Материяли за историята на македонското освободително движение. Книга I.

Издава „Македонскиятъ наученъ институтъ".

 

Въстаническото движение въ югозападна Македония (до 1904 год.)

По спомени на Славейко Арсовъ

 

Съобщава Л. Милетичъ

 

София — Печатница П. Глушковъ — 1925.

Всички порѫчки се адресиратъ до „Македонския Наученъ Институтъ", София, ул. Александъръ I. № 16. II. Цена 20 лева.

Съдържание

Сканове в .pdf файл (30.1 Мб). Взета от www.strumski.com

 

Предговоръ 1

Славейко Арсовъ, ресенски войвода (портретъ) 8

 

I. Славейко Арсовъ; биографични данни 9

 

II. Състоянието на революционното дѣло въ Кичевско въ 1899—1900 год. Арестуването на Арсовъ; 14 месеца въ затвора 13

 

III. Дѣлчевъ и Арсовъ въ Костурско, Селски организационни сѫдилища. Агитацията по селата. Общи селски събрания. Нови упѫтвания за четитѣ. Участие на женитѣ. Наказанието на предателя Траянъ 18

 

IV. Агитационни събрания въ Леринско, Кайлярско, Воденско. Дѣлчевъ дава последни наставления. Арсовъ и Марко войвода. Арсовъ се връща въ Битолско; организационната му работа по селата; налагатъ се промѣни въ облѣклото, обичаитѣ и нъравитѣ. Клетвата. Войводата Юрданъ Пиперката. Арнаутски разбойнически чети 25

 

V. Размѣстване на войводитѣ. Арсовъ раненъ. Влашка разбойническа чета. Наставления за четницитѣ. Отравянето на турска разбойническа чета. Арсовъ въ Ресенско. Положението въ селата. Разбойникътъ Неджибъ. Премахване на турцитѣ поляци. Турски комитети. Подкупениятъ мюдюрунъ 37

 

VI. Арсовъ въ Преспанско. Полковникъ Янковъ при войводата Коте. Арсовъ се връща въ Ресенско. Засилване на революционната организация въ района. Намѣсата на четата противъ битови и економически отношения на народа, противъ традиционни обичаи и навици 47

 

VII. Първата мобилизация на селската въорѫжена милиция въ района 57

 

VIII. Решението на конгреса въ Солунъ за въстание. Капитанъ Давидовъ въ Ресенско. Първото сражение съ турска войска 61

 

IX. Засилване източницитѣ за материялна подръжка на четитѣ. Жени предателки. Нови наставления на селянитѣ за случай, когато се иска въорѫжена помощь. Въ Преспанско. Военни обучения въ горитѣ. Сражение въ с. Любойно. Арсовъ по западнитѣ гъркомански села. Борисъ Сарафовъ въ Ресенско 68

 

X. Конгресътъ въ Смилево. Участницитѣ. Дамянъ Груевъ председатель. Решението да се дигне въстание. Избиране главенъ щабъ и районни началници. Ресенско се раздѣля на два района. Сражението съ турска войска въ Цапари. Клане въ Битоля 79

 

XI. Следъ Смилевския конгресъ. Усилена подготовка за голѣмото въстание: военни обучения, събирине хранителни припаси. Данъцитѣ не се плащатъ. Мѣрки противъ глада 85

 

XII. Трескави приготовления въ надвечерието на въстанието. Какъ се е набавяло орѫжие. Духътъ на населението. Последни разпоредби 89

 

XIII. На Илиндень, 20 юли, въстанието се прогласява. Нападение на Ресенъ. Първитѣ сблъсквания съ турцитѣ. Първитѣ изгорени села. Въстанически действия по отдѣлни пунктове. Турцитѣ, отначало много смаяни, почватъ систематично да горятъ селата. Населението не се отчайва 97

 

XIV. Борбата продължава. Народътъ не престава да прибира хранитѣ. Опити, да се спаси скритата покѫщнина, като се пренася въ други скривалища. Турцтѣ-селяни се отнасятъ примирително. Турската войска продължава да гори селата. Въстаналото население почва да отпада духомъ 108

 

XV. Главната военна акция на турцитѣ захваща къмъ 15 августъ. Обграждане на въстаницитѣ. Отчаянитѣ опити на подирнитѣ да се промъкнатъ презъ турската верига. Войската се предава на звѣрски изстѫпления 120

 

XVI. Грозни страдания на въстаналото население. И четитѣ губятъ всѣка надежда. Турциѣ канятъ населението да се усмири, като му обещаватъ амнестия. Четитѣ още упорствуватъ. Начала на деморализация и въ четитѣ. Тѣ се оттеглятъ въ по-непристѫпни планини 125

 

XVII. Четитѣ постепенно се разпускатъ. Дамянъ Груевъ и Арсовъ се убеждаватъ, че чузда намѣса не ще има. Турската войска гори и планинитѣ. Взема се решение, да се прибере по възможность орѫжието и да се складира на скрити мѣста. Отчаянието преобладава. Арсовъ съ 24 четника заминава за България. Груевъ и Сугаревъ оставатъ да доприбератъ орѫжието 132

 

    Географична карта на Македония

 

 


 

 

        ПРЕДГОВОРЪ.

 

За да се оцени обективно днешното състояние на духоветѣ у македонскитѣ българи, следъ като турското владичество надъ Македония се замѣни съ още по-черно рабство подъ новитѣ ѝ завоеватели, трѣбва преди всичко основателно да се знае борбата, която измѫченото македонско население е водило съ турцитѣ, да се знаятъ грамаднитѣ жертви, които то съзнателно е давало въ течение на десетолѣтия поради неодолимото си желание да си извоюва свобода, за да може човѣшки да заживѣе.

 

Освободителната идея, която следъ берлинския договоръ постепенно бѣ обхванала македонскитѣ българи, намѣри реаленъ изразъ въ образувалата се къмъ 1894 година Македонска революционна организация. Тя, рѫководена главно отъ подрасналото по-образовано поколѣние, систематично подготви народа да се осмѣли да поведе отчаяна въстаническа борба противъ турската царщина. Въ перипетиитѣ на тая въ всѣко отношение героическа борба, върховната точка на която бѣ достигната съ повсемѣстното въстание въ Македония и Одринско въ 1903 год., се оглежда душата на македонския българинъ, способна да се самопожертвува за идеята на свободата.

 

Трѣбва въ подробности да се изучи този периодъ на голѣмъ идеализъмъ, подхранванъ отъ една наивна вѣра въ симпатиитѣ на християнска Европа, — на „Великитѣ сили", които нѣма да позволятъ, щото страданията на Македония да се продължатъ безъ край,

 

 

2

 

които непремѣнно ще се намѣсятъ, за да помогнатъ, да ѝ даруватъ свобода стига македонцитѣ най-напредъ сами, съ беззавѣтенъ героизъмъ да докажатъ, че сѫ достойни за нея.

 

За жалость, безпримѣрнитѣ жертви, които македонцитѣ сложиха предъ олтаря на свободата, не трогнаха хуманна Европа, и свободата не дойде. И въпрѣки това, за чудо, буквално съсипаниятъ следъ въстанието въ 1903 година народъ още намѣри воля и сила въ себе си, да продължи борбата. Той не хвърли анатема върху вдъхновителитѣ и рѫководителитѣ на въстанието,не поиска да търси отговорности и да налага наказания. Защото той въ тѣхъ виждаше себе си, защото вѣрваше въ тѣхната искрена преданость къмъ свещеното народно дѣло, тѣхната детинска въ много случаи неопитность и осуетенитѣ имъ благи упования въ просветения европейски свѣтъ.

 

Съ злополучното Илинденско въстание не се спрѣ освободителното движение, на което бѣ писано да преживѣе още едно голѣмо разочарование, последвано пакъ отъ нечовѣшки страдания: то бѣ изневѣрата на младотурцитѣ спрѣмо македонскитѣ борци, които съ голѣма нàивность имъ се довѣриха, слѣзоха отъ планинитѣ и сложиха орѫжието. Но това на младотурцитѣ не стигна, а поискаха, за да се осигурятъ по-добре, съ страшни изтезания да обезорѫжатъ цѣлиия народъ, съ планомѣрни убийства на старитѣ водители и четници за винаги да обезглавятъ революцията. Тѣ се излъгаха, народътъ не изневѣри на падналитѣ си за освободителната идея синове и не се отвърна отъ великата си идея. Балканската война и сетне голѣмата война 1915—1918, въ които и македонскитѣ българи до край ревностно участвуваха, бѣха прѣма последица на жестокосърдечието и измамата не само отъ страна на младо-

 

 

3

 

турцитѣ, а и на всички малки и голѣми фактори, отъ които зависѣше подобрението на горчивата сѫдба на Македония. И дветѣ войни се свършиха нещастно за Македония. И при все това тя пакъ е жива: изъ македонскитѣ пепелища пакъ се издига мѫченическиятъ ѝ гласъ: „свобода или смърть!".

 

Редицата „Материялиза историята на македонското освободително движение", чието печатане се почва съ тази книга, ще изнесе ценни данни, отъ които до наймалки подробности ще се види, при какви непонятно мизерни условия се е водила освободителната борба въ Македония, какъ добритѣ македонски селяни и тѣхнитѣ по-образовани чеда, родени за миренъ, плодотворенъ трудъ, но увлѣчени въ борба за освобождение и следвайки възприети за такавà борба военни методи у други народи, често се преобърщатъ въ най-жестокосърдечни хора, способни спокойно да убиватъ и свои близки въ името на свещената си идея. Историкътъ и отъ примѣритѣ на такива жестокости ще вади заключения за народовата психика въ такива върховни моменти на себесъхранение и самозабрава, на моменти на сѫщинска масова психоза.

 

Нѣма съмнение, че въ цѣлото освободително движение на македонцитѣ отъ 1894 до включително 1903 година най-възвишенъ моментъ представява Илинденското въстание. Въ България до избухването на самото въстание изобщо никой не подозираше, че народътъ въ Македония се готви на такъвъ страшенъ рискъ, — масово да въстане противъ турската царщина, която въ подобни случаи бѣ опитна най-жестоко да се разправя съ огънь и мечь. Бѣше 20 юлий, Илинденъ 1903 г., когато по молбата на покойния Христо Матовъ чрезъ мое посрѣдничество се свика въ Университета събрание отъ избрани представители на всички политически партии

 

 

4

 

въ страната, за да направи той едно много важно съобщение. Събранието се състоя подъ мое председателство.. Никой не знаеше, въ това число и азъ, какво ще бѫде това съобщение. Когато Матовъ заговори и каза, че на днешния день въ Македония и въ Одринско народътъ е въстаналъ и че може би въ тия минути се леятъ вече кърви, събранието остана смаяно, и първоначално никой не схвана, че се касае до сериозно въстание, дори се допускаше, че въ думитѣ на Матова има преувеличение за нѣщо, което прибързано ще да е било скроено, но което надали се е осѫществило въ замисленитѣ размѣри. Хр. Матовъ, членъ на тогавашното задгранично представителство на Вѫтрешната македонска революционна организация, съ своето съобщение искаше да обърне вниманието на българскитѣ общественици върху сериозностьта на външното положение, което поради вьстанието се създаваше и за България, та да се иматъ, предъ видъ последици, които по-отблизу може да засегнатъ България, както и нуждата въ последствие да се помогне съ храна и подслонъ на населението въ случай на катастрофаленъ край.

 

Известието за прогласеното вече въстание, въ предварителната история на което до тогава никакъ не бѣхъ посветенъ, силно порази въображението ми. Предвиждахъ ужаси и страхотии, удивявахъ се на готовностьта на народа да сложи на карта всичко мило и драго, да, се обрече на сигурна гибель.

 

Съ трепетъ се следѣше въстанието. За жалость следъ два месеца най-лошото се сбѫдна. Турцитѣ прибѣгнаха къмъ най-варварското срѣдство, опожаряваха въстаналитѣ села въ Битолския вилаетъ. Страшно вълнение обзе всѣки що годе човѣченъ и родолюбивъ българинъ.

 

Къмъ срѣдата на октомври всичко бѣше свършено, — въстанието бѣ въ кръвь потушено, а порой бѣжанци,

 

 

5

 

между които и по-виднитѣ участници и рѫководители на въстанието вече се точеха къмъ България. Тогава за първъ пѫть видѣхъ мнозина отъ войводитѣ, взели участие въ въстанието, и съ затаенъ дъхъ слушахъ тѣхнитѣ разкази, какво се е вършило и препатило, какъвъ героизъмъ показали просгитѣ македонски селяни и тѣхната челядь. Мислѣхъ си, че събитията, за които тогава тъй живо всички още си спомняха до най-малки дреболии, въ скоро време що се позабравятъ, че главнитѣ дейци-рѫководители на въстанието, които най-добре знаеха да обяснятъ тия събития, сѫ смрътни хора, особено като мнозина отъ тѣхъ заявяваха, че щомъ мине зимата пакъ ще идатъ въ Македония да умратъ за дѣлото. Тогава решихъ да спася за историята, каквото се може, като запиша отъ устата на по-виднитѣ революционери, които се намираха въ София — презъ зимата 1903/1904 година — всичко що помнятъ като участници въ освободителното македонско движение. Идеята срещна одобрение, и мнозина охотно се отзоваха на поканата ми, да идватъ у мене, за да запиша по-важното отъ тѣхнитѣ спомени. Срещитѣ обикновено ставаха следъ вечеря и редовно траеха по б—7 часа. Знаеха моитѣ гости, че се касае за материяли за бѫдещата пълна история на македонската революционна борба, и затова чистосърдечно всѣки се обричаше, че ще казва самата истина. Азъ постоянно задавахъ въпроси, които се отнасяха и до нагледъ маловажни нѣща, та често събеседникътъ ми недоумяваше, дали заслужава да се спираме върху такива подробности. Особено настоявахъ да си спомнятъ имената на участницитѣ при всѣки по-характеренъ случай, отъ где сѫ родомъ, какво занятие сѫ вършили преди това, какво образование иматъ и пр. Отъ самитѣ разказвачи искахъ да ми кажатъ освенъ кѫси биографични данни за себе си още и първитѣ

 

 

6

 

външни влияния върху имъ, за да се заинтересуватъ за революционната македонска борба и да се решатъ да посветятъ живота си на това народно дѣло. Питахъ ги и за литературата, която може да имъ е повлияла въ тази посока.

 

Поради многото подробности, за които събеседницитѣ ми, между които нѣкои обладаваха удивителна паметь да помнятъ безброй имена, дати и случки отъ дадено положение, срещитѣ се продължиха дълго време презъ цѣлата зима. Единъ между първитѣ, които разпитвахъ, бѣ авторътъ на споменитѣ, обнародвани въ тази първа книга на редицата, Славейко Арсовъ, Ресенски войвода презъ време на Илинденското въстание. Първата среща съ него, както е отбелѣзано и въ рѫкописа ми, съдържащъ самитѣ спомени, които по-долу печатамъ, стана на 9 декември. Следъ като последваха още 10 срещи на: 10, 11, 13, 15, 16, 19, 20, 21, 22, декември 1903 г. и последнята на 24 февруари 1904 год., наскоро следъ това Славейко Арсовъ, който бѣше твърде симпатиченъ, на гледъ тихъ и деликатенъ човѣкъ, замина за Македония, гдето въ 1905 г. намѣри смъртьта си въ едно сражение съ турцитѣ.

 

Сѫщо така бидоха разпитвани отъ мене и Пандо Кляшевъ, действувалъ въ Костурско, Дамянъ Груевъ, Борисъ Сарафовъ, Чернопѣевъ, Яне Сандански, Гьорчо Петровъ; Георги попъ Христовъ (Битолско), Михаилъ Герджиковъ (за Одринско), Иванъ Поповъ (Костурско), Деянъ войвода, Смиле Войдановъ и Никола Митревъ (Охридско), Петъръ Христовъ Юруковъ (Дойранско—Кукушско и др.); Никола Пушкаровъ (Скопско), Лнгелъ Андреевъ (Демирхисарско, Охридско — Костурско), Лука Джеровъ (Демирхисаръ и Кичевско), Лазаръ Димитровъ (Дебърско), Сава Михайловъ (Джумайско), Иванъ Анастасовъ Гърчето (Мелнишко — Петришко), Иванъ Георгиевъ

 

 

7

 

Гарвановъ (Солунъ), Хр. Татарчевъ (Солунъ) и Павелъ Георгиевъ Шатевъ (Цариградъ — Солунъ).

 

Трѣбва да кажа, че азъ, пишейки каквото ми разказваха, се стараехъ по възможность напълно да запазя езика на самитѣ разказвачи; поради това моитѣ записки иматъ почти напълно характеръ на оригинални на тѣхнитѣ автори спомени.

 

Когато значителна часть отъ тоя родъ материяли стане публично достояние, ще може възъ основа на тѣхъ да се напише една обективна история на македонското освободително движение, въ която ще може правдиво да се преценятъ рѫководнитѣ личности, мотивитѣ на тѣхнитѣ действия, а така сѫщо и по-важнитѣ събития, които сѫ имали решаеще значение за развоя на освободителното дѣло.

 

Всичкитѣ гореизброени дейци, чиито спомени по този начинъ се запазиха, вече сѫ покойници съ изключение само на 5—6 души.

 

Тѣхнитѣ спомени както и други материали отъ тоя родъ, които сетне се прибавиха или които тепърва ще се доставятъ, постепенно ще могатъ намѣри мѣсто въ започналата се съ тази книга редица, разбира се, доколкото иматъ значение за историята на македонското освободително движение.

 

София, 1925 1. IV.

 

Л. Милетичъ.

 


 

СЛАВЕЙКО АРСОВЪ

Ресенски войвода.

 


 

        I. Славейко Арсовъ ; биографични данни.

 

9. XII. 1903 год.

 

Роденъ съмъ въ Щипъ на 1878 год., 17 августъ, отъ родители Арсо Кикиритковъ, занаятчия (матрапазинъ) и Евдокия Коцова, и двамата отъ Щипъ (Ново село). Първоначално образование до II кл. получихъ въ Щипъ. Следъ като свършихъ II класъ въ 1891 год., напуснахъ училището и станахъ писарь въ Криволѫшката станция, сетне стояхъ у дома до 1895. Тогава постѫпихъ въ Скопье въ III класъ и въ I класъ на педагогическия курсъ. На 1897—8 дойдохъ въ София, гдето свършихъ V реаленъ кл. и половината отъ II курсъ на военното фелдшерско училище.

 

Въ 1894 год. бѣха Дѣлчевъ и Дамянъ Груевъ учители въ Щипъ. Тѣ тогава основаваха първитѣ комитети. Дѣлчевъ учителствува въ Щипъ презъ 1894—95 и 95—96 учебна година; Дамянъ Груевъ бѣше дошелъ една година по-рано отъ него.

 

Братъ ми, Михаилъ Арсовъ, бѣше членъ (работникъ) на комитета. Отъ брата си узнахъ, че се готви нѣщо, а сетне, като ученикъ въ Скопье, узнахъ по-отблизу чрезъ ученици, че се тъкми нѣщо противъ турцитѣ, но не бѣхъ посветенъ въ сѫщината на работата. Тогава бѣше на мода, всѣки работникъ да се снабди съ револверъ и кама. За пушка още не се говорѣше до 1895 г. Братъ ми продаваше револвери, а опитвали сѫ ги на лозьето, отъ коя система сѫ по-добри. Сетне у дома случайно при опитване, безъ да се сетятъ, че има патронъ, гръмва

 

 

10

 

револверътъ и ранява брата ми въ дебелото месо въ крака отъ раната следъ 3 недели, следъ като го занесоха въ Скопъе, умрѣ. Тази случка подействува на мене та можахъ да се запозная съ дѣлото по-отблизу. Криеха го, и азъ се усетихъ, че криятъ нѣщо важно. Отъ приятелитѣ му узнахъ нѣщо повечко за Организацията въ 1896 год. Презъ ваканцията, когато си отидохъ дома, тамъ една вечерь се събраха въ нашата кѫща 8—10 души младежи, дойде и Мишо Развигоровъ. Следъ като се четоха вестници и брошурки (донесени отъ България), дадоха се нѣкои обяснения върху четенето и се говорѣше „дипломатически" нѣщо за „клетва." Следъ туй заведоха 4—5 души въ друга стая. И азъ влѣзохъ вѫтре. Тамъ ги заклеха и видѣхъ, какъ става клетва, и азъ самъ веднага се заклехъ. Баща ми самъ поиска това, като каза: „Ето единъ загина, ето сега по-малкиятъ ще го замѣни." Всички бѣха заразени отъ идеята и дълбоко вѣрваха, че трѣбва да стане туй дѣло. Като се заклехъ, пакъ нищо подробно не знаехъ, но разбирахъ, че трѣбва да държа въ тайна всичко и да извърша безпрѣкословно, каквото ми се възложи. На мене уставъ не ми дадоха да чета, бѣхъ на 16—17 год. Тогава прочетохъ една часть отъ романа „Подъ игото" отъ Вазова. Не бѣше цѣлиятъ романъ; дадоха ми да го чета на гласъ, да слушатъ домашнитѣ. Имаше брошурки: „Животътъ на Василъ Левски," за Филипъ Тотю отъ Зах. Стояновъ. Върнахъ се въ началото на учебната година, за да следвамъ въ I курсъ. Учители ми бѣха Хр. Матовъ и Панайотъ Мановъ; той бѣше родомъ отъ Щипъ, свършилъ въ Женева по естествени науки. Презъ учебната година нищо особено не узнахъ по-вече. Тогава стана едно покушение въ Щипъ. Турчинъ уби едно момче Тодоръ, което се застѫпило за единъ свой другарь, което турчето искало да му бѫде ашикъ. Веднага по инициятива на комитета

 

 

11

 

десетаритѣ бѣха дали заповѣдь на гражданитѣ и моментално се събраха до 200—300 граждани и демонстративно внесоха трупа на момчето въ двора на правителството и поискаха да се улови убиецътъ турчинъ и да се накаже смъртно. И сполучиха да се осѫди на 15 години затворъ. Тогава Дѣлчевъ е билъ обвиненъ като подстрекатель заедно съ другитѣ му другари учители, та и Дѣлчевъ на нѣколко пѫти дохажда въ Скопье. Бѣше поставенъ подъ гаранция. Срещнахъ се съ него, услужвахъ нему и на другаритѣ му, като имъ предавахъ писъмца. По дѣлото отъ Дѣлчева нищо не узнахъ по-вече. Но когато се завърнахъ презъ голѣмата ваканция пакъ въ Щипъ, тогава узнахъ, че въ кѫщата на брата ми има скрита подъ дюшемето пушка у по-голѣмия ми братъ Пане. Значи, бѣха му дали вече пушка, и отъ него узнахъ, че има раздадени сѫщо такива пушки (кримки) и по други работници. Ставаха нощни събрания, гдето присѫтствуваха групитѣ — по две три групи, рѫководени отъ единъ учитель. Азъ не присѫтствувахъ и не узнахъ подробности, но виждахъ у всички въодушевление и привързаность единъ къмъ други. Братъ ми бѣше десетарь, рѫководѣше една група и събираше членски вносове: по 1 грошъ месечно отъ всѣки работникъ. Следъ ваканцията не се върнахъ въ Скопье, защото немахъ срѣдства, за да продължа тамъ, а между туй четвъртиятъ ми братъ Лазаръ, по-голѣмъ отъ мене, бѣше въ София изучилъ часовникарство и бѣше захваналъ да работи самъ. Безъ тескере, съ помощьта на Организацията съпроводенъ до с. Виница и отъ тамъ до границата, минахъ въ Княжеството. Това бѣ въ 1898 год. презъ есеньта. Въ София постѫпихъ въ пети класъ. Четѣхъ вестници и книги по българскитѣ въстания и пр. Особено следъ като стана Винишката афера у мене се възбуди още по-силно желание лично да действувамъ за дѣлото.

 

 

12

 

Като свършихъ пети класъ, желаехъ да постѫпя въ военното училище, но не ме приеха, нѣмахъ препорѫка та постѫпихъ въ фелдшерското училище, за да имамъ нѣкакво завършено образование. Ала военщината не ми бѣ по вкусъ. Живѣехме въ IV артилерийски полкъ, не харесахъ военщината, каквато я видѣхъ въ полка. Тогава почнахъ да дружа съ Михаила Герджиковъ, който току що бѣше се върналъ отъ Женева, сетне съ Г. Дѣлчевъ, който се намираше въ София и др. Дѣлчевъ бѣше вече самичъкъ пренасялъ отъ тукъ съ по 2—3 коня пушки въ Щипъ презъ Виница по течението на Брѣгалница. У Дѣлчева нѣмаше крайни идеи, — никакви социалистически и анархистически идеи, — не служеше той на тия идеи. Тая дружба съвсемъ ме придоби за революционната идея и азъ решихъ презъ зимата да напустна училището. Герджикова тъкмо го бѣха назначили въ Битоля за учитель подъ име Лукановъ. Той нѣмаше документи за завършено образование, а взе отъ Лукановъ Тодоръ (родомъ отъ Княжеството), който следваше въ Женева и бѣше му приятель, неговитѣ документи, които се препратиха на екзархията. Щомъ пристигна Герджиковъ въ Битоля, както се бѣхме надумали, ми писа да дойда тамъ. Бѣше вече говорилъ съ Груева за мене. Писа ми, че ми намѣрилъ учителско мѣсто. Азъ отидохъ въ Сарафовия комитетъ и при Славчо Ковачевъ, и тѣ ми дадоха пари. Купихъ си дрехи и ми останаха още и за пѫть. Презъ Нишъ и Солунъ стигнахъ въ Битоля все подъ чуждо име, съ чуждъ паспортъ. Тукъ се срещнахъ съ Герджикова и Груева. Престояхъ въ хотела нѣколко дена, а сетне се премѣстихъ въ кѫщата, гдето Герджиковъ и Груевъ заедно живѣеха. Тѣ се справиха чрезъ Кичевския архиирейски намѣстникъ, да ли ще мога да живѣя въ Кичево подъ име на селски училищенъ инспекторъ. Архиерейскиятъ намѣстникъ се съгласи, и азъ заминахъ

 

 

13

 

за тамъ. То бѣше на 20 декември 1899 год. Въ Битоля пристигнахъ въ началото на декември. Отидохъ въ Кичево. Тамъ бѣше владиката Козма, който се съмняваше, да не би да се напакости на митрополията, и не се съгласяваше да остана тамъ. Най-сетне заедно съ него на 26 декември се завърнахъ въ Битоля. Тукъ се срещнахъ съ сѫщинския епархияленъ училищенъ инспекторъ Лука Джеровъ, който сѫщо така служеше на дѣлото, и този се съгласи противъ желанието на владиката, да се завърна назадъ въ Кичево. Въ туй време Груевъ и Герджиковъ бѣха заминали по обиколка къмъ Смилево—Крушево—Прилепъ. Върнахъ се въ Кичево съ инспектора. Следъ нѣколко дена дойде владиката и почна да ме кори, че не е добре да работимъ противъ неговата воля, и силно настояваше да се върна назадъ. Увѣряваше, че и той е патриотъ, че одобрява, но че трѣбва да се постѫпва благоразумно, за да не се напакости на черквата и на дѣлото и пр. Но най-сетне трѣбваше да отстѫпи, и азъ останахъ.

 

Отъ тогава захваща сѫщинската ми дейность по дѣлото.

 

 

II.

Състоянието на революционното дѣло въ Кичевско въ 1899-900 год. Арестуването на Арсовъ; 14 месеца въ затвора.

 

 

Дѣлото намѣрихъ въ това състояние: до тогава бѣха се държали сказки въ училището, ужъ недѣлно училище, гдето се записвали ужъ помощи за училището, а въ сѫщность за дѣлото се записвали работници. Нѣмаше нищо сформирувано, здраво наредено. Азъ поехъ работата като рѫководитель при всичкитѣ опити да се възобнови на ново „недѣлното училище," за да мога тамъ да се запозная съ всичкитѣ

 

 

14

 

младежи. Не успѣхъ да образувамъ солиденъ комитетъ, ако и да бѣха се сгрупирали около мене по-надежднитѣ младежи отъ града, на които проповѣдвахъ идеята, прочитахъ имъ тайно вестници. Тогава идваше отъ Битоля и единъ хектографиранъ вестникъ „На орѫжие". Редактори: Пасковъ Василъ, Герджиковъ, Груевъ Дамянъ и Мартулковъ, свършилъ Висшето училище по математика. И Герджиковъ бѣ следвалъ малко въ Висшето училище, па и Дамянъ Груевъ. Не се ограничихъ само да имамъ около себе си младежитѣ отъ града, но се запознахъ и съ постаритѣ работници отъ кичевскитѣ села; почти отъ всички кичевски села идваха при мене, покръщавахъ ги, проповѣдвахъ имъ, упѫтвахъ ги въ нѣкои заплетени въпроси. Още нѣмаше уредени рѫководителни тѣла по селата, а единични личности бѣха носители на идеята. Чрезъ тѣхъ се разпространяваше идеята по роднини и приятели. И все идваха нови лица, за да ги покръстя. Другари ми бѣха архиерейскитѣ намѣстници, главниятъ учитель и нѣкои отъ градскитѣ и селскитѣ учители. Но не бѣхме се още конституирали въ рѫководно тѣло и почти всичката работа водѣхъ азъ тайно. Така се продължи до великдень 1900 год. Съ позволение на владиката излизахъ по обиколка съ единъ сейменинъ като инспекторъ (има много турски села въ Кичевско, а имаше и турски разбойнически чети). По обиколката изучихъ мѣстата, положението на мѣстностьта, но понеже сейменинътъ все бѣше съ мене, не можехъ да се впускамъ много въ разговори съ селянитѣ. Набързо въ течение на две недели обиколихъ до 17 села; тѣ бѣха главнитѣ села, въ които имаше отворени наши училища. Заварихъ доста силна сръбска пропаганда въ Кичево и по селата (въ Поречьето до 36 села бѣха сърбомани). Сърбитѣ бѣха захванали тамъ отъ 1892—3 год., действували съ пари, съ по 5—10 лири бѣха откопчили печатитѣ

 

 

15

 

и бѣха привлѣкли първенцитѣ и свещеницитѣ. Дойдохме наскоро въ стълкновение съ сърбоманската партия, която всѣкакъ, ни клеветѣше на турцитѣ и много наши учители бѣха си пострадали. Презъ туй време кореспондирахъ и рапортирахъ точно за всичко въ Кичевско на Дам. Груевъ, а и той ми пишеше и ме държеше въ течение за по-важнитѣ събития въ Македония (съ химическо мастило и съ шифъръ!). Кореспондирахъ и съ Лука Джеровъ, който обикаляше Дебърско. И тамъ сръбската пропаганда бѣше хванала коренъ. Села съ български училища имаше въ Поречьето 4: Локвица, Виръ, Суходолъ, Сланско; въ Рабетинколъ: Орланци, Светò-Враче, Вранèница, Карбуница, Кладникъ, Белица, Козица, Изворъ, Лашчани, Ехлавецъ, Яголдоленци, Бигордоленци и Пречистенски манастиръ. Сръбомански училища имаше низъ цѣлото Поречье и въ Козичани. Попъ „Мисайле," сърбоманскиятъ свещеникъ въ Кичево, бѣше родомъ отъ Кичево. Синъ му Станко бѣше сръбомански учитель въ Кичево. Въ града само власитѣ бѣха съ тѣхъ. Тогава стана едно покушение. Имаше вече една българска четица отъ нѣколко лица, които си бѣха турили цель да си отмъстятъ на турци. Тая четица изчека въ засада единъ дебърски бегъ, Абдураманъ бегъ, и други двама бегове съ двама сеймени и ги уби. Водитель ѝ бѣше нѣкой си Дуко отъ с. Юдово, Кичевско. Поради това се породи съмнение у каймакамина, по доносъ отъ сръбоманския свещеникъ, че въ това нѣщо е замѣсено българското учителство. Каймакаминътъ това скри, защото преди това бѣше рапортиралъ на валията, че въ неговия районъ нѣма комити, та представи, че беговетѣ се избили помежду си. Той посочилъ други бегове, че ужъ заради кръвно отмъщение (асъмлъкъ), като „асъми" го сторили. Изпозатвориха въ Дебъръ нѣкои, откриха нѣкои наши. Единъ пияница, Яне отъ с. Раица (Дебърско) бѣше исказалъ всичко

 

 

16

 

за половина ока ракия, и казалъ, че това е дѣло на комититѣ, обѣщалъ да ги изкаже. Посочилъ още, че въ Дебъръ и Кичево сѫ замѣшани учителитѣ. Каймакаминътъ затвори Янета нарочно, но Мойсиле го подбутна да извади на яве работата. Каймакаминътъ не искаше това да се разкрива, но наскоро се скара съ владиката Козма и на инатъ извади показанията на Яне и чакаше сгоденъ случай. Туй бѣше на края на юни до 15 юли 1900 г. Тогава се пръсна слухъ, че сѫ дошли четици, които ще послужатъ като терористически групи. Като снаехъ, че съмъ вече заподозрѣнъ, напустнахъ Кичево и отидохъ въ Битоля. Не намѣрихъ тамъ никого освенъ Паскова. Груевъ бѣше интерниранъ въ Смилево по нѣкакви показания. Срещнахъ се съ него въ манастиря Цапари (4 часа до Смилево). Размѣнихме мисли за въ бѫдеще по дѣлото. Той ми бѣше съобщилъ по-рано, че за идещата година ще бѫда учитель и рѫководитель въ Прилепъ. Съгласихъ се. Груева следъ малко (на 5 августъ 1900) го арестуваха въ Битоля. На 6 августъ заминахъ за Прилепъ и поехъ работата.

 

Дотогавашниятъ рѫководитель бѣше Атанасъ Ивановъ, прилепски учитель. Въ Прилепъ заварихъ наредено рѫководното тѣло, сѫщо и по селата. Имаше раздѣление поради разпра между книжарницата на Николовъ и Семерджиевъ. Разпрата се пренесе и върху дѣлото и отидоха сетне до крайности. Докато да се запозная съ работници, градски и селски, дорде понаредимъ смѣткитѣ и пр., мина се около два месеца. Имаше вече и четници — терористически. Убиха единъ турчинъ, — полякъ въ Прилепско, шпионинъ. Сетне разбиха въ Мориовско една разбойнишка турска банда, като я нападнаха отъ засада, убиха двама, а двама избѣгали. Едни турци, охридчани, бидоха убити отъ четицата и пр. На 8 септ. дойде Пасковъ вмѣсто Дамянъ Груевъ, като окрѫженъ

 

 

17

 

рѫководитель, да наредимъ работата по-добре. Една вечерь се събрахме въ кѫщата на Атанасъ Ивановъ, за да видимъ смѣтки и др. Бѣше тамъ и Силяновъ. Нѣкой ни бѣше предалъ, обсадили кѫщата и на зараньта още отъ постелята ни дигнаха. Предательтъ се узна положително и биде убитъ около две недѣли следъ това. Атанасъ Иванова освободиха, а насъ тримата заведоха въ Битоля. Градоначалникътъ ни разследва малко и ни освободи съ една кратка речь, съ която ни убеждаваше, да не продължаваме понататъкъ по тоя пѫть, защото щѣло да бѫде лошо. Заминахме безъ Паскова въ Прилепъ, а Паскова следъ нѣкой день интернираха въ Солунъ. Въ Прилепъ следъ две недѣли — на 5 октомври — дойдоха 2—3 заптиета въ училището и запитаха, кой съмъ и пр. и поискаха лично да ме обискиратъ. Сториха го, и сетне у дома сѫщо прибраха всички книжа, но нищо не намѣриха, освенъ една всеобща история (преводъ отъ руски). Въ нея се разправяше за клането въ Батакъ, намѣсата на Русия и освобождението на България. Заведоха ме въ правителствения домъ и отъ тамъ по заповѣдь на Кичевския каймакаминъ вързанъ ме заведоха въ Кичево. Суварията, конни стражаръ, извади ми белегчетата за бакшишъ. Въ Кичево на втория день ме повика полицейскиятъ, съобщи ми, какво е показалъ оня пияница Яне, какъ сме щѣли да убиваме попа, какъ сме били зломишленици на държавата и пр. Арестуваха ме. Тамъ заварихъ архиерейския намѣстникъ, Лука Джеровъ, двама отъ градскитѣ учители и двама селяни отъ работницитѣ, между които и Атанасъ отъ Поречье, видень селянинъ, бившъ сърбоманъ, сетне екзархистъ — всички 9—10 души. Въ затвора седѣхъ въ Кичево 8 месеца — до 22 май 1901, а сетне още 6 месеца—до 30 октомври 1901 въ Битоля.

