2. "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ” НА ЕЗИКОВО-КУЛТУРНИЯ ФОН НА ПРАВОСЛАВНОТО СЛАВЯНСТВО
Студията е публикувана първо на италиански: Picchio, R. La "Istorija slavenobolgarskaja” sullo sfondo linguistico-culturale della Slavia Ortodossa. — Ricerche Slavistiche, VI, Roma, 1958, 103-118.
"История славяноболгарская”, завършена окончателно от Паисий Хилендарски през 1762 г. и разпространявана в ръкопис чак до края на XIX в., притежава неизвестно и неоспоримо значение за проучването на българското възраждане в литературен и в културно-исторически план. Обикновено разглеждана на фона на местната традиция и тълкувана от модерните критици изключително в национална светлина и въз основа на схеми, вдъхновени от романтичните тенденции, тази творба бива отъждествявана с началото на всестранното пробуждане на българското съзнание и дори с литературно и езиково обновление. Утвърдената вече риторическа фигура на светлината, излъчвана от мъждукащата свещ на атонската килия, светлина, която като че ли се мъчи да прогони тъмата на вековно невежество и робство, не е успяла да омае всички изследователи и някои учени направиха опити за по-трезв филологически анализ на "История славяноболгарская”. Така например Б.Цонев, изхождайки от езикови предпоставки, отрече, че Паисий е наистина оригинален в сравнение с дамаскинарите, т.е. по отношение на онези многобройни компилатори и пресъздатели, които са работили през XVII и XVIII в. [1] Независимо от това обаче цялата критическа литература върху историческата хроника на Паисий си остава поместена в проблематиката, засягаща политическото и културното развитие на българската нация през периода, който предшества непосредствено съвременната епоха. До момента все още не е била почувствана необходимостта този текст да бъде разгледан в по-широк езиково-културен план. И самото проучване на различните влияния и на използваните извори не успя да пренесе проблема на полето на сравнителното изследване, защото се сблъска с една предразсъдъчна и вредна — независимо от различните уговорки и ограничения — увереност в "оригиналността” на "първата творба" на новата българска литература.
Изнесените в следващите страници съждения желаят
601
да пренесат вниманието на изследователите на Паисий от ограниченото поле на българската филология във всеобхватното поле на славянската филология. Според мене това е възможно, защото един по-задълбочен анализ доказва, че "История славяноболгарская” не е плод на специфичен вид местно творчество. Тя е крайният резултат от постепенното наслояване на различни елементи, пренесени по различен начин от една област на славянския свят в друга и накрая споени в една единна творба, ползвайки изработените през вековете с всеобщия принос на цялата православнославянска общност критерии. Ако възприемем руската историографска терминология, можем да характеризираме тези критерии като "древни” [2]. Естествено, това съвсем не означава, че отричам новото, присъщо за отделни публицистични постановки на хилендарския монах патриот, нито пък че опровергавам правото те да бъдат тълкувани в български национален дух; моят стремеж е насочен към определяне на авторските (от която и да било гледна точка погледнати), оригиналните страници, които са включени в тази творба, компилирана според принципите на работа на древните хронисти, без претенцията да излиза извън схемите на колективната и наднационалната традиция. Разграничението между оригиналните Паисиеви елементи и онези, които са били включени в творбата му почти механично, съвсем няма да намали престижа на първия български автор; същевременно обаче ще позволи да се очертае с повече яснота културната среда, в която той е творил.
За целите на настоящото проучване анализът на "История славяноболгарская” може да се направи въз основа на два главни елемента: 1) произхода на обработения повествователен материал и 2) езика.
Трябва да се изтъкне, че най-същественото по отношение на първия елемент не е само това да се открият изворите, които са били използвани; на различни места се налага да се открие и оригиналният текст, на който принадлежат цели откъси, преписани от хилендарския монах, без да бъдат внесени никакви промени. От тази гледна точка значителна част от хрониката на Паисий може да се окачестви като историческа христоматия.
602
И от езикова гледна точка "История славяноболгарская" по необходимост е съставна творба, Остава обаче — се уточни кои елементи надделяват, с какво езикът на Паисий се отличава от този на неговите извори. Най-вече трябва да се определи на какъв език са написани отделни страници: всъщност резултатите от филологическия анализ (върху зараждането на текста и върху неговите лексикални, морфологични и синтактични характеристики) не позволяват цялата творба да бъде окачествена като принадлежаща на южнославянската езикова област или като написан на български език паметник (даже и ако под "български" разбираме една езикова норма, която е в процес на развитие).
Дадените от самия Паисий сведения отдавна са осветлили изследователите относно неговите основни извори: това са Il regno degli Slavi на свещеника от Дубровник Мавро Орбини и Annales ecclesiastici на Бароний [3]. И двете творби, създадени в западния латино-католически свят, стигат до Паисий чрез посредничеството на Русия. Въз основа на тези главни модели Паисий Хилендарски създава своето историческо повествование до края на XI в.
