Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга IV,  София, 1891

 

8. Материали по етнографията на нѣкои мѣстности въ Сѣверна Македония, които сѫ смежни сѫ България и Сърбия.

 

Отъ Ефрема Карановъ.

 

  1. Драгановите „Бързаци”, „Копановци” и пр. [*]

  2. Мадемджиите от Кратовско, Паланачко, Кумановско, Овчеполско, Кочанско, Кюстендилско и Вранско

  3. Овчеполски, Кратовски, Паланачки, Кумáновски села и народността им

  4. Характерът на Драгановитe Копановци. Служби
  5. Костюми
  6. Гръкоманите и сърбоманството
  7. Граматикът хаджи Иоаким и неговите три книги на български език
  8. Книгите в Лесновския, Пшинския и Картинския манастири. Скити и манастирчета около Лесново според „Изяснително писание”
  9. Разнасянето на Лесновската библиотека. Сръбски учители в Кочани, Куманово, Кратово и Велешко през 1872 г.
10. Лесновската, Пчинската и Осоговската обители
11. Кратовският говор

 

(1. Драгановите „Бързаци”, „Копановци” и пр.)

 

 

Г-нъ Драгановъ, родомъ българинъ, бивший учитель на българската гимназия въ Солунъ, причини не малко шумъ съ своята статия въ „Славянскитѣ Извѣстия" отъ 1888 година. подъ заглавие „Етнографическій очеркъ славянской части Македоніи", макаръ тази статия и да не се отличава съ нѣкаква пълнота и точность, и да не ни запознава съ нѣщо ново по „Славянската часть на Македония". Г. Драгановъ напада сичко, което е българско, като нарича, напримѣръ, българскитѣ, пакъ и сърбскитѣ, писатели въ насмѣшка „велики патриоти”, защото и еднитѣ и другитѣ причислявали Македонското население къмъ своята народность, когато, споредъ него, Македония била населена отъ различни иноезични и различни славянски племена, като Бързаци, Пѣянци, Капановци, Езерци, Потурняцо, Поляне (трѣбвало би да притури като племе и Сѣрскитѣ Люковци, които се казватъ тъй, защото обичатъ да употрѣбяватъ често частицата лю!) и пр., които не могѫтъ се отнесѫ нито къмъ българската народностъ, въ противность на различнитѣ Груевци, нито къмъ сърбската народность, въ противность на г-на Ястребова, който македонцитѣ смѣта за старо-сърбиянци наравно съ Милоевича и други. Пълното незнание на Македония отъ г-нъ Драганова, вижда се на сѣка стѫпка въ неговия очеркъ; така наприм. той освѣнъ дѣто смѣсва името Пелогъ съ Пелагония, т. е. името на Тетовско съ Битолско, което нѣщо му се вече указа и отъ г-нъ Шапкарева, той поставя и Разлогъ, като го смѣсва съ Мориово, по течението на рѣката Вардаръ, и отнася Разложанитѣ къмъ неговитѣ Бързаци, които живѣѭтъ, споредъ него, по течението на рѣкитѣ Вардаръ и Църна, когато Разложанитѣ живѣѭтъ далеко на истокъ — подъ Рилската планина, а Мориовцитѣ сѫ онѣзи, които той смѣсва съ Разложанитѣ: захваща съ своитѣ Пѣянци (намѣсто Пиянчане) Кюстендилъ, Дупница, Щипъ, Кочани, когато тѣ живѣѭтъ само въ

 

 

281

 

Царево-селско и въ нѣколко Кюстендилски села, които бѣхѫ Пиянечки и по Берлинския договоръ минѫхѫ въ България.

 

Цѣльта на моята статия не е да разглеждамъ туй, което е казалъ г-нъ Драгановъ, а да изложѫ онова, съ което можахъ да се запознаѭ прѣзъ минѫлото лѣто при пѫтуванието си въ Сѣверна Македония; но тъй като г-нъ Драгановъ е далъ много неточни свѣдѣния, особенно подъ заглавието „Копановци” въ неговата статия, то неволно ми дойде на ума статията му, макаръ и да е остарѣла вече, защото прѣзъ лѣтото пропѫтувахъ именно изъ онѣзи мѣста, които той населява съ Копановцитѣ. За това нека ми бѫде позволено да искажѫ за тази страна туй, което знаѭ, и то по сѫщия редъ, по който говори и г-нъ Драгановъ, толко повече, като нѣма другъ, който да се е распространилъ толкози върху тази страна, колкото г-нъ Драгановъ.

 

Г-нъ Драгановъ почева за копановцитѣ тъй (Извѣстія славянскаго благотворительнаго общества №. 6—7 за Юний, Юлий, 88 год,): копановцитѣ захващатъ тъй нарѣченото Овчеполе и часть отъ тетовския край. Ще забѣлѣжѫ, че названието “копановци" никѫдѣ не сѫществува въ Сѣверна Македония и че могѫтъ да бѫдѫтъ въпросни почти сичкитѣ племенни названия на Македонцитѣ. Ний вече видѣхме, какъ г-нъ Драгановъ прилѣпва името Бързаци на Разложанитѣ, които живѣѭтъ далечъ отъ неговитѣ Бързаци и на които езикътъ е съвсѣмъ съ други отличителни черти отъ езика на неговитѣ бързаци. (Виждь разложски пѣсни въ III книга на министерския Сборникъ за народни умотворения); сѫщо видѣхме, че съ своитѣ Пиянци захваща Щипъ, Кюстендилъ, Дупница и Кочани, а сега виждаме, че и далечнитѣ Тетовчани смѣсва съ Кратовчанитѣ, кято имъ прѣдава измисленото общо име Капановци — тъй като, споредъ него, Кратово и много други градища се намирали на Овче-поле. Впрочемъ, вината може да не е друга у г-нъ Драганова, освѣнъ тази, че той е прѣписвалъ отѣ стари изслѣдвания, като напримѣръ отъ „Описание битътъ на Българскитѣ племена въ Македония отъ Верковнча (1868 година)”, послѣ е слушалъ и събиралъ свѣдѣния отъ нѣколко ученици — маловъзрастни въ Солунската гимназия. Въпросно е името и на Бързацитѣ; до сега азъ не съмъ чулъ отъ устата нито на единъ Велешанецъ, че тѣ, Велешанитѣ, се наричали Бързаци, а просто, казватъ, че тѣхъ, може би за това нѣкои искатъ да ги нарѣкѫтъ Бързаци, защото по Вардаръ, при Велесъ, имало нѣкои-си мѣста, дѣто бързала водата, имало „бързеи", тѣзи мѣста се казвали и „бързорѣчье", та, може би, като се влияѭтъ отъ това, както и отъ името на старитѣ Бързаци, които сѫ живѣли въ онѣзи мѣста и се споминять

