Православното славянство и старобългарската културна традиция

Рикардо Пикио

 

II. ПРОБЛЕМИ НА ЛИТЕРАТУРНАТА ТЕХНИКА

 

4. "ПЛЕТЕНИЕ СЛОВЕСЬ” И ЛИТЕРАТУРНИТЕ СТИЛОВЕ НА ПРАВОСЛАВНИТЕ СЛАВЯНИ В ЕПОХАТА НА КЪСНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

 

Студията е публикувана първо на италиански: Рiссhio, R. L’intrecciо delle parole' e gli stili letterari presso gli Slavi ortodossi. — In: Studi slavistici in ricordo di Carlo Verdiani (ed. A.H. Raffo). Pisa, 1979, 245-262.

 

1. Разнообразен е характерът на разискванията върху същността и произхода на т.нар. второ южнославянско влияние. Още от самото начало на нашия век тази терминологична формула придобива голяма популярност благодарение на изследванията на П.А.Сирку и К.Радченко върху българската средновековна литература и главно благодарение на предложеното от А.И.Соболевски в една негова студия от 1894 г. [1] тълкуване на отношенията между южните славяни и света на древната руска литература. Руските литературни паметници от края на XIV и началото на XV в. притежават различни и съвършено нови характерни черти, които ги отличават от паметниците, създадени в непосредствено предхождащата епоха. Ето защо се е създало убеждението, че от България и Сърбия са пренесени нови идеи и техники. В южнославянските сръбски и български територии се е разгърнала много широка литературна и филологическа дейност, грубо прекъсната от отоманското нашествие в балканските земи. Хронологическото съвпадение между политическото утвърждаване на Москва (Куликовската битка — 1380 г.) и залеза на Сърбия и на България (битката при Косово — 1389 г.; падането на Търново — 1393 г.) е улеснило историческото включване на това южнославянско влияние в една идеологическа схема, управлявана от традиционната идея за културното translatio (пренасяне) от византийско-балканските в руските земи. Уточнението, че това е второ влияние, отразява желанието да се подчертае продължителността на един процес, чието начало се поставя още през X-XI в. с християнизирането на Киевска Рус от страна на славянско-византийски мисионери, осъществили първото влияние на южното славянство върху руската култура. Стремежите на първите руски учени, които са изследвали тези връзки, са били насочени главно към разширяване на обсега на историческите изследователски перспективи. Независимо от това

 

531

 

 

русоцентризмьт — ако мога така да се изразя — на тези постановки е очевиден.

 

Най-новите изследвания предизвикаха редица съмнения и относно обновителния характер на откритите явления в късносредновековната литература на руските земи (главно от XV в., но с развитие, което покрива и целия XVI в.), и относно зависимостта на тези явления от едно културно translatio от Балканите в Русия. Голям отзвук в тази насока намериха тезите на Д.С. Лихачов. Според съветския учен и източно-, и южнославянските литературни стилове от тази епоха трябва да се разглеждат в контекста на едно повсеместно културно обновление, което той определи като "източноевропейски предренесанс” [2]. Възразявайки на критико-историографската традиция, която отъждествява първия център, в който се създават и от който се излъчват характерните за второто южнославянско влияние литературни техники, с Търновската книжовна школа през XIV в., М.Мулич [3] привлече вниманието върху една славянска и в частност сръбска традиция, която е предшествала литературния и филологическия разцвет в България през XIV в. Други учени подчертаха различни други компоненти на културните явления, които обикновено биват обобщавани чрез формулата "второ южнославянско влияние” [4]. Тенденцията, най-общо казано, отразява мисълта, че много от предполагаемите формални и идейни обновления, които характеризират православнославянската култура между XIV и XVI в. в действителност са само резултат от развитието на налични в по-древната традиция тенденции.

 

Културните събития и явления, които разглеждаме, позволяват те да бъдат изтълкувани като "ново раждане" или "възраждане”. Като неизбежна последица в тълковните схеми на славистите биват възприемани, повече или по-малко изявено, онези историографски тези и категории, които характеризират изследванията на присъщите за византийската култура от IX и XIV в. "възраждания". В действителност, като използваме, макар и частично, схеми от рода на онези, които са възприети за изследването на Byzantine Commonwealth (според дефиницията на Д.Оболенски [5]), можем да говорим за една православнославянска езикова общност, съответстваща на

 

532

 

 

духовната общност на православното славянство. В последните 15 години се спрях по-настойчиво именно върху термините и върху понятията църковнославянска езикова общност и православно славянство с цел, от една страна, да преодолея руско-, българско- или сръбскоцентрични интерпретации и, от друга, за да огранича в пределите на една точна етно-езикова и духовна област свръхнационалната концепция, предложена от Д.С.Лихачов [6]. Културните и литературните течения, изтълкувани рече като резултат от второто южнославянско влияние върху руската цивилизация, според мене могат да бъдат по-обективно преценени, ако бъдат разгледани в общия план на православната славянска традиция, която да включва южните, както и източните славяни и която е намерила израз във всеобщия език на тяхната култура.

 

1.1 Може би в проучванията се отдава прекомерно голямо внимание на културно-историческото ситуиране на изследваните явления, или, казано с други думи, преди още да се даде точна дефиниция на тези явления, основаваща се на аналитичното описание на съставните им елементи, интересът е насочен към определянето на техния произход и на техните вероятни зависимости от различни политически или религиозни фактори. Най-слаба се оказва онази точка, която преди около седемдесет години бе възприета именно като изходна за самите разисквания: т.е. описване на стиловете и на формалните техники, които са се разпространили в литературата на балканското и на източното славянство в периода XIVIV в. Специалисти от различни области изтъкнаха промените, които стават в този период в: писмената техника на преписваните [7], украсата на ръкописите [8], правописа [9], граматичните норми [10], някои начини на риторична употреба [11], отношенията между "новия стил” и някои важни целия православен свят духовни движения като исихазма [12], възможните влияния на държавни или династични амбиции върху идеите на писателите [13], както и някои съответствия между литература и изобразителни изкуства [14]. Едва в последните години, и то по не съвсем задоволителен начин, бяха сторени първите опити, за да се уточни в какво точно се състои "новият стил”, т.е. новият (или смятан за такъв) начин на писане.

