите им: честност, добродушие и гостоприемство.
Средната мюсюлманска класа обаче представлява истинска язва за страната. Хората от това съсловие, завършили наполовина елементарния курс на местното рушдие (околийско училище), стават чиновници или ако не си намерят място, постъпват в свитата на някой паша и с цената на всевъзможни услуги се стремят да спечелят неговото благоволение и да получат като награда званието каймакам. Подобен администратор е доволен дори когато за кратко заеме такава длъжност, за да успее да „изцеди” всички сокове на народа и да се осигури за цял живот. Грабежът на населението сякаш се узаконява от страна на правителството чрез жалкото, дори смешно заплащане на чиновниците. Дори честата смяна на дребните местни владетели доказва присъщото на правителството съзнание, че те се изпращат за изхранване по местоназначенията си и след известно време са длъжни да отстъпят и на други тази възможност за обогатяване. Затова, за да задържат някое изгодно място, често прибягват
350
към старото средство — рушвета. Впрочем рушветът е крайъгълен камък за цялата турска администрация и започвайки от най-низшите степени, се изкачва по йерархическата стълба до самия султан — слънчевата сянка върху земята [...]
Още по-лоши са турските бюрократи от партията Млада Турция [1], съставляващи болшинството от местната висша администрация. Някои от членовете на партията са западни възпитаници и желаят да се покажат истински европейци. Тези хора са взели от западната цивилизация само външния блясък и са загубили достойнството, някогашно наследство на бащите им. Те са надменни и жестоки към по-слабите, раболепни и ласкателни към онези, които имат власт. Фанатизъм, користолюбие, самоувереност, свързана с известна хитрост и презрение (макар и често внимателно прикривано) към всеки, който не изповядва исляма — ето главните черти на администрацията, на която по волята ма съдбата българите трябва да се подчиняват.
Нищо утешително няма да видим, ако погледнем и подтиснатите българи. Историческите обстоятелства, свързани с икономическите условия на техния живот, силно са изопачили характера им. Само балканджиите, живеещи в затънтени краища, където е слабо пагубното влияние на местните власти, са успели да съхранят относителна чистота и нравствена независимост.
Едно от най-радикалните средства за разрушаване на икономическото благосъстояние на българския селянин е откупуването на правото за събиране на десятъка [2], превърнал се от 1873 г., а в Дунавския вилает — от 1867 г., в осмина. От гледна точка на турските администратори подобен начин за събиране на данъците е най-удобен и главното — най-лесен. Местните власти полагат усилия единствено, за да продадат десятъка на откупчика всяка година по-изгодно. Той на свой ред, след като вземе срещу откуп известна местност, се старае не само да си възвърне заплатената на правителството сума, но и да извлече изгода от тази работа. От него зависи времето, през което агентите ще събират десятъка. Жътвата по тези места е през юни и началото на юли и често пъти снопите с ожънатото жито стоят на полето до месец септември,
351
очаквайки събирача на десятъка. Ако времето се задържи топло и сухо, е добре. В противен случай житото се изронва, гние и големите загуби се отразяват преди всичко върху селяните. През 1870 г. в Дунавския вилает загубата от ненавременното прибиране на житото е оценена на двадесет милиона франка.
Военният данък, или по-точно откупът на християните от военна служба (бетел и аскери), заменил предишния харач, е един от най-тежките данъци за християнското население в Турция — и също благодарение на системата на неговото събиране. По-рано християните плащали този данък от двадесетата си годишнина, което имало смисъл, тъй като и при турците военната служба е задължителна едва от тази възраст. Но от 1868 г. в Дунавския вилает било прието християните да се смятат за пълнолетни от дванадесет години. От 1874 г. Портата издала нареждане бетел и аскери да се събира от всички християни от мъжки пол от момента на тяхното раждане, по 36 пиастъра на човек. Така че ако направим сравнение на какво възлиза този данък за християните и за мюсюлманите, ще видим, че християните плащат осем пъти повече. Действително един рекрут [3] се издържа от 180 мюсюлмани. Ако пък искат да го откупят, за него внасят сто турски лири, следователно всеки от 180-те турци плаща по 55 пиастъра. Задължителната възраст за военна служба се смята 20—25 години. Според статистиките тази възраст се отнася към останалите възрасти както 870 към 10 000. Така че мюсюлманското население на 10 000 души дава 870 новобранци, а при паричното заплащане на военната повинност (според горепосочената сметка по 55 пиастъра от човек) само 47 850 пиастъра, докато 10 000 християни (внасящи ежегодно по 36 пиастъра на човек) плащат 360 000 пиастъра.