 

Освободиха ни съ по 100 лири подкупъ дадени на

 

 

18

 

сѫдиитѣ. Сѫщитѣ 100 лири ги искаше каймакаминътъ. Той мислѣше, че можемъ да дадемъ и повече, понеже сме получавали много пари отъ нѣкакъвъ „руски" комитетъ. Той казваше, че тукъ има московецътъ пръстъ, защото разполагахме съ пари. Ние се хранѣхме въ затвора отъ гостилница и си плащахме. Това правѣше впечатление. Насъ ни подържаха отъ много страни, главно учителитѣ, които редовно си получаваха заплатата. Въ кичевския затворъ бѣхме въ едно подземие, което бѣше 2 метра широко и 4—5 м. дълго, 16 души безъ легла. Презъ една дупка ни подаваха храна, имаше две дупки за светлина. Подъ душемето на затвора минаваше каналъ отъ нужникъ, та идѣше страшна миризма. Рогозини, метли, постелки, — всичко бѣше наше. Туряха арнаути помежду ни. Въ Битоля затворътъ бѣше много по-добъръ, тамъ се считахме вече за полуосвободни. Владиката бѣше настоявалъ предъ валията та се даде ходъ на дѣлото, което кичевскиятъ каймакаминъ прикриваше.

 

Сѫдиха ни около петь пѫти и ни оправдаха съ рушветъ. Мене осѫдиха на една година, като се смѣташе и предварителниятъ затворъ 14 месеца, така че и мене следъ 10 дни освободиха.

 

 

III.

Дѣлчевъ и Арсовъ въ Костурско. Селски организационни сѫдилища. Агитацията по селата. Общи селски събрания. Нови упѫтвания за четитѣ. Участие на женитѣ. Наказанието на предателя Траянъ.

 

Петь-шесть дена преди да се освободя Дѣлчевъ бѣше дошелъ въ затвора да се види съ Груева, който бѣше въ сѫщия дворъ. Въ цѣлия затворъ имаше 11 кауша, съ кауш-башии, кафеджии, служители. Пускаха ни на разходка : по 2—3 кауша се разхождатъ два пѫти, но съ гвардияни.

 

 

19

 

Дѣлчевъ смѣло си дойде въ затвора и стоя около два часа. Гвардиянитѣ въ затвора разнасяха шифровани писма. Азъ видѣхъ Дѣлчева, но не се поздравихъ съ него. Щомъ се освободихъ, срещнахъ се съ Дѣлчевъ, съ Георги Христовъ, Сугаревъ, Пешковъ — въ кѫщата на единъ фурнаджия. Говорихме по положението и за въ бѫдеще, какви мѣрки да вземемъ и какво да правимъ ние двамата, азъ и Лука Джеровъ. Намѣри се за най-умѣстно да излѣземъ въ балкана, да влѣземъ въ нѣкоя чета. Реши се четитѣ да се предадатъ въ рѫце на по-добри сили. Видѣ се вече ползата отъ четитѣ. По туй време бѣше заминалъ съ четата въ Прилепско Методий Пачевъ, който бѣше убилъ въ Охридъ единъ шпионинъ та бѣ осѫденъ на 15 години. Следъ три години оправданъ, постѫпи въ четата на Марко войвода, а следъ три недели става войвода въ Прилепско съ чета отъ 7 души. Следъ нѣколко месеца го обсаждатъ турцитѣ на Благовецъ 1902 год. въ Кадино-Село (Прилепско), въ една кула, и следъ дълго сражение се самоубиватъ всички съ Пачева заедно. Дѣлчевъ замина за Леринско—Костурско, а азъ се върнахъ въ Прилепъ, взехъ пари срещу заплатата си и следъ това, както бѣше решено, заминахъ за Леринъ; следъ два дена, като узнахъ, где е Марковата чета, заминахъ съ единъ куриеръ за Кономлади (Костурско). Тамъ заварихъ Дѣлчева. Четата бѣше около 37 души. Бѣха тамъ всички районни рѫководители отъ Костурско (Пешковъ, Марко, Коте и др.). Дадоха ни пушки, и азъ тръгнахъ съ тѣхъ. Въ Кономлади Дѣлчевъ бѣ далъ свобода на всички селяни да се оплачатъ предъ него за каквото има, за всички неволи даже и противъ четата, и се явиха всички селяни: имаше дѣла за разводъ, за обири, за разправии между жени, понеже се убедиха, че добре имъ се разглеждатъ дѣлата. То трая четири дена. Дѣлчевъ

 

 

20

 

седѣше съ районнитѣ рѫководители като председатель. Районнитѣ рѫководители разпитваха, той слушаше, съветваше се съ рѫководителитѣ и даваше резолюция, съобщаваше се тя на селянитѣ и веднага се извършваше помиряване, разводъ и пр., веднага. Всички приемаха съ удоволствие. Всичко се вършеше безпристрастно. Следъ шесть дена се направи общо събрание отъ цѣлото село въ черквата. Показа имъ се, какъвъ е билъ вървежътъ на дѣлото до тогава въ селото имъ (не се говореше за други села, освенъ съ общи думи), посочи, имъ се единъ новъ редъ: забранява имъ се да се сѫдятъ предъ турски сѫдилища, забраняватъ се кражбитѣ, блудства, пиянства, крамоли; налагатъ се послушность спрѣмо селското управително тело, акуратность при изпълнение на длъжность, стража предъ селото, куриерската служба, посрещане четата, приемането ѝ въ кѫщи.. Всичко устно, не бѣше написано въ уставъ. Заповѣдваше се да се пази въ тайна, каквото е ставало въ селото, и да не се говори за друго село нито да се разпитва. Всичко туй: чета, общо събрание, сѫдъ — бѣше ново за мене. Още не излѣзли отъ селото, дойде известие отъ Костуръ, че сме предадени и че иде потера. Излѣзохме отъ селото и отидохме въ с. Поздивишча (Кост.), разпоредихме се по 5—6 души въ кѫщи. Четата се разпредѣля, като тръгва на пѫть, въ преденъ и заденъ патрулъ за редъ засади, за всѣкакви изненади; четата върви винаги единъ по единъ на разстояние по 4 крачки, между четници; войводата върви следъ предния патрулъ и по него се редятъ всички момчета едно по-едно; орѫжието се държи въ рѫце. На дълъгъ пѫть и при по-свободни мѣста се позволява да турятъ пушкитѣ на рамото си. Забраняватъ се всѣкакъвъ разговоръ и струпване 2—3 на купъ; забранява се да се пуши въ походъ — по възможность да не се кашле, да не се излиза вънъ

 

 

21

 

отъ строя. Следъ 1—2 часа се прави почивка. И на почивката всички запазватъ строя,—не се позволява да се събиратъ на едно мѣсто. Непослушнитѣ се мъмрятъ или отдѣлно или предъ всички. За избѣгване отъ четата — смъртно наказание. Убивали сме момчета за туй. Пресѫдата става отъ войводата, долага се до окрѫж. управление, пресѫдата се съобщава предъ самата чета и се изпълнява отъ другаритѣ. Тия наредби се развиха постепенно, отъ часть донасяни въ района отъ Дѣлчева.

 

Потерата мина (150 д.) презъ сѫщото село; и тя върви единъ по единъ като насъ и отива въ с. Кономлади и подлага на изтезание 5—6 души заедно съ селския учитель.

 

 

10/XII.

 

Въ Поздивишча изучихме още сѫщия день, кои сѫ шпионитѣ. Една стара жена отъ селото Кономлади, съобщила на единъ неинъ внукъ Траянъ, който живѣеше въ Костуръ (род. отъ с. Руля) и който тъй сѫщо бѣше турски шпионинъ, официяленъ шпионинъ, облѣченъ въ турски дрехи — явенъ; занимаваше се съ събиране на орѫжие. Отъ Поздивишча се премѣстихме въ Черновишча и се прати въ с. Кономлади, да се узнае, да ли има и другъ шпионинъ, или е само старата жена. Узнахме, че има още други две жени, — едната лека жена. Вечерьта минахме отъ Черновишча въ Дреновяни и още като излѣзохме отъ селото една група отъ четата (11 души) на чело съ Марко и Чакаларовъ отидоха въ с. Руля, да накажатъ бащата на Траяна, който е билъ по-преди предупреденъ, да вразуми сина си. Тѣ отиватъ, зиматъ го отъ търлото и го довеждатъ предъ кѫщата му и го убиватъ. Тѣ се върнаха въ Дреновяне още сѫщата вечерь. Потерата се дигна заедно съ сина на убития. Между туй една друга група пакъ съ Чакаларова отива

 

 

22

 

въ Кономлади, улавя тритѣ жени шпионки и ги наказва срѣдъ село (И преди това е имало подобни случаи отъ наказване шпиони).

 

Четата отъ Дреновяне отива въ Дъмбени (въ края на ноември 1901 год.). Забележихъ, че селянитѣ бѣха свикнали съ четитѣ, знаеха нейнитѣ цели и нейнитѣ правила, приятелски посрещаха и изпращаха. Храната бѣше на селска смѣтка, опредѣляха се квартири. Всѣкогашъ кѫщитѣ се смѣняваха. Въ Дъмбени седѣхме 4 дена. Въ туй време имаше събрание на четата — взимаха участие всички четници (и Дѣлчевъ бѣше съ насъ). Обсѫждаше се поведението на четницитѣ спрѣмо водителитѣ и помежду имъ. И постѫпкитѣ на самитѣ войводи подлежаха на критика. Нѣмаше никакъвъ уставъ за тия работи — изобщо за четитѣ уставъ нѣмаше — а на другарска почва всичко се поставяше; агитираше войводата тъй, както му текне. Отъ Дъмбени отидохме въ Смърдешъ. Дѣлчевъ съ нѣколцина постоянно седѣше въ Смърдешъ, защото селото бѣше по-голѣмо, имаше по-голѣми бъркотии въ смѣткитѣ, имаше разпри между управителното селско тѣло и работницитѣ, имаше и сѫдебни дѣла. Часть отъ четата обикаляше по околнитѣ села: Косинецъ, Въмбелъ, Брезница, гдето се правѣха селски събрания, покръщаваха се нови работници, напомняше се правилникътъ на организацията, прибираха се членскитѣ вносове и се разглеждаха сѫдебни работи. И друга група имаше на друга страна съ Чакаларова, а пъкъ азъ бѣхъ съ Марко, Кузо Стефановъ и 10-тина четници. Всички имахме гръцки пушки. Дѣлчевъ само и другарътъ му Иванъ (живъ е, тукъ е, съ него Дѣлчевъ е обиколилъ Македония) имаха манлихерки. Следъ 13 дни напустнахме Смърдешъ и отидохме въ Дреновяни за единъ день, а сетне у Вишени — 4 дена, гдето пакъ се разглеждаха дѣла; три-четири

 

 

23

 

вечери една следъ друга се свикваха селянитѣ на селско събрание въ черквата: въ тия събрания се агитираше между селянитѣ, като имъ се обясняваше сегашното имъ положение, миналото и мѣркитѣ за въ бѫдеще, посочваха имъ се примѣри изъ българ. въстания, Гръц. въстание и др. Тукъ вече имаше и знаме (копринено, червено, извезено: мома, македонка, въ гражданска носия и пр.). Предъ знамето се заклеваха въ черквата; бѣше предъ знамето обикновената емблема : револверъ и кама. Имаше и свещеници. Всички въ селото знаеха. Сетне отидохме въ с. Черешница, гдето престояхме само два дена; тукъ правихме пакъ събрание, но азъ не присѫтствувахъ, защо бѣхъ заминалъ съ Марко съ леринската чета за Прекопана (на 23 декември), гдето престояхме два дена; тамъ и тогава имаше войска (60 души), имаше и снѣгъ. Турскитѣ солдати обикаляха по селото, но селската стража предпазва. Ние си седѣхме въ една кѫща цѣлъ день. Благодарение на една селска учителка, Катерина (род. отъ с. Вошчарани, Леринско), дойдоха около 12 жени, които молиха Марко, да имъ каже нѣщо по дѣлото и да ги упѫти, съ какво могатъ да услужатъ. Това бѣше за мене първъ пѫть, група жени да се яви съ такова искане. Изпълни имъ се желанието: каза имъ се да не пречатъ на мѫжетѣ, да не имъ натякватъ, когато отидатъ по работа на дѣлото, да пазятъ въ тайна всичко, което вършатъ мѫжетѣ, хлѣбъ да изнасятъ на четницитѣ вънъ отъ селото, когато стане нужда, да подаряватъ на четницитѣ чорапи, ризи и пр. — Отъ тукъ отидохме въ с. Загоричани, престояхме 8—9 дена.

 

Дѣлчевъ постоянно седѣше въ Загоричани, а отдѣления отъ четата агитираха въ с. Бъмбаки, Куманичево, Бобишча. Преди да се раздѣлимъ въ Загоричани на 27/II. се събрахме всички въ едно събрание, да поразмислимъ, какво трѣбва да правимъ съ всеизвестния шпионинъ

 

 

24

 

Траянъ. Дѣлчевъ говори дълго, обясни вредата отъ неговото сѫществуване и ползата, ако се премахне часъ по-скоро. Доказа се, че нѣма други освенъ четата, която може да извърши това. Реши се, убийството да стане колкото се може по-ефектно, ако е възможно въ самия градъ Костуръ, за да се разбере, че е народно наказание. Дѣлчевъ предложи, да се обади, кой желае доброволно да извърши тая работа. Явиха се 5 души, но най-настоятелно и пръвъ се обади Ристо, род. отъ Леринъ, отъ четата на Марко. Той искаше безъ друго нèму да се възложи тая задача. Следъ събранието се реши, че той ще отиде. Даже съ плачъ искаше да му се възложи. Позволи му се; обезорѫжиха го и, предрешенъ, съ два револвера, го изпратиха въ Костуръ съ куриеръ. Тамъ още на втория день можелъ да го убие, но тъй като Траянъ билъ вънъ отъ града, не искалъ, понеже бѣ далъ дума, че ще го убие срѣдъ града. Така и сторилъ. Когато Траянъ седѣлъ въ една кръчма, Ристо влиза вѫтре, гръмва три пѫти, убива го, излиза спокойно и тръгва къмъ с. Апоскепъ по шосето. Още не изминалъ единъ километъръ отъ града, полицията се бѣ разтревожила, и единъ онбашия тръгва подире му, среща на пѫтя единъ кюмурджия, разтоварва му кюмура, възсѣда на коня, погва го, настига го, и го ранява въ крака съ първо гръмване. Ристо се защищава, ранява леко онбашията въ лицето (въ носа), но турчинътъ при втория гърмежъ удря Ристо въ челото и той пада. Ние разбрахме още сѫщия день за станалото. Поседѣхме си още нѣкой день въ Загоричани, и на нова година (1902) ни предаде единствениятъ шпионинъ въ селото, единъ калугеръ, гъркоманинъ. И владиката гъркоманинъ бѣше въ селото, и той бѣше ходилъ по гърком. кѫщи, но никой не бѣ му съобщилъ нищо. Калугерътъ, забелѣзанъ отъ нашитѣ момчета, които го видѣли прикритъ въ една кѫща, гдето

 

 

25

 

имало четници, избѣга въ Куманичево и явно подкани турцитѣ да ни преследватъ. Вечерьта на нова година се принудихме да излѣземъ въ планината, гдето престояхме една вечерь. Презъ нощьта потерата въ селото напразно обискира, забра нѣколко момчета съ себе си и напустна селото. Потерата се състоеше отъ каймакамина, редовна войска и башибозукъ отъ околнитѣ села, — всичко до 300—400 души. Калугерътъ бѣше съобщилъ, че Загоричани е пълно съ комити. Потерата на втория день вечерьта излѣзе и сѫщевременно ние се върнахме въ селото. Калугерътъ не се върна вече.

 

Дѣлчевъ остави нѣкои наставления на четата, назначи за въ бѫдеще рѫководители. Дѣлчевъ бѣше авторитетенъ, защото го почитахме като опитенъ и старъ работникъ. Той минаваше като главенъ ревизоръ. Ние се простихме съ костурската чета. Останаха за рѫководители въ Костурско: Кузо Стефовъ (отъ Костуръ), Чакаларовъ, Кляшевъ и Лазаръ Московъ, като нелегални, които ще отиватъ съ четата (около 20-тина души), а като легаленъ рѫководихель въ града Костуръ остана Михаилъ Николовъ (отъ Бобишча) градски учитель.

 

 

IV.

Агитационни събрания въ Леринско, Кайлярско, Воденско. Дѣлчевъ дава последни наставления. Арсовъ и Марко войвода. Арсовъ се връща въ Битолско; организационната му работа по селата; налагатъ се промѣни въ облѣклото, обичаитѣ и нъравитѣ. Клетвата. Войводата Иорданъ Пиперката. Арнаутски разбойнически чети.

 

 

Ние минахме въ леринския районъ. Докато бѣхме въ Загоричани, дойдоха легалнитѣ отъ Битоля и Леринъ Георги попъ Христовъ и Кожухаровъ Андрей — за да се съвещаваме относително орѫжието. Тогава се устрои каналъ презъ Гърция. Въ Леринско единъ день седѣхме въ с. Зелениче. Тукъ съ нѣкои селяни Дѣлчевъ поговори,

 

 

26

 

даде имъ обяснения и заминахме за с. Ракита (Кайлярско). Тукъ седѣхме два дена, и тукъ събрахме селянитѣ. Отъ тамъ — въ Екшису, една цѣла недѣля. Тукъ ставаха на редъ нѣколко събрания: селото е около 300—400 кѫщи, не ги побираше наведнажъ. Тукъ се устрои централно управление; подъ него се подчиниха 5—6 села. Поминахме много хубаво. Свърши се пакъ съ предателство: предалъ ни бѣше неизвестенъ човѣкъ въ Леринь, отъ гдето съобщили въ Битоля, та много войски, кавалерия и потера, дойдоха. Едвамъ излѣзохме и потерата обсади Екшису. Ние стигнахме въ с. Пателе. Тукъ диритѣ не ни уловиха. Постояхме единъ день. Узнахме, че потерата ще дойде и въ Пателе. Щомъ се стъмни, тръгнахме по желѣзния пѫть та въ с. Острово (въ Воденско), гдето правихме общи събрания. Тукъ освенъ екзархисти имаше и гръкомани. Повикахме ги всичкитѣ, говорихме имъ освенъ за дѣлото и за вредата, която произлиза отъ тѣхнитѣ раздори; поставихме се на почва не чисто националистична. Сполучихме да ги привлѣчемъ и да ги примиримъ. Изказаха съжаление за заблуждението си до тогава, че забравили общия си врагъ и се предали на междуособни яжби. Отъ тамъ заминахме за с. Гугово (Воденско). Тукъ направихме последното общо събрание заедно съ Дѣлчева. Следъ свършека на събранието Дѣлчевъ по отдѣлно говорѝ както на Марко така и на мене; даде ни наставления за бѫдещитѣ ни действия, какъ да се прилага планътъ на агитирането, именно какъ да се постѫпва въ смѣсенитѣ села, гдето имаше и гръкомани; да се говори, че цельта на четитѣ не е да ставатъ българи или гърци, а да се освободятъ отъ турцитѣ та сетне кой какъвто ще да става. Въ чисто-екзархийскитѣ села се обясняваха лошитѣ страни на живота, правѣше се бѣгълъ исторически погледъ на турското иго и пр.

 

 

27

 

Обясняваше се, какъ е било българското царство едно време силно, кои сѫ били причинитѣ да падне подъ турци, сир. несъгласието. Подлагаше се на разискване, какво трѣбва да се прави. Главно бѣше, да се обяснява всичко чрезъ примѣри отъ самия животъ на селянитѣ. Най-сетне се препорѫчваше да се изброяватъ длъжноститѣ, — организиране на дѣлото. Дѣлчевъ препорѫчваше и какъ да се отнася войводата спрѣмо четата, — момчетата. Следъ тия наставления Дѣлчевъ замина за Воденъ, а азъ съ Марко заминахъ за с. Жервени (Вод.). Това ми бѣше последно свиждане съ Дѣлчева.

 

Съ Марко походихъ така ощедве недѣли по селата: Чеганъ (Лер.), Горнѝчево, Бàница, Рòсенъ, Борешница, Крушоради, Сетино, Пападия, Соичъ. Въ Соичъ се раздѣлихъ съ Марко. Преди това се случи нѣщо съ него. Марко бѣше обикалялъ тия села преди една година, защото бѣше миналъ на западната страна, обикалялъ Вичътъ. И въ туй време бѣше поотпадналъ духътъ на населението, бѣха се явили непокорства спрѣмо легалнитѣ рѫководители и злоупотрѣбления; и шпиони се бѣха явили. Писа ни се отъ Леринъ за това и ни се посочиха лицата, а ние се постарахме та уловихме трима (двама отъ с. Борешница), между които единъ учитель по име Петъръ, единъ воденичарь и единъ кяа (кехая) на турски чифликъ (единия бѣше шпионинъ,—кяата; другиятъ злоупотрѣбитель и убиецъ на единъ добъръ работникъ). Заведохме ги въ Нидже планина кѫде Попадийскитѣ търла. Тамъ ги пресѫдихме и се указа, че обвиняваниятъ като шпионинъ е невиненъ, а другитѣ се оказаха непокорни злоупотрѣбители и убийци. Тѣ си признаха, пресѫдата имъ се прочете предъ 20-тина селяни отъ с. Попадия, и бидоха наказани на една мѣстность — Маркови кули. Третиятъ се освободи. Учительтъ бѣше рѫководитель на 2—3 села (Неòкози, Борешчица и Арменово); той бѣше

 

 

28

 

учитель въ с. Борешчица. Нѣкой работникъ му пречилъ въ злоупотрѣбленията и той решилъ съ воденичаря да го премахне. Организацията съ подобни наказания доказваше, че не щади и своитѣ хора, когато имъ се докажатъ престѫпленията. Всѣки пѫть ставаше изследване, провѣрка на доноситѣ, и следъ всичко туй се издаваха и изпълняваха пресѫди.

 

Раздѣлихъ се съ Марко въ с. Соичъ кѫде 1—3 февруари. Марко остана въ своя районъ, Леринския, а азъ заминахъ по настояването на окрѫжното управително тѣло, което бѣше въ Битоля и състоеше отъ Лозанчевъ, Доревъ и Георги П. Христовъ, въ Битолско съ две момчета. Бѣхъ назначенъ като войвода въ Битолския районъ. Тукъ обиколихъ селата: Бродъ, Логоради, Караманъ, Могила, Трънъ, Кукурèчани, Кòчища, Рàмна, Лèра, Цàпари, Дявато и Смѝлево. На 9. мартъ бѣхъ въ Смилево. Въ тѣзи села бѣха обикаляли по-рано и други, — четата на Донски, който поради аферата въ Егритѣ бѣше напусналъ Битолскоисъ около 20-тина души, преди да дойда, бѣше прехвърлилъ въ Ресенско. Организацията тукъ намѣрихъ малко наредена по стара система: въ всѣко село имаше десетари, по на 10—15 кѫщи, които се грижеха да събиратъ членски вносове, да свикватъ хората на събрание, когато дойде четата, и да препращатъ писмата, идещи презъ тѣхъ на назначението имъ чрезъ опредѣлени за тая цель куриери. Трѣбваше да се въведе въ тия села новиятъ редъ на организацията, който състоеше въ туй, че въ всѣко село имаше управително тѣло отъ 4—5 души; на 10—12 души по единъ десетникъ съ по-широка деятелность. Старитѣ десетари имали сѫ право да следятъ поведението на всѣки работникъ по отдѣлно и пр., както се каза. На новото „управително тѣло" се даваше власть, да издирва, кой може да си купи на свои

 

 

29

 

срѣдства орѫжие (пушка, колани, патрони), да опредѣля членскитѣ вносове; да разрешава по-дребни разпри помежду работницитѣ въ качество на „малко съдилище". Забраниха се излишнитѣ накити въ облѣклото, особено на женитѣ, като напр. голѣмитѣ женски вълнени пояси (до 15 оки тежина), сетне скѫпи затилници, гердани съ алтъни, мониста, скѫпи везове на ризитѣ, — всичко съ цель да се намалятъ разноскитѣ въ всѣко семейство. Възложи се на управит. тѣла да следятъ това. Цельта бѣше, да се намѣрятъ срѣдства за пушки. Намали се и откупътъ, който момъкътъ дава на моминия баща (15—25 лири), да бѫде най-много отъ 2 до 5 лири. Намали се и свадбата, отъ три дни да трае само единъ день. Забраниха се службитѣ, които ставаха въ всѣка кѫща по единъ или два пѫти и траеха по три дена, намалиха се на единъ день. Забрани се пиянството, едно за да не се изказватъ тайни въ пияно състояние, а друго пъкъ да не се харчатъ излишни пари. Управителнитѣ тѣла бѣха задължени още да следятъ, да не ставатъ кражби, подпалвания, блудства и сбивания.

 

Съ това се отличаваше новата система на управлението на организацията. И на десетницитѣ се възложи, да бдятъ за всичко казано въ своитѣ участъци (махали) и да долагатъ за всичко на управителното тѣло, което пъкъ отъ своя страна бѣше длъжно да долага на четата, за по-важни и бързи работи писмено, а инакъ устно, когато се яви четата. Всѣки работникъ отдѣлно, следъ като се закълне, бѣше длъженъ да се покорява на управителното тѣло чрезъ посрѣдството на десетника. Управителното тѣло се избира на общо селско събрание, на което бѣха задължени да присѫтствуватъ всички отъ 20—70 годишна възрасть. Отъ накититѣ първомъ се махна среброто — гердани, гривни, пари, зашити по ветхитѣ дрехи, и пр. Като имъ се напомняше,

 

 

30

 

че всѣки трѣбва да си купи пушка, обичаха да казватъ: „арно, ама нѣмамъ". Тогава имъ се посочваше, че се харчи за излишенъ накитъ. И много отъ тоя накитъ се изпродаде.

 

 

11.XII.

 

Азъ заварихъ още, че първитѣ пушки селянитѣ въ повечето случаи ги държаха заровени, съ което се разваляха, а не знаеха да ги чистятъ. Забрани имъ се да ги заравятъ и даже имъ се наложи, да ги чистятъ. Когато дойдѣше въ селото четата, всички, които имаха пушки и каквото и да е орѫжие, бѣха длъжни да се явятъ съ орѫжието си предъ четата. И тукъ се правѣше единъ видъ смотъръ, посочваше се начинъ, какъ да се чисти и какъ да се запазва орѫжието. Цельта на туй явно събиране съ орѫжие бѣше, да се възбуди съревнование у тия, които нѣмаха орѫжие, да си купятъ и да се окуражаватъ да носятъ орѫжие. До тогава се стѣсняваха да държатъ орѫжие, особено предъ домашнитѣ. Но щомъ се знаело, че четата трѣбва да се яви съ орѫжие, насмѣшкитѣ отъ страна на домашнитѣ и на тия, които нѣмаха орѫжие, престанаха. Това е първиятъ фазисъ на реформиране живота и облагитѣ отъ страна на организацията. Въ Костурско тоя фазисъ бѣше прѣминалъ. Въ Смилево вече имаха около 60 пушки (система Гра и мартинки) и бѣха научили да ги употрѣбяватъ, дори бѣха научили — и съ удоволствие го вършеха — да държатъ пушкитѣ предъ себе „за почесть".

 

Въ Смилево до тогава общо събрание не бѣше ставало. Покръщаване на работници бѣше ставало поединично и се е пазѣло въ тайна, — единъ отъ другъ се криели, така че не се знаели всички помежду си. Азъ предложихъ на селянитѣ да се събератъ, и тѣ следъ много колебание се съгласиха: не можаха да се опратъ на грубата сила, — на четата, че трѣбва да престанатъ

 

 

31

 

да се криятъ едни отъ други, но че явно трѣбва да се събератъ, че да става, каквото ще да става. Селскитѣ рѫководители склониха и се свикаха до 150 души, които се събраха въ черквата. Дойдоха и всички, които имаха орѫжие. Свещеницитѣ, облѣчени въ одеждитѣ, отвориха олтаря. Когато азъ влѣзохъ въ черквата, работницитѣ бѣха наредени въ шпалеръ и единъ изкомандува „мирно, за почестъ!" и всички — 60 пушки — взеха ги предъ себе си. Това ми направи силно впечатление. И сега не зная, кой ги научилъ тогава да взиматъ „за почесть". Вь черквата държахъ речь, говорихъ повече отъ 4 часа. Първъ пѫть бѣха се събрали въ черква. „До сега сме чувствували всички, че ни тежи единъ товаръ, — болкитѣ, но до сега не смѣехме да си ги изкажемъ явно". Обяснихъ, че превратъ е необходимъ, за да се подобри положението. Запитваха ме, ще ли можемъ да извършимъ преврата сами. Отговорихъ, че може би сами не ще можемъ, ала и на готово да чакаме, нѣма да стане, а трѣбва ние да предизвикаме чузда намѣса, чузда помощь. Трѣбва да застрашимъ интереситѣ на чуздитѣ държави, за да обърнатъ внимание на насъ и пр., трѣбва преди всичко да се уповаваме на себе си.

 

Следъ това имъ се предложи да се изкажатъ, съгласни ли сж, че трѣбва да се направи нѣщо, за да се подобри положението. Отговориха, че сѫ съгласни. Да си живѣятъ помежду си братски — съгласни и пр. Заклеха се всички, които не бѣха се клели до тогава. Тѣзи се отдѣлиха на страна. Момчетата се наредиха въ шпалеръ съ пушкитѣ. Снематъ се фесоветѣ. Клетвата: войводата излиза напредъ и стои, обърнатъ къмъ изтокъ, туря въ кръстъ две пушки, или две саби, а другъ до него държи комката или евангелието; въ шпалера влизаха една часть отъ тия, които ще даватъ клетва. Едно отъ момчетата командува „за почесть" и войводата

 

 

32

 

произнася клетвата, а тѣ повтарятъ:

 

„Заколнуваме се въ ѝмето на Бòга, вèрата и нàмузатъ (честьта, турска дума), òти от сèга ке слỳжиме, кòку що мòжеме, за свòбода на нàшата таткòвина Македония и Одринско; ке слỳшаме повèлята на нàшите главатàри; нèма да кàжваме на нѝкого от скрѝшните нàродни рàботи. Aко не слỳшаме повèлята на нàшите главатàри и кàжваме на нèкого со сàканье или не сàканье това, шчо глèдаме, що слỳшаме и шчо ке рабòтиме, да бѝдеме убѝени отъ брàкята сосъ орỳжието, сèга шчо целѝваме".

 

Следъ клетвата имъ се честитяваше: „честито!" Казваше имъ се сетне, следъ клетвата (мнозина въ време на клетвата треперяха и се уплашваха отъ церемонията и машинално повтаряха), че трѣбва да имъ се обясни по-подробно, какво значение има клетвата: разчленяваше се клетвата, всѣко изречение се обясняваше подробно; казваше имъ се, кои сѫ главатари; що значи „вѣрата, честьта и Бога", защо даваме единъ такъвъ сенèтъ — „кой колку мòже” и пр. Обясняваше се „татковина наша Македония и Одринско" що означава, именно че говоримъ единъ езикъ, че сме една вѣра, че трѣбва заедно да работимъ, а не поотдѣлно; що е пòвеля и пр.

 

Следъ като се обясни клетвата, пристѫпя се къмъ избиране на управителното тѣло, като имъ се обясни нуждата отъ него. Препорѫчва имъ се, сами да си избератъ членоветѣ на управ. тѣло, като гледатъ дане избиратъ само богати или само сиромаси, а да гледатъ повече да сѫ честни и пр. и пъргави и да не сѫ по-стари отъ 45—50 год. възрасть, да не сѫ срамежливи или страшливи. Изборътъ ставаше веднага въ събранието следъ малка агитация. Посочваше се понѣкога отъ войводата, било учительтъ било свещеникътъ да влѣзе и той. Управителното тѣло състоеше отъ 3 до б, рѣдко 2-ма души. Всички членове сѫ равни помежду си.

 

 

33

 

Касиеръ си избираха изпомежду си и смѣткитѣ предаваха само на четата. Селянитѣ нѣмаха право да гледатъ смѣткитѣ, но предъ тѣхъ може да се гледа смѣтката отъ четата, за да имъ се вдъхне довѣрие. На управит. тѣло се даваше право да си избере десетници, които му бѣха подчинени.

 

Спрѣмо четата управ. тѣло имаше следнитѣ задължения: четата съобщава отъ друго село, каквото има да съобщи на управит. тѣло; иска куриери отъ управ. тѣло; иска отъ него стража за посрещане четата или когато чета само минава край селото имъ. На управ. тѣло се порѫчва да опредѣли квартири и храна за четата; управ. тѣло се грижи за свикване общо събрание. Смѣткитѣ управ. тѣло си дава на четата и долага за всичко, станало въ селото. Въ това се състоеше моята агитация и работи по селата въ Битолско до края на мартъ и априлъ 1902 година.

 

Отъ тамъ ме натовариха да ида въ Демирхисарско съ цель да унищожимъ Пиперката. За мотивировка служеше: обвиняваха го въ пиянство, въ буйство, въ побои, нанесени на отдѣлни личности, и нѣщо като непокорство спрѣмо окрѫжното управ. тѣло. Йорданъ Пиперката, родомъ отъ с. Козница (Кичевско), бѣше войвода на Демирхисарската чета. Човѣкъ неграмотенъ, около 30-годишенъ, бивши хайдутинъ, влѣзълъ на служба въ организацията първомъ като терористъ съ малка чета, която сетне се бѣ преобърнала въ агитационна чета.

 

Съ писмена заповедь отъ окр. управ. тѣло отъ Битоля бѣхъ натоваренъ съ казаната мисия. Тръгнахъ съ четата си, която броеше 12 души, между които бѣше и Георги Сугаревъ, сетнешенъ рѫководитель въ Битолския районъ. Стигнахъ въ с. Боишча (Демирхис.) и тамъ разпитахъ за поведението на четата на Пиперката, какъ

 

 

34

 

вървятъ работитѣ, да ли си гледа работата. Отъ разследването се указа, че обвиненията не сѫ толкозъ основни ; лодържаха се само отъ учителя Драганъ Петковъ, ресенчанецъ, учитель въ сѫщото село Боишча и личенъ неприятель на Пиперката. Пиперката му ударилъ веднажъ плесница. Именно този учитель донесълъ на окр. управит. тѣло противъ него. Дадохъ на селското упр. тѣло въ Боишча нѣкои упѫтвания и заминахъ за Бабино (Демирхис.). Тамъ намѣрихъ Пиперката съ 5 души; тукъ разпитахъ селското управително тѣло и се указа, че не сѫ основни всичкитѣ обвинения противъ Пиперката. И отъ другаритѣ му се потвърди сѫщото. Това се съобщи на окр. управ. тѣло съ мнение, да се изследва работата по-систематично, като се обиколи цѣлиятъ районъ. Позволи се това, и азъ тръгнахъ заедносъ Пиперката да обикалямъ (той имаше 5 души). Най-накрай се потвърди първото мнение, че има неосновни клевети, че не всичко е вѣрно.