 

 

282

 

въ най-старата Българска История, да ги наричатъ нѣкои-си етнографи Бързаци: а пъкъ не по-малко чудно е производството на думата Бързаци отъ туй, че Драгановитѣ Бързаци много обичали да припущатъ съ конье: надприпусканието съ конье е обикновенно на много мѣста изъ Македония, даже има и праздници, като напр. св. Теодоръ Тиронъ, когато се надприпущатъ съ конье.

 

Ако би ни била цѣльта да търсиме племена изъ Македония, то, по географическитѣ имена и по мѣстожителството на населението, ние би могли да наплодимъ много племена, като напр. Планинци, които живѣѭтъ по планинитѣ, Полци, които живѣѭтъ по полетата, Малешевци, които живѣѫтъ въ Малешъ, Тиквешане въ Тиквешъ, Овчеполци, въ Овче-поле, Стоювци — въ нѣколко Паланачки села, Люковци и пр. и пр.

 

 

(2. Мадемджиите от Кратовско, Паланачко, Кумановско, Овчеполско, Кочанско, Кюстендилско и Враньско)

 

Нека се повърнемъ къмъ думата „Копановци”, която не сѫществува никѫдѣ въ Македония и която не може да се произведе отъ туй, че така нарѣченитѣ отъ нѣкои-си Капановци били черноработници, аргати, които копали Македонскитѣ граници, както казва г-нъ Драгановъ. Но ето какъ азъ ще произведѫ думата Копановци. Копановци е прѣводъ на думата мадемджии. Пó-вечето отъ Кратовскитѣ, Паланачкитѣ, Кумановскитѣ, Овчеполскитѣ (Шипски), Кочанскитѣ, Каменичкитѣ (Кюстендилски) и Враньскитѣ села сѫ работили мадемитѣ въ Кратовско още отъ старо врѣме. Турцитѣ, когато дойдохѫ въ Кратово, подъ прѣдводителството на султанъ Мурата, когато той отиваше за Косово поле, оставихѫ напрѣжнитѣ мѣстни владѣтели пакъ да разработватъ рупитѣ, които владѣтели (князове) бѣхѫ повечето отъ Дубровникъ и извѣстнти подъ името Латини; монетитѣ имъ и до сега се намиратъ въ Кратовската почва. Муратъ съ войскитѣ си дошелъ отъ къмъ Брѣгалница, Злетовска рѣка въ Лесновския мънастирь, на който и далъ правдини; отъ тамъ прѣзъ върха Печеници (може би отъ думата Печенѣги, защото Печенѣгитѣ сѫ се поселили по Овчеполе, а Печеници е надъ Овче-поле) минѫлъ е за гората Буковецъ; въ Буковецъ вървѣлъ по пѫтя, който отъ тогава носи името Хункяръ-йолу (царски пѫть), тамъ съ жезела си, като Мойсея, искаралъ ужъ вода отъ скалитѣ, и послѣ навлѣзълъ въ града Кратово. На града е далъ таквизи правдини, щото го е уравнилъ съ императорскитѣ градове — Цариградъ, Едрене и Бруса (виждь историята на Иречека). При влизанието въ града имало е малко съпротивление, и въ туй съпротивление погинѫлъ нѣкой си Атанасий, който си грабнѫлъ главата и си ѭ занелъ на върха Подвода, дѣто му е и до-сега гроба и мнозина палѭтъ свѣщи. Любопитното е, че това прѣдание го има и за Търново, и за много други градища, па даже и въ Русия

 

 

283

 

въ въспоминанията на Татарското нашествие (виждь у Буслаева, въ историята на литературата). До прѣди 200 годннн, както се разсказва, владѣтелитѣ сѫ имали значение прѣдъ Турското правителство; поне положително е изнѣстно, че въ 1564 година въ Кратово е билъ кнезь Димитъръ (виждь историята на Иречека), а въ 1581 Никола Боичикъ — на крушуменитѣ покривки на Лесновския монастнирь стои надпись:

