Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга II,  София, 1890

 

12. Нѣколко думи върху статиитѣ на г. П. Драганова въ Извѣстията на Спб. Слав. Благотв. Общество. [1]

 

Отъ К. А. Шапкаревъ.

 

Господину В. Ламанскому.

 

- Нѣколко думи върху статиитѣ на г. П. Драганова въ Извѣстията на Спб. Слав. Благотв. Общество:
          А. „Извѣстія" 1887 год.
(113)
          Б. „Извѣстія" 1888 год.
(1421)
- Допълнителни бѣлѣжки върху „Етнографическій Очеркъ Славянской части Македоніи" отъ г. Драганова
(116)
- Обяснения върху бѣлѣжката, направена отъ страна на поч. редакция на „Извѣстія СПБ. Сл. Бл. Общества” при писмото ми, обнародвано въ №. №. 6—7, год. 1888, стр 308, кол. 1 на сѫщия журналъ
(13)

 

Тѣзи дни случи ми се да видѭ двѣ книжки отъ редактирания отъ васъ журналъ: „Извѣстія Спб. Славян. Благотвор. Общества,” а именно: №. №. 11—12 отъ 1887 год. и №. 1-й отъ 1888 г.

 

Тамъ, между другитѣ, срѣщнѫхъ една статия по етнографията на нашето частно отечество, — Македония. Честь имамъ съ настоящето си писмо да обърнѫ сериозното ви внимание върху нежелаеми нѣкои неточности, които, разбира се, неволно и въ слѣдствие на не до толко точни свѣдѣния, се вмѫкнѫли въ сериозната инакъ статия на г. Драганова. Азъ бихъ желалъ да поговорѭ нѣщо повечко върху тия неточности, но по нещастие нѣмамъ възможность да слѣдвамъ тѣзи и тѣмъ подобни въпроси, по нѣманье всичкитѣ книжки на журнала ви.

 

За да би се прѣдпазила невинната всеславянска учена публика отъ всѣкое заблуждение по етнографическия въпросъ на Македония, нека ми бѫде позволено, като на македонски уроженецъ, изъ г. Охридъ, роденъ, отхраненъ и остарѣлъ, кажи, въ сѫщата область, да приведѫ нѣколко поне отъ поменѫтитѣ неточности.

 

Възползуванъ отъ случая, съ дълбочайше почитание и пр.

 

Г. Самоковъ, Май 6, 1888 год.

 

Ето тие неточности:

 

 

А.  „Извѣстія" 1887 год. №. №. 11—12, стр. 596, кол. 1.

 

 

1. Не е истинно, че въ състава на турската область, наричана Македония, влизатъ повече отъ три вилаета, — Солунския, Битолския

 

 

1. Настоящето писмо и една часть отъ отговора ни биде напечатанъ въ русски прѣводъ въ ж. „Извѣстія Спб. Славянск. Благотв. Общества”. Оставаше още да се помѣсти и втората часть, обаче въ това врѣме г. Ламанский си даде оставката отъ редакцията на Извѣстията, и ний прѣдпочетохме по нѣкои причини да помѣстимъ останѫлитѣ си бѣлѣжки въ Сборника на Министерството.

 

 

327

 

и Косовския; даже този послѣдниятъ не цѣлъ влиза, а само Скопския му санджакъ. Сѫщинскитѣ граници на Македония отъ къмъ западъ, сѣверозападъ и югозападъ най-точно сѫ показани чрѣзъ хартата на Св. Стефанския договоръ. Графъ Игнатиевъ е билъ несравненно по специяленъ етнографъ, отъ колкото нашъ г. Драгановъ.

 

 

2. Не е тоже истинно, че Битоля по турски се нарича Толи-Манастиръ, а просто — Манастиръ.

 

 

3. Не е сѫщо истинно, че съврѣменна Македония прѣдставлява такова „большое смѣшение различныхъ языковъ, культовъ и особенно нарѣчій и плѣменъ,” каквото ни една страна въ Европа. Въ това отношение населението въ Македония не е повече смѣшано, отъ колкото въ другитѣ области на Балканския полуостровъ, особито отъ онова на бившата И. Румелия. Пограничнитѣ немногочисленни селища отъ други елементи, всѣкога и всѫдѣ, както и въ самитѣ русски губернии, може би да прѣдставляватъ подобно смѣшение въ по-голѣмъ размѣръ, но отъ това не слѣдва, че и цѣлата область състои отъ такъвъ вавилонизмъ, какъвто ни прѣдставлява г. Драгановъ, който, види се, заключава отъ Солунското население, гледано отъ него съ увеличително стъкло.

 

 

4. Колон. 2. Не е тоже истинно, че въ Костурско, Охридско, Битолско и Дебърско населението е Славяно-влашко; напротивъ, то е Славяно-българско. Нѣколко Влашки села въ Охридското, Костурското и Битолското окрѫжия, прѣселени отъ разорения прѣзъ минѫлия вѣкъ гр. Москополъ, не могѫтъ да направѭтъ цѣлото Славяно-българско население да бѫде Славено-Влашко, нито пъкъ нѣколко тоже Албански села, прѣселени отъ южна или сѣверна Албания, могѫтъ да го направѭтъ Славяно-албанско. Такйва прѣселенци, както и самъ г. Драгановъ пó-надолу казва, има ги и въ Тракия и въ България, даже и въ Бесарабия; но при това г. авторътъ не заключава отъ това, че населението и въ тѣзи послѣдни области е вавилонско.

 

 

5. Не е тоже истинно, че прѣселенцитѣ Албанци въ България били изъ гр. Москополъ, а изъ другъ съсѣденъ нему Албански градъ, Бю кукъ. Жителитѣ на Москополъ, както и на съсѣдния му г. Николица, не сѫ били Албанци, а Власи.

 

 

6. Стр. 597, кол. 1. Не е никакъ нито вѣроятно даже, че въ Дебърско нѣкога, както нито сега, звучилъ гръцкиятъ язикъ и се раздавалъ „путемъ школнаго преподаванія”. Макаръ и да имало тамо Гръцки митрополитъ, но славяно-църковното учение никога до сега не се е прекратило.

 

 

7. Колон. 2. Власи прѣселенци по нѣколко семейства живѣѭтъ не само въ по-главнитѣ Македонски градове и въ нѣкои села, но намиратъ се и въ всѣкой почти градъ на всѣкоя область

 

 

328

 

отъ Балканския полуостровъ. Власитѣ сѫ распръснѫти по полуострова повече отъ колкото Евреитѣ, слѣдователно не отъ това може да се нарѣче и мѣстното население смѣшено въ такъвъ размѣръ и смисъль, какъвто г. Драгановъ отдава на Македонското.

 

 

8. Не е тоже истинно, че въ Македония сѫществуватъ три новославянски нарѣчия: „българское, сербское и собственно македонское съ многочисленными и весьма характерными поднарѣчіями и говорами". Славянскиятъ езикъ въ Македония не е другъ, освѣнъ сѫщия Славено-български. Разницитѣ въ помѣстнитѣ му говори не сѫ до толкова характерни, щото да образуватъ особни нарѣчия; тѣ не сѫ даже и до толкова значителни, колкото между говоритѣ на сѣверна и южна България, на источна и западна. Сравнете говора Добруджански съ Софийския, Крайдунавския съ Тракийския, и вие на пълно ще се увѣрите.

 

 

9. Не е точно казано и това, че вситѣ изброени отъ автора езици въ Македония били едноврѣменно въ употрѣбление и, както може да се подразумѣва, на равно и отъ всичкитѣ жители. Въ тази категория спадатъ два само езика, турския, като правителственъ и то само по градоветѣ, и Българския, като езикъ на болшинството. Останѫлитѣ езици се знаѭтъ и се говорѭтъ само отъ народноститѣ, на които принадлежѫтъ тия послѣдни езици. Исключение прави само г. Солунъ.

 

 

10. Стр. 600, кол. 2. Никакъ не е истинно, че Дебранитѣ сѫ Албанци пославенени. Напротивъ: Дебърското население не по вѣра, а по народность, съ малки нѣкои исключения, раздѣля го рѣка Дебъро-Матский Дримъ (не Охридский). Долни-Дебъръ и Матъ се населяватъ отъ полудиви Албанци, Мохамеданци и Римокатолици; а Горни-Дебъръ и по-голѣмото му окрѫжие, съсѣдно съ Охридското и Кичевското, отъ чисти Българи, — Православни Християни и Мохамеданци. Долнодебранитѣ, безъ разлика на вѣроисповѣдание, говорѭтъ по албански, а Горнодебранитѣ, тоже безъ разлика на вѣра, говорѭтъ по български; слѣдователно нѣма си мѣстото исказаната отъ г. Драганова идея, че Дебранитѣ били пославенени Албанци. Напротивъ ние имаме живъ примѣръ за поалбанизираниего на Славенитѣ въ гр. Корча, жителитѣ на който прѣди 40—50 години били чисти Българи, а сега сѫ Албанци. Ние даже пристигнѫхме стари жени въ този градъ, които нищо по албански незнаяхѫ, а само по български.

 

 

11. Стр. 601, кол. 1. Не е напълно точно и то, че покойниятъ Д. Миладиновъ въвелъ въ Прилѣпското училище задлъжителното прѣподавание на славянский езикъ, църковний сърбский и македонобългарский. Въ Прилѣпъ никога не е било прѣкѫсвано славянското учение, въ какъвъ и да било размѣръ. Четири

 

 

329

 

години слѣдъ учителствуванието на Д. Миладинова и Жинзифова, като съмъ учителствувалъ въ това сѫщо училище други четири години, лъскаѭ се съ надѣждата, че ще могѫ въ другъ единъ даденъ случай да поговорѭ нѣщо подробно за това училище.

 

 

12. Кол. 2. Невѣрно е казано и то що, „въ Македонскомъ міре сошлисъ бокъ о бокъ языки” и пр. и пр.

 

 

13. Подобно и въ культурнополитическо отношение не е справедливо казано, както и по въображаемата му деморализация на тамошното население, исключая г. Солунъ.

 

 

Б. „Извѣстія" 1888 година №. I.