 

533

 

 

В продължение на години единствената грижа е била да се отбележи, че в епохата на т.нар. второ южнославянско влияние авторите, които създават творбите си на църковнославянски език (в различните му местни традиции, повече или по-малко чувствителни към нормативни тенденции в периода XIV-XV в.), използват пищен, украсен и сложен стил и се придържат към архаични норми, позоваващи се на своеобразен езиков пуризъм.

 

Днес благодарение на проучванията на филолози и изследователи с подчертана чувствителност към литературната значимост — можем да цитираме О.Ф.Коновалова, Д.С.Лихачов, М.Мулич, Ф.Визгел и В.П.Зубов — се стига до една по-строго методологическа постановка при разглеждане на проблемите за формалния анализ [15]. Най-съществените резултати от тези проучвания се отнасят до семантичната функция на синтактичните структури, до ритмичността като основен елемент на техниките, използвани особено в омилетиката и агиографията, както и до библейските и патриотичните модели. Но тези явления не са типични само за т.нар. второ южнославянско влияние, или "източноевропейски предренесанс”, или по друг начин казано, "православнославянското възраждане”. В действителност същите категории се оказват приложими не само към различни области, но и към различни периоди от православната славянска литература: от периода на Киевска Рус, Сърбия на Неманичите и Търновска България в епохата на т.нар. Палеологов ренесанс чак до епохата на провъзгласяването на московската автокефалност, на заличаването на Византия от политическата карта и на процъфтяването на западния хуманизъм [16]. Ето защо е необходимо да се проследи дали и по какъв начин традиционни техники и методи, които сами за себе си не притежават отличителна функция, са могли да се съчетаят в обновяващи и функционално обособяващи употреби, когато се намират в контекста на една точно определена литературна цивилизация. Преди да се правят опити за обобщаващи и заключителни интерпретации, проучването на тези именно техники и на тези методи, проведено според критериите на аналитичната филология, ще се окаже наистина ползотворно.

 

534

 

 

2. Ритъмът и синтактичните структури в своята същност и в своето функционално взаимоотношение са основни съставни части на стила, като под стил се разбира изразният синтез на формалните способи. В конкретния случай със средновековната литература на православното славянство тези съставни части придобиват специфично и разграничаващо значение, което е последица от вековната устойчивост на основните ритмично-синтактични структури, изградени върху тоническия изокòлон [17]. Когато се намираме пред текстове, чиято проза е ритмически скандирана от тонически изокòлони, съответстващи на логически и синтактични единици, ние сме в състояние да разчленим стилистичната канава, служейки си с подлежащи на обективен контрол критерии, за да проучим вътрешната ѝ изработка.

 

По-просто можем да кажем, че самото установяване на присъствието на серийно подредени кòлони ни позволява да изследваме изработката и функцията на отделните части, за да установим как точно е построен и как функционира формалният механизъм.

 

Самите изокòлни структури не са типични нито само за определен период, нито само за точно определена област на православната славянска литературна цивилизация. Тяхното присъствие обаче ни предоставя една основа на поетическа граматика, т.е. една постоянна структурна величина (константа) от голямо значение. Ако успеем да установим съществуването на различни видове изокòлни структури, свързани с особени синтактични функции и с конкретни семантични предназначения, ще се приближим до основната цел на нашето изследване, която се състои в откриването на отличителните за стила черти.

 

Вярно е, че този вид проучване е все още твърде нов, за да може да се очаква безрезервно приемане на неговите методологически предпоставки от страна на всички специалисти. Може да се възрази, че действителната същност и значимост на изокòлните структури в прозата на православното славянство не са достатъчно показани и че се намираме пред критически методи, които са все още в процес на изпробване [18]. Надявам се все пак, че предложеният и анализиран в настоящата статия

 

535

 

 

материал, придружен от конкретно позоваване на стиловете на т.нар. второ южнославянско влияние, може да предостави и нови доказателства за всеобщото значение на изокòлните структури за проучването на по-голямата част от литературната православнославянска традиция от момента на зараждането ѝ до прага на съвременната епоха [19].

 

2.1 Изоколните структури, които изглеждат характерни за по-голямата част от най-древната средновековна славянска проза, ни се представят под формата на ритмична канава, която подчертава и същевременно обуславя синтактичната структура. Напълно оправдано е да се мисли, че тяхното предназначение е било да ръководят четеца рецитатор, за да може, следвайки една точно определена схема на логическо скандиране, той да схване смисъла на текста. Такъв е случаят с древната "Легенда за свети Венцеслав" в глаголическия текст, който четем в Люблянския бревиар No 461:

 

2 I vzrast / Većeslav

4 nače / stroiti / ljudi / svoje:

2. Blagodětiju že / božieju,

 

2 Većeslav / knez

4 ne takno / knjigi / navice / dobrě,

2 na i veroju / svršen bě.

 

4 Vsem že / niščim // dobra / tvoraše,

4 nagije / oděvaše // lačućeje / pitéaše,

4 stranije / prijemaše // po evan’jelsku / glasu.

 

3 vdovic že / ne dadeše / obiděti

4 ljudi vse / ubogie / i bogatije / milovaše,

3 Bogu / rabotajucin / služaše,

4 crkvi / mnogije / krašaše.

 

3 Veruje / ubo / v Boga

3 všem / srcem / svoim

3 vsa / blagaja / tvoraše

3 jaže / koliždo / možaše... [20]

 

536

 

 

Ритмичната специфика на кòлоните с две, три и четири ударения тук е подчертана от явни алитерации и рими. Онзи, който "рецитира” приведения текст, като се доверява изцяло на ритмично-фоничната структура, е в състояние да улови логическите връзки, или обратното, може да "рецитира”, без да подлага самия текст на предварителен синтактичен анализ. С други думи, за да се "разбере” текстът, достатъчно е да се умее да се "рецитира”, или обратното — може да се "рецитира", без предварително да се "разбере”. Трябва да се отбележи и това, че годността на ритмичната канава е подсилена от симетричното разположение на изреченията в три- и тетракòлони като в строфи.