Трудно е да се опише отчаянието на българите от вземането на бедел и аскери и от новородените. В Плевен имало случаи, когато някои убивали децата си, за да избягнат плащането на данъка. Селяните откровено говорят, че при сегашните тежки условия, за да могат да преживяват, трябва да освобождават многочислените си семейства от членовете, които не могат още да работят, но подлежат на облагане с данък от правителството.
352
Българският селянин е напълно зависим от откупчика на десятъка или от всяко заптие (полицай) — събирач на данъци, тъй като в Турция събирането на данъците е задължение на полицията...
Наредбата в къщите на някои селяни може да ви заблуди. В тези домове, оцелели до това време по едно щастливо стечение на обстоятелствата от хищните събирачи на данъци, виждаме известно охолство, дори богатство. Но това не означава, че българинът благоденствува, въпреки че, живеейки на своята благословена от бога земя, има право на това. Българският селянин едновременно е богаташ и бедняк. Богатство му дава земята, а му го отнема правителството чрез местните си органи. Нима може да се нарече богат човек, който не е сигурен, че неговото собствено имущество му принадлежи напълно и завинаги? Именно в такова положение се намира и българският селянин. Той знае от опит, че на стопанството му е хвърлил завистливо око събирачът на данъци, или местният дребен администратор, или просто съседът му мюсюлманин, и цялото натрупано с такъв труд имущество ще отиде по дяволите — и никога, в нито един турски меджлис, той няма да намери справедливост.
Освен това, както посочих вече по-горе, турският чиновник може да се задържи дълго време на едно място, единствено ако даде рушвет на своя пряк началник. А откъде другаде ще вземе той средства, ако не от „презрените гяури”, българските селяни?
Една от големите беди за българите са черкезите [4] преселници, които разполагат своите аули по склоновете на Балкана. Турското правителство не е пожалило никакви усилия, за да вклини здраво този преселил се тук мюсюлмански народ между християнските народи на Румелия и по този начин да ги разедини и отслаби политически. Всеки преселник получава къща, земя, чифт волове и зърно за посев, освен това в продължение на три години той е освободен от десятъка и всякакви други данъци. Но усилията на блестящата Порта да превърне черкезите в уседнало земеделско население не се увенчали с успех. Независимо от всички предоставени им облаги те и досега са като паразити за обкръжаващите ги народи и едва ли някога
353
ще се превърнат в добри стопани-земеделци. Аулите им поразяват с печалния вид на разрухата. . . Пришълците от Кавказ, поданици на султана и носещи фес, символизиращ тяхното поданство, са останали верни на хищническата си природа. Те се смятат за военен стан в завоювана земя, чиято цел е да тревожи и причинява всевъзможни злини на обкръжаващото го вражеско население. Насилия, грабежи и убийства — ето неизбежните спътници на черкезите, превръщащи ги в заплаха за мирните български съседи.
Безправието на християнската рая в турските провинции е ужасяващо. Много хора мислят, че разказите за него са преувеличени, че ако то е съществувало, това е било в отминалите времена. Действително след Източната война турците се постараха да уверят Европа, че с издаването на хатихумаюна и на следващите либерални султански фермани [5] положението на раята радикално ще се промени и че извършената реформа, според която християните стават пълноправни граждани, им осигурява свобода на съвестта и състоянието и лична безопасност. Някой чужденец, познаващ Турция само от Константинопол и от големите градове, все още вярва в това. Тук пред очите на европейците и турските администратори имат европейски вид. Но нека чужденецът отиде в провинцията: там в глухото, затънтено място той ще открие истинската, неподправена Турция със всичките ѝ безобразия. Там той ще види, че султанските фермани се пишат само за успокоение на Европа и губернаторът, от чиито изящни маниери и европейска начетеност се е възхищавал толкова много в Стамбул, в провинцията е останал същия паша отпреди двеста години.