 

За да не останатъ назадъ работитѣ въ Битолско въ туй време, Сугаревъ се отдѣли съ 6 души отъ четата ми и замина назадъ въ Битолско. Ала щомъ стигналъ въ Смилево, случи се нещастието съ Пачева и четата му. За да се закрепи духътъ между населението въ Прилепско и да се докаже на турцитѣ, че не могатъ ни изтреби, макаръ че сѫ избили цѣла чета, окр. упр. тѣло предписа веднага да замине Сугаревъ за Прилепско, като му прибави нѣколко четници. Сугаревъ замина и Битолско остана пакъ безъ чета та азъ трѣбваше тамъ да се върна. Но наскоро се яви нужда да ида въ Кичевско, гдето имаше разправии между четницитѣ и войводата Янаки (отъ с. Лавчани). Янаки не бѣше добре вникналъ въ сѫщностьта на дѣлото и въ неговия строй. Той не бѣше се срѣщалъ съ чети, а бѣше простъ, отъ старитѣ хайдути.

 

 

35

 

Въ Кичевско заминахъ за с. Вранешчица. Преди мене презъ изтеклото лѣто имало въ Кичевско една чета на Никола Петровъ, която само по веднажъ бѣше обиколила тѣзи села. Затова населението малко бѣше посветено въ дѣлото, само единични личности по селата знаеха. Трѣбваше основно да се подкачи агитацията, въ всѣко село трѣбваше да се свикватъ събрания и да се организирватъ по новата система. И откъмъ орѫжие бѣха съвсемъ слаби. Съ тая работа се минаха две недѣли; обиколихъ цѣлия Рабетинъ-колъ (селата Орланци, Светòвраче, Козичани, Дупени и др.). Азъ първъ пѫть като войвода ги посещавахъ. Посрещаха ни добре, но се бояха, да не би да ги издаде нѣкой измежду тѣхъ. Обикаляхъ селата самичъкъ съ 7 души (това ми бѣше четата), а въ Орланци се срещахъ съ Янаки (съ 9 души). Тамъ му обяснихъ, какъ трѣбва да води агитацията нататъкъ, провѣрихъ, каквото е вършилъ въ мое отсѫтствие. Потеглихме за Вранешчица на великата сѫбота. Имаше пълна месечина, забелѣзаха ни турски овчари — има тамъ помашки села (Челопеци, Лисичани, Сърбяни, Пласница) и откриха огънь. Прегазихме рѣката надъ Лисичани и си заминахме. Въ Вранешчица спрѣхме, колко да се изсушимъ, и още въ зори излѣзохме въ гората. Около пладне уловихме едно турче на 14 години, като мислѣхме, че е пратено отъ турцитѣ да ни следи. Вързахме го, за да не избѣга да ни издаде. Мина единъ другъ турчинъ отъ далечъ, видѣ ни, обадилъ на турцитѣ отъ с. Лисичани и веднага ни нападнаха. Бѣше ни уловила една дрѣмка та потерата се бѣше доближила на 40—50 чекора. Доближихме до една скала и открихме огънь. Единъ отъ четницитѣ, съненъ, грабва пушката и попада между потерата, убива двама и си пробива пѫть презъ тѣхъ. Турцитѣ си дигнаха единъ убитъ и двама ранени и се оттеглиха. Следъ това дохождаме въ

 

 

36

 

Бѣлица. Турската потера влѣзе въ с. Вранешчица, обискира, би хора и пр. Свещеникътъ пъкъ Никола тогава избѣга при насъ. Крихме го; сега е тукъ въ България.

 

Преди да се основать нашитѣ чети, имаше тамъ арнаутски разбойнишки чети (напр. Билялъ отъ с. Баланза, Харамдукъ, Таиръ-Толо, Ислямъ Онбаши, Тафо и др.). Тия чети имаха обичай всѣка година пролѣтно време да дохаждатъ въ своя районъ, напр. Тафо бѣше въ Поречье —Кичевско, Ислямъ Онбашия по цѣлото Кичевско, Таиръ-Толо въ Стружко, Билялъ държеше села въ Биглата и пр. Тѣ улавяха по нѣколко селяни за откупъ, откарваха ги дори въ Дебъръ и въ Малесията. Тѣ си имаха своитѣ ятаци, които бѣха и християни и турци. Турцитѣ ятаци се казваха „дерудеджии"; тѣ биваха все роднини на разбойника. Такива дерудеджии турци имаше, които държаха Демирхисарътъ и Крушевското (тѣ бѣха на Билялъ). Такива трима Пиперката ги преследваше, и веднажъ, когато идѣли отъ Крушево и минавали презъ с. Приболци (турско село, мюдюрлукъ), Пиперката ги издебва и тримата убива. Отъ тамъ тръгва за дома си въ с. Козица за великденътъ. Случайно се срещнахме тогава при с. Бѣлица (Кичевско) и заедно отидохме въ неговото село Козица, гдето седѣхме единъ день. Тогава Пиперката вече бѣше узналъ за по-предишната ми мисия по неговата работа. Дадохъ му обяснение; той се задоволи. Съ него се раздѣлихъ тукъ. Заминахъ за Църско (Демирхисарско) и отъ тамъ за Битолско. Въ Демирхисарско селата бѣха организирани по-рано, но повече по старата система. И тукъ трѣбваше да се реформира организацията. Но тукъ вече имаше достаточно пушки, хората бѣха свикнали съ четитѣ на Пиперката и Н. Петровъ, изобщо бѣха по-подготвени отколкото въ Битолско и Кичевско. Продължихъ пѫтя си въ Битолско и едвамъ що доближихъ Битоля, получихъ

 

 

37

 

писмо да ида въ Крушевско, за да се срещна съ Велко, крушевски войвода, Петъръ Ацевъ и Сугаревъ, за да се споразумѣемъ по устройството и да изпратимъ по нѣколко момчета, които бѣха изявили желание отъ четитѣ, да заминатъ за България. Тѣ бѣха нередовни четници, присъединили се къмъ четитѣ, за да не лежатъ въ затвора. Срещнахме се на 10 май. На 11 и 12 прекарахме заедно и вечерьта ни начакаха турци на пѫтя, излизайки отъ селото Журче. Не пострада никой, защото на време забележихме. Вървѣхме всички заедно, съ около 25 души, по Крушевско (Сугаревъ бѣше въ Прилепско, не бѣше дошелъ). Прекарвахме все въ планината и влизахме въ селата само за хлѣбъ. Въ Крушевско имаше по нѣколко пушки, по 10-тина въ село; повечето села тукъ бѣха добре подготвени.

 

И мнозина власи отъ града бѣха посветени. Комитета въ града бѣше доста силенъ, имаше пари, имаше и работници власи.

 

 

V.

Размѣстване на войводитѣ. Арсовъ раненъ. Влашка разбойническа чета. Наставления за четницитѣ. Отравянето на турска разбойническа чета. Арсовъ въ Ресенско. Положението въ селата. Разбойникътъ Неджибъ. Премахване на турцитѣ поляци. Турски комитети. Подкупениятъ мюдюринъ.

 

 

Тукъ се опредѣли, да се размѣстятъ войводитѣ: Петъръ Ацевъ (род. отъ с. Ореовецъ, Прилепско) отиде въ Прилепско, Сугаревъ въ Битолско, а азъ въ Ресенско; Велко остана въ Крушевско. Изпроводихме момчетата, които заминаваха за България, заедно съ Ацевъ къмъ Прилепско (отъ тамъ бѣше каналътъ). Азъ тръгнахъ съ Сугаревъ и Велко въ Битолско. Въ Ресенко имаше чета, която предвождаше Стоянъ Донски. Поради нѣкои недоразумѣния между градското управ. тѣло,

 

 

38

 

Стоянъ напуска четата и съ две момчета отива въ Кичевско, въ родно село на едного отъ другаритѣ си, престоява тамъ нѣкое време, убива 2—3 турци и отъ тамъ, като се дигна афера, забѣгва въ Сърбия. Отъ четата на Стоянъ бѣха останали 7—8 д., и други се присъединили къмъ тѣхъ та азъ намѣрихъ 10 души. Като заминавахъ презъ с. Цапари, мене ме раниха въ лѣвата нога подъ колѣното. Отъ Цапари бѣхъ тръгналъ самъ, следъ като се бѣхъ раздѣлилъ отъ Сугарева, съ единъ куриеръ. Случайно имало засади по пѫтя, и между дветѣ махали на селото Лери изкочиха 7—8 турци, свикаха, гръмнаха всички и ме раниха въ ногата. И азъ гръмнахъ въ тѣхъ, и тѣ, уплашени, избѣгаха въ селото. Куриерътъ избѣга. После се сбрахме пакъ съ куриера, тръгнахме презъ планината. Имаше роса, мѫчно се вървѣше. Куриерътъ отиде въ Смилево да обади на четата, която ме чакаше. Вечерьта намѣрихъ едни кюмурджии, дадоха ми и конь и вечерьта дойдохъ въ Смилево, гдето престояхъ единъ цѣлъ месецъ, докато се излѣкува раната. Презъ туй време се занимавахъ съ агитация въ самото село. Получи се известие, че вече 2—3 разбойнически турски чети обикалятъ по Ресенско и че сѫ убили 3-ма и ограбили мнозина. Безъ да дочакамъ да оздравѣе раната, трѣбваше да отида въ Ресенско. Въ това време четницитѣ ми обикаляли безъ мене по Ресенско. Една отъ 3-тѣ разбойнически чети бѣше влашка (4-ма души) подъ було на турци (подъ името на „Неджибъ деребей"). Четата ми (6 души) бѣше нападнала тая влашка чета и убила двамина, а едного ранила. Водительтъ на власитѣ се казваше Пано (отъ куцовласитѣ овчари отъ Корчанско). Четирма отъ четата на Стоянъ Донски (преди да дойда азъ и преди да ме ранятъ) отиватъ въ Преспанско, гдето наказали тамъ единъ калугеръ отъ Слимничкия манастиръ, злоупотрѣбитель и предатель, осѫдень на смърть.

 

 

39

 

Дойде четата ми въ Смилево и тръгнахме за Ресенско. Преди да тръгнемъ, разпитахъ четницитѣ за миналото имъ, да се запозная по-отблизу съ тѣхъ. Азъ ги освѣтлихъ върху истинското предназначение на четата, понеже не всички разбираха това, изброихъ имъ правилата за четата: че трѣбва да иматъ обичъ помежду си; обноскитѣ имъ спрѣмо селянитѣ да бѫдатъ братски, да се предпазватъ отъ кражби, блудства, лъжи помежду си и отъ хвалби и укори предъ селянитѣ за свои другари; да не изискватъ храна въ домоветѣ, а да се задоволяватъ съ всичко, каквото имъ се принесе; за квартири, за облѣкло, за орѫжие и други разноски за домашнитѣ имъ остава да се грижи водительтъ; за всички нужди и нередовности, забелѣзани отъ тѣхъ въ четата и по селата, длъжни сѫ да долагатъ на войводата; да изпълняватъ точно караулната длъжность, било на „бивакъ" въ планината, или въ село, ако бѫдатъ поставени. Сетне имъ казахъ правила, какъ да вървятъ, въ какъвъ редъ, когато сѫ въ походъ. За всѣко отклонение има наказание: мъмрене (отдѣлно); мъмрене публично предъ цѣлата чета; обезорѫжаване предъ цѣлата чета (следъ малко време орѫжието пакъ му се връща назадъ); премѣстване въ друга чета и смъртно наказание.

 

Дойдохме въ с. Златари (две недѣли по Петровдень). Още на зараньта ми съобщиха, че дошла една разбойническа чета надъ селото Кривени и поискала хлѣбъ и др. работи (шекеръ, орисъ, масть и др. и 25 лири пари). Заминахъ веднага за Кривени да изуча всичко за разбойницитѣ, где сѫ и що, за да ги пръснемъ. Въ нѣколко дни се увѣрихъ, че не ще можемъ да се върнемъ дълго въ тая планина, понеже тукъ имаше и три кòла потера (три отдѣления). Видѣхъ, че съ орѫжие не ще можемъ нищо да направимъ; за туй смислихъ да

 

 

40

 

ги изтровя. Съобщихъ на селянитѣ, да ми обадятъ, щомъ поискатъ пакъ храна отъ селото. Разпоредихъ се, да ми пратятъ отрова отъ града. Когато отидохъ въ селото Круше, съобщиха ми отъ с. Кривени, че разбойницитѣ дошли, отвлѣкли две деца (9 год. и 14 год.), за да накаратъ селянитѣ да броятъ 25 лири, уловили и другиго — пакъ за 25 лири, искали хлѣбъ, подкваса и пр. Азъ имъ дадохъ отъ отровата и имъ казахъ, да я турятъ въ киселото млѣко. Селянитѣ не сѫ посмѣли да направятъ това, но една отъ кѫщнитѣ жени успѣла, безъ да я видятъ, да тури отровата. Дойдохъ надъ селото, а въ туй време въ Кривени дохожда потера отъ 100-тина души и узнава, че разбойницитѣ взели две момчета, храна и пр. Потерата накарва селянитѣ да вървятъ напредъ и да носятъ храната на разбойницитѣ, а тя ще върви подире имъ. Селянитѣ направиха това, ала разбойницитѣ се скриха, а войската отиде въ планината и се върна. Тогава разбойницитѣ излизатъ надъ селото и взиматъ храната. Отровата подействувала, отровиха се 11 души, остава само единъ отъ тѣхъ. Оставили котлето съ малко млѣко на едно пѫтче. Заробенитѣ деца, влѣчени отъ тѣхъ, били гладни. Едно сърбнало една-две лъжици (отровата бѣше мишеморъ, арсеникъ). Децата се спасяватъ. Водительтъ разбойникъ се казваше Асанъ Секиря, чиракъ на Ислямъ Онбашия. Братъ му на Асана, който се спаси отъ отровата, пустналъ децата, като видѣлъ, че имъ е зле. И двама отъ аскера бѣха намѣрили котлето и се отровили. Разбойническата чета въ сѫщность бѣше образувана съ знанието на турското правителство да преследва въстаницитѣ, да плаши населението, да не смѣе то свободно да ходи по гората. Всичкитѣ поляци турци тайно па дори и явно помагаха на разбойницитѣ. Сѫщо и всички турци явно подържаха тия чети. Турцитѣ говорѣха на селянитѣ да се пазятъ,

 

 

41

 

да не се поставятъ въ лоши отношения съ тая турска чета, защото била опасна.

 

Като се изтрови четата, турцитѣ нѣкое време мислѣха, че тя се таѝ нейде скрита (труповетѣ сѫ ги скрили тия, които сѫ имъ обрали паритѣ), а други мислѣха, че е заминала за Албания. Късно следъ месецъ и половина се разбра, че четата е била изтровена. Населението бѣше предоволно отъ тоя резултатъ, че се освободи така лесно отъ разбойницитѣ, та още по-добре ни посрещаше.

 

Когато пристигнахъ въ района, населението бѣше малко разколебано, защото Донски бѣше напустналъ четата, и тя дълго време стоя безъ началникъ. Заварихъ много малко орѫжие, по нѣколко пушки въ село и то обикновено ръждясали. Редътъ въ организацията бѣше стариятъ, не всички селяни бѣха посветени въ дѣлото, а посветенитѣ действуваха по стария тертипъ. Хората бѣха много потиснати отъ разбойницитѣ, поляцитѣ и други деребеевци въ града и околията. При това постоянни потери, постоянни гонения сѫ ги измѫчвали. Икономически тукъ селянитѣ бѣха заробени отъ градскитѣ чорбаджии. Цѣлото население отива да се препитава по чужбина — най-много въ Цариградъ, — и то главно съ градинарство, отъ всѣко село съ стотини мѫже. По селата по това време имаше само старци, деца и случайно дошли отъ чужбина да прекаратъ. Въ всѣко село имаше по 20—30 до 100 души мѫже, повечето или съвсемъ млади, или стари, а цвѣтътъ на населението бѣше въ Цариградъ. Първитѣ три месеца главно употрѣбихъ да преследвамъ разбойници и лоши поляци. Бѣхъ новъ въ района. Презъ туй време си уреждахъ потрѣбнитѣ рѫководителни тѣла въ всѣко село. Правѣхме събрания. Четата отначало се отнасяше меко и братски. Обикаляхъ Биглата (селата Златари, Кривени, Лѣва-рѣка

 

 

42

 

(Леòрека) и Круше). Населението спомагаше на четата, когато гонѣше разбойници. Прехвърлихме отъ тукъ въ Болно, и тамъ още първата вечерь направихъ събрание. Донесоха ми две записки, съ които разбойникътъ Неджибъ иска отъ това село и отъ с. Ехла по 14 турски лири. Таково даждие бѣ разхвърлилъ и по другитѣ села. Разпитахъ за Неджибъ и узнахъ, че той билъ съ 9 души, че денъ по-рано или два 7 души отъ неговитѣ хора го напустнали и че той е останалъ съ двамина. Очаквалъ обаче други другари, граждани отъ града Ресенъ. Тръгнахъ по диритѣ му,—първомъ въ с. Петрино, сетне въ с. Дупени. На другия день дохажда известие, че Неджибъ е вече въ Шуленската планина. Дойдохъ въ с. Покървеникъ. Дадохъ отрова на Шуленци, но тѣ не успѣли да го отровятъ. Следъ дълго търсене най-сетне четирма отъ моитѣ хора начакаха Неджиба и го убиватъ; другарьтъ му Хасанъ, раненъ, се биелъ съ 4-мата, убива единия, ранява другия. Стигнахме на помощь, убихме го. Убитиятъ отъ Хасана нашъ другаръ се казваше Сотиръ Ц. Сековъ. Взехме имъ главитѣ, а труповетѣ имъ оставихме.

 

Турцитѣ намѣриха трупа на нашия другарь и го бѣха занесли въ Ресенъ, гдето биде тържествено погребенъ. Този случай подействува върху населението, то се окуражи, освободи се отъ страха на разбойницитѣ и видѣ въ четата свой защитникъ, който не щади и живота си за доброто на населението. Следъ това положението на четата се уякчи въ Ресенско, доби авторитетъ и всели страхъ въ турцитѣ. Агитацията повървѣ успѣшно по цѣлия районъ.

 

Тъкмо тогава (къмъ срѣдата на августъ 1902) се получи въ Ресенско прокламацията на полковникъ Янковъ отъ Костурско. Запитахъ районното управително тѣло въ Ресенъ, направо ли е получено възванието отъ

 

 

43

 

Янкова или чрезъ окрѫжното управително тѣло. Отговориха ми, че направо. Разбира се, тогава не можеше да важи възванието въ тоя случай за насъ и не се обърна внимание на него. Съветвахъ другаритѣ си, да не съобщаватъ, както се предлага въ възванието, на съседнитѣ райони, а да се изпрати самото възвание на окрѫжното управително тѣло. До тогава не знаехъ нищо повече за Янкова, освенъ че бѣхъ чувалъ, че е дохаждалъ въ Македония въ униформата си (на отпуска) нѣкой си полковниикъ Янковъ. А пъкъ за борбитѣ между върховиститѣ, къмъ които се числилъ и Янковъ, и вѫтрешнитѣ нѣмахъ ни понятие. Не знаехъ сѫщо до тогава нищо, че Янковъ се намиралъ отъ Августъ месецъ въ Костурско. Азъ си продължихъ агитацията. Докато се уреждаше дѣлото, особено внимание се обърна върху орѫжието: всички да си купятъ орѫжие, които нѣматъ, и то да се държи въ изправность, да се чисти и пази добре. Купуваха се пушки Грà отъ турцитѣ. Обикновено пушката Грà струваше 2 1/2, лири, 10 патрона — 13 гроша, а предъ въстанието сетне достигнаха до 22 гр. Преди мене се продавали 10 патрона по 3—4 гроша.

 

Като се махнаха разбойницитѣ, трѣбваше да се махнатъ и поляцитѣ. Следъ убийството на разбойницитѣ на 15 августъ бѣхъ въ Круше; съобщиха ми, че въ Охридъ е Али-ага, председатель на турския комитетъ въ Ресенъ (турскитѣ комитети се бѣха основали по-рано) и че е добре, да го премахнемъ. Опитахме се да го пресрещнемъ, но опитътъ излѣзе несполучливъ; следъ два дни опитахме се да пресрещнемъ и други. Отбихме се въ с. Кривени. Тукъ имаше поляци турци — баща и синъ: Смаилъ, 40 години на редъ полякъ въ това село, синъ му Зенилъ, помощникъ. Тѣ бѣха ятаци на турския комитетъ — на четата, която отровихме, и на подобни терористически групи. Селянитѣ желаеха да ги премахнемъ.

 

 

44

 

Ние току-що бѣхме пристигнали въ селото, изтощени отъ умора. Накарахъ селяни, да идатъ да ги хванатъ живи, за да ги накажемъ безъ шумъ. Селянитѣ отидоха, но не посмѣха да ги уловятъ. Единъ предложи кѫщата си. Съ измама ги доведоха въ тая кѫща и презъ нощьта ги вързахме, изведохме ги вънъ отъ селото на една ливада и ги наказахме. Следъ това дойде потера въ селото. Ужасно изтезаваха селянитѣ, биха, но не можаха нищо положително да узнаятъ. Селянитѣ се окуражиха, видѣха, тѣ могатъ лошитѣ турци да ги премахнатъ въ селото си и че това остава тайна. Синътъ на поляка бѣше страшенъ кървопиецъ; той бѣше убилъ до 15 души българи, замѣсенъ е билъ въ всички убийства. Следъ тая случка всички турци-поляци по селата сами отъ страхъ напустнаха селата. Бѣха разбрали вече, че селянитѣ тровятъ или живи ги ловятъ. Само братучедътъ на Неджиба въ с. Лѣсковецъ остана, като по-смѣлъ, па и не бѣше гузенъ, мислѣше се невиненъ. Другитѣ повече само по име минаваха за поляци.

 

Турския комитетъ отъ града веднага, като узна за убийството на поляцитѣ, си отмъсти. Той уби двама наши хора, а едного раниха. Селянитѣ не бѣха привикнали да се оплакватъ отъ изтезания, на които го подлагаха турцитѣ. Когато въ Кривени ги изтезаваха, азъ два дни следъ това влѣзохъ въ селото, събрахъ селянитѣ и ги накарахъ да идатъ до 150 души мѫже, жени и деца да се оплакватъ на валията и на консулитѣ, че ги мѫчатъ на правди бога. Такива изтезания станаха и въ Круше поради единъ несполучливъ опитъ да премахнемъ Демиръ-ага, деребей въ Буково. Демиръ събра една шайка, уби единъ крушевенецъ и улови четирма души, та ги завлѣче въ Дебъръ за 50 лири откупъ. Тѣзи избѣгаха отъ него. Най-сетне стана оплакване и отъ с. Круше и за изтезанията на аскера и башибозука и

 

 

45

 

за отвлѣченитѣ отъ Демира. Отидоха около 120—130 души да се оплакватъ. Четата изпращаше и кривенци и тѣхъ нощно време 3—4 часа прѣко планина, за да не ги забележатъ турцитѣ отъ Ресенъ. Колективното оплакване на селянитѣ, до тогава невидено, силно подействува; дойдоха заповеди, турцитѣ да се предпазватъ отъ насилия надъ населението. Особено рускиятъ консулъ Ростковски се застѫпяше за населението. Едно подобно оплакване, само частично, се направи и за поляцитѣ. Така се очистиха поляцитѣ освенъ оня въ Лѣсковецъ. Единъ день премахнахме и него близу при с. Шуменци.

 

Следь това имаше единъ мюдюръ, който се подкупваше. Калия Татарчевъ съ нѣкоя сума го взе на наша страна та се назначиха поляци „рисяни." Той насили селянитѣ, ужъ дошелъ отъ царя мемуръ, да се назначаватъ рисяни поляци. Самитѣ турци почнаха да виждатъ, че турци се убиватъ, че турскитѣ чети се избиватъ, че българското население взе така по-надменно да се отнася, всичко туй тѣ си тълкуваха като опасна промѣна и помислиха си, че главна причина на туй сѫ зулумитѣ на спахиитѣ и поляцитѣ и на отдѣлни деребейовци. Затова самитѣ турци съветваха и заплашваха подирнитѣ, да се обуздаятъ и да се отнасятъ по-човешки спрѣмо християнитѣ, защото виждатъ, че работитѣ отиватъ на лошо за турцитѣ. Бѣха вече разбрали, че има комитски чети, че тѣ се хранятъ по селата и че тѣ диктуватъ на селянитѣ. Не можеха само да си обяснятъ, отъ где произлиза тая нова сила, която е видима и невидима. И войската се обузда малко, не отиваше вече по селата. Пръсна се слухъ, че тровятъ. Въ тия работи се измина есеньта. Въорѫжаването презъ туй време вървѣше доста усилено, разви се и у самото население желание, да се обучава съ пушка. Обучението ставаше вечерно

 

 

46

 

време въ кѫщи; целѣха се, безъ да гърмятъ; нѣмаше гърмене, — всичко бѣ на теория. Първомъ се обучаваха момчетата отъ четата, после взеха и другитѣ, които имаха орѫжие. Щомъ дойдѣше четата въ селото, трѣбваше всичкото орѫжие да е извадено вънъ, хората да бѫдатъ подъ орѫжие, а стражата вънъ отъ селото трѣбваше да бѫде подъ орѫжие. Селската стража, по 2—3-ма и повече стоеше всѣкой пѫть на по-височко мѣсто; „нощна стража" стои всѣкогажъ по-близко до пѫтя; ней се забраняваха пушене тютюнъ, кашлене, говорене, спане; тя трѣбва всичко да съобщава: единъ ще отиде, следъ него вториятъ и пр. Имаше дневна стража. Първомъ бѣха само мѫже, но сетне се туряха на стража и жени.

 

Когато има чета въ селото, има редовна стража и ноще и дене, а когато нѣма чета, задължени сѫ всички: говедари, овчари, дървари да съобщаватъ моментално на селското управително тѣло за всичко важно, което сѫ забележили (движение на войски, потери и пр.). Сѫщо отъ едно село веднага се съобщава на съседнитѣ села, така че често пѫти, като тръгваше напр. отъ Битоля войска, се съобшаваше веднага по всички села или по направлението, кѫдето тръгва войската.

 

Стража се туря предъ селото и когато има извадено орѫжие, за да се чисти или да се обучаватъ. Сетне обучението ставаше и денемъ; и въ планина излизахме, напр. по 150 души.

 

 

47

 

VI.

Арсовъ въ Преспанско. Полковникъ Янковъ при войодата Коте. Арсовъ се връща въ Ресенско. Засилване на революционната организация въ района. Намѣса на четата противъ битови и економически отношения на народа, противъ традиционни обичаи и навици.

 

 

Въ началото на септември, тъкмо презъ гроздоберъ, заминахъ за Преспата, сир. мѣстностьта отъ селото Раица на югъ отъ дветѣ страни на езерото. Въ Преспата духътъ на населението бѣше много по-слабъ, отколкото духътъ, който заварихъ въ Ресенско. Бѣха виждали чети, повече откѫслеци та не бѣха разбрали значението имъ, понеже до тогава четитѣ по старата тактика не сѫ се откривали на всички селяни; схващали четитѣ повече като „ятаклъкъ". Само защото се влияеха отъ околнитѣ райони съ постоянни чети та се бѣ възбудило любопитство у тѣхъ, щото и тѣ по-отблизу да се запознаятъ съ четитѣ. Отвори ми се работа тукъ. Първомъ минахъ само до с. Германъ, защото имаше тамъ шпиони, които трѣбваше да се премахнатъ.

 

Въ Ресенско, както и по другитѣ мѣста, семето на началото на организацията се сѣеше отъ града Ресенъ, отъ по-свѣстни жители, пѫтували по чузди страни. Отдѣлни личности се посвещаваха на дѣлото. Първомъ, когато се явила една костурска четица подъ войводата Петровъ (6-7 души), тя минала нàбързо презъ селата въ Ресенско, срещнала се съ 5-6 души въ всѣко село, гдето минала. Сетне Стоянъ Донски съ четата си отъ Битоля успѣлъ да се срещне съ повечко хора въ всѣко село, но тайно едни отъ други. Тия чети сѫ минали и презъ Преспата, но по малцина вникнали въ дѣлото, и то защото и тѣ отиватъ на гурбетлъкъ и главно че сѫ бичкиджии та живѣятъ по планинитѣ, поради което сѫ останали прости. Напротивъ ресенци отиватъ по

 

 

48

 

далечни градове, особено въ Цариградъ, та сѫ по-развити.

 

Въ Преспанско хората сѫ по-прости отъ Ресенска и въ кѫщитѣ си и въ чистота на жилищата (царьтъ на въшкитѣ е тамъ, докато въ Ресенско напротивъ хората сѫ много чисти и нѣма въшки) и въ храната (сухъ хлѣбъ!). Хората сѫ сухи, жълти, бледни — отпаднали. Когато Петровъ е дошелъ въ с. Германъ (гъркоманско село съ 150 кѫщи, до 50 кѫщи се отцепили и минали подъ екзархията) по поканата на българския учитель Велянъ Илиевъ (род. отъ Смилево), направилъ събрание съ селянитѣ, на което билъ и самиятъ кметъ. Проповѣдвало имъ се дѣлото като общо на всички, а не само българско. Нѣкой предава работата на турцитѣ, захващатъ се обиски и арестувания, учительтъ избѣгва (псеудонимътъ му бѣ Пенчо) въ четата на Ник. Петровъ въ Охридъ и става отличенъ деецъ. Оставахъ азъ сега, да накажа шпионитѣ, които предадоха учителя и др. Тѣ бѣха кметътъ, селскиятъ свещеникъ и още други. Предателството станало въ 1901 год. въ м. Юни. Въртѣхме се въ това село около 6 дена, прикрити въ една воденица, но не сполучихме. Върнахме се назадъ къмъ Ресенско. Дохаждамъ въ с. Любойно, и тогава (къмъ срѣдата на септември) узнавамъ, че Янковъ е наближилъ, че е ималъ разправии съ костурскитѣ чети именно съ Чакаларова, Кляшева и др., че ималъ намѣрение да гори Леринъ и че билъ принуденъ да се оттегли въ района на разбойника Коте, у когото си намѣрилъ защитникъ. Коте обикаляше долнята Преспа (Медово, Германъ, Опая, Пъпле, Рудери, Нивици и др.). Коте не закачаше населението, не искаше „членски вносове", но си вземаше, гдето можеше; не притѣсняваше населението толкова за орѫжие, а имъ казва само: „купете си пушки"! Населението нѣмаше нищо противъ него. Каквото си украдѣше, оставаше

 

 

49

 

си за него. Момчетата му бѣха повечето дезертьори отъ костурския районъ. — Азъ не се видѣхъ съ Янкова. Не знаехъ положението на самата работа и защо е дошелъ Янковъ; мислѣхъ си, че е добре да привлѣчемъ тоя човѣкъ за дѣлото, като смѣтахъ, че той като воененъ, полковникъ, ще може да ни бѫде полезенъ. Мислѣхъ си, че ако се укаже вредителенъ, лесно ще може да го отстранимъ. Водимъ отъ тия намѣрения, му писахъ, ако обича, да дойде въ Любойно, но не съ повече отъ 10 души, понеже по-голѣма чета не може да се укрие. Ако пъкъ се бои (научихъ се, че се бои отъ насъ), предлагахъ му да дойда самичъкъ при него и да го заведа въ Ресенско. Тогава Янковъ е билъ въ Бесвинье; не получихъ отговоръ. Азъ се връщахъ назадъ въ Ресенско, и въ с. Курбиново ме настигнаха 7 момчета, отцепени отъ неговата чета, съ манлихерови пушки (3-ма бѣха родомъ отъ Ресенско, 4-ма отъ Кичевско). Разпитахъ ги и узнахъ, че тѣ симпатизирали много на Янкова; оплакваха се, че учителитѣ въ Костурско пречили на Янкова да действува. Чудѣха се, защо е това. Понеже Янковъ се намиралъ въ безизходно положение и понеже имъ е говорилъ, че ще иде въ Гърция да устройва нѣкакви канали съ Коте, напустнали го, толкозъ повече, че желаели да си идатъ въ роднитѣ мѣста. Азъ прибрахъ тримата при себе си и тѣ останаха, а четиримата препратихъ въ Кичевско. Повторно му писахъ писмо съ куриеринъ, но отговоръ не получикъ и така не видѣхъ Янкова.

 

 

13. XII.

 

При завърщането си отъ Преспата за Ресенско, видѣхъ вече, че тукъ има нужда да се организира революцията както въ други мѣста. Направихъ събрание въ Любойно, въ Бройчино, Щърбоо, Сливница, Курбиново,

 

 

50

 

Преторъ и Раица, обяснихъ имъ дѣлото, наредихъ имъ управителни тѣла, опредѣлихъ имъ членски вносове; говори имъ се и за чистотата. Наблегнахъ да си купуватъ орѫжие, понеже тѣ сѫ останали назадъ отъ околнитѣ райони, което е въ тѣхна вреда, когато ще се вдигне въстание. Изглеждаше, че селянитѣ по всички села останаха доста доволни отъ посещението на четата, признаваха своята назадничевость въ дѣлото и се обещаваха всичко скоро да наваксатъ.

 

Следъ това вече къмъ края на септември бѣхъ въ Ресенско. Чухме за въстанието на Цончева, но само мимоходомъ, та не ни направи впечатление. Не разбрахме дори, че въ Джумайско е станало сѫщинско въстание, а го схванахме само като мѣстна бъркотия, тъй като сблъсквания на чети ставаха и въ други райони. Окрѫжното управително тѣло въ Битоля е било въ течение на работата, но е смѣтало за ненуждно да ни уведомява.

 

Заехъ се съ провѣрка, допълнения и поправки на всичко, което бѣ до тогава наредено отъ мене по новия редъ на организаиията. Увѣрихъ се, че изобщо населението добре бѣ схванало упѫтванията, които имъ се дадоха и че бѣха достатъчно си изнакупили орѫжия, — въ всѣко село имаше по 5—10 пушки, купени отново, а и старитѣ пушки вече се държаха въ изправность; държаха ги въ мѣста, нарочно направени за тая цель, напр. въ зидъ, изкопанъ като сурме отгоре, измазанъ и пр. съ оставена една дупка. Изобщо нарочно бѣха си направили скривалища, всѣки както е намѣрилъ за добре. Бѣха схванали доста добре и караулната служба; при посрещането на четата добре внимаваха; стражата не се махваше отъ стѫпването на четата въ селото до излизането ѝ; всичко, станало въ селото, намираха за умѣстно да го съобщатъ на четата. При всѣко събрание въ селата ставаха по 10—15 сѫдопроизводства за

 

 

51

 

частни спорове: скарване, сбиване, ограбване, спорове между мѫжъ и жена; обаждаха нѣкои, които пропустнали по нѣкоя дума за организацията въ село или градъ; обаждаха тѣзи, които неизпълнили въ нѣкой случай точно по установения редъ нѣкоя възложена работа по дѣлото, напр. писмо не предалъ на мѣсто или го предалъ много явно и пр. Бѣха съзнали ползата отъ самата организация, която по-рано унищожи разбойнич. чети поляцитѣ, защото вече се чувствуваха по-свободни. Виждайки, че дѣлото се старае всячески да имъ помага, почнаха да се обръщатъ къмъ четата си съ молби, да имъ помогне и противъ нѣкои експлоататори граждани, напр. лихвари и др., за да се отърватъ отъ економическо поробване. Въ такъвъ случай четата имъ даваше упѫтвания, напр. да не даватъ по-вече отъ 20% (вземали сѫ 60% па и дори 100%), а въ противенъ случай, ако се отнесатъ заимодавцитѣ до правителството, четата вземаше върху си да се разправи съ тѣхъ. И заимодавцитѣ омекнаха та взеха отъ страхъ да се отнасятъ учтиво спрѣмо длъжницитѣ си. Сетне вече прекъснаха и да даватъ на заемъ.

