21. ВСЕВОЛОД ВЛАДИМИРОВИЧ КРЕСТОВСКИ
(Превод — Маргарита Кожухарова)
Всеволод Владимирович Крестовски (1840—1895) е известен руски писател. Завършил е Първа санктпетербургска гимназия и постъпил като студент в Историко-филологическия факултет на Санктпетербургския университет, но не завършил образованието си. Литературната си дейност започва с поетични произведения и през 1862 г. била отпечатана първата негова стихосбирка. Всеволод Владимирович е автор и на редица романи и исторически повести. В края на 60-те години на XIX в. той постъпил на военна служба. През време на Руско-турската освободителна война (1877—1878) Крестовски бил официален кореспондент на „Правителствен вестник”. Като резултат от пребиваването му в действуващата армия излиза сборник с негови писма, които разкриват състоянието на руската армия, пътя ѝ през Румъния, обявяването на войната, навлизането в пределите на България, театъра на военните действия и т. н. (Двадцать месяцев в действующей армии. 1877—1878. Письма в редакцию газеты „Правительственный вестник” от ее официального корреспондента лейбгвардии Уланского Его Величества полка щабс-ротмистера Всеволода Крестовского. В двух томах. СПб., 1879.).
Особено голям интерес представлява цялостното описание на доосвобожденския български град, в случая — гр. Свищов. От погледа на талантливия писател не е убягнало нищо. Той описва много образно външния вид на града и с много разбиране — обществения му живот. Интересни са наблюденията и заключенията на автора върху иародопсихологията на българина, неговия бит, нрави, обичаи. В следващата глава от книгата си „Завземането на Търново” наред с описанието на древната българска столица Крестовски предава възторженото посрещане на руските войски от българското население и опиянението от свободата, настъпила след 500-годишно робство.
360
ДВАДЕСЕТ МЕСЕЦА В ДЕЙСТВУВАЩАТА АРМИЯ
(1877—1878)
ЗИМНИЦА И СИСТОВ
Сегашният характер на Зимница. Систовският продоволствен склад. Град Систов и неговият външен вид [...] Румънската „Европа” и българската „Азия”. Облеклото на българските граждани. Местната българска интелигенция. „Учителките”. Обществената и семейната нравственост на българите [...] Как и какво ядат българите [...] Житейският такт на българските жени. Характерът на женската красота [...]
Бивакът при с. Царевица (Текир), 26 юни
[...] Град Систово или Систов — по български Свиштов, а по руски би следвало да е Свищов [*] — се счита за един от най-големите търговски градове в България и за едно от най-хубавите пристанища на Дунава. Разположен е на издигнат бряг, чиято най-висока точка в тази местност се равнява едва на 900 фута.
Това неголямо градче, красиво скупчено във вид на амфитеатър по склоновете на брега и част от самия бряг около пристанището, е заселено половината с турци, а другата половина с българи, като числеността на населението не превишава осем или десет хиляди души [**]. Къщите на богатите хора, и предимно на българите, са оградени с високи каменни дувари без отвори, така че всеки двор представлява своеобразно затворено укрепление. Във вътрешността му трудно би могло да се проникне, ако стопанинът не благоволи да разтвори доброволно пред влизащия гост своите здрави, обковани е желязо дъбови порти, чието устройство много напомня нашите руски порти с напречни греди, увенчани
*. У нас неизвестно защо са усвоили румънското и австрийското произношение на името на този град. — Бел. В. Крестовски.
**. В Систов има 2000 български къщи, до 100 влашки, 1530 турски и 160 цигански. — Бел. В. Крестовски.
361
с неголям навес във вид на гребен. Ако се наложи да бъде взет с щурм Систов, всяка от тези къщи би могла да послужи на отбраняващия се за чудесно укрепление. Улиците са тесни, криви и с изключение на главната, която сега е наречена „Александровска”, са много еднообразни, тъй като в повечето случаи от двете им страни се нижат само слепите високи каменни дувари.
Рядко някъде ще се подаде чардаче, построено по източен образец с еркер с широки прозорчета, закрити до половината с дървена решетка. Това е навярно изоставен мюсюлмански дом и неговото чардаче е принадлежало на помещенията, където е бил харемът, за което свидетелствува задължителният атрибут, т. е. решетката. Впрочем много български къщи се строят по този начин, при това горните етажи се издават един след друг над долните чрез чардаци и еркери, всеки на разстояние с около аршин от другия. Този вид постройки, покрити с керемиди или дъски, са много красиви и своеобразни. В долната, търговска част на града, наречена „Агенция”, къщите и магазините имат почти напълно европейски, но много нескопосан и скучен вид, нещо подобно на нашите обикновени складове за зърнени храни. Всичките те са построени наново след пожара през 1870 година.
В горния град, който се нарича „Чука”, почти всяка къща е оградена с цветна и овощна градинка, с навес от лозница и задължително с водохранилище, кладенец или чешма, което придава на вътрешността на тези оградени с каменни стени дворове много мил, уютен и дори поетичен вид. Градски площади няма, а има само неголеми площадки с неправилна форма, обградени с бяла акация или кестени. В един от ъглите на всяка от тях има задължително обществен водоем във вид на чешма, облицована с камък или мрамор, в горната част на която със старинни букви, често позлатени, са изписани някакви благочестиви турски или български надписи и изречения. Тук обикновено се събират групички жени, девойки и деца със стомни и менци. Това е своего рода техен клуб или място, където една на друга си съобщават всичките градски и други новини и слухове и се водят приятелски, оживени разговори. Местността, върху която е разположен градът, е изровена
362
откъм Дунава от пороите, големи ями и свлачища я разсичат на няколко места и в различни направления. На най-високата крайбрежна скала се извисяват развалините от древно укрепление. Сега някакъв българин е забил там висок прът с руския национален флаг.
Кога точно е основан Систов, не е известно, но навярно е станало по времето на Римската империя, за което и досега свидетелствува самият градеж на древните укрепления в западния край на града, разрушени от турците по време на тяхното нашествие в тези земи. От 1790 г. Систов получава европейска известност като място, в което е подписан австрийско-турският мирен договор [1], определящ сегашните граници между тези две държави. Оттогава започва епохата на раздори и сблъскване на интересите между Австрия и Русия в източната им политика. В нашата война с Турция през 1809 г. турците очаквали, че тук руската армия ще премине Дунава, и затова укрепили града, но следващата 1810 г. генерал-майор Сен При (Saint Priest) изгорил града и разрушил укрепленията му, а през 1820 г. Систов вече отново е застроен и укрепен. По време на войната от 1828—1829 г. жителите на Систов, тормозени от турците, избягали в Зимница [2] и на север от нея, като основали град Александрия — мястото, където доскоро пребиваваха двете наши главни квартири. Руските батареи, построени на левия бряг на Дунава от генерал Хрулев, заставили през февруари 1854 г. турските канонерки да се оттеглят от Систов нагоре по Дунава и да се укрият в река Осъм зад Никопол. В сегашната война, предполагайки, че местността около Систов е твърде непристъпна, турците го оставиха почти без защита: целият гарнизон в града се състоеше само от два табора, а тези три-четири табора, с които си имахме работа при източните възвишения на Текирдере, не бяха в състава на местната брегова защита. Те били изпратени от Русщук в Никопол, за да подсилят тамошния гарнизон, тъй като се очаквало преминаването на реката да стане при Фламунда и Турно [3]. Както казват в крайна сметка някои турски пленници и местни жители, ако бяхме решили да преминем тук с денонощие по-рано или по-късно, нямало да срещнем изобщо никаква съпротива.