 

 

14. Стр. 31, кол. 2. Нуждно ли е да повторимъ че въ собственна и сѫщинска съврѣменна Македония несѫществува неславянска часть, освѣнъ една малка и ничтожна ивица по крайбрѣжието на Егейското море и че слѣдователно заглавието на втората г. Драганова статия по този въпросъ не е умѣстно турено? И нуждно ли е, при по-горнитѣ подъ №. №. 3 и 4 бѣлѣжки, да притуримъ още нѣщо относително до смѣшението на Македонското иаселение? Нека г. авторъ на въпросната статия найде една поне отъ бившитѣ и сегашни турски области или ни покаже коя отъ Европейскитѣ голѣми или малки държави състои исключително само отъ една народность безъ смѣшение на другъ елементъ, и тога ние ще мълкнемъ. [1]

 

 

15. Относително безконечното исчисление на племеннитѣ въ Македония имена, при които, незнеѭ какъ, забравилъ да притури и много още други, като: Богарци въ Рѣсенско, Маджари въ Прилѣпско, Реканци въ Дебърско, Торбеши въ Призрѣнско, Камбарбаци въ Солунско и други такви, г. авторъ на прѣдметната статия, види ни се, е постѫпилъ много наивно и повърхностно, като безъ всѣкаква провѣрка се основалъ на

 

 

1. Тукъ има една бѣлѣжка отъ страна на почит. редакция на „Извѣстія”, на която ние съ благодарение въ послѣдующата ни статия направили сме потрѣбний отговоръ и дали сме нужднитѣ обяснения, за да бихме могли да освободимъ и самата тази редакция отъ заблуждението по Македонский етнографически въпросъ. Ето тая бѣлѣжка, която обнародваме тукъ оригинално на русский язикъ, както си е:

 

„Не отрицая за г. Драгановымъ извѣстной рѣзкости и прѣувеличеніи, каторыя редакція старалась еще смягчать, все же надо признать, что въ Македоніи сверхъ Болгаръ живутъ и Греки и Турки и Евреи и Румыны и Албанцы и даже Сербы и по языку и по народности и по сознанію, потому что сами себя считають Сербами, а не Болгарами. Нельзя же мнѣ, кажется, отвергатъ, что въ Македоніи населеніе не единородное, а довольно смѣшаное, и по народностямъ и вѣроисповѣданіямъ, что существуетъ споръ изъ за Македоніи у Грековъ, Болгаръ и Сербовъ, что внутри самой Македоніи идеть довольно сильная борьба, разжигаемая интересами Австріи, стремящей ся непреклонно овладѣтъ Солунемъ и всею Македонскою областью. Мы очень благодарны за ззмѣчанія глубокоуважаемому знатоку Македоніи г. Шапкареву и усердно его просимъ о сообщеніи намъ о ней разныхъ свѣденій и наблюденій”.

 

В. Л."

 

 

330

 

ученически съобщения, та неможелъ да узнае че не всичкитѣ тѣзи имена сѫ собственно племенни, въ което и други прѣдъ него етнографи сѫ се излъгвали, а че по-голѣмата часть отъ нихъ сѫ или помѣстни или фамилиярни или пакъ просто прѣкорни, дадени споредъ македонский обикновенъ навикъ, да прѣкорватъ не само частни лица, а и цѣли поселения. Така на пр. Поляни, Полянци и Поляничи не сѫ друго, освѣнъ живущитѣ въ полянитѣ, въ противоположность на Горянитѣ, живущи въ горитѣ; Сираковци, — Фамилияренъ прѣкоръ отъ: сиракъ; Аризановци, — отъ собственното име Харизанъ; Бързорѣчи, — отъ Бърза-рѣка, живущитѣ край нега, както и Рѣканци, — отъ околията: Рѣка; Езерци, — отъ езеро, — живущитѣ по край или около езерото. Ами Арнещто-Арбанаси не сѫ ли сѫщитѣ Албанци, наричани отъ насъ Арнаути? Мияци има, но не и Албано-Мияци. А Потурнаци, и тие ли сѫ нѣкое особно славянско или не славянско племе? и пр. А Дебрани? кой ли не би разбралъ? . . . Даже и глухонѣмий се усѣща че това название е мѣстно, — отъ името на гр. Дебъръ; а само наший очевидецъ авторъ не могълъ това да узнае. Подобни племенни названия, ако можемъ да ги нарѣчемъ така, не само въ Македония, ами и всѣкадѣ може да има толко, колкото и мѣста населени и даже и много повече. Но таквитѣ названия заслужватъ ли вниманието на сериознитѣ етнографи? Каква е прочее тая неразбория отъ страна на единъ специалистъ етнографъ? И, ако негова милость неможалъ да разбере, то защо така даромъ да заблуждаваме и невинната читающа публика?

 

 

16. Стр. 33, кол. 1. Жителитѣ на г. г. Охридъ и Струга никакъ не принадлежатъ на Бърсячкото плѣме, а, споредъ говора имъ, когото ще изложимъ другадѣ, и споредъ други нѣкои особенности, вижда се че Охридчанитѣ не само на Бърсячкото, но нито на друго нѣкое отъ споменѫтитѣ племена, принадлежатъ. Стружанитѣ клонѭтъ ту къмъ Миякодебранитѣ, ту къмъ Бърсяцитѣ, а повече къмъ Охридчанитѣ, които, ако бѫде така, можемъ да ги назовемъ особно племе.

 

 

17. Стр. 33, кол. 2. Не е право написано: Марко „Сарбинъ", което трѣбало би да се напише: „Сърбинъ"; бук. ъ никога и въ ни единъ отъ македонскитѣ говори не се замѣнява съ а, а само въ Дебърския говоръ замѣстява се съ о — сордце, цорква. Сѫщо не е вѣрно и че споменваното въ пѣснитѣ име: „Сърбинъ” юнакъ е народно и че подразумѣва Марка; напротивъ, то е повече собственно, споредъ и днесь сѫществующия у нѣкои македонски мѣста обичай, да се туря кръщално име: „Сърбинъ”, което се потвърдява и съ една отъ находящитѣ се въ моя сборникъ пѣсни, подъ №. 71. А че Марко билъ родомъ

 

 

331

 

не Сърбинъ, а Българинъ, споменва се въ пѣсньта подъ №. 1136 у сѫщия мой сборникъ, който, надѣѭ се, въ непродължително врѣме ще бѫде туренъ подъ печатъ. Въ стихъ 48 на тая пѣсень Вида Самовила нарича Марка:

 

„Гьиди лýда Болгарино,

Не ми трéбе ни карагрошови,

Нито тфóи жълти флорини.”

 

 

18. Стр. 34, кол. 2. Съвсѣмъ погрѣшно е казано, че въ Прилѣпъ подвизавали сѫ се братя Бомболови; по-вѣрно било би да се кажеше: Бийолчеви и то заедно съ цѣлата интелигенция и градското население, водитель на което отъ начало е билъ Т. Кусевъ, сега архимандритъ Методий Кусевъ, за да не споменѫ и скромната си личность.

 

 

19. Не е право казаното за Охридскитѣ учени. Чудно какъ г. П. Драгановъ въ двѣгодишнето си въ Солунската българ. гимназия учителствувание не е успѣль да узнае, че собственниятъ неговъ колегъ, г. Г. Пърличевъ, прѣводитель на Илиядата, е една и сѫща личность съ споменвания въ по-горнитѣ редове на статията му Ставриди (а не Ставрици), както се подписваше тогава отличниятъ гръцки поетъ, вѣнчаниятъ авторъ на одата: „Ἀρματωγος?" А лица, като К. Бодлева, не заслужватъ нито споменванье въ подобни статии. Ако ли името Бодлевци трѣбало би да се спомене, поради бащиното и стриковото му значение, то е съвсѣмъ другъ въпросъ. А Я. Стрезовъ, който свършилъ въ Атинския университетъ, е отличния български патриотъ и еллинистъ.

 

 

20. Не е истинно тоже, че Евангелскитѣ и Апостолскитѣ недѣлни и празднични чтения, издадени отъ мене прѣзъ 1870 г. сѫ били прѣведени отъ пок. Д. Миладиновъ, който повече отъ осъмь години прѣди да помислѭ за нарежданието, превожданието и изданието имъ не бѣше вече между живитѣ. Думитѣ ми се потвърѫдаватъ отъ самото дѣло.

 

 

21. Стр. 35, кол. 1. Не е истинно, че Охридскитѣ аристократи, а „слѣдъ за нихъ и бѣдняки” гръкоманствували и даже били погръчени. Народоцърковното движение въ Македония, слѣдъ Кукушъ, най-рано се появи въ Охридъ, именно на 1859 г., не отъ страна на нѣкои други, а отъ самитѣ тѣзи аристократи и бѣдняки, за които г-нъ Драгановъ проповѣдва ни днесь, че гръкоманствували и даже били погръчени; и слѣдъ Велесъ, тѣзи Охридчани заедно съ Скопянитѣ успѣли най-рано да се сдобиѭтъ съ български владика. Този фактъ, мислѭ, е достатъчно опровержение на непровѣрено исказанитѣ мисли по тия точки на статията. Ако ли се нашли 3—4 лица гръкомани, заинтересовани въ подържанието на фанариотсковладички гръцизмъ,

 

 

332

 

то не значи, че Охридскитѣ аристократи, а „въ слѣдъ за ними и бѣдняки", гръкоманствуватъ и даже били погръчени. Подобни изверги се намиратъ на всѣкѫдѣ.

 

        Самоковъ, 6 Май 1888 год.

 

 

Допълнителни бѣлѣжки върху „Етнографическій Очеркъ Славянской части Македоніи" отъ г. Драганова.

 

 

1. „Извѣстія" №. 6—7 стр. 312, кол. I. Г-нъ авторъ на горѣозначената статия говори: „Капановцы занимають такъ называемое Овче Поле и часть Тетовскаго края или Полога (Классическая Πελαγονία), т. е. окружія городовъ Скопья, Куманова, Кратова, Тетова (по турецки Калканделенъ), Криворѣчной Паланки (по турецки Егри Паланка) и Враньи, отошедшей, по Берлинскому трактату, къ Сербскому княжеству"; отъ дѣто се разбира че часть отъ Тетовския край, ако не и вситѣ горѣпоменѫти окрѫжия, била „класическата Πελαγονία ". Но ний се чудимъ, отъ дѣ и на кѫдѣ Тетовскиятъ край да бѫде Πελαγονία, когато днесь и малкитѣ дѣца знагатъ че Пелагония се нарича Битолската епархия, която ни крачка по на сѣверъ отъ Прилѣпъ не се простира? А кѫдѣ още на сѣверъ стои Тетово и Тетовския край, назованъ отъ г-на автора „класическа Πελαγονία "?

 

 

2. Стр. сѫща, колон. II. Г-нъ Драгановъ, основанъ на писменни и устни показания на извѣстния тоже намъ благонадѣженъ юноша, г. Бано Кушевъ, Българо-Екзархийски учителъ „Скопской прогимназіи”, когото помолилъ да му достави чрѣзъ ученицитѣ си „образцы бугарской народной поезіи” отъ сѣверозападната часть на Косовския виляетъ, ако би да се намиратъ български ученици отъ тѣзи мѣста, казва че любезниятъ му ученикъ, г. Бано Кушевъ, „самымъ рѣшительнымъ образомъ” му заявилъ, както писменно така и устно, че „въ упомянутой части Косовскаю виляета никакихъ Бугаръ нѣтъ, ибо область эта населена исключително Сербами и Арнаутами (спорадически и Куцо-Влахами)”.

 

На горѣказанното отъ г. Драганова нека ни бѫде позволено да забѣлѣжимъ:

 

а) че Господство му, както всѣкой отъ читателитѣ ясно вижда, цѣлата сграда на етнографическия си очеркъ, основава исключително почти на свѣдения, черпани отъ 12—15 годишни ученици, тъй щото, понеже въ Скопската прогимназия нѣмало ученици отъ сѣверозападната часть на Косовския виляетъ, които да му доставятъ „образцы бугарской народной поезіи”, то нег. милость отъ това заключава, че тамъ нѣмало никакви Българи, а само Арнаути и Сърби. Но така ли правѭтъ авторитетнитѣ и сериозни етнографи, или отиватъ отъ мѣсто

 

 

333

 

на мѣсто, нагледно испитватъ, внимателно издирватъ и изучватъ онова, за което искатъ да се увѣрѭтъ и послѣ да го обобщѭтъ чрѣзъ печата.