Проблемът за връзките между "История славяноболгарская" и Аналите на Бароний е от изключителен интерес за нас, защото в него се преплитат основните въпроси, за които вече загатнах: в текста на българската творба присъстват елементи, които мигрират от една славянска зона в друга; оригинална ли е творбата, или е идеологически и езиково зависима; как се помества творбата в културния свят на православнославянското Средновековие [4].
Преди четири години в една статия, отпечатана в “Ricerche Slavistiche” [5], очертах пътя,който Annales са изминали в земите на славянското християнство, преди да стигнат до атонския монах. Там проследих и събитията, които са накарали йезуита Петър Скарга да напише на полски един компендиум на книгата на Бароний, публикуван Краков през 1603 г. под заглавието "Roczne dzieje kościelne". Успоредно c това подчертах и значението на осъществения няколко десетилетия по-късно руски
603
превод на този компендиум. Руският превод, станал твърде популярен сред староверците, е бил използван в различни полемики с московския Синод, а този факт доказва жизнеността на западнолатинското влияние сред източното християнство. Във връзка с това сега бих желал да подчертая, че католико-православната осмоза, започнала в граничните полско-московски земи по времето на Брест-Литовската уния, е улеснила разпространяването на западните текстове сред руснаците през целия XVII в. и е възбудила културни течения, които заслужават да бъдат по-добре проучени. В периода на Контрареформацията съвпадащите политически интереси позволяват да се гледа на Полша като на най-напредналия аванпост на католицизма в земите на европейския Изток; същевременно тя е и най-ефикасният проводник на католицизма в православното славянство. Доказателство за това можем да съзрем в самия компендиум на Скарга, както и в писмото-посвещение, отправено от кардинал Бароний в единадесетия том на неговите Annales към полския цар Зигмунд VII Ваза. Там Бароний изказва пожеланието не само лутеранецът Карл Судермански, но и руският владетел Борис Годунов да се подчинят на правоверното оръжие на полския монарх ("Christus... qui tibi non modo tyranum haeretivum, sed ipsum etiam Principem infidelem, iniustum Orientalis Imperij possessorem iustis armis subijciat...”) [6]. От гледна точка на руската национална историография тези (както и други подобни) данни естествено могат да бъдат възприети като доказателство за агресивна и завоевателна западна политика. Историкът на културата и славистът, за да успеят да очертаят историческата действителност на дадени западни влияния (съвсем не случайни, а, напротив, оказали се плодотворни за православнославянската цивилизация), трябва да се абстрахират от подобни оценки, фактът, че полският компендиум на Annales е създаден от йезуит, чиято дейност за осъществяването на унията на църквите е била значителна, ни дава право да се запитаме до каква степен разпространението на руския Бароний [7] сред староверците може да се свърже с предприетото от "Обществото на Исус” проникване в Русия. Първият руски превод на Roczne dzieje на Скарга е бил направен през
604
1678 г. по нареждане на митрополита на Рязан и Муром, а това ни отвежда в зона, която изглежда отдалечена от пряко повлияните от католическа Полша територии. Аналите на Бароний обаче са били познати сред руските църковни среди и преди това. Откриваме цитати от Бароний в "Книга о вѣре”, която датира от 1648 г. [8] и това ни дава основание да предположим постепенното им разпространяване, започнало в първите десетилетия на века и вероятно улеснено от възможността руснаците да използват направо полския текст, който от езикова гледна точка е бил много по-достъпен от латинския; освен това предвид неговия резюмиращ характер той е бил несравнимо по-лесен за ползване. Допълнителни проучвания ще уточнят вероятно пътя, изминат от творбата на Бароний от Полша до Русия; независимо от това днес вече сме в състояние да посочим една обща насока, която от славянските интереси към Контрареформацията ни отвежда към полското проникване в Русия през XVII в. Ако към това прибавим предложените ни в летописта на Паисий Хилендарски данни, тази линия на еволюция от Рим до Полша и до Русия се разширява и стига чак до южното славянство. В цитираната статия, отпечатана през 1954 г. (към която препращам за постигнатите вече резултати ), подчертах решаващата значимост, която — в тази верига — притежава полското звено. Тогава не разполагах с текста на руския превод и за очертаване на частите, в които е явна зависимостта на Паисий от Аналите на Бароний, бях сравнил полския текст на Roczne dzieje с този на "История славяноболгарская”. Едва след като моето изследване бе отпечатано, получих от София текста на едно подобно изследване, направено от професор Велчо Велчев почти две десетилетия преди това, но за съжаление останало неизвестно за мене [9]. Изследването на Велчев се основава на прякото сравняване на текста на Паисий с руския текст на Аналите на Бароний. Съответствията, които аз бях установил въз основа на полския компендиум на Скарга, се покриват с тези, които е открил професор Велчев, работейки върху руския Бароний. Днес мога да кажа, че моето непознаване на ценния принос, осъществен вече от българския славист, до известна степен се оказа едно щастливо обстоятелство.
605
Основавайки моето изследване по принуждение върху полския текст (както казах, не разполагах с руския превод), не само открих в него истинския извор на Паисий, но успях да изясня и един от най-интересните въпроси относно влиянията, използваните източници и компилативната техника на българския монах от Атон. Някои от тези изводи бяха вече изнесени в моята статия, други се оформиха окончателно след прочитането на студията на Велчев.
И на мен (благодарение на съответствията с полския текст), и на Велчев (въз основа на тези, подсказани от руския превод) най-интересна и заслужаваща по-специално внимание се стори зависимостта на първото предисловие на "История славяноболгарская” от компендиума на Бароний. Различните ръкописни редакции на Паисиевата творба в действителност имат две предисловия: едно общотеоретично върху ползата от историята и другото — върху причините и върху методите, вдъхновили компилатора. Велчев напълно обосновано отхвърля формулираната от Крония хипотеза,че първото предисловие може да бъде свързано с оригиналния текст на Annaies ecclesiastici [10] (в действителност нищо от това, което четем в предговора на Бароний, не може да напомни изложените във встъплението на Паисиевата творба идеи). Велчев пише: "...[това предисловие] не принадлежи на Бароний, а на редактора или на преводача на руското издание…” [11]
Извлечените от анализа на Roczne dzieje данни обаче не ми позволяват да се присъединя към това твърдение, което се оказва неточно. Предговорът на Аналите на Бароний с онези концепции, които четем и в началото на Паисиевия текст, е бил написан от Петър Скарга и под заглавието Wzyvanie do czytania Roczych dzieiow koscielnych, у przestroga w nim е била поставен пред текста на неговия компендиум. Следователно за тази част Скарга трябва да бъде признат за пряк и самостоятелен, независим от Бароний, извор на Паисий [12].
Ако резултатите от моя анализ на полския текст могат да се окачествят като достатъчно ясни и сигурни, то отношенията между трите текста — Wzyvanie на Скарга, неговата руска обработка и формата, в която ни е
606
предложено в Паисиевата творба — чакат уточнение. Един такъв анализ се е оказал неосъществим за Велчев, който не е познавал Roczne dzieje, както бе невъзможен за мене при изготвянето на предното изследване, защото ми липсваше руската база за сравнение.
Първата констатация, която сега се налага на нашето внимание, сравнявайки Wzyvanie... на Скарга с руския предговор на Бароний [13], е, че не сме пред един обикновен превод, а по-скоро пред една преработка-резюме. Концепциите са същите и някои откъси са преведени буквално. В своята цялост обаче руският текст е по-кратък и на някои места са изоставени цели пасажи от полския оригинал. За обяснение на различията можем да формулираме две хипотези: текстът на Скарга е бил веднага съзнателно променен, за да бъде нагоден към нуждите на руския читател; руската редакция, която ние познаваме, е плод на по-късни видоизменения, внесени вследствие на продиктувани от обстоятелствата причини от преписвани и разпространители на ръкописния текст. Не е изключено и двете хипотези да са еднакво правдоподобни, но само ако, отнесени към същия период, бъдат свързани с различни среди: тази на църковните теоретици и тази (от по-ниско културно ниво) на староверците. На първите могат да бъдат приписани промени от идеологически характер, на вторите — преосмисляния и скокове от типа на онези, които се откриват във всички видове апокрифна литература.
Полският превод започва с изявлението, че Църковната история на "великия кардинал Бароний” е полезна, забавна и препоръчителна за всички (”Praca szczesliwa y wszem stanom pozyteczna у wieku tego naszego dobrze wstawiina w pisaniu dzieiow koscielnych wielkiego Kartynala Baroniusza ma byc kazdem przyemna у zalecona) [14]. В руската редакция е възприета концепцията за ползата от познаването на историята на миналите събития, но без всякакво позоваване на католическия кардинал (Вѣдѣнїе преждебывших в’ мїрѣ семь вещéи и дѣѧнїи, живȣщымъ на землѝ не токмѡ полезно, ни ѕѣлѡ ^тревио потребно éсть...) [15]. Това навежда на мисълта за целенасочена цензура.
Руският текст, отдалечавайки се на пръв поглед от
607
полския, веднага след това продължава размислите върху обогатяването с мъдрост и с добродетел, което всеки може да получи от историческите познания. Последните са сравнени със стари "съкровища”, изоставени и намерени отново (ѿo сегѡ́ бо премȣ́дростїю и добродѣ́телми áки нѣ́кїими древними сокрóвищи, на селѣ обрѣ́теными, всѧкъ обогати́тисѧ можеть...) [16]. И тук обаче лесно може да се съзре полският модел. Скарга малко по-напред разгръща концепцията, че историята е извор за морално обогатяване и нарича "съкровище" (skarb) онаследеното от миналото богатство от знания (”... Na coz mu sie przydadza: na co taki skarb zbierac ma: na to aby medrzym byi у sprawy swoje у ziwot swoy do dobrego konca przywodzil”) [17].
Още в самото встъпление, позовавайки се на авторитета на Библията, Скарга оправдава любознателността към миналото. Неговите думи (... Pytay sie, mowi Pismo s. o dawnych dniach starych ktore byly przed toba o dniu gdy P.Bog stworzyl czlowieka na ziemli...) са извлечени от Второзаконие 4:32 (Попитай сега за миналите времена, които бяха преди тебе, от деня, когато Бог създаде човека на земята). Основавайки се на тази свещена сентенция, полският йезуит всъщност твърди, че е възможно да бъде "разпитано" миналото само посредством авторите историци, защото нашият живот е кратък и е оскъден личният човешки опит. Риторичните идеи и техника преминават почти цялостно и в следващите изречения на руския текст, където на всеки въпрос от рода на "искаш ли да знаеш?”, "искаш ли да видиш?" и т.н. се отговаря с формулата "прочети историята” (на полски: czytay stare dźieie, на руски: чти исторїю) [18].
Веднага след това в руския текст е използван един интересен вариант. Скарга, продължавайки да черпи примери от Библията, говори за Асуир, който помъдрял, четейки нощем древни истории (ʺ... Asswerus wielki swiata Monarcha czytaiac w nocy stare у przeszle historye…”, Естир 6:1: "През оная нощ сънят побягна от царя и той заповяда да донесат записната книга на летописта...”), и за Дарий, който се вдъхновил от Кир чрез историческите четива ("... Darius takze pan swiata у wieia kroiestw przegladaiac у czitaiac stare sprawy
608
przodka swego Cyrusa: nauczyl sie Boga prawego poznawac..., срв. Ездра 6:1: "Тогава цар Дарий издаде указ...”). В предговора на Бароний примерите с Асуир и Дарий са заместени от други, които говорят за Василий Първи Македонски и за неговия син Лъв философ:
[19] Тук "византинизирането” придобива значение на "русифициране” или, най-общо казано, на нагодяване на полско-католическия модел към изискванията на православното християнство.
Сред най-значителните пропуски привлича внимание отсъствието на дългото слово, което Скарга отправя към читателите на народен език, за да ги покани да купят книгата, да я прочетат и да я препоръчват за прочит, защото напомня, полезното четиво подпомага в борбата срещу най-лошите пороци ("... prosze czytaniem odganiaycie matke wszytkich grzechow proznowanie: odgdniaycie ouca wszytkiego ubostwa duchwego lenistwo ktore wam skarbow madrosci zbierac nie dopusci... Przyuczaycie syny у corki swe у dom wszytek zabawiaycie takim czytaniem; poznacie pomoc у poprawe у pokoy domow swoich. A one wymowki niech nie ida: czasu nie masz. Niech go nie bedzie na piianstwa у biesady na zbytne wyslistwa у zle uczynki na oszukania inych na lakomstva у zbiory у lichwey na kupiectwa nieprzystoyne у nabycia lakome z ubiizeniem bliznich. Na to czasu niech nie bedzie... Nie mow iz drogie te Ksiegi Poiskie pieniedzy nie mam. Masz na co proznec odkladay na tydzien kila groszy zbierzesz…”). Вероятно руският редактор или редактори са възприели този позив като пропагандно-обстоятелствено изявление, обусловено от полската среда, в която е действал Скарга, и затова напълно излишно за благоверния православен читател.
Ако сравняването на полския оригинал с руската преправка на това предисловие позволява да се прозре известна последователност или поне обща постановка, която оправдава разновидностите и пропуските, не можем да кажем същото за отношенията между руския текст и
609
предложения ни в началото на "История славяноболгарская" текст. Велчев в своята студия изнася съответствията между Бароний и Паисий, без обаче да извлече от този анализ всички налагащи се изводи. Налице са наистина пасажи, в които българският монах, изглежда, се отдалечава от руския модел, но това все още не ни упълномощава (и след малко ще се види защо именно) категорично да говорим за два текста, свързани помежду си от обикновени "заимствания” [20] или общ произход. Това, което прави най-силно впечатление, е абсолютната идентичност на по-голямата част от изреченията: на тези места Паисий не перифразира, не преразказва и дори не превежда; той чисто и просто преписва. И това не е впечатление или тълкувание, а констатация, която може да бъде документирана например чрез следните цитати, изнесени в съпоставителен план и извлечени от работата на самия Велчев [21]:
Минималните различия между тези две редакции, макар и показателни за българската фонетична чувствителност, са от чисто правописен характер и най-много идват да потвърдят, че Паисий не е бил акуратен преписван, напротив, почти небрежен, затова именно, както сочи Йордан Иванов в предговора си към изданието на Зографския препис, текстът на "История славяноболгарская" е трябвало да бъде проверен от книжовно
610
по-обиграни монаси [22]. Фактът, че Паисий е писал Iсториѧ вместо Iсторїа, върученыхъ вместо врученых, съдръжати вместо содержати и страсе вместо страсѣ съвсем не може да ни накара да твърдим, че се намираме пред два текста; в действителност текстът е един и същ — този на Roczne dzieje, преписан дословно.
Как обаче да си обясним онези пасажи, в които текстът на "История славяноболгарская" се отличава от този на Бароний, и то не само по правопис. Първото отклонение се чете в края на встъпителното изречение. Бароний се обръща към читателя с формулата любомȣдрый и православныи читателю; предговорът на "История славяноболгарская” носи само любомудрии читателю. Можем ли да мислим, че българският монах е заличил целенасочено прилагателното православныи? И какви причини са го подтикнали да го стори? [23] Според мене по-вероятно е пропускът да е случаен (просто забравяне) или пък в използвания от Паисий извод прилагателното православный да не е било засвидетелствано. Тази втора хипотеза изглежда твърде правдоподобна: Велчев цитира подготвения от Синода и отпечатан в Москва през 1719 г. текст, който предварително е бил пречистен от всички елементи, които са били в противоречие с официалното православие [24]. Това пречистено издание е било вдъхновено от необходимостта да се въведе известен ред сред различните редакции на Бароний. Знаем, че ръкописите в обращение тогава са били много и често пъти силно различаващи се помежду си [25]. Ако Паисий е използвал един от тези ръкописи, различията между неговия текст и отпечатания от Синода текст на Бароний намират обяснение в използвания извод и няма причини да приписваме обновленията на атонския монах. В цитирания конкретен случай на прилагателното православный с основание може да се гледа като на прибавка, направена от "ревизорите” от 1719 г.
По-значителни са различията между двете цитирани от Велчев редакции в редовете, които следват непосредствено след първото изречение [26]. Текстът на Паисий все пак не изглежда да е оригинален, защото сме пред различно излагане на изнесената вече от Скарга концепция (и по-нататък възпроизведена и в текста на Бароний от
611
1719 г.), според която който не познава историята на миналото, е подобен на едно невежо дете (Скарга: "... Dziecina zawzdy nieumietna a nigdy niedorosla zosiaie: kto niewie co sie przed nim dzialo...”; Паисий:
Останалата част от предисловието на "История славяноболгарская", с изключение на няколко реда, е идентична с текста на Бароний (различията са тъждествени с по-горе изнесените във връзка с приведените в съпоставителен план цитати ).
Даже и да не се възприеме предположението (според мен напълно основателно), че малкото различия се дължат на една ръкописна версия на Бароний, различна от официалното издание от 1719 г., неопровержим е фактът, че почти цялото първо предисловие на Паисиевата хроника е буквално преписано от руското издание. А това ни дава възможност за наистина значими размисли.
Когато казвам, че Roczne dzieje на Скарга са били преведени през XVI в. от полски на руски, под "руски” разбирам църковнославянския, използван в Русия. Това е в сила и за текста на Бароний, толкова обичан от староверците, и за официалното издание, излязло в Москва през 1719 г. (Дѣѧнїѧ ц҃ркѡвнаѧ и грáжданскаѧ... Преведенаѧ съ полскаго ı-азыка на славенскїи ...). Но до каква степен "славенский язык” в Русия е бил отклонение (в смисъла на тъй наречените "редакции" с национални отсенки) от всеобщата езикова норма, която е била споделяна от цялата православна славянска общност благодарение на единния старославянски произход? Примерът с Паисий може да допринесе да се отговори на този въпрос, който има жизнено значение за общата езикова история на източното и южното славянство в предмодерната епоха. Ако съдим по това, как е пренесъл предисловието на Бароний в своята хроника, без да има грижата да го нагажда езиково, монахът от Хилендар съвсем не е чувствал като "чужд" руския "славенски”. И все пак езикът, който самият Паисий е говорил, положително не е съвпадал с църковния московски език.
612
За да се убедим в това достатъчно е да сравним по-горе цитираните откъси с което и да било изречение, извлечено от второто предисловие [27], поставено от Паисий пред неговото историческо изложение, което несъмнено е оригинално (както свидетелства не само езикът, но и интонацията на самото предисловие):
Синтактичната конструкция, формата тї вместо ты, възвратният глагол с предхождащо и отделено се (на мястото на сѧ), прилагателното чуждъ в кратка форма, съкратената форма са на трето лице мн.ч. на глагола съм, сравнителната степен, изразена с по, приближават изключително много този откъс към съвременния български и същевременно го различават от руския църковнославянски в текста на Бароний.
Би могло да се мисли, че първото предисловие не е интегрална част от текста и че именно затова Паисий го е смятал по-скоро за цитат, за авторитетно възвание, което, намерено вече в готов вид, е поставено пред хрониката, така както на Запад са (пред)поставяли цитат на латински пред изложение на вулгарен език. Това твърдение би намерило потвърждение във факта, че например в Зографския ръкопис на "История...”, обнародван от Й.Иванов [29], заглавието на творбата се чете след това първо предисловие, Същата техника на пренасяне от московския текст на Бароний в "История славяноболгарская” без езикови приспособявания обаче се появява по протежение на историческото изложение. Като пример могат да бъдат приведени следните редове:
613
И тук незначителното различие (Бóлгари́ съ великою сылою вместо съ вели́кою си́лою Болгары) може да бъде обяснено с невнимателно преписване или с използване на различен ръкопис от страна на Паисий. Ако се позовем на текста на Бароний и на руския текст на Орбини, ще открием филологически доказателства, че различни откъси, написани на църковнославянския, използван в Русия, са били буквално преписани в Паисиевата "История...”. А това потвърждава впечатлението, че българският монах не е гледал на руския "славенски” като на чужд език. Езиковото съзнание на онзи, който е четял или пишел творби на църковнославянски в земите на южна Slavia през XVIII в., трябва да е било — ако съдим по този пример — все още единно. А ние знаем, че през XVIII в. църковнославянската езикова норма вече навсякъде е в пълна криза, предизвикана от прогресивното утвърждаване на светски, простолюдни, местни елементи на отделните източни и южни славянски националности. Какви са били в действителност отношенията между църковнославянската традиция и местните тенденции към обновяване в средата, в която е работил Паисий? Внимателният анализ на цялата "История славяноболгарская” би могъл да отговори на този въпрос. Засега е извънредно трудно да се разграничат рязко оригиналните Паисиеви страници от онези, които са преписани от други творби или пък са повърхностно преработени. Самият Паисиев език не е постоянен. В сравнение с полународния стил на първото предисловие стилът на други части на хрониката, несъмнено оригинални, авторски, се оказва по-близък до църковнославянската традиция. Ето например полемичният фрагмент срещу сърбите:
Трябва да се отбележи, че понякога Паисий се отклонява и от собствения си метод на буквално пренасяне на текста на Бароний и цитира в превод [31]:
614
Но защо Паисий понякога "превежда" от руския "славенски”, а понякога — не? Вероятно в това поведение липсва подтикът да се следва една съзнателно избрана норма; по-скоро то е следствие от елементарна непоследователност.
Отношенията между "руския славенски" и все още неточно определимия "език на Паисий” съвсем не изчерпват езиковата картина на "История...”. Различни други извори са оставили следи в този текст. Предложените от самия Паисий данни ни уведомяват, че за "История славяноболгарская” освен от Бароний и от Орбини авторът е черпил три пъти данни от други руски извори [32], два пъти от български извори [33], два пъти от сръбски извори [34], девет пъти от гръцки извори [35], един път ”от една кратка немска история” [36] и четиринадесет пъти от други, неточно определени извори [37]. Следователно в полето на славянските влияния неминуемо трябва да бъдат взети под внимание и сръбските езикови влияния.
Сърбизмите в "История славяноболгарская” заслужават специално изследване. Те могат да бъдат обяснени било с използването на сръбски извори, било с общата склонност на Паисий да се помести в една стилистична българско-сръбска традиция, все още жизнена благодарение на дамаскините [38]. За целите на едно първоначално разграничаване между онази част от "История... ”, в които се откриват руски влияния, и страниците, създадени въз основа на южнославянски езикови модели, можем да отбележим, че прякото използване на Бароний — Скарга в
615
руски превод и на Орбини е засвидетелствано в пространната глава върху политическата история (Събранїе историческое ѡ народѣ болгарстемъ) и в онази, която е посветена на "славянските учители” Кирил и Методий [39]. Други глави — като тази за сръбските царе (Здè вънимаи читателю [да] речемъ въ кратце ради србски крали), тази за българските царе (Зде потребно съвокȣпити заедино имеал краломъ и цар҃омъ болгарскимъ колико се ѡбретаютъ и кои по коегѡ ц҃рствовалъ — Събраное въ кратце колико били знаменити крали и ц҃ри болгарскихъ) и тази за българските светци (Тȣ събрахомъ въ крáтцѣ имена с҃тихь болгарскихъ, колико просїı-али ѿ болгарски ı-азик’ вь послѣднаı-а времена) не е изключено да са били компилирани в различни периоди (без да са зависели от един общ композиционен план) и въз основа на местни извори. Главите за българските царе (вж. изданието на Й.Иванов, 58-62 и 62-67) всъщност са двойници, което може да се обясни с това, че Паисий е бил написал едната, преди да успее да използва текстовете на Бароний или Орбини, които му попадат под ръка едва през 1761 г., когато вече отдавна е бил започнал своята работа. Тази хипотеза намира потвърждение във факта, че изложението, основано върху Бароний и Орбини, не следва реда на изнесения в първата глава за царете списък (срв. Иванов, 58-62) и говори за Батой, преди да говори за Вукич, Драгич и Борис. Първата схематична глава за българските царе почти не познава русизми и ни отвежда към "езика на Паисий”, т.е. към местната езикова употреба. Ето например следния откъс: "... не писа се зде що би похвалили болгарї а грци хȣлили смотри читателю, но како се ѡбрете деѧниа ихъ, тако и написа се..."
И втората кратка глава върху българските царе (Иванов, 62-67) е писана на местен език (срв. началото: "Въ начале билъ наи силенъ и знаменїтъ краль батоѧ…" ) и от тази гледна точка потвърждава общото деление между "русифицирана” част и южнославянска част на "История...". Някой по-изявен русизъм, но винаги спорадичен, е все пак възможен, защото тази глава вече засяга онази част от "История... ”, която е вдъхновена от Бароний — Скарга и от Орбини.
616
Изложените дотук наблюдения, които предлагам на вниманието на изследователите на Паисиевата творба и онези, които се интересуват от взаимните влияния в земите на цялото славянство през XVII-XVIII в., не преследват главно представянето на някои специфични изследователски резултати; те по-скоро желаят да подчертаят значението на един езиково-културен проблем, който все още не е изследван по подходящ начин. Случаят с "История..." на Паисий, свързан с издирването на изворите ѝ, позволява да се открие едно културно течение, което, след като се е породило в земите край източно-западнославянската граница (която се отъждествява с границата между католицизъм и руско православие), се е разпространило до крайните предели на южнославянските земи. Бе установено, че "славенский язык” е представлявал едно изключително ефикасно комуникативно средство, действало от Русия към България. Не сме в състояние обаче да определим реалните функционални различия между руския "славенский” и използвания в южнославянските земи език, за да се напише една творба като "История...” на монаха Паисий от Хилендар. Един непълен анализ на Паисиевата творба създава впечатлението, че се намираме пред мозайка, в която различните езикови тенденции и традиции се кръстосват, без да се изключват категорично и без да позволяват изпъкването на една постоянна, ясно изявена българска основа. Тези първи резултати ме карат да подчертая необходимостта проучванията върху историята на езика да не бъдат ограничавани единствено в националното поле. Трябва да престанем да се опитваме да откъснем от един неточно определим (обхващащ периода до XVIII в. включително) фон това, което е "българско”, "руско" или "сръбско”; напротив, трябва да проучим самия фон — т.е. православната славянска общност, който е следвала църковнославянската норма — като една сама по себе си жизнена езиково-културна същност, която от историческа гледна точка е още по-конкретна. В светлината на тези принципи текст като този на Паисий ще се окаже много по-значим за общата славянска филология, отколкото за българската национална филология.
617
БЕЛЕЖКИ
1. Срв. Цонев, Б. История на българский език-ь Т. 2. С., 1934. (глава X: Произход и развитие на българския книжовен език).
2. Имам предвид периода, който предхожда формирането на източните и южните славянски литератури на православното славянство и който, що се отнася до Русия, е определен с термина "древняя русская литература".
3. За библиографията срв. Рiссhio, R. Gli annali del Baronie — Skarga e la Storia di Paisij Hilendarski. — Ricerche Slavistiche, III (in memorlam Enrico Damiani), Roma, 1954, 211-233.
4. И тук, нагаждайки се към руската терминология, използвам термина Средновековие, като обхващащ периода до навечерието на XVIII в.
5. Picchio, R. Цит. съч.
6. Срв. Baronio. Annales ecclesiastici (ed. romana, Tip. vaticana) Vol. XI. 1593-1607.
7. С Бароний обозначавам руския превод на направения от Скарга компендиум на Annales на Бароний. Именно като Бароний този текст е бил познат сред староверците, които са го използвали в полемиките си със Синода. Бароний се съдържа между другото и в библиографските източници на "Поморские ответы”. На No 32 от инвентара на библиотеката на манастира във Виг (Выг), направен от Барсов (срв. Летопись занятий Археографической комиссии, 1872-1875, ч. VI, отд. III, Прб., с. 31) откриваме регистриран ръкописът in folio от XVIII б. — Барония дѣйяния церковныя, който обаче съдържа само периода от раждането на Христос до 318 г. Срв. също така: Р Johannes Chrisostomus О. S. В. Die "Pomorskie Otvety" als Denkmal der Anschauungen der russichen Altgläubigen gegen Ende des I. Viertels des XVIII Jahrhunderts. — Orientalia Christiana Analecta, 148, Roma, 1957, 128-129.
8. От препратките и от цитатите, които бяха открити в Книга о вѣрѣ единои истинои православнои (М. 1648)
618
не може да се определи дали Бароний е цитиран от един съществуващ вече руски превод, или не. За основа на евентуални бъдещи сравнения може да послужи следният цитат, който, изглежда, че привежда буквално думите:
Книга о вѣрѣ е един типичен пример за православен текст, претърпял западно влияние в южноукраинските културни области. Посредством Палинодия на киевския монах З. Копустенский (1621) в Книга о вѣрѣ отекват писанията на бившия архиепископ на Сплит Марк-Антоний де Доминис, приел протестантската вяра. Както и в случая с Бароний спрямо Книга о вѣрѣ староверците запазват отношение на доверие, игнорирайки или пренебрегвайки латинските ѝ извори. Срв. А. И. Ammann, S. J. Storia della Chiesa russa е dei suoi paesi limitrofi. Torino, 1848, 228-229.
9. Срв. Велчев, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний, принос към изследване изворите на Паисиевата история. С., 1943.
10. Срв. Cronia, A. Il "Regno degli Slaviʺ di Mauro Orbini (1601) e la "Istorija slavenobolgarskaja" del monaco Paisij (1762). — Bulgaria, I, No 1-2, 45-48; No 3, 138-152.
11. Велчев, В. Цит. съч., с. 18.
12. За документацията около този пункт срв. Picchio, R. Цит. съч.
13. За руския текст на предговора на Скарга препращам към цялостните цитати от Бароний у Велчев, В. Цит. съч., 21-27
14. Цитатите от полския предговор на Скарга извличам от Roczne — dźieie koźčielne Od Národzenia Páná y Bogá nászego... v Krakowie... 1603; за това издание срв. Picchio, R. Цит. съч., 216-217, бел. 3.
15. Велчев, В. Цит. съч., с. 21.
16. Пак там.
17. Skarga. Roczne dzieje...
619
18. Вeлчев, В. Цит. съч., с. 24. Рiссhiо, R. Цит. съч., 223-224.
19. Велчев, В. Цит. съч., 25-26.
20. Понятието за "заимстване" (с. 23) е в основата на коментара, направен от В.Велчев при сравняването на двата текста.
21. Велчев, В. Цит. съч., с. 25.
22. Срв. Исторїя славѣноболгарская собрана и нареждена... Паисїемъ їеромонахомъ в' лѣто 1762. Стъкми за печатъ по първообраза Йор. Иванов. С., 1914, с. XLVII.
23. Велчев мисли, че премахването на православныи отговаря на желанието на Паисий да придаде на изложението по-национално-светски, отколкото религиозен характер.
24. Както четем в самото заглавие на изданието:
25. Срв. статията "Бароний" в Энциклопедический словарь Брокгаусъ–Эфронъ, т. III.
26. Велчев, В. Цит. съч., с. 21.
27. Предисловїе къ хотещїмъ…, вж. в изданието на Й. Иванов, с. 5-8.
28. Пак там, с. 6.
29. Пак там.
30. Пак там, с. 47.
31. Велчев, В. Цит. съч., с. 52.
32. Вж. изданието на Й. Иванов, с. 8, 56 и 57.
33. Пак там, с. 57 и 69.
34. Пак там, с. 47 и 50.
35. Пак там, с. 39, 40, 40, 45, 47 и 61.
36. Пак там, с. 58.
37. Пак там, с. 5, 7, 7, 7, 24, 36, 40, 40, 47, 50, 57, 57 и 61.
38. Срв. Цонев, Б. Цит. съч., 287-290.
39. Ѡ ȣчителѧхъ словенскихъ. В тази глава откриваме ясни препратки към Бароний и русизми от рода на "росиїскаѧ” или "росиски": "... Ѡлга кнѣгина росиїскаѧ...“; ʺ... Владїмїръ кнѣзъ росиски и киѡвъски. . . " — вж. изданието на Й.Иванов, с. 70.