 

Даже и когато повествованието не е риторично напълно издържано и когато основната ритмична структура е трябвало да се нагоди към техниката на цитирането (ограничавайки свободата на писателя-компилатор), присъствието на даден вид изокòлни серии, които твърде бързо са били стандартизирани от традицията, е позволявало на четеца да "рецитира” текста, извличайки интерпретацията от правилното сегментиране на ритмичните единици. Показателно в този смисъл е например началото на глава осма от Пространното житие на Методий, в която е цитирано едно прочуто (но с твърде съмнителна автентичност) папско послание:

 

 

537

 

 

[21]

 

И на самото придържане към скандирането, което са предлагали добре познатите ритмични модели, е подпомагало правилното четене-интерпретация на онези по-сложни риторични формули, които (още в самото начало на християнската традиция в Киевска Рус) славянските творци са възприели от византийската омилетика, стремейки се да превърнат синтактичните сложности в серии от ритмично-логични сегменти. "Ритмичният ключ” прави много по-понятно например встъплението на "Чтение о святых мучениках Борисе и Глебе” от Нестор:

 

[22]

 

538

 

 

И в по-късните южнославянски текстове, в които обикновено се съзират първите характеристики на усъвършенствания стил, който се е разпространил в епохата на т.нар. второ южнославянско влияние от балканските земи до Русия, тоничните изокòлни структури продължават да са в основата на синтактичния строеж. И все пак лесно можем да се убедим, че тяхното риторично устройство вече е различно. Изреченията са по-сложни, лексиката е нюансирана посредством синонимии поредици, системата на съчинените изречения е по-различна от тази на по-дребните текстове, често подчинени на съгласуването, сложносъставните глаголни форми се редуват със зависимите именни форми и самата ритмична структура, колкото и риторически усъвършенствана да е тя, клони към изплъзване от контрола на четеца рецитатор. Най-общо казано, характерно за тези текстове е това, че те са изключително трудни. Неопитният читател трябва да се съсредоточи много, за да ги разгадае. А самото им "разгадаване” е трудно дело, защото не познаваме шифъра, т.е. структурната схема, въз основа на която са създадени.

 

В действителност никоя от по-горе изнесените характеристики не може да се признае за истинска характерна черта, отнасяща се изключително към създадените в този определен културен период текстове. За да се определят тези формални способи, обикновено се използва една формула, извлечена от риторичната терминология на един руски писател, живял в края на XIV и началото на XV в. — Епифаний Премъдри, който говори за "плетение глаголъ”, т.е. "сплитане на словата” [23]. Ще има възможност да се върнем върху действителното значение на този израз. Веднага трябва да се изтъкне обаче, че това е една дефиниция, която, ако бъде възприета като критическа формула, ще се окаже жертва на тавтология. Ако в действителност нашият проблем е да се разбере в какво се състои своеобразието на определен начин на писане, няма да успеем да постигнем неговото разрешение, давайки условно наименование на същия този начин на писане. При това положение естествено възниква следният въпрос: кои именно способи на писателската Техника отразява т.нар. "плетение глаголъ / словесь”?

 

539

 

 

Понеже понятието "плетение” не ни е съвсем ясно [*], трябва да го определим посредством една обективна проверка на отношенията между "думите”, които анализира» ме, т.е. трябва да прибегнем до формалния анализ на текстовете.

 

Още у сръбските автори от XIII в. се долавя известно предпочитание към конструкции, по-усъвършенствани и по-нюансирани от тези, използвани през първите векове на православната славянска традиция. Това съвсем не означава, че в началния период на християнската литература в земите на южното славянство не са били познати различните способи на украсения стил (κατασκευή), възприети от византийските модели. В Сърбия на Неманичите обаче тези стилистични усъвършенствания придобиват по-точни функционални отличия, главно благодарение на обособяването на местни видове литературно изразяване, като например тържествените биографии на политически и религиозни вождове. На този културен фон, управляван от манастира-дворец, придобива особено значение употребата на синонимната традиция и на алитеративните връзки, за да се подчертае търсенето на "истинския”, т.е. идеалния израз, отвъд конкретното значение на думите [24]. На пръв поглед този вид словесно търсене, основано върху податки, които произхождат от сближаването на термини и звуци, а не от вярата, че е възможно да се изрази онова, което в действителност трябва да остане неизразимо, за да не се доближи прекадено много до човешкото, това очакване на истинското, единственото в състояние да слезе от божествената висота на нивото на човешкото несъвършенство, цялата тази теологически контролирана техника на изложение може добре да се пригоди към обобщаващата формула "плетение словесь”. Ако обаче от подобни общи впечатления преминем към конкретния анализ на ритмично-синтактичните компоненти на текстовете, ще установим, че синонимното и алитерационното изследване се помества в ритмични структури от традиционно изокòлен тип, но с подчертана чувствителност към паузите, което прави по-динамична, т.е. по-гъвкава и по-плавна ритмично-логическата индивидуалност на отделните кòлони. Като пример може да се приведе встъплението-молитва,

 

540

 

 

която четем в Житието на свети Сава от монаха Доментиян (XIII в.):

 

[25]

 

Изоколната серия е ясно подчертана независимо от двата кòлона, в които обозначих присъствието на една двучленна начална прозодична единица. Строго погледнато, бихме могли да възприемем тези кòлони като ритмични сегменти с шест ударения, без това да променя схемата на паралелизъм, вътре в която тези кòлони образуват един нормален, завършен и прозодично оправдан вариант. Очевидно е все пак, че играта на паузите, основана върху синонимиката и алитерацията, тук е много по-изящна и семантично по-силно подчертана спрямо общата тоническа канава. В началото на втория кòлон гласът на разказвача, или по-точно на молещия се, се спира, за да подчертае търсенето на точните термини в понятийното поле на началния глагол на първия кòлон: помышлѣю (замислям, мисля за). "Мислейки за голямата и славна творба”, която започва да пише (или да описва, тъй като значението дѣло е неясно и може да се отнася както до биографията, така и до подвизите на свети Сава ), авторът е уплашен (и дивлю се) и объркан (и недоумѣю се) и не знае откъде да започне своето повествование. Затова, след като е изразил уплахата си, гласът на разказвача се спира и ритмически "заличава” казаното и "заменя” първата дума с друга, нова дума, която едва тогава поставя началото на ритмично-логическото единство на кòлона с пет ударения.