363
В Систов има четири православни църкви [4]: „Св. Димитър”, „Св. Петър”, „Преображение” и „Покров”. Двете от тях имат куполи и камбанарии, чиито камбани междувпрочем бяха окачени едва в деня, когато пристигнахме в града, а дотогава дълго време се пазели в църковните гробници, тъй като турците не позволявали на православните християни да ги бият. Тази привилегия била дадена само на преминалите след агитацията на известния Цанков [5], в лоното на римското католичество. Местните жители свято почитат храмовете си като заветен символ на своята народност и единство с православна Русия и затова отделят значителна част от доходите си за поддържане на тяхната красота и за развитие на народното образование. В Систов има обществена библиотека („читалище”), шест начални училища, три от които са за момичета, едно средно учебно заведение до четвърти клас и висше [6] българско училище, което наброява до 150 ученици и ученички. Учителският персонал на низшите учебни заведения се състои от 13 учители и 7 „учителки” (наставнички). Всред местните българи благодарение на непрекъснатите международни връзки има много хора, които прекрасно владеят руски, френски, немски, турски, сръбски и румънски език. Освен това българският език е толкова близък до нашия, че не срещаме никакви затруднения при общуване с жителите. Тъй като Систов е търговски град, в него живеят много богати търговци и занаятчии; последните се занимават главио с риболов в Дунава и в обширното Систовско езеро, което се разстила в низината, западно от града, и при всеки разлив се слива с водите на Дунава. Вносните стоки на местния пазар сега са предимно австрийски. Преди източната война от 1853—1856 г., когато Русия притежаваше устието на Дунава, тук руските стоки доста много и не без изгода съперничаха на австрийските и би следвало да се предположи, че след като си възвърнем румънска Бесарабия, руското търговско влияние ще се възстанови в крайдунавските български пазари.
Турското население на Систов не е очаквало русите да навлязат толкова бързо в България и още по-малко е мислело, че преминаването на реката ще стане именно при техния град. Турците изобщо малко вярвали
364
във възможността за бързо преминаване в който и да е пункт и били убедени, че работата ще се проточи още дълго в артилерийски престрелки между двата бряга, а пък аллах ще помогне да се намеси и „ингнлизът” и всичко ще мине благополучно. Тази своя увереност те изразявали навсякъде, а най-вече в бръснарниците (които са и кафенета) по време на сладкия кеф и приятелския разговор около бълбукащото „наргиле”. В същото време из Систов бродели и мрачни за българите слухове, пръскани от турските чиновници. Верни или не, но тук се твърдяло, че турските аскери и черкези от няколко съседни села се готвят за поголовно изтребване на систовските християни — изменници на „падишаха”, които са се осмелили да съчувствуват на замислите на „московеца”. Твърдят, че вече били съставени два списъка: в единия се намирали имената на лицата, които трябвало да бъдат убити, а в другия — имената на жените и девойките, които турците смятали да продадат в Мала Азия. Забележително е обаче ето какво: турското население започнало почти поголовно да напуска Систов и да се движи към вътрешността на страната още от 13 и 14 юни, повече от денонощие по-рано от нашето преминаване. Това неволно буди подозрение, че денят и мястото му едва ли са били непроницаема тайна за турците, освен ако притежават инстинкта на мишките и черните хлебарки, които според твърденията напускат предварително жилището, предчувствувайки скорошен пожар или наводнение. Всичко ценно бегълците са отнесли със себе си. Останали са само дюшеци, излишни домакински съдове и разни книги (предимно в джамиите), които за съжаление били разпокъсани и унищожени от българите, преди руските власти да решат да наложат възбрана върху имуществото на джамиите. След напускането на града от турските власти и жители тук за известно време се възцарила пълна анархия. Всред отрудената и бедна класа на християнското население се развихрили лоши инстинкти, които тласнали тези хора към грабеж на оставеното имущество и разоряване на турските жилища. Когато влязохме в града, по-голямата част от турските квартали бяха почти напълно разрушени. Вратите, рамките и стъклата на прозорците бяха или избити и изкривени, или отнесени
365
от някого за собствените му нужди, съдовете — канарчета, килерите — както се казва — с главата надолу. Възглавници, дюшеци, матраци, обикновено пълнени тук с памук, овча вълна и дреп, бяха разпокъсани, при това цялото им съдържание заедно с разни вехтории, изподрани книжки и ръкописи се стелеха из повечето дворове и по подовете на стаите. Българите все търсели в дюшеците пари, забравени или оставени в бързината от турците, но повечето се отдавали на безчинства единствено за самото разорение, от чувството за мъст и желание да не остане тук от турците и помен. Такова въмездие от общохуманна гледна точка, разбира се, е много лошо, но то е понятно: твърде много е накипяло в душите на тези хора заради вековните насилия над тях и безправието. Впрочем с влизането на нашите войски в града тези безобразия веднага бяха прекратени. При оцелелите по някаква случайност джамии бяха поставени караули, разрушените бяха почистени и поправени, доколкото беше възможно, и временно бяха превърнати в складове и болници, така че вече на 17-то число над няколко минарета се развяваха флаговете на „Червен кръст”. Редица къщи от турския квартал също бяха приведени горе-долу в ред и в тях беше настанена една от военновременните болници. Нашите власти веднага учредиха временен градски съвет от местния главен протойерей и няколко избрани граждани, които от своя страна организираха гражданска полиция в помощ на нашата военна полиция — и още на следващата сутрин в града се възцари пълен ред. Улиците междувпрочем непрекъснато бяха препълнени с преминаващи войници, а от 20-ти юни те бяха задръстени е интендантските части и войсковите обози, така че движението с всеки час ставаше все по-затруднено. От ранна сутрин до късна нощ в града кипеше най-оживена търговия, предимно с местни продукти: вино, тютюн и хляб, който българите веднага почнаха да пекат и продават. Навсякъде се откриваха множество малки сергии, които се гушеха пред всяка порта, във всеки вход, едва ли не пред всеки прозорец и под навеси на уличните площадки. В българските „готвачници” направо пред широко отворените прозорци, в медни калайдисани котли се вареше „чорба” с лют пипер, без който
366
тук не се готви почти нито едно ядене, къкреше мазен пилаф с овнешко, печаха се върху жарта овнешки суджуци и риба, разнасяйки във въздуха непоносим, смрадлив пушек от лой и олио. Пак тук, в съседство, се продаваха разни рахатлокуми, халви и други източни сладкиши, вино и ракия, катран, обуща и галантерия — и за всичко това се тълпяха много купувачи измежду войниците. Някакви предприемчиви немци и французи веднага откриха „ресторанти” за офицерите, където, разбира се, скубеха както си поискат. Цигулките и „нуи” на румънско-циганските оркестърчета виеха неизменния „Постильон” [...]
Стъпиш ли в Систов, веднага чувствуваш, че „цивилизована” Европа е останала назад, отвъд Дунава, и че си попаднал изведнъж във водовъртежа на нещо извънредно своеобразно, невиждано, че тук вече започва Азия или „Турско”, както кават войниците. Това се усеща навсякъде — в пъстротата на живота, кипящ направо на главната улица, във вида на облеклата, на сградите, на жилищата, в тези стройни бели минарета [...] Колкото и да е непривлекателна сама по себе си, Зимница е все още „Европа”. По нейните улици се задушаваш от прах, но тези улици са достатъчно широки и правилно планирани на квартала. Тук няма прах, има много вода във водоемите, но тези стени на каменните огради и тези до невъзможност тесни улици, преки и сокаци представляват такъв лабиринт, че непривикнал с него, както се казва, и дяволът ще си счупи крака. Човек може още по-лесно да си го счупи, защото с изключение пак на главната улица уличната настилка представлява често купчина от плочи и чакъл и като вървиш, трябва да си отваряш очите на четири. С една дума, там е Европа, а тук — Азия, но нейната външност и целият този, така да се каже, първобитен и наивно откровен житейски уличен ред са до такава степен нови и своеобразни за нас, че неволно будят любопитство и симпатия именно със своята новост и оригиналност.