Въ Кратово сѫ се правили пари, за което се споминя въ историята и въ прѣданията; пакъ и до-сега Кратово прѣдставлява богать изворъ на стари пари и, когато отива Кратовецъ въ Солунъ, симеаритѣ го запитвать: нѣмате ли стари пари (антѝки), а и въ Лесновския монастирь до-скоро е имало два сандъка съ стари подвити монетн (брактеати), които сѫ изчезнѫли прѣзъ врѣмето на игуменуваннето на попъ Павле. Въ Кратово се е добивала рудата по многочисленнитѣ рупи и се е обработвала на виднитѣ на рѣката Срѣбърно-коло, Кратовската рѣка, при помощьта на водата, както и въ Самоковъ, а послѣ се обработвала въ монети или друга потрѣба. Най-много се е искарвало: куршумъ, сребро, ранта, зеленило; послѣ бакърь, желѣзо и даже злато се е сбирало по рѣкитѣ. Мѣстноститѣ, дѣто сѫ рупитѣ, сѫ покрити съ згурия (жгура). Слѣдъ като е ослабнѫла силата на князьетѣ, които сѫ живѣли въ своитѣ средневѣковни кули въ града и по селата, мадемитѣ сѫ запустѣли и отпослѣ пакъ почнѫли да се обработватъ отъ самото правителство съ помощьта на населението. Правителството заповѣдало нѣколко деня наредъ да биѭтъ тѫпанитѣ изъ града и да се записватъ всички, които желаѭтъ да бѫдѫтъ мадемджии; на тѣзи които, се записвали, обѣщавало имъ се да не плащатъ никакъвъ вергъмъ, освѣнъ по 7 1/2 гроша харачъ на възрастенъ човѣкъ; този, който се записвалъ, ставалъ мадемджия, давало му се мадемджиско тескере и нѣмалъ право никой да го пита за друго тескере; мадемджиитѣ имали право да носѭтъ орѫжие и да стрѣлѭтъ отъ него, мадемджиитѣ били, съ една дума, фурасатлии. Който не могѫлъ да отива да работи на мадемитѣ, той си хващалъ аргати, на които плащалъ и давалъ хлѣбъ и ястие. Задължени сѫ били да работѭтъ отъ 5 до 20 дни въ годината, споредъ състоянието. Конакътъ т. е. управлението е било мадемджиско, т. е. въ едно и сѫце учрѣждение се съсрѣдоточавали и администрацията и расправиитѣ по мадемитѣ; послѣднето е било до-прѣди 30 години, когато мадемътъ се прѣнесе отъ Кратово на Злетовеката рѣка въ Злетово, по причина на маловодието на Кратовската рѣка; кадилъкътъ се е откупувалъ, тъй щото и християнинъ можалъ да бѫде кадия. Мадемджилъка

 

 

284

 

Населението си го брои за миразъ отъ старо врѣме. Правдинитѣ на мадемжиитѣ най-строго се пазили. По едно врѣме въ Скопье и билъ Авзи-паша, въ Кюстендилъ братъ му Асанъ-паша, въ Тетово Абдураманъ-паша, въ Враня другь паша; тѣзи паши били почти самовластни и си имали войски. Авзи-паша намислилъ да наложи на мадемджиитѣ данъкъ по 6 гроша на „капа", т. е. на човѣкъ, но мадемджиитѣ проводили нарочни хора въ Скопье да защитѭтъ мадемджийскитѣ си права и така се размахнѫлъ този данъкъ „на капа”. — Веднѫжъ мадемджии отъ Кратово дошли въ Кюстендилъ на свадба и гърмѣли съ пищолитѣ си; тогава Асанъ-паша подпратилъ едно заптие съ кехлибаревъ цигарлжкъ да пита медемджиитѣ, да не би да е тѣхенъ. Съ туй той искалъ да се излъже нѣкой-си да каже, че е неговъ, при всичко че билъ на пашата и така да накаже мадемджиитѣ; но послѣднитѣ казали, че не е тѣхенъ, за което пашата имъ въздалъ още по-голѣма честь. — Мадемджиитѣ се дѣлили : на Рупници, които копаѭтъ руда по рупитѣ; Угляре, които доставяли вѫглища; Дърваре — дърва, такива сѫ Каменичане отъ Кюстендикско; Пепеляре, които доставяли пепель, напр. селото Стърмошъ; Конаре, които карали коньетѣ съ товари; Южаре, които доставяли вѫжета, такива сѫ били Враньчане; Старо-Нагоричано отъ Кумановско доставяло слама и пр. Управителитѣ на мадемитѣ били трима и се казвали парастати. Който откривалъ нова рупа, ново мѣсто за работенье, той се назначавалъ настойникъ, получавалъ 250 гроша мѣсечно и се казвалъ „утманинъ”, нѣмска дума, но сега утманинъ значи глупакъ; утманинъ значи глупакъ за туй, защото населението имало за глупакь всѣкиго оногова, който откривалъ нови доходи на правителството и новъ товаръ на населението. Само онѣзи, които сѫ се запиеали да бѫдѫтъ мадемджии, само тѣ и родътъ имъ сѫ били мадемджии, а другитѣ били прости даноплатци; имало е и бератлии, които не сѫ плащали никакъвъ данъкъ, нито сѫ работили по мадемитѣ; сѫщо, имало и дервенджии, които сѫ пазили дервенитѣ. Отъ старо врѣме най много се е разработвала гората Плавица. При пѫтуванието си можахъ да си набавѭ парчета отъ слѣдующитѣ руди: галенитъ, антимонъ, малахитъ, азуритъ, халкопиритъ, пиролозитъ, флуратъ, хромитъ; има още гипсъ, сѣра, камънни вѫглища, стипса въ киселитѣ води и пр. Сега мадемитѣ не се разработватъ, а населението е изгубило всичкитѣ си мадемджиски права и градътъ е изгубилъ онова врѣме, когато се е пълнилъ съ мадемджии отъ съсѣднитѣ села и градове. Тетовско и Скопско не сѫ били мадемджийски, но много отъ Пиянечкитѣ села сѫ били таквизи, напр. селото Саса. И тъй населеннето не се е казвало копановци, а мадемджии, което не е племенно име. Племенното име е Бугари, вѣроисповѣданието

 

 

285

 