 

Същата техника, т.е. същият вид риторична пауза, последния кòлон. "Подмяната” на понеже

 

541

 

 

("защото") с от нѥѥ (от нея, т.е. от Троицата) тук е подчертана от алитерационната игра, която установява фонична и семантична връзка с първата дума на предния кòлон (ѥнже = която), подчертана от своя страна от фоничната препратка към от нѥѥ (от нея) в същия кòлон. В противовес на това, което видяхме в примерите на стандартизираните в най-древния период изокòлни структури, тук самата прозодична схема вече съвсем не е достатъчна, за да се разкрие значението. Докато за онези текстове е било достатъчно да бъдат "рецитирани” въз основа на добре познатите ритмични модели, за да бъдат и разбрани, тук е необходимо първо да се разбере вътрешният семантизъм на синтактичната и риторичната структура, за да се постигне едно правилно "рецитиране” на текста. Изглежда, се намираме пред съществено преобръщане на отношенията между ритъм и семантична функция. Този род явления могат да придобият отличително значение, защото макар и в границите на постоянните, възприети вече от традицията схеми, характеризират един специфичен формален способ.

 

2.3. Този типичен начин на употреба на паузите вътре в изокòлната схема [*] е потвърден в рамките на риторичния контекст на стиловете на т.нар. второ южнославянско влияние от самото негово развитие и от все по-настойчивото му подчертаване в творбите на Търновската школа от XIV в. Ето един фрагмент от прозата на българския Патриарх Евтимий:

 

[26]

 

542

 

 

В този грижливо усъвършенстван начин на изразяване на търновския патриарх идеята за "сплитане на думите” придобива по-конкретно значение от това, което е характерно за Доментиян. Върху структурна основа, съставна от изокòлни серии с дву- или тричленни тонически сегментации, се преплитат второстепенни структури, управлявани от глаголни форми, които от своя страна вътре в подчиненото изречение се подреждат в изокòлни поредици. След трите начални триударни кòлона четвъртият също така с три ударения се завършва логически в един сложносъставен кòлон с пет ударения благодарение на заключителната стойност — почти на крайна клауза — на следващия кòлон / полукòлон (идеже / пещерѫ / обрѣть // тамо / въсели сѧ). Същият кòлон-cauda обаче е свързан и непосредствено със следващата серия от логично-ритмични сегменти, поради което можем да го четем и като кòлон с пет ударения: тамо / въсели сѧ // прилагаѧ / троуды / къ троудѡмъ. Същите съждения са в сила и що се отнася до следващите фрагменти, управлявани от глаголните форми сълагаѧ и полагаѧ. Намираме се всъщност пред вътрешни изокòлни серии, породени от логическата връзка между първата глаголна форма (въсели сѧ) и деепричастията, които, следвайки я, я допълват, прибавяйки нови информационни данни. Същевременно трите деепричастия от своя страна управляват ритмично-логически серии, скандирани от паузи. В двукòлона, управляван от прилагаѧ, вторият кòлон "замества" първия с ораторска техника, близка до тази, която вече бе изтъкната във връзка с творбата на Доментиян. Затова можем да четем първо прилагаѧ / троуды / къ троудѡмъ и после [прилагаѧ] / и къ желанїȣ / желанїе, придавайки на подразбраното повторение на глагола значението на ритмична пауза. И двата начина на четене предлагат един кòлон с три ударения, кòлон, който въвежда нова вътрешна изокòлна серия; същевременно обаче той продължава да участва в ритъма на общия логичен сегмент с пет ударения. Деепричастието сълагаѧ се свързва в един триударен сегмент с втория от подчинения двукòлон: сълагаѧ / медывныѧ / съты. По този начин на четене изисква да се подчертае,

 

543

 

 

че първият подчинен кòлон ı-акоже / любодѣлнаа / пчела е вметнат. И това подчертаване е подсказано както от същността, така и от самостоятелността, които този кòлон / вметнат израз придобива благодарение на своите три ударения: затова няма нужда да се включва в ритмичното течение, породено от сълагаѧ; напротив, изисква две паузи — преди ı-акоже и след пчела, — които улесняват връзката между сълагаѧ и медывныѧ съты. Тази семантично-ритмична игра е подчертана отново и завършена от последния кòлон на вътрешната серия, управлявана от деепричастията. След новия "регулярен” трикòлон с три ударения същият начин на четене трябва да се приложи към последните кòлони, управлявани съответно от приде и труждьсѧ и завършени от глаголната форма възможе ...обрѣсти, която се свързва също и с логичния паралелизъм на началния управляващ глагол: въселисѧ... възможе... обрѣсти.

 

Независимо от това преплитане на ритмични и синтактични структури откъсът не е прекалено труден за "рецитиране”: достатъчно е да се подчертае равномерната последователност на изокòлните серии и да се поспре гласът върху управляващите глаголи, В действителност ритмичното четене се осъществява с лекота само ако се установи с точност водещата функция на глаголните форми. Това потвърждава казаното вече по повод на Доментиян: този вид усложнено риторично писане се отличава от стандартните изокòлни структури поради инверсията на отношенията между ритъма и семантичната функция на синтактичните компоненти. Тук ритъмът е обусловен от значението. За да се "рецитира” добре, е необходимо предварително да се схване добре логическият мотив. Само онзи, който е разбрал правилно текста, ще успее да изтъкне изисканата прозодична плетеница.