Малко по-заможните българки носят през тези дни своите най-хубави премени като на голям празник, косите им са сплетени на две плитки, спуснати на гърба и съединени в краищата си с някаква лента, главата си покриват с лека кърпа, еднаква за момичетата
367
и жените, само с тази разлика, че у жените тя е предимно черна. Момичетата пък освен това понякога украсяват косите си със свежи цветя. Талиите им са стегнати с широки, украсени с везба колани, които се закопчават отпред с две големи, релефно орнаментирани изпъкнали плочки от ковано сребро, раменете им са покрити с кокетно ушити „душегрейки”, обточени с пух от птица или някаква ценна кожа от рода на самур, червена лисица или други. Тези елечета се шият най-вече от копринени материи с ярки цветове: жълт, син, зелен и лилав. Белите им тънки ризи са украсени на врата и ръкавите с цветна бродерия и много напомнят нашите руски и малоруски бродерии върху подобни ризи. На шиите си момичетата носят гердаии от мъниста и корали или огърлици от сребърни и златни стари монети, вълнените им поли са до глезените, кракът е обут в бродиран чорап и тясна пантофка. Но колкото миловидна е българката в своята народна носия, толкова тя губи, веднага щом реши да се наконти в европейско модно облекло. Всичко това изглежда на нея грубовато, недодялано, неграциозно — просто една слугиня в чиновническо семейство от средна ръка. Мъжката национална носия се състои от невисок овчи калпак, сукнена, тъмнокафява или тъмнолилава аба, широко отворена отпред и украсена по шевовете, на гърба и на ръкавите с черни шнурове и гайтани, много широки при чатала и тесни под коленете сукнени шалвари с цвета на сетрето, също украсени отпред по хусарски с черни гайтани. Тези шалвари се разширяват леко над ходилото, обуто в обувка, а гърдите и коремът са стегнати с широк червен или зелен вълнен пояс, изпод който сега често се подава крив ятаган или два кремъклии пищова.
Възрастните по-заможни хора прибавят към този костюм сукнен широк или обточен с лисичи кожи кафтан — „джубе” или „шамолажи” [7], — който стига до под коляното и с кройката си отчасти напомня расо. Най-богатите търговци и така наречената „интелигенция” носят европейски костюм, но той им приляга точно така, както парижките моди на жените им, и ако жените приличат на слугини, мъжете много приличат на недодялани лакеи. Въобще този народ ни се струва толкова завършен и своеобразен, че всяко негово домогване
368
до общоевропейския банален стил звучи с някакъв рязък, фалшив дисонанс.
Тукашните учителки в това отношение са много почувствителни от „интелигентните” мъже: те носят много скромна народна носия и по всякакъв начин се стараят да поддържат и развиват в своите малки училища духа на православието и народността. Българските учителки са много особени. Те са почти изключително девойки, сирачета, посветили се на учителската работа като че ли на някакъв свещен обет — за тях учителствуването е богоугодно дело. Своето възпитание и някои наченки на обща образованост те са получили или в градските училища, или в женските манастири (дори предимно в тях). Всички те са пламенни патриотки, живи пазителки на народната поезия, песни, приказки, исторически български легенди и дори нерядко сами пишат стихове и песни, които после от уста на уста се разнасят из цяла България. Те са много религиозни и за тях православието е не само вяра, но и свято народно знаме. За безупречната чистота на живота им няма какво да се говори, още повече че тук [*] обществената и семейната нравственост е на такава висота, че поразително контрастира на нравствеността от левия бряг на Дунава [**]. Затова учителките навсякъде се ползуват с голямо и напълно заслужено уважение. Дай боже това да се запази и в бъдеще в живота на българския народ.
*. Както въобще в цяла България. — Бел. Вс. Крестовски.
**. В Систов, междувпрочем, в първите дни от преминаването на войските ни отвъд Дунава се появиха няколко румънски жени от по-особен вид. Градският съвет веднага ги изпрати обратно в Зимница, мотивирайки решението си с това, че в техния град от веки веков такава дързост не е имало. Това е даже, ако искате да знаете, извънредно пуританско. Съпружеската изневяра тук е просто нечувано дело и който наруши закона, не би си намерил място в обществото. Всички биха гледали на него като на загубил честта и достойнството си, опозорен човек, а сред простолюдието непоклатимата вяра в девическата нравственост достига дотам, че в много места не е прието момичетата да се изповядват и да приемат причастие преди женитбата си. Веднъж когато, удивен от този факт, попитах една почтена майка на семейство защо това е така — тя ми отговори за 16-годишната си дъщеря: „Защото тя още няма за какво да се кае, тя е чиста, тя е ангел.” Можете да си представите тогава какво ужасно, непоносимо оскърбление са били за българите тези вечни изнасилвания от турците на техните жени. — Бел. Вс. Крестовски.
369
През няколкото дни, които прекарах в Систов, ми се падна да живея в къщата на богатия търговец Вълко Павурджиев, търгуващ в долния град с желязо. Но там се намира само магазинчето му, а той със семейството си живее в собствена къща на главната, сега „Александровска” улица, недалеч от градската съборна църква. По това време ми се случи да гостувам и у други българи — в една къща на имен ден, в друга — на сватба, и ако опиша обстановката и бита на моя хазаин, това ще бъдат описания, повече или по-малко общи за всички местни жители от тази категория.
Домът на Вълко Павурджиев се намира сред двор, ограден с висока каменна стена, както и по-голяма част от българските къщи в Систов. Каменен висок фундамент представлява първият етаж, малко вкопан в земята. Към това помещение води само една врата със стъпала надолу. Прозорци няма, за да се поддържа в долния етаж постоянна прохлада през летните горещини. Тук светлината прониква само през отворената масивна дъбова врата. Това сутеренно помещение служи за склад и един специален отвор води от него в подземното мазе, където се държат виното, месните и други запаси. В сутерена, както и в цялата останала къща се поддържа забележителна чистота и ред. Същото е и на двора с изящната градинка, където обикновено семейството прекарва времето си през знойните дни, като я напуска само когато слънцето започне да препича дори през дебелата сянка на асмата. Тук жените се занимават с всякаква къщна работа и с ръкоделие: плетат шарени чорапи, бродират с копринени и златна нишка кърпички, пешкири, кадифени и копринени женски къси връхни дрехи — арнаутки.
По пладне стопанинът се връща от магазина и тогава цялото семейство започва с молитва обяда, който се поднася в сутерена. За обяда всички се събират в тесен кръг, приклекнали или седнали със скръстени нозе на застлана върху пръстения под широка рогозка. По този начин те се разполагат около ниска кръгла „маса” или „ниска софра” [*], на която се нареждат
*. Първото название е от румънски, а второто от турски произход. Румънците (освен висшето съсловие) и турците ядат точно на такива масички — очевидно обичай, заимствуван от Изток. — Бел. Вс. Крестовски.
370
различни ястия. Между тях българският борш — „чорба” или подкиселена кокоша супа с ориз, пилафът, печеното овнешко, или „паприцярж”, т. е. овнешко рагу с лук и червени чушки, почти неизменно присъствуват на трапезата. В повечето случаи всички ядат от обща паница или си сипват ядене в особени чинии, които по време на храненето държат в лявата си ръка или на коленете. Прислужниците — готвачката и момчето, — след като донесат яденето, сядат на масата със стопаните и се хранят заедно. Всичко това е доста патриархално, но иначе не може и да бъде, защото при отсъствието на касти и съсловия тук всички са равни помежду си, всички са българи, „божи чада” и всички са турска рая. Освен това, в обществения бит кротки и почтителни към по-възрастните от своя род, българите са горди и самолюбиви, затова те дори считат за унизително да слугуват на другите — само крайната нужда може да застави българина да слугува на чужди хора. Стопаните, разбирайки и щадейки самолюбието на прислугата, се стараят да облекчат нейното зависимо положение, като приемат слугите едва ли не за членове на своето семейство. По тази причина и бедни сред тях в обикновено мирно време има много малко [*]. Ако българско дете осиротее и остане без майка и баща, някой богат българин го взема в своето семейство, за да го възпита, и то дори само за да запази племето си от позора на нищетата. И така, тези сираци в повечето случаи стават домашни прислужници, те са, така да се каже, по-младите или добавъчни членове на семейството, на които се възлага определен вид домашна работа [**]. Обядът завършва пак с молитва и следва кратка почивка, след която стопанинът отново отива в магазина си, а жените се залавят или за ръкоделието, или се грижат в градината за цветята, гроздето и овощните дръвчета, или сядат с ръчната
*. Сега, разбира се, е друго, защото турските кланета и погроми са превърнали маса българи в бедняци, лишени от последното парче хляб, но въпреки това рядко българинът ще се реши да протегне на улицата ръка за милостиня. Ако някои просят, то са повече нещастни жени, вдовици на заклани мъже, избягали тук откъм Балкана с дребните си дечица. — Бел. В. Крестовски.
