Вместо увод
 
Повод за написване на настоящото изложение е пълното невежество, което сьществува в широките народни маси у нас и в Македония относно страшния режим, на който бе подложена Вардарска Македония от страна на сръбската поробителска власт в периода 1912-1941 г.

В училищата в Република Македония младежта израства в условия на постоянно промиване на мозъците. В учебниците там се говори за "бугарите окупатори" през 1941-1944 г. и от най-дребни факти на административии и други неуредици се прави капитал. На младите хора постоянно се говори за тежкия "окупационен режим", на който било подложеио населението на Македония. С това се отвлича вниманието с цел да се забрави истината за кървавия режим на сръбското подтисничество.

Темата "сръбско робство" е табу. Властниците в Народна република Македония до пропадането на ФНР Югославия не допускаха изнасянето на бял свят на многобройните документи, останали от сръбската власт, за кървавия режим на поробителите сърби. Голяма част от останалите документи бяха унищожени или засекретени от просръбски настроените нови сегашни управници на Република Македония.

Споменът за преживяното до 1941 г. избледнява все повече в народното съзнание по силата на биологичните закони. Пропагандната машина на македонизма иска да постави равенство между преживяното близо 30 години сръбско робство и 3-годишното българско административно управление, осъществено в тези тежки за всекиго военни времена. Българската държава направи каквото бе възможно в тази обстановка в една област, в които нямаше никакъв суверенитет, а само административно-охраняващи функции.

Във всички официални немски документи и карти от тези 3 години за Македония изрично се отбелязваше, че тя е "Unter Bulgarischer Verwaltung".

Въпреки че нямаше право на суверенно управление, България положи всички усилия да запази живота и имота на българското население: грижи за прехраната, за осигуряване транспорта, за учебното дело (откриване училища, гимназии и университет), строеж на шосета и жп линии и тяхното осигуряване, борба срещу албански и сърбо-черногорски набези, осигуряване поминъка, грижи за здравето на цели региони, заразени от малария и други болести - всичко това македонистите задраскват много леко и с охота.

Те скриват фактите за хилядите гърци, намиращи се в останалите части на Македония и в стара Гърция, които падаха от глад по улиците на самия Солун, тъй като тези територии се администрираха от германските окупационни власти. Слава Богу, никой във Вардарска Македония не умря от глад. В Царство България съществуваше строг снабдителеи купонен режим, за да може да се изпрати необходимото (храни, дрехи, лекарства) на родните братя. При напускането на Македония българската администрация остави пълни складове с всичко необходимо за живота на хората. От Македония не бе донесен в България нито един грам храна.

Така ли действуват окупаторите - този въпрос следва да си зададат младите хора в Република Македония. Защото българите се отправиха във Вардарско със съзнанието, че отиват при свои братя. Докато сърбите не криеха, че са поробители. Това личи от всичко, което сториха във Вардарска Бановина.

Ще се помъчим съвсем накратко да покажем поне една част от раабойническо-поробителския им режим, на който поставиха Вардарска Македония до изгонването им през 1941 г.
 
 

Още с влизането си в Македония през октомври и ноември 1912 г., противно на очакванията и надеждите на българското население, сръбските власти се проявяват не като съюзници и освободители, а като завоеватели.

Начело на противобългарската акция застава самият престолонаследник, а по-късно крал Александър Караджорджевич, който при посещение в Скопие през пролетта на 1913 г. задава въпрос на едно от построените в шпалир деца и ученици. На въпроса "Па шта си ти?", момиченцето Васка Зойчева от Прилеп, отговаря: "Българка!" Следва шамар по бузата на детето. Престолонаследникът още при влизането на сръбските войски в Прилеп (24.X.1912 г.), разхождайки се в града, вижда фирми на български език и заповядва да се свалят и заменят със сръбски.

Тези прояви на нетърпимост и шовинизъм са логична последица от отношението, което има сръбската общественост спрямо новопридобитата територия. След завладяването на Македония в сръбския парламент започват дебати относно начина, по който трябва да се управлява Вардарската Бановина.

Водачът на опозицията Скерлич в една своя реч в Скупщината на 18.ХI.1913 г. заявил: "Нова Сърбия трябва да бъде страна с големи свободи, с истинско правосъдие, с добруване за всички." Самият Пашич е изразил разбиране, че в Македония трябва да бъде установен либерален режим и на всяка цена да се избегне установяване на военна диктатура.

В противовес на тези разбирания били генералният щаб и военната камарила около цар Петър. Те искали налагането на военна администрация, тъй като една нормална гражданска администрация не ще бъде в състояние да се справи с "българската пропаганда". Явно е, че на Македония се гледа като на завоювана колониална област.

В разискванията в Скупщината (ноември 1913 г.) членът на кабинета министър Протич, заявил: "Въпросът е как ще се управлява Македония и дали ще се прилага либералната сръбска конституция, съществуваща по това време." "Не, това не е сръбското кралство", отговаря П. Маринкович, шеф на кабинета. Надделяват военните и се приема решение Македония да се управлява не съгласно сръбската конституция, а според един декрет, с който се установява военна диктатура. Този зловещ декрет от 31 параграфа, издаден в Белград на 21.IХ.1913 г. от крал Петър и посрещнат с възмущение от европейската общественост, е типичен колониален акт.

Не е необходимо да поместваме този документ издяло (31 члена), за да се види манталитета и същността на сръбските шовинисти. Ще споменем само някои моменти:

Чл. 2. "Всеки опит за бунт срещу властта се наказва със затвор до 5 години. Решението на полицейските власти е достатъчно доказателство за извършване на престъпното деяние.
Всяко набедено лице, ако не се предаде в 10-дневен срок от началото на издирването му, може да бъде убито от гражданските или военните органи."
Чл. 4. "Ако в този срок лицето не се предаде, властите могат да депортират семейството му. Също така собствениците на къщите, в които се е укривало лицето, подлежат на изселване."
Чл. 16. "Всеки един, който знае за такова лице и не го съобщи на властите, се наказва с 5 години затвор."
Чл. 18. "Всеки акт на съпротива било със слово или с дело... се наказва с 10 години затвор... без оглед значимостта на деянието."
Най-скандален е чл. 26, който дава право на префектите (управителите на населеното място) да обявят по тяхна преценка кои действия са наказуеми и да определят наказания по тяхно усмотрение.

[Next]
[Back to Index]