 

До божикъ всички взимания и давания на вересия въ Ресенско бѣха прекратени. Търговцитѣ, отчаяни, вече не даваха на заемъ. Всичкитѣ селяни работятъ въ Цариградъ; между тоя, що е въ Цариградъ, и напр. жена му посрѣдничи чорбаджията му, който е въ Ресенъ, и неговиятъ пълномощникъ въ Цариградъ. Пълномощникътъ взема напр. пари отъ селянина, работилъ въ Цариградъ, препраща ги до чорбаджията (братъ, баща, роднини), а този ги предава на жена му, когато иска, и често като свои пари ги дава. Бедниятъ работникъ никога направо не се сношава съ своитѣ. Жена му заемва въ нужда отъ чорбаджията и за всичко се турятъ произволно преголѣми лихви. Именно на такива лихвари и търговци ние заявихме и направо

 

 

52

 

и чрезъ управителното тѣло въ града, че ще отговарятъ предъ насъ, ако взематъ да преследватъ чрезъ сѫдилища своитѣ клиенти. Освенъ тѣзи, указани помощи на населението то само на много мѣста поиска да се премахнатъ нѣкои излишни и скѫпи луксозности въ носията: кадифе, коприна и сърма, парични накити, цървило, бѣлило. Женитѣ отъ Ресенско, бидейки обикновено сами безъ мѫже (мѫжетѣ сѣдатъ по 4—5 години и не се връщатъ отъ Цариградъ), обичаха да се натруфятъ, да се набѣлятъ и така промѣнени за нищожни поводи, често и безъ поводъ, на купове да идатъ въ Ресенъ, да се срещатъ съ познати, да си купуватъ едно друго, така че Ресенъ бѣ обърнатъ на женски пазаръ. Нравственостъта у женитѣ страдаше, а суетата се развиваше. За това именно на много мѣста пожелаха да се тури край както на лукса въ дрехитѣ така и на бѣленето, на цървилото и на честото ходене на млади жени въ града. Въ следствие на туй отъ градското управително тѣло се издаде писмена заповедь, подписана отъ мене, до всички управителни тѣла отъ страна на четата, съ която се забраняваше отиването безъ работа въ града кой и да е день презъ седмицата освенъ по много важна работа, и то съ предварително позволение отъ управителното тѣло на селото. Това се отнасяше до всички жени. Предупредиха се, че за тая цель има поставени въ града хора, които ще следятъ. Въ кѫсо време навикнаха да искатъ позволение, а обикновено опълномощаваха по-стари жени, да идатъ да имъ пазаруватъ. Бѣлене, цървило попрестанаха. Уловенитѣ се наказваха кое съ по единъ два шамара за пръвъ пѫть, кое съ 4—5 гроша глоба и др.

 

Въ Ресенско обикновено се мѫжатъ презъ есеньта. Често се случва, щото свършена мома да я остави годеникътъ, и тя остава най-малко до следната есень неженена.

 

 

53

 

Съ това се нанасяше ударъ на момата и на семейството. Единъ случай даде поводъ, щото организацията да се намѣси и въ тия работи, и то за онеправданата страна. Дойде една мома въ Дупени; бѣше я оставило момчето, и веднага съ друга се свършило. Момата вече не можеше да иде до хюкюмата, понеже нѣма да я пуснатъ селскитѣ първенци, а да иде при архиерейския намѣстникъ, трѣбва да харчи пари. И тя съобразила да се обърне къмъ четата: донесе дароветѣ отъ момчето (пръстенъ, една меджидия пари и една кърпа) предъ мене и заяви, че тя е дошла да иска честьта си, като моли четата да се застѫпи за нея, понеже се увѣрила, „че нашиятъ хюкюматъ" (четата) по-добре пресѫжда. Повикаха се момчето и баща му, разгледа се дѣлото въ присѫтствието на селското управителното тѣло и най-сетне се осѫди момчето да внесе 4 лири турски на момата за честьта ѝ и по половинъ лира въ дветѣ каси, — въ Дупени и въ Езерени (отъ това село бѣше момата). Момчето се казваше, ако помня, Коте или Коче.

 

Тая весть се разнесе по цѣлия районъ и всички, така онеправдани, тържествуваха, и вече всички се обръщаха къмъ четата. Имаше и наказание съ бой, когато не иска да изпълни решението. Другъ подобенъ случай имаше: Ефтимъ Поповски, отъ село Болно, бѣ сгоденъ съ една мома отъ с. Перово. И тукъ се свърши съ глоба. Въ черквитѣ се раздаваха много излишни работи: ястия, въ случай на умрѣло, на задушница, на служба, на празднични дни; колятъ се цѣли овни та се раздаватъ ястия сготвени, вино, ракия и пр. Тамъ често се опиваха и съ побой се свършваха тия помани („раздавания за душа"). Тоя обичай костува не по-малко отъ 10—15 гроша на всѣка фамилия, свърхъ туй и пиянство и побой. Съ една заповедь се прекрати съвсемъ, като се установи да се раздаватъ само жито (въ една паница),

 

 

54

 

просфора за свещеника и зейтинъ съ свещи за църквата. Имаше протестъ отъ нѣкои бабички, но скоро млъкваха. Това стана около Митровдень миналата година (1902). За носията и паритѣ-накити бѣше станало сѫщото. И въ другитѣ райони така се бѣ постѫпило: за раздаването имаше запрещение и въ Охридско. Нарушителитѣ се глобяваха съ сто пари до 5 гроша. До идещото събрание често пѫти наложенитѣ глоби се прощаваха, и хората биваха доволни.

 

Тъкмо по Митровдень се берѣше тютюнътъ.

 

Турцитѣ сѣятъ тютюнъ. Турчинътъ ще го обере, ше го осуши, ще го издроби, ще го направи по 1—2 оки, и като вземе по десетина пакета, отива въ селото и комуто ще оставя по 2—3 пакета въ кѫщи, безъ да го пита и безъ да иска пари или да се пазари цената. Следъ нѣкое време той ще се яви било въ селото или предъ селянина, когато този дойде въ града, и ще иска пари отъ него за тютюна, колкото намѣри за добре. Всички протести отъ селянина не помагатъ, той трѣбва да плати, инакъ ще пострада. И никога тютюнътъ не се е плащалъ по-малко отъ 8—10 гроша оката.

 

И на това зло се тури край, като се забрани да се приема отъ турцитѣ „качарма" (контрабанда) тютюнъ. А и турцитѣ се стреснаха да го натрапватъ на сила. Женитѣ имъ го хвърляха назадъ, ще му го расѣятъ — „не ти го искаме! " и пр. И така се спрѣ. И почнаха всички да пушатъ тютюнъ по 10 пари пакетчето — отъ компанията. Компанията се чудѣше, отъ где е произлѣзло туй ново усилване на грамадно харчене на тютюнъ отъ селянията, която по-напредъ никакъ не харчеше тютюнъ отъ компанията. Ние нарочно пуснахме слухъ, че имало случаи на отравяние отъ тютюна-качърма. Това се отрази и върху градоветѣ, гдето сѫщо така престанаха да пушатъ контрабанда тютюнъ. Зле се отрази това

 

 

55

 

върху кесията на турцитѣ, производители на тютюнъ, понеже компанията го плащаше 3—4 гроша оката. Всѣсе голѣма омраза поради туй между турци и българи. Остана имъ тютюнътъ непродаденъ, а компанията даваше долна цена.

 

По селата ходѣха турци-арнаути съ халва и боза. Трѣбваше да се махнатъ и тия, защото не се знае, нѣма ли да бѫде четата въ селото, та да се открие. За това се пусна съ съгласието на бащитѣ слухъ, че въ халвата има отрова, и децата ги пѫдѣха като имъ казваха, че имало „отровачка" въ халвата. Липсаха скоро и тия халваджии отъ селата, защото по цѣлъ день ще се върти низъ селото и не може да вземе ни едно яйце (съ яйца се купува). Оплакватъ се халваджиитѣ въ града, че не имъ се харчи халвата, че нѣщо има въ селата, че децата казватъ за отрова и др.

 

Организацията взе мѣрки още по-миналата пролѣть да се премахнатъ ангариитѣ и работенето въ празднични дни. Отиваха на работа само жени и моми. Но тогава напълно това не се приложи на всѣкѫде. Запрети се изобщо на нашитѣ да работятъ даже и съ пари на турцитѣ, главно: жетва, гумно, копане на пченкитѣ (царевицитѣ) и др. Последнята пролѣть се осѫществи това напълно. Това бѣше нуждно за организацията, да не би да се издаде нѣщо съ това общуване съ турцитѣ. Турцитѣ силно го почувствуваха и го разбраха, че тукъ има нѣкаква „дяволска работа", че комитететъ тукъ нѣщо борави. Селянкитѣ взеха да отказватъ подъ разни предлози, и турцитѣ не можеха насила да ги каратъ. Съ туй се тури край и на разврата, който турцитѣ сѣеха между женския свѣтъ.

 

Забрани се, да се купува нѣщо отъ турцитѣ, макаръ било то и по-евтино. Никой не смѣеше да влѣзе въ турски дюкянъ или на турска сергия. Въ Ресенско

 

 

56

 

има до 100-ина турски дюкяна, които се хранѣха отъ дребни продажби (сергии) на зеленчукъ, овощия, опинци; сетне бакалитѣ, бръснаритѣ, кафеджиитѣ. Взеха да гладуватъ тия турци; „кесатлъкъ" отъ всѣка страна, а не могатъ да си обяснятъ, отъ какво произлиза това нѣщо. Въ Битоля бѣше се забранило по цѣлия районъ на селянитѣ, да не купуватъ нищо отъ евреитѣ въ града, и това се изпълни точно. За да следятъ изпълнението на тия заповеди, бѣха натоварени всички управителни тѣла. Единъ случай помня: единъ селянинъ купува ябълки отъ турчинъ, и вече му ги сипалъ въ торбата. Минаватъ други селяни и единъ го дръпва отзадъ за полата и му прошепва: „а бе не знаешъ, що ни е заповедано въ село!?" И селянинътъ се сѣща, че е забравилъ, изтърсва ябълкитѣ на турчина и ги оставя, като казва, че не искалъ такива ябълки и пр. Турчинътъ кипва и му удря единъ шамаръ, селянинътъ го удря тъй сѫщо, става едно цѣло сбиване по тоя поводъ. Има много такива случаи.

 

Селянитѣ почнаха да се упражняватъ съ орѫжие, безъ да гърмятъ. Събираха се понѣкога отъ нѣколко села въорѫжени по 4—5 души въ едно село, за да се срещнатъ и да се увѣрятъ, че не само въ тѣхното село се престрашили хората да носятъ орѫжие. Обучаваха се по 4—5 души наредени, почнаха по-обученитѣ да обучаватъ други, — по цѣли нощи, и когато я нѣмаше четата въ селото. Говорѣше имъ се, че сѫ длъжни, когато четата се намѣри негде въ опасность, да се притекатъ на помощь да избавятъ четата, или да спасятъ нѣкое село и пр., да докажатъ, че народътъ е съ герои, и че четата не е разбойническа, та да се сепнатъ турцитѣ.

 

 

57

 

VII.

Първата мобилизация на селската въорѫжена милиция въ района.

 

 

Скоро се удаде случай, да се приложи на дѣло всичко туй и да се тури на първъ опитъ готовностьта съ воинската подготовка на селянитѣ. То бѣше преди божикъ, нѣщо на 10—12 декември. Получи се известие, че Пиперковъ, демирхисарскиятъ войвода, е обсаденъ отъ турцитѣ въ село Брѣзово (Демирхис.), въ една кѫща. Той се намиралъ тамъ по работа. Пиперковъ е билъ съ 12 души, разпредѣлени на три квартири. Писмото се получи въ с. Дърменци, гдето бѣхъ съ четата по работа (Ресенско). Отъ Брѣзово то е далечь нѣщо около 15 часа. Веднага се порѫча на момчетата да се стегнатъ, че ще идемъ на помощь. Искаха да тръгнатъ и момчета отъ Дърменци, но не ги взехъ, понеже Ресенското управит. тѣло бѣше ми известило, че порѫчало за помощь въ крайбигленскитѣ села и че ще мога да ги намѣря въ селото Златари. И наистина тукъ намѣрихъ 80—90 души съ орѫжие, кой както е могълъ да се въорѫжи, облѣче и приготви за пѫть. Облѣклото и въорѫжението имъ бѣха оригинални: имаше едни въ пълна четнишка униформа,— въ походъ нѣма фесъ, защото имъ кѫсатъ фесоветѣ, ами носятъ капи, или просто превързани главитѣ си съ шамия, а мнозина гологлави (моитѣ момчета презъ време на въстанието бѣха повече гологлави и съ пораснали коси); други безъ коланъ, безъ патрочи (патронитѣ въ торби или въ джебъ или въ кърпа вързани), безъ раници, кой безъ поясъ, я взелъ гуна, я не взелъ, кой босъ. Азъ ги пребрахъ, приготвихъ ги, взехъ съ себе си около 50 души и тръгнахме презъ Бигла. Газейки снѣгъ до поясъ, съ голѣми мѫки, съ усиленъ маршъ, дори търчейки стигнахме въ Смилево. Всички бѣха бодри и доброволно

 

 

58

 

понасяха всички мѫчнотии на пѫтя. Въ Смилево намѣрихме Сугарева съ около 50 души, събрани отъ с. Цапари и Дявато (Гявато), все тъй оригинално облѣчени. Смилевци — до 150 души, въорѫжени повечето съ Гра, както и другитѣ, и по-добре облѣчени, бѣха се събрали тъй сѫщо, като биела камбаната. Цѣлата нощь ламби свѣтѣха по всички кѫщи. Възбуждение и възторгъ. Първъ пѫть се събираха отъ тия мѣстности, Битолско, Ресенско и Долни Демирхисаръ, така да освобождаватъ обсадена чета. Когато стигнахъ въ Смилево, нѣкои отъ моитѣ четници изявиха желание да влѣзатъ въ селото съ „ура!" (чули, че въ България, като се биятъ войници, викатъ ура). Азъ имъ позволихъ, и на нашето„ура!" събранитѣ въ Смилево отговориха тъй сѫщо съ ура! На зараньта тъкмо бѣхме тръгнали, около 80 души на брой, първата чета, и женитѣ ни изпратиха кръстейки се съ благопожелания,— пристигна известие, че Пиперката успѣлъ да се избави. Пиперката билъ обсаденъ съ 3-ма души четници, отъ които двама болни. Успѣлъ да се измъкне презъ нощьта, като хвърлилъ най-сетне и печката, пълна съ огънь, хвърлялъ кюнци, перници и пр.; турцитѣ, мислейки че е човѣкъ, все гърмѣли, та като хвърлилъ печката тѣ изпразнили пушкитѣ си и въ нея. Пиперката въ туй време съ здравия си другарь си пробилъ пѫть презъ тѣхъ и дошелъ самичъкъ въ Велмефци, отъ гдето се получи известие. Като узнахме за туй, върнахме се въ село Смилево; лостояхме презъ деня и на вечерьта пратихъ своитѣ селяни назадъ, като задържахъ само своята чета. И Сугаревъ стори сѫщото. Имахме още на разположение Смилевци и всички села по Демирхисарско, презъ които ще минемъ, ако стане нужда. Пакъ се получи известие, че Пиперката отъ потерата повторно е обсаденъ въ Велмефци. Скоро тръгнахме пакъ на помощь съ Сугарева

 

 

59

 

и съселяни отъ Смилево и нашитѣ две чети. Дойдохме до с. Боишча. Тамъ селянитѣ намѣрихме готови, чакаха ни. Взимаме ги и отидохме до Вирово; тамъ селянитѣ, около 25—26 души, бѣха заминали на помощь. Като стигнахме въ Вирово, наредихме се по квартири (бѣхме всичко 70 души: отъ Смилево до 30 д.; отъ Боишча 15 д., азъ имахъ свои четници 12, Сугаревъ 20), обденѝ се вече. Чакахме нови известия, и презъ дена се узна, че Пиперката и тукъ се е освободилъ, сир. се измъкналъ незабелѣзано отъ селото, което било обсадено отъ потерата. Между туй потерата напуснала селото, и Пиперката пакъ си влѣзълъ въ селото. Въ туй време пристигнали на помощь и откъмъ Охридско : Попъ Христо, отъ Велгошча, войвода на Езерската чета (Охридско), и Тасе, войвода на Горнята Дебърца, с. Караорманъ — караорманската чета, и Деянъ, войвода отъ Дебърца (тамошнитѣ чети още се командуваха отъ града). Деянъ останалъ въ Брежани, а Попъ Христо и Тасе съ 100 души дошли въ с. Голѣмо Илино и се спрѣли тукъ. Ние разпуснахме четницитѣ; азъ задържахъ отъ своитѣ 6 души, а Сугар. 8 души та съ 15-тина души отидохме въ Велмефци, гдето намѣрихме събрани всички момчета отъ Пиперковата чета и Пиперката, Попъ Христо и Тасе.

 

По-рано бѣше се въвело и говорило на четницитѣ, че въ случай, когато една часть отъ четата се намѣри въ опасность, то другата часть е длъжна даже съ рискъ на живота си да помогне на обсаденитѣ. A когато цѣла чета е обсадена, четитѣ отъ съседнитѣ райони сѫ длъжни да се притекатъ на помощь. Въ случая съ Пиперката не бѣше се изпълнило първото условие. Пиперката бѣше недоволенъ отъ другаритѣ си, и това го каза предъ насъ войводитѣ и че иска да се накажатъ по-виднитѣ, старшитѣ, които сѫ отговорни

 

 

60

 

за ония, които сѫ съ него на квартира. Едната група е била на квартира подъ старшинството на дѣдо Андрея отъ Църско, а другата — на Тодоръ отъ Бѣлица (Кичевско). Ние повикахме всичкитѣ четници на Пиперката единъ по единъ, разпитахме, защо не сѫ се притекли на помощь на Пиперката, и най-сетне се указа, че има достатъчно истина въ оплакването на подирния. Най-виновенъ излѣзе речениятъ Тодоръ, който и по-рано бѣ прегрѣшавалъ противъ дисциплината на четата. Ние го осѫдихме на смърть, проводихме на одобрение пресѫдата, мотивирана, на окрѫжното управ. тѣло въ Битоля; тя се потвърди и наказанието се приложи. Презъ туй време вървѣхме презъ Демирхисарско (въ с. Голѣмо Илино, Малко Илино, Бáзернико, Вѝрово, Бòишча и Смилево). Потвърѫдението на пресѫдата пристигна кѫде 28 декември. На 26 дек. азъ бѣхъ заминалъ за Ресенско. Пресѫдата изпълни четата. Извадили го предъ четата. Пиперката му прочита пресѫдата и момчетата го застрелватъ. —

 

Недостатъцитѣ въ въорѫжението и облѣклото на селянитѣ, забелѣзани при похода на помощь на Пиперката, дадоха поводъ на организацията да проповѣдва, че не е достаточно на единъ човѣкъ, който мисли да се бори за свободата си, да има само пушка, но трѣбва да има и всички други принадлежности: патрони, коланъ, раница, опинци, поясъ, бечви — панталони отъ шаякъ (арнаутска форма) — гуна и др. Тази агитация повлия, и скоро се забележи, че селянитѣ се снабдяватъ съ тия нѣща. Бѣ се забележило, че и съ орѫжието не знаятъ достатъчно да владѣятъ, Изискваше се, когато четата е въ селото, да идватъ вжорѫжени селяни и да се обучаватъ въ присѫтствието на четата. И това се вършеше съ голѣма ревность. Говорѣше се преди туй още, че нѣкакъвъ новъ уставъ за четитѣ въ Солунъ щѣлъ да се изработи.

 

 

61

 

 

VIII.

Решението на конгреса въ Солунъ за въстание. Капитанъ Давидовъ въ Ресенско. Първото сражение съ турска войска.

 

 

Между туй къмъ края на декември бѣше се събралъ конгресъ въ Солунъ, на който Лозанчевъ е представлявалъ Битолския вилаетъ. Насъ въ Ресенско и лично мене нито съ дума не бѣха сондирали, нито бѣха споменали изобщо, какво мислимъ за въстание и пр. Не знаехме даже, че е имало конгресъ въ Солунъ; мислѣхме, че има нѣкакво обикновено събрание. Главниятъ учитель отъ Ресенъ, Грубчевъ Лука (род. отъ Охридъ), бѣше ходилъ въ Русия и на връщане се срещна съ мене въ с. Ехла. Разказа ми, че Лозанчевъ е въ Солунъ и че следъ като се завърне щѣлъ да ни съобщи нови инструкции за бѫдещитѣ действия и четническия уставъ Това само узнахъ. Наскоро следъ божикь започнаха да дохождатъ въ Битоля селяни отъ Цариградъ на купове, — по 50, по 100 души наведнажъ отъ разни села, а отъ тамъ се пръскаха за Леринско, Костурско и Ресенско. Идваха въ Ресенско по 10—15 души наедно, а всичко до началото на въстанието се завърнаха въ Ресенско до 1000—1100 души. Като разпитвахме тия хора, разбрахме, че комитетътъ въ Цариградъ е раздавалъ отъ събранитѣ пари (пакъ отъ тѣхъ), да ги олеснява съ по 150—200 гроша, за да си дойдатъ. На мнозина имъ е било казано: идете си, тамъ ще намѣрите готово орѫжие. Това имъ казвали въ Цариградъ по заповедь отъ Централния Комигетъ въ Солунъ. По настояването на Ц. К. отъ Солунъ въ Цариградъ се формирували две чети, нарочно изпроводени една въ Битолско и една въ Ресенско, за да ги въорѫжимъ и облѣчемъ. Тѣ си имаха вече и войводи: на ресенската чета бѣше войвода Алексо Шуменовъ,

 

 

62

 

род. отъ с. Дупени (Ресенско), а на битолската чета войводата бѣше отъ Дявато, снабденъ съ 60 лири, които врѫчи на районния войвода Цвѣтковъ. Ресенската чета дойде безъ пари, безъ нищо, и при туй и войводата безъ всѣка опитность. Азъ бѣхъ го покръстилъ преди половинъ година, а той отиде въ Цариградъ и се върна войвода съ препорѫчителни писма до мене отъ Цариградъ, отъ Центр. Комитетъ и отъ окрѫжното управ. тѣло. Намѣрихъ се въ неловко положение, мнозина отъ моитѣ стари четници и населението не виждаха въ него опитенъ войвода та му се и присмиваха. Азъ самъ не знаехъ, като каква чета ще бѫде неговата покрай моята, а и тия, които го проваждаха, не знаеха, защото го препорѫчваха само като добъръ, който може да води чета; казали му, че ще получи орѫжие у насъ, а на мене нищо подобно не пишатъ. Съобщихъ му, че районната каса не е въ състояние да въорѫжи 30 души, понеже за туй трѣбватъ по 10 лири за всѣкиго, че районътъ не е кадъренъ да храни чета отъ 50 души (той водѣше 30 души и азъ бѣхъ съ 20 д.); освенъ туй му казахъ, че нѣмамъ понятие за цельта на неговото дохождане. Съветвахъ му, да се разотидатъ момчетата му, които бѣха ресанчани, по селата си, да се поприготвятъ тамъ по-дълго, да станатъ по-опитни, да се снабдятъ съ всичко и да чакатъ момента. Така и стана. Това бѣше около месецъ мартъ. Преди да стигне тая чета, бѣхъ получилъ известие отъ Битоля напросто, че било решено тая пролѣть и лѣто да дигнемъ въстание.

 

По туй време дойде и капитанъ Давидовъ — кѫде 10 февруари (около единъ месецъ предъ сирнитѣ заговезни). Давидовъ бѣше обиколилъ преди това Битолско, Леринско, Преспата, и дойде въ Ресенско. Срещнахме се въ Болно, за първъ пѫть. Бѣше скроменъ, кротъкъ, тихъ. Той не даде нѣкакви инструкции

 

 

63

 

за нашитѣ чети. Бѣше се расчуло, че ще дойде единъ офицеринъ — той вървѣше въ пълна офицерска униформа, съ шашката, медалитѣ, капата съ шинелъ, мушама и съ епелети и пр. Туй правѣше впечатление на хората, доста насърдчаваше. Говорѣше, че е решено да се дига въстание. Той дойде заедно съ секретаря си Христо Настевъ (отъ Щипъ) и съ цѣла чета момчета, въорѫжени съ манлихерови пушки, а нѣкои и съ револвери Гандъ, Лебелъ и др. Той съ Настева и момчетата му говорѣха и за Цончевитѣ хора, противь тѣхъ, но намъ бѣха тия работи далечни и не правѣше добро впечатление туй, че едни офицери говорятъ противъ други, и затова Сугаревъ бѣ му казалъ, че е по-добре да се въздържатъ отъ тия критики, които възбуждатъ само подозрения у населението. Не ги разбирахме тия яжби и не ни интересуваха. Ние не бѣхме изобщо въ течението на тоя въпросъ.

 

 

15. XII.

 

Два дена преди да се срещнемъ съ Давидова той бѣше получилъ известие, че Пиперката билъ обсаденъ въ нѣкое Демирхисарско село. Давидовъ побързалъ съ селяни отъ с. Болно и Леòрека на помощь, но преди да стигне въ Демирхисаръ узналъ, че Пиперката е свободенъ, и той се завърналъ обратно въ Болно. Тукъ тъкмо по това време бѣха пристигнали четници отъ разбитата Езерска чета (Охридско). Бѣха я разбили при с. Койнско; тогава бѣха убили и войводата ѝ Попъ Христо (отъ Велгощи) заедно съ три момчета (пакъ предадени). Събрахме се току речи три чети, и не можеше всички — около 54 души — да вървимъ на купъ; половината отидоха въ Избишча на чело съ другаря ми Пенчо, а пъкъ азъ, Давидовъ, Кокаревъ (единъ отъ членоветѣ на градското управ. тѣло въ Ресенъ), Стрезовъ (сѫщо членъ на град. управ. тѣло) — отидохме въ с. Янковецъ. Презъ

 

 

64

 

дена случайно отиватъ въ Избишча нѣколко заптии, забелѣзватъ четата и се захваща сражение (имало е 10-тина души заптии); бързо се стекли турци на помощь, а до Ресенъ е единъ часъ. Ние забележихме, че единъ заптия гологлавъ викаше, колко му гласъ държеше и тичаше къмъ Ресенъ. Чуха се и гърмежитѣ, — явно стана, че има сражение.

 

Това бѣше първото сражение съ войска. Бѣше пладне, 18 януари (единъ месецъ преди сирнитѣ поклади). Презъ деня наблюдавахме, какво става, — приближаването на войска, която дойде на помощь, башибозукъ. Четата бѣше излѣзла (20 д.) вънъ отъ селото, а само 5-тима бѣха останали въ една кѫща; и еднитѣ и другитѣ се биеха. Ние не се решихме презъ деня да излѣземъ отъ с. Янковецъ, което е 200 кѫщи (най-голѣмото българско село въ Ресенско), за да не упропастимъ селото, докато Избишча е отъ 30 кѫщи, та загубата щѣше да бѫде по-малка, ако не пострада Янковецъ. Избишчани, докато се завело сражението, всички съ жени, деца, избѣгали въ планината. Получихме вече около 2—3 часа следъ пладне известие отъ долнитѣ села на района (Царедворъ, Дървени, Дупени, Ехла). Селянитѣ били въ Ресенъ на пазаръ, та скоро всичко се разбрало и съобщило; искаха позволение, да отидатъ на помощь на обсаденитѣ. Отговори имъ се, да си седятъ мирно, че не е тѣхна работа, че има кой да отиде на помощь. Сѫщевременно се даде разпореждане: въ Сопотско, Леòрека, Златари, Кривени и Круше — да бѫдать потбрани по 10 души момчета, готови съ орѫжие. А на Боинци порѫчахме, денемъ още да отидатъ на помощь съ 15 души. Докато да се получатъ тия разпореждания, отъ Болно, Леòрека и Круше отишли на помощь, щомъ чули гърмежитѣ, безъ да дочакатъ отговоръ отъ насъ. Болничани указали

 

 

65

 

помощь, приближили се отъ горе, споразумѣли се съ нападнатитѣ и захванали солидарно да действуватъ. Леоречани, като вървѣли по реката на долу, видѣли 7—8 души съ черни дрехи, които отивали къмъ Избишча, и като ги помислили селяни отъ Кривени, тръгнали като тѣхъ на помощь, приближили се на 200—300 крачки, и аскерътъ открива огънь, убиватъ първия (Стефанъ), а втория подиръ него раняватъ въ рѫката. Тогава селянитѣ залѣгватъ, откриватъ огънь и се защищаватъ. Мѣстото имъ било твърде несгодно, — на равно. Крушани, които идѣли на помощь тъй сѫщо и били наблизу, познали ги по гласа на пушкитѣ и видѣли, каква е работата, притекли се на помощь, откриватъ огънь и турцитѣ отстѫпватъ. Следъ това леоречани и крушани, следъ като дали още нѣколко залпа, се върнали въ селата. Убития го оставили на мѣстото, защото се бояли отъ турцитѣ. И турцитѣ така сторили та трупа на убития дори на другия день турци го дигнали.

 

Около Избишча се набраха до 300 души войска и башибозукъ около 3 часа следъ пладне; запалиха една плевня близу до кѫщата на обсаденитѣ, а около 6 часа запалватъ съ гасъ и кѫщата, съ помощьта на бабичкитѣ, останали въ селото. Две отъ момчетата, като изгърмѣли патронитѣ си, излѣзли вънъ, за да не изгорятъ живи, едното убиватъ на 5—6 крачки отъ кѫщата, а второто на прага, а другитѣ трима отъ охридскитѣ момчета, останали вѫтре, замаяни отъ пушека, улавятъ ги. Бѣха паднали около кѫщата 7—8 души турци. Турцитѣ и следъ това продължавали да гърмятъ върху кѫщитѣ, мислейки, че има още комити, и около 6 ч., на мръкване, пропѫдиха, по неизвестни съображения, всичкия башибозукъ да си иде. Тогава настѫпи време за насъ. Около 6 ч. вечерьта ние, 29 души, тръгнахме и минахме край Кривени, гдето си оставихме гунитѣ, зарѫчахме на кривенци

 

 

66

 

да ги прибератъ и да ги занесатъ надъ селото. Ние мислѣхме по гърмежитѣ, че още има сражение. Ония 20 момчета вънъ отъ селото бѣха се оттеглили, тъкмо когато ние наближихме до Избишча презъ планината въ Болнско. Ние дойдохме до селото, и турската стража отвори огънъ та се спрѣхме надъ запалената кѫща и тъй сѫщо открихме огънь. Следъ нѣколко залпа и „ура!" колкото ни гласъ държи, турцитѣ отговориха съ викове. Въ това време пристигатъ около 75 души смилевци (60 души смилевци и 15 д. кривенци които тѣ подбрали): тѣ чули гърмежитѣ и се дигнали на помощь, та ненадейно откриватъ огънь отъ срещната страна. Турцитѣ, които видѣха това, цѣла линия отсреща, въ паника избѣгватъ вѫтре въ кѫщитѣ, гръмнаха нѣколко пѫти и не се чува. Бабички ни разправяха сетне, че по 40—50 души се наврѣли въ по една кѫща и се стискали отъ страхъ, като чакали гяуритѣ да ги нападнатъ. Ние гърмѣхме, провиквахме се, не се обади никой. Мислѣхме, че турцитѣ се държатъ, всѣки на позиция, въ селото. Следъ 2 1/2 часа прекратихме огъня, сѫщо сториха и смилевци и кривенци, и безъ да се видимъ, тѣ си заминаватъ назадъ. Ние следъ това отстѫпихме и отидохме въ Кривени и тамъ разбрахме за смилевци и кривенци. Сетне ние взехме планината. Тамъ си накладохме огънь — имаше кюмуръ — и престояхме. Още презъ нощьта дохажда отъ Охридъ цѣлъ полкъ пехота, отъ Битоля пехота и кавалерия. Следствията отъ това бѣха, че цѣлото село Избишча биде ограбено; кѫдето сѫ влезли турци, всичко заграбили, а двама селяни падатъ убити въ сражението. На утреньта улавятъ двама отъ избишчанитѣ, набиватъ ги и ги затварятъ; намиратъ и убития леоречанецъ, закарватъ го въ Леорека. Ала селянитѣ отказали, че той е билъ въорѫженъ, а казали, че е най-вѣроятно, че турцитѣ сѫ го убили.

 

 

67

 

Улавятъ кмета, азитѣ и нѣкои отъ първенцитѣ и ги набиватъ до полуда, — страшно ги изтезавали. Понеже видѣли малко кръвь на едно друго мѣсто, тамъ, гдето е билъ раненъ 2-риятъ, осетили се турцитѣ, че има още единъ раненъ, и го искали отъ селянитѣ. Ала тѣзи, при всички изтезания, не казали. Въ туй време всички стопани на пушки въ Леорека, 17—18 души все въорѫжени, отидоха въ гората, въ тѣхната гора, и тамъ престояха нѣщо около три недели, докато аферата утихна. И крушани пострадаха, бити бѣха мнозина, но нѣмаше затворени, понеже нѣмаше факти противъ тѣхъ. Въ Болно по-сериозни последствия: побой на кмета, на азитѣ; изловени бѣха 12—13 души работници. Съ по половина лира рушветъ мнозина нито бѣха бити нито затворени. При изтезанията нѣкои отѣ селянитѣ се указаха слаби та бѣха посочили пушкитѣ на мнозина отъ селянитѣ, а единъ само далъ пушката си. Другитѣ кое се откупили, кое ядоха бой, ала пушкитѣ си не дадоха: „нѣмаме пушки." Като поседохме два дена въ Кривенската планина съ Давидовъ и сетне още единъ денъ въ Смилево, поговорихме съ него за бѫдещитѣ работи и се раздѣлихме съ него. Давидовъ още не бѣше добре познатъ съ работитѣ и изглеждаше, че като воененъ всичко оставяше на началството, — окрѫжното управително тѣло въ Битоля. Той минаваше като ревизоръ, подчиненъ на управителното тѣло.

 

Азъ следъ това отидохъ въ Янковецъ. Веднага заминахъ въ Болно, прибрахъ всички въорѫжени отъ Болно, — около 30 пушки — та заедно съ хората излѣзохме въ планината. Въ сѫщата нощь уловихъ и вързахъ оногова, що си бѣше далъ пушката, но по молбата на селянитѣ го освободихъ, докато се разбере по-обстойно, какъ е станало това. Пакъ изпратихме въ Битоля колективно жени, деца, мѫже отъ Леорека и сетне отъ

 

 

68

 

Болно, да се оплакватъ поради изтезанията, ареститѣ и преследванията предъ валията и консулитѣ. Сѫщо направихме и съ избишчанитѣ заради грабежитѣ. Рекохме да казватъ, че четата ненадейно имъ дошла въ селото. Съ това се прекратиха изтезанията, пуснаха всички, освенъ 9 души отъ Болно, които, понеже имаше вече на лице една пушка, вързани ги закараха въ Битоля. Наскоро излѣзе амнистията та и тѣ се освободиха.