 

б) Като г-нъ авторъ чека да се научи за етнографията на Македония исключително отъ ученически свѣдения, то кой ще го увѣдоми за 70-тѣ Торбешки села по двѣтѣ поли на Шаръ планина? Или тѣ не сѫ чисти Българи отъ мухамеданското вѣроисповѣдание? Кой ще го увѣдоми, повтарямъ, з .нихъ, когато тѣ, като мохамеданци, не пращатъ дѣцата си въ никое християнско учебно заведение, слѣдователно нито въ Скопската прогимназия, та да му доставятъ „образцы булгарской народной поезіи” отъ своитѣ мѣста? Но за нихъ повече другошъ.

 

в) Споредъ нашето скромно мнѣние, исказано и въ първото ми писмо, въ оная часть на Косовския виляеть, било имало, било нѣмало нѣкакви Българи, г-нъ Драгановъ нека не се бои, да не би да му развалимъ или побъркаме скроения му за Македония планъ, — нѣма Българинъ, който да претендира за неѭ, тъй като тая часть не влиза въ крѫга на извѣстната намъ Македония; тя е вече часть отъ сѣверна Албания. Отъ Косовския виляетъ само Скопскиятъ санджакъ и Тетовскиятъ окрѫгъ влизатъ въ съврѣменната ни Македония. Но при все това, освѣнъ Торбешкитѣ села, въ тая часть има и други мѣста, у които сѫ се съхранили такива древнѣйши българизми, каквито едвали, и то твърдѣ нарѣдко, се срѣщатъ и въ самата България. Но за нихъ не е тукъ ни мѣстото ни врѣмето.

 

 

3. За славянофилството на Албанцитѣ (?) казахме вече въ попрѣжнето ни писмо (Изв. №. 6—7. стр. 307, кол. II. пунктъ 10.), та съвсѣмъ излишно би било да повтаряме тукъ, както и за разнообразното на населяющитѣ Македония народности.

 

 

4. Стр. 313. колон. I. Г-нъ Драгановъ твърдѣ много се лъже, като назовава Българи въ Македония ония само православни Славяни, които признаватъ църковното вѣдомство на българската Екзархия. Тукъ не прѣдстои църковенъ, а чисто етнографически, националенъ въпросъ; слѣдователно, никакъ не би било умѣстно да расчитаме на религиозни убѣждения или църковни вѣдомства, когато прѣдлежи да описваме и опрѣдѣляме народности; — друго нѣщо е вѣра, а съвсѣмъ друго народность. Само единъ срѣдневѣковенъ списатель могълъ би да се води по съображенията на нашия почитаемъ авторъ.

 

 

5. Стран. сѫща, колон. II. А какво да кажемъ за славянофонството на Торбешитѣ Арнаути (?!), които ужь живѣли въ Дебърския (?!), Тетовския и Призрѣнския окрѫзи?... Намъ се чини, че г-нъ Драгановъ съвсѣмъ не точно, за да не кажемъ и друго, говори за тѣзи Торбеши, каго ги нарича славяногласни Арнаути и че живѣли въ Дебърския окрѫгъ. Ний, които, като

 

 

334

 

съсѣди на прѣдметнитѣ мѣста, сме имали случай да ги изучимъ нѣщо по добрѣ, отъ колкото всѣки другъ мимоходещъ, лъскаемъ се съ мисъльта, че знаемъ, както мѣстата, така и населенията имъ много по добрѣ отъ колкото н. милость; слѣдователно ще си позволимъ да го помолимъ, прѣди да прѣдприеме обнародванието на „Етиографически очерки”, които не сѫ лъжица за всѣкоя уста, да стори единъ трудъ, — да отиде самъ на мѣстата, да испита, издири и добрѣ изучи населенията, та послѣ да проповѣдва резултатитѣ на издирванията си чрѣзъ печата. Ний знаемъ твърдѣ добрѣ Торбешитѣ, които:

 

а) Не сѫ никакъ Арнаути и ни капка арнаутска кръвь тече у жилитѣ имъ, защото нищо Арнаутско у тѣхъ не сѫществува, а езикътъ имъ е чистъ Македонобългарски. Всѣки истиннолюбецъ може да се, увѣри въ думитѣ ни, щомъ като малко сношение вземе съ когото да е отъ нихъ. Тѣ се намиратъ по цѣлия Балкански полуостровъ, като халваджии и бозаджии; подобно и наричанитѣ Горани, които сѫ поселени въ 13 села на планината „Коритникъ". А съ какви доводи и доказателства г. Драгановъ ще ни убѣди въ противното? Друго едно племе въ Призрѣнско е чисто Албанско; то сѫ наричанитѣ: Люмани, вмѣсто които Г-ствому е взелъ, види се, Торбешитѣ. Но други сѫ Торбеши, а съвсѣмъ други, Люмани.

 

б) Торбешитѣ никакъ не живѣѭтъ въ Дебърския окрѫгъ, а само въ Тетовския, Призрѣнския и Скопския окрѫзи. Призрѣнскитѣ и тетовскитѣ Торбеши сѫ поселени въ 70 села по двѣтѣ поли на Шаръ-планина: призрѣнскитѣ, на сѣверната, а тетовскитѣ — на южната пола. Има и 30 други села Торбешки въ Скопско. Но отъ кѫдѣ г. Драгановъ се научилъ, че тѣзи Торбеши били Арнаути Славянофони? Ако подобно нѣщо могло би да се допусне за Арнаути Славяногласни, то тогава, защо да не допуснемъ сѫщото и за всичкитѣ въ Балканския полуостровъ Мухамедани Славяни? Защо, напр., да не назовемъ и Бошнацитѣ Мухамедани съ сѫщото название, — Арнаути Славяногласни, и Българскитѣ помаци — Турци Българогласни ? А защо най-послѣ да се сърдимъ на Гръцитѣ и да ги укоряваме, че тѣ назоваватъ насъ, Македонскитѣ Българи, съ подобно едно неестественно и несѫществуемо название Българогласни Гръци — Βουλγαρόφωνοι ἕλληνες? Слѣдователно и защо въ такъвъ случай Господство му придалъ на „Етнографическій Очеркъ” опрѣдѣлението: „Славянской части Македоніи"? Защо да не е казалъ: „Славянской Греціи?”

 

 

6. Стр. 314, кол. I. Г-нъ авторъ на прѣдметната статия, основанъ все на образци, чрѣзъ ученици неопитни въ тѣзи работи, събрани, говори: „Большой юсъ въ говорѣ Копановскомъ, подобно тому какъ и въ Шопскомъ и Пѣяницкомъ, (тоже самое

 

 

335

 

видимъ и въ сосѣднемъ Сербохорватскомъ языкѣ), а не ли видимъ сѫщото и, въ отдаленымъ Русскомъ языкѣ? (Но разбирамъ ви, почтенѣйший г. Драгановъ!) перешелъ безусловно въ у, какъ въ корнѣ, такъ и въ формахъ”, и пр. . .

 

И тукъ г. авторъ далеко се е увлѣкълъ; защото а) макаръ и да нѣмамъ на рѫка писменни образци, и то, по самата причина, че не съмъ искалъ да ги събирамъ посрѣдственно и повърхностно, слѣд. и погрѣшно, отъ живия говоръ, обаче, що съмъ ималъ случай да изучѫ отъ тѣзи Копановци, т. е. Скопяни, Тетовци, Кумановци, Кратовци и други, могълъ съмъ да узнаѭ доста вѣрно, че въ Скопско, Кратовско, Кумановско, и Паланкско дѣйствително голѣмия юсъ „перешелъ” въ у, но не безусловно и, какъ въ корнѣ, такъ и въ формахь, а само въ корнѣ рѣдко же въ формахъ, и то въ третоличното мѣстоимение родъ жен., а по нѣкога и въ глаголитѣ. Така напр., казватъ: мука, рука, туга, груди, мужь, юже, тупанъ и пр., но не и вин. пад.: муку, тугу, руку, жену, главу, и пр., а всѣкога винител. пад. е еднакъвъ съ именителния. Колкото за глаголитѣ, и тѣ не всѣкога окончаватъ на у, а замѣнно, по нѣкога на у, а по нѣкога, и то повечето пѫти, на емъ или ямъ. Виждъ Е. Карановитѣ образци: могу, промѣну; а и: отруемъ, биямъ, пиемъ, напиемъ. Подобно много пѫти у глаголитѣ юсътъ се пази и въ кореня; виждъ тоже Е. Карановитѣ образци: „у вод' утѫнале; у крв утѫнале; да би не станѫла"; (Бр. Пер. Сп. кн. ХII, пѣсн. 5). А въ забѣлѣжкитѣ си самъ г. Е. Карановъ, когото г. авторъ привежда за потвърѫдение на думитѣ си, казва изрично, че Кратовския говоръ люби буквата ѫ. (Виждъ тамже). Думитѣ си могълъ бихъ да потвърдѭ съ много още примѣри, тоже и съ ония на г. Е. Карановъ, ιздадени въ Бълг. Пер. сп. Бр. кн. XI—ХII, Соф. кн. V, VI, XVI, ако тѣснотата на настоящитѣ страници бѣше ми позволявала; ще отложѫ обаче за другъ пѫтъ и на друго мѣсто да направѭ едно общо сравнение на разнитѣ произношения на този большой юсъ въ всичкитѣ Македонски говори. За сега нека ми бѫде позволено да приведѫ само бѣлѣжката, макаръ и не толко точно казана, отъ г. Е. Каранова, който ясно казва: „юсътъ е измѣненъ на у, освѣнъ въ вин. пад. у имената отъ жен. родъ", което обаче нашия авторъ прѣобърнѫлъ го на: „безусловно". А безусловно ли е или условно, казахме го вече по-горѣ.

 

б) Въ Щипъ и Кочани, които, споредъ „Етнографическій очеркъ” на г. Драганова, принадлежѫтъ на Пѣянецъ, ако сѫдимъ по живия разговоръ, що съмъ ималъ често и за много врѣме съ Щипяни и Кочанчани, а още и по находещитѣ се у мене многобройни образци, събрани чрѣзъ добрѣ опитно и твърдѣ вѣщо въ тѣзи работи лице, родомъ изъ самия Щипъ,

 

 

336

 

тамъ юсътъ никакъ не е „перешелъ" въ у, ни въ кореня, ни въ окончанието, нито безусловно, нито условно даже. Въ тѣзи мѣста тая буква исключително почти е замѣнена съ а, подобно съ Бърсяцитѣ. Но сѫщото по нѣкога се срѣща и у самото Кратово. Виждъ Е. Карановитѣ образци у Пер. Сп. въ спомѣнѫтитѣ пò-горѣ книжки: „капнѫла ти десна рака;” (пѣсн. №. 9); „На рака легала" (пѣсн. №. 10). „На мене го раци дайте; нойзе ву го раце дале" (пѣсн. №. 4).