Каури (отъ гяурь) и Христене, а въ отношение на турцитѣ сѫ се наричали „рая”. Нѣма никакви слѣди отъ друго назнание, освѣнъ дѣто се срѣщатъ думитѣ: „цуцуманъ, цанцолей и дърдорко”, които впрочемъ иматъ значение на насмѣшка, наравно съ думата цоглавецъ и торобешъ. Подъ „цуцуманъ” се разбиратъ нѣкакви-си великани; подъ “цанцолей" — нѣкакви си легки хора, като духове, които прѣскачатъ отъ скала на скала; подъ “цоглавецъ” (песоглавецъ) хора съ по едно око. Подъ думата „дърдорко” се разбнра человѣкъ, който говори много глупости; послѣднята дума може би да указва на думата Дардания, защото въ тѣзъ мѣста сѫ живѣли Дарданцитѣ, за това има и гатанка: А Дарданъ татко, а Дардана майка — шеребести дѣца — отговорьтъ на гатанвата е: елемя, чекъркъ и напълнени калеми. Торбеши има въ Тетовско и Призрѣнско, тѣ сѫ отъ турско вѣроисповѣдание, а по славянски говорѭтъ; името имъ е до-нѣкѫдѣ ругателно; Торбешитѣ трѣбва да сѫ сѫщитѣ Автарнати, като е испаднѫлъ първия слогъ на думата, както испада въ много думи, напр. намѣсто Атанасъ, Димитрий и пр. Танасъ, Мите. Въ отговоръ на французската дума съ неприлично значение—думата bougre въ описиваемитѣ мѣста има думата „галатно" съ сѫщето значение, съ каквото е и думата bougre, и ако bougre произлиза отъ Българинъ то и думата галатно произлиза отъ Галли, т. е. старитѣ французи, които минѫли прѣзъ Балканския Полуостровъ, прѣди да се засѣлѭтъ въ Франция, както що се е распространила отпослѣ Богомилската ересъ въ Южна Франция.

 

 

(3. Овче-полски, Кратовски, Паланачки, Кумáновски села и народността им.)

 

Г-нъ Драгановъ казва, че неговитѣ Копановци живѣѭтъ по Овче-поле и часть отъ Тетовския край или Пологъ (классическа Пелагония), т. е. захващатъ градищата: Скопье, Куманово, Кратово, Тетово, Криворѣчна Паланка и Враня; площадьта, населена отъ тѣхъ, има 180 населени пункта. Сичко не е тъй. Пелагония и Пологъ не е едно и сѫщо. Само Тетово се намира въ Полога, и ни единъ градъ отъ Овче-поле, освѣнъ градъ Щипъ, който му е на единия край и го нѣма въ горния списъкъ на градищата; има и нѣколко Кратовски, Кумановски и даже Велески села, които сѫ на Овче поле, освѣнъ така нарѣченитѣ Щипски Овче-полски села. Скопляне и Тетовци никога не сѫ били мадемджии,а слѣдователно и Копановци, тѣ се много отличаватъ по езика, обичаитѣ и дрѣхитѣ отъ мадемджиитѣ. Азъ ще изложѫ имената на Овче-полскитѣ села, които не сѫ разграничени въ етнографията на Г-нъ Верковича, ще изложѫ имената и на Кумановскитѣ села, които ги никакъ нѣма въ книгата на г-нъ Верковича, ще притурѭ и имената само на Кратовската и Паланачка кази; при разглеждание имената човѣкъ може да открие много любопитни етнографически нѣща.

 

 

286

 

Овче-полски села сѫ тѣзи, които сѫ расположени по Овче-поле, производството на името на което е явно отъ думата овца, а не както го произвождать сърбскитѣ пропагандисти, като казватъ, че Овче-поле се казва тъй отъ „очи боле”, защото нѣкой-си сърбски краль извадилъ очитѣ на други сърбски краль на туй поле, както дѣйствително се е случило съ нѣкои, па дори и славниятъ Стефанъ Душанъ свали баща си отъ прѣстола и послѣ го удави (виждь Сърбската история); може би и за това Стефана да го наричатъ Душанъ, отъ думата душѫ, давѭ — това разяснение ми даде единъ свещенникь отъ селото Кокошиня надъ Овче-поле.

 

Овчеполски села сѫ тѣзи: Барбарéво, Струи́совци (населени съ турци), Зарáинци, Музоéрци, Гóрни-Стýболъ, Дóлни-Стýболъ, Плéшенци, Стръ̀мошъ, Петъ̀ршино, Мáричино, Кýндино, Прáбищипъ, Кáлнище, Ритáвица, Глóбила, Неóкази, Бýчище, Гýйновци, Пи́шица, Крýпище, Жéгянци, Новосéляни, Улярци, Лепопелци, Гайрáнци, Троáло, Пестръшино, Гóрно-Трóгерци, Къ̀рньевци, Гризи́ловци, Кýково, Тóоль, Патетино — тѣзи села сѫ по склоноветѣ; а по самото поле сѫ слѣднитѣ села: Немáници, Рáнчинци, Мечкуéвца, Арбасáнци, Станýловци, Бури́ловци, Мустáвино (турци), Су̀дикь, Бáлванъ-долни, Бáлванъ-горни, Дóлно-Трóгерци, Кáрбинци, Кара-ормáнъ, Църкóвци, Дермéнъ-чифли́къ, Чардакли́-чифли́къ, Върсáково, Сърчи́ево, Ерджели́я (тур.), Къдравáково, Богослóвецъ, Дели́синци, Сарамзáлино (тур.), Кьоселéри (тур.), Амзи́-бéгово (тур.), Пеши́рово (тур.), Кáратмáново (тур.), Караджáлюво (тур.), Джумалѝя (тур.), Горýбинци (тур.), Кнеже, Свети-Николе (Клиселия), Гузумелци, Сопотъ, Мѝлино, Махмудчѝево, Голéмо-Чалѫшево, Мàло-Чалѫшево. Отъ Щипъ до Велееъ е 8 часа, отъ Орелъ до Щипъ 6 часа — такава е приблизително широчината и дължината на Овче-поле. И тьй, всичкитѣ Овче-полски села сѫ 71, отъ които 60 сѫ български, а 11 турски. Центра на Овче-полскитѣ села е Свети-Николе и тѣ съставляватъ дѣлъ отъ Щипскитѣ села, които се дѣлѭтъ на: Злетъ-дере, Юрукана, Сланъ-дере, Лакавички села и Овче-полски.