 

 

IX.

Засилване източницитѣ за материялна подръжка на четите. Жени предателки. Нови наставления на селянитѣ за случай, когато се иска въорѫжена помощь. Въ Преспанско. Военни обучения въ горитѣ. Сражение въ с. Любойно. Арсовъ по западнитѣ гъркомански села. Борисъ Сарафовъ въ Ресенско.

 

 

Членскитѣ вноски, които се събираха, не бѣха достатъчни, за да се подържа организацията та се потърсиха и други източници. Почнаха да се прибиратъ пари и съ разписки, напечатани (имаше и хектографирани). Съ тия разписки се бѣ захванало събиране пари още отъ началото на организацията. Сумитѣ се опредѣляха отъ окрѫжнитѣ управителни тѣла и подире се предлагаха разпискитѣ на хората да изплащатъ. Въ началото се срещаха спънки, както е случаятъ съ попъ Ставре. Сетне свикнаха да даватъ, и по този начинъ се събираха доста пари. Ресенчани бѣха малко по-скържави. Бѣха издадени разписки по 20 лири на по-виднитѣ търговци. Тѣ по-вечето гледаха да протакатъ, а и отказваха даже. Градскитѣ управителни тѣла намѣриха подкрепа у четитѣ по събирането на паритѣ. И така сетне четитѣ събираха паритѣ и хората по-охотно даваха паритѣ на четитѣ, внасяха си. До около митровдень миналата година (1902) разпискитѣ бѣха на малки суми, по 1, по 2 лири

 

 

69

 

до 5 лири, и за това хората леко ги изплащаха. Но понеже нуждитѣ на организацията се увеличиха, именно подръжката на четитѣ изискваше по-голѣми срѣдства, оказваше се помощь на арестуванитѣ, даваше се подърѫка на семействата на четницитѣ и на пострадалитѣ по дѣлото, — така че трѣбваше да се наложи по-голѣмъ налогъ до по 20 лири на най-богатитѣ. Мѫчно даваха, но щомъ четата потвърди, че тия пари ще се употребятъ за нуждитѣ на организацията, внесоха ги веднага. Изобщо главната сила на организацията постепенно почва да преминава отъ градскитѣ управителни тѣла въ четитѣ, които въ сѫщность бѣха подвижни управителни тѣла.

 

И по селата, — самитѣ села се обложиха отъ четата съ данъкъ споредъ състоянието имъ: облагаше се цѣлото село, а пъкъ селянитѣ плащаха споредъ съсоянието си, раздѣляха се на 5 класа, и първитѣ три плащаха, а последнитѣ два се освобождаваха. Селскитѣ управителни тѣла разпредѣляха за всѣки селянинъ, кой колко ще плати, а за цѣлото село — четата въ съгласие съ окрѫжното управително тѣло. Следъ опредѣленитѣ срокове всѣки бѣше длъженъ да си внесе частьта. Които не си изплащаха на време и безъ уважителни причини, се облагаха двойно, и ако съвсемъ откажеха, наказваха се съ смъртно наказание. Но нѣмаше такъвъ случай. Съ селянитѣ изобщо по паричнитѣ вноски много отстѫпчиво се постѫпваше. Четитѣ се хранѣха на селска смѣтка, освенъ въ нѣкои случаи въ края на годината, когато нѣма жито та се купуваше хлѣбъ. Селскитѣ каси внасяха отъ членскитѣ вносове, глобитѣ и пр. 1/3 въ районската каса. За облѣкло на четата и въорѫжаване се плащаше отъ районската каса. Паритѣ отъ разпискитѣ четата ги задържаше у себе си, — четитѣ поеха и касата. Четата не държеше всички пари

 

 

70

 

присебе си, но ги влагаше при управителнитѣ тѣла по селата. Нашата чета едно време имаше до 400 лири и, повече. Съ тия пари четата се подържаше и можа да се въорѫжи.

 

Градското управително тѣло по бажикь напусна града и се присъедини къмъ четата въ следствие на едно шифровано и друго нешифровано писмо, които попаднаха въ турски рѫце. Понеже въ нешифрованото имаше имена, избѣгаха: Лука Грубчевъ, охридянецъ, занаячия на комитетска смѣтка, Стрезовъ Перушъ, (ресенчанецъ), търговецъ, и Кокаревъ Никола (отъ Царедворъ, Ресенско). Тогава вече въ четата бѣше и управителното тѣло.

 

Въ това състояние ни завари и Давидовъ. Преди да се срещнемъ съ Давидова, единъ день стана убийство на четири жени въ с. Лѣсковецъ. Женитѣ бѣха леки, продажни, а при туй и предателки; имаха приятели турци — единъ полякъ, единъ онбашия и пр. Узнаваха отъ свои роднини и познати, каквото можеха за четитѣ и за организацията, и предаваха на турцитѣ. Нѣколко пѫти се предупреждаваха, че ще бѫдатъ наказани, но пакъ си продължаваха по тоя пѫть. Четата не бѣше ходила въ тѣхното село до тогава само заради тѣхъ, защото знаехме, че ще обадятъ. Реши се най-сетне да ги накажемъ. Една вечерь отиваме тамъ, сбрахме всичкитѣ селяни въ една отъ кѫщитѣ на тия жени, а пъкъ женитѣ ги вързахме, изпитахме ги. Тѣ бѣха една стара, две невести и една мома. И мѫжетѣ на невеститѣ присѫтствуваха. Следъ туй ги предадохме на момчетата и тѣ ги екзекутираха. Тоя случай всѣ страхъ и трепетъ у всички и у турци.

 

Съ въорѫженитѣ отъ с. Болно (вж. по-горе) седѣхъ около два дена. Поокуражиха се малко и обещаха, че никой отъ тѣхъ нѣма да предаде пушката си, а ако стане

 

 

71

 

това нѣщо, че и сами ще застрелятъ такъвъ свой другарь. Тѣ останаха въ планината още две недели. Азъ заминахъ за с. Елха. Грѣшката, направена отъ леоречани при отиването имъ на помощь, даде поводъ да се дадатъ следнитѣ наставления на селянитѣ:

 

1) Ако отъ едно село се изисква помощь, да излиза 1/3 отъ въорѫженитѣ селяни, а другитѣ да бѫдатъ готови. Съгласно съ това при сражението презъ нощьта, въ Избишча въ зори, когато бѣхме се вече оттеглили въ Кривенската планина, пристигнаха отъ Цапари и Дявато на помощь 43 селяни подъ водителството на Симеонъ, цапарски учитель. И тѣ се върнаха тогава назадъ, следъ като ги похвалихме и имъ благодарихме.

 

2) Безъ известие да не тръгватъ на помощь, освенъ ако сражението е съвсемъ близко до тѣхното село и сѫ въ течение на самото сражение и виждатъ, че ще бѫдатъ полезни.

 

3) Ако е по-далече и получатъ известие, тогава тръгватъ и се присъединяватъ къмъ четата или, ако тя е далече, управителното тѣло имъ опредѣля едного за водитель. Да вървятъ по пѫтя по сѫщия начинъ, както върви четата — въ цепъ.

 

4) Когато наближатъ сражението, трѣбва да си пустнатъ караулъ отпреде и по единъ отъ странитѣ.

 

5) Отстѫпването да става по редъ.

 

6) Да гледатъ да се завърнатъ назадъ въ селото си по възможность безъ да бѫдатъ забелѣзани, и до съмване да се намѣрятъ въ селото си.

 

7) Щомъ стигнатъ въ селото, да се пръснатъ по домоветѣ си, всѣки да изчисти орѫжието си и да го скрие.

 

8) Ако сѫ забелѣзани, временно да останатъ съ орѫжието си въ планината, докато поутихне преследването.

 

 

72

 

Съ тия упѫтаания, като препорѫчвахче и по-силно да се обучаватъ въ стрелба, стигнахъ до Преспата, като правихме редомъ по селата събрания.

 

За въстание, че е решено, знаехме само водителитѣ, но дори и не го вѣрвахме, като мислѣхме, че съ тая подготовка и съ тоя народъ още не може сериозно да се мисли за въстание.

 

Въ Преспата ги намѣрихме посъживени, имаше вече и пушки, само че почти съвсемъ безъ патрони (по 4—5— 6—10 на пушка). Тукъ се приповториха обикновенихѣ упѫтвания, разгледаха се нѣкои сѫдебни дѣла и продължихме пѫтя си. Взехме мѣрки да се премахне нечистотията въ кѫщитѣ па и самитѣ хора да се носятъ по-чисто, да се требятъ. Слушаха, искатъ не искатъ. За мѫжетѣ бѣше това износно, защото тѣ бѣха робье на женитѣ си, повечето отъ които си имаха любовници турци, при всичко че тукъ женитѣ сѫ сухи, жълти, погърбавени, съ слаборазвити грѫди, грозотии. И облѣклото имъ е съгласно съ тѣхъ, — нехубаво; а пълни сѫ съ въшки дори и въ подбрадницитѣ, които имъ служатъ за накитъ. Такива сѫ въ селата отъ Сливница на югъ: Харвати, Щърбово, Брайчина, Любойно, Ръбье, Германъ, Нивици (тукъ най-много въшки). Хранятъ се само съ лукъ, прасъ, пиперки, леща, грахъ и сухи риби.

 

Тукъ, като дойдохме въ Брайчино, като видѣхме, че нѣмаме възможность да се връщаме по-начесто въ тия села, решихме да изваждаме селянитѣ въ гората, да се обучаватъ, понеже горитѣ сѫ свободни. Около 25 души съ насъ два дена на редъ по гората обучавахме селяни отъ Брайчино въ стрелба съ патрони (съ по 1 —2 патрона). На другия день отидохме въ Любойно и въ зори извадихме и отъ тѣхъ въ планината. Единъ день се обучавахме, другия день влѣзохме въ село. Нѣкой ни бѣше забележилъ и предалъ въ Някулецъ

 

 

73

 

(мюдюрлъкъ). Мюдюринътъ веднага повиква отъ Крани (арнаутско село) башибозукъ на помощъ, повиква аскера отъ Пъпле (100-тина души), повиква и отъ околнитѣ турски села турци, — всичко около 300—400 души, и презъ нощьта обсаждатъ селото, а ние спимъ. Тѣхната бория всичкитѣ ни събуди. Като се събудихъ, дигнахъ пердето и видѣхъ презъ прозореца отсреща насѣдали на купчинки около селото турци по 10-тина души, по 5—б души, наклали си огньове. Тѣ свирятъ, за да се дигнатъ всички, че вече се зазорява. Юзбашията съ 100-тина души влиза вѫтре, и около ханищата повиква свещеника, кмета, азитѣ и ги запитва, истина ли е, че комититѣ сѫ въ селото. Тѣ отричатъ, но той ги повиква право въ една кѫща, гдето имаше четници (тѣ бѣха раздѣлени на 5 кѫщи). Обсажда кѫщата, но селянитѣ отричатъ. Сѫщиятъ юзбашия бѣше и въ Избишча и тамъ спечели едно аферимъ, та съ нетърпение чакаше живи да ги излови. Той отговаря на селянитѣ, че щомъ намѣри тукъ комити, ще избие и тѣхъ. Приближава се юзбашията, строшава вратата, иска да влѣзе въ двора, а две пушки веднага го повалятъ. Свещеникътъ въ тая гюрултия избѣгва въ една кѫща, порѫчва да му донесатъ и пушката, свиква и други 10—12 души селяни съ пушки и въ една кѫща чакатъ нататъкъ. Щомъ пада юзбашията, сражението се почва около оная кѫща и всички турци се юрнаха къмъ кѫщата, оставиха и стражитѣ си.

 

Презъ туй време ние се опитахме да излѣземъ отъ селото, но домакинътъ ни съвѣтваше да останемъ вѫтре. Останахме. Не знаехме, да ли сме положително предадени, или само повръхностно ще правятъ обискъ, както въ други случаи. Когато загърмѣха пушкитѣ, всѣки си залови по едно мѣсто въ кѫщата. Презъ туй време дойде ни чрезъ една невеста писъмце отъ свещеника,

 

 

74

 

който казва, какъ е, и иска наставления. Отговори му се, че ще чакаме мирно, до когато другаритѣ успѣшно се сражаватъ. Порѫчахме му, да съобщи на околнитѣ села, да се притекатъ на помощь селянитѣ отъ Щърбово, Брайчино, Германъ и Дупени и да се прати известие въ Някулецъ, когато се стъмни, да се запали било кѫща, било плѣвня, та да се предизвика пожаръ.. Опредѣли му се паролата: Солунъ, отговоръ : Прилепъ. Нашиятъ домакинъ отиде въ една кѫща, отгдето се виждаше кѫщата на обсаденитѣ. Една невеста ни донасяше сведения. До пладне турцитѣ не можеха нищо да сторятъ, защото кѫщитѣ сѫ съ дебели каменни стѣни, до горе издигнати съ камъни. Бѣше падналъ вече и единъ чаушъ и още 3—4 души войници около кѫщата. Момчетата отвѫтре рѣдко гърмѣха. Не бѣха успѣли да запалятъ кѫщата. По туй време турцитѣ помислятъ да влѣзатъ въ една съседна кѫща, че отъ тамъ да гърмятъ, ала и тамъ имаше момчета. Понеже отвѫтре не имъ отваряли, взели да трошатъ вратата, а задъ нея момчетата съ пушки. Щомъ се отваря малко, единъ турчинъ си подалъ главата вѫтре, гръмватъ съ пушки и го убиватъ. И на тая кѫща се нахвърлиха — и сражението и тукъ се засили; обсадиха и дветѣ кѫщи. Не смѣяха вече да влизатъ въ кѫщята. Обсадиха цѣлата махала и сражението трая до вечерьта. Въ една 3-та обсадена кѫща имаше момчета, ала не се откриха Още не бѣше мръкнало и запалиха една плевня близу до първата кѫща, а отъ нея се запалватъ черчевинята на прозорцитѣ. Другаритѣ взели да гасятъ съ расолница и съ вино, изгасили ги. При гасенето едно момче пада, друго биде ударено съ единъ куршумъ, миналъ презъ покрива тая го ударилъ въ стѫпалото (още лежи раненъ, гангреняса раната). Убитиятъ е Христо отъ с. Харвати, старъ четникъ, който уби юзбашията, а ранениятъ е Геро, бивши.

 

 

75

 

кривенски коджабашия. Другитѣ момчета оставатъ здрави. До вечерьта около 6 ч. на мръкване се споразумѣхме съ свещеника, прибрахме се въ една кѫща, дойде и една друга часть отъ другаритѣ та станахме около 9 души — имаше и селяни около 12 души. Бѣхме порѫчали на попа, да постави стража на нѣколко мѣста около селото, да следятъ, коя страна на селото ще е по-свободна отъ другитѣ. Женитѣ изпълниха точно всичко и геройски, — провирали се низъ башибозука и аскера. Тѣ пренесоха на събранитѣ при свещеника 12 души и пушкитѣ имъ отъ кѫщитѣ имъ. И така въ тая кѫща бѣха се събрали около 40-стина старци, деца. Излѣзохме отъ кѫщата въ шеренга единъ по единъ. Минахме благополучно реката и се приближаваме къмъ гърба на турцитѣ. Ала тѣ ни забелѣзаха, откриха огънь, а ние не имъ отговорихме, — дръпнахме се още по на лѣво задъ тѣхъ, преминахме реката и излѣзохме вънъ отъ селото. Тамъ има ливади, обиколени съ високи сухозидища. Прескочихме два-три зида и се установихме на последния зидъ задъ турцитѣ, а тѣ бѣха заели нѣколко зида. Тъкмо се разположихме, чу се гласъ срещу насъ, гърмятъ и викатъ ура! колкото на единъ часъ растояние, слизайки отъ планината, около 20-тина души. Откриха огънь и щърбовци (10—20 д.) задъ насъ, пакъ слизайки отъ планината, сѫщо и на лѣво се откри огънь отъ брайченци, и тѣ около 25—26 души. Това ни даде доста голѣмъ куражъ и ние открихме огънь отъ казаната позиция. Турцитѣ се слисаха. Обсаденитѣ забелѣзватъ, че стига помощь. Тогава и незабелѣзаниятъ 3-ти отдѣлъ отъ обсаденитѣ открива огънь, следъ като се премѣстилъ въ една по-добра кѫща. Ние тръгнахме нападателно и гърмимъ, а турцитѣ избѣгаха; дойдохме до реката, а презъ туй време турцитѣ напускатъ всичкитѣ позиции и навлизатъ въ кѫщитѣ по 40—50 д. на купъ. Обсаденитѣ момчета

 

 

76

 

прекопаватъ дупки и излизатъ отъ тѣхъ незабелѣзано, а турци вече не е имало. Момчетата пѫтемъ тръгватъ и сетне взиматъ къмъ гората, измъкнали се. Всички момчета се избавятъ. Настигнали Брайченци. Въ селото се чуватъ гърмежи. Отидохме въ Брайчино. Узнахме, че всички сѫ спасени. Отидохме въ гората и ги намѣрихме, — 20 души отъ 22-ма, 1 убитъ, а ранениятъ, като излѣзълъ отъ кѫщи, вижда го турски войникъ и го пита, кой е. Този отговаря на турски, че е аскеръ отъ комититѣ; аскерътъ го повиква при себе си, а нашиятъ Геро, щомъ доближилъ до войника, убива го съ пушката си и хваща гората. На другия день селяни го качватъ на единь конь та въ Щърбово и отъ тамъ по каналъ та дори въ Ресенско, гдето и сега се цѣри, като се мѣсти отъ село на село.

 

Това се случи на 20 февруари, на сирни заговезни т. г. (1903 г ).

 

Единъ бимбашия, началникъ на жандармерията, изпратенъ отъ Битоля на помощь на турцитѣ, нарочно се е бавилъ по селата и не е стигналъ на време, та го обвиниха въ рушветлъкъ и може и сега да е още въ затвора въ Битоля. Това го узнахъ отъ единъ неговъ братовчедъ турчинъ въ Елха.

 

Отъ тукъ отидохме въ с. Германъ. Лоши последствия нѣмаше за Любойно; турцитѣ отъ ярость убиха едно момче (23 год.), като го срещнали на пѫтя. Старцитѣ и по-възраститѣ бѣха повикани въ Някулецъ; бѣха ги съветвали, да не приематъ вече комити въ селото си и че за втори пѫть ще си пострадатъ. Въ Германъ тогава пръвъ пѫть влѣзохъ. То бѣше организирано по плана на Котето; тукъ имаше 30—40 пушки, но това бѣше малко; редъ нѣмаше, па нѣмаше и голѣма привързаность къмъ дѣлото. И тукъ направихме едно общо събрание. Говори се надълго и широко по дѣлото, и два

 

 

77

 

дена подъ редъ излизаха селянитѣ на упражнение. И то стана следъ случката въ Любойно, което е на 3 часа растояние отъ него.

 

Въ Германъ се даде заповедъ на женитѣ, да се държатъ чисто, и че въ противенъ случай ще бѫдатъ строго наказани.

 

Взехме по-сериозно да се грижимъ за въорѫжението на селянитѣ. Азъ заминахъ за Нивици, а Кокаревъ отиде за орѫжие въ Костурско, отъ гдето донесе 15—16 оки барутъ и 500—600 патрона та ги раздавахме по 15—20 на човѣкъ. Въ Нивици сѫщо обучавахъ, уреждахъ. Преминахъ презъ езерото на западната страна и пакъ по селата обучавахъ и организирахъ. Тукъ сѫ хората, както и въ Германъ, въ Нивици и др., гъркомани. Въ Германъ ме бѣха питали, дали да отидатъ подъ екзархията или да останатъ пакъ подъ патриката. Отговорихме имъ, че насъ това не ни интересува и че могатъ да си останатъ, каквито сѫ били, стига да сѫ добри за работата. Така и по другитѣ гъркомански села никакъ не засѣгахме тоя въпросъ. Нареди се всичко, що бѣ възможно. Членски вноски и изобщо парични вноски не въведохме, защото Коте сѣеше клюки противъ насъ тукъ, че сме събирали пари, па и да не мислятъ, че дохаждаме само за да взимаме отъ тѣхъ пари. За орѫжие тѣ сами си го набавяха. Даже нивичани, шуленци, горичани и др. ни посрѣдничиха за доставка на орѫжие: тѣ купуваха и препродаваха.

 

Тая работа се протакаше до въстанието, па и въ самото вьзстание.

 

Обиколката ми презъ западнитѣ гъркомански села — тѣ сѫ до Стенье — а сетне нататъкъ на северъ до Болно, гдето пакъ наново се срещнахме съ Кокарева, трая до предъ великдень. Следъ това захванахме малко по-сериозно да се готвимъ. Като не знаехме, кога

 

 

78

 

ще избухне въстанието, и за да не би да ни изненада, говорѣхме на селянитѣ, всѣка кѫща да си има храна поне за 1 1/2 месецъ, въорѫженитѣ да си купуватъ всичко нужно облѣкло: патронташи, раници и пр. Упражненията зачестиха въ планината и по-редовно. За тая цель четата се раздѣляше на 5—6 секции, една отиваше къмъ Преспата за орѫжие, друга обучаваше селянитѣ.

 

Така продължаваше до конгреса. На великдень бѣха се събрали въ Болно отъ 4—5 села (Царедворъ, Дървени, Янковецъ, Елха, Дупени) до 120 въорѫжени селяни, за да се упражняватъ въ планината: въ нападения и отстѫпления; прицелвания — стоешкомъ, на колѣне, лежешкомъ. Привечеръ обсадихме Болно, — упражнявахме се — и влѣзохме въ селото съ викове. Турцитѣ като кьорави или нищо не виждаха, или нищо не искаха да видятъ. Рисковано забързахме въ приготовленията.

 

По великдень бѣше дошелъ Борисъ Сарафовъ въ село Златари. Пенчо го посрещналъ; и презъ кѫдето миналъ, правилъ е голѣми събрания. Свиквалъ ги е въ Златари (Ресенско), а сетне е миналъ низъ Кривени въ Леорека, и въ Леорешката планина повикалъ смилевци, златарци, кривенци, леоречанци, крушенци — до 200 души и повече, и тамъ маневриралъ съ тѣхъ, обучавалъ ги, образувалъ два лагера — турци и българи, та превземали една чука; цель день тръчали и то по дъжделиво време. Отъ тамъ Сарафовъ отишелъ въ Смилево. Азъ бѣхъ туй време долу, въ долната Преспа (западна) по орѫжие. Съ Сарафова се видѣхъ пръвъ пѫть въ конгреса. За конгреса получихме известие 3—4 дена преди гюргьовдень, когато се отвори. Отидохме само районнитѣ рѫководители и войводитѣ. За да стане тоя конгресъ, даде заповѣдь окрѫж. управ. тѣло. Имаше нѣкои районни управ. тѣла въ натегнати

 

 

79

 

отношения съ окрѫж. управ. тѣло, нѣкои бѣха прекъснали и преписка съ него. И азъ бѣхъ въ това число. Повечето районни бѣха именно така, бѣхме прекъснали, понеже окрѫж. управ. тѣло диктуваше много неумѣстни работи, безъ да е запознато добре съ четитѣ. Поради това се чувствуваше нужда, особено предъ видъ на въстанието, да стане единъ конгресъ, на който освенъ планътъ на въстанието да се възстановятъ и по-добри отношения между окрѫж. управ. тѣло и районнитѣ. Нѣмаха тия, що представляваха окрѫж. управ. тѣло, достатъченъ авторитетъ, понеже всичко бѣше въ четитѣ, а на гражданитѣ почнахме да гледаме съ по-друго око.

 

 

X.

Конгресътъ въ Смилево. Участницитѣ. Дамянъ Груевъ председатель. Решението да се дигне въстание. Избиране главенъ щабъ и районни началиици. Ресенско се раздѣля на два района. Сражението съ турска войска въ Цапари. Клане въ Битоля.

 

 

16/XII.

 

Конгресъть въ Смилево се захвана на 20. априлъ и трая 7—8 дена. Делегати отъ окрѫжното управ. тѣло бѣха Лозанчевъ, Попъ Христовъ, Пѣшковъ. Дамянъ Груевъ бѣше представитель на Централ. комитетъ. Сарафовъ фигурираше като инспекторъ на четитѣ (така да се каже).

 

Отъ Костурско дойдоха Чакаларовъ и Кляшевъ.

 

Отъ Ресенско азъ, като районенъ рѫководитель, Кокаревъ р. рѫк., Александъръ Панайотовъ (подпоручикъ, отъ бълг. действ. армия, родомъ отъ Велико Търново, убитъ сетне презъ въстанието въ с. Перово, въ Ресенско), Велянъ Илиевъ (псевдонимъ Пенчо).

 

Отъ Леринско: Папанчевъ, районенъ рѫководитель, (отъ Сливень, убитъ при Баница —Леринско), и Михаилъ

 

 

80

 

Чековъ (отъ Екшису, Леринско); бѣше „центровъ рѫководитель" (3—4—5 села, които се подчиняватъ на едно управит. тѣло въ единъ центъръ, тѣхнитѣ рѫководители се наричаха центрови).

 

Отъ Битоля: Георги Сугаревъ (рѫков. на една ч. отъ района); Цвѣтковъ (род. отъ гр. Плевенъ, сев. Бълг.), и Никола Петровъ (отъ Джумайско).

 

Отъ Демирхисаръ: Пиперковъ (Пиперката) и Димитъръ Матлиевъ (р. отъ Охридъ).

 

Отъ Крушевско: Никола Каревъ и още единъ, Иванчо.

 

Отъ Охридско: Грубчевъ, Христо Узуновъ (охридчанци).

 

Огъ Кичевско: Арсо, Янаки, Ванчо Мицковъ (род отъ Вранешчица, Кичевско).

 

Отъ Прилепско: Петъръ Ацевъ, Иванъ Трайковъ и Павелъ Христовъ.

 

Съ Сарафова бѣше Дечевъ Никола (портопейюнкеръ, родомъ отъ Княжеството) и Стойковъ (поручикъ, уловенъ въ Битоля, сега въ Цариградъ). Имаше още двама центрови войводи отъ Охридско: Деянъ и Тасе, — всичко 32 души.

 

Въ Смилево презъ време на конгреса имаше до 100-тина души четници отъ селото и освенъ това въорѫжени смилевци, пазѣха навредъ около селото на растояние до 1—1 1/2 часъ въ планината Бигла. Отъ Битоля до Смилово всички села имаха известие да бдятъ и веднага да съобщатъ, въ случай че забележатъ нѣкакво движение.

 

Въ Ресенско по граничнитѣ съ Смилево села (Съпотско, Златари, Кривени, Леорека, Крушье) имаше оставени по 3—4 четници съ по нѣколко въорѫжени селяни, които денонощно пазѣха вънъ отъ селото по всички пѫтеки,

 

 

81

 

които отиваха за Смилово. Сѫщо и по Демирхисара бѣше разпоредено.

 

Председатель на конгреса бѣше Д. Груевъ. Секретари: Попъ Христовъ и Цвѣтковъ.

 

Първиятъ въпросъ на дневенъ редъ бѣше: да се изложи отъ страна на районнитѣ рѫководители положението на всѣки районъ въ всѣко отношение подробно : орѫжие, духъ, храни, боева подготовка и пр.

 

Азъ докладвахъ за своя районъ, че има доста пушки: имаше въ цѣлия районъ заедно съ Преспата 960 пушки. Нѣмаше доста патрони, — имаше само по 30—35 патрона на пушки. 4/5 отъ пушкитѣ бѣха Гра, — другитѣ разни руски (кримки малко, съ по 5—10 паттрона). Имаше и турски пушки „таклитъ", недържавна фабрикация, система Мартини. Докладвахъ, че населението не е до тамъ обучено, както би трѣбвало. Други припаси — барутъ, запасъ патрони, куршумъ — нѣмаше. Духътъ на населението доста съживенъ, но се съмнявахъ, че ще може да се задържи за по-дълго време. Огносително храни, липсваше дори и насѫщниятъ хлѣбъ у много фамилии по селата.

 

Въ този смисълъ дадоха сведения всичкитѣ районни началници. Сравнително най-добре подготвени откъмъ орѫжие и всичко друго се указаха: Ресенско, сетне Костурско, Демирхисарътъ, нѣколко села отъ Битолския районъ (Смилево, Дявато, Цапари) и Охридско (1400 пушки). Слаби бѣха: Кичевско а най-слабъ Прилепскиятъ районъ, — тамъ дори пушки нѣмаше и за четницитѣ, а колкото имаше, били много калпави. Останалата часть на Битолско слаба; Крушевско — съ изключение на нѣколко села (Пустàрека, Дивяцитѣ и самото Крушево) — слабо. Всичко смѣтахме да дигнемъ до 8000 пушки. Въпросътъ относително дена на въстанието остана нерешенъ.

 

 

82

 

Костурчанитѣ бѣха най-много за въстание. Тѣ си имаха наклоность за въстание, а пъкъ Сарафовъ, като бѣше миналъ отъ тамъ, още повече бѣше имъ повлиялъ. Причината бѣха главно многото чузденци (сир. дошлитѣ отъ Цариградъ и пр.) сетне честитѣ сблъсквания на четитѣ и увличане на самото население, честитѣ афери, станали и пò-рано въ Костурско. И Янковъ, като миналъ презъ Костурско, съ своята агитация тъй сѫщо възбудилъ духоветѣ за въстание. Така че костурчани бѣха войнствени, при всичко че откъмъ храна тѣ бѣха най-капнали. Чакаларовъ настояваше много, — искаше още на май да се обяви въстанието. Едно заминаване назадъ и трѣбвало въстанието да се обяви. „Населението не търпи, населението ще въстане и пр." — казваше. Истина е, че населението изобщо смѣташе, че леко ще се добие свободата, щомъ въстане, и че вече нѣкакви чузди войски ще дойдатъ на помощь. Населението бѣше увлѣчено.

 

Взетото въ Солунъ решение за въстание се осѫждаше, но понеже се представи, че другитѣ вилаети били готови и че въ Солунъ се наложило въстанието и на нашия вилаетъ, нъмаше какво да се прави и трѣбваше да се покоримъ. Груевъ бѣше новъ — тъкмо бѣше излѣзълъ отъ затвора та не знаеше работитѣ. Прилепчанитѣ и крушовчанитѣ не бѣха съгласни на въстание. Мориовското (долнята часть на Битолския вилаетъ) — тъй сѫщо противъ. За да склонятъ и тѣ на едно въстание, обѣщаха имъ се орѫжие, главно на крушовчани — патрони, понеже нѣмаха туй; на прилепчани се обѣщаха пушки и гилзи съ барутъ, за да си ги приготвятъ. Купувахме гилзи отъ Грà, събирани въ гръцко-турската война, на окà. Гилзитѣ сѫ бакърени та ги събирали заради бакъра. Продавали се гилзи и отъ турски пушки. При все това болшинството отъ делегатитѣ недовѣрчиво гледаше на въстанието; не можеха да си представятъ, като

 

 

83

 

какво ще излезе отъ него и затова се колебаеха да взематъ решение. Имаше голѣмъ натискъ отъ Охридско за въстание, защото следъ убиването на Давидова бѣше се дигнала силна потера та предъ потеритѣ бѣха забѣгнали въ горитѣ всички, особено отъ Дебърца. Мнозина бѣха затворени.

 

Най-сетне се дойде до убеждение, че не може да се отложи въстанието за идещата година. Лозанчевъ говори, че трѣбва въстание. Само се реши, да не се дига въстанието по-рано отъ края на юни месецъ, за да се подготвимъ добре и да имаме главно храни, а освенъ това презъ туй време щабътъ да може да се разбере и съ другитѣ вилаети и да настои предъ тѣхъ, и тѣ да въстанатъ. Въ конгреса се избра щабъ, като рѫководно тѣло на цѣлия вилаетъ. Щабътъ се състоеше отъ три лица равноправни, чиито решения бѣха безапелационни. На конгреса се изработи и единъ въстанически дисциплинаренъ уставъ по проектъ, представенъ отъ Дечевъ, Сарафовъ и др., изработенъ по военнитѣ устави съ нѣкои измѣнения. Въ щаба се избраха: Дамянъ Груевъ, Лозанчевъ и Сарафовъ. Взе се решение, безъ да се спомене въ протокола, че ако дойдатъ било Пере Тошевъ, било Гьорчо Петровъ или Матовъ, и тѣ да се числятъ въ щаба (по право).

 

Опредѣлихме срещу 3-мата още други 3-ма замѣстници: Ацевъ Петъръ (вм. Сарафовъ), Лазаръ Трайковъ (срѣщу Лозанчевъ) и Георги Попъ Христовъ (срещу Дамянъ Груевъ).

 

На дълго и широко се говори за самата тактика на въстанието, — масово ли да бѫде или партизанско. Взе се решение, да бѫде партизанско, като по-износно за населението и за да може да трае по-дълго.

 

Но за жалость последното не се приложи. Реши се, четитѣ да не бѫдатъ по-малки отъ 30 и по-голѣми

 

 

84

 

отъ 50 души. Взе се решение, какво поведение да държимъ спрѣмо турцитѣ. Условихме се, да не вършимъ надъ тѣхъ жестокости, особено да щадимъ жени и деца. Забрани се, отначало да горимъ турски села, а само ако ни прѣдизвикатъ, сир. ако турцитѣ почнатъ да палятъ наши села, и ние да палимъ турскитѣ. Реши се, рѫководнитѣ управ. тѣла да бѫдатъ всички подвижни — въ четитѣ. А въ градоветѣ да има помощни (спомагателни) управ. тѣла, които да работятъ подъ диктовката на подвижнитѣ рѫководит. тѣла, наричани „районно началство". Реши се, да има центрови войводи, подчинени на районното началство, и селски войводи — подчинени на центровитѣ войводи. Въ щаба и тритѣ сѫ равноправни. Нѣмаше никакъвъ председатель. Сарафовъ, ако не влезѣше въ щаба, трѣбваше да му се даде районъ; районнитѣ рѫководители бѣха самостойни, а затова не му довѣрявахме, докато въ щаба имаше надъ него контролъ отъ другаритѣ му, и все мислѣхме, че като воененъ ще може да принесе нѣкаква полза.

 

Избраха се въ конгреса районнитѣ началства, а на тѣхъ се предостави да си избератъ въ районнитѣ си нужднитѣ центрови войводи и пр. по свое усмотрение.

 

Ресенско се раздѣли на два района: Ресенски и, Преспански. Азъ останахъ въ Ресенско съ Панайотова, а въ Преспанско — Кокаревъ, Пенчо и още единъ селянинъ Наумъ, отъ селското управит. тѣло (отъ с. Германъ). По туй време, именно на Гюргьовдень стана сражение въ Цапари между селянитѣ и войската, гдето паднаха около 10—11 души цапарци. Въ сѫщия день около пладне турцитѣ предизвикаха клане въ Битоля. Избиха само съ тояги, ножове и камъне около 40—50 души. Турци нѣмаше убити. Нашитѣ, които бѣха въ града, искаха да ударятъ, но не имъ се позволи, и турцитѣ изтепаха повече власи и гърци, които сварили по

 

 

85

 

улицитѣ. Отъ нашитѣ имаше убити само 7—8души. При Цапари паднаха 3—4 души заптии. Турцитѣ бѣха открили нѣщо, а селянитѣ нѣмаха възможность да извадятъ пушкитѣ си.

 

Когато излѣзли турцитѣ въ Битоля да убиватъ, били облѣчени въ нѣкаква турско-въстаническа униформа, отъ което се вижда, че работата отъ по-рано е била приготвена.

 

Гюрултията въ Цапари ни накара да отидатъ на помощь нѣкои отъ войводитѣ, които бѣха на конгреса. Сугаревъ отиде на помощь. но късно, сражението бѣше спрѣло.