 

в) А въ Шопско, както съмъ ималъ случай да се увѣрѭ нагледно и както се потвърдява отъ многобройнитѣ ми тоже образци, събрани тамъ непосрѣдственно отъ мене, сѫщия юсъ рѣдко се срѣща измѣненъ на у или ю, и то обикновенно и повечето пѫти въ третеличното мѣстоимение ж. р. вин. пад., а по нѣкога не само сѫщия юсъ въ вин. пад., а и самия дат. пад. ѣй измѣменъ е на у или ю. Другадѣ юсътъ въ кореня на думитѣ се колебае между а и ѫ, когато въ формитѣ, именно въ вин. пад. ед. чис. р. жен., всѣкога се прѣдставлява съ чисто а. Исключенпе прави непосрѣдственно—пограничната съ Сърбия линия. А пакъ въ г. Самоковъ, пограниченъ съ Шопско, още пó-рѣдко, и то тукъ-тамѣ чувалъ съмъ да казватъ „могу”, което впрочемъ повечето пѫти изговаря се: „можемъ”. Въ все друго тамъ владѣе Бърсячкия говоръ, смѣсенъ отъ части съ Шопския и источнобългарския, както ще имаме случай другошъ и другадѣ пò-обширно да поговоримъ.

 

 

7. Стр. сѫщи колон. II. Инфинитивътъ, — неопрѣдѣлителното наклонение, казва г-нъ Драгановъ, сѫществувалъ „въ копановскомъ говорѣ, какъ сѫществуетъ тотъ же инфинитивътъ въ нѣкоторихъ Дебърскихъ селахъ, н. п. въ Галичникѣ и пр. . . .”

 

а) Колкото за инфинитива въ Дебърско, ний смѣло можемъ да кажемъ г-ну Драганову че негова милость горко се лъже, ако съвѣстно вѣрва и съзнателно проповѣдва, че въ нѣкои Дебърски села, особито въ Галешникъ, сѫществувало такова граматическо явление, макаръ и г. Караджичь въ словаря си потвърдявалъ това сѫществувание. Ний, които сме се родили, остарѣли и живѣемъ най-съсѣдно до Дебъръ и до Дебърскитѣ села, — не подалечъ отъ 10 —12 часа разстояние — имали сме и имаме най-близско сношение, често даже и родственни свързски съ Дебранитѣ, не сме чули до сега да се употрѣбява инфинитивътъ въ Дебърския говоръ. Но нито въ народнитѣ имъ умотворения го има. Въ сборника си притежавамъ огромно число образци отъ нар. умотворения, пѣсни, прикаски, пословици и гатанки, събрани изъ разни Дебърски села включително и Галешникъ; но ни въ единъ отъ нихъ не се срѣща ни единъ пѫть поне подобно неопрѣдѣлително наклонение. Ако ли г-нъ Караджичъ, авторитета на когото г. Драгановъ призовава на

 

 

337

 

помощъ, срѣщнѫлъ го въ нѣкоя Дебърска пѣсень, то не е чудно; може би автора пѣвецъ, отъ когото ѭ почърпалъ, да е билъ поживѣлъ за нѣкое врѣме въ такива мѣста, дѣто той се употрѣбява, и отъ тамъ като го усвоилъ, зелъ го съ себе си и го покачилъ на Дебърската пѣсень, както подобно смѣшение на разни говори виждаме ясно въ пѣснитѣ, слушани отъ просяци, за което и съмъ приготвилъ вече нѣщо за въ Бъл. Период. Спис. въ София. Тамъ ще се докаже фактично и нагледно истинностьта на думитѣ ми.

 

б) Многословутиятъ този инфинитивъ, ако не въ живия говоръ, а то въ пѣснитѣ поне на Копановцитѣ, Шопитѣ и Пѣянцитѣ дѣйствително сѫществува, кѫдѣ по-рѣдко, а кѫдѣ почесто:

 

1. Въ Щипско, Кочанско н. н. твърдѣ рѣдко. — Отъ горѣпоменѫтитѣ ми многобройни образци изъ тѣзи двѣ мѣста, между 114 пѣсни и 22 дребни пѣснички, които имамъ на рѫка, едва само въ три отъ нихъ се срѣща инфинитивътъ, именно:

 

а) Въ пѣс. №. 23, стих. 29: „ако кьеш каиль паднати”.

б) Въ пѣс. №. 235 стих. 46 „лесно кье си она поминати"

в) Въ пѣс. №. 684 стих. 11 и 17, „какво кье те къердосати"

 

2. Въ Кратовско и Кумановско, както до негдѣ и въ Шопско, това неопрѣдѣлително наклонение се срѣща пó-често. Така н. п. у Карановитѣ образци виждаме го на петь мѣста, и то у двѣ само отъ пѣснитѣ му, именно:

 

а) „На скути кьем болен бити,

„На раце кьем примирати,

„На груди кьем душа дати.” (Бр. Пер. Спис. книж. XII стр. 177—188, пѣсн. 9.)

 

б) „Хокьем те нешто прашати,

Немой ме мене лажати.” (Соф. Пер. Спис. кн. XVI, пѣс. 2. стр. 156.)

 

Такви обаче архаивми, както и други останки отъ древния езикъ, запазили сѫ се и у источнитѣ Българи.

 

Въ противоположность, никѫдѣ другадѣ въ Македония, освѣнъ въ пó-горѣнаименованитѣ мѣста, ни сѣнка отъ инфинитивъ не се намира ни въ пѣснитѣ, ни у живия говоръ.

 

 

8. Да дойдемъ сега и до: „О пресловутомъ болгарскомъ членѣ.” (стр. и колон. сѫща.) Г-ну Драганову, като „болгарскому иатриотуа, пощѣло се, види се, да се подиграе съ единственната различителна чърта на българския язикъ, по която послѣдння се различава отъ вситѣ други Словенски езици, та въ всеуслишание казва:

 

„Тоже самое нужно сказать и о прѣсловутомъ болгарскомъ членѣ. Мы на прасно стали би искать у Копановцемъ, какой то ни было постпозитивный членъ, ибо взамѣнъ его всюду тамъ

 

 

338

 

стоитъ обыкновенное указательное мѣстоимение и при томъ всегда впереди (забѣлѣжете че послѣднята дума е подчъркнѫта, несъмнѣнно, за да произведе по-силенъ ефектъ и да даде поголѣмо значение на мисъльта му [Бѣл. пис.]) имени существительнаго и прилагательнаго, а не позади.” Окаяна Българио! Самитѣ ти чеда се стремкѫтъ да избодѭтъ очитѣ ти, вмѣсто да ти напишѫтъ вежди! За потвърѫдение на думитѣ си, Господство му привежда и нѣкои примѣри отъ пѣсни изъ „Куманова, Щиба и др. пунктовъ". Забравя обаче едно нѣщо, именно че, когато се разглежда който и да е въпросъ, за да бѫде той разгледанъ добрѣ и за да би разглежданията ни произвели резултати вѣрни и необорими, не стига да се разглежда той едностранчиво и повърхностно а всестранно, слѣд. и неговитѣ (Драгановитѣ) разглеждания по прѣдметния ни въпросъ, като едностранчиви и повърхностни произвели и резултати невѣрни и гнили; защото: а) не е истинно че „мы напрасно стали бы искать какой то ни было постпозитивный членъ" и пр. . . . Ний съ примѣри отъ пѣсни изъ сѫщитѣ Копановци, вѣрваме, ще оборимъ това негово мнѣние. Г-нъ Е. Карановитѣ образци прѣдъ очитѣ ни сѫ, ето ги:

 

Ногьи-те му са на подскóк,

Очи-те му са на поглéд,

Рукьи-те му са на прегрáб.

(Бр. П. С. кн. ХII, стр. 171, п. 1).

 

Една-та му я земах. (пѣсен. 3).

 

Па говори Янина-та майка;

Па не им е девойка-та дали. (п. 5).

 

Тебе на коньо качиа. (п. 6).

 

Из вароша на кьоше-то,

На кьоше-то нова порта,

На порта-та малка мома,

Прéлази-те затрнило,

Туку ойдох другь-о вечер,

Прéлази-те затрнило;

Я премина преко плот-о;

У брадк-о студна вода,

У вода-та кьитка цфекье.

Кьитка-та е дѫн до пладне. . . .

(Пѣсен. 7. стр. 176).

 

У пѣсна-та изречуе:

И десна-та и лева-та (п. 9).

 

Сви-те бановски кметове;

Дава ли ваша-та книга?

Тенка-та пушка на рамо,

Остра-та сабя на страна.

Села-та да ги повеляш,

Рая-та да ослободиш.

Села-та да ги одеме,

Рая-та да ослободим.

Оште си реч-та неизрече,

Достаса кмет-о от село.

Дур' е трава-та росна,

Што-то си век-от не жалят.

Бач-о му веле говоре.

И по ни' сви-та дтужина.

 

(Соф. Пер. Спис. кн. XVI пѣс. 2. стр. 155—161).

 

Негова милость, г. Драгановъ, казва че ималъ примѣри, отъ които нѣколко ни привежда, за отсѫтствието на члена отъ образци „изъ Щиба и др. пунктовъ”. Добрѣ, вѣрваме го; но нека и намъ бѫде позволено да му приведемъ противоположни примѣри изъ образци отъ Щипъ и др. пунктове. Колко иска?... Въ състояние сме да му приведемъ десетократно повече отъ колкото Г-ство му би пожелалъ. Но ще се ограничимъ въ нѣколко само. Ето ги:

 

 

339

 

Пѣсн. №. 20.

На старй-о назѫр кьерка му,

На младй-о сердар сестра му”.

Едно-то Янка Щипянка,

Едно-то лепа Мария.

Едно-то ýбава Стано Краевко".

 

Пѣсн. №. 21.

Кье потоне манистир-о,

Манастир-о светогорскьи.

Отвори си манастир-о;

У манастир калугер-о

Калугер-о, егумен-о.

У скут-о му Карамфиля.

 

Пѣсн. №. 22.

Опустела ти коса-та,

Окапала ти леса-та.

От си-те сестри наймала.

Да ти грубиме лице-то,

Да т' исечеме коса-та.

 

Пѣсн. №. 23.

Собор-о да се собере,

Още реч-та не изрече.

Фторо-то Гюрджи анѫма,

Трекьо-то лепа Мария.

 

Пѣсн. №. 24.

У дворове-то два бора,

Под борове-то мека постельа.

 

Пѣсн. №. 2в.

Коса-та му се змии влеле,

Докажи си греове-то!

Кога беá си-те цѫркфа.

Сос мои-те дружина,

И сет народ си изгоро.

 

Пѣсн. №. 92.

На трейкьа-та славей стое

Каурско-то потѫнало.

Та се две-те засакале.

Гора-та е окапала,

Вода-та е исанала.

Поле-то го град скѫцало,

Цѫркфа-та се затворила.

 

Пѣсн. №. 93.

Па е разгласýал на се-то село.

Отфорете тéмна-та темница,

Та исвѫрлете мáшко-то дете."

Отфориле темна-та темница и пр.

 

Пѣсн. №. 95.