 

Кратовски села сѫ тѣзи:

а) Шопски села, на западъ отъ Кратово: Желéзница, Талашмàнци, Корѝя, Крилàтица, Опила, Търнòвѣцъ, Страцѝнъ, Вражòгрънци, Кýклица, Брàйково, Пéндакь, Димàнци, Кѫшла, Рудàри, Вакъ̀въ, Кетéново, Тополовѝкь, Одрино, Кòнюхъ, Перпекница, Ивàнковци, Каваклѝя;

б) Долни или полски села, къмъ Овче-поле: Орла, Гòрно-Глогянци, Дòлно-Глогянци, Чàшица, Ратàвица, Бýнешь, Прѝковци, Шлéгово, Добрéво, Дрéвено, Блѝзънци, Злéтово, Рудàри, Рàйчани, Щàлковица, Рàтковица, Семéри, Лéсново, Сакулѝца, Филѝповци, Туралéво, Трипотàнци, Живолéво;

в) Планински села на сѣвероистокъ сѫ тѣзи: Зелени-градъ, Ямище, Кòйково, Емѝрица, Кнéжево,

 

 

289

 

Нежѝлово, Въ̀рбица, Гòрно-Крàтово, Мýшково, Дрéнъкъ, Крѝва, Ябука, Луково, Каврàкъ, Драчъ. И тъй Кратовски населени пункта, заедно съ Кратово, безъ 12 села, които се внесохѫ въ Овче-полскитѣ села, сѫ 60. Само въ Кратово, Орлà (Орелъ), Злетово и Рудари има турци и българе, въ останалитѣ села сѫ само българе.

 

Паланачки села сѫ слѣднитѣ:

а) Шопски села, по дѣсната страна на Крива рѣка: Уземъ, Джедѝлово, Тръ̀ново, Голéма-Църцорѝя, Мàлка-Църцорѝя, Луке, Огýтъ, Добрòвница, Кръ̀стовъ-долъ, Кѝселица, Дрéнъ, Подръжи-конь, Осѝче, Метéжево, Градéцъ, Гàбъръ, Длъбочѝца, Тлъ̀мници, Съграда-Палàнка, направени прѣди 250 години отъ Байрамъ-паша, а пó-напрѣдъ центъръ е билъ селого Градéцъ;

б) села къмъ полето Славище, по Крива-рѣка: Петрали́ца, Милоти́нци, Гѝновци, Людинци, Седлàрци, Крѝви-кáменъ, Стáнче, Гу̀линци, Радибушъ, Ранковци, Отòщица, Ветýница, Псáча;

в) Села по Осоговскитѣ планини и продължението имъ Лисецъ: Костýръ, Варòвище, Стрáхово, Кръ̀кля, Бъ̀зъ, Кошáри, Дурáчка-рѣка, Станци, Марти́нци, Бòрово, Конòпница, Можди́йвякъ. И тъй въ Паланачко имаме 44 населени пункта, отъ които само въ града има турци и българе.

 

Кумáновски села сѫ:

а) Арнаутски села: Гòрно-Койнáре (арнаути и българе), Дòлно-Койнаре (арн. и бъл.), Карабѝчино, Млáдо-Нагорѝчино, Стáро-Нагорѝчино, Слатино (бъл. и турци), Шуплѝ-кáменъ, Вáксенци, Тъ̀рново, Бояново, Прéшово (арн.), Биляча (бълг. и арн.), Чити́рци, Мирáтовци (арн.), Табàновци, Слъбчани (арн.), Белановци (бълг. и арн.), Думáновци, Бреза (арн.), Стрима (арн. и бъл.), Оризаре (арн. и бъл.), Липково, Ропальци (арн.), Матéйза (арн.), Отля (арн.), Вѝщица (арн.), Никущáкъ (арн.), Длъ̀га-нива (турци), Опòе (арн. и бъл.), Лопати (бъл. и арн.), Беди́ня, Рýгинци (арн.), Грубче, Прòевци, Биляновци, Добрешáни, Бислимъ, Пши́ня, Свилáнци (арн.);

б) Козячки, Средорѣчки — между рѣкитѣ Пшиня и Крива, още и шопски села: Войни́къ, Стрънòвъць, Челопéкъ, Пéлинци, Враготýрци, Мъглинци, Добрàча, Кòинци, Врачéвци, Мутелòво (арn. и бъл.), Сýшево (арн. и бъл.), Жéгняно, Дéйловци, Бáйловци, Мáкремъ, Канарéво, Облáвци, Кýленци, Аленци, Орахъ, Дрéнъкъ, Ругинци, Кòкино, Алгýня, Стайковци, Стрéзовци, Старецъ, Калово, Рáмпо, Кошáри, Желювино, Търнѝца, Шумàта, Търнѝца, Козьи-долъ, Цървени-долъ, Цъ̀рна-рѣка, Кáрпино;

в) Къмъ Овче-поле, по височинитѣ: Вѝнци, Длъги (арн.), Кòлицко, Скачкòвци (шопье), Орáшецъ (шопье), Кучкарéво, Габрешъ, Градище, Павлешéнци, Станьéвци, Лакѝнци, Мàлино, Жѝвеня, Тръ̀стеникъ, Кокоши́ня, Кѫшани, Тáтомиръ, Беляковци (шопье), Довезéнци (шопье), Мýргашъ (шопье), Кутлѝ-бегъ (шопье, изметнѫли се

 

 

288

 

на Овче-полци), Пéаово, Космáтець (турци мухаджири), Зубовци (шопье), Ячинци, (шопье), Клéчовци при сливанието на Крива и Пшиня (бълг. тур. и цигане). И тъй въ Кумановско, заедно съ града, има 103 населени пункта, отъ които 10 сѫ смѣсь българе и арнаути, 3 българе и турци, 12 арнаути, 2 турци, останѫлитѣ 76 сѫ населени само съ българе. Въ тази смѣтка влива и Куманово, което носи името на старитѣ Огузи, Половци или Кумани.