 

 

XI.

Следъ Смилевския конгресъ. Усилена подготовка за голѣмото въстание: военни обучения, събиране хранителни запаси. Данъцитѣ не се плащатъ. Мѣрки противъ глада.

 

 

Разотиването отъ Смилево стана тихо, всѣки прибра момчетата си, колкото ги имаше, и замина всѣки на мѣстото си.

 

Като се завърнахъ въ Ресенско, прибрахъ четницитѣ си наедно и разпредѣлихъ ги по работа: нѣколко отидоха да обучаватъ селянитѣ, други отидоха по канала да взематъ орѫжие, къмъ Корча и къмъ долна, западна Преспа. Азъ отидохъ въ Болно, да обучавамъ. Селянитѣ бѣха любопитни да чуятъ решенията на конгреса. И ние имъ казахме, че въстанието е вече решено, че ще го дигнемъ, но че трѣбва усилено съ последни срѣдства да го подготвимъ. Сега почна да се приготовява храната. Опредѣли се, че на всѣка пушка трѣбва да се изнесе въ планината по 45 оки жито (1/2 кило). Това жито ще бѫде смелено брашно, стъкмено въ чували и скрито или въ нѣкоя суха пещера, или въ ями, изкопани на сухи мѣста. Съ брашното наедно се заповѣда

 

 

86

 

да се изнася и соль. Отъ полскитѣ села (Царедворъ, Дърмени, Езерани, Перово, Янковецъ) извадихме брашното въ планинитѣ на сѫседнитѣ имъ села. Не знаехме, да ли ще имаме сигуренъ достѫпъ презъ въстанието до селата, та затова се погрижихме за хлѣбъ. Прѣпорѫча се на всѣка кѫща, да си приготви за 1 1/2 месецъ храна запасъ. Воденицитѣ мелѣха, житото се продаваше, — то последниятъ пазаръ бѣше чудо. Турцитѣ кьорави. Препорѫча се, всѣкой въорѫженъ да си приготви нужднитѣ за единъ четникъ дрехи (мнозина ядоха и бой за това). Раздѣлихме въорѫженитѣ хора въ всѣко село на малки групи, по 7—8 души, и съ по единъ старши (десетникъ) надъ тѣхъ. А надъ тѣзи въ цѣлото село на 25 до 50 души се поставяше единъ „селски войвода". Обеща се на селата и даже имъ се назначи по единъ четникъ отъ старитѣ четници за време на въстанието. Порѫча се, всѣки членъ отъ групата да съобщава, когато отива на работа, на десетницитѣ, а тѣзи на селския войвода, за да ги знаятъ, где сѫ за всѣки случай.

 

Препорѫча имъ се, нощно време да отиватъ по 10—15 души отъ едно село на друго, за да свикватъ на нощно пѫтуване, да правятъ обучение при пѫтуването. Полскитѣ села, понеже бѣха нѣкои смѣсени съ турци, не можеха точно да изпълнятъ тая разпоредба.

 

Обеща се на селянитѣ, че ще узнаятъ за въстанието тогава, когато четницитѣ дойдатъ въ селата; тѣ ще имъ съобщатъ дена на въстанието и плана на действията.

 

Обученията вече почнаха по-открито да се правятъ. Селянитѣ, като знаеха, че въстанието наближава и че отъ него ги дѣлятъ 2—3 недели или месецъ, не се боеха вече и идваха на обучение по 100-тина и по-вече, колкото поисквахъ. Турцитѣ пакъ кьорави и слѣпи, не виждатъ.

 

 

87

 

За това спомагаше и туй, че бѣха прекратени всички сношения съ турцитѣ, — прекалено дори. Омразата бѣше се усилила. Бѣхме вече спрѣли да даваме и данъкъ на турцитѣ.

 

Всѣка година въ мартъ месецъ се избиратъ новъ коджабашия и ази за всѣко село. Тая година ние още преди марта запретихме на селянитѣ да ставатъ коджабашии, а предъ турцитѣ да казватъ, че не желаятъ да ставатъ коджабашии, за да не страдатъ отъ турцитѣ,— да не бѫдатъ бити, изтезавани отъ тѣхъ. Това се изпълни, та дори и по конгреса нѣмаше коджабашии, дори мюдюритѣ имъ бѣхме ги събрали. Съ това ние постигнахме, че нѣмайки коджабашии, нѣмайки и ази данъкътъ не бѣше разпредѣленъ, а щомъ не бѣше разпредѣленъ, никой не можеше да го събира, и така селянитѣ единъ други се крепѣха. Следъ конгреса трѣбваше за лице да се турятъ коджабашии, ала пакъ данъкътъ се отричаше по наставление отъ управ. тѣло, именно селянитѣ да се отказватъ съ нѣмане, кесатлъкъ, преследвания, и да отлагатъ, че ужъ следъ жетвата ще платятъ, а въ сѫщность да не платятъ. И джелепа (беглика) на овцетѣ така сѫщо съ протакане не плащаха. И никой не плащаше. Турскитѣ бирници съ огорчение сѫ казвали: „дайте баремъ единъ грошъ, да се разсипе клетвата; виждаме, че имате клетва да не давате". И въ сѫщность тѣ виждаха, че християнитѣ сѫ решили да предприематъ нѣщо сериозно, но не знаеха, кога. И до въстанието съ малки изключения, гдето бѣше даденъ на половината, бегликътъ не се плати. Отъ другата давнина сѫщо тъй малко бѣше дадено. Правителството, за да сплаши населението, че не плаща беглика, на нѣкои събра овцетѣ, изкара ги на пазара, ала купци не се явиха, и пакъ се принуди да ги повърне на стопанитѣ. Но презъ туй време вече гладътъ почна да

 

 

88

 

застрашава съ 10-тки семейства въ всѣко село. Имаше надошелъ много свѣтъ отъ Цариградъ, а търговцитѣ вече не даваха и не помагаха отъ Цариградъ. Всичко туй усили глада. Селянитѣ, като нѣмаше кому да се оплакватъ, обръщаха се съ молба къмъ четата, да вземе нѣкакви мѣрки противъ глада. И ние, що да правимъ, следъ като успѣхме да съберемъ до 180 лири, повикахме отъ всичкитѣ села по единъ или дваама отъ рѫководителитѣ и дадохме по списъкъ на най-беднитѣ сѣмейства — около 195 сѣм. — по половинъ лира. Това доста помогна.

 

Панайотовъ (подпоручикъ) бѣ дошелъ до Битолско съ Сарафова и съ четата му и тамъ се отдѣлилъ съ поручикъ Стойкова и нѣколко момчета та дошелъ въ Смилево, а отъ тамъ за Крушевско (назначенъ отъ Битоля). Тукъ не остана поради нѣкакви недоразумѣния съ Пиперката и съ четницитѣ да остане въ Крушово. Панайотовъ изобщо не искаше да рѫководи, да отговаря, искаше по военному да изпълнява заповѣди. Срещнахме се въ Смилево, и той пожела да дойде и дойде въ Ресенско (още предъ великдень мисля). Той после все съ мене вървѣше и въ въстанието дори заедно взехме участие. Ако и да се узна само два дена преди въстанието датата, всички знаеха, че наближава. Предварително се казваше на населението, че ще се дадатъ много жертви, че краятъ не е известенъ, че може да изгорятъ и села. Говорѣше му се, че отъ никого не сме получили обещание за помощь. Дко нѣкоя отъ християнскитѣ държави пожелае да помогне, да помогне. А за България казвахме, че макаръ и да нѣма обещание, все вѣрваме, че поне тя ще помогне.

 

На тия увѣрения селянитѣ хладнокръвно стояха; увѣряваха, че тѣ не могатъ се върна назадъ, — ако сполучатъ, добре, ако не — по добре да ги избиятъ всички.

 

 

89

 

Населението все повече се възбуждаше и ставаше нетърпѣливо.

 

Получи се писменно известие чрезъ щаба, че въстанието е опредѣлено на 20 юли вечерьта. Осемъ дена по-рано мина щабътъ низъ Ресенско и съобщи, че сѫ размѣнили мисли съ оттатъшнитѣ райони, — на изтокъ, (Солунско) за 20 юли. На населението се съобщи два дена по-рано. Бѣхме имъ казали, щото презъ последния пазаръ да си накупятъ всички, каквото имъ трѣбва, главно соль и опинци. Сѣщаха се вече селянитѣ, че въстанието ще бѫде татъкъ въ недѣля, на 20, но сигурно не знаеха.

 

 

XII.

Трескави приготовления въ надвечерието на въстанието Какъ се е набавяло орѫжие. Духътъ на населението. Последни разпоредби.

 

 

19/XII.

 

Когато четата се мѣсти отъ едно село на друго, и когато прави събрания въ нѣкое село, за да излѣзе всичко тайно, да не се осѣти движението, ходене въ селото, съобщава на селянитѣ, предварително да връзватъ и да затварятъ кучетата, за да не лаятъ. Сѫщо и когато четата излиза вънъ отъ селото, пакъ кучетата се затварятъ.

 

Когато с. Избишча пострада, притекоха се на пострадалитѣ всичкитѣ околни села и всичко имъ набавиха — покѫщнина, покривки, и имъ помагаха съ рала, съ кола за пренасяне каквото и да е, изобщо се показаха много човѣчни и то като се считаха морално задължени. Тѣ бѣха за туй подканени отъ организацията, понеже туй насърдчително действуваше. Нека забележа още, че на четницитѣ въ четитѣ освенъ че имъ се даваха помощи отъ касата, селянитѣ бѣха задължени

 

 

90

 

да имъ извършватъ всичкитѣ домашни и полски работи, даже и въ изплащането на даждията имъ помагаха. Имаше случаи, селяни сами да пожелаятъ, щото четата да хване нѣкои турци въ селото имъ и да ги накаже, защото безчинствували, че макаръ сетне и да пострадатъ. Така напр. въ село Елшани съ двама турци така стана.

 

Петь-шесть дена предъ въстанието щабътъ бѣше въ Боишката планина (въ Демирхисарско, близу до Смилево). Отидохъ да се срещна и да се уговоримъ за еднообразие въ действията. Имаше вече хектографирани окрѫжни, съ които се оповестяваше въстанието и се указваше тактиката въ главни черти. Говорихме за Ресенско, какво може да се направи първата вечеръ. Азъ се опасявахъ, че цѣлото население нѣма да се дигне. Щабътъ напротивъ вѣрваше, като сѫдѣше по всичко, що сѫ видѣли въ другитѣ райони. Говорѝ се, да се държатъ селянитѣ, които сѫ безъ орѫжие, вѫтре въ селата, едно за да се запазятъ по добре, а друго, за да не съставляватъ излишенъ товаръ на четитѣ. Следъ като хубаво се обяснихме относително плана, прибрахъ писмата, опредѣлени за Ресенско. Между тѣхъ имаше и писма на турски езикъ, опредѣлени за турцитѣ, въ които имъ се оповестяваше, че ние сме само противъ лошитѣ турци и пр., а не противъ всички тѣхъ.

 

Преди да дигнемъ въстанието имахме готовъ, около 400 оки куршумъ, лѣянъ за патрони. Селянитѣ сами въ планината по калъпи съ 2—3 дупки ги лѣеха. Калъпитѣ ги правѣше въ Битоля единъ чехъ, добъръ майсторъ, но пияница; той приготовяваше и калъпи, за да се оправятъ разширени гилзи, за да могатъ повторно да се напълнятъ и да послужатъ. Имаше дупка за вкарване на гилзата, имаше приборъ за изваждане на стария капсулъ, туряне новъ и пр. Всичко туй селянитѣ.

 

 

91

 

изучиха. Имахме въ района 3 машинки за пълнене и 4 машинки за лѣяне, така че се падаше на 4—5 села по една машинка. Пълненето ставаше по центроветѣ, а лѣянето — на едно мѣсто въ планината — Църни Върхъ (Леоречка планина). Имаше селяни, нарочно опредѣлени за тая работа. Куршумътъ се топѣше въ единъ вършникъ и съ джезве се наливаше въ калъпитѣ. Оставихме въ края на въстанието толкова патрони, съ колкото заминахме. Имахме барутъ до 25 оки, и сетне отъ турскитѣ солдати купувахме 100-тници оки краденъ барутъ, та не останахме безъ барутъ. И сега остана много барутъ въ Битоля, неизнесенъ вънъ.

 

Патрони имахме около 2200 патрони Грà и турски — за мартинки пушки, и около 600 патрони маузеръ, купувани отъ турски войски по 10—15; солдатитѣ продаватъ по 20 пари — грошъ патронъ. Следъ сражението въ Избишча въ чаршията въ Ресенъ се продаваха сума патрони, а следъ сражението въ Любойно даже цѣли сандъци патрони се продаваха. Следъ всѣко сражение солдатитѣ продаваха, понеже не имъ броятъ, колко патрони сѫ изгърмѣли, а даже и офицери продаваха по цѣли сандъци.

 

Селянитѣ купуваха пушки отъ гдето имъ падне. Главно турцитѣ имъ доставяха съ по 2 лири 2 и 1/2 едната. Особено когато събираха запаса (редифитѣ) на обучение въ Битоля (това бѣше около божикъ), турцитѣ, за да оставятъ нѣкоя пара на сѣмейството си, продаваха пушкитѣ си. Тѣ бѣха всички частно въорѫжени съ гръцки пушки Грà или съ мартинки. Тѣ сѫ ги купували по 2 меджидии едната, а ги продаваха по 2 до 3 1/2 лири. Отначало селянитѣ купуваха пушки безъ разборъ, не ги разпознаваха, ала сетне почнаха да избиратъ и не купуваха каква да е пушка. Турцитѣ явно ги продаваха. Основаха се турски комитети които почнаха

 

 

92

 

да обясняватъ на турското простолюдие, че голѣмъ грѣхъ правятъ, като продаватъ на християни орѫжие, и угрожаваха всѣкого да убиятъ, който стори това. За това, когато турчинъ продаваше пушка и нашия селянинъ му кажеше да пази въ тайна, турчинътъ ще му каже, че той самъ се бои, него да го не издадатъ. Затова турцитѣ пазѣха по-голѣма тайна сетне. Много услужваха съ пушки арнаутитѣ Тоски, отъ които 4/5 сѫ отъ сектата „бекташлии"; тѣ пиятъ вино, ракия, не сѫ толкозъ фанатици и иматъ повече човѣщина, не си криятъ женитѣ отъ християнитѣ, рамазанъ не държатъ.

 

Имаше единъ отъ Кайларско (въ Леринската каза), който съ една компания отъ 10—15 души носѣше нови гръцки пушки отъ Гърция направо съ товари, нощно време, тайно. Предаваха ги по роднини по свой каналъ; купуваха ги по 1/2 нзполеонъ въ Гърция, и намъ ги продаваха по 2 и 2 1/2 наполеона. Носѣха ги до селото Прешово или до с. Рибарци (Битолско), отъ тамъ организацията, която пращаше група граждани отъ Битоля, ги дигаше, като ги плащаше на турцитѣ и то съ условие, че четитѣ сетне не ще ги пресрѣщатъ да имъ ограбятъ паритѣ. Сетне вече тѣ имаха довѣрие у нашитѣ и работѣха, като че ли и тѣ сѫ посветени въ организацията. Тѣ знаеха, че всички тия, съ които тѣ се срѣщаха, служатъ на нѣкоя компания, подържана отъ „Московеца". Единъ пѫтъ цѣла група отъ тѣхъ, издадена отъ тѣхни хора, биде уловена отъ турскитѣ власти. Сѫдени, тѣ нищо не изказаха, а следъ амнистията и тѣ, като политически престѫпници се освободиха, а сетне още повече работиха съ насъ.

 

Друга една група, — тя пъкъ отъ Гегитѣ, носѣше орѫжие въ Демирхисарско, и Пиперката направо отъ тѣхъ си ги купуваше. Тѣ отъ Гърция пренасяха патрони и безъ куршумъ: ще изповадятъ отъ патронитѣ куршума,

 

 

93

 

за да могатъ повече да пренесатъ, а пъкъ сетне организацията си ги пълнѣше. Празнитѣ гилзи, събирани отъ гръцко-турската война, отначало ги продаваха турцитѣ на тия, що правятъ звънци, а сетне направо намъ.

 

И речената група отъ Гегитѣ биде уловена; уловиха имъ и пушкитѣ. Тѣ бѣха 15—16 души, осѫдиха ги на вѣчни окови, ала следъ амнистията бидоха освободени.

 

Освенъ орѫжие Организацията купуваше и опинци, фланели, калцуни, гуни, джамадани, пояси, за да има въ запасъ за въстанието.

 

Като се отдѣлихъ отъ щаба, дойдохъ въ Леòрека въ вторникътъ преди въстанието, разпратихъ известия въ Кривени и Крушье, да дойдатъ вечерьта всички въорѫжени хора въ пълно въорѫжение, и освенъ това всички мѫже отъ 18 до 60 години. Изпълни се туй. Въ събрание имъ се говори въ общи черти за въстанието, но деньтъ още точно не имъ означихъ, а само казахъ, че тоя день е вече наближилъ.

 

Наново направихме раздѣление на селскитѣ чети, по-отличилитѣ се момчета ги поставихъ да рѫководятъ групи заедно съ момчета отъ четата.

 

Отъ всѣко село се отдѣлиха „нестроеви", именно по-здравички хора, които съ брадви ще извършватъ една работа, която ще имъ съобщи войводата. Всички въорѫжени и невъорѫжени ще се стараятъ да услужвать на четата въ всичко. Каза имъ се още, всѣки да съобщи на домашнитѣ си, да чакатъ съ куражъ въстанието, мѫжествено да изпълнятъ всичко, което ще ги сполети, и най-сетне всѣки да си набави всичко, каквото му трѣбва, главно — облѣкло.

 

Освенъ туй имъ се каза, да прибератъ часъ по-скоро неприбраното още жито или брашно, опредѣлено за запасъ на селската чета (отъ опредѣленитѣ кѫщи — по 1/2 кило жито на пушка) и да го скриятъ ьънъ отъ селото

 

 

94

 

въ опредѣлени за туй дупки. Препорѫча имъ се, всичко да пазятъ въ тайна. Благопожела се успѣхъ на въстанието.

 

Съобщи имъ се, че за време на въстанието Панайотовъ Александъръ (подпоручикъ) остава да рѫководи четитѣ отъ селата Съпотско, Злàтари, Купвени, Леòрски, Круше и Избишча. Отдѣлно съ четницитѣ, опредѣлени за войводи въ селата, се говорѝ за самия планъ. Планътъ бѣше, тия 6 села да развалятъ телеграфната линия отъ Дяватския Дервентъ до Буковския (на повече отъ 30 километра); да развалятъ всичкитѣ мостове по шосето отъ Дявато до Буково и тукъ таме да развалятъ и самото шосе. Препорѫча се, когато нестроевитѣ изпълняватъ тая работа, въорѫженитѣ да ги пазятъ отъ нападение. Каза имъ се, всички телеграфни стълбове да се пресекатъ на 2—3 парчета, а телеграфната жица да се отстрани, да не могатъ да я намѣрятъ. За Крушье се прибави, да прѣмахнатъ 16-тѣ войници, които квартируваха на хана и въ кулата при селото, на джадето („Крушечки ханища"), — евентуално и съ отрова. Всичко се изпълни. Следъ всичко туй да се оттеглятъ всички въ селата си или надъ селата, и ако бѫдатъ нападнати, да се защищаватъ, а съседнитѣ чети да имъ се притекатъ на помощь. Препорѫча имъ се, сраженията да не ги продължаватъ много, за да не си изхарчатъ патронитѣ, а гилзитѣ да си събиратъ за ново препълване. Каза се на войводитѣ, да гледатъ да не се оставятъ да ги обсадятъ, а да гледатъ щото все да иматъ гърбъ, — „чистъ да е гърбътъ" — като най-важно нѣщо, особено като бѣха неопитни, да не се захласватъ въ биенето и да забравятъ гърба си. А турцитѣ въ туй отношение — да заграждатъ сѫ много тактични.

 

Следъ тия наставления се раздѣлихме. Селянитѣ бѣха

 

 

95

 

въ възторгъ, като се увѣриха въ това, което не имъ се вѣрваше, именно че нѣкога ще дойде време, да се биятъ съ турцитѣ. Напомни имъ се още, неуспѣхитѣ да не ги очайватъ, да не чакатъ помощи отъ Европа и кого да е, защото ние всичко правимъ на своя смѣтка. Каза имъ се, че може и селата имъ да бѫдатъ изгорени, както бѣ станало въ Смърдешъ, Избишча и Могила.

 

Панайотовъ замина за Златари, за да повика Златарци и Съпотчани, за да имъ се съобщи сѫщото и да се погрижи, като рѫководитель на тия чети, да се попълнятъ всички недостатъци въ четата. Войводитѣ и четницитѣ вече знаеха, че въстанието ще бѫде на 20 юли.

 

Азъ отидохъ въ Болно. Тукъ повикахъ градското спомагателно рѫководително тѣло: Коста Срезовъ, Андрея Наумовъ и Никола Ляпчевъ (братъ на Андрея Ляпчевъ) — все чорбаджии, и двама учители: Славейко Срезовъ и Алекси Попъ Ефтимовъ. Съ тѣхъ се посъветвахме, какъ може да се употрѣбятъ пушкитѣ, които имаха въ града (около 200 пушки) и какъ да се извадятъ вънъ отъ града. По тѣхно мнение, съ орѫжието трѣбваше въорѫженитѣ хора отъ Ресенъ още презъ първата вечерь на въстанието да излѣзатъ отъ града, да се присъединятъ къмъ четата и сетне да услужатъ, когато споредъ плана щѣше да се нападне самиятъ градъ, а може би да се подпалятъ нѣкои турски махали и хукюматътъ. Тѣ се изказаха несъгласни, да се нападне градътъ, та все искаха да размислятъ и предлагаха, не били било възможно да се отстѫпи отъ тоя планъ и пр. Говорѝ имъ се, да държатъ четитѣ въ течение за числото и движението на турскитѣ войски по възможность по-точно. Поиска имъ се да доставятъ, преди да избухне въстанието, нѣкои аптекарски и превързочни материяли, а въ случай на парична нужда, да укажатъ съдействие и да бѫдатъ по-дарежливи.

 

 

96

 

На 18 юли, въ петъка, пакъ въ Болно, следъ като си отидоха чорбаджиитѣ отъ Ресенъ, повикахъ по двама отъ селата Подмочани, Царедворъ, Дърмени, Езерани, Перово, Покървеникъ, Елха и Дупени — съобщихъ имъ, че въстанието е наближило, че остаятъ още два дена и че трѣбва всичко да приготвятъ, да съобщатъ въ селото си, че на другия день (бѣше пазаръ) да си накупятъ въ града всичко необходимо, особено опинци, соль и брашно. Тайна да държатъ. Тѣ бѣха всичко съобщили и Ресенъ се напълнилъ съ толкова селяни, че пазарътъ е билъ, какъвто Ресенъ не помни: соль и опинци не останали въ града. Продавания ставали между селянитѣ. Турцитѣ само се чудили, ама не се осетили. Тоя пазаръ не е бивалъ — съ такъвъ алъшверишъ и съ такива зарадвани селяни.

 

Азъ не можехъ отъ Болно да се мръдна, останахъ тукъ и въ неделята. Въ сѫбота отидоха рѫководителитѣ по селата си: Кочо Кочовски (убиха го въ въстанието, само той биде убитъ) въ селото си Подмочани, а Перушъ Срезовъ — за Покръвеникъ той е (родомъ отъ Ресенъ). За Перово замина Стефанъ отъ Кривени; Јоше, род. отъ Подмочани, отиде да рѫководи долнята западна Преспа, цѣлата, — мѣстнитѣ чети отъ с. Отешево до края на района, — до Корчанско.

 

Замина сѫщàта вечерь и Стефанъ Мешковъ (род. отъ Охридъ) да рѫководи Елханската чета („елската") и Никола бивши учитель (род. отъ Дупени), да рѫководи дупенската чета. Болнската чета рѫководѣше Ставре Тасевъ (род. отъ Болно, опитенъ селянинъ. Спиро Олчевъ (род. отъ Дърмени) рѫководѣше дърменската чета. Тале (род. отъ Златари) рѫководѣше царедворската чета; Пере (род. отъ Янковецъ) рѫководѣше четата отъ с. Янковецъ.

 

 

97

 

Избишката чета рѫководѣше Трифунъ (род. отъ Янковецъ) Iоанче (съ прекоръ Гỳле, род. отъ Крушье) водѣше крушечка чета; Спиро отъ Леòрека — леречката чета; Трайче (род. отъ Смилево) рѫководѣше кривенската чета; Георги Павлевъ (отъ с. Златари) рѫководѣше златарската чета; Панде (род. отъ Съпотско), рѫководѣше съпотската чета. На долу по Преспанско имаше 8 чети отъ по 20-тина души въ селата: Лесковецъ (12 души), Стенье (21), Горацитѣ (Горни и Долни — 20 души), Туменецъ (20 д.), Глобòчани (20 д.), Шỳлинъ (16 д.), Пустецъ (23 д.), и Лèскоо (5 д.). Четата на Јоше (20 д.) рѫководѣше всичкитѣ тия чети отъ Долната Преспа.

 

 

XIII.

На Илнндень, 20 юли, въстанието се прогласява. Нападение на Ресенъ. Първитѣ сблъсквания съ турцитѣ. Първитѣ изгорени села. Въстанически действия по отдѣлни пунктове_ Турцитѣ отначало много смаяни, почватъ систематично да горятъ селата, Населението не се отчайва.

 

 

Въ недѣляга на 20 юли, Илиндень, повикахме въ Болно селянитѣ отъ Царедворци, Дърменци, Янковецъ и самото Болно — всички въорѫжени, та станахме тукъ заедно съ моята чета около 150 души; Панайотовъ остана съ около 170 души (пушки). Въ Царедворъ и Дърмени останаха още по 30 въорѫжени четника, защото не искахме всички наведнажъ да извадимъ; тѣзи села сѫ смѣсени съ турци, та да не забележатъ.

 

До пладне се обучавахме въ прицелка. Следъ обѣдъ се събрахме всички на купъ и имъ се каза, че още сѫщата вечерь ще се вдигне въстанието. Каза имъ се, че то ще бѫде общо за всички и какво поведение ще държимъ, че то не трѣбва да бѫде масово, а само партизанско, какъ ще трѣбва да се

 

 

98

 

сражаваме и какъ да се пазимъ. Писменитѣ съобщения между четитѣ да могатъ да се спазватъ и да се известява всичко, що вършатъ четитѣ, за да може да се донася на щаба. Районното управително тѣло се обяви за подвижно — ще обикаля всичкитѣ чети (т. е. азъ съ Панайотовъ). Азъ управлявахъ всички села, освенъ ония, що се дадоха на Панайотова. Ние съ Панайотова следъ 20 юлий се срещнахме на 25. юний и пакъ се раздѣлихме. Тъкмо като наближаваше вечерьта, дойде едно селянче отъ Болно и се оплака, че полякътъ отъ село Илино му заловилъ говедата и му поискалъ три бѣли меджидии, за да ги пусне. Момчето дойде намъ да се оплаче. Веднага се отдѣлятъ 5—6 момчета и следъ единъ часъ ето водятъ вече вързанъ единъ арнаутинъ съ бричена глава, а единъ илинчанинъ му прибралъ пушката и опасалъ колана. Селянитѣ светнали, турчинътъ примрѣ, особено като видѣ стотини селяни въорѫжени. Поставихме го между насъ, разпитвахме го, отъ где е, кога е дошелъ. Преди него бѣха убили предшественика му, за да му взематъ пушката (с. Илино, чифликъ). Най-сетне му се каза пресѫдата и се предаде на момчето, що се бѣше оплакало, и на илинчанина да го суредятъ.

 

Планътъ още не бѣше изказанъ на селянитѣ, а просто имъ се казваше, че още тая нощь ще се обявимъ противъ турцитѣ. Раздѣлихме четитѣ на групи, повѣрихме пушкитѣ да ги носятъ само по-годнитѣ, като се взимаха хора отъ негоднитѣ (старци, чорбаджии, неспособни да ходятъ и др.), безъ да се гледа вече, че сѫ стопани на пушкитѣ. На негоднитѣ се възлагаше домакинската часть. Всички бѣха весело настроени, както никогажъ, хвърчàха вече, съ голѣми надежди: щомъ всички въставатъ, не си помисляха даже, че може да се свърши тъй печално. . .

 

Отъ планината се спуснахме, наредени въ строй

 

 

99

 

подъ команда, въ селото Болно. Тукъ на срѣдъ село ни донесоха вечера, вечераха всички чети по отдѣло. Всѣки си взе хлѣбъ и сирене въ раницата за два дена (различни раници имаше: разни торбета, надѣнати на гърбъ; нѣкои имаха и кожени раници). Азъ отидохъ да оставя паритѣ отъ касата. Вече всичкитѣ селяни сѫ на кракъ, — мѫже, жени, деца, — пръсна се низъ селото вече, че ще ходимъ. Отъ всѣка кѫща вече имаше човѣкъ съ насъ. Поизлѣзоха всички на вънъ, на мегданя средъ селото, чакатъ да чуятъ, какво ще правимъ и кѫде ще идемъ. Най-сетне събрахъ ги на купъ, казахъ имъ, че планътъ ни е да нападнемъ на Ресенъ, и ако се удаде, може да го изгоримъ, ако не се удаде, ще изгърмимъ нѣколко патрона и ще се върнемъ. За тая цель, казахъ, е нуждно да се прибере газяй (петролей). Разтърчаха се селяни, кой носи 2—3 ока газяй, кой по-малко, кой цѣли ризи скѫсани на парцали, да се потопятъ въ газъ. Всички се радватъ, че ще изгоримъ всички турци па и чорбаджиитѣ въ Ресенъ (понеже економически бѣха заробени отъ тѣхъ).

 

Всѣка чета (бѣха 5 чети по 30-тина души) взе по 2—3 тенекета газъ и парцали, и тръгнахме право по главния пѫть за Ресенъ. Месечината бѣше на залѣзване, изчекахме я да залѣзе. Отъ Болно до Ресенъ има единъ часъ (5—6 километра). Когато наближихме на 1 килом. до Ресенъ, спрѣхме се, но всѣка чета по плана отиде на мѣстото си: безъ сражение ще хвърлимъ по 2 патрона, ще опитаме да го запалимъ и ще се дръпнемъ, за да разбератъ турцитѣ, че въставаме. Всѣка чета тръгна по мѣстата си, а двама опредѣлихме да запалятъ на три мѣста.

 

Дърменската чета близу до града се среща съ „деврието" (= колътъ, нощенъ патрулъ), открива се огънь отъ страна на турцитѣ, четата залѣга и открива огънь.

 

 

100

 

Въ сѫщото време двамата запалиха една плевня и се чуха пушки отъ турцитѣ, които бѣха ги осетили. И така се произведе шумъ. И царедворската чета откри огънь. „Деврието" избѣга. — Преждевременно изгърмѣха и другитѣ чети, селянитѣ почнаха да викатъ, да псуватъ, да викатъ ура! Дигна се шумъ въ града, почнаха да се биятъ барабанчета и се чуха гърмежи отъ града, — рѣдки, рѣдки: гърмѣли отъ кѫщитѣ на вѣтъра; чуваха се тукъ-таме около града и маузерки. Чуха се писъци отъ жени. Паника у турцитѣ голѣма. Ние стоимъ на петь крачки надъ града, на една могилка, и виждаме. Туй продължаваше 3/4 часа. Ние изгърмѣхме; кой 2 кой 3 патрона. Най-сетне се оттеглихме назадъ. Отидохме въ Болно, янковчани въ Избишката кория, царедворци и дърменци въ Елската и Дупенската кория. Заседнаха тамъ. Така мина вечерьта.

 

Планътъ и на Панайотовитѣ чети се извърши напълно. Презъ нощьта е имало престрелки на избишката, кривенската и златарската чета съ турскитѣ патрули по джадето. Крупенската чета давала сражение съ турски войници. Преди това бѣха турили отрова (арсеникумъ) въ храната на турскитѣ войници на хана. Храната бѣ приготвена въ селото Крушье и поднесена като даръ — точено, баница, сетне въ кисело млѣко. Отровени сѫ подиръ обѣдъ и измрѣли преди мръкване, само ханджията турчинъ, дебранецъ, не ялъ и избѣгалъ въ Ресенъ и съобщилъ за станалото. Веднага се изпращатъ около 50 души войници, дохаждатъ на хана и намиратъ отровенитѣ, които отъ мѫки се бѣха нахвърлили въ водата въ яза. Следъ това турцитѣ искали да нападнатъ селото, но четата е била близу, отваря се престрелка и турцитѣ отъ страхъ всички се затварятъ въ хана та отъ вѫтре се сражавали. Четницитѣ на три пѫти му туряли огънъ, но не успѣли, — той билъ повече отъ камъкъ. И така до зараньта.

 

 

101

 

Три дни преди въстанието получихъ отъ щаба само 2 кила динамитъ въ пакети, съ живачни капсули, но не ги употрѣбихме та ги донесохъ съ себе си тукъ, въ България. Сетне дохажда подкрепление отъ турцитѣ, но четата се бие, отблъсква ги, — падатъ единъ милязиминъ и четири души войници. Дохаждатъ още силни подкрепления, — до 300 души, войници, а башибозукъ, и четата се принудила да се оттегли, а войската влиза въ селото. Споредъ дадената заповедь, селянитѣ продължаватъ да седятъ въ кѫщи, при всичко че бѣше подпалено отъ много страни. Войската съ бой изважда селянитѣ изъ кѫщитѣ и вънъ отъ селото, а цѣлото село бива изгорено и ограбено. — Това е било на 21. Първото изгорено и ограбено село въ Ресенъ бѣше именно това село Крушье.

 

Четата се оттегля въ гората, и следъ като турцитѣ се оттеглили четата слиза съ селянитѣ да гасятъ. Между туй леоречката чета тичала по единъ трапъ на помощь на крушенци, а отъ друга страна аскерътъ по другъ трапъ навлѣзълъ въ Леòрека, запалилъ селото и го ограбилъ. Селянитѣ тукъ вече не сѫ седѣли вѫтре въ селото, ами отъ опита на крушенци стреснати, всички избѣгали. И така и Леòрека съ изключение на 7—8 кѫщи биде изгорена. Въ Крушье черквата биде само ограбена, а не запалена, а въ Леòрека и изгорена. Турцитѣ съ голѣма бързина първомъ ограбваха и запалваха всѣка кѫща почти отдѣлно и сетне, повече съ машина (тулумба), съ газяй я напърскатъ и я запалятъ. И следъ единъ часъ два вече напускатъ селото и сѫ на пѫть за града.

 

Селата Кривени, Златари, Съпотско и Избишча не пострадаха на първия день.

 

 

102

 

20.XII.1903.

 

И двете чети на селата Елха и Дупени, съединени до 50 души подъ рѫководството на Стефанъ Мешковъ, на 20 вечерьта нападнаха една кула на друма Ресенъ— Охридъ при с. Петрино, гдето имаше 120-тина души аскеръ. Като доближили полека до тѣхъ, гърмѣли сѫ въ чадъритѣ имъ. Аскерътъ, види се, преди това чулъ гърмежитѣ въ Ресенско, та, види се, се предпазилъ и излѣзълъ вънъ отъ палаткитѣ и се скрилъ въ скалитѣ въ планината, — въ Петринския върхъ. Но пакъ имало нѣкои и въ чадъритѣ, защото се намѣриха 4-ма убити вѫтре, а чадъритѣ станали на решета. Отъ турцитѣ ни една пушка не гръмна. Момчетата, като видѣли, че никой не се обажда, завърнали се въ селото си още сѫщата нощь.