Зачиниле Видина-та свадба,

Земале я млада-та невеста.

На пат-о Мурад кьеседжия.

Си-те поминете, Вида оставете и пр.

 

Пѣсн. №. 97.

Небо му йорган-о.

Па тефой-те другачкьи,

По мой-те дружина.

 

Пѣсн. №. 99.

Тфой-то момче е умрело;

Іа му купи ти восок-о,

И восок-о и теміан-о,

И теміано и саван-о!

Дека іа сум тфой-то любе?

Іа кажи си нишани-те,

Нишани-те во кѫща-та?

 

Пѣсн. №. 100.

Мома-та се засрамила,

Искачи се на кукьа-та,

От кукьа-та низ оджак-о,

От оджак-о на нокьфи-те,

От нокьфи-те у постельа.

 

Пѣсн. №. 101.

Отровила сфой-та сестра,

Залюбила сфой-о зета.

Па си две-те зборувале,

 

Така и у много други, които краткости ради прѣмълчавамъ за сега. Ще ли се увѣри г-нъ Драгановъ въ противоположното мнѣние, т. е. че у „Копановцемъ и у Щиба” намира се „пресловутый болгарскій членъ" или ще иска и други, пó-силни доказателства? Но що говорѭ? Намъ не е нуждно да разубѣждаваме лица, които може би, и не е чудно, да си иматъ и собственъ нѣкой интересъ въ искривяваньето на истината. Нашата собственна цѣль е била искони и всегда е, както сме казали още отъ начало въ първото си писмо, да прѣдпазимъ учената публика отъ всевъзможни заблуждения, по прѣдметния въпросъ, и, надѣемъ се, ще ѭ постигнемъ.

 

б) А и ако би било истинно, че въ пѣснитѣ на Копановцитѣ членътъ никакъ не се намира, то не значи, че той и въ живия имъ говоръ несѫществува. Защото, като Българинъ и

 

 

340

 

български филологъ, г-нъ Драгановъ не е възможно да не знае, че не само въ Копановскитѣ, но и въ вси-тѣ български пѣсни, отъ който и да е край, членътъ рѣдко е въ употрѣбление, и то колкото пѣснитѣ сѫ по-стари, толко и той се срѣща по-рѣдко и по-рѣдко: 1) защото, както всѣкому е извѣстно, членътъ не е прямо наслѣдие отъ старобългарския езикъ, а ново изобрѣтение и нововедение на новобългарския, — скратено указателно мѣстоимение и 2) защото поезията не толко го обича и безъ него бива нѣкакъ по-благозвучна и по-лека, отъ което виждаме, че и днешнитѣ ни поети по-рѣдко го употрѣбяватъ въ поемитѣ си. Напротивъ, въ прозата, както и въ живия български говоръ членътъ е всеобщъ въ българския язикъ, на каквото и да е нарѣчие, било мизийско или тракийско, било источномакедонско, западномакедонско, сѣверомакедонско или южномакедонско. А за да се докаже, че и самитѣ г-нъ Драганови Копановци не се исключяватъ отъ този всеобщъ членъ въ живия си говоръ, нека ни бѫде позволено да приведемъ нѣколко примѣри изъ образцитѣ на сѫщия г. Е. Каранова. Ето ги:

 

Соф. П. С. Кн. VI. Народ. прикаска, по Кратовския говоръ.

 

Стр. 116. ст. 4 и 5. Паша-та. Ст. 8. волове-те. Ст. 9. два-та. Ст. 11. вуци-те. Ст. 13. дърва-та. Ст. 14. гори-те. Ст. 20. двоица-та.

 

Стр. 117. ст. 11, 14, 22, 24 и пр. море-то. Ст. 21 и 38. месо-то. Ст. 28. манджа-та. Ст. 29. глава-та. Ст. 30, 32, 36 и пр. вечера-та. Ст. 38. и стр. 118. ст. 40. планини-те, мустаки-те. Ст. 39. другари-те.

 

Стр. 118. ст. 3 и 12. глава-та. Ст. 4, 5, 7, 13, 14. вечера-та. Ст. 5, 9, 13, 15. море-то. Ст. 14, 30. другий-о. Ст. 16, 19. побратими-те. Ст. 38. други-те.

 

Стр. 119. ст. 2, 18, 21. юже-то. Ст. 9, 20. девойки-те, постара-та, по-мала-та, Ст. 10, 12, 19. най-стара-та. Ст. 12. векѫ-т. Ст. 17. пилци-те. Ст. 18. рамена-та. Ст. 20. дружина-та. Ст. 22. девойка-та. Ст. 23 и 24. белий-о, цѫрний-о. Ст. 29 и 30. топола-та, корен-о. Ст. 31 вър-о, змия-та. Ст. 33. орла-та. Ст. 37. наша-та.

 

Стр. 120, ст. 5. нойни-те. Ст. 8. глава-та. Ст. 9 и 14. мома-та. Ст. 12. уста-та. Ст. 20. двоица-та. Ст. 23. твои-те. Ст. 24. боздоган-о. Ст. 25. сви-те. Ст. 29. юнакъ-т. Ст. 34 села-та. Ст. 35. пилики-те. Ст. 36. орли-те.

 

Стр. 121 ст. 5, 7, 9. коски-те, месо-то, една-та, друга-та. Ст. 8. кожи-те, едно-то. Ст. 9. юнак-о. Ст. 10, 11, 14, оръл-о. Ст. 13, 20. месо-то, ноги-те, меса-та. Ст. 23, 24. девойки-те. Ст. 28. най-голема-та. Ст. 29. средна-та. Ст. 30. най-мала-та. Ст. 35. зелень-о, ябука-та, брес-о. Ст. 37. средна-та. Ст. 38. най-мала-та, сви-те, две-те, Ст. 39. мала-та, свадба-та,

 

 

341

 

Стр. 122. ст. 1. ваше-то. Ст. 2. гърне-то. Ст. 3. куче-то.

 

 

9. Стр. 315. кол. I и II. Сѫщето може да се рѣче и за слогътъ ъл, който дѣйствително у Копановцитѣ и измѣненъ на у, когато се намира въ корена на словото, но не е у Щипянитѣ, които, както и съсѣдитѣ имъ Тиквешани, обикновенно замѣняватъ го съ ѫ; како: вѫкъ, кѫцамъ, жѫтъ, вѫна, пѫнъ и пр., вм. вълкъ, кълцамъ, жълтъ, вълна, пълнъ и пр. Сѫщето и за окончанията: о, мо, и га вмѣсто ъл, ме, го, които наистина сѫществуватъ у Куманово, но не и у вситѣ Копановци, много по-малко у Пѣянцитѣ, на които принадлежѫтъ Щипянитѣ. Примѣри могли бихме да приведемъ безбройни, но стига вече се распрострѣхме, отъ дѣто явно се доказва че писаното въ въпросната етнографическа статия на уважаемаго г. Драганова длъжни сме да приемемъ съ всѣко прѣдпазвание, като не до толко точно и вѣрно, а за сега, като отложимъ въпросътъ за мегкитѣ ль и нь, за които ще имаме случай другядѣ да поговоримъ пó-обширно, нека прѣминемъ на:

 

 

10. Стр. 319. кол. II и стр. 320. кол. I, дѣто почтенейший авторъ на поменѫтата статия казва: „Третьимъ же отрыскомъ Охридскимъ, но уже съ великой сербской идеей въ головѣ, являеть ся К. Шуменковић изъ окрестнаго села Боровецъ, или же, если угодно, тотъ самий Групчевић, котораго имѣютъ въ виду въ своей полемикѣ Проф. П. Сретьковичь и Проф. М. С. Дриновъ и пр.”. На това ний безъ всѣко стѣснение ще кажемъ:

 

Не заслужва си труда да се говори за лица, като Шуменковци, като за ужъ важни нѣкои производители въ подобни нъироси. Сѫщиятъ този К. Шуменковъ познавамъ лично още отъ 1878 год. въ Бѣлградъ. Той по сѫщность не е нѣщо повече, освѣнъ единъ простъ селянинъ, кафеджия въ кафене „Балканъ” на площада „Тарезия" въ Бѣлградъ, человѣкъ безъ никаква грамотность, много помалко идея, а една безсъзнателна подкупена машина, управлявана отъ Милоевичевцитѣ да проповѣдва на проститѣ си съселяни млѣкари и фурунджии (хлѣбари) сърбската идея. Подобенъ нему въ Бѣлградъ има и другъ още единъ, Кочо Фурунджията (хлѣбарь), родомъ отъ Кичава, който на 1878 год. седещъ на фурната си, находеща се на малката въ Бѣлградъ пияца, подписваше, въ приготвенъ единъ мемоаръ, имената на колцина видѣше въ пияцата Македонци, Славени ли били тѣ или не, и отъ което да би било Македонско мѣсто, безъ тѣхното знание даже, които ужъ отъ своя страна казвахѫ въ мемоара, че като старосърби, протестиратъ противъ всѣко съединение на отечеството имъ, втора Сърбия — Македония съ българското княжество, слѣдователно и подчинение

 

 

342

 

подъ Русситѣ, а желаштъ съединсиието съ майката (!) Сърбия, [1] т, е. протестирать противъ Св. Стефанския договоръ. А това бѣше въ прѣдвечерието на Берлинския конгресъ. Този лъжливъ документъ, отъ съдържанιето на който никой отъ записанитѣ (не казвамъ подписанитѣ, защото никой не се е πодписвалъ самъ) нито извѣстие нѣкакво имаше, подаде се тогава на Н. Св. Княза Милана съ молба да го прѣпрати на Берлинския ареапагъ.

 

Слѣдъ тѣзи двама, въ Бѣлградъ има още и други трима, братия Баджови, родомъ изъ Крушово, Охридска епархия, — Деспотъ, Георги и Кузманъ. Ако не се лѫжѫ, съ нихъ съмъ се опозналъ още отъ давна, и особито съ Георгия прѣзъ 1878 год. въ Бѣлградъ, отъ когото могохъ да научѫ, много нѣща отъ тайната на сърбската пропаганда, между които, и какви именно мѣрки трѣбало било да се вземѫтъ и какви срѣдства да се употрѣбѭтъ, за да би се вкарали въ торбата и самитѣ Македонски общини, слѣд. и поканенъ бидохъ да влѣзѫ въ състава на тѣхния персонелъ, като ми се посочи и една опрѣдѣлена мѣсечна заплата. Азъ, разбира се, неможехъ да се съгласѭ съ поканата, тъй като не съмъ мислилъ да продамъ съвѣстьта си за металъ.

 

Въ сѫщия параграфъ, както видѣхме, спомянува се и за съгражданина ни Коста А. Групчевъ, като за нѣкой Богъ знае какъвъ великанъ . . . . , когото имали „въ виду въ своей полемикѣ проф. Сретьковичъ и проф. М. С. Дриновъ". Ний, които познаваме нег. милость, г-нъ Кочо Групчевъ, лично и още отъ пеленитѣ му, не бихме ни мастилото си похабили, за да испишемъ името на подобенъ единъ непостояненъ полуграмотенъ извъргъ юноша. Ако ли е угодно г-ну Драганову и желае да се опознае съ прѣсловутата личность и съ историята на този г-нъ Кочу Групчевъ, нека отстѫпимъ на желанието му.