**. В домовете, където няма прислуга, нейните задължения изпълняват членовете на семейството, и то предимно младите. — Бел. В. Крестовски.
371
си работа на сянка върху килимче и някой член от семейството им чете книга или вестник, а те работят и слушат. Надвечер, т. е. в четири или пет часа, им идват гости — повечето жени, понякога с децата си, и тогава цялото семейство преминава в горния етаж на къщата, а там където такъв етаж липсва, приемането на гостите става в специална представителна стая. Във всички български къщи, на един или няколко етажа, по външна стълба се изкачвате в просторно, светло антре, където стопаните и гостите си събуват обувките и пантофите. Това не се отнася до мъжете, които носят ботуши, но преди да се влезе, трябва добре да се изтрият подметките в специална изтривалка, поставена пред входната врата, иначе рискувате да се покажете невежливи и невежи по отношение на правилата на приличие и общуване. От антрето няколко врати водят в отделни стаи, които не винаги са свързани помежду си, така че за да се влезе от една в друга, трябва да се мине през него. В страничните стаи живеят отделните членове на семейството, но спалнята на мъжа и жената е винаги обща, за двамата, и това е, така да се каже, светая светих, където входът за чужди е забранен, а членовете на семейството могат да влязат само ако предупредят гласно или като почукат на вратата. Една или две свързани помежду си стаи служат за приемна на гостите. Те са винаги доста светли и се поддържат в забележителна, бих казал, по холандски педантична чистота, така че хората, които носят пантофи или обувки, влизат тук само по чорапи и остават така през цялото си гостуване. В едната от тези стаи често външната стена представлява непрекъснат ред от остъклени рамки като един голям широк прозорец, а понякога вместо него в тези стаи има или четириъгълен, или полукръгъл светъл чардак — еркер, обграден около стената с широки миндери с възглавници. Изобщо в гостните една или две стени са заети открай докрай с голям широк и нисък източен миндер с възглавници вместо гръбче. За покриване на тази мебел се използуват килими или много красиви източни тъкани, често съшити от великолепно съчетани разноцветни сукнени парчета с избродирани по тях фантастични цветя и орнаменти от коприна [*]. Пред миндерите
*. У бедняците и селяните в кирпичните къщички в стаите, а и на стената, която граничи с външен, покрит с пръти вход, тези дивани се правят от пръст, а отгоре се натъпкват с дебел слой глина и се покриват с рогозки, халища или домашно тъкани черги. — Бел. Вс. Крестовски.
372
в някои къщи са поставени ниски източни масички ог рода на кръглите или многостенни табуретки, целите инкрустирани със седеф, черупка от костенурка, слонова кост, черно орехово или палисандрово дърво, извънредно красиви и изящни. Бродираните покривки на масите, постелките на диваните и масичките са част от изяществото и разкоша на източната мебилнровка на стаите. И колко неприятно бие на очи, когато наред с подобни предмети срещнеш понякога в същата гостна вити виенски столове, маси за игра на карти и тям подобни предмети от общоевропейски, така да се каже, цивилизовано пошъл вид. Те се връзват е оригиналността на тази обстановка точно толкова, колкото и европейското облекло с българина и българката. Нерядко се случва в една от гостните стаи да се намира двоен креват, подреден пищно, с копринен юрган и възглавници с тюлени или батистени бродирани калъфи. На този креват обаче никой никога не спи и дори стопаните не сядат върху него, а той стои тук само за показ, като символ на семейното начало в къщата. Добре рендосаният и небоядисан под е покрит изцяло с големи, изящно изработени тръстикови рогозки, а пред миндерите са постлани пъстроцветни килими, каквито някога окачват и на стените над креватите и отоманките. Стените винаги са прясно варосани и понякога са нашарени като тапети по шаблон със синя, розова нли зелена боя. Таваните са дървени — от дъб, бор или орех, и често са украсени с великолепна, изящна резба. В средата на тавана има резбована дървена розетка, от която се спуска източно разноцветно фенерче, украсено с копринени ресни, или пък огледално стъклено кълбо. На масите има букети рози и други живи цветя, поставени в порцеланови вазички, изработени във Виена, а на стената — огледало. Вдясно от входа или в челната стена има голяма ниша, която се затваря с врата като шкаф. Това е киотът [8], в който се пазят фамилните, наследствените портрети и непременно образът на светеца, който стопанинът е избрал за покровител на семейния си живот при встъпване
373
в брак. Всеки българин задължително празнуза деня на своя светия, отслужва му молебен в къщата си и поднася дарове на църквата и на училището и средства за народното дело, за бедните и сакатите, които се издържат от тези приходи. В тези киоти у повечето българи са скрити портрети на господаря император или покойния господар Николай Павлович — „нашия истински цар, когото чакаме и на когото служим” — както обясняват българите.
„Нима е така?” — попитах веднъж по този повод хазаина ми, който доста добре се изразява на руски и въобще съвсем не е глупав човек.
„Не се съмнявайте: така е! — потвърди той — и знаете ли защо? Защото ако не можем да бъдем самостоятелно и силно българско царство, каквото е било при цар Симеон, по-добре е да сме под властта на православния руски цар, отколкото под властта на султана, или, не дай боже, — на швабо—магяра.”
„А защо тогава — попитах аз — в много къщи ми се случваше да видя портрета на Франц Йосиф? Изглежда не всички се страхуват от швабско господство.”
Хазаинът ми само се усмихна на това.
„Портрети има, истина е — каза той, — но не сте ли забелязали, че там, където е окачен портретът на австрийския император, непременно открито, редом с него е окачен и портрет на всерусийския император, пак там често ще видите и Вилхелм, и Виктория, и Георги гръцки, и Наполеон и още кого ли не! Защо е така? Там е работата! Не случайно нас, българите, ни наричат хитреци! Всичко това се прави единствено, за да имаме законен предлог да поставяме наяве изображението на вашия и нашия цар, защото, пак ви повтарям, ние тайно сме свикнали да го считаме за наш. Ще нахълтат изведнъж заптиетата, а дори и самият каймакамин по някаква работа, ще видят у мен портрета на руския император — и аз съм пропаднал! Веднага обвинение в политическа неблагонадеждност, арест, изнудвания, бакшиши — и не дай боже още какво! А ако го видят у нас редом с Франц Йосиф — нищо не могат да ми кажат: значи всичките еднакво почитам! И обърнете внимание, където няма изображение на цар Александър, там навярно не ще намерите нито на Франц Йосиф, нито на султана, нито на някой друг.
374
Значи в тези семейства портретът на цар Николай или цар Александър е скрит в киота и само рядко майката го показва на децата: „Вижте, това е нашият истински, законен, православен български цар, ето какъв е той!. . . Гледайте го, запомнете го и внимавайте да не се раздрънкате пред малките турчета и никому — ни дума!”. . . Да, господине, така и на мене някога ми говореше моята майка така и аз досега говорех на своя син. Царят — това е знаме, символ, вековно ясно понятие. Моето момче знае от житейски опит, от самия живот, че цар има, съществува, че без цар не може, само че ни е мъчно, че сега над българите господствува лош чуждоверец — наричан султан. А там някъде на север има друг цар — православен, истински законен владетел, който ще дойде и ще освободи българския народ от игото. И в това е длъжен да вярва всеки българин, и затова да се моли, учи и работи, докато неговата родина не се освободи. Това е също символ на вярата. Така, господине!”