 

2.4. На този етап от нашето проучване се оказва от съществено значение едно сравняване на стилистичните способи, които са били използвани от южнославянските творци като Доментиян (XIII в.) и Евтимий Търновски (XIV в.), с тези, които са били използвани от авторите в руските земи през епохата на т.нар. второ южнославянско

 

544

 

 

влияние. Споменахме вече името на Епифаний Премъдри (починал през 1420 г.), представител на поколението, все още близко до това на Евтимий Търновски. Една негова агиографска творба — Житие св. Стефана Епископа Пермского [27], заслужава по-специално внимание не само поради присъщите ѝ стилистични характеристики, но и защото именно в това съчинение Епифаний говори за ʺплетенїе глаголъ”; тази формула, както се каза, се радва на особен успех в нашата епоха. Уместно е тук да се приведе в ритмично четене един обширен цитат от встъплението на това Житие:

 

 

545

 

 

[28]

 

Както вече видяхме у Доментиян и у Евтимий, традиционното разположение в изокòлни поредици тук е усложнено от един по-грижливо обработен синтаксис, въпреки че ритмичната плетеница на това встъпление не е основана на също тъй вещи игри между паузи и преходи към подчинени серии. За нашите цели по-интересна се оказва грижата на Епифаний да оправдае още в самото начало личния си писателски труд. Позовавайки се на авторитета на Василий Велики, агиографът възнамерява да пише "върху листите на чувството", за да се приближи до върховния идеал на известието, идеал, който се отъждествява с писането "в сърцето". Това не е само една изповед на вяра, но е преди всичко изява в областта на поетиката. Стремежът към "сърцето” съответства на прилагането на писмена техника, вдъхновена по-скоро от намерението да се вълнува с духовни позовавания, отколкото да се убеждава с аргументите на разума. Този мотив е по-цялостно разгърнат в увода на житието. След

 

546

 

 

като е описал изворите, от които е черпил данни за написването на това житие, Епифаний настойчиво подчертава своето придържане към повелите и моделите на свещените писания и моли да му бъдат простени грубостта н липсата на красноречение — със слова, които на пръв Поглед могат да бъдат възприети като обичаен израз на риторика в стила на традиционния topos modestiae (общо място за скромност ).

 

[29]

 

Да се обявяваш за груб и неопитен в риториката, несъмнено отразява риторичните правила на общото място. Епифаний обаче надхвърля тези граници. В следващия откъс (този текст е широко цитиран в литературата, защото именно в него се говори за плетенїе глаголъ) той настоява върху своята антириторична изповед с точност, която независимо от формалния характер на общото място придава на цялото това признание значението на неприкрито теоретично становище:

 

 

547

 

 

[30]

 

Откритото признание на "поетическата вяра" на Епифаний, т. е. излагането на принципите, към които агиографът възнамерява да се придържа при сътворяването на творбата, следователно може да бъде синтезирано по следния начин: "Не си служа с риториката, не съм изучил риторичното плетенїе на красноречивите думи, нито речите на Платон, нито пък тези на Аристотел и съвсем не съм учил (испроста) нито философия, нито красноречие; моето единствено вдъхновение произтича от Бога посредством Свещените писания и в частност съобразно учението на Исай (50:4) и на Давид (Пс. 67:12).” Намираме се пред явно осъждане на риториката и на езическото (или елинско) красноречие [*] и едновременно пред ясно изразена възхвала на вдъхновения от Бога книжовник в унисон с преди това изложения мотив посредством

 

548

 

 

цитат от Василий Велики, от което следва, че целта на литературната изразност не е да убеждава с оръдието на подчиненото на разума слово, а да вълнува посредством мистични позовавания [31].

 

Ако това тълкувание на думите на Епифаний е правилно, пред нас възниква един любопитен проблем: възможно ли е да се схване — както обикновено правят тълкувателите на тази творба — изразът "плетенїе глаголъ” като формула, която синтезира начина на писане на Епифаний? Ако се придържаме към по-горе цитирания текст, бих казал, че това е невъзможно. Изглежда по-вярно точно обратното. Епифаний в действителност съвсем не възнамерява да използва риторични "плетеници", защото подобен род изкуство му е чуждо.

 

Какво всъщност означава думата плетенїе в този контекст? Тъй като се говори за Атина, за Платон, за Аристотел и за старогръцката риторика, напълно оправдано е да се мисли, че славянската дума превежда един гръцки термин. Гръцките термини, които могат да намерят буквално съответствие в плетеше и които означават "сплитане", ще бъдат съществителни, свързани с πλέκα. Еврипид (Rhesus, 834) и Платон (Aippias minor, 369 в) употребяват πλέκα... λόγους в смисъл на съчинявам литературно. Платон (Sophista 262 d) употребява πλέγμα, т.е. формално съответствие на плетенїе, за да обозначи едно съчетание от думи. А πλοκή, дума, която е също тъй точно съответствие на плетенїе, притежава добре документирана отрицателна стойност: у Еврипид (Jon 826) четем πλοκὰς πλέκειν в смисъл на изплитане на лъжовна интрига. Би могло да се каже, че това " плетенїе словесъ", за което говори Епифаний, съвсем не синтезира формалния метод на писане, възприет от автора на Житието, а, напротив, отразява опасността, която трябва да бъде избягната на всяка цена, най-големия възможен литературен грях, т.е. именно онова, което Епифаний съвсем не желае да стори.

 

Че различните слависти (в това число и авторът на тази страници [32]) са могли да тълкуват тъй неправилно до момента програмните слова на Епифаний, ще озадачи мнозина, но преди да се стигне до крайни изводи, няма да е зле да се разгледат отново някои аспекти на проблема./

 

549

 

 

Онзи, който чете Житие св. Стефана Епископа Пермского, без да се замисли върху цитираното встъпително изявление, но преценявайки стилистичната тъкан в нейната цялост, има пълно основание да вярва, че Епифаний предпочита словесните игри, сложните конструкции, нюансираните от синтактичния контекст рими, т.е. един вид орнаментика, която на практика би могла да бъде окачествена като плетенїе словесъ". Тези характеристики, почти заличени във встъплението, стават все по-ярки към края на творбата. Нека анализираме например един откъс от Плачеве и похвала инока списающа, с който Епифаний Премъдри завършва своето съчинение:

 

 

550

 

 

[33]

 

Очевидно е, че се намираме пред една изящно изработена риторична плетеница. Първите четири кòлона са свързани от настойчиви фонични препратки между началните прозодични единици, които се разгръщат както във вертикалното (Аз же — аще — хощоу), така и в хоризонталното (Аз же — ѡтче // аще — оуже) и в кръстосаното четене (Аз же — оуже // хощоу ѡтче). Четвъртият кòлон посредством повторението на или не само изисква емоционално четене, поради което или придобива функцията на клитика, но същевременно синтетично подчертава възприетата поетическа програма. Епифаний тук казва, че желае да възхвали св. Стефан Пермски "било със сърцето, било с езика, било с ума". Според реда, в който термините са изказани (даже и да се абстрахираме от връзките с духовната техника на исихазма), предимството на сърцето е неоспоримо. Езикът и умът са също тъй съществени инструменти. Това може да ни наведе на мисълта, че Епифаний, след като е отхвърлил езическата риторика, представена от "плетенїе словесъ" (възприето като лъжовна игра на невдъхновени риторици), приема една християнска риторика, т.е. не отбягва ʺплетението", при условие обаче, че сърцето — изворът на свещеното вдъхновение — ще остане водител на езика и ума.