 

Въ Царедворъ излизатъ нѣколко души; единъ отъ тѣхъ, по име Георги, когато излизалъ (то е смѣсено село, 120 кѫщи христ. и 80 к. турски) отъ селото, забележили го турцитѣ въорѫженъ, пресрещатъ го 10-тина души и му викатъ „дуръ!" (стой!), а той залегналъ, гръмналъ и ранилъ едного. И тѣ залѣгватъ и се открива престрелка. Става единъ турчинъ, иска да го улови живъ, но преди да доближи, момчето го поваля; престрелката се продължила, и въ растояние на 12 вистрела то ранява още единъ турчинъ, бележития полякъ Шафче, строшилъ му крака ; турцитѣ, като видѣли, че трима отъ него падатъ, отстѫпили. Сѫщата вечерь въ Подмочани, гдето имаше 3 турски кѫщи отъ които двама деребеевци, беше порѫчано на рѫководителя, живи да ги улови, ако може. Когато се стемнило, излѣзли да ги хванатъ въ една механа, но тамъ имало и други турци отъ с. Грънчари, та били 5—6 души; имало е двама и отъ с. Крани. Опитали се нашитѣ, всички живи да ги изловятъ, но турцитѣ се сетили и откриватъ огънь.

 

 

103

 

Нашитѣ убиватъ отъ тѣхъ едного и раняватъ двама. Дохожда на помощь на турцитѣ турска войска до 50 души отъ с. Белà-църква и друга отъ Ресенъ, но ресенската се върнала, като се чули гърмежи и по други мѣста. Войската удря на селото, но четницитѣ сѫ я отблъснали и тя се оттеглила. Турцитѣ дали единъ раненъ.

 

Въ селата Перово и Покървеникъ, Волкòдери, Шурленци, Прелюбье всички, въорѫжени до 80 души, излѣзли. Изпратили отъ тѣхъ 20 души на четата на Јоше, която се намирала въ западна Преспа. Тѣзи петь села обсаждатъ Шурленския ханъ на шосето Битоля—Корча, гдето имало 16 души войници, шурленския полякъ (Шурленъ е чифликъ) и една „àнка" (ханъмка) съ мъжа си и едно дете. По-рано е било казано на ханджията (българинъ), и той прибира нѣкои свои нѣща отъ хана, а следъ туй, когато турцитѣ заспали, отварятъ хана, влизатъ нѣколко души четници, попръскватъ съ гасъ цѣлия ханъ и му даватъ огъня. Всички се наредили въ позиции да чакатъ. Пламналъ ханътъ. Мнозина войници— 8 души — и полякътъ се спасили, избѣгали презъ нуждника и отъ тамъ въ езерото, въ тръстьта, а другитѣ изгорѣли. На утрото кѫде пладне онѣзи единъ по единъ се извлѣкли и заминали за Ресенъ. Полякътъ тъй сѫщо, по гащи, както и войницитѣ, които били съблѣчени, когато спали, отишелъ си въ Ресенъ. Четитѣ веднага се оттеглятъ и хващатъ едно мѣсто, наречено Пирготъ, до езерото, и поставятъ едно отдѣление отъ 20 души да пази шосето, което минава между езерото и една висока скала (спина).

 

Въ Дърмени и Езерани нищо не стана. Езеранци действуваха заедно съ подмочани. Сѫщата вечеръ съ Јоше обсадиха Стенския ханъ съ помощьта отъ Перово и отъ Лѣсковецъ — съ око 70 души. Въ хана имаше тукъ около 50 души, конни и пеши, войници и стражари.

 

 

104

 

На това шосе пò на югъ, на Долнс-горичкия синоръ, „на Зàвиротъ", Коте по-рано бѣше пресрещналъ пощата, но не сполучилъ да вземе нѣщо, та отъ тогава турцитѣ бѣха поставили постоянна стража, когато пощата минаваше. Захваща се престрелка и нашитѣ биватъ отблъснати безъ жертви, а турцитѣ успѣли да се скриятъ вѫтре, следъ като дали две жертви. Войницитѣ останали въ хана обсадени, и нашитѣ на утрешния день, 21 юли, поставятъ позиции по-далечъ отъ хана, като мислили, че пощата отъ тамъ ще мине та отъ тамъ да я ударятъ. Тъкмо тогава една турска група на чело съ нѣкакъвъ голѣмецъ съ 20-тина башибозука минава по джадето, доближава позицията, а въ туй време едно момче непредпазливо гръмва и тѣзи избѣгватъ къмъ Корча срѣща ги четата отъ с. Тушенецъ, улавя ги и ги избива.

 

На втория день, 22 юли, случайно минаватъ три кервана, до 120 коня търговска стока отъ Битоля за Корча — Янина съ газяй, памукъ, катранъ, вълна, шаякъ, царевица, манифактура, свѣщи спармацети и др. Четитѣ на Перушъ и Стефанъ ги залавятъ, закарватъ ги въ планината и ги разтоварятъ. Кираджиитѣ били власи; казали имъ, че въстанието е обявено и че стоката се конфискува. Конетѣ имъ ги пускатъ на другия день. Конетѣ минали покрай обсадения ханъ, и войницитѣ излѣзли и уловили конетѣ, натоварили си нѣщата, задигнали всичко, що сѫ могли, и измѣшани съ конетѣ тръгватъ за къмъ Корча. Четницитѣ по туй време сѫ обѣдвали, та турцитѣ се промъкнали. Ханътъ сетне биде изгоренъ.

 

До тогава пъкъ Горичкия ханъ го изгорили четитѣ отъ Горица. По-нататькъ къмъ Корча има една кула — „Шулинска кула", — тамъ пъкъ шулинската чета изгорила хана, а заптиитѣ избѣгали въ Корча. Въ цѣлата източна Преспа действуваха Кокаревъ и Пенчо, а имаха

 

 

105

 

помощникъ едно момче Іоше, родомъ отъ Любойно; той рѫководѣше селата Раица, Курбиново, Преторъ и Спимница; Брайчино и Щърбово бѣха рѫководени отъ Стефанъ Петровъ, младши унтерофицеръ, род. отъ Русе. Той току що бѣше дошелъ отъ България въ Битоля, за рѫководитель на чета въ Охридско, биде заловенъ въ Битоля, затворенъ една година и следъ амнистията пуснатъ, та постѫпи въ четитѣ при Сугарева, въ битолската чета, сетне въ ресенската, въ моята чета. Следъ конгреса, като се раздѣли районътъ, Петровъ се даде на Кокарева, като военно лице да обучава. Любойно рѫководѣше другъ. Пакъ другъ, нѣкой си Дине, род. отъ Германъ, рѫководѣше Германъ. А отъ Германъ на долу селата : Рудари, Медово и Стърково рѫководѣше Ангелъ, род. отъ Рудари, бившъ четникъ на Давидова.

 

Четитѣ отъ Любойно, Брайчино, Щърбово, Дупени на 20. вечерьта нападатъ Наколецъ, запалили нѣкоя кѫща, но не успѣли да направятъ нѣщо сериозно, защото станали недоразумѣния между войводитѣ, именно между Кокаревъ, Пенчо и др., та Наколецъ се спаси. Отъ войската въ Наколецъ, гдето е имало 100-тина души, 40 д. отишли на помощь въ Слимница, гдето имало сблъскване на селска чета съ нѣколко души башибозукъ отъ кѫщата на бега, на когото цѣлото село е чифликъ. Бегътъ се спасилъ, избѣгалъ, а 40-тѣ души бързо се върнали, взели да гърмятъ, и четитѣ тукъ се разтурили та всѣки си заелъ мѣстото. Първата вечерь сѫ уловили единъ турчинъ въ Преторъ, а въ Курбиново и Раица не е имало нищо. На 21. се захваща сражение между аскера отъ Наколецъ заедно съ башибозукъ отъ Крани и Наколецъ и четитѣ отъ Любойно и др. Цѣли три дена се сражавали и най-сетне войската отстѫпи. Турцитѣ сѫ дали много жертви. Отъ тукъ Кокаревъ съ нѣколко

 

 

106

 

души четници заминава за Слимница, прибира четитѣ отъ Слимница, Курбиново, Преторъ, Раица — всичко около 70—80 пушки — и напада турското село Асъмати, напуснато отъ турцитѣ на 21, и го изгаря, като си е послужилъ и съ селяни отъ самото Асъмати, гдето освенъ 20 турски кѫщи има и 4 кѫщи български. Турцитѣ, избѣгали отъ Асъмати, се пренесоха въ съседното имъ село Грънчари и отъ часть въ Ресенъ.

 

Отъ всичко станало турцитѣ разбраха, че наистина въстанието, отъ което толкова се боеха отъ по-рано, е обявено, и то съ голѣма сила, на което не се надѣвали та се намѣриха безсилни веднага да го потушатъ. Поискаха голѣма помощь отъ Битоля, но не я получиха, затова денемъ турчинъ не се виждаше по полето, освенъ въ по-голѣми групи, войници и башибозукъ, които нападаха на два на три дни по едно село. Всѣкога турцитѣ презъ първитѣ дни на въстанието нападаха около обѣдъ, и нѣкога до обѣдъ се свършваше, — ще изгорятъ селото. Два-три часа ще се биятъ, но безъ друго ще влѣзатъ въ селото, ще го изгорятъ, ще го ограбятъ и ще се върнатъ. За да се разбератъ Ресенъ съ Битоля и пр., ще вървятъ до 300 души войници, за да занесатъ едно писмо. Съобщенията бѣха съвсемъ прекѫснати. И съ града Ресенъ съобщенията се прекѫснаха.

 

Отъ Болно азъ заминахъ на 22. вечерьта за Елха да видя, какъ вървятъ работитѣ. Тамъ имаше една турска кѫща, останала отъ многото турски кѫщи, на нѣкой си Шефки бей, добъръ турчинъ. Бѣше казано на първата вечерь да избиятъ всички турци по селата, между които трѣбваше да бѫде и Шефки бей. Но той на 20. билъ въ Ресенъ, на 21. се върналъ въ селото си и самъ се приближилъ при селянитѣ, казалъ, че той е знаялъ всичко, но криелъ отъ турцитѣ, а сега си изказалъ симпатиитѣ. При все това биде обезорѫженъ и предаденъ

 

 

107

 

на Спиро Олчевъ. Дойдохъ и азъ тамъ, за да се реши, какво да се прави съ него. Понеже селянитѣ се застѫпваха за него, азъ казахъ, че щомъ е билъ добъръ и ние не сме противъ добритѣ, та го освободихъ, върнахъ му пушката назадъ и той вече бѣше свободенъ да се движи между нашитѣ.

 

На другия день, 23, отдѣлихъ 40 души и ги оставихъ на позиция при с. Петрино на джадето, за да уловятъ всѣкого, който мине, или да го убиятъ, за да се запусти джадето. Още предпладне бѣ заминалъ единъ керванъ съ военни припаси отъ Охридъ за Ресенъ; момчетата откриватъ огънь, убиватъ читирма и двама раняватъ, като се сражаватъ два часа, и най-сетне нашитѣсе принудили да се оттеглятъ, а турцитѣ въ безпорядъкъ се отправятъ къмъ Болно. Тъкмо тогава турска войска била излѣзла отъ Ресенъ по посока къмъ Болно и стреляла по всички хора, мѫже жени, разтурени по нивята да жънатъ и вързватъ снопье. Въ туй време селянитѣ не забравяха да си гледатъ и полскитѣ работи; ние нарочно ги задължавахме да бързатъ да прибератъ житото, да го поставятъ въ дупки, изкопани нарочно, и да мелятъ брашно. Двама бидоха убити въ полето, както си жънаха на нивитѣ, именно Наумъ Манчевъ и Тасе Маджаръ, отъ с. Болно. Войската приближи къмъ селото, и четата открива огънь предъ селото. Престрелката траеше около 20 минути, и тъкмо въ туй време налитатъ избѣгалитѣ въ безпорядъкъ войници отъ Петрино и ударятъ въ Болно. Тогава случайно тѣ попадатъ на десното крило на четата, и тази отстѫпва. Турцитѣ навлизатъ въ селото, а по тѣхъ пъкъ идѣли ония 40 души наши момчета отъ с. Петрино и съединени съ четитѣ отъ Болно, успѣватъ да ги изгонятъ изъ селото. Ала въ туй време имаше съ газъ попръскани кѫщи и подпалени (цигани, нарочно доведени,

 

 

108

 

съ тулумба подпалваха), и така пламна цѣлото село. Изгорѣха 77 кѫщи, спасиха се 13 кѫщи. Всичко изгорѣ, а селянитѣ въ туй време бѣха се оттеглили въ планината, още когато войската идѣла и гърмѣла върху мирнитѣ хора по нивята. Отъ нашитѣ имаше две жени убити и живи изгорѣли: Менка Митрова била схваната въ кръста, болна, и не е можала да излѣзе вънъ ; Ванча Тасева била луда та жива изгорѣла. Тука жени не сѫ уловили нито сѫ безчестили. Това, що сѫ могли да ограбятъ отъ селото, ограбили сѫ Ние се затекохме на помощь, ала докато да достигнемъ, бѣше свършено, а ние мислѣхме, че ще ударятъ на Елха, и затова тамъ се окопахме, ала турцитѣ си отидоха въ Ресенъ.

 

Отъ Елха азъ заминахъ на другия день за Покръвеникъ. Народътъ, напр. отъ с. Болно, никакъ не протестираше: „Нека сме живи, ще си направимъ по-хубави кѫщи", казваха; когато догаряше селото, по лицата на селянитѣ се забелѣзваше весело настроение: „Илуминация имаше въ селото", казваха тѣ; „безъ горене" може ли да се добие нѣщо?" Само една жена ллачеше за кошеритѣ си съ медъ, а не за кѫщата.

 

 

XIV.

Борбата продължава. Народътъ не престава да прибира хранитѣ. Опити, да се спаси скритата покѫщнина, като се пренася въ други скривалища. Турцитѣ по селата се отнасятъ примирително. Турската войска продължава да гори селата. Въстаналото население почва да отпада духомъ.

 

 

    21. XII.

 

Когато отидохъ въ Покръвеникъ, хората бѣха взели мѣрки да спасятъ, каквото се може още отъ покѫщнината, която не бѣха закопали преди въстанието. Именно преди въстанието още въ голѣми дупки, поставена въ сандъци се скриваше покѫщнината. Изкопанитѣ дупки

 

 

109

 

бѣха въ самитѣ кѫщи, въ двороветѣ, въ плевнитѣ, въ бахчитѣ и по нивитѣ. Особено въ Кривени дрехитѣ бѣха закопани по нивитѣ. Въ всички села хората си заровиха, преди да се обяви въстанието, както се каза, въ сандъци всичко по-ценно отъ покѫщнината и носията, така че женитѣ бѣха оставили на себе си по-лошитѣ дрехи и колкото да се преобличатъ ризи и др. За тая мѣрка даде поводъ случката въ Избишча, когато турцитѣ всичко ограбиха на селянитѣ отъ долната махала, гдето бѣха обсадени момчетата. Та когато въ време на въстанието изгориха първитѣ села, турцитѣ не намѣриха много нѣщо, но почнаха да издирватъ съ шишове, да изравятъ, и намѣриха много. По нивитѣ и градинитѣ се познаваше по пръснатата земя, че сѫ изровени, така че на 100-тѣ 10 до 15 само останаха дрехи и покѫщнина укрити. Така много намѣриха въ Подмочани и Болно. Въ Крушье и Леòрека селянитѣ не бѣха заровили много дрехи, и затова имъ ограбиха всичко. Понеже турската войска въ началото не отиваше въ горитѣ, народътъ помисли, че тамъ е по-сигурно и взеха тамъ да пренасятъ всичко и даже заровенитѣ си нѣща. Именно като видѣха, че турцитѣ ги намиратъ, взеха да ги изравятъ ида ги пренасятъ въ планинитѣ. Въ Болно, 2-3 дена откакъ изгорѣ селото, минава турска войска отъ 400 души; тя презъ Илинската планина идѣше отъ Охридъ за Ресенъ, презъ селото Болно. Тукъ заварва много дрехи и други нѣща, които преди изгарянето на селото били заровени, а следъ изгарянето селянитѣ отъ страхъ, да не ги намѣрятъ турцитѣ, и защото въ планината имаха нужда отъ дрехи, бѣха дошли да си ги прибератъ. Отъ турската войска селянитѣ избѣгаха и нищо не можаха да взематъ, турцитѣ взеха, като видѣха и самитѣ дупки— скривалища. Тогава тѣ запалиха още 5 кѫщи отъ останалитѣ 12-13. Така турцитѣ още отъ началото се научиха,

 

 

110

 

где и какъ сѫ крили селянитѣ дрехитѣ си. Като отидохъ въ Покръвеникъ, намѣрихъ, че селянитѣ извадили всичкитѣ си скрити дрехи и др. отъ дупкитѣ и ги пренасяха въ планината. Тѣ почнаха да изнасятъ и всичко друго, което не бѣха скрили. Освенъ по разнитѣ трапчинки по селото, па и надъ селото бѣха разсѣяни съ стотини ковчези, качета сирене, масло, пиперки, дори и дъски, врати отъ кѫщитѣ, черчевета отъ прозорцитѣ. Всичко туй се мъкнѣше съ голѣма трескавость въ планината. Това бѣше следъ като бѣха изгорѣли 4-тѣ села: Болно, Леорека, Подмочани и Крушье.

 

Като видѣхъ така сплашено населението, окуражавахме го, като казвахме, че турцитѣ, само за да ни сплашатъ така постѫпиха съ нѣкои села, но като видятъ, че ние не се плашимъ, не ще смеятъ да горятъ всички села, защото ще отговарятъ сетне за туй, че свѣтътъ не ни е забравилъ, че ще имаме помощь, само че ще трѣбва малко да почакаме, че ще си отмъстимъ и ние на турцитѣ и пр.

 

Тогава духътъ на турцитѣ бѣше отпадналъ, което се виждаше и отъ туй, че взеха да се изселватъ отъ селата въ града, или да се групиратъ въ едно-две села, или да се събиратъ въ нѣколко кѫщи, като оставяха кѫщитѣ си пусти на произвола, чекайки да бѫдатъ изторени. Всичкитѣ по-умни и по-заможни турци напр. въ Царедворъ, Дърмени, Лахци се стараеха да убедятъ съселянитѣ си християни, да се върнатъ назадъ въ селото си, че нищо нѣма да имъ направятъ, че ще ги покровителствуватъ, че ще се застѫпятъ предъ турското правителство, че тая работа не е добра нито за християнитѣ, нито за турцитѣ, че подобни вълнения никога не водятъ къмъ добъръ край и пр. Даже предлагаха чрезъ посрѣдство на селянитѣ услугитѣ си на водителитѣ на четитѣ, да ги подкрепятъ съ храни, да станатъ посрѣдници и пр.,

 

 

111

 

и молѣха много, да не се посѣга на селата имъ, като обещаваха, че нѣма да взематъ участие въ горенето и ограбването на християнскитѣ села.

 

Една случка направи да се срещнемъ турци и християни, безъ да си напакостимъ едни на други. Товарихме 5—6 коня съ жито отъ Покръвеникъ, за да се смеле на елханскитѣ воденици; пѫтьтъ минаваше покрай селото Лахци (турс.-бълг. село), и турцитѣ залавятъ житото, а на женитѣ казали, да се върнатъ назадъ. Една отъ женитѣ се обръща назадъ за помощь и се провиква къмъ 5—6 четници, които следваха подиръ тѣхъ, за да видятъ, какъ ще преминатъ покрай турското село. Скоро се разбра въ селото за това нѣщо; събрахме всички момчета отъ Покръвеникъ и околнитѣ села, 70 души, упѫтихме се за селото Лахци, за да сплашимъ турцитѣ, и ако се възпротивягъ, да изгоримъ селото имъ. Ала турцитѣ, които бѣха спрѣли житото, щомъ осетиха, че има помощь, връщатъ на женитѣ житото и тѣ си тръгватъ къмъ воденицитѣ. Ние наближихме до селото и пратихме едно момче съ едно малко патронче отъ револверъ въ рѫка, знакъ, че то е отъ четата, да имъ извести, че трѣбва или мирно да седятъ, когато минаватъ наши покрай селото, или пъкъ и ние ще правимъ, каквото знаемъ. Турцитѣ се сплашиха, и всички обещаха да мируватъ. Излѣзоха срещу насъ на растояние 700—800 крачки 10—15 въорѫжени турци и ни гледаха като мечки, чудѣха се. Поискахме, да дойде единъ при насъ, да се разговоримъ. Дойде единъ. Въ името на съседството и приятелство искаха, да не се трогваме. Оставихме го свободенъ да си се върне съ пушката си, както бѣ дошелъ.

 

Азъ сетне се упѫтихъ къмъ Лѣсковецъ. Преди туй се даде заповедь на всички рѫководители, населението да се старае щото всѣки да ожъне и да овършее житото

 

 

112

 

и то да се скрива въ дупки. Даже и на сила да се каратъ селянитѣ за тая цель, ако не биха скланяли. И хората отиваха да си жънатъ и вършеятъ. Други копаеха дупки и прибираха тамъ, — не се гледаше, кое е чие жито, защото житото общо се жънѣше, общо се пренасяше, общо се складираше въ дупкитѣ. Дупкитѣ биваха на 100—200—1000 метра вънъ отъ селото, на сухи мѣста, повече въ гората, въ шумалакъ. Така траеше 10-тина дена следъ 20 юли, въ нѣкои села и до 15 дена, напр. въ Кривени, Леорека, Крушье, Златари и др. На други мѣста не можеха да идатъ да жънать, като напр. въ Подмочани, понеже околнитѣ села сѫ турски. Въ други като Покръвеникъ, Дърмени, Перово минаха само нѣколко дена да жънатъ. Сетне пъкъ стана невъзможно да се жъне денемъ, понеже почнаха по-начесто да минаватъ турски войски, та взеха да жънатъ нощно време и на месечина и въ тъмно. Когато почна въстанието, въ нѣкои села имаше пожънато, а въ други само почнато или съвсемъ нежънато. Жени жънѣха, мѫже вързваха. На купъ по 50—100 жени отиваха да жънатъ едно мѣсто, сетне друго; не се гледаше вече собственость. Вършенето ставаше въ селото и вънъ отъ селото. Въ туй време всички турци отъ Ресенъ и отъ селата постоянно пренасяха снопье въ града изъ селата си и то повече снопье отъ християнскитѣ ниви. Напълниха си хамбаритѣ. Гюпци (цигани), които никога нищо не сѫ имали, се видѣха съ хиляди оки жито. Поради това поевтинѣ житото въ града : 30—40 оки жито се продаваше за 5 гроша, по 3—5 пари оката. Турскитѣ войници продаваха жито, тѣ отиваха да пазятъ тия, що дигатъ съ коли християнското жито, и сами получаваха дѣлъ.

 

Десетъкътъ (спахилъкътъ), разбира се, не можà да се продаде. Преди въстанието валията повика коджабашиитѣ и азитѣ и имъ съветваше, тая година селянитѣ

 

 

113

 

да взематъ спахилъка връзъ селото. Селянитѣ се допитаха до Организацията, и тя имъ отговори, да не се вплитатъ въ такива примки, ами да оставятъ на турцитѣ да го продаватъ, комуто щатъ, защото тѣ и така нѣма да го платятъ. И така десетъкътъ остана непродаденъ. И на търговцитѣ християни, които сѫщо сондираха Организацията, дали тая година да взематъ това предприятие или не, имъ се отговори отрицателно. Това забележиха и турскитѣ търговци-спахии, та и тѣ не се решаваха да го купятъ, — бояха се отъ четитѣ. Презъ време на въстанието спахилъкъ нѣмаше. Само отъ неизгоренитѣ села се прибра, напр. отъ Царедворъ, отъ Дърмени, Езерани, Янковецъ. И за това тамъ ги спрѣха да вършеятъ, турцитѣ съселяни не имъ даваха, отиваха и войници и заптии та ги спираха. Смѣсенитѣ села се извиняваха, че комититѣ насилили нѣкои тѣхни хора да въстанатъ. По изгорѣлитѣ села сетне, когато се потуши въстанието къмъ края на септември, почнаха да обикалятъ по селата мемури, които събираха сведения за изгореното и ограбеното жито. Събираха само сведения. (Потеритѣ бѣха събрали вече населението и по изгорѣлитѣ вече села, гдето живѣеха на отворено подъ развалинитѣ и набутани по сламата.)

 

Отъ Покръвеникъ отидохъ въ Лѣсковецъ. Тукъ намѣрихъ селянитѣ още свободни, вършеха си всички работи и се радваха, че „слободата е вече дойдена". Посрещнаха ме доста любезно. Ходѣхъ придруженъ отъ 30 души (отъ всичкитѣ чеги по 2—3). Тукъ повикахъ четницитѣ и Іоше, рѫководителя, повикахъ; той дойде съ четата си и отидохме за Стенье. Преди да стигнемъ въ Стенье, стенчани доведоха единъ човѣкъ отъ Корча съ писма отъ Битоля. Стенчани вардѣха по шосето. Прибрахме писмата му, турски писма, които не можахме да ги четемъ. Бѣха търговски писма. Узнахме отъ тоя

 

 

114

 

човѣкъ, че Битоля е обсадена съ много войска, че въ града има много войски, че голѣмо неспокойствие владѣе между турцитѣ и християнитѣ, че рускиятъ консулъ е убитъ, че убийцитѣ сѫ заловени и обѣсени. Заминахме за Горица и тукъ събрахме всичкитѣ околни чети, до 100-тина души момчета. Говорѝ имъ се за първитѣ успѣхи на въстанието, ползата, която се очаква, макаръ че е възможно турски войски да дойдатъ да ни смажатъ, но че следъ това ще дойде свободата. Каза имъ се да пазятъ шосето, да не върви никой, и да го развалятъ тукъ таме, за да не може да служи на обозъ и артилерия. Селянитѣ ни казаха, че въ Корча разбрали, какъ въ самата Корча турцитѣ били много изплашени, какъ чакали да ги нападнемъ, какъ нощно време само себе си пазѣли, да не бѫдатъ нападнати, и какъ и не помисляли даже тѣ насъ да нападнатъ. Въ Корча войска нѣмало, а това бѣше най-важното за насъ. Съветвахме ги, да си поукриятъ отъ дрехитѣ и покѫщнината, понеже още не бѣха въ тия села взели никакви мѣрки по туй. Сѫщо ги съветвахме да прибератъ житото си и да го скриятъ на добри мѣста и да не гледатъ вече мое — твое, частната собственость да не се гледа сега.

 

Когато бѣхъ въ Лѣсковецъ, с. Дупени е било нападнато и следъ нѣколко часово сражение изгорѣло всичкото, ограбена черквата, убити 6 души старци, двамина ранени и 4 жени ранени. Когато бѣгали въ планината, четата надъ селото, около 40 души, се е сражавала, защищавала е селото: селската чета и четата на Олчева, която се притекла на помощь. Турцитѣ ограбили всичко, и заровенитѣ вещи, забрали всички овци, и говеда. Това стана на 5 августъ. Селото Дупени е 75 кѫщи. Четата заедно съ населението се оттеглила въ планината.

 

 

115

 

Върнахъ се въ Покръвеникъ. Дойде известие отъ Елха, отъ Олчева именно, че преди два дена било изгорено селото Петрино (то бѣше 13 кѫщи) и всичко било ограбено, живата стока закарана, отъ която още пѫтемъ изклали до 120 брави (на 7. августъ). Убитъ билъ единъ нѣмъ човѣкъ въ селото, Гошо Кипровъ. Потерата обградила жителитѣ въ селото, обезчестили женитѣ. Изгорили имъ и всичкитѣ снопье по нивитѣ. Следъ това освободили селянитѣ, освенъ двама по-първи, Ристе и Василъ. Юзбашията праща Василъ въ Елха, или за единъ день да си предадатъ орѫжието, или селото ще бѫде изгорено. Азъ самичъкъ отидохъ да видя, какъ е работата, взехъ момчета и отидохъ въ Елха. Разпоредихме се да дочакаме турцитѣ, изкопахме позиции, поставихме стражата по-далечъ отъ селото, чакъ на втория день къмъ обедъ достигатъ около 130 души турци войници, улавятъ единъ влахъ отъ колибитѣ, който имъ посочва една потайна пѫтека и дохаждатъ предъ самата стража. Отваря се огънь, притекохме имъ се на помощь и отблъснахме турцитѣ; потерата, бѣгайки, срѣща и убива една жена съ едно 3-месечно дете и единъ старецъ. После на турцитѣ пристигна помощь, едно следъ друго дойдоха три потери и съ голѣма сила почнаха да настѫпватъ. Ние си стоехме по мѣстата си. Като наближиха турцитѣ, почна се сражение, което трая 4 часа, и като видѣхме, че ще си изхарчимъ патронитѣ, отстѫпихме. Между туй селянитѣ бѣха всичко изнесли изъ селото и се бѣха дръпнали въ планината. Бѣхме четници до 230 души. Турцитѣ влѣзоха въ селото, запалиха много кѫщи и сѣното запалиха та цѣлото село изгорѣ (60 до 64 кѫщи). Остана само една кѫща цѣла и една на половина. Изгорѣ и кѫщата на турчина Шефки. Като заминаха турцитѣ, ние се завърнахме въ селото. Въ сражението отъ четницитѣ никой не падна, а турци

 

 

116

 

паднаха около 36 души. При отстѫпването мнозина момчета си оставиха гунитѣ, отъ горещината.

 

Ние се върнахме въ изгореното село. Съ насъ бѣше и турчинътъ Шефки, който увѣряваше, че имало право да изгори кѫщата му, понеже я направилъ отъ нѣкакви грѣшни пари. И той псуваше турцитѣ. Селянитѣ не се безпокоеха много, че имъ изгорѣли кѫщитѣ. Следъ това селянитѣ останаха на лагеръ въ планината заедно съ дупенци.

 

Животътъ имъ въ лагера бѣше на общи начала, нѣма мое, нѣма твое: всичкитѣ селяни тукъ бѣха подъ командата на селския войвода. Четата вече служеше и за защита на населението. Тя стоеше стража около лагера, придружаваше женитѣ, когато нощно време отиваха да жънатъ; мѫжетѣ, когато отиваха да вързватъ и да пренасятъ снопьето. Това вършеха „нестроевитѣ". Селскиятъ войвода бѣше главенъ разпоредитель на всичко; стражата се намираше подъ неговата команда. Той опредѣляше, кои ще жънатъ, кои ще вършеятъ, кои ще копаятъ дупки за прибиране на житото, кои ще придружаватъ и пр. Той си опредѣляше за свои помощници нѣкои отъ нестроевитѣ. Житото бѣше общо, общо бѣше и брашното. Имаше списъкъ на всички селяни, та по списъкъ имъ се раздаваше брашно и соль. Имахме и, воденици, — направихме изгорени воденици и тѣ работѣха. Колѣха се овни и се раздаваше месо, сварено или неварено.

 

Сѫщиятъ тертипъ бѣше по всички, сбрани на купъ селяни отъ изгоренитѣ села. Всички се покоряваха на селския войвода, който имаше право да бие, да мъмри, а за по-голѣмо непокорство имаше право да се отнася до районното началство, въ тоя случай до мене или до Панайотова. Имаше случаи, когато трѣбваше да наказваме. Въ Дупени се случи, че едно момче рани помощника

 

 

117

 

на селския войвода (случайно го ранява като се отпустнала пушката). Наказа се момчето само съ бой въ присѫтствие на 5 чети и на селянитѣ.

 

Така се продължаваше животътъ до срѣдата на септември. Тукъ-таме се случваше, че турцитѣ нападмѣха, та тоя редъ временно се нарушаваше, а следъ туй пакъ се въстановяваше. Така напр. когато потера се яви, лагерътъ се дига, разпръсва се по планината, а следъ единъ день-два хората наново се връщаха на старото мѣсто. Забелѣзаха се вече кражби между селянитѣ, между които имаше нѣкои съвсемъ голи останали. Даде се заповедь, да се предпазватъ отъ това и се каза, че ще има наказания. Случи се, че наказахме единъ старецъ съ публично мъмрене, който бѣше оставенъ като готвачъ въ Елха, та бѣше прибралъ опинци, вълна, престилка на нѣкоя жена и др. работи и искалъ да ги носи дома. Заловенъ, бѣ и публично мъмренъ предъ 200 души четници.

 

Съ даване разпореждания, както се каза, насърдчаване населението, като му се съобщаваха и нѣкои новини, получени отъ щаба, съ който имахме свръзка чрезъ куриери, духътъ на населението все още бѣше бодъръ и пъленъ съ надежди, че нѣма „Силитѣ" да го оставятъ и пр. Дойде редъ на Покръвеникъ, нападнаха го на 11 августъ, когато азъ бѣхъ въ Подмочани, около 1300 души турци. Селскитѣ чети покровска и перовска — до 50—60 души, защищавали се малко; били сѫ пръснати и затова следъ 2—3 часа сражение войската влиза въ селото и го намира съвсемъ пусто, запалва го и си излиза (селото е отъ 30 кѫщи). Не загиналъ никой.

 

Сѫщата войска напада и на чифлика (християнски чифликъ) Волкòдери (8 кѫщи), намира и него пустъ и го запалва; запалва по полето и всички стобове сѣно. Снопье не горѣха, освенъ въ с. Петрино и Крушье, защото турцитѣ

 

 

118

 

хлѣба щадятъ, като грѣшно го иматъ да го унищожаватъ. Сѫщия день (11 августъ) сѫщата турска войска продължи пѫтя си къмъ Перово, но всичко бѣше изпразнено, изпокрито въ тръстиката. На единъ редъ тръсть, дърва, пакъ снопье отъ тръсть, пакъ напрѣко тръсть и отъ горе дъски и вързъ това скрито си турятъ жито, дрехи и пр. Останаха отъ 70 кѫщи само 5 кѫщи неизгорени. Ограбиха добитъка. Привечерь турцитѣ се върнали въ Ресенъ, следъ като презъ деня изгориха казанитѣ три села. Всичката жива стока вече я прибраха. Плячката въ дрехи и покѫщнини отъ часть се складираше въ една джамия въ Ресенъ, а другото се е продавало по чаршията — по 20 пари една шаечна дреха (женска), наричана „шегунъ" (сукманъ отъ бѣлъ шаякъ). Най-много купуваха цигани и дебрани, които нарочно дохаждаха отъ Дебъръ да купуватъ плячка и добитъкъ. И съ цѣли сурии добитъкъ и др. се връщаха заедно съ войска, когато отиваше такава за Охридъ.

 

И отъ село Малоишча (влашко село) излѣзоха въорѫжени около 20 души. Рѫководитель бѣше влахътъ Стефанъ Барджикъ (цинцаринъ). Той бѣше най-деятеленъ и най-искренъ работникъ, много искренъ, само че се понапиваше. Когато дойдохъ въ селото отъ Подмочани, посрещна ме. Срещнахме се въ една черква и ми разказа, че преди нѣкой день дошелъ отъ Дявато, гдето насърдчавалъ и упѫтвалъ селянитѣ. Пожелахъ и азъ да имъ говоря, повикахме въ кръчмата всичкитѣ селяни власи, между тѣхъ и гъркоманитѣ власи. Барджикъ и още единъ другъ говориха слово на влашки и посочваха на насъ съ жестове, и власитѣ извикаха нѣщо като одобрение и благодарность. Сугаревъ имъ бѣше наложилъ една помощь отъ 100 лири, и бѣха вече внесли 80 лири. Азъ имъ обяснихъ цельта на въстанието, защо по-напредъ сме странили отъ тѣхъ, и че сега нѣма

 

 

119

 

защо да криемъ вече нашата обща цель; подканихъ ги да ни съдействуватъ, като казахъ, че не желаемъ да ставатъ българи, че съ това не се занимаваме и пр. Рекохъ имъ още, да не бѣгатъ отъ селото, както бѣха направили нѣкои тѣхни първенци. Наредихъ управително тѣло, въ което влѣзе и Барджикъ, съ цель да събира помощи въ дрехи, да услужва на четитѣ съ сведения, да доставятъ потрѣбни нѣща, особено соль, гьонове, опинци; да ни мелятъ брашно, тъй като имаха до 12-13 воденици, а нашитѣ воденици бѣха изгорени; да помагатъ, съ що могатъ на 200 души отъ селото Дявато, което бѣше изгорено и отъ което една часть бѣше се пренесла въ Малоишча, друга часть въ Смилево. Тѣ обещаха всичко. Това бѣше на 12 августъ.

