БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА
(Красимир Станчев)
I. Език — литература — култура
1. "Православно славянство" и "римско славянство". (Литературно-историографски въпроси)
2. Мястото на старата българска литература в културата на средновековна Европа
3. Литературни и езикови аспекти на старата българска традиция
4. Въпросът за езика и кирило-методиевското славянство
5. Въведение към едно сравнително проучване на въпроса за езика у славяните
II. Проблеми на литературната техника
1. Функцията на библейските тематични ключове в литературния код на православното славянство
2. Глава XIII на Пространното житие на Кирил: текст и контекстуална функция
3. Върху изоколните структури в средновековната славянска проза
4. "Плетение словесь" и литературните стилове на православните славяни в епохата на късното Средновековие
5. За някои формални съответствия между латинската проза на Петрарка и литературните техники на балканските славяни през XIV в.
III. От Средновековие към ново време
1. България в "Църковна история" на Цезар Бароний
2. "История славяноболгарская" на езиково-културния фон на православното славянство
3. Славянобългарският на Паисий
Проф. Рикардо Пикио се радва на заслужена популярност сред българската научна и културна общественост като един от най-бележитите съвременни палеослависти. Но определено трябва да се каже, че той е популярен повече като личност — благодарение на участието си в редица международни научни форуми, състояли се през последните десетина години в България, и благодарение на присъдената му международна награда "Братя Кирил и Методий" с неизбежно съпровождащите я интервюта, представяния и пр. В същото бреме научното му творчество, включващо около 200 заглавия, не е достатъчно добре познато дори на преките му български колеги. Знаят се и се цитират 4-5 студии, статии и доклади, публикувани на български език от 1980 г. насам, и още толкова от публикациите му на други езици (преобладаващо на италиански и английски, но още на френски, немски, полски, руски). Разбира се, за това положение има ред обективни причини: липса на някои периодични издания и сборници б българските библиотеки, по-слабо познаване на италианския език от страна на българистите и др.
Настоящата книга запълва (само донякъде, разбира се) празнина и дава възможност на най-широк кръг читатели да се запознаят с някои от най-значителните студии на Р. Пикио в областта на палеославистиката. Естествено, подборът е направен и с оглед на обяснимия у нас приоритетен интерес към старата българска литература. От включените 13 изследвания 4 вече са публикувани в България, 8 се появяват за пръв път на български език, а първата студия, която до голяма степен е обобщение на идеите и методите на работа на Р. Пикио, се публикува в настоящия том за пръв път.
При разпределянето на материала в книгата не е следван хронологическият принцип. Студиите са обединени по тематика: в първия дял се разглеждат общи проблеми на езиково-литературно-културната история на средновековното славянство и на България като част от него; във втория са включени изследвания върху литературната
673
техника, т.е. върху поетиката и стилистиката на средновековната православнославянска литература; в третия са застъпени три от най-важните студии на Р. Пикио, свързани с проблематиката около Паисий Хилендарски и неговата "История славянобългарска", респективно с прехода от Средновековие към Ново време в българската литература и култура. Читателят трябва да има предвид, че това е именно сборник от изследвания, групирани тематично, а не цялостна монография. Поради това, а и понеже студиите не са осъвременявани (някои единични актуализации са отбелязани било в библиографските бележки, било в редакторските бележки към съответната студия), неизбежно на места има някои повторения, а понякога могат да се намерят и противоречия между твърдения на автора, изказвани в различно бреме. Но аз не намирам, че това е недостатък на книгата. Р. Пикио винаги е демонстрирал живо, полемизиращо присъствие в научния живот, винаги е бил — и е — чужд на закостенелите схеми и формулировки, винаги е готов както да оспори другия, така и да коригира себе си. Така че, запознавайки се с текстовете на студиите такива, каквито са били публикувани през последните десетилетия, читателят те може да си създаде по-ясна представа както за развитието на научната проблематика, така и за естественото развитие на концепциите на самия Р. Пикио.
За този, който не познава лично проф. Рикардо Пикио, може би не е излишен един щрих от психологическия му портрет. Р. Пикио е изключително духовит и шеговито настроен събеседник, готов да доведе — в порядъка на експеримента — тезата си до крайност, за да я провери или пък за да провери партньора си в диалога. И тъкмо когато човек, макар и с вътрешна емоционална съпротива, е отстъпил пред доводите му, тезата може да бъде обърната на 180° и да се приведат не по-малко убедителни доводи за противното. И когато си вече съвсем объркан, чуват добродушното: "Сега вече да говорим сериозно." И започва безпощадното разнищване на нещата във всички посоки, за да се търси — и невинаги намери — обективната историческа истина. Това намира отражение и в студиите му — за съжаление, не навсякъде българският
674
превод успява да предаде тези нюанси, а и едва ли е възможно те да бъдат напълно предадени в превод. И още нещо. Макар и славист, Р. Пикио е възпитаник на итало-европейската хуманистична традиция, към която — както е добре известно — православнославянските култури започват да се приобщават бавно и мъчително (поради сложните исторически обстоятелства) едва от XVII в. насам. Това обуславя някои трудности и невинаги пълната адекватност както при превеждането на терминологията (с такива трудности неведнъж се сблъсквах при редакторската работа), така и при възприемането на методиката на научното изследване. Не бива да забравяме, че израсналата през XIX в. наука славистика, особено то се отнася до наследниците на православнославянската културна общност, има зад гърба си по-други традиции. Никога никой православен богослов не е започвал трактата си с думите: "Нека допуснем, че Бог не съществува ", за да приведе после доказателствата за съществуването на Бога. И затова не бива да се смущаваме, когато някои постановки, допускания или твърдения на Р. Пикио ни звучат "еретично“ — това е комплексно отражение на изследователската традиция, в която е възпитаван, и на личния му характер. И според мен в това именно е най-ценното на неговите изследвания: вечното съмнение, непрекъснатото подлагане на проверка на всичко, като се започне от историческите извори, търсенето на нови, други аспекти на изследваме, готовността за толерантна дискусия. Трябва ли да се припомня колко открития в науката се дължат на това, че някой си е задал почти наивно звучащия въпрос: ʺАми ако това не е така?" А трябва да признаем, че много неща в нашата наука, в палеославистиката, само привидно изглеждат ясни, а всъщност се крепят на несигурни факти и на авторитета на няколко поколения учени, който ние от криворазбрана почит често не смеем да щипнем с пръст, макар че нови факти или ново вглеждане в познатите извори ни навеждат на вътрешно несъгласие с традиционните твърдения.
И една последна уговорка: много пъти, включително публикуваните тук студии, Р. Пикио настоява, че търси дискусия и настоява за по-задълбочен анализ на фактите,
675
a не се опитва да наложи окончателно една система от възгледи, която да измести други. Именно като повик за задълбочаване на изследванията и за компетентна и толерантна колегиална дискусия трябва да се приема тази негова книга. А че не всички не с всичко в нея биха били съгласни, се разбира от само себе си — иначе това не би било наука.
Редакторските бележки към отделните студии имат за цел преди всичко да информират читателя за първото и (евентуално) за други издания, както и да го насочат към свързани с тази проблематика изследвания на Р. Пикио, публикувани след първото отпечатване на дадената студия. В някои случаи се посочват и чужди (главно български) изследвания от най-ново време, свързани с третираните проблеми. На отделни места си позволявам някои реплики по обсъжданите въпроси, основавайки се на собствена работа по дадената проблематика или пък на постиженията на български колеги от последните години. Но това са именно само реплики, единични "закачки“, маркиращи някои от пунктовете на един бъдещ научен диалог — но за него е необходимо да се напише не по-малко обемна книга. Последният вид бележки са съсредоточени най-вече върху първата студия, понеже тя е нова и — обобщавайки много от концепциите на Рикардо Пикио — демонстрира днешното му виждане по тези въпроси. С "вчерашни” виждания, много често променени от самия автор в по-новите му работи, мисля, че е излишно да се спори, освен да се упомене новооткрит изворов материал, с който при написването на дадената студия авторът не е разполагал.
Преди бележките към отделните студии се налага да бъдат уточнени два термина, използвани често в книгата. Първият е "модерен" (модерна епоха, модерни времена, модерни автори), който не трябва да се възприема като синоним на "съвременен“, а като адекватен на употребяваното у нас понятие "нов“ в смисъл на "несредновековен“ (Ново време, нова литература и пр.) Вторият термин е ”нация“ и неговите производни (национален и пр.) — той трябва да се възприема в смисъл на "народност” ("народностен”, но не и на "народен"!).
676
*
1.1. "Православно славянство” и "римско славянство”. (Литературно-историографски въпроси)
Написана специално за настоящата книга, тази студия представлява великолепен увод не само към нея, но и изобщо към приносите на Р. Пикио в областта на палеославистиката. Тя е синтез на вижданията на настоящия етап от научното му развитие. Разбира се, при написването и са използвани някои вече публикувани други трудове, които авторът цитира на съответните места (вж. по-специално в библиографията бел. 1 и 2). Поради значителния обем на студията правя бележките си според параграфите, на които е разделена.
1. По настояване на автора бяха възприети преведените термини православно славянство и римско славянство с уговорката, че те трябва да се възприемат именно и само като превод (т.е. като адекватни) на използваните в другоезичните му работи латински термини Slavia orthodoxa и Slavia romana. Личното ми мнение е, че славянският (български или руски) превод на тези термини не е напълно адекватен, тъй като славянство за славянското езиково съзнание носи така или иначе повече етническа натовареност, докато цялостната концепция на Р. Пикио набляга върху Slavia като културна общност. Двата термина и производните им (напр. православнославянска културна общност) се употребяват в кавички до момента, в който Р. Пикио им дава определение (т.е. до 2.3), след което кавичките са изоставени.
1.1. * Терминът предмодерен (предмодерен славянски свят, предмодерна епоха) се употребява от автора в съгласие със западноевропейската историографска традиция за означаване на времето на преход от Средновековие към Ново време, от Реформацията до индустриалната революция, т.е. приблизително (средно за Европа) XVI–XVII в., макар че в различни региони хронологията е различна (по отношение на българската литература например това е периодът XVII-XVIII в.).
677
1.3. * Относно "правилата на играта", т.е. нормите и нормативните тенденции, действащи в средновековните православнославянски литератури, си позволявам да насоча читателя и към моята книга (Станчев, К. Поетика на старобългарската литература. С., 1982), главата "Нормативност и традиционност на средновековното художествено творчество" (с. 31-39), където се прави опит за разграничаване/взаимообвързване на понятията "канон" и "етикет" и за изясняване на тяхното отношение към традиционността.
Твърдението, че духовната общност на православните славяни "е имала наднационален характер и се е основавала върху употребата на един специфичен свещен междунационален език" и че това "е било пределно ясно в продължение на векове на многочислени поколения славяни и неславяни" е сред най-оспорваните от страна на българските учени. Р. Пикио съзнателно и декларативно не се занимава с произхода на този език, а съсредоточава вниманието си само върху неговата функция ("междунационална", "наднационална"). Същевременно той неведнъж изтъква, че този език е бил нормативно оформен като книжовен език с пълно "достойнство" (dignitas) в Борисово-Симеонова България. Тук се поражда нов спор (частично намерил място и на страниците на настоящата книга): различно нещо ли са "Кирило-Методиевият език" (т.е. езикът, употребяван във Великоморавия и Панония през 863-885 г.) и "старобългарският книжовен език", т.е. книжовният език на Борисово-Симеонова България. Както читателят сам ще се убеди, отговорът на Р. Пикио е утвърдителен: те са различни по функция (първият е по неговото определение апостолски диалект, а другият е вече език с утвърдено култово-литературно "достойнство", равностоен в този смисъл на гръцкия и латинския), а за езиковата същност на първия знаем малко, понеже той почти не е документиран с паметници от Кирило-Методиевата епоха.
Разгръщането на една по-пълна дискусия би изисквало написването на една нова книга, поне толкова фактологически и логически обоснована като тази на Р. Пикио, който по-нататък в книгата неведнъж се връща към
678
този въпрос (вж. по-специално студиите "Литературни и езикови аспекти на старата българска традиция", "Въпросът за езика и кирило-методиевското славянство" и "Въведение към едно сравнително проучване на въпроса за езика у славяните"). Засега мога да насоча читателя към изследването на проф. Мирчева (вж. бел. 7. на с. 188), както и към студията на проф. А. Минчева "Аспекти на формирането на нормите на старобългарския книжовен език". Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, 174-191. Ще си позволя да цитирам и един пасаж от издателската рецензия на доц. Иван Буюклиев за книгата на Р. Пикио: "Прекаленото изтъкване на "общността" на православното славянство рискува да заличи обаче литературната и най-вече лингвистичната специфика на всяка отделна страна. За съществуването на тази специфика, която често им създава значителни трудности при превеждането или адаптирането на един чужд текст, най-добре говори самото признание на книжовниците. Това много добре ни е показано от Джузепе Дел’Агата (срв. Dell'Agata, G. Unità е diversità nello slavo ecclesiastico: il punto di vista del copista. — In: Studia slavica medievalia et humanistica Riccardo Picchiо Dicata. Roma, 1986, 175-191).
*. Терминът рутени, употребяван в изворите и в западноевропейската историография (от лат. ruthenus), визира източнославянското население в земите на днешни Украйна, Белорусия и Литва, което след XIV в. не е било под властта на московските владетели и което в голямата си част е свързано с униатската църква.
2.2. * Р. Пикио е съвсем прав, когато твърди, че ʺе неуместно прилагането на понятия и символи, типични за една епоха, към други, далечни и различни исторически обстоятелства". Но понякога — както читателят ще види по-нататък — и той не устоява на това "модернизиращо изкушение", макар и в друг план, различен от този на "националните филологически школи". В частност в изследванията му има тенденция изследователското понятие православно славянство (Slavia orthodoxa) да бъде приписано на самия обект на изследване като елемент от неговото
679
самосъзнание: нещо, което за бремето преди исихазма трудно може да се аргументира.
2.4. Напоследък разкопките в Преслав и особено в култовия комплекс край с. Равна разкриха много нов епиграфски материал от IX-XI в., който свидетелства, че дори и в най-ранната епоха на християнската цивилизация в България е имало доста "грамотни лаици“ (Пикио), при това не непременно църковно образовани. Това, разбира се, не променя основната характеристика, от която Р. Пикио се интересува: че в православнославянския свят литературните норми са се диктували от църквата, респективно от религиозната доктрина.
*. Дали хърватите глаголаши "въпреки римокатолическото си вероизповедание са останали свързани с църковнославянския литургичен език, водещ началото си от епохата на Кирил и Методий", или са се свързали с него към средата на XIII в., когато (през 1248 г.) получават разрешение да служат на славянски, е въпрос, чийто категоричен отговор в настоящия момент би бил прибързан. Искам само да подчертая, че с изключение на един делови паметник (Башчанската плоча), с който Р. Пикио се занимава по-нататък в книгата и който е написан именно на "местен език", всички литературни паметници на хърватите глаголаши, известни днес, се датират (като ръкописи, а, изглежда, и като творби) от края на XIII-началото на XIV в. нататък.
2.6. * Трябва да се отбележи, че в българската (а, общо взето, и в руската) езиковедска терминология под църковнославянски се разбира "синодалният" (по определението на Р. Пикио) църковнославянски.
*. По въпроса за изонормите трябва да се произнесат колегите езиковеди след подробно обсъждане на аргументацията на Р. Пикио. Тук бих искал да изтъкна друго: може би предложението да се говори (и мисли!) за една православнославянска езиково-литературна система, състояща се от местни (държавно-народни) подсистеми, е един възможен изход от дилемата, как да не се пренасят съвременните ни национално-културни представи в миналото и същевременно да се отчита спецификата на културните явления в средновековна България, Русия,
680
Сърбия и др. И в този смисъл Р. Пикио е съвсем прав, че — противно на едно разпространено и защитавано мнение — трябва да вървим не от обстойно проучване на "народностните литератури" към евентуалното бъдещо написване на цялостна история на средновековните (православни) славянски литератури, а да проучим общите особености на системата, за да можем после по-ясно да видим спецификата на подсистемите.
2.7. * Това, което Р. Пикио много точно нарича съзначност (синсемия, противоположно на полисемия), аз в своята "Поетика" съм разгледал като "двуслойност на художествения образ", имайки предвид и макро- и микрообразите. На употребяваните тук понятия историческо ниво и духовно ниво у мен съответстват "конкретно-изобразителен" и "митологично-симболичен" пласт на значението (вж. Станчев, К. Поетика на старобългарската литература. С. 1982, I, 2). Приведеният пример с руския княз-мъченик Глеб не ми се струва най-убедителният за илюстриране на разглежданото явление, но това не значи да се омаловажава самата теоретическа постановка. Тук по-скоро се сблъскваме с един обикнат от Р. Пикио похват — да привежда не най-типичните примери, а такива, които също — но с известни уговорки — се отнасят към разглежданото явление. С подобни примери читателят ще се сблъска и по-нататък (в частност при разглеждането на съчинението на Храбър "За буквите“).
*. Относно библейските тематичните ключове и изобщо ролята на библейските елементи в средновековните славянски произведения вж. тук студията на Р. Пикио "Функцията на библейските тематични ключове в литературния код на православното славянство", а също и книгата на полския палеославист Ал. Наумов (Naumow, Al. Biblia w struklurze artystycznej utworòw cerkiiewnoslowianskih. Krakòw, 1983).
2.8. * Относно изоколната сегментация вж. тук студията "Върху изоколните структури в средновековната славянска проза"; в бележките към нея ще изкажа и някои свои съображения.
2.9. * Вече споменах, че Р. Пикио обича "не най-
681
уместните примери" — това е част от правилата на неговата "игра“. Такъв е, струва ми се, и случаят със "За буквите“. С този текст и проблемите около него Р. Пикио се занимава и в други свои студии (от публикуваните в настоящата книга най-подробно във "Въпросът за езика и кирило-методиевското славянство". Отлагайки за друг случай една възможна дискусия, ще приведа само мнението на А. Джамбелука-Коссова, основано на обстойно проучване на цялостната ръкописна традиция на сказанието:
"Според мене песимизмът на Пикио е неоснователен. Компактното свидетелство на по-голямата част от традицията позволява да се предположи, че авторитетът, който е предпазил текста от системно и продължително приравняване към схемите, властващи в историко-политическата и културната среда, в която е бил преписван от XIV до XIX в., е оказал своето въздействие и през вековете, предхождащи познатите днес текстови свидетелства"
(Черноризец Храбър. О писменехь. Критическо издание, изготвила Алда Джамбелука-Коссова. С., 1980, с. 23).
Разбира се, общата постановка на Р. Пикио отново е правилна: не бива да смесваме хипотезите с документираните факти. А документацията на много произведения наистина е толкова комплицирана, че ние често — по израза на Р. Пикио — "не знаем какво точно четем". В това отношение могат да се приведат множество примери.
3. * Доколкото ми е известно, Р. Пикио за пръв път в настоящата студия така обстойно прави характеристика на римското славянство. Този първи синтез, разбира се, не е лишен от някои увлечения, за които ще стане дума по-долу.
3.5. * В този параграф, както в студията "Въпросът за езика и кирило-методиевското славянство“ (§ 14) Р. Пикио, спорейки с традиционната теза, че Константинопол е бил по-либерално настроен към употребата на местни езици, отколкото Рим, привежда един и същи пример: че когато през XI-XII в. процъфтява провансалската литература, в България, покорена от Византия, се осъществява политика на културна елинизация. Мисля, че тук се сблъскваме с един от примерите за прекалено успоредяване на двете области на средновековния християнски
682
свят, които, така или иначе, се развиват по доспа различни пътища. На Запад употребата на латинския като официален културен (и култов) език е проблем на наддържавната институция на папството. На Изток отдавна се е създала традицията в рамките на дадена държавно-църковна юрисдикция да се борави с нейния език — за славянските държави в източноправославния свят първият пробив в това отношение осъществява България, но Борис неслучайно се обръща към Константинопол след неколкогодишно църковно подчинение на Рим: той добре е разбрал, че на Запад не съществува понятието "автокефалност", което само източната църква може да му осигури. И ако се върнем на примера, той в случая не е показателен. Провансалската литература разцъфтява под покрива на непипнатия от никого все още "панлатинизъм", съхранил всички свои права в църковно-религиозната сфера. Включената в границите на Византийската империя след 1018 г. България дотогава е имала друг статут, юридически е била независима от Константинопол, затова при новите условия, когато става част от Византия, тя естествено попада, така да се каже, и под нейната културно-езикова юрисдикция. Неслучайно след възстановяването на българската държава през 1185-1187 г. и особено след възстановяването на патриаршията през 1235 г. между България и Византия никога повече не е възниквал "въпрос за езика" — включително и в периода, когато Реформацията разтърсва из основи западноевропейската Latinitas. Впрочем именно недостатъчното отчитане на различните взаимоотношения между държави и църква на Запад и между държави и църкви (свои, държавни) на Изток води и до някои други неточни твърдения в трудовете на Р. Пикио.
3.7. * Евангелизатор, евангелизация, евангелизиране се употребяват в смисъл на приобщаване на вече покръстени народи и общности към основните възгледи и понятия на християнската религия (в този смисъл евангелизация е понятие, по-тясно от християнизация, която предполага покръстване плюс евангелизиране).
*. Към вярната постановка, че "конфликтът между Методий, римски епископ в Моравия, и папската курия не
683
се е отнасял до апостолската употреба на славянския, а до неговата литургична употреба", трябва да се добави още нещо. Проблемът за противоречията между Методий и папството, изострили се около 879-880 г. не без активната роля на Викинг, се комплицира допълнително от неяснотата по въпроса, какъв точно богослужебен ритуал е прилагал Методий: източен, западен или архаизирано компромисен (литургията на апостол Петър). Впрочем този момент пътем е засегнат в началото на следващия параграф на студията (3.8.).
3.8. * Примерът с Фрайзингенските фрагменти действително е най-красноречивото свидетелство за съществуване сред западните славяни на "апостолска" употреба на славянския език. Но съпоставката с Киевските листове, а също и редица разсъждения както тук, така и в следващите студии, пораждат един въпрос: на една плоскост на разглеждане ли трябва да се постави един паметник, записващ "вулгарен" славянски говор с латински букви, и един ръкопис, написан със славянска (глаголическа) азбука, създадена специално за Моравската мисия? Изобщо малко странно впечатление оставя фактът, че Р. Пикио, при изострения си интерес към "въпроса за езика" почти никога не поставя "въпроса за писмеността” — може би защото на Запад,където се е родил и самият "въпрос за езика", и обслужващата го терминология, такъв въпрос почти не е стоял. Това, че Рим е гледал на езика на Кирило-Методиевата мисия като на "апостолски диалект" и само в това му качество е можел да го признае, наистина личи от документите, а се потвърждава и от анализите както на Р. Пикио, така и на други учени (напр. Виторио Пери). Но това, от своя страна, съвсем не означава, че Кирил и Методий не са тръгнали за Моравия с един подготвен езиков инструмент, снабден и със своя графическа система, т.е. годен и претендираш направо да заеме място редом — или вместо — латинския. На фона на тези разсъждения лично за мен малко странно звучи фразата в 3.8: "Твърдението, че използваният от кирило-методиевската мисия славянски език е съответствал на многочислените "апостолски диалекти"
684
(германски и романски), не само признавани,но и препоръчвани от Римската църква, може да породи известно съмнение у онзи, който смята, че Кирило-Методиевият език не е свързан с апостолските традиции на западното християнство, а е бил "изработен" от византийски мисионери на славяно-балканска основа." Не само известно съмнение, но и доста енергично възражение. Убедил се лично, че не става дума за грешка в превода, трябва да призная, че според мен тук авторът изпада в грешката, от която сам нееднократно иска да предпази: смесване на произход и функция. В случая по-скоро има разминаване между замислена, предвиждана функция на новия език, изразен с нова азбука, и призната (от Рим) функция, с която по силата на обстоятелствата Методий е трябвало да се съобразява. Но това разминаване между замислена и реализирана функция не трябва да ни води до елиминиране на възможностите и качествата на "замисъла”, т.е. на предварително подготвения — поне в основните си структурни характеристики — езиков инструмент. Все пак всички извори свидетелстват, че Кирил и Методий идват във Великоморавия с преведени книги, сиреч с един вече реализиран за пръв път книжовен език. Че ние днес не го познаваме в чистия му вид, понеже е стигнал до нас главно чрез преславско-охридските паметници от края на IX — началото на X в. (и то в по-късни преписи), е вярно. Но това не значи да отричаме свидетелствата на изворите, че византийските мисионери "изработват" този език именно на славянско-балканска основа и едва след това се налага да го адаптират по същност към моравските и панонските говори, а по функция към нормите на Рим. Нека все пак не приписваме заслугите на византийския дипломатически стратег — патриарх Фотий — на неговия заклет враг папа Николай, независимо от по-нататъшния ход на събитията, продиктуван от обстоятелствата. (Отчитайки чувството на хумор на проф. Пикио, искам да го помоля — в духа на Алеко Константинов — да не ни изкарва пò "европейци" (западни), отколкото сме.)
3.10. * Латинизъм превежда на български термина Latinitas и е конструиран по подобие на термина "елинизъм".
685
*
1.2. Мястото на старата българска литература в културата на средновековна Европа
Студията представя пълния текст на пленарния доклад, четен от проф. Р. Пикио на Първия международен конгрес по българистика (София, май 1981) и разпространен по време на конгреса в две брошурни издания — на български и на италиански. Скоро след конгреса и двете версии излязоха от печат както следва: българската — Пикио, Р. (под същото заглавие). — Литературна мисъл, XXV, 1981, No 8, 19-36, а италианската — Picchio, R. Il posto della letteratura bulgara antica nella cultura Europea del Medio Evo. — Ricerche Slavistiche, XXVII-XXVIII, 1980-1981, 37-63. Спрямо обнародвания вече в България превод тук са направени само редакционно-езикови (и някои терминологични) промени.
*. Един все още неизлязъл от печат анализ, направен от проф. Виторио Пери, потвърждава наблюденията на Р. Пикио, че в папските документи няма противоречие относно употребата на славянския език във Великоморавия. Впечатлението за противоречивост, изглежда, се поражда от различните акценти — папа Йоан VIII в известното си и често цитирано послание от 880 г. набляга върху "праведността" на Методий и дейността му (т.е. оправдава го срещу обвиненията на Вихинг) и в тази връзка отдава заслужена почит на Кирил, докато Стефан V поставя ударението върху това, че Методий е нарушил обещанието, дадено именно на Йоан VIII — да не прилага славянски там, където според Рим е могло да се използва само латински.
*. При всички резерви, изразени в бележките към предишната студия (§ 3.8), не мога да не се присъединя към мисълта, че именно в България при Борис и Симеон старобългарските книжовници "са направили от старобългарския един официален език, притежаващ пълно достойнство (dignitas) и управляван от една граматическа и риторична норма". Както е известно, това бива
686
утвърдено и с един държавен акт от 893 г., за съжаление документиран само в по-късни паметници. Едва ли може да има спор, че социалната функция на старобългарския език в България след 893 г. е различна от тази във Великоморавия и Панония — а това безусловно се е отразило и върху нормативната му система. Обширни изследвания върху "преславската норма” напоследък извършва проф. Иван Добрев и ръководен от него научен колектив. Не смятам, че признаването на обективния факт на различните функции, които този език има сред западните славяни и в България, води до изкуствено разкъсване на неговата лингвистична същност — стига наистина да не се бъркат функция и произход.
*
1.3. Литературни и езикови аспекти на старата българска традиция
Доклад, четен от Р. Пикио на пленарно заседание на Втория международен конгрес по българистика (София, май 1986) и публикуван на български във: Втори международен конгрес по българистика. Пленарни доклади. С., 1986, 79-101. Този доклад събуди доста дискусии, породени все от споменатото вече смесване (разграничаване) на функция и същност, свързано в случая и със самото название на езика — старобългарски, църковнославянски или др. (един стар и без изгледи да приключи скоро спор в палеославистиката).
*. Относно корелацията старобългарски език — стара българска литература трябва да се каже, че напоследък все по-често се лансира по-точното определение "средновековна българска литература" или "литература на българското Средновековие".
687
*
1.4. Въпросът за езика и кирило-методиевското славянство
Студията е печатана първо на италиански език : Picchio, R. Questione della lingua e Slavia cirillometodiana. — In: Studi sulla questione della lingua presso gli slavi (a cura di Riccardo Picchio). Roma, 1972, 7-112, c обширни резюмета на руски (112-116) и на английски (116-120).
3. * Под ʺОбретение” авторът разбира паметника, известен у нас повече като "Херсонска легенда". Що се отнася до авторската традиции на този текст, в науката отдавна е изказано мнение, основано на анализи, че всъщност това е славянска компилация от Кириловите произведения на гръцки език, написана в чест на Климент Римски по повод откриване мощите му от Кирил в Херсон: вж. Трифонов, Ю. Две съчинения на Константина Философа (св. Кирила) за мощите на св. Климента Римски. — Списание БАН, 48 (23), 1934. В текста се употребяват малко популярни днес названия на гръцки извори за Кирило-Методиевата епоха:
Българска легенда — за Пространното житие на Климент Охридски (най-вероятно дело на архиепископ Теофилакт),
Охридска легенда — за Краткото житие на Климент Охридски (дело на архиеп. Димитър Хоматиан) и
Македонска легенда — Гръцкото житие на Наум (анонимно дело на охридски гръцки книжовници).
5. * Тук авторът вярно изтъква, че "за разлика от латинския Запад обаче източното християнство запазва своите по-широки възгледи по отношение на древния етническо-езиков плурализъм" (освен сирийският и еврейският тук могат да се споменат още арменският, грузинският и други езици, при това всеки със своя писменост). Срв. бел. към параграф 3.5. от първата студия.
12. * Обстойният анализ на глава XVI от ПЖК (Венецианският диспут) е един пример за блестящото анализаторско майсторство на Р. Пикио. Не мога да не се присъединя напълно към извода, че описаното в житието поведение "подобава на свети Кирил
688
(т.е. на агиографския герох — K.C.), но не и на Константин Философ“. Изобщо надценяваното на изворовата стойност на житията, което относно ПЖК и ПЖИ се среща често, издава недобро вникване в поетиката на житийния жанр.
13. * Въпреки изследователската активност, довела до появата на такива значителни трудове върху "За буквите", като монографията на К. Куев "Черноризец Храбър" (С., 1967). и цитираното вече издание на А. Джамбелука-Коссова (1980), проблемът около личността на автора на сказанието е далеч от решаване. Най-новите изследвания (напр. дисертацията на Трембовольский, Я. Л. Проблемы атрибуции, установления и распространения текста древнего славянского памятника "О писменехь чрьноризца храбра", автореферат, Минск, 1985) се връщат към изказваната вече хипотеза, че "О писменехь чрьноризца храбра" трябва да се разбира като "За писмената на храбрия черноризец", където "храбрият черноризец" е Константин-Кирил, чиито писмена се защитават в творбата. Така или иначе, ясно е едно: фактически тази творба за нас е все още анонимна. Черноризец Храбър, под чието име я поместваме и за чиято личност говорим в литературно-историческите трудове, всъщност е едно условно обозначение на неизвестния ни автор. Дори да се окаже вярна тезата, че това е име — "монах Храбър" (срв. Куев), анонимността на творбата фактически се запазва, понеже за Храбър ние не знаем нищо. Друг е въпросът, че — след Алда Коссова — бих повторил: в случая стойност има друг момент — доказаната авторитетност на текста, съхранила го през вековете без съществени промени (ако изключим двете преработки) — срв. бел. към първата студия, 2.9. Що се отнася до старинността на преписите, бих искал да обърна внимание на един факт: най-старият препис на компактната традиция наистина е Лаврентиевият от 1348 г., но единният препис на Българската преправка е поместен в Берлинския сборник, който според най-новите проучвания датира от първите десетилетия на XIV в., т.е. ако не по-ранен, той е най-много съвременен на Лаврентиевия препис от 1348. Според мен е напълно логично, че щом
689
от едно и също бреме имаме основен текст и препратка, значи традицията на основния текст е поне малко по-стара. А това малко вече ни отвежда към времето преди XIV в., т.е. към период, в който условия за възникване на такъв (такива) текст има на два пъти: при "българския въпрос за езика" (IX-X в.) и при ”втория български въпрос за езика" през епохата на византийското владичество. В това отношение аз лично съм привърженик на една доста утвърдена вече историческа възстановка: основният текст на сказанието възниква в края на IX в., най-вероятно в навечерието или около събитията от 893 г., а преправката (допълнена с друг текст, отихотворен с азбучен акростих — в изданието на Коссова той изоставен, понеже тя се интересува само от текста на Храбър) или компилацията, от която тя е част, най-вероятно е продукт на XI-XII в. Съображенията на Р. Пикио мога да приема само като едно логическо упражнение, целящо да държи мисълта ни будна и да ни напомня, че винаги може да се появи едно "ако" или едно "дали", дори при най-ясните случаи (т.е. смятани за ясни).
14. * Твърдението, че "в мисионерско-езиковата политика на Византия се забелязват (в периода между края на IX и началото на XI в.) две привидно противопоставящи се тенденции", ни връща към въпроса, поставен вече в бележките към първата студия (3.5). Ситуациите отново са различни: след 1048 г. българските земи са част от Византийската империя и елинизирането на официалния религиозен и културен живот в тях е нормален акт; същевременно ситуацията в наскоро покръстилата се Киевска Рус много сходна с тази във Великоморавия през 60-те години на IX в. и политиката на Византия, естествено, е същата както тогава (допълнително улеснена от развитата вече в България през IX-X в. книжовна традиция).
690
*
1.5. Въведение към едно сравнително проучване на въпроса за езика у славяните
Студията е публикувана два пъти: на френски език — Introduction à une étude comparée de la Question de la Langue chez les Slaves. — In: Picchio, R. Etudes Littéraires slavo-romans». Florenze, 1978, 159-196 (Studia Historica et Philologica, 6. Sectio Slavoromanica, 3) и на английски — Picchio, R. Guidelines for a Comparative Study of the Language Question among the Slavs. — In: Aspects of the Slavic Language Question (ed. Riccardo Picchio and Harvey Goldblatt). Vol. 1. New Haven, 1984, 1-42. Поместеният тук превод е по френското издание.
3.1. * Твърдението, че "във византийската общност достойнството на църковнославянския е било непрекъснато поставяно под въпрос", ми се вижда пресилено. Като оставим настрани вече споменатия факт, че през 1018-1187 г. Византия, владеейки българските земи, съвсем нормално налага в тях гръцкия език като официален, през всички останали периоди тя е гледала поне "примирено“ на развиващата се църковно-литературна дейност в България, Русия, Сърбия и др. Повикът за сближаване (отново и отново) с достойнството на гръцкия и ламентациите, че на славянски не може да се предаде така тънко мисълта както на гръцки, идват от славянски (вкл. български) книжовници, а не от византийците.
*. Малко по-надолу в същия параграф четем позоваване на Храбровото сказание, което е в противоречие с изказваните в предишните студии съмнения в неговата ранна поява: "По време на Първото българско царство монахът Храбър пише една апология на "славянските писенà..."
3.4. * "Когато през XIV в. в Търново се е разисквал проблемът за побългаряването на църковнославянския, Евтимиевата школа се е произнесла против местните езикови обновления и в полза на чистотата на кирило-
691
методиевската традиция. Paзискванията биват продължени в началото на XV в. в Сърбия." В този пасаж има според мен две неточни твърдения. Едва ли през XIV в. някой в Търново е обсъждал въпроса за "побългаряването" на "църковнославянския" (дори и да приемем този термин в случая): обсъждал се е въпросът за вулгаризирането и "парцелизирането” на езика на писмеността през XIII — началото на XIV в. (плод на исторически обстоятелства) и необходимостта да бъде установена/възстановена неговата норма. Архаизиращите тенденции при привеждането на езика към единна норма са били нормални (срещаме ги и в много по-късни периоди) между другото и затова, защото са се третирали като връщане към "чистата" книжовна форма на същия този език. Същите тези норми са били "не съвсем нормални” за книжовниците в Русия, които през XV в. обвиняват Киприан и Цамблак, че "били гърци (!) и затова не знаели добре техния език" — понеже са въвеждали българските по същността си норми на Евтимий. От друга страна, Константин Костенечки, като сочи занемарената употреба на юсовете в сръбската писменост и с основание ги нарича "търновски", не настоява за тяхната употреба сред сърбите, т.е., борейки се за нормативност на книжовния език, той допуска компромис с "местните езикови обновления", стига те да бъдат също подчинени на общи правила, т.е. да бъдат включени в нормата.
4.4. * В началото на този параграф читателят може да остане с впечатление, че въпросът за националните езици в съвременна Сърбия, България и Македония е поставен в синхронен план. Малко по-нататък и особено в края на параграфа става ясно, че в съгласие с историческите факти въпросът за "нормата на официалния език на Македонската република, която е включена в Югославската федерация", се разглежда като "последния от южнославянските въпроси за езика", а не успоредно с формирането на новобългарските и новосръбските (впоследствие сърбохърватските) норми през XVIII-XIX в.
692
*
2.1. Функцията на библейските тематични ключове в литературния код на православното славянство
Студията е печатана първо на английски език: Picchio, R. The Function of Biblical Thematic Clues in the Literary Code of Slavia Orthodoxa. — Slavica Hierosolymitana, 1, Jerusalem, 1977, 1-31. В поместения тук превод при редактирането бе направено едно несъществено съкращение : отпадна началната част на С.1 (две страници машинописен текст), тъй като повтаряше неколкократно даваното вече пояснение какво авторът разбира под православно славянство и римско славянство и как неговата терминология е била възприета от палеославистите през 70-те години. В текста има и други моменти, пренесени в първата студия на настоящата книга, но те не са съкращавани.
2. "Прилагането на понятието литературни жанрове към този вид словесно изкуство се оказва съвсем неудачно." Това твърдение е вярно само ако се свързва понятието за жанр (както очевидно се прави тук) с ʺфикционалната" литература и с представата за стил, изразена от максимата "стилът — това е човекът". От друга гледна точка може да се изкаже твърдението, че всъщност в модерната литература няма жанрове, а само "авторски текстове", докато най-устойчива е жанрово-композиционната структура именно в нормативни области на словесното изкуство като средновековните литератури (европейски и източни), фолклора и пр. Разбира се, всичко опира до въпроса "що е жанр". Без да задълбочавам повече дискусията, бих си позволил да насоча читателя към своята книга: Станчев, К. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1985, естествено, без претенцията, че там ще бъде намерен отговор на всички въпроси.
693
*
2.2. Глава XIII на Пространното житие на Кирил: текст и контекстуална функция
Студията е печатана първо на английски език: Picchio, R. Chapter 13 of Vita Constantini: Its Text and Contextual Function. — Slavica Hierosolymitana, 7, Jerusalem, 1985, 133-152.
*
2.3. Върху изоколните структури в средновековната славянска проза
Студията е публикувана първо на български език: Литературна мисъл, XXIV, 1980, No 3, 75-107 и после на италиански — Picchio, R. Sulle atrutture isocoliche nella letteratura slava ortodoaxa. — Annali dell'intituto Universitario Orientale, Sezione Letteraria-Artistica, Nuova serie, 2, Napoli, 1984, 7-50.
Тук е публикуван преводът на Дориана и Джузепе Дел'Агата от сп. "Литературна мисъл" с незначителни редакционни поправки, засягащи най-вече терминологията (кòлон — кòлони, а не "кола" и някои други производни от кòлон).
*. На общите проблеми на ритмиката в старобългарската поезия и ораторска проза, както и на тридялбата поезия-риторика-проза, която смятам, че трябва да замени по отношение на средновековната славянска литература двудялбата поезия-проза, се спирам в: Станчев, К. Поетика на старобългарската литература (IV, 1); Силистика и жанрове... (III, 1-3), използвайки и настоящата статия на Р. Пикио.
*. Българският читател ще намери най-системно изложение на античната теория за кòлона в руския превод на съчинението на елинистическия автор Деметрий (I в.) "За стила" — вж. Античные риторики (собрание текстов,
694
статьи, коментарии и общая редакция проф. А. А. Тахо-Годи). М., 1978 (Деметрий, О стиле, I).
*. Проф. Анджоло Данти почина преждевременно през 1979 г. Споменатият труд върху "Слово о полку Игореве” не е завършен u не е издаден.
*. Изследванията на проф. Пикио върху изокòлните структури продължават; в последните години с подобни проучвания се заеха и други изследователи, така че процесът е "в пълен ход”. Отчитайки това, тук няма да отбелязвам отделни неточности в изоколното членение на цитираните текстове — такива неточности са били посочвани и друг път, но не те са важни, а принципното съществуване на тези структури, което анализите на Р. Пикио доказват убедително.
*
2.4. "Плетение словесь” и литературните стилове на православните славяни в епохата на късното Средновековие
Студията е публикувана първо на италиански: Рiссhio, R. L’’intrecciо delle parole' e gli stili letterari presso gli Slavi ortodossi. — In: Studi slavistici in ricordo di Carlo Verdiani (ed. A.H. Raffo). Pisa, 1979, 245-262.
2.2. * Що се отнася до понятието-термин "плетение" в средновековната православнославянска литература, не бих казал, че то "не ни е съвсем ясно”. Наблюденията върху балкански материал показват, че то последователно се свързва с понятията за "стих” и за "пеене”, т.е. с поезията. Във връзка с това още през 1972 г. бях изказал предположението, че определението "плетение словес” вероятно трябва да се свърже с осъзнаване на "вертикализирането” и в този смисъл "поетизирането” на ораторските текстове през XIV-XV в., т.е. с тези явления на промяна в ритъма (вкл. и изокòлните структури), за които говори в настоящата студия и Р. Пикио — срв. Станчев, К. Старобългарската поезия — графично
695
оформяне и термини за означаването ѝ. — Български език, 1972, No 3, 221-224.
2.3. * Употребата на "паузи вътре в изокòлната схема”, която в повечето случаи (вкл. в приведения тук пример) се свежда до загатната и недоразвита анафора, е обичаен похват в ораторските текстове на Евтимий. Блестяща серия от различни начини за неговото прилагане ни предлага похвалната част на Житието на Петка Търновска (вж. един дълъг цитат, разделен ритмично според пунктуацията на най-ранния, Зографския препис, в Станчев, К. Поетика..., 162-164).
2.4. * Трудно ми е да се съглася, че в случая с Епифаний Премъдри се намираме "пред явно осъждане на риториката и на езическото (или елинско) красноречие“ (тази мисъл Р. Пикио изказва и във встъпителната си студия към настоящата книга). Защо ламентацията на Епифаний (много подобна на тази у нашия Паисий Хилендарски по-късно), че не е учил в Атина и затова не се е научил "нито на ораторско плетение, нито на витиеват говор", да се приема като осъждане на древното риторическо наследство (видяно като теория, не като конкретни текстове)? Извинението може би съдържа един нюанс на "отдръпване" от езичниците — "надявам се на всемилостивия и всемогъщ Бог" — но едва ли на декларативно отграничаване от техния опит. Напротив, споменаването на античните ритори и витии, на Платон и Аристотел — според мен — крие и едно задочно съпоставяне с тях, предопределено в полза на християнския автор, защото неговият труд е боговдъхновен. Разбира се, всичко това са положения, заети от византийската литература. Но това, че — за разлика от Византия — в славянските страни античната литература не е била задължително изучавана именно като образец за словесно майсторство (нещо постоянно в образователната практика на Византия), не значи, че те "програмно са я отричали". По-скоро, без добре да я познават, но чрез посредничеството на византийската литература православнославянските книжовници са наследили основните антични риторически похвати (вкл. и изокòлизма). С това съвсем не искам да кажа, че Епифаний осъзнато определя своя стил чрез израза "плетение... глаголъ". Р. Пикио е прав, че
696
тук той се отнася по-скоро до това, което Епифаний не е научил (поне според него самия) от античните автори. Но от друга страна неведнъж в източноправославната литература (имам предвид и византийската) се декларира "неученост", след като се демонстрира "ученост", т.е. идейно се разграничават от елинската древност, но се учат от нея. Един великолепен пример е широко известният "Акатист на Богородица", в който се говори как "многословесните" ритори и витии замлъкнали "като риби безсловесни" пред лика на Богородица — и всичко това в изящен поетично-риторически стил, който не отстъпва по нищо на древните. Впрочем малко по-нататък самият Р. Пикио пише, че Епифаний "не отбягва плетението при условие обаче, че сърцето — изворът на свещено вдъхновение — не остане водител на езика и на ума". (Впрочем и в случая се сблъскваме с любимия похват на Р. Пикио да изведе една теза до крайност, за да я "оголи", а после да отчете и другите възможности и добродушно да потупа опонента си по рамото — срв. края на този параграф.)
*
2.5. За някои формални съответствия между латинската проза на Петрарка и литературните техники на балканските славяни през XIV век
Студията е печатана на френски: Quelques coincidences formelles entre la prose latine de Pétrarque et les techniques litéraires dea Slaves balkaniques au XIVème siècle. — In: Picchio, R. Etudes Litéraires slavo-romanes. Firenze, 1978, 23-42, и на италиански: Su alcune analogie fra la tecnica scrittone del Petrarca e gli stili della letteratura slava balcanica del XIV secolo. — In: Radovi Medjunarodnog simpozija. Petrarca i Petrarkizam u slavenskim zemljama. Zagreb, 1978, 411-424.
697
*
3.1. България в "Църковна история" на Цезар Бароний
Студията е публикувана първо на италиански: Picchio, R. La Bulgaria nella storia ecclesiaetica del Baronie. — In: Per Valdo Zilli. (Annali del Dipartimento di Studi dell'Europa Orientale (Napoli). Sezione storico-sociale, 4-5, 1982-1983), Roma, 1986, 41-52, и на български в: България, Италия и Балканите. Доклади, изнесени на Четвъртата българистична българо-италианска конференция, София, 22-25 май 1984 г. С., 1988.
*
3.2. "История славяноболгарская" на езиково-културния фон на православното славянство
Студията е публикувана първо на италиански: Picchio, R. La "Istorija slavenobolgarskaja” sullo sfondo linguistico-culturale della Slavia Ortodossa. — Ricerche Slavistiche, VI, Roma, 1958, 103-118.
Повечето от темите и идеите на тази студия са развити в следващата — "Славянобългарският на Паисий", затова някои мои съображения ще бъдат изказани в коментара към нея.
*
3.3. Славянобългарският на Паисий
Студията е публикувана първо на италиански: Picchio, R. Lo slavobulgaro di Paisij. — Ricerche Slavistiche, 1966, 77-112.
*. Към изходните постановки на автора (тук и в
698
предишната студия) бих добавил само една думичка: Историята на Паисий да не се разглежда само "в тесните рамки на местната традиция”. Както се вижда от по-нататъшните разсъждения, и самият Р. Пикио не отрича значението на изследванията върху Паисий като преломен момент в развитието на българската литература.
*. Приемайки напълно убедителната интерпретация на Р. Пикио, че Паисий говори не за "български и славянски прости речи”, а за превеждане на "български прости речи и на славянски” (в смисъл на църковнославянски), все пак ми е трудно да се съглася с идеята езикът на Паисий (т.е. на неговата "История...”) да бъде определен като славянобългарски. Че когато Паисий говори за "славянски език”, разбира църковнославянски, това Р. Пикио убедително е показал. Но в цялостния историографски контекст на творбата му заглавието "История славянобългарская", така или иначе, визира именно славяно-(пра-)българския етнически синтез, породил българската народност. В този смисъл, макар и рядко, се употребява този термин и в модерната историография. Затова едва ли е уместно да го пренасяме в сферата на езиковата история, още повече че "църковнославянски", поне за епохата на Паисий, е нещо повече или по-малко определено, а "славянски език" остава един достатъчно широк и лишен от конкретно историческо значение термин, който Паисий може да си позволи, но едва ли и ние в края на XX в.
Доц. к.ф.н. Красимир Станчев