Едно от най-главните благодеяния на хатихумаюна уж било изборното начало, което трябвало да се спазва при избирането на християни на обществени длъжности. Да видим как турците схващат това начало, как се прилага то и след това ще разберем дали наистина този хатихумаюн трябва да се смята за благодеяние и доколко са предоставени съществени права на християните. Затова мисля, че е необходимо да кажа няколко думи за системата на управление в турските провинции [6].
Отоманската империя е разделена на определен
354
брой големи административни единици — вилаети (генералгубернаторства.) Начело на вилаета стои валията, в помощ на който е управителният съвет, състоящ се от дефтердар (главен чиновник по финансовите въпроси), мектубджи (директор на канцеларията), алайбей (началник на полицията), диван-и темйиз режи (председател на апелационния съд), духовните началници на немюсюлманските общини и накрая шестима изборни членове — трима мюсюлмани и трима немюсюлмани.
Валията не се меси в гражданското и наказателното съдопроизводство и началник на съда обикновено е духовно лице, изпратено от Константинопол. Всеки трибунал се състои от президент, назначаван от правителството, и от шестима изборни членове — трима мюсюлмани и трима немюсюлмани.
Всяка година в центъра на вилаета се събира генерален съвет, съставен от депутати от различните санджаци (подразделения на вилаета) — по трима от всеки, които трябва да обсъдят общите дела, засягащи всеки вилает. Председател на генералния съвет е валията. За да бъдат изпълнени решенията на съвета, е необходимо потвърждение от Портата.
Управлението на санджака (губернията) е копие на административното управление във вилаета. Начело стои мютесариф със съвет от мухасебеджи (финансов чиновник), тахриратмюдюр (директор на канцеларията), духовните глави на мюсюлманските и немюсюлманските общини и четирима изборни членове — двама мюсюлмани и двама немюсюлмани.
Съдилищата в санджаците се състоят от кадия, назначаван от правителството, и шестима изборни членове — трима мюсюлмани и трима немюсюлмани. Апелации срещу присъдите, издадени от тези съдилища, се подават в апелационния съд в центъра на вилаета.
Казите (околиите) се управляват от каймакам, чийто управителен съвет е от малмюдюр (финансов чиновник), башкятиб (директор на канцеларията) и от четирима изборни членове — двама мюсюлмани и двама немюсюлмани.
Съдебната част в казите се ръководи от кадия с четирима изборни членове — двама мюсюлмани и двама немюсюлмани. Апелации срещу присъдите, издадени
355
от тези съдилища, се изпращат в централния съд на санджака.
Нахиите се управляват от мюдюри, а селата — от мухтари, избрани от общините — по един, ако селото е с по-малко от 20 къщи, и по двама, ако къщите са над 20. Мухтарите са посредници между правителството и селяните: те предават заповедите на началството и са отговорни за недоимъка на селяните. Разпределението на данъците и разглеждането на дребните съдебни процеси се извършва от избран от общината съвет на старейшините (ихтияр меджлиси), в който членовете трябва да са не по-малко от трима и не повече от дванадесет [7].
От очерка става ясно, че на изборните длъжности в новата турска администрация се пада значителна роля. Макар че във всички съвети и съдилища болшинството е на страната на мюсюлманите, изглежда все пак християните имат възможност да изказват своите мнения, да изобличават потисниците и следователно, да съдействуват за облекчаване участта на сънародниците си.
Но да видим могат ли християните, избрани на определени длъжности, да изпълняват тази роля или, ползувайки се само привидно от предоставените им права, те са осъдени на безгласие в цивилизованите земи. Достатъчно е да погледнем как се провеждат изборите, за да разберем каква е действителността.
В селата може да бъде избран всеки, който е навършил 18 години и плаща по 50 пиастъра на година. За званието мухтар или старейшина е необходимо да не си под 30 години и да плащаш поне 150 пиастъра данъци годишно. Мухтарите и старейшините се избират всяка година и се утвърждават от каймакамите.