 

Нека притуримъ Скопскитѣ и Тетовскитѣ села, споредъ статистиката на г-на Верковича, която е почти съвсѣмъ вѣрна, тогава ще имаме: въ Скопско 138 села съ града, отъ които 86 чисти Български, 13 мѣшани съ Турци, 31 чисти Турци, 8 чисти Арнаути; въ Тетовско: 153 села, отъ които 53 чисти Български, 25 мѣшани съ Турци-Помаци и Българе, 16 съ Българе и Торбеши, 44 Помаци и 15 чисти Торбеши. Нека притуримъ около 100 села Кочански и Врански, какго и около 20 Каменички, които сички сѫ били мадемджиски; въ Кочанско има около 60 села, отъ които само 20 села сѫ отъ Българе-помаци; мадемджискитѣ села сѫ Български. Тогава ще имаме слѣдующата таблица на населенитѣ пунктове по народностьта имъ:

 

 

И тъй, споредъ г-на Драганова, като включимъ и Скоплянетѣ и Тетовчанетѣ, неговитѣ Копановци живѣли въ 180 населени пункта, а споредъ насъ въ около 500 пункта. Вранскитѣ Българе сѫ вече въ Сърбия; Българетѣ помаци говорѭтъ по български; има тукь-тамь Цигане, Егюпци, както Турски, тъй и Български. Къмъ Овче-поле Шопьето сѫ се изметнѫли повечето въ Овчеполци. Кюстендилскитѣ и Пиянечкитѣ Шопье

 

 

289

 

се наричатъ църни Шопье, защото носѭтъ черни дрѣхи и черни шапки, въ отличие отъ бѣлитѣ Шопье между Куманово и Кратово. Куцо-власи има тукъ-тамъ изъ планинитѣ, но тѣ не сѫ постоянни жители, а съ стадата си обикалятъ почти сичка Македония, така въ Кратовско живѣѭтъ Куцовласи само въ горитѣ надъ Кратово при селото Семери. Отъ горѣприведената статистика се вижда, да ли Скопье може да се брои центъръ на албанизма и дали албанския езикъ трѣба да се смѣта lingua franca въ онѣзи мѣста, както говори г-нъ Драгановъ. Тъй като не можахъ да съберѫ точни статистически данни за числото на жителитѣ въ онѣзи мѣста, то азъ ги изоставихъ, макаръ за нѣкои окрѫзи и да бѣхъ събралъ; интересующиятъ се може за сега да се ползува отъ свѣденията на г-нъ Верковича, въ книгата на когото указани жителитѣ на Щипско, Кочанско, Кратовско, Паланачко, Скопско и Тетовско; нѣма само за Кумановско и Вранско. Нѣкои отъ селата, раздѣлени на кази, въ книгата на г-нъ Верковича, сега не влизатъ въ сѫщитѣ кази, а въ смѣжнитѣ съ тѣхъ.

 

 

(4. Характерът на Драгановитѣ Копановци. Служби)

 

Исключителенъ промисълъ на Драгановитѣ Копановци било градинарството и прѣимущественно винодѣлието, но тѣ били повечето черноработници, а не хозяи — домакини; само незначителна часть отъ тѣхъ се занимавала съ пастирство. По духа си Копановцитѣ били невѣжественни и твърдѣ необщителни. Копановцитѣ нравственно съвсѣмъ сѫ паднѫли, а женитѣ имъ се отличавали съ безнравственно поведение. При все това тѣзи съвсѣмъ долни гюндулукчни били увѣрени въ своето високоблагородно происхождение, като броѭтъ себе си за Божье поколѣние. . . . . . Всичкото, дума по дума е прѣписано отъ книгата на Верковичъ „Битътъ на Македонскитѣ Българе”. Г-нъ Драгановъ нищо ново не е казалъ; той трѣбаше да го провѣри всичко туй и тогава да каже, или пъкъ да притури още нѣкоя хулна черта на своитѣ Копановци. — Българетѣ въ разглеждаемитѣ прѣдѣли сѫ сички домакини, почти сѣки си има кѫщичката, нивичката; рѣдкость е Българина да нѣма кѫща. Главното занятие е орачеството, а градини и лозя пó-скоро нѣма, тъй като мѣстноститѣ сѫ гористи, високи и нѣма обширни долини край рѣкитѣ за да има много градини. Азъ оставамъ на страна Тетовско и Скопско, които не сѫ били мадемджии и пó-много се отличаватъ отъ другитѣ мѣстности; оставамъ и Кочанско, дѣто край Брегалница има много овощни градини. но Кочанско не влиза въ Копановската страна; а по Овче поле има само ниви. Мѣстата за обработвание не сѫ обширни, сичко е покрито съ голи скали или съ баири, покрити съ храсталакъ; дѣто се е видѣла малко земличка, тя е обърнѫта повече въ нива, а край градищата въ лозье; и ливади

 

 

289

 

нѣма доволно. Градинитѣ и лозята сѫ повече край градищата. Голѣма часть отъ населението се занимава съ козарство, козьитѣ стада сѫ многочисленни, пъкъ има и съ що да се хранѭтъ козитѣ; козьето месо и млѣко въ онѣзи мѣста твърдѣ вкусни и за това се повече употрѣбяватъ. Има много чифлишки земи, но за това не малко сѫ и раетски села и земи, т. е. свободнитѣ, които принадлѣжѫтъ на раята, раетитѣ. Градскитѣ хора се занимаватъ повече съ занаяти и дрѣбна търговия; Евреи въ онѣзи мѣста нѣма.