Същата идея за предишното величие на родината, за поробването ѝ, за вярата в нейната свобода е прокарана в много картини, които украсяват стените на българските домове. Това са почти изключително доста лоши литографии с надписи от рода на следния: „Цар Симеон влазя в Цариград” или „Цар Симеон излазя от Цариград”, но една такава картина, най-много разпространена, заслужава подробно описание едва ли като най-характерна. Тя се нарича, както гласи надписът: „БЪЛГАРИЯ” и е разделена на четири карета. В първото каре е изобразена царица с корона и порфира [9], в дясната си ръка държи кръст и палмово клонче, а в лявата — щит. Върху щита е изобразен лъв, изправен на задните си крака, върху който има надпис: „Пазител на България”. Под надписа на цялата картина „БЪЛГАРИЯ” има и друг текст: „Виждь исторію Раичъ, ч. I, стр. 97 и т. н. и исторію г. Раковскаго и Зонаръ, т. 2, стр. 78.” Над първото каре има следния надпис: „Светь тъма отлагаетъ”, а под карето: „България от 5 до 14 1/2 векъ — превъзходна же отъ 8 до 13 — всѣмъ българомъ и гръкомъ державна.” Във второто каре са представени двама полуголи турци над повалена върху собствения си щит жена — България. Мечът и копието ѝ са стъпкани
375
от турците, короната ѝ е в прахта”, единият турчин е замахнал към нея с боздуган и иска да смаже главата ѝ, а другият дърпа веригата, която стяга гърлото на България. Зад този турчин се виждат две фигури: свещеник, върху който е написано „духовна властъ”, и гражданин, върху който пише: „цивилна властъ”. Под карето има общ текст: „Ах! храбри славянски синове! Где сте? да видите бѣдна мати коль угнетенна, немилостивно побіенна, побіенна от народъ, от народъ съ нравіе зверско (Гласъ 14 1/2).” В третото каре има жена с надиплена около кръста порфира, с верига, обвиваща се около шията, гърдите и краката, прикована към изсъхнало дърво. До нея на земята са българският щит и корона, над която пише: „кроня дололежащая”. Под карето има надпис: „Ах жалостна мати! тежко мне вързана, слези проливающе, от две очи сущи двѣ бистри рѣки, а претежко синовіемъ безъ мати! (16, 17, 18, 19 в къ.)” В четвъртото каре е изобразена жена, също с надиплена порфира, окована във вериги, обърнала лицето си към няколко мъже, облечени в европейски костюми, с гърбави носове и им показва с ръка замък с висока кула горе на скалата. Надписът над карето гласи: „Виждъ гюлхаискійтъ хатихума — юнъ 1856, 6/18 февр.”, а под карето има текст: „О, ты народе! погледай тамо на оны стари дворови; тамо ся прадѣди обитавали, старообракована мати свидючи, свидючи под все солнце; чи ви есте потомци тѣхъ дворов? Ищите си наследство! (Гласъ 19 вѣкъ.)”
Тази картина с четири сюжета се отличава с известно наивно простодушие, но именно затова тя би могла със своите „прежалостиви” надписи да затрогне сърцето и да изпълни душата на обикновения непосредствен българин, напомняйки му нагледно за славното минало и за тежкото настояще, зовейки не без укор към светлото бъдеще [...]
Във всяка къща тук непременно ще се намерят няколко български брошурки и книги с учебно или политическо съдържание, издадени в Одеса или Букурещ. Тук може да се срещнат и сборник с българска народна поезия, и историческите съчинения на Раич, и съчиненията на Раковски и Славейков. Нерядко се срещат и руски книги, чийто подбор се ръководи от
376
чистата случайност — така наред с някакво случайно книжле изведнъж ще се окаже един отделен том на Пушкин или Лермонтов, но въпреки всичко това говори за стремежа към опознаване на нашата литература. Изящните изкуства тук не процъфтяват, в града няма зшто артисти, нито художници и в целия Систов има само едно пиано, донесено от Румъния за дъщерята на един богат търговец, която се учила в някакъв букурещки пансион. Българките са добри майсторки в ръкоделието и този вид техни произведения често се отличават с много изящен и своеобразен вкус, но те не се занимават като господарките от общоцивилизования тип нито с рисуване, нито с музика, въпреки че много обичат пеенето и пеят изключително своите народни песни. В сегашния момент не само тук, но, както казват, по цяла България се пее от млади и стари следната песен:
Шуми Марица окървавена,
Плачи вдовица, люто ранена.
Напред да ходим, войници мили,
Дунав да бродим с сички сили!
Марш, марш с генерала наш!
Раз, два, три! Марш, войници!
Юнака донски нам е водител,
С пряпорец лъвски, вожд победител.
Вижте, деспоти, генерала наш!
Чуйте — да запеем Николаев марш!
Марш, марш! С генерала наш!
Раз, два, три! Марш войници! и. т н.
Тази песен по своето съвременно значение е нещо като българска „Марсилеза” и нашият лейбказашки оркестър вече направи от нея марш, чийто звуци се разнасят над Царевицкия бивак за особено удоволствие на тълпата български слушатели.
Поради държавните ограничения общественият живот и обществената дейност на българите не са получили широко развитие, затова българинът по неволя се насочва или към търговията (предимно натам, където съществува консулски надзор, с който турците са длъжни да се съобразяват и да го зачитат), като се старае по всевъзможен начин да стане поданик на
377
някоя държава, или се затваря в кръга на своето семейство, посвещавайки му изцяло своите непрестанни, скромни усилия. Може бн затова семейният бит на българите е извънредно строг и патриархален: задълженията и отношенията между членовете на семейството у тях се спазват според степените на почитание с неизменна точност. Бащата е безусловен господар и глава на семейството, мъжът — господар на своята жена, която е нравствено задължена да изпълнява неговата воля, да съгласува своите желания и вкусове с желанията и вкусовете на мъжа и във всичко да бъде негов пръв, най-близък помощник. В същото време към жената никога не посяга ръката на суровия мъж. Тук даже нямат и понятие за това, което у нас се подразбира под характерните думи: „самодур” [10], „самодурство”. Напротив, отношението на мъжа към жената е изпълнено с нежна мекота и деликатност, така че тя му се подчинява не от страх, не от боязън да не опита юмрука му, а на основание на общия пример и дълбоко вкоренения древен обичай, пък и самата същност и натура на българката е такава и затова българските жени се отличават със своето целомъдрие и съпружеска вярност. Тук по-скоро може да се чуе за падението на момиче, увлечено от романтична любов (въпреки че това е голяма рядкост), но за падението на омъжена жена — никога. Балканската и предимно българската славянщина едва ли не е единственото ъгълче в Европа, където семейната нравственост се е запазила с такава неприкосновена чистота. И това е така, защото общоевропейската цивилизация още не е успяла да внесе тук своите блага и своя разврат.
Забележително е също умението на българските момичета и млади жени да общуват с чуждите мъже. Срещайки се с чужди човек независимо къде — в обществото или насаме, българката се държи напълно еднакво, простодушно и доверчиво. Тя на драго сърце ще си протегне ръката, ще разговаря без всякакво смущение и срамежливост като с добър приятел, с добър познат, но ще го направи така, че никому няма да дойде на ум да ѝ подхвърли нескромна дума, да ѝ направи двусмислен намек, а още по-малко, както се казва, да я поухажва. Тук между двата пола съществува това, което най-точно може да се нарече човешки отношения,
378
в добрия, сериозния смисъл на това понятие. И все пак каква поразителна противоположност с левия, румънски бряг на Дунав! Аз вече писах, че красотата на румънските жени с редки изключения съдържа нещо първично, без одухотворение и без интелигентност в израза на очите. Тук съвсем не е така. Българките са стройни, дори малко възслаби, но лицата им излъчват мисъл и чувство. Нерядко в гънката на тяхната приветлива усмивка и в израза на прекрасните им очи проблясва нещо болезнено, тъжно, като че ли дълбоко скрита и стаена в душата мъка. Тя говори с вас привидно весело, мило, непринудено, но от време на време изведнъж, за миг, в очите ѝ проблесне това болезнено страдание, като че ли мимолетен спомен за нещо съдбоносно, ужасно. Уверен съм, че този, който понякога сериозно се е вглеждал и наблюдавал тези лица, напълно ще се съгласи с мен.