 

Прочее, г. Коста Групчевъ е единъ обикновенъ шекерджия и нищо повече, който, като младъ, нѣщо ужъ отъ интелигентитѣ, всѣкога е искалъ да се въвира и да се намиса въ народо-църковнитѣ работи на родственния си градъ. Той е, който се фалѣше, че прѣзъ 1862—1863 г. подѣйствувалъ ужь помежду съгражданитѣ ни да се изпѫдѭтъ отъ гр. Охридъ испратенитѣ отъ Сърбия сърбски учитель и учителки. Сѫщиятъ е, който на 1886 год. взе живо участие въ изданието на брошурата: „Сърбската пропаганда въ Балканский полуостровъ отъ А. К. Т., София книгопеч. Янко Ковачевъ, 1886 год. Вижте на корицата и́ втората отъ тритѣ начални букви на авторитѣ и́. Той сѫщия г-нъ Кочо Групчевъ готовъ бѣше да прѣобърне земята на небето и обратно,

 

 

1. Въ противенъ случай, че прѣдпочитатъ и за напрѣдъ турското владичесгво, което впрочемъ и безъ тѣхното заявление се постигна. Браво на окаяннитѣ Сърбофили! Сѫще отъ друга страна постѫпихѫ и Грьцитѣ.

 

 

343

 

за да види Българията увеличена и прославена, колкото никоя друга държава на свѣта. А отъ 1886 год. на сетнѣ, негодующъ противъ Българския народъ по единственната причина, че днешното българско правителство не го наградило съ нѣкоя служба, а даже нѣкои лица, поради неговитѣ буйности, и го злоупотрѣбили, независимо отъ углавното дѣло, възбудено противу му на 1886 год. въ гр. Ст.-Загора, то изведнѫжъ, като да му е билъ кривъ цѣлъ българ. народъ, се прѣхвърли отъ единия край на другия, — отъ зенита на надира, и станѫ непомиримъ врагъ български, а тѣсенъ приятель и горещъ доброжелатель и помагачь на онова плѣме, което до вчера всѣчески гонѣше и преслѣдваше. И знаете ли защо? За триста, както казватъ лошите уста, търкалясти! Браво на продавника — хаирлия да му бѫде Юдиното желѣзо, както казватъ проститѣ.

 

Ето го човѣкътъ на г. Драганова и кумирътъ на г. Стретьковича и подобнитѣ му; ето пресловутия и величайшия Кочо Групчевъ! Днесь той сѫщиятъ е, за когото патронитѣ му сърби Милоевичевци мечтаѭтъ си, че ще може да прѣобърне Българската Македония въ Стара-Сърбия и Българитѣ Македонци, въ чисти Сърби! Горко му! . .

 

Тѣзи нѣколко, наистина скърбни, истини за г-нъК. Групчева, които, като за мои съграждани, съ душевно прискърбие принуденъ съмъ да исповѣдамъ прѣдъ почит. учена публика, пишѫ ги въ присѫтствието и, рѣчи, по диктовката на по стария му братъ, уважаемаго г-на Ивана А. Групчевъ, който, слѣдъ като се виждалъ съ него въ Ц/градъ, отъ нѣколко врѣме насамъ намира се тукъ, при сина си поручикъ А. И. Групчевъ. Той съ силно негодувание и съ абсолютно неудобрѣние говори за братовитѣ си безразсѫдъци. Сѫщиятъ има добрината да ми раскаже подробно, че вториятъ му братовъ другаръ по сърбофилство, стружанинътъ Наумъ Евровъ, едно стружко хлапе, человѣкъ съ най-нисъкъ характеръ и бездѣлникъ готовановецъ, когото тоже отъ 5 годишна възрасть познавамъ, отъ радость, види се, за голѣмитѣ (!) успѣхи, съ които сърбизмътъ напрѣдвалъ не само въ Македония, отечеството на Душановци, ами и въ самата столица на Османскитѣ халифи, прѣди нѣколко дни билъ полудѣлъ, въ слѣдствие на което отишълъ по джамиитѣ съ цѣль, да пригърне истинската ислямска вѣра, а послѣ искалъ и да се хвърли въ Босфора.

 

Ето съ какви дѣйци братята Сърби се надѣѭтъ да посърбѭтъ Македонскитѣ Българи. Ето какви личности г. Драгановъ удостоява съ причислението имъ въ броя на подвижннцитѣ за народнитѣ сѫдбини! Сърадваме го!

 

 

11. Стр. 320, кол. II. Българитѣ въ Македония, особито отъ Барсячкото наричано плѣме, казва ни г. Драгановъ, не се

 

 

344

 

нуждаяли отъ екзархийскитѣ училищни субсидии, а още и подозрително и съ недовѣрие се отнасяли къмъ испращанитѣ отъ екзархията учители, началници на общинитѣ и пр. и пр., за доказателство на което Г-ство му привежда ни една „странна и поразителна за него, но интересна новость" която на послѣдне съобщилъ билъ Охридчанинътъ А. Кецкаровъ, получивши своето образование не, както нег. милость безразсѫдно казва, въ „Болгарской, Солунской, Екзархийской гимназіи” а въ разни училища [1], а само на послѣдне една-двѣ години е учителствувалъ въ тази гимназия. Тази новость била, че ужъ неговитѣ съотечественници Бугари въ Охридскомъ окрѫжіи не приимали „никогда никакакихъ Екзархійскихъ аташе и протиже въ качествѣ учителей”. Ами като било така, питаме ви, г. Драгановъ, да ни кажете, какъ нег. милость, г. А. Кецкаровъ, учителствува въ Охридъ като екзархийски учитель? Насилственно ли? — Тогава той не е честенъ человѣкъ. Въ такъвъ случай и самата екзархия е бъркала, като подържа подобни аташета.

 

Чудно нѣщо! До колко е вѣрно казаното пó-горѣ отъ Драганова за неприиманието екзархийски субсудии, и до колко доза отъ истинность съдържа у себе си странната оная новость, съобщена нему отъ А. Кецкаровъ за подозрѣнието и недовѣрието на Охридянитѣ къмъ екзархийскитѣ учители и пр. нека самъ себе си господство му се попита, — та да си състави по-здраво понятие за такъвъ единъ въ всѣко отношение весма важенъ въпросъ. Ний ако не бѣхме били родомъ отъ сѫщото мѣсто, за което е думата и остарѣли въ срѣдата на онова сѫщо население, което нег. милость упрѣкава въ недовѣрие и подозрителностъ къмъ екзархийскитѣ учители, слѣд. и къмъ екзархията, и съ което и днесь често и постоянно корреспондираме, щѣхме негли до негдѣ да го повѣрваме; но като знаеме самата истина много повече отъ колкото всичкитѣ негови корреспонденти ученици, нека ми бѫде позволено да му кажемъ съ чиста съвѣстъ, че както казанното отъ него, така и съобщената нему странна новость не притежаватъ нито капка отъ истинность, а сѫ цѣли измислици, вслѣдствие или на нѣкоя неизвѣстна намъ цѣль, или на невѣрни свѣдения и съвсѣмъ легки неразбории, непринадлежащи инакъ на сериозни и безпристрастни етнографи. Ний лично познаваме и г-на Андона Ефимиевъ Кецкаровъ; познаваме отъ близу и цѣлото Охридско население и неговитѣ тежнения. Ний сме участвували въ учебното дѣло въ Македония отъ самото му начало, — 18-й Май 1880 год., когато тамъ нѣмаше още никакви Драгановци, та до прѣди четири години като единъ отъ най-прямитѣ и най-непосрѣдственнитѣ

 

 

1. Сѫщиятъ А. Кецкаровъ билъ ученикъ въ военното Соф. училище, а по прѣди въ Охридското.

 

 

345

 

дѣйци въ него; слѣдователно, имали сме и възможность да изучимъ тежненията и желанията не само на Охридското, но и на цѣлото Македоно-българско население. Ако би било истинно и колко едно синапно зърнце казаното отъ г-на Драганова, то тогава не щѣхѫ да се отварятъ и да сѫществуватъ въ Битоля полугимназии съ четири класса, въ Прилѣпъ — богословско училище, (което на послѣдне по правителственно распореждание се закри), и четвъртокласното же училище въ Охридъ, съ учители университанти и толко други мѫжски и дѣвически първоначални училища въ тѣзи окрѫзи, поддържани отъ екзархията. Видимото негодувание и несѫществующата подозрителность отъ страна на нѣкои общини състои въ това, че и между членоветѣ на тия общини фигуруватъ и нѣкои користолюбиви, а влиятелни инакъ, личности, които, за да сѫ свободни да располагатъ съ испращанитѣ отъ екзархията училищни субсидии, не рачѫтъ да имъ се испращатъ учители способни, плащани направо отъ екзархията, а претендуватъ да имъ се внасятъ паричнитѣ количества, та тѣ да ги употрѣбяватъ както имъ се види за благословно, споредъ собственнитѣ си въззрѣния, — съ частъ отъ тѣхъ, разбира се, да настаняватъ учители по угодата си, свои протежета като г-на А. Кецкарова, а останѫлата часть да иматъ на расположение за непрѣдвидени общински, или пó-право, собственни свои нужди и вигоди. Нъ екзархията, която има за цѣль не угодитѣ и насищението алчностьта на гладници, а прѣуспѣванието на учебното дѣло, умѣе твърдѣ добрѣ да се расправя съ такава родолюбци.

 

Ето пресловутата странна, нъ интересна новостъ на г-на Драганова, съобщена нему отъ г. А. Кецкарова! Блазѣ на нашитѣ етнографи, а още повече намъ, на македонскитѣ Българи, съ етнографии като прѣдметната, ако всѣкога етнографитѣ ни се облагатъ на свѣдѣния, каквато е горѣописаната „странна новостъ!".

 

 

12. Стр. 323, кол. II. Не е истинно, че Мияцитѣ и ир. Македонославенски племена носѭтъ на нозѣтѣ си скорни (полусапожи), както нашиятъ етнографъ ни казва. Вситѣ Словени, селски жители въ Македония, исключая южнитѣ, обуватъ си нозѣтѣ съ опинци (цървули), които завързватъ съ оптоки, обвити около краката до самитѣ колѣна. Само южнитѣ носѭтъ обикновеннитѣ кондури — обуща, а никакъ не скорни — чизми — сапоги или полусапожи.

 

 

13. Стр. 324. Кол. I. Не е тоже никакъ истинно, че въ Дупничко, и въобще у Шопско и Пѣянечко, постпозитивний членъ не се слушалъ никакъ или рѣдко се срѣщалъ, а че само въ по-источнитѣ страни той сѫществувалъ, както безъ всѣко стѣснение проповѣдва ни г-нъ Драгановъ. Ний пó-горѣ имахме случай да приведемъ нѣколко примѣри изъ образци, събрани

 

 

346

 

въ Щипъ и въ Кочани, които принадлежатъ на Пѣянчко, и съ нихъ доста точно, мислимъ се доказа, че това мнѣние на г-на автора не почива на здрави основи. Но понеже тукъ става сѫщата дума и за Дупничко и Шопско, то не ще бѫде излишно да приведемъ отъ многобройнитѣ ни образци, събрани непосрѣдственно отъ насъ въ тѣзи мѣста, по единъ само примѣръ; па ако искате, и по единъ два и отъ други попрѣжни отъ насъ събиратели на народнитѣ умотворения. Ето ги:

 

А. Изъ моятъ сборникъ.