 

Думитѣ: невѣжественни и необщителни сѫ общи думи, и да се кажѫтъ за цѣлъ единъ народъ, това е много мѫчно, — тѣзи думи искатъ разяснение. Невѣжественни! Ако разбираме подъ туй — незнающи, това е вѣрно, както за сѣкиго, който не е ималъ възможность да се научи на повечко нѣщо подъ влиянието на тѣжко робство. Българинътъ отъ онѣзи мѣста дѣйствително е невѣжественъ, както и до колко е невѣжественно и суевѣрно сичкото население изъ полуострова, особенно къмъ вѫтрѣшноститѣ му; по и тѣзи Българе не сѫ съвсѣмъ назадъ останѫли отъ другитѣ Българе — и тѣ пращали много отъ синоветѣ си въ далечни страни за образование, и тѣ сѫ имали многочисленни воеводи-хайдути, по стария начинъ на свободата (виждъ въ II книжка отъ Министерския сборникъ на Народни Умотворення — Цеко войвода, Иванъ и пр.), и даже жени войводи (Румена и др.), и тѣ сѫ зимали живо участие въ борбата по черковния въпросъ срѣщу Гръцитѣ, и тѣ сѫ зели участие въ книжевното възраждание на Българския народъ, и тѣ съ сиромашкитѣ си пари сѫ поддържали черкви и училища, имали сѫ общини, съзнавали сѫ своето тежко положение и сѫ чакали деня на освобождението отъ невѣжеството и сичко тежко, и тѣ сѫ дали данъкь за Ботевата чета, Шипченския бой и Сърбско-Българската война. Нито Турчинъ, ннто Гръкъ, нито инспекторъ, нито кой и да било поддържа староврѣмскитѣ училища въ онѣзи мѣста, учи на писменность хората; самитѣ жители по градищата почти непрѣкъснѫто сѫ имали училища, и сега излазятъ отъ праха. Грамотностьта не е на съвсѣмъ низка степень. — Българинътъ е необщителенъ; тази черта е слѣдствие на тежкото робство. Той съ чужденеца е прѣдпазливъ, не си дава свобода, защото знае, че сѣкога чужденецътъ има за цѣль да му отнеме свободата, или да го излъже въ нѣщо — не е видѣлъ нищо добро отъ никого; той се вижда страхливъ, а пó-вече срамежливъ прѣдъ чужденеца, като съзнава своето унижение; той избѣгва общителностьта съ чужденеца, за да избѣгне своето унижение. Но той е твърдѣ гостеприеменъ и за това гостеприемството напр. на Кратовчане и Паланчане е влѣзло въ пословица въ онѣзи

 

 

291

 

мѣста; за Кратовецъ казватъ: котлето си ще продаде да почести госта, а за Паланчанецъ: край вратата си нѣма да те пропусне, ако те не вкара въ кѫщи нá гости. Бивали сѫ по селата случаи, дѣто съсѣдитѣ сѫ се скарвали помежду си, за кой да пречека госта — сѣкой го искалъ въ своята кѫща. „Добра срекя, добъръ путъ, съсъ здравье, отдекъ идишъ, помагай Богъ, що ново има” — сѫ най-обикновеннитѣ думи въ онѣзи мѣста. Когато дойде гость, домакинкитѣ отъ кѫщата, а особно момитѣ не сѣдватъ на софрата съ госта, а прислужватъ; когато сѫ пъкъ сами, то и слугитѣ сѣдатъ заедно съ господаритѣ си. Невѣститѣ цѣлуватъ рѫка на гоститѣ и ги поздравляватъ; при испращанието е обичай да се дава проводия.

 

По между си селянитѣ сѫ твърдѣ общителни. Това може да се види освѣнъ при катадневната имъ обстановка, още по свадбитѣ, службитѣ, съборитѣ, посѣщенията и пр. Въ такива случаи, всичкитѣ събрани изглеждатъ, като да сѫ членове отъ една фамилия; отношенията имъ сѫ най-любезни и искренни. Всѣка кѫща си има по единъ избранъ день прѣзъ годинята, въ който день ще „дига панагия”, другояче ще „служи”, ще има „служба”. Това е подобно на Сърбското „кръстно име”, съ което сърбитѣ сѫ проглушили свѣта, че то е сърбско, но не и българско, като че много нѣща не могѫтъ да бѫдѫтъ общи между Сърбитѣ и Българетѣ, за което нѣщо, пространно говори г-нъ Дриновъ въ своята книжка по поводъ сборника на г-нъ Ястребова. Службитѣ се починѫтъ отъ Митровъ-день и слѣдватъ почти до Света-Троица; служби ставатъ напр. на Света Петка, Митровъ-день, Свети-Архангелъ, Введение, Свети-Никола, Спиридонъ, Петозарни мѫченици и пр.; въ деньтъ на службата носѭтъ въ църквата хлѣбъ „панагѝя”, на който свещенницитѣ четѫтъ молитви, а по кѫщитѣ правѭтъ водосветъ, угощение, на което се сбиратъ много гости, пѣѭтъ се пѣсни и пр. То не е именний день, а служба; на именния день визититѣ ставатъ отдѣлно. Тъй като службитѣ ставатъ зимно врѣме, то тѣ и не биватъ многолюдни; а пакъ лѣтно врѣме повечето нѣма служби, ами всичкото село прави служба по оброчищата край селото, които служби се наричатъ вече „собòръ”. Тогава всичкото село коли курбанъ, прави всеобщо угощение, на което дохождатъ гости и отъ другитѣ села; свети се вода. Завръзватъ се хорáта, харесватъ се момитѣ, надхвърлятъ се каменье, играе се на робье, борѭтъ се и пр. Пѣснитѣ и веселнята оглашаватъ и ридищата и долищата, а нашитѣ пѫтешественници отъ рода на Драганова по желѣзницата до Скопие нищо не виждатъ, нищо не знаѭтъ. А и по праздницитѣ градскитѣ и селскитѣ моми и момци, не оставѭтъ случая да си се присъбератъ, да си друснѫтъ хорото, да си попѣѭтъ, да се понахаресватъ, да

 

 

292

 

се посмѣѭтъ, старцитѣ пъкъ да си пийнѫтъ (но не и да пиянствуватъ), да си поприкажѫтъ за царства и чудеса, а пъкъ гладнитѣ за музеверликъ да пущатъ нѣщо за общественна разговорка.