Независимо от многовековния гнет на мохамеданството, а може би именно вследствие на него българите в градовете и селата са запазили чиста не само православната вяра, но и религиозните обичаи на прадедите си. Те като че ли инстинктивно усещат, че православието е тяхното знаме, бряг на спасението, ракла, в която до деня на възкръсването от робството трябва да се запази тяхната народност, за да не бъде смесена или погълната от мюсюлманството. Колкото румънското „общество” на левия бряг е просмукано от индиферентност към своята православна вяра, толкова тук това, което съставлява „обществото”, държи за тази вяра като за най-здравата си опора.
Старанията на г-н Цанков, който от патриотични чувства, за да бъде по-лесно на българите да живеят под турско робство, замислял да ги превърне в католици, имали незначителен успех: няколко „цивилизовани” граждани, възпитавани в Париж и Виена, и няколко селски общини, на които турците поради измяната им на бащината вяра позволили да си построят католически църкви с високи камбанарии и да окачат камбани — това е целият резултат от усилията на г-н Цанков. Основната част от народа останала напълно чужда на това начинание и предпочела да живее подобре под непоносим гнет, отколкото да се сдобие с изгоди на подобна цена. Между религиозните обичаи
379
на българите най-важният е посещението на светите места в Ерусалим и на Атон. Пътешественик, посетил първото от тези места и донесъл за това свидетелство от ерусалимския патриарх, получава в обществото почетното име „хаджи”, на което българинът държи едва ли не повече, отколкото на всяка друга титла. Званието хаджи понякога преминава и у потомството, като се превръща във фамилно име. Българите особено тачат празниците Възнесение господне, Успение н Рождество на пресветата Богородица и дните на светците: Архангел Михаил, Николай Чудотворец, Кирил и Методий — славянски първоучители, Атанас (18 март), Иван Кръстител, Иван Рилски, св. Димитър (26-ти октомври) и особено почитания св. Георги Победоносец. През тези дни по домовете на българите се извършва молебен, устройват се гощавки, правят се пожертвувания за бедните и църквата, българките посещават познати и съседки, за да ги поздравят с празника, и си носят една на друга пшеничени краваи, мед, варен боб и други лакомства, украсени според сезона или със живи цветя, или с букетчета от сушени, ароматни треви. Освен това всеки занаятчийски еснаф си има свой, особен покровител от светиите, денят на който се празнува с общи трапези. Така например лечителите и аптекарите чествуват св. Пантелеймон Лечител, изображения на който често се срещат на фирмите на аптеките; учителите почитат св. Кирил и Методий; дърводелците и кацарите — св. Йосиф Оброчник и т. н., а в деня на Тодор Тирон всеки млад българин непременно язди своя кон, като счита този светец за покровител на конете и мисли, че ездата на този ден им дава сила и здраве. След привършване на полските работи, след като са прибрани плодовете и гроздето, българите, предимно селяните, организират своеобразен празник, наречен „за боже име”. За тази цел свещеникът и общината определят ден, за който всеки стопанин дарява според състоянието си кокошки, овни, масло, сирене и прочее. Всичко това се отнася в църковния двор. Мъжете варят и пекат подарените животни, а в същото време жените приготвят по домовете разни други ястия, между които най-главното е „коливо” — прясна сварена пшеница, залята обилно с мед или с топено масло според вкуса на всеки. Всичко
380
приготвено се занася в църковния двор, където след обяд свещеникът чете молитва и пръска яденето и пиенето със светена вода, а като се изпълни обредът, започва всеобщо угощение, раздава се на бедните и преди всичко на свещенослужителите, на които се даряват кожата и пухът от животните.
Систовските българи са много гостоприемни — това междувпрочем е обща славянска черта. Всяка сутрин, току-що събудили се с двамата ми другари, нашата хазайка ни пожелаваше през затворената врата „добър ден” и ни изпращаше по ординареца поднос, върху който неизменно се червенееха три букета със свежи цветя, три чаши с чиста студена вода и толкова кристални чинийки със сладко. Всеки път сладкото беше различно: ту от млади гръцки орехи с мед, ту от сливи, вишни или рози и т. н. Гощавката с турско кафе в миниатюрни чашки, при това няколко пъти на ден, също беше част от неизменното всекидневие. Вълко Павурджиев сигурно искаше да обядваме и вечеряме у тях всеки ден и затова промени даже собствения си навик да се храни на ниска маса, като нареди да сервират по европейски на масата в гостната. Първите два дена нямахме никаква възможност да отклоним поканата, но после по различни дипломатични начини се измъкнахме, защото не желаехме да притесняваме и да вкарваме в излишна разходи своите добри стопани.
Споменах, че съм бил на българска сватба. Женеше се един напет млад човек, който, зарадван от пристигането на русите, бързаше да вдигне сватбата си преди петровденските пости, за да поживее малко с жена си, а после да постъпи в българското опълчение. Сватбата пред бой с всичките му съдбоносни случайности съвсем не е обичайно явление, но тук като нейно оправдание беше силната взаимна любов на младите хора. Ако такъв юнак не постъпи в опълчението, е срамно, а ако отиде, може и да го убият, тогава нека, макар и пред смъртта, да опита споделеното щастие. Моите хазаи бяха сред почетните гости, а заедно с тях родителите на жен»ха поканиха и нас. В сватбените обреди на българите има много своеобразие и в същото време общославянски черти. Вълко Павурджиев с жена си — и дори не толкова той, колкото жена му
381
(при това сам той ни превеждаше), ми обясняваха целия последователен ход на тези обреди и аз веднага записах всичко на пресен ум.
Младежът, или както тук казват, юнакът—българин, винаги сам си избира невястата, но се жени за нея само със съгласието на своите родители, при това сватосването представлява много тънка дипломатическа процедура и става в повечето случаи чрез посредничеството на приятелите на момковите родители. Когато родителите на невястата дадат съгласието си за брак, тогава вече в техния дом се изпращат открито, така да се каже — официално, сватовете и те по време на годежа се договарят за имуществото и зестрата, които трябва да се дадат на бъдещия зет. Понякога на това договаряне присъствува и младоженецът, но само като безмълвен зрител и слушател, все едно че го няма там. Обичаят му налага не съвсем приятно изпитание: от годежа до деня на сватбата той не може да види своята невяста и е длъжен през цялото време да обсипва с подаръци роднините ѝ и лично да се грижи за сватбената премяна на своята избраница. Ако венчавката е определена за неделя, в четвъртък в дома на невястата, както и у младоженеца (ако той живее с родителите си) се събират девойки да пресяват брашно за сватбените краваи. Това пресяване се извършва през три сита, поставени едно в друго, като у невястата в най-горното сито се поставя венчалният пръстен на младоженеца, а у младоженеца — пръстенът на невястата, и той след свършване на работата е длъжен да раздаде на селяните разни дребни подаръчета. На следващия ден, т. е. в петък, същите момичета се събират отново у младоженеца и невястата, за да пекат сватбените краваи — обред, по времето на който в дома на младоженеца свири музика, състояща се от две свирки или дудука [11], тясна удължена цигулчица [12], дайре и особен инструмент с два дудука, нещо като волинка [13], направен от козя кожа и наричан „гайда”. Трябва обаче да се признае, че съчетанието на звуците, произлизащо от съвкупността на тези инструменти, далеч не е така хармонично. Когато момковите краваи вече са изпечени, най-:големия от тях момичетата намазват с мед и поставят върху застлана маса в най-хубавата стая в къщата. На кравая закрепят чаша с
382
вино, където пускат пръстена на булката. След като направят всичко това, момичетата се хващат и танцуват около масата и играят „хоро”, нещо като румънския „джок” и известния наш малоруски сватбен танц. След като свърши хорото, девойката-дружка взема чашата от кравая, изважда пръстена и го дава на младоженеца, а виното плисва на четирите страни. Целият този обред се нарича „меденик” или „меденица” — понеже краваят е намазан с мед — и докато това става в дома на младоженеца, в къщата на невястата също пекат хляб и приготвят меденик, но тук музиката и целият обред с пръстена и плискането на вино липсват. Впрочем в градовете, където не се спазва така строго изпитанието с раздялата на младоженците до деня на венчавката, младоженецът, след като отпразнува меденика у дома си, отива, съпроводен от девойките и музиката, в дома на невястата, където се извършва описаният по-горе обичай с всичките му подробности. В навечерието на венчавката у момкови се събират мъжете, поканени на сватбата, и тук в тяхно присъствие обръсват брадите на младоженеца, кума, шаферите и на другите почетни гости. След това пристига кумата с дружките на невястата за тържествено получаване на венчалната премяна и подаръците, определени за невястата и роднините ѝ. Тези подаръци се слагат в корита или на подноси. При пренасянето им по улиците най-напред върви музиката, след нея шаферите с венчалната премяна, а отстрани — останалите младежи с другите подаръци, и накрая вървят гостите и тълпа от любопитни. Когато тази процесия наближи целта си, майката извежда пред вратата невястата, заобиколена с част от останалите при нея дружки, посреща гостите и ги кани в двора, където върху една маса са наредени онези неща от чеиза на невястата, който са определени за подарък на младоженеца. Около тази маса се образува „хоро” от младежи и девойки, а в това време шаферите черпят гостите с вино, след което шествието в същия ред се връща в дома на момчето с булчините дарове.