В казите управителният съвет изготвя списък на онези, които могат да бъдат избирани за негови членове, също и за членове на съда. Лицето трябва да е грамотно, да не е под 30 години и да плаща поне 150 пиастъра данъци годишно. Предлагат се три пъти повече кандидати от крайния брой членове. Списъкът се изпраща в селата, които имат право да зачеркнат една трета от имената, а листът с останалите две трети се връща на каймакамина. Башкятибът го прочита, за да се убеди, че всички формалности са изпълнени,
356
и въз основа на него съставя списък с двойно повече избираеми и го изпраща на мютесарифа. Той зачерква половината от кандидатите, а останалите утвърждава за членове на съда и на управителния съвет.
В санджаците изборите се провеждат по същия начин. Списъкът с кандидатите се изпраща в управителния съвет на казата, който отхвърля една трета от имената. Останалите се включват в лист с двойно повече кандидати и се изпращат за утвърждаване от валията.
Във вилаетите механизмът е същият, само че списъкът с кандидатите предварително се разглежда от управителните съвети на санджаците, като се зачертават една трета от имената. От останалите кандидати половината се утвърждават от Портата.
При избора на членове за генералния вилаетеки съвет участвуват всички каази. В санджака от всяка каза пристигат по четирима депутати — двама от съвета и двама от трибунала — и там заедно с членовете на санджакския съвет и на трибунала избират трима представители на санджака, които отиват да заседават в генералния съвет. Тези избори стават всяка година. Колкото до членовете на управителните съвети и на трибуналите, ежегодно се сменят само половината членове.
От горепосочения начин за провеждане на изборите се вижда, че тяхната свобода в Турция е абсолютна фикция. Всъщност всички депутати се назначават от правителството. Само в селата при избора на мухтара се взема предвид волята на избирателите, при всички други избори избирателите не играят никаква роля. Те единствено имат право да зачеркват известен брой ненравещи им се лица, назначени от съветите, които се състоят или само от чисто турски чиновници, или от удобни за тях членове. Ако се вземат предвид всички операции, които се извършват със списъка с кандидатите, става ясно колко е трудно, ако не и иевъзможоно, да станат членове на съвета лица, повече или помалко независими.
И наистина няма нищо по-печално от положението на християните, членове на различните съвети. Те са осъдени на вечно мълчание, ако не искат да застанат срещу своите съотечественици (за което също има примери).
357
Самите турци им се присмиват, наричайки ги да—казващи, т. е. постоянно отговарящи с да. Дори и християните, членове на меджлиси, да бъдат образци за гражданско мъжество и да изказват откровена своето лично мнение, все пак болшинството винаги е на страната на членовете мюсюлмани, а затова и меджлисите решават нещата винаги така, както е угодно на мюсюлманите.
Понякога впрочем, независимо от подбрания състав на меджлиса, разглеждането на делото е така възмутително, че изисква от човека, рискувайки дори да изпадне в немилост, да изкаже мнение, което е противоположно на турското болшинство. Но и в този случай работата се нарежда за хатъра на турците: председателят произнася присъдата след подписа на болшинството членове, отбелязвайки срещу имената на онези, които не са съгласни: отсъствувал.
По-рано всички вътрешни дела на християнските общини са се водили от общинския християнски съд. След хатихумаюна християните са задължени да отнасят жалбите си до турските съдилища и креатурите им и, разбира се, съдилищата са пристрастни и несправедливи по отношение на раята. Правото на християните да свидетелствуват в съда, провъзгласено от толкова султански фермани, също е илюзия. Показанията на християнина не са достатъчни, ако не са подкрепени от свидетелството на мюсюлманин.
Печалните последствия от този ред на нещата се чувствуват на всяка крачка. Нещастната рая е напълно безпомощна. Тя е изцяло под властта на мюсюлманина и никой не ѝ подава ръка за помощ. Единственото средство за християнина да спечели процеса е с помощта на огромен рушвет да си извоюва нечие покровителство.
Теплов, В. Адрианополь и Фракия в 1874 году (Из воспоминаний). — Русский вестник, М., 1880, № 5, 410—435.