 

Не знаѭ, що разбира г-нъ Драгановъ подъ думитѣ „нравственъ упадъкъ” и отъ дѣ заключава той, че неговитѣ Копановци били въ нравствененъ упадъкъ. Може би отъ нѣкоя статистика за кражби, убийства, обезчестявание, незачитание нищо человѣческо; това той може да си го земе на врата както се казва, сѫщо и пó-долу указания нравственъ упадъкъ на женитѣ. И едното и другото сѫ праздни думи! Народътъ си живѣе патриархално, пó-младиятъ отдава голѣма честь на пó-стария, всѣкой си знае работата, гледа честно да се държи ... Разбира се, и между пшеницата има плевель. Знакътъ на първата брачна вечерь се слѣди съ най-голѣма строгость. Нечестната жена или мома всѣкому е извѣстна, тя се съ пръстъ посочва.

 

За онова, дѣто Копановцитѣ се смѣтали, че сѫ нѣкакво Божье поколѣние на основание на нѣкакво си хотентотско прѣдание, то е чиста безсмисленна измислица. Както всичкитѣ хора мислѭтъ за себе си, че сѫ Божи хора, тъй и Българетѣ отъ онѣзи мѣста сѫ Божи хора. — Тукъ се ползувамъ отъ случая да забѣлѣжѫ, че българската черта — завистьта — често си показва носътъ, особно изъ градищата, но тя съ врѣме ще може да се обърне въ благородно съревнование.

 

 

(5. Костюми)

 

Ако погледнеме на костюмитѣ на населението, то би се зачудили на разнообразието имъ. — Каменичкиятъ костюмъ и на мѫжьетѣ и на женитѣ отива отъ Кюстендилъ до надъ Паланка; тѣзи сѫ черни Шопье, мѫжьетѣ носѭтъ черни дрѣхи, а женитѣ сукнени шаи съ кѫси рѫкави — шаркитѣ сѫ червени. По Паланчката рѣка: мѫжьетѣ носѭтъ — черникави потури срѣдня широчина, фермене, червенъ тѣсенъ поясъ, елекъ отъ черенъ шеекъ, черна чалма, перчимъ на бръсната глава; а женитѣ — кѫси и шаркани саички отъ бѣло платно, червени скуталета и червени пояси. — Планинскитѣ села надъ Кратово носкѭъ: мѫжьетѣ — черни беневрици, черни долами съ обтока, чалми бѣли и черни, поясъ и силяхъ; а женитѣ — черни антерии отъ шеекъ, шарени пешкири, шамия на главата, фермене връхъ антерията. — Къмъ Кочанско: мѫжьетѣ носѭтъ — черни сукнени потури, долами съ модрикава обтока, модрикови чалми; а женитѣ — дълги елеци до земята, отъ домантна материя и пафти, впрочемъ пафти има и по другитѣ села. — Къмъ Овчеполе: мѫжьетѣ — платнени тѣсни гащи, тозлуци отъ шеекъ, платнена тоска (фостанъ), кѫси долами отъ черенъ или модъръ шеекъ съ цѣпени рѫкаве, шерени съ гайтани, минтани (кѫси елеци съ рѫкаве) отъ селска аладжа, силяхъ и чалма, минтанитѣ

 

 

293

 

сѫ съ шарки по грѫдитѣ и по рѫкавитѣ, иматъ и пулове; доламитѣ иматъ колчаци по лактетѣ; а женитѣ — дълги ризи безъ везъ, дълга антерия отъ домашна аладжа. Фермене до пояса и каплаисано, шамия, коцаль по гърба съ по единъ редъ бѣли пари. — Шопскитѣ села къмъ Куманово: мѫжьетѣ — бѣли беневреци, тѣсни и бѣли клащнени долами съ черни гайтани по шевоветѣ, фесъ съ бѣла чалма, на която единия край е пустнѫтъ къмъ гърба; зимно врѣме дълъгъ кожухъ до земята, равенъ, съ шаренила червени и съ рѫкави. Женитѣ иматъ много пъстъръ костюмъ: дълга риза до земята съ черни гайтани и везове; сая отъ шеекъ до колѣни, бѣла, сичката отгорѣ до доле раздѣлена съ разноцвѣтни прави линии, между линиитѣ разноцвѣтни колелца, които сѫ везени и съ вълници, празднинитѣ се испълнѭтъ съ пулове, саята е безъ рѫкави. Пешкиритѣ сѫ алови; на гърдитѣ има нанизи отъ стари пари. На главата бѣли кърпи, като чалми, на които крайщата се спущатъ по гърба повече, отколкото на мѫжьето; на главата си носѭтъ много трупаници, наредени съ пари; връхъ чалмата е наметнѫтъ бѣлъ яшмакъ. На саята подъ мишкитѣ има виснѫти кърпи, шерени по крайщата и съ бѣли пари нанизани, по гърба се прѣкръстватъ подвезки, има и косици, натрупани съ синджирчета и пари; младитѣ невѣсти носѭтъ и телове. Въобще повсѫдѣ и мѫжьетѣ и женитѣ носѭтъ опинци (опънци). Камбарбацитѣ Българи по край Колудей (