Сутринта в деня на сватбата шаферите и момците отиват най-напред с музиката за кума, след това за кумата и ги съпровождат до дома на булката, където по-късно пристига и младоженецът. Кумовете вече са
383
приготвили според обичая цветна пътека или кърпи, които се постилат при венчавката под краката на младоженците, и кърпичка, с която са длъжни да завържат ръцете на младоженците в църквата. Кумовете събират от роднините на двамата „бакшиш” в полза на младоженците — някаква дребна сребърна, а някога според състоянието и златна монета за подкрепа на младите. След като свърши този обред, всички присъствуващи съпровождат в църквата младоженеца и булката, които вървят напред, хванати за ръце. Главата на невястата се покрива с особено було от много тесни и тънки лентички, позлатен и посребрен варак. Това було с дълги блестящи нишки пада върху плещите, закривайки плътно лицето на невястата от чужди погледи. Самият обред на венчавката се извършва, разбира се, както у нас, но само с тази разлика, че когато свещениците запеят „Исай, ликуяй” и поведат младите около аналоя — изведнъж върху тях от всички страни започват да хвърлят орехи, курабии, бонбони и слънчоглед — „за да им е богат и сладък животът.” В същото време тълпа от деца, надпреварвайки се едно друго, се хвърлят напред да събират тези лакомства и настъпва весела глъчка, докато младите не застанат пак на мястото си. След излизането на новобрачните от църквата българите имат обичай да съпровождат шествието им освен с музика — с пушечни и пиетолетни изстрели. Но тъй като им е забранено въобще да имат оръжие, всеки път срещу приличен бакшиш те измолват разрешение от каймакамина и тогава техни познати турци им дават за случая своето оръжие. Впрочем този път работата се размина без изстрели, за да не се създаде лъжлива тревога сред войските. Процесията се отправя към дома на младоженеца, където млади хора от роднините и близките на булката искат от мъжа ѝ откуп — много дребен, разбира се, само за обичай. Започват поздравленията и гощавката. Младоженците сядат на най-лично място на централната маса под иконите и трябва известно време да подържат на ръце две малки бебета: младоженецът — момче, а булката — момиче. Преди обяда роднините на новобрачната си отиват в къщи, за да подготвят чеиза за предаване. Освен това не е редно те да обядват у младоженеца в първия ден от
384
сватбата. След обяда започват танци, като за целта всички поканени младежи и девойки излизат на двора, където се допускат и зрители. Булката не танцува — тя със своето блестящо було, отметнато назад след венчавката, излиза от време на време на балкона или на чардака само да се порадва на танците. След това шаферите и гостите посещават за малко бащата на булката, за да вземат чеиза. През време на предаването на чеиза от ръка на ръка сестрата на булката, ако е девойка, или най-близката ѝ роднина (също девойка) иска на шега откуп и определя цената на всяка вещ. Шаферът се пазари, пуска разни остроумни шеги и се свършва с това, че предлагат на продавачката да я вземат със себе си. Вечерта у младоженеца се приготвя богата вечеря, на която канят и роднините на булката освен родителите ѝ, а по време на гощавката една от по-възрастните роднини на младоженката раздава на всички присъствуващи подаръци — кърпи, пешкири, шарфчета и т. н. Всеки, който получи подарък, поставя на поднос в дар няколко пари. На това младите не присъствуват. След като вечерята свърши, всички гости и роднините на булката си отиват, а кумът и кумата въвеждат в брачната спалня младоженците. С това сватбените обреди приключват. Съществува обаче едно предразсъдъчно поверие: не знам защо сред българите събота се счита за ден на мъртвите и затова новобрачните не нощуват у дома си в нощта пред първата събота от своя съпружески живот. Тогава те нощуват в някои близки роднини, защото ако първата събота ги завари у дома им, те скоро ще умрат. [*]
Народните обичаи, като например коледните гадания и коледуването под прозорците на стопаните, са както у нас. Вечерите преди Рождество, преди Нова година и преди Богоявление се празнуват така както у малорусите с кутя и ошав [**], но само с тази разлика, че като седнат всички около масата, главата на семейството прекадява иконите, яденето и всички присъствуващи.
*. Ако почине първородено дете, родителите в деня на погребението му също не нощуват в къщи, за да не умират в бъдеще и другите им деца. — Бел. В. Крестовски.
**. Компот от сушени круши, сливи и стафиди. — Бел. В. Крестовски.
385
Празникът на Иван Купала е известен тук под името „Пиперуда” [14] (красная бабочка). На този ден младите селски момичета се украсяват с листа от блатни треви и излизат в полето да търсят пеперуди, пеейки особена обредна песен, а привечер правят от глина кукла без глава и я хвърлят в реката като възпоменание за обезглавения Йоан Кръстител.
Виждал съм тук и погребение. Веднъж седяхме в градината и изведнъж чуваме откъм улицата някакви странни смесени звуци — нито вой, нито пеене, но много диво и нестройно: кресливи детски гласове влачат една протяжна нота, а гласовете на няколко възрастни хора — гъгниви, като че ли през носа си изваждат някакви напеви. От любопитство излязохме на улицата и гледаме — погребение. Пред процесията носят кръст и рапиди, следват певците — момчета и псалти, след тях — свещениците в бели вълнени одежди с пришити върху тях черни кръстове и ивици, и накрая носят покойника, заобиколен от тълпа роднини и познати. Тук погребват без ковчези. Поставят умрелия върху носилка, подобна на креват, покриват го с църковен покров и го занасят на гробищата, където трупът се спуска с помощта на въжета върху дъска в гроба. В случая погребваха девойка. Тя беше облечена в бяла рокля, саванът беше плътно покрит с цветя, а на гърдите ѝ беше поставена ерусалимска була, с каквато обикновено се снабдяват от хаджиите и която им връщат след погребението. Тръгнахме след процесията за гробищата. Тук, преди да спуснат тялото в гроба, подадоха на свещеника съд, напълнен със смес от вино и зехтин. С тази течност той поръси кръстообразно покойната и гроба. Когато гробарите я заровиха в присъствието на роднини и изпращачи, свещеникът прекади гроба с тамян, а един от роднините поръси червено вино и постави при главата тенекиено шкафче, което прилича и на параклисче, и на фенерче. В това шкафче оставиха малка икона и въглени, сред които забиха восъчна свещ, и всичко това прекадиха с тамян. Последва раздаване на парченца от пшеничени краваи за упокой на душата, след което роднините и близките се оттеглиха с молитви и поклони пред гроба [...]