 

а) Отъ Софийско (Шопско).

 

Пѣсн. №. 212. Записалъ Н. Пр. О. Игнатий Рилски, ректоръ на Духовн. Семин. въ Самоковъ.

 

Он се кѫлне у стара-та сабля.

Он се кѫлне у добра-та коня.

Коня яха колку планина-та.

 

Пѣсн. №. 214, отъ сѫщия.

 

У дѫрво-то две златни ябѫлкьи.

Дѫрш се мене за грива-та.

Засади го мене на сапа-та.

Че се фане мене за нозе-те.

Ванали се коня за нозе-те.

На трейкьа-та триж е махнало.

 

Пѣсен. №. 217, сѫщия.

 

Кѫко седим цару у война-та.

У война-та девояче имаш.

Си-те че гьи у легало найдеш.

Си-те гьи е у легало нашѫл.

У война-та два брата имала.

 

б) Отъ Самоковско — Софийско село Ярлово.

 

Пѣсн. №. 244, слушана отъ Достана Стоева, която ми е испѣла тъкмо 165 прѣкрасни пѣсни, записани отъ мене непосрѣддтвенно.

 

Іа ме качи на добра-та коньа.

Іа си оди код тфоіа-та макьа.

Та си оіде код своіа-та маікьа.

Запали а от руса-та глава.

Не ли ти е за цѫрни-те очи?

Не ли ти е за руса-та коса?

Не ли ти е за танкьи-те вежди? и пр.

 

Пѣсн. №. 245, отъ сѫщата.

 

Ниви-те и ливади-те

Каща-та и дворове-те.

Кола-та и волове-те.

У Вардар вальавици-те.

У Тунджа воденици-те.

Мое-то льубне Петкана

И мое-то машко дете, и пр. и пр.

 

в) Отъ село Сапаревска Баньа (Дупничко).

 

Пѣсн. №. 350, слушана отъ С. И. П. Захариева.

 

На наши-о Каракѫрджалиа.

По дѫрва-та, каменьа-та.

Отсече ѝ две-те раце.

Очи-те да му испаднат,

Раце-те да му иссахнат.

 

Б. Изъ други сборници.

 

а) Изъ Кьостендильско, отъ Сборн. на Хр. Ц. Ковачевски. Соф. Пер. Спис. кн. XII, стр. 114—115, пѣсн. №. 1-о.

 

На Четирци, на собор-о.

 

Пѣсн. №. 2.

 

Ю църква-та гьаче самоуче;

Ю книга-та како се кажуе.

Църква-та чат яър да направат,

Икони-те ясли че направат.

Двоица-та тамо погубиле.

 

 

347

 

б) Изъ сборника ня Геор. Вирчевъ (Кьостендилско). Соф. Пер. Спис. кн. XII, пѣсн. №. 1.

 

На трето-то славей стое.

У песен-та наричаше.

Дечица-та кье подгазат.

 

Такива и много други примѣри могли бихме да приведемъ и отъ другитѣ сборници, Чолаковия н. п. и на В. Качановски, но за жалость, нѣмаме ги за сега прѣдрѫчни. Но и толко не сѫ малко, а достаточни да убѣдѭтъ всѣкого въ противното на г-нъ Драгановото мнѣние. А че Христаки Павловичь, родомъ отъ Дупница, въ второто издание на Славяно-българската си грамматика исхвърлилъ отъ неѭ постпозитивния члень, то не значи че той направилъ това по свое убѣждение, произведено у него отъ собственнитѣ му наблюдения и отъ фактъ, че у Дупничко и въобще у Шопско членътъ не билъ въ употрѣбление, а по подражание или по съвѣта на В. Караджича, който, разбира се, като сърбски филологъ и устроитель на сърбския писменъ езикъ и правописание, нѣмалъ въ грамматиката си членъ, като не нуженъ за Сърбитѣ. Това сѫщото подтвърдява и самъ нашия авторъ, като казва: „Христаки Павловичь съ этой смѣлой реформѣ являлся простымъ подражателемъ Вука Караджича и пр.” Ний знаемъ, че противникъ на члена е билъ и най-горещия българинъ, г. Г. С. Раковски; но слѣдва ли да заключимъ отъ това, че и въ неговото мѣсторождение членътъ не билъ въ употрѣбление? А има ли по невѣрно отъ това, че „незабвенний Неофитъ Рилский Шопскигъ, Пѣянецкихъ и Копановскихъ говоровъ могъ и не знатó?" Кой по-добрѣ отъ Неофита на свое врѣме знаялъ българския езикъ? Ний знаемъ и цѣлiя ученъ свѣтъ знае, че той приготвилъ и единъ пространнѣйши българo-гръцкий словарь, (който, за жалость, и до днесь не е видѣлъ още бѣлъ свѣтъ прѣзъ печата). А какъ би се наелъ и възможно ли би му било да съставя таквозъ огромно литературно дѣло човѣкъ, ако би не знаяль добрѣ говора на съсѣднитѣ си страни, много повече на пòдалечнитѣ? Но, както и да е; а че и самъ Христаки Павловичъ не е билъ противъ принципа на члена, ний се научаваме отъ едно писмо на сѫщия Неофита до Р. Поповича, съ дата 9-й Ноемвр. 1838 г., обнародвано на послѣдне въ ХХVI-а книж. на Соф. Пер. Спис., стр. 57—63. Ето що казва О. Неофитъ въ него писмо: „А Христаки чудимся гдѣ говори „объ изгнаніи членовъ" и одобрява му (Венелинъ) мнѣніето. Той (Христаки) е гонитель само на ататъ, а другитѣ употрѣбява равно както и мы. Прочтите още на стр. 44 и 45 до край и увидите величайшу лжу". Слѣдователно, не е истинно и то, че членътъ само „всюду на болгарскомъ сѣверовостокѣ является дѣйствительно неотътемлемою собственностью и особенность

 

 

348

 

болгарскаго языка"; не, членътъ е всеобща отличителна чърта на българския язпкъ, по вситѣ български крайща, макаръ и той да се явява не на всѣкѫдѣ подъ еднаква и сѫща форма, както ще имаме случай да поговоримъ по-обширно за него другадѣ.

 

 

14. Стр. 325, кол. I. „Въ 1867 году Д. Динковъ изъ Пѣянца печаталъ въ газетѣ П. Славейкова рядъ этнографическихъ — фантастическихъ очерковъ подъ заглавіемъ: „свѣденія за Македонскитѣ страни” и между прочимъ и „о Пѣянцахъ." А пакъ по-горѣ на стр. 323, кол. I: „какойто горячій Македонскихъ афтохтонъ Георгій Динковъ" и на стр. 324, кол. I: „по увѣренію вышеупомянутаго Македонскаго Бугарина, Динкова." Това ни казва г-нъ Драгановъ. Ний лично познаваме Динкова и знаеме, че той дѣйствително бѣше на овое врѣме „горячій Македонски Бугаринъ и отличенъ фантазиаторъ. Но едно нѣщо неможемъ да разумѣемъ, именно: колко Динковци разбира нашия авторъ? Единъ ли е сѫщия Динковъ или другъ Георгій Динковъ и другъ Д. Динковъ изъ Пѣянца? Това ще чакаме да ни разясни господство му. Но до тогава нека не прѣкѫсваме своитѣ размишления върху горѣписаното. До колкото се вижда отъ него, г-нъ Драгановъ разбира двама Динковци, единъ, — горячій Македонски Бугаринъ, Георгій Динковъ, а другъ, — Д. Динковъ изъ Пѣянца, авторъ ряда этнографическихъ — фантастическихъ очерковъ, т. е. сѫще така, както и по-прѣди въ №. 1-й на „Извѣстія" отъ т. г. стр. 34, кол. II, е казано за г-на Пърличева, прѣводителя на Илиядата, и г. Ставриди, автора на Гръцката поема „Αῤματωλὸς,” и което ний съ бѣлѣжката №. 19-й, въ писмото си отъ 6-й Май т. г., обнародвано въ „Извѣстія” №. 6—7, на стр. 309, потрудихме се да поправимъ. Ний, които сме живѣли дълго врѣме въ Солунъ и въ окрѫга му, познаваме Динковската фамилия, като една отъ най-близскитѣ ни; слѣдователно, до сега не знаеме да има въ Македония мнозина Динковци, нито пъкъ да е сѫществувалъ нѣкога но наше врѣме какъвто и да е Д. Динковъ изъ Пѣянца. Споредъ насъ, прочее, той е единъ и сѫщия Георгій К. Динковъ, не изъ Пѣянца, а изъ Негошкото село Държилово. Баща му Костандинъ Динка, деведесеть годишенъ старецъ, който прѣди много години оставилъ мѣсторождението си и се прѣселилъ въ Солунъ, живъ е и до днесъ, както и неговия братъ Кириякт Държиловичъ (наименованъ така отъ селото си), атински въспитаникъ и книжарь, за които мислимъ да поговоримъ нѣщичко другъ пѫть. За този Георгий Динковъ и други описатели доста криво сѫ писали (виж. Соф. Пер. Спис. кн. XVIII, стр 444 и нататъкъ). Но намъ е чудно това, какъ г-нъ Драгановъ, който, като проживѣлъ двѣ почти години въ Солунъ, и като кроялъ да списва

 

 

349

 

етнографията на Македония, въ която да сиоменва и името на Динкова, какъ, казвамъ, не можалъ да се види съ дѣда К. Динка, бащата на Георгия Динковъ, та да научи отъ него и отъ други Солунски жители малко по-вѣрно за сина му, и слѣдователно, да не впадне и втори пѫть въ сѫщата погрѣшка, която споменѫхме по-горѣ, за г-на Пърличева и за Ставриди!

 

 

15. Стр. 325, кол. I и II. Не е вѣрно тоже, че Иосифъ Ковачевъ учителствувалъ въ Прилѣпъ прѣди нежели въ Велесъ, дѣто, по доноса за В. Поповича прѣдъ тур. власть, велешката гимназия била закрита. Нито че въ това врѣме сѫществуваше като дѣецъ Йорданъ X. Костандиновъ. Ний познаваме лично вситѣ три горѣпоменѫти личности, слѣдователно, и знаеме до негдѣ историята и дѣятелностьта имъ. Йорданъ X. Костандиновъ прѣзъ 1860 год. учителствува въ Прилѣпъ само шесть мѣсеци, отъ дѣто по доноса на гръцкия Битолски митрополитъ Венедикта, биде испроводенъ въ Азия на заточение, съ което прѣкѫсна се вече за винаги дѣятелностьта му. Иосифъ Ковачевъ едноврѣменно съ В. Поповича учителствува въ Велесъ прѣди нежели въ Прилѣпъ. Въ послѣдния градъ учителствува той на 1875—1876 год., отъ дѣто заедно съ събрата си Никола Ганчевъ биде дигнѫтъ и отведенъ въ Солунъ не по доноса на В. Поповича, когото нѣмаше тамъ, а по клеветитѣ на правителственнитѣ, въ онова разбъркано врѣме, шпиони. (Чудно нѣщо! Каква облага получаватъ хората отъ искривяваньето на истината?) Днесь, до прѣди малко, г-нъ И. Ковачевъ управляваше градския общинский съвѣтъ въ София, като кметъ, а В. Поповичъ отпочива си въ Самоковъ безъ никаква служба. А що е тозъ незаслуженъ повикъ противъ В. Поповича?