 

И в тази проза, както и в прозата на Евтимий Търновски, основната изокòлна структура не е достатъчна, ѝ да успее да ръководи четеца. И тук не се намираме

 

551

 

 

пред текст, ритмически "обяснен" на четеца рецитатор, а пред ритъм, обусловен от логическата структура, която се разкрива посредством синтаксиса. Ако гласът не се спре върху водещите думи (които отбелязах с разредка) и ако не се подчертаят логико-фоничните препратки, изразени посредством римите, асонанса и повторенията (които съм подчертал), не е възможно да се осъществи правилно "рецитиране" на тази проза, т.е. не е възможно да се прочете докрай едно цяло изречение, без да се изгуби логическата нишка. Както у Евтимий, така и тук откриваме двукòлони в ролята на подчинени серии, както и кòлони, които трябва да бъдат рецитирани като заместители на други, "заличени" от пауза, единици. Този откъс, погледнат от различни гледни точки, се оказва още по-сложен от цитирания вече Евтимиев откъс. Освен водещата глаголна канава, тук са налице по-подчертани логико-синтактични съответствия (като например "триъгълника" иногда — нынѣ — нѣкогда във втората изокòлна серия). Все пак достатъчно ясно е изразена близостта на техниката на Епифаний до тази на Евтимий. Общата отличителна черта, която най-ярко се налага на нашето внимание, е, че изокòлната схема се подчинява на водещата функция на синтаксиса.

 

Грешката в интерпретацията на "плетението" на словата (така както терминът е засвидетелстван в контекста на встъпителната част на Житието) е следователно ясно обяснима. И във връзка с това трябва да се добави, че сам Епифаний в друг всеизвестен откъс от същото Житие като че ли изпада в противоречие, когато говори за своето "плетение на словата" в смисъл, оказващ се по-различен от този, който открихме в неговото встъпление. В заключение на една дълга поредица от риторични въпроси около мотива "как да те нарека, как да те окачествя?..." според исихасткия вариант на общото място за неизразимост (в смисъл на усилие и търсене на вдъхновена дума) агиографът, описвайки сам себе си като онзи, който безразсъдно "преплита словата", без да съумее да достигне до истината, като че ли желае да подчертае неподходящия характер на това свое словесно дело. Следователно не сме пред противоречие, а пред подчертаване на суетата на всяко риторично търсене:

 

552

 

 

[34]

 

Тук изображението на преплитането се явява три пъти. В първия случай (и как щети сплета — т.е. изтъка похвала? — и како хвалоу ти съплетоу?) сме пред един общ израз, който не притежава решаваща значимост за нашия терминологичен проблем. Във втория случай обаче плетението се отнася именно до  с л о в а т а  (плетейки  с л о в о т о ... и  о т  с л о в а т а,  подбирайки моята похвална реч — слово плетȣщи... и ѡт словесь похваленїе събираа). Същият е и случаят в завършека ʺп р е п л и т а й к и" — приплѣтаа, който се отнася до словесното търсене на автора. Ето защо онези критици

 

553

 

 

историци на славянската средновековна литература които, основавайки се на това свидетелство на текста, са приписали на формулата "плетенїе словесъ" значението на техническо определение на стила на Епифаний, не трябва да бъдат много строго съдени. Трябва все пак да се подчертаят още веднъж различните значения, които тази формула придобива в различните контекстове, в които Епифаний я употребява. И би било по-добре занапред да се избягва смесването — чрез една толкова съмнителна формула — на идейния и на художествения аспект, с който са свързани орнаментираните стилове както на южнославянски творци като Доментиян и Евтимий, така и на руски като Епифаний Премъдри.

 

 

3. Откриването у тези автори на точно определени формални способи, които се отнасят до жизнените отношения между ритъм и синтаксис и които ни позволяват въз основа на обективен анализ и на писмената техника да определим общите характеристики на един стил, разпространил се в славянските земи от балканските до руските потвърждава, макар и частично, впечатленията на първите учени, които са се опитали да охарактеризират в литературен план т. нар. второ южнославянско влияние. Намираме се обаче все още във фазата на предварителните проверки. Много други аспекти, характерни за този период на православнославянската литературна цивилизация все още чакат осветление. До каква степен стилът на Епифаний например може да се приеме като типичен за цяло течение в източнославянската литературна през XV в.? Ако анализираме с внимание формалните структури на двата текста — съчинението на Епифаний и например "Слово о житии и о преставлении великого княза Дмитрия Ивановича, царя руськаго" — какви действителни съвпадения или аналогии бихме могли обективно да докажем? Няма ли да стигнем до заключението, че писмената техника, анализирана в настоящата статия, отразява само един от многото стилове, назрели в руските земи през XV в. като резултат от културни първообразци, по-многобройни и по-сложни от тези, които днес сме в състояние да съзрем?

 

554

 

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Сырку, П.А. К истории исправления книг в Болгарии, I, 1. Время и жизнь патриарха Евтимия Терновскаго, СПб, 1899; II, 2. Литургические труды патриарха Евтимия Терновскаго. СПб, 1890.

Радченко, К.Ф. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием. Киев, 1898.

Соболевский, А. И. Южнославянское влияние на русскую письменность в XIV-XVII веках (речь, читанная на годишном акте Археологическаго института 8 мая 1894 г.) СПб., 1894, 2 изд. : Переводная литература Московской Руси XIV-XVII веков (библиографические материалы). СПб., 1903.

 

2. Лихачев, Д. С. Некоторые задачи изучения второго южнославянского влияния на России. — В: Исследования по славянскому литературоведению и фольклористике (доклады советских ученых на IV Международном съезде славистов) М., 1960.