ЗАВЗЕМАНЕТО НА ТЪРНОВО
Местоположение и забележителности на Търново, неговото политическо, промишлено и стратегическо значение. Посрещането на великия княз-главнокомандуващ от търновските жители [...]
Търново, 6 юли
Главната квартира на действуващата армия понастоящем се намира в сърцето на България — град Търново (Търновград) — древна столица на българите. Местата, които някога са били украсявани от техните дворци и крепости, и досега се знаят от местните жители — българи, съхранили най-светли чувства за своите стари царе и миналата независимост. Местоположението на Търново, разположено по скалите и склоновете на планината, между чиито отвесни канари лъкатушно тече бистроструйната Янтра, е едно от най-прекрасните в света. На всяка крачка нова, чудна, даже фантастична гледка. „Да се обгърне с очи целият трад от едно място, пише Каниц в своята книга — е съвсем невъзможно.” И това е напълно вярно. Най-хубавото място за общ поглед към Търново е върхът на една от скалите близо до естествения мост, наричан Гази Фарух бей. Този мост, дълъг 30 сажена и на такава, ако не и на по-голяма височина над Янтра, представлява гигантска арка, образувана от две скали, срутили се една върху друга. Погледнеш ли надолу — главата ти се замайва, но там, долу, се появява прелестна картина: гиздави градини, чудни къщурки, зеленикави води на реката, скалисти канари и мънички хора, които шават и се движат като мравки. Мостът води към скалистото възвишение, наричано по турски Хисардаг или Хисарбаир (ключова планина) [15], а на български Царевец. Този връх има конусообразна форма и се нарича още Чантепе т. е. връх-камбана. По склоновете на Хисардаг са изградени сред овощни градини къщици изключително на турското население, в момента напуснати почти напълно, а на върха на Чантепе се издига голяма четириъгълна, джамия с полукръгъл купол и високо мииаре, известна под името Хисарджамези и построена на мястото на древен дворец на българските царе, остатъци от който и досега се забелязват, заедно с развалините от старите търновски укрепления.
387
В тази джамия напоследък се е намирал барутен склад, сега превзет от нашите. От стъпалата на нейния вход се открива най-хубавият изглед към Търново. Погледнеш ли на запад — там, в далечината се издигат две успоредни възвишения от скали, между които се крие търновското дефиле, където шумно се носи по камъни и плочи Янтра, която след това заради скалите извива на север. В това дефиле на седем версти от Търново на голяма височина между отвесните скали са се прислонили, закътани в разкошна зеленина, два манастира — „Троицкият” и „Преображенският” — единият от дясната, а другият, съвсем насреща, от лявата страна на Янтра. Тези манастири, както и самата долина с голямата си красота могат да доведат до възторг човек, способен да почувствува и разбере красотата на природата. Но да се върнем към Търново. Пак в западна посока, но по-близо до наблюдателя, се издига възвишението „Орел”, съединено с доста наклонена седловина с твърде висок хълм, но чийто южен склон се разстила във вид на амфитеатър гъсто населеният християнски квартал. Неговите тесни и криви улици са плътно застроени от двуи триетажни къщи, предимно в източен стил, с чардаци, балкони и еркери, като горните етажи се издават по малко един над друг. Над всички тези постройки, изпълнени с лавки, занаятчийски работилници, магазини, гостилници и странноприемници (така тук се наричат пивниците и хотелите), се издига полусферичният купол на Киридо-Методиевия градски събор, близо до който се намира домът на търновския епископ. От подножието на хълма започва равна местност, заета от друг квартал на града, където живеят смесено българи и турци и където в центъра се издига продълговатото двуетажно здание на губернаторския конак, в който сега се намират градският съвет и полицията. Оттук на изток, по направление към моста Гази Ферух бей, издигайки се малко към планината, се разпростира трети квартал, където по-голяма част от населението е било турско, а къщите, заобиколени от градини, не са така нагъсто както в съседния конашки квартал и по архитектурата си принадлежат към най-хубавите в града. Самия мост и квартала на Хисар баир вече описахме. Зад конака, от другата страна на
388
Янтра, долепен до бреговете ѝ, се е скупчил четвърти квартал, предимно мохамедански. Над него се издига възвишението, чийто склон богато е обрасъл с овощни дървета, така че пред погледа ви се явява една истинска разкошна кичеста градина. Въпреки че това възвишение се нарича Света гора и там се издига църква, наречена „Пресвета Богородица”, турците в дни на мохамедански празници забраняват на християните да се появяват там, защото сенчестата градина на Света гора служи като място за разходки на ханъмите. Между това възвишение и северозападния край на християнския квартал се проточва на запад тясна долина, отделяна от Янтра, по която преминава пътят към Селви и Ловча. В тази долина сред градини и лозя е разположено търновското предградие Марино поле, където, отчасти в къщите, отчасти на бивак се настани щабът на действуващата армия. Палатката на великия княз — главнокомандуващия, бе опъната в една от градините под стари орехови дървета. Общият брой на жителите в Търново е около 40 хиляди, в това число повече от две трети българи и гърци. Напоследък Търново е служил за местопребиваване на турския валия на България. Независимо от отдалечеността си от Дунава градът е един от най-големите търговски и икономически центрове в областта и заедно с това е пазарище за продажба на произведенията от балканските долини, разнасяни от търновските търговци по всички съседни градове. Тук преди е процъфтявала тъкаческата промишленост, която в последните години значително се е развила в Габрово, Трявна, Елена и Беброво. Турското население в Търново избягало почти поголовно с цялото си имущество два дни преди пристигането на русите и за това време няколко изоставени къщи били ограбени от чувство за мъст от тълпа млади християни-бедняци. Аскерът, стоящ на лагер отчасти по съседните хълмове, отчасти в Маринополската долина, изглежда, не е наглеждал града и затова никой не попречил на разбиването на вратите и прозорците. Впрочем целият безпорядък се ограничл само с това [...] Що се отнася до стратегическото значение на Търново, този град е най-важният ключ към планинските проходи в Централния Балкан и поради своето местоположение представлява такава
389
несъкрушима твърдина, в която биха могли да се разбият усилията на цяла армия [...]
Великият княз-главнокомандуващ пристигна в Търново на 30 юни към 11 часа през деня и беше посрещнат от жителите с такъв жив възторг, който трудно може да се предаде с думи. Ще стане ясно, ако кажа, че тази минута — зората на своето освобождение, българите са чакали повече от четиристотин години и най-накрая я дочакаха! Мъже, жени, момичета и деца с радостни сълзи се хвърляха в обятията на всеки срещнат русин. Духовенството посрещна великия княз с кръстове и хоругви. Цялото християнско население на града също се тълпеше тук. Руски и български знамена, украсени с миртови и маслинени клонки [16], се развяваха над всеки християнски дом. Българите канеха в домовете си буквално всички руси и радушно им предлагаха своя покрив и гощавка според възможностите си. Даже и сега поканите за закуски, обеди, вечери и трапези нямат край [...] Цялото население ликува, отслужва молебени, разхожда се из нашия лагер, където се разнасят звуците на военната музика и руски песни, любува се на руските войници и безплатно докарва за нашите коне сено и овес. Всички християни носят на шапките си или на десния ръкав зашити бели кръстове. По същия начин православните осмовърхи кръстове са нарисувани с тебишир и по вратите на всеки християнски дом. Накратко казано, тук всички, мало и голямо, наистина почувствуваха, че накрая е ударил часът на славянската свобода и тържеството на християнската вяра на целия Балкански полуостров.
Крестовский, В. Двадцать месяцев в действующей армии (1877—1878) Т. 1 Спб., 1879, 370—419.