 

 

16. На конецъ нека ни биде позволено да заключимъ, че отъ казаното до тукъ, както и отъ по-прѣжното ни, явно се вижда, какъ „этнографическій очеркъ Славянской части Македоніи" на г-на Драганова не почива на съвсѣмъ здрави основи, тъй като повечето му свѣдения за неѭ черпани сѫ отъ недостовѣрни источници. Сѫщо така може да се заключи и за самитѣ му езикови образци „бугарской поезіи”, че тѣ никакъ немогѫть да служѫтъ за основа на сериозни езикови и етнографически издирвания, тъй като не сѫ събирани и слушани отъ него прямо отъ самитѣ источници, а посрѣдственно прѣдавани нему чрѣзъ каквито щешъ ученици. А до колко заслужватъ довѣрието ни въ подобни случаи ученици, неопитни още въ таквизъ важни въпроси, и не освободени отъ каквито да сѫ външни влияния, ний отъ опитъ вече сме се увѣрили не еднократно, слѣдователно, не можемъ да се произнесемъ до колко ученитѣ слависти и сериознитѣ етнографи ще могѫтъ да расчитатъ

 

 

350

 

съ вѣрностьта на изложения отъ г. Драганова „Этнографическій очеркъ, Славянской части Македоніи”. Ний прѣпорѫчваме имъ прочее внимание и строго прѣдпазвание.

 

г. Сливенъ, 16-й Декемврий 1888 г.

 

 

Обяснения върху бѣлѣжката, направена отъ страна на поч. редакция на „Извѣстія СПБ. Сл. Бл. Общества” при писмото ми, обнародвано въ №. №. 6—7, год. 1888, стр 308, кол. 1 на сѫщия журналъ. [1]

 

 

1. Въ прѣдметното ми писмо и придружающитѣ го бѣлѣжки, направени по поводъ на „Этнографическій очеркъ Славянской части Македоніи" отъ г-на Драгановъ, обнародванъ въ „Извѣстія СПБ. Сл. Бл. Общ. №. №. 11—12 отъ 1887 год. и №. 1 отъ 1888 год., азъ не съмъ казалъ, че Македония е населена исключително само отъ Българи безъ никой другъ елементъ, — не; а искалъ съмъ да кажѫ и съмъ казалъ, че на тази турска область, исключая г. Солунъ, населението не е повече смѣсено отъ колкото онова на другитѣ области въ Балканския полуостровъ; слѣдователно, не би било справедливо да му се приписва вавилонщина, каквато се стреми да му отдаде г-нъ П. Драгановъ въ споменѫтата му по-горѣ статия. И въ неѭ область, както и въ другитѣ Старопланински провинции, живѣѭтъ, освѣнъ Българитѣ, още доволно число Турци — Мохамеданци, малко Гръци, по южната ѝ крайморска ивица, тукъ-тамъ распърснѫти Цинцари и Евреи, а по западната и сѣверо-западната погранична линия, малочисленни Албанци. При все това, болшинството на Българитѣ надминува въ висша стъпень числото на другитѣ елементи, вкупъ вземени. Който не рачи да повѣрва нашитѣ скромни, но нагледни, увѣрения, нека се съвѣтва съ други пò-авторитетни статистики, ако не ще да уважи и „Етнографията на Македония" издадена въ Пловдивъ прѣзъ 1881 год. Намъ нека бѫде позволено да приведемъ тука единъ само примѣръ, колкото за косвено доказателство, именно „Етнографията на г-на Ритихе, издадена прѣзъ 1885 год., която, като отъ чужденецъ съставена, по най-новитѣ статистнчески данни, вѣрваме, не се лишава отъ достовѣрность.

 

Споредъ исчисленнето на г-на Ритихе, Българитѣ въ Македония иматъ подавляюще болшинство. Ето въ кратцѣ общитѣ резултати на това исчисление:

 

 

1. Настоящитѣ бѣлѣжки заедно съ послѣдующитѣ по поводъ статията на г. П. Драгановъ: „Этнографическій очеркъ Славянской части Македоніи", обнародвана въ „Извѣстія СПБ. Сл. Бл. Общества” бидохѫ проводени за обнародванье до сѫщата редакция. Но тъй като, по нѣкои причини, прѣди да достигнѫтъ до мѣстоназначението си, рѫкописа ни се повърнѫ обратно, то го печатаме въ настоящия Сборникъ.

 

 

351

 

Българи 1,124.288 души,

Мохамеданци 360.626 „

Арнаути, Куцовласи, Сърби, Евреи и др. 422.357 „

Гръци 59.104

_____________________

Всичко 1,967.104 души.

 

 

Ето г-да, това е прѣсловутото смѣтание на македонското население. Но, кажете ми, молѭ, коя друга область отъ Турската, бивша и настояща, държава е по не смѣсена?

 

 

2. Спороветѣ и борбитѣ, за които почит. редакция на „Извѣстія” говори въ бѣлѣжката си, не сѫ друго, освѣнъ произведение и плодъ на чуждитѣ пропаганди, а особито, на гръцката, която не позволява на населенията да се развиватъ на родния си язикъ, а насилва ги да прѣгърнѫтъ гръцкия слѣдователно, и гръцката националность. Но сѫществуванието на чужди пропаганди, гръцка, сърбска, австрийска и пр., които всевъзможно прѣдявяватъ претенции върху Македония и се трудѭтъ да заслѣпѭтъ учения външенъ свѣтъ съ несѫществуеми права върху неѭ, като на гръцко и сърбско болшинство, далечъ е отъ да докаже, че тѣзи тѣхни претенции почиватъ на законна и здрава почва и че дѣйствително населението тамъ е гръцко или сръбско. Гръцитѣ, за оправдание похищението на поменѫтитѣ права, не могѫтъ да покажѫтъ други доводи, други основни доказателства, освѣнъ каменни надгробни останки отъ Римска и Византийска епохи, но никакъ не и население гръцко. А въ това отношение, строгата справедливость изисква го да исповѣдаме, че Турцитѣ, днещнитѣ владѣтели, би имали несравненно по голѣмо право, отъ колкото всичкитѣ други мѣстни населения, толкова повече отъ Гръцитѣ, че тѣ иматъ и население, когато послѣднитѣ се лишаватъ отъ него, освѣнъ въ едно само крайморско крайще. А че пропагандата имъ е била и е толко силна, щото тамошнитѣ населения мѫчно могѫтъ да ѝ противостожтъ, не значи, че населението ѝ (гръцко) чрѣзъ болшинството си ѭ подържа, не; тя се подържа отъ гръкофенерското висше духовенство или по право казано, отъ еллинскитѣ въ свободна Гръция и въ Цариградъ силлогози, — тайнополитически комитети, посрѣдствомъ поменѫтото дружество. Гръцкитѣ владици, които, благодарение на турската политика, държѫтъ се насилственно, като натрапени бремена, и въ ония даже епархии, въ които нито душа гръцка или поне гръкомислеща фигурува, и се подкрѣпѭтъ отъ самото турско правителство, като най-слабата страна на мѣстото, по правилата на макиявелската спстема, гръцкитѣ владици, казвамъ, днесь непрѣдставляватъ въ страната и неупражняватъ друго, освѣнъ обязаности на чисти агенти на еллинизма и върли пропагандисти, които, за постижение нечистата си цѣль, не щадѭтъ нищо свето и нищо человѣческо, нито се спиратъ

 

 

352

 

прѣдъ каквито и да бѫдѫтъ простими и не простими срѣдства. За потвърѫдение на думитѣ ни, стига да си напомнимъ ранната погибель на покойнитѣ и приснопаметни братия Миладинови и на много още подобни страдалци, които сѫ станѫли невинна жертва прѣдъ олтаря на еллинизма!

 

Това ви сѫ почит. г-да редактори на „Извѣстія”, многословутитѣ спорове и борби въ Македония по национални, църковни и политически права. А пакъ Сърбитѣ, освѣнъ че население сърбско не могѫтъ да посочѫтъ, но нито ония рѫждѣсали римско-византийски каменни останки притежаватъ, съ маловажни нѣкои исключения, нито пакъ могѫтъ да се въсползуватъ отъ срѣдствата, които иматъ на рѫка гръцитѣ и владицитѣ имъ. Слѣдователно, за да покажѫтъ прѣдъ свѣта, че ужъ и тѣ имѫтъ нѣкакво си право върху областьта, за която е думата ни, принудени сѫ да си служдьтъ съ срѣдства не до толко честни. Примѣри изобилуватъ, но отъ благоприличие ще ги прѣмълчимъ.

 

 

3. Ако пакъ въ етнографическо отношение могло би да се отдаде право на нропагандитѣ гръцка и сърбска наравно съ онова на населението, то тогава защо това право да откажемъ на австрийската и италиянската пропаганди, които не по-малко отъ другитѣ се силѭтъ да привлекѫтъ населението къмъ себе, да го понѣмчѫтъ и поиталиянчтѫтъ, като прѣдварително го покатоличгѫтъ? Защо, основающи се (!) на това мнимо право, да не кажемъ, че въ Македония, въ тази въ всѣко отношение нещастна облаеть, живѣеѭтъ и нѣмци и италиянци, па даже и французи, когато знаемъ, че тамо има по нѣколцина капуцини или лазаристи пропагандисти? Нека въ такъвъ случай приемемъ, че прочутото отечество на славянскитѣ просвѣтители Кирила и Методия и на Климента Охридски е Африканска или Новохоландска пустиня, населена съ диви племена, върху които иматъ право да върлуватъ да грабѭтъ и похищаватъ каквито би било пропаганди, гръцка, сърбска, австрийска, и италианска па, ако щешъ, и японска макаръ, или каквато и да било друга [1].

 

Сливенъ, 10 Декемврий 1888 год.

 

 

1. Въ Македония, Тессалия и Епиръ (Южна Албания) има и ромѫнска, а напослѣдне и албанска пропаганди; но тѣ, до колкото знаемъ, незакачатъ друга нация, както що правятъ гръцката и сърбската, а само своитѣ, и нѣматъ за принципъ друго, освѣнъ събужданиего на своитѣ народности и въвежданието у тѣхнитѣ църкви и училища родния имъ езикъ. Ако всѣкога се водѭтъ по това начало, браво имъ! Заслужватъ общото съчувствие, и, додѣто ще вървѭтъ по този пѫть и ние, освѣнъ що имъ желаеме добъръ успѣхъ, но още увѣряваме ги, че въ нашия народъ ще намѣрѭть всѣкога сътрудничество.

 

[Back to Index]