 

3. Mulić, М. I. Srpsko "pletenje sloves" 14 stoljeća. — Radovi za slavensku filologiju (= RZSF), V, Zagreb, 1963;

Pletenje sloves i hesihazam. — RZSF, VII, Zagreb, 1965;

Сербские агиографы XIII-XIV вв. и особенности их стиля. — ТОДРЛ, 1966;

Evtimije Trnovski i uloga njegove škole u stvaranju stila "Pletenija sloves" u srpskoj i ruskoj književnosti. — Zbornik za slavistiku, 3, 1972;

Prilog pitanju ruskogo na južnoslavenske književnosti u srednjem vijeku. — RZSF, 12, Zagreb, 1971.

 

4. Срв. богатата библиография в книгата на Talev, I. Some Problems of the 2nd South Slavic Influence in Russia. München, 1973.

 

5. Obolenskij, D. The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe 500-1453. Londra, 1971.

 

6. Picchio, R. "Prerinaecimento esteuropeo" e "Rinascita Slava Orthodossa". A proposito di una tesi di D.S.Lichaćev. — Ricerche Slavistiche, VI, 1958;

O cerkiewnosławiańskiej wspólnocie kulturalno-językowej . — W: Sprawozdania z posiedzeń Komisji Oddziału Polskiej Akademii Umiejętności w Krakowie, lipiec-grudzien 1962;

 

555

 

 

Die historisch-philologische Bedeutung der kirchenslavischen Tradition. — Die Welt der Slaven, VII, I, 1962;

Models and Patterns in the Literary Tradition of Medieval Orthodox Slavdom. — In: America Contributions to the Seventn International Congress of Slavists, Warsaw, August 21-27, 1973;

Literature and Folklore (ed: V. Terrae). The Hague-Paris, 1974.

Вж. най-вече Лихачев, Д.С. Несколько замечаний по поводу статьи Риккардо Пиккио. — ТОДРЛ, XVII, 1961 и

Birnbaum, H. On Medieval and Renaissance Slavic Writing. Selected Essays. The Hague-Paris, 1974.

 

7. Вж. Щепкин, В. H. История русской палеографии. М., 1920, с. 11, 12 и 13.

 

8. Тихомиров, М. Н. Исторические связи русского народа с южными славянами с древнейших времен до половины 17-го Века. — В: Славянский сборник. М., 1947.

Соболевский, А. И. Цит. съч.

 

9. Соболевский, А. И. Цит. съч. Талев, И. Цит. съч.

 

10. Талев, И. Цит. съч. Микела Йовин подготвя в момента критически синтез на всички приноси към проучването на т.нар. второ южнославянско влияние (докторска дисертация към Department of Slavic Languageσ and Literatureσ, Yale University, New Haven, Connecticut, USA). Друга докторска дисертация, изработена от Харви Голдблат също тъй в Йейл, проучва основните правописни проблеми от този период, като за основа е взет трактатът на Константин Костенечки.

 

11. Зубов, В. П. Епифаний Премудрый и Пахомий Серб (к вопросу о редакциях Жития Сергия Родонежского). — ТОДРЛ, IX, 1953.

Коновалова, О.Ф. Плетение словес и плетеный орнамент XIV в. (к вопросу о соотношении). — ТОДРЛ, XXII, 1966;

Об одном типе амплификации в Житии Стефана Пермского. Цитаты из книг священного писания в сочинениях Епифания Премудрого. — ТОДРЛ, XXVI, 1971.

Вранска, Ц. Стилни похвати на Патриарх Евтимий. С., 1942.

 

12. Иванова-Константинова, К. Някои моменти на българо-византийските литературни връзки през XIV в. Исихазмът и неговото проникване в България. — Старобългарска литература, 1971, No 31.

 

556

 

 

Stierman, D. Bulletin sur le Palamispe. — Revue des Etudes Byzantines, 30, 1972.

Maloney, G. Russian Hesychasm. The Spirituality of Nil Sorskij. The Hague-Paris, 1973.

Прохоров, Г. M. Исихазм и общественная мысль в Восточной Европе в XIV в. — ТОДРЛ, XXIII, 1968.

 

13. Радченко, К.ф. Цит. съч. Лихачев, Д.С. Некоторые задачи. . .

 

14. Лихачев, Д.С. Культура Руси времени Андрея Рублева и Епифания Премудрого (конец XIV — начало XV в.). М.-Л., 1962.

Лазарев, В. Н. Русская средневековая живопись (статьи и исследования). М., 1970.

Алпатов, М. В. Андрей Рублев и его время. М., 1971.

Vašić, М. М. L’hésychasme dans l'art des Serbes du moyen Age. — In: L'art byzantin chez les Slaves des Balcans. Paris, 1936.

 

15. Срв. тук бел. 3 и 11.

 

16. Picchiо, R. On Russian Humanism: The Philological Revival. — Slavia (Praha), XLIV, 1975, 2.

 

17. Picchio, R. The Isocolic Principle in Old Russian Prose. — In: Essays in Honor of Kiril Taranovsky. The Hague-Paris, 1973;

On the Prosodic Structure of the Igor's Tale. — Slavic and East European Journal, 16, 1972, No 2;

Strutture isocoliche e poesia slava medievale: a proposito dei capitoli III е XIII della "Vita Constantini@. — Ricerche Slavistiche, XVII-XIX, 1970-1972.

 

18. Изоколният принцип беше обект на специални дискусии по време на работата на Международния симпозиум по славянска поетика, състоял се в Лос Анджелис през септември 1975 г.

 

19. Върху общите характеристики на изоколните структури вж. компетентните бележки (както и примера за ритмично четене на целия текст на Слово от Даниил Заточник, отпечатано в приложение) на М. Колучи в неговата статия Le strutture prosodiche dello 'Slovo Daniila Zatočnika'. — Ricerche Slavistiche, XX-XXI, 1973-1974, 83-124.

 

557

 

 

20. Hrvatska književnost srednjega vijeka, 1, Zagreb, 1969, транскрибираният глаголически текст на с. 247-251. С наклонена черта (/) означавам края на всеки кòлон.

 

21. Служа си с текста, издаден в: Constantinus et Methodius Thessalonicenses (fontes, recensuerunt et illustraverunt F.Grivec et F.Tomiić. — Radovi Staroslavenskog Instituta, Zagreb, 4, 1960.

 

22. Извлякох цитата от Die altrussischen hagiographischen Erzählungen und liturgischen Dichtungen über die heiligen Boris und Gleb (nach der Ausgabs von Abramović in Auswahl neu herausgegeben und eingeleitet von L.Müller). — Slavische Propylaen. Band 14, München, 1967.

 

23. Както ще се види от цитатите, които ще приведа по-нататък, Епифаний си служи с термина глаголъ в началото на своето агиографско произведение, а със слово в крайната част. И двата термина могат да бъдат интерпретирани като еквивалент на дума. Но слово като че ли се отнася по-скоро до verbum / logos в духовно значение, докато глаголъ изразява техническото понятие дума в смисъл на физическа звукова същност с разнообразна значимост.

 

24. Срв. Лихачев, Д.С. Некоторые задачи...

 

25. Живот светога Симеуна и светога Саве. Написао Доментијан. На свијет издао Дж. Даничич. Београд, 1865. Служа си с примери, които отчасти вече съм използвал в една друга моя студия, която преследваше откриването на сходства между културата на балканските славяни от XIII-XIV в. и латинската култура в Италия през същия период (срв. Рiссhiо, R. Su alcune analogie fra la tecnica scrittoria del Petrarca e gli stili della letteratura slava balcanica nel XIV secolo.

 

26. Werke des Patriarche von Bulgarien Euthymius (E. Kalužniacki, Hrsg.) Wien, 1901.

 

27. Житие cв. Стефана Епископа Пермского (изд. В.Дружининым). Photomechanic reprint with ан introduction by D. Čiževskij. The Hague, 1959.

 

28. Пак там, 1-2.

 

29. Пак там, с. 2.

 

30. Пак там, с. 2.

 

558

 

 

31. От библейските цитати, както и от цялата риторична християнска аргументация на Епифаний, стана напълно ясно вдъхновението с исихастки характер, което вероятно съставя общата основа на православнославянската поетика от онази епоха както в руските земи, така и на Балканите. Тук обаче не е най-подходящото място за разглеждане на проблема, каква част от това специфично прилагане на исихастката поетика произхожда от византийски модели и каква част е славянско оригинална (според тезата на И. Мулич. Цит. съч.). Преди да се изясняват литературните явления, добре е да се направи опит да се опишат с известна точност.

 

32. Срв. Picchio, R. La letteratura russa antica (2а ed.). Firenze-Milano, 1968, 120-133.

 

33. Житие св. Стефана... Цит. съч., 100-101.

 

34. Пак там, с. 102.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА

(Красимир Станчев)

 

2.2. * Що се отнася до понятието-термин "плетение" в средновековната православнославянска литература, не бих казал, че то "не ни е съвсем ясно”. Наблюденията върху балкански материал показват, че то последователно се свързва с понятията за "стих” и за "пеене”, т.е. с поезията. Във връзка с това още през 1972 г. бях изказал предположението, че определението "плетение словес” вероятно трябва да се свърже с осъзнаване на "вертикализирането” и в този смисъл "поетизирането” на ораторските текстове през XIV-XV в., т.е. с тези явления на промяна в ритъма (вкл. и изокòлните структури), за които говори в настоящата студия и Р. Пикио — срв. Станчев, К. Старобългарската поезия — графично

 

695

 

 

оформяне и термини за означаването ѝ. — Български език, 1972, No 3, 221-224.

 

2.3. * Употребата на "паузи вътре в изоколната схема”, която в повечето случаи (вкл. в приведения тук пример) се свежда до загатната и недоразвита анафора, е обичаен похват в ораторските текстове на Евтимий. Блестяща серия от различни начини за неговото прилагане ни предлага похвалната част на Житието на Петка Търновска (вж. един дълъг цитат, разделен ритмично според пунктуацията на най-ранния, Зографския препис, в Станчев, К. Поетика..., 162-164).

 

2.4. * Трудно ми е да се съглася, че в случая с Епифаний Премъдри се намираме "пред явно осъждане на риториката и на езическото (или елинско) красноречие“ (тази мисъл Р. Пикио изказва и във встъпителната си студия към настоящата книга). Защо ламентацията на Епифаний (много подобна на тази у нашия Паисий Хилендарски по-късно), че не е учил в Атина и затова не се е научил "нито на ораторско плетение, нито на витиеват говор", да се приема като осъждане на древното риторическо наследство (видяно като теория, не като конкретни текстове)? Извинението може би съдържа един нюанс на "отдръпване" от езичниците — "надявам се на всемилостивия и всемогъщ Бог" — но едва ли на декларативно отграничаване от техния опит. Напротив, споменаването на античните ритори и витии, на Платон и Аристотел — според мен — крие и едно задочно съпоставяне с тях, предопределено в полза на християнския автор, защото неговият труд е боговдъхновен. Разбира се, всичко това са положения, заети от византийската литература. Но това, че — за разлика от Византия — в славянските страни античната литература не е била задължително изучавана именно като образец за словесно майсторство (нещо постоянно в образователната практика на Византия), не значи, че те "програмно са я отричали". По-скоро, без добре да я познават, но чрез посредничеството на византийската литература православнославянските книжовници са наследили основните антични риторически похвати (вкл. и изокòлизма). С това съвсем не искам да кажа, че Епифаний осъзнато определя своя стил чрез израза "плетение... глаголъ". Р. Пикио е прав, че

 

696

 

 

тук той се отнася по-скоро до това, което Епифаний не е научил (поне според него самия) от античните автори. Но от друга страна неведнъж в източноправославната литература (имам предвид и византийската) се декларира "неученост", след като се демонстрира "ученост", т.е. идейно се разграничават от елинската древност, но се учат от нея. Един великолепен пример е широко известният "Акатист на Богородица", в който се говори как "многословесните" ритори и витии замлъкнали "като риби безсловесни" пред лика на Богородица — и всичко това в изящен поетично-риторически стил, който не отстъпва по нищо на древните. Впрочем малко по-нататък самият Р. Пикио пише, че Епифаний "не отбягва плетението при условие обаче, че сърцето — изворът на свещено вдъхновение — не остане водител на езика и на ума". (Впрочем и в случая се сблъскваме с любимия похват на Р. Пикио да изведе една теза до крайност, за да я "оголи", а после да отчете и другите възможности и добродушно да потупа опонента си по рамото — срв. края на този параграф.)