 

На 13 августъ се завърнахъ въ Елха. Отъ тукъ заминахъ за Болно на 14 августъ. Тогава зараньта се чуха топовни гърмежи, — турцитѣ бѣха обсадили селото Смилево. Народътъ отъ Болно бѣше настаненъ въ планината. Слизаха въ селото и по нивьето само за вършидба, — вършееха си въ село на гумното.

 

Въ Болно, като излѣзохъ вънъ отъ селото, забѣлѣза се по шосето единъ керванъ. Пустнехме едно отдѣление отъ 10-тина момчета да го заловятъ и да го докаратъ; указаха се 9 товарни конье търговска стока — шекеръ, сапунъ, кожи за опинци и др. Караха го двама турски кираджии и трима невъорѫжени войници съ форма. Имаше други 9 християнски конье, двама кираджии, 2 жени и 1 мѫжъ — женитѣ и мѫжетѣ идѣха отъ Сърбия за Охридъ. Имаше и мияци 3—4 души и 3—4 дебърчани. Откарахме всички въ планината. Християнитѣ следъ нѣкой день пустнахме заедно съ стоката имъ.

 

На 15 августъ (св. Богородица) раното, на върха на Болно, безъ да се сѣщаме, че гърмежитѣ сѫ отъ Смилево, мислейки, че нѣкоя отъ нашитѣ чети се сражава

 

 

120

 

въ Златари, тръгнахме на помощь. Минахъ покрай Избишча, взехме и четитѣ отъ Янковецъ и др. дене и минахме шосето. Турцитѣ избѣгаха къмъ града, и като минахме Кривени се присъединиха чети и отъ Леорека, Крушье — до 20 души, и наближихме до Биглата, видѣхме, че по билото на Биглата сновѣха турци — кавалерия и пѣхота на голѣми групи. Ние спрѣхме тукъ. Чуваха се залпове отъ по 5000 души (тамъ имаше до 9000 души турци). Дойде по туй време едно момче отъ позицията на Голѣмъ Каменъ и разбрахме, че Смилево е обсадено.

 

 

XV.

Голѣмата военна акция на турцитѣ захваща къмъ 15 августъ. Обграждане на въстаницитѣ. Отчаянитѣ опити на подирнитѣ да се промъкнатъ презъ турската верига. Войската се предава на звѣрски изстѫпления.

 

 

22/XII.

 

Вечерьта слѣзохме въ селото Кривени и отъ тукъ минахме на единъ върхъ „Курякъ" — и преседохме тамъ единъ день и наблюдавахме по Биглата движението на войскитѣ.

 

Около пладне забележихме, че идатъ турски войски къмъ Златари, видѣхме, че влѣзоха въ селото, чуха се гърмежи и се дигна пушъкъ, — запалиха селото. Изгориха селото, ограбиха каквото намѣрили, убиха единъ старецъ на 110 години, Дѣдо Нечо. Въ това време селянитѣ отъ Златари бѣха въ планината надъ селото, така че тѣ се намираха между две редици войски, едни надъ на Биглата, а други долу въ селото. Златарската чета е била близу до селянитѣ въ Златарската планина, но не е посмѣла да отвори огънь, за да не накара войската да влѣзе и въ планината и да напакости на селянитѣ, които бѣха се тамъ прибрали съ

 

 

121

 

всичката си покѫщнина. По сѫщинѣ причини и азъ, макаръ че бѣхъ съ 60 души, не смѣехъ, именно заради голѣмата войска надъ насъ на Биглата. И така оставихме да изгорятъ селото (16 августъ). Подиръ това сѫщата войска дойде въ Кривени, и тукъ не намѣри съпротивление, влѣзе си спокойно, тихо, запалиха нѣколко кѫщи. Видѣха нѣколко селяни, гръмнаха по по тѣхъ, но не удариха никого. Живата стока бѣше прибрана въ гората и за това много нѣщо не хванаха. Отъ Кривени войската се върна въ Ресенъ. Презъ сѫщия день по пладнина видѣхме, че по Биглата по билото изкараха до 700—800 жени и деца, караха ги къмъ влашкото село Гопешъ — къмъ Битолския пѫть — за Битоля. Тия жени бѣха смилевчанки и дяватчанки, тѣ минаха далечъ на часъ и половина,— съ бинокла видѣхме.

 

На 21 августъ се намѣрихъ въ Елха. Зараньта, когато стигнахъ, тамъ намѣрихъ хората въ лагера, както бѣха по-напредъ. Имаше тамъ ранени жени отъ Дупени, които при всѣко отиване превързвахъ. Между тѣхъ бѣше една, ранена въ двата крака, строшени ѝ бѣха колѣната, ударилъ я крушумътъ, когато е бѣгала изъ селото. Друга бѣше ранена въ стѫпалата, трета въ десната рѫка и лѣвата нога. На една баба крушумътъ бѣше миналъ до кръста, отворилъ голѣма дупка та вѫтре навлѣзли парчета отъ шаячната ѝ дреха. Превързвахъ я 5—6 пѫти и все вадѣхъ парчета. Първата, ранена въ двата крака, строшени, не я прибрахме въ планината, а я оставихме близу надъ селото въ едно трапче, гдето е паднала. Тя пищеше, и за да се отърве отъ мѫка, казахъ да я убиятъ, но момчетата не се решаваха, грѣхъ ги било, а пъкъ на мене не се падна случай да слѣза азъ долу, та не я ни видѣхъ. При нея стоеше едно момиче, нейна дъщеря на 11—12 години, което ѝ услужвало. Селянитѣ въ туй време постоянно

 

 

122

 

слизаха въ изгорѣлото си село, вършееха на гумната; жени, четници слизаха и се връщаха въ лагера, та ѝ давали храна, вода, безъ да я цѣри нѣкой, защото безнадежна бѣше. Така бѣ стояла около 16 дни, и въ туй време може раната ѝ да е цървѣсала. На 18 августъ, башибозукъ, около 100-тина души отъ града и околнитѣ села, дохождатъ съ 40—50 коли въ Покръвенското поле да дигатъ снопье отъ българскитѣ ниви. Четитѣ се впуснали върху тѣхъ, завързва се сражение, което траяло 2—3 часа. На нашитѣ дохожда на помощь четата отъ Елха (10—15 д.), убиватъ 4 души отъ башибозука, а пада и едно наше момче отъ с. Перово. Пристигатъ на помощь и войници отъ Ресенъ, — и четитѣ отстѫпватъ въ гората. Турцитѣ си прибиратъ колитѣ и мрътвитѣ и на връщане минаватъ презъ Дупели и намиратъ около 10-тина насадени гумна, напуснати отъ селянитѣ, които, като чули сражението, избѣгали въ града. Тогава обезчестили ранената жена и момиченцето ѝ; на другия день пакъ дошли други и повторили сѫщата звѣрщина.

 

На 21., когато дойдохъ въ Елха, дохождатъ двама власи и ми съобщаватъ, че кѫде тѣхнитѣ колиби, при селото отъ изтокъ имало до 400 души войска съ горски топове и че изпратили около 10 души кавалеристи. въ Ресенъ за нѣщо. Овчаритѣ презъ нощьта забележили да се движатъ голѣми тълпи войска отъ Охридъ къмъ Ресенъ по планината Асанджора (Галичица). Всичко туй ни накара да се усъмнимъ, че се крои нѣщо. Веднага повикахъ четитѣ и имъ съобщихъ, въ случай че тия войски се приближатъ къмъ насъ, да не откриватъ сражение, а на селянитѣ известихъ сѫщо, като имъ порѫчахъ, да не се разбѣгватъ, а по-добре да стоятъ, както си сѫ на купъ, та белки така неприятельтъ по-малко ще ги преследва и убива. Казахъ на четницитѣ да не гърмятъ, да не ги раздразнимъ та да имъ дадемъ

 

 

123

 

единъ видъ поводъ да се нахвърлятъ върху селянитѣ. Така и стана. Прибрахъ момчетата, — бѣха 60 души, присъединиха се и 20—30 души къмъ насъ. Дорде да тръгнемъ, вече се обадиха турцитѣ съ гърмежи и се показаха по всичкитѣ върхове на Асанджора, половинъ часъ надъ насъ. Гърмежитѣ имъ означаваха и знакъ за войскитѣ въ Ресенъ, да тръгнатъ и тѣ да сгѫстятъ веригата. Щомъ чухме пушкитѣ, тръгнахме на рискъ, и тѣ ни видѣха. Ние се упѫтихме къмъ Покръвеникъ, — ще минемъ край с. Стипона и Лахци. Ние не подозирахме, че ще идатъ войски и отъ Ресенъ. Установихме се въ една трапчинка надъ Стипона да почиваме. Следъ почивката, когато наближиха гърмежитѣ, станахме да продължимъ пѫтя си къмъ Покръвеникъ, и забележихме голѣми маси войски, идатъ отъ Ресенъ. Забележихме още че тая маса се разсипа въ по-малки тълпи, които почнаха да правятъ вериги срещу другата надъ насъ. Ние си продължихме пѫтя, като бѣхме на разстояние до 3 километра. Като стигнахме Лахци, гората бѣше голѣма, но не искахме да останемъ вѫтре, за да не ни обсадятъ, а излѣзохме на чистина. Надъ насъ на около 500—600 крачки бѣха ни застигнали около 50 д. войници на единъ връхъ, подъ който трѣбваше безъ друго да минемъ. Почнаха да стрелятъ върху насъ, но ние изминахме 400—500 крачки тичешкомъ, и азъ съ 15 души влѣзохъ въ гората, но като се обръщамъ, нѣма другитѣ, — тѣ ударили на лѣво и на долу се разтурили на нѣколко групички по 15—20 души, едно а момче осганало вѫтре въ гората. Предъ насъ пъкъ имало около 200—300 души наши четници отъ Покръвеникъ, Перово, Подмочани, горната Преспа. Не подозирахме, че ония 50 души турци, като ги видѣли, не посмѣли отъ тѣхъ да ни пресѣкатъ пѫтя. Потерата не ни гонѣше вече и се стъмни. Ние така се измъкнахме отъ веригата.

 

 

124

 

Между туй една часть отъ елханската чета и отъ дуленската бѣха останали вѫтре въ селото Елха, гдето селянитѣ още вършеха. Тѣ не бѣха известени за станалото, та и тѣ били изненадани отъ потерата. При все това успѣли да се отдръпнатъ къмъ Болно. Войската влиза въ селото, и когото намѣрили забрала съ себе си. Между тѣхъ билъ и оня турчинъ Шефки. Войската слецъ това отива на горе въ лагера на селянитѣ, гдето се среща и съ оная войска, що бѣ дошла отъ Охридско откъмъ Асанджора. Растурятъ се по планината и взели всичко да плячкосватъ и да прибиратъ, и тукъ вече се предали на звѣрскитѣ си жестокости, — обезчестявали жени, деца, убивали много свѣтъ. Тамъ после се намѣриха много човешки глави безъ трупове; труповетѣ не се намѣриха. Бѣха заклали до 200 брави овни, заклали до 50 и повече говеда, хранили се — оставили повече месо, та всичко се бѣ умирисало.

 

Тукъ сѫ убити 4 души отъ Дупени, едно момче отъ Лахци, двама мѫже ранени, една жена ранена, едно момче отъ Ресенъ убито, и 4 души изчезнали, сетне имъ се намѣриха главитѣ. Всичкитѣ жени до една сѫ обезчестени. Едно отъ дупенскитѣ момчета много добре се е сражавало, изгърмѣло до 60 патрона.

 

На утрото едно крупно отдѣление войска закарва всички уловени въ Ресенъ.

 

Азъ още вечерьта се срещнахъ съ казанитѣ чети отъ Покръвеникъ, и сетне разбрахъ, че една часть отъ моитѣ момчета били (до 20—30) въ Перово, други въ Дърмени. Четитѣ отъ Покръвеникъ решили да се разотидатъ по разни посоки, напр. Олчевъ да замине съ 100-тина души къмъ Корча; Срезовъ презъ Асанджора съ 40—50 д. къмъ Охридско, а Кочо съ около 80—90 души въ Перистеръ къмъ Подмочани. Планътъ е билъ да се дръпнатъ четитѣ, докато турцитѣ прибиратъ селянитѣ,

 

 

125

 

понеже се предполагаше, че ако се възпротивимъ, повече ще напокостимъ на населението. Турцитѣ сѫ имали за цель да прибератъ всичкото население по неопожаренитѣ села и въ града и чрезъ тѣхъ да влияятъ върху въорѫженитѣ, останали въ четитѣ. Почнаха тия, що се прибраха по селата, да влияятъ върху своитѣ роднини въ четитѣ и да ги надумватъ, да се предадатъ. Азъ заминахъ съ Кочо и съ преспанскитѣ четници за Перистерътъ, откѫдето Кочо заедно съ селянитѣ и съ Лозанчева, и съ него нѣколко чети отъ Дявато, Цапари — до 100 души, бѣ се оттеглилъ предъ една силна потера. Цѣлиятъ лагеръ бѣше преминалъ въ Покръвеникъ и други села — въ Перово, Езерани и пр., други отишли къмъ Корча. На връщане съ Кочо не потегли назадъ народътъ, Кочо и не имъ извести даже па и не бѣше умно да се водятъ тамъ. Ние стигнахме въ Перистера. Изкачихме се на върха Въртушка до Калето (близу 2000 метра). Когато Кочо се дигналъ заедно съ Лозанчева, до 200 души четници и цѣлъ лагеръ селяни до 500 души бѣха се помъкнали къмъ Покръвеникъ. Лозанчевъ отъ тамъ дойде въ Елха и тамъ се видѣхме на 19 августъ. Той замина съ четата си (до 40—50 д.) къмъ Бигла.

 

 

XVI.

Грозни страдания на въстаналото население. И четитѣ губятъ всѣка надежда. Турцитѣ канятъ населението да се смири, като му обещаватъ амнистия. Четитѣ още упорствуватъ. Начала на деморализация и въ четитѣ. Тѣ се оттеглятъ въ по-непристѫпни планини.

 

 

На Въртушката преседѣхме два дена. Дойдоха отъ Малоишча двама отъ новоназначеното управително тѣло (власи) съ ракия и радостни се показаха, че и тѣхното село направило, ако и малко, услуги на дѣлото, — но

 

 

126

 

много потери излѣзли, та не се знаело, кѫде ще му излѣзе краятъ. Съ мене дойде и Кочо, и Гошо бѣше съ насъ. Четата остана горе на върха, а азъ Кочо, Гошо и двама четници слѣзохме въ селото съ намѣрение да приберемъ нѣкои завивки и покривки за момчетата. Събрахме нѣкои отъ селянитѣ, — казахъ имъ за завивки, запитахъ ги, какъ гледатъ на нашата работа. Тѣ отговаряха уклончиво, а въ сѫщность вече утриньта бѣха ни предали, само че на вечерьта него день азъ вече бѣхъ въ Перово. Като свършихме работата, дадоха ни по единъ конь и ние се изкачихме на върха. Раздадохме на момчетата завивкитѣ и после вечерьта тръгнахме къмъ Перово, а Кочо оставихме въ Езерани, да прибере въ Езерани всичкитѣ жени и мѫже отъ Подмочани и да ги заведе пакъ въ стария лагеръ надъ Подмочани, като мислѣхме, че тамъ е по-добре. Іошо замина за сѫщата цель въ Перово. Стараехме се да приберемъ пакъ селянитѣ отъ Подмочани : храната на това село половината почти още стоеше неожъната, та рискувахме, ако не я ожънемъ, да я изгубимъ. Трѣбваше не само да се жъне, но и да се прибира. Кочо, щомъ взима женитѣ, заминава за лагера, ала въ зори се намира отъ всѣкѫде обсаденъ отъ войски — откъмъ Малоишча (до 1500 д.), откъмъ Преспата, откъмъ Накулецъ, трета откъмъ Ресенъ — отъ три страни обсаденъ. Когато го обсадили, той е билъ още въ трапа при женитѣ и давалъ разпореждане, какво да работятъ презъ деня. Известява му стражата, че потерата е близу. Стражата му изневѣри — не бѣ гръмнала, а се бѣ просто дръпнала. Кочо тръгва къмъ стражата, но тамъ били турци, той успѣлъ да гръмне три пѫти и падналъ убитъ. Следъ туй войската обсажда женитѣ, обезчестява ги, обира ги, запаля една часть отъ гората. Съедно отдѣление войска изпращатъ женитѣ въ града.

 

 

127

 

Останалата войска се пръсва низъ гората и я запалва, намѣрва нѣколко души четници, пръснати низъ нея 7—8 души, и ги избива.

 

Това е станало на 27 августъ. На тоя день обсаждатъ турцитѣ и селото Малоишча, гдето били селянитѣ Барджикъ и единъ неговъ послушенъ работникъ, Кочо, Коста. Барджика завеждатъ надъ планинага, гдето страшно го мѫчили, извадили му очитѣ, отсѣкли му рѫцетѣ и най-сетне го довършили. Селото пострада. Събра се отъ него всичката жива стока на селото Подмочани.

 

Когато стигнахме въ Перово съ Гошета, носихме съ себе си 5—6 товара брашно отъ склада на Подмочани. Хората живѣеха по тръстиката, въ блатото, не смѣеха да излѣзатъ вънка. При тѣхъ бѣха и до 200 и повече подмочанци на едно малко островче; бѣха изгладнѣли. За храна имъ служеше варена пшеница. Заклахме 5—6 брави и раздѣлихме имъ малко месо; понахраниха се, посъживиха се, зарадваха се, че сме се сѣтили за нихъ: по 2—3 дена хлѣбъ не бѣха яли. Радваха се, че ще ги водимъ назадъ, но още предъ пладне (това ставаше нощьта) припукаха пушки, видохме огньове въ гората и се сѣтихме, че Кочо ще да е обсаденъ, че тамъ ще има жертви. А пъкъ на острова Градъ тогава имаше вече съ стотини мѫже, жени, деца, събрани отъ селата около голѣмото Преспанско езеро. Когато бѣше отишелъ Спиро Олчевъ тамъ, намѣрилъ ги три дена нищо не яли, страшно нѣщо било. Той се постаралъ та събралъ брашно, месо и ги хранилъ, но скоро се събрали тамъ до 1500 души. Отъ Перово вечерьта заминалъ за Покръвникъ. Оставихъ Гоше да узнае, какво е съ Подмочани, та да заведе женитѣ или не. Тука вече се срещнахъ съ покръвски чети, видѣхъ вече отпадналъ духътъ на четитѣ, понеже отъ никѫде помощь не иде. Насърдчавахъ, колкото можехъ.

 

 

128

 

Панайотовъ до 21 августъ бѣше се вече отчаялъ, дали отъ постѫпкитѣ на турцитѣ, дали отъ отчаяното положение на селянитѣ, и все казваше, „не направихме добре, че дигнахме общо въстание, а не партизанско". Той отбѣгваше отъ четата, все се боеше да не бѫдемъ нападнати, и за това презъ тритѣ недѣли, презъ които заедно вървѣхме, все той нощно време и денемъ съ едно-две момчета вардѣше стража. На 21 августь предъ голѣмата потера, той взима едно момче и отива въ Покръвеникъ. Тамъ имъ съобщава, че голѣма потера иде, та да си поставятъ стража; поискалъ момче, да го заведе до Лѣсковецъ, за да нареди и тамъ сѫщото; поискалъ единъ хлѣбъ; даватъ му хлѣбъ, при всичко че ималъ въ торбата хлѣбъ. Тръгналъ за Стене — сетне презъ езерото та въ малкото езеро та въ островъ Ахилъ. Спиро Олчевъ, като дошелъ въ Горица (на острова), научилъ се, че Панайотовъ заминалъ за Нивица и му пратилъ известие, да се върне назадъ. А Панайотовъ говорилъ на селянитѣ въ Нивица, че дошелъ да купува шекеръ и соль за четитѣ. Спиро, като дошелъ въ Ореово и се научилъ, че Чакаларовъ билъ въ Германската планина, отишелъ съ 10-тина момчета да се срещнатъ съ Чакаларовъ. Тогава се срещналъ нейде и съ Панайотова и го принудилъ да тръгне назадъ. Отиватъ заедно въ Градъ. Сетне Панайотовъ съ едно отдѣление отъ Перовската чета заминалъ за Перово; на 21 септември войската обсади тръстиката, запали я, и Панайотовъ вѫтре билъ убитъ, а селския войвода Тасе го уловиха. Сега е арестуванъ.

 

Отъ Покръвеникъ заминахъ за Елха на 28 августъ. Тамъ въ гората намѣрихъ само четници отъ Дупени, Елха и Царедворъ; селяни, жени, деца нѣмаше, всички бѣха откарани въ града, набутани по 30—40 семейства въ една кѫща. Планината се бѣше усмърдѣла отъ лѣшове

 

 

129

 

и отъ изкланъ добитъкъ. Разправяха четницитѣ, че заровили убититѣ, които намѣрили по гората. Духътъ бѣше вече отпадналъ, четницитѣ умислени, — нѣма вече около тѣхъ женитѣ и дѣцата имъ, нѣматъ кѫщи, покѫщнини, жива стока, нищо, посърнали, взели да губятъ и последната надежда. Насърдченията вече нѣмаха мѣсто. Сетне, за да ги посъживя малко, взехъ ги всички съ себе си та пакъ на купъ до 120—130 души отидохме въ Битолската планина, гдето се срещнахме съ четитѣ болнска и избишката. Янковската чета бѣше вече разтурена; селото не имъ бѣше изгорено, та се бѣха събрали въ селото си. На другия день царедворци останаха при болнци, а дупенци и елхчани и дърменци се върнаха назадъ да окуражаватъ населението. Това пъкъ бѣще вече съвсемъ отчаяно.

 

 

24/II. 1904.

 

Заминахъ въ планината Бигла, за да видя четитѣ тамъ отъ Крушево и Леринъ, въ какво състояние сѫ. Бѣха вече се разколѣбали и войводитѣ, бѣха съветвали четницитѣ да идатъ да си търсятъ добитъка. Имаше прокламация въ града, всѣки да дойде да каже, ако има добитъкъ изгубенъ. И въ града турци и българи бѣха захванали да увещаватъ селянитѣ, да се предаватъ, като ги увѣрявали че ще бѫдатъ простени. Въ следствие на това мнозина сѫ били увещавани отъ роднини и родители, да се предадатъ. Момчетата при все това не скланяли и се държали опорито противъ. Щомъ дойдохъ и чухъ за това, повикахъ четитѣ сопотска, кривенска, златарска, леоречка и крушенска, всичко до 150 души, и ги ободрявахъ да издържатъ по примѣра на смилевскитѣ чети, които бѣха до 200 души, на яворчани, цапарци, които въпрѣки много лишения презъ цѣлото въстание много бодри изтраяха. Въ Златари бѣха

 

 

130

 

убити 13 души, както се каза по-горе. Азъ ги ободрявахъ, — особено да не предаватъ орѫжието, да не отиватъ четницитѣ въ село, за да не се деморализирватъ; само специялно пратени отъ войводата четници да отиватъ по храна и провизия. Духътъ на четницитѣ бѣше още добъръ. Вечерьта пристигна известие отъ Стефанъ войвода отъ Елха, че четницитѣ му отъ Елха всички избѣгали съ все орѫжие съ изключение на 5—6 души. Бѣха избѣгали около 15—16 д. и то съ цель да се предадатъ съ орѫжието. То се дължало на подстрекателства отъ страна на гражданитѣ въ града, именно турци надумали роднинитѣ имъ, по-стари мѫже да идатъ въ гората и тайно да ги надумватъ. И тѣ наистина най-сетне следъ 2—3 дена преговори се предаватъ въ града съ изключение на трима.

 

Още сѫщата вечерь повикахъ Груева и Лозанчева отъ щаба — тѣ бѣха тамъ наблизу, съвѣтвахме се и решихме да образуваме една чета, по 7—8 души отъ всѣка чета, за да улови избѣгалитѣ ако е възможно, та нѣкои отъ тѣхъ да застрелимъ. Но четаtа не успѣ да ги намѣри и се върна безъ резултатъ. Това бѣше въ началото на септември. Следъ това азъ се върнахъ кѫде Болно, а всѣка чета си отиде кѫде селото си. Тукъ азъ нѣмахъ работа, защото четницитѣ тукъ бѣха още бодри и вѣрни. Отидохъ въ Елха, но тамъ бѣха вече се предали онѣзи. Тукъ ни погна потера, бѣха ни предали отъ Елха, първъ пѫть мене бѣха предали. Потерата била тръгнала кѫде Охридъ. Тя ни гони 5—6 часа, но не можà да ни стигне. Дигна се потера и отъ Петринската кула. Изкачихме се на планината Aсанджорa (Галичица) и тамъ турцитѣ не дойдоха. Отъ сѫщата потера наплашени тамъ намѣрихъ избѣгали и други чети: покровската, царедворската и дупенскатa. Откѫде Лесковецъ пригърмѣха пушки, тамъ пакъ друга потера имало. Ние мислѣхме, че то е знакъ

 

 

131

 

за нашата пoтера, и се приготвихме за бой. Но до бой не дойде. Ние всички на купъ останахме тукъ. Тогава отдѣлни части по 5—6 души отъ Спировата чета, по негова заповедь се отдѣляли отъ четата му, за да се върщатъ назадъ отъ Острова, гдето бѣха, та да се присъединятъ къмъ нѣкоя отъ четитѣ въ Галичица. Тия четници много страдали — по 4—5 дена се хранили съ треви, лешници, ябълки и др. Нѣкои отъ тѣхъ вече въ отчаянието си се предавали. Чу се, че и перовчани по туй време били обсадени въ Тръската. Тия, що ги заловили вънъ отъ Тръската, изтезавали ги, женитѣ предъ мѫжетѣ имъ безчестили и ги силили да надумватъ всички, които бѣха въ Тръската, да се предадатъ. Тукъ се предали 12 д. въорѫжени. Турцитѣ ограбили всичко, що сѫ имали селянитѣ прибрано въ Тръската, а селянитѣ, голи боси, се разтурили по околнитѣ села. Нѣколко дена следъ туй дохажда още едно отдѣление отъ Острова отъ перовската чета въ Тръската, и като вижда всичко ограбено, изразтурено, узнаватъ всичко и, придумани отъ отчаянитѣ селяни, тъй сѫщо се предаватъ съ изключение на селския войвода Тасе и Александъръ Панайотовъ (поручикътъ). Тѣ не се предали, а останали въ Тръската, и следъ 3—4 дена Панайотова убиватъ, а Тасета улавятъ; Коле Царевчето избѣгва, спасява се. Така свършватъ перовци.

 

 

132

 

 

XVII.

Четитѣ постепенно се разпускатъ. Дамянъ Груевъ и Aрсовъ се убеждаватъ, че чузда намѣса не ще има. Турската войска гори и планинитѣ. Взема се решение, да се прибере по възможность орѫжието и да се складира на скрити мѣста. Отчаянието преобладава. Арсовъ съ 24 четника заминава за България. Груевъ и Сугаревъ оставатъ да доприбератъ орѫжието.

 

 

Въ града турцитѣ меко се водѣха съ предаденитѣ, за да повлияятъ и на другитѣ, непредали се, да се предадатъ. Следъ това и четницитѣ отъ село Дърмени, по примѣра на перовци, но не на купъ, а по 7—8, по 2—3 души, се предадоха. Мнозина скрили пушкитѣ си и се явили безъ пушки, ужъ четата имъ ги взела, както ужъ и четата ги накарала да въстанатъ. Като видѣхъ, що става, върнахъ се въ Бигла, за да се срещна съ другитѣ чети — да видя, какво да се прави. Тукъ духътъ бѣше още крепъкъ. Поправихме опинцитѣ на момчетата, — имахме гьонъ готовъ, а имахме и 5—6 души майстори, понагостихме се. Пакъ разпуснахъ четитѣ съ съветъ да не се предаватъ. Раздѣлихме се. Дам. Груевъ бѣше на близу, все въ Биглата, на смилевскитѣ страни — на 2 ч. разстояние. Съ него често се срещахме, споразумѣвахме се и дохаждахме до убеждение, че чуждата намѣса нѣма да стане. Отъ всѣкѫде дохаждаха лоши известия, че тукъ се предали, тамъ се предали, че тамъ отпадналъ духътъ и пр. Силното движение на войскитѣ, които взеха да горятъ даже и планинитѣ, като окупирваха цѣли планини съ цѣла дивизия и запалваха планинитѣ, всичко туй докарваше реакция и се говорѣше вече за туй. Взе се решение, да се прибере часъ по-скоро орѫжието, да се складира орѫжието въ добре приготвени сандъци, вмѣстени въ дупки, изкопани въ планинитѣ на подходящи мѣста, изкопани отъ хора

 

 

133

 

най-вѣрни. Пушкитѣ се намазваха съ зехтинъ и масть — вазелинъ; поставяха се чарковетѣ въ газяй. Азъ се разпоредихъ, и това се направи около насъ, въ Биглата. Лозанчевъ замина въ Демирхисаръ да върши сѫщата работа, да прибере колкото може орѫжие, а Сарафовъ съ 10—15 души низъ Ресенско отиде въ Преспанско и Леринско съ цель да произведе нови атентати съ помощьта на мѣстнитѣ чети по линията Солунъ—Битоля и сѫщевременно, минавайки, да прибира орѫжието отъ момчетата. Той не можа, съ малки изключения, да изпълни това. Повечето орѫжие въ Преспата биде предадено, и въ Костурско много, сѫщо и въ Ресенско. Георги Сугаревъ и Груевъ останаха въ Биглата да прибератъ орѫжието и да кореспондиратъ съ Битоля. Тукъ бѣше Аце Доревъ, съ когото се водѣше кореспонденцията. Аце Доревъ не бѣше подозиранъ, той бѣше книжарь, получаваше писмата посрѣдствомъ други; той е старъ работникъ. Азъ се върнахъ назадъ, прибрахъ орѫжието отъ златарската чета, отъ часть и отъ съпотската, складирахъ го (около 18 септември). Сѫщо направихъ въ Кривени, Крушево и Леорека. Мнозина приплакваха предавайки орѫжието си, — ужасно бѣ отчаянието. Казвахме имъ, че временно спираме въстанието поради потеритѣ и за да приберемъ храната, женитѣ и пр., а пъкъ на пролѣть пакъ, че ако не ни дадатъ свободата, рекли сме, че ще се биемъ до смърть.

 

Заминахъ за Болно, тамъ обезорѫжихъ въ планината цѣлата чета, 50—60 души. Дезертирването зачести — отъ постове и пр. Постоянно липсуваха хора отъ четитѣ, явни бѣха реакцията и деморализацията. По туй време се чу, че иде потера, и ние се тръгнахме, а 10-тина души, като замаяни, останали безъ пушки, не рачиха да се тръгнатъ отъ тамъ: „безъ пушки, безъ хлѣбъ, безъ имотъ, кѫде да идемъ?" —казваха ми. И тѣ останаха

 

 

134

 

тамъ, турцитѣ на другия день тамъ ги избили до единъ, 10 души, на мѣстото „Влашко Орниче", гдето имъ вземахъ пушкитѣ, които на коне ги закарахме въ Биглата. Ние отъ балкана чувахме пушкитѣ, какъ гърмѣха, когато убиха тия хорица, следъ това турцитѣ запалиха планината. Турцитѣ заловиха нѣколко души избишчани и болнчани, биятъ ги до смърть и ги затварятъ въ Ресенъ.

 

Едновременно се обезорѫжиха и четитѣ дупенски, покровски и царедворската, дошли въ планината Бигла. Но мнозина си отидоха съ орѫжието, което повечето сетне предадоха на турцитѣ. Потеритѣ се движеха, турцитѣ разбраха, че прибираме орѫжието и че го складираме, та употрѣбиха всички усилия да узнаятъ складоветѣ. Въ нѣколко случаи откриха нѣкои складове. Турцитѣ узнаха вече всички наши слабости, почнаха да ни преследватъ и съ малки отдѣления, почнаха да се въвиратъ и въ шумкитѣ. Грабежи и насилия продължаваха, особено надъ онѣзи селяни, които не бѣха предали орѫжието си. Намъ не оставаше друго нищо, освенъ да приберемъ последнитѣ сили, да подберемъ по-добри момчета и да се отстранимъ нѣкѫде, понеже и населението ни казваше: тръгнете се нѣкое време, а сетне, като поутихне, пакъ елате." Отъ подмочската чета не можахме да приберемъ орѫжието, понеже тя се предаде. Сѫщо и езеренската. Успѣхме да складираме около 270, а до 100 пушки има скрити отъ самитѣ селяни. Отъ тия складирани единъ складъ предадоха, 105 пушки. Трѣбваше да се разпустне четата и да остана само съ 2—3 момчета, но момчетата не искаха да се дѣлятъ отъ мене, стари дейци, ходили съ мене нѣкои по 20—16—10 месеца. Решихъ да тръгнемъ за България. Въ това време и Сарафовъ билъ тръгналъ презъ Леринско.

 

 

135

 

Въ Биглата решихъ да замина за България. Срещнахъ се съ Груева, съобщихъ му. Снабдихъ всѣко момче съ 3—4 хлѣба, месо, сирене, и съ 24 момчета потеглихъ на 28 септември. Сугаревъ реши да остане. Още имаше орѫжие за прибиране; и тѣ продължиха да се занимаватъ съ това.

 

Простихъ се съ Груева и Сугарева въ Демирхисаръ. Груевъ бѣше въ манастира св. Петъръ (Слимнишкия манастиръ), тамъ се простихме. Пѫтувахме: презъ Слѣпченския манастиръ — та въ Доленци—Брѣзово— Дивяци — та презъ Бушева планина въ Латовско — та презъ Сланската планина — въ Крапа та презъ планината прехвърлихме въ Велешко, село Папрадичане, — сетне с. Нежилово, Бистрица и Церешница, гдето не бѣха виждали чети, нито имаха понятие за Организацията. Тия села отъ мюдюрлука Богомила не бѣха виждали чета. Отидохме въ Крива Круша (Велешко), излѣзохме на Вардаръ при с. Съпъ. Спокойно минахме Вардаръ, прѣгазихме го до подъ мишка. Отъ тамъ въ планината Брѣзица (Скопско) — после въ Тръстенишко — въ едни карпи, при Преходъ въ село Сопотъ и денски минахме цѣлото Овче поле поради една потера отъ 150 души. Въ с. Неманици убихме едно заптие. Отъ тукъ въ с. Соколица въ Кратовско, сетне надъ Кратово въ с. Куново—Койково, та подъ Егри Паланка та презъ Китката минахме границата и излѣзохме на с. Раненци при Кюстендилъ. Тукъ оставихме орѫжието. На 26 октомври срещу митровдень вечерьта минахме границата, всички живи здрави.

 


 

    Географична карта на Македония

   

 

[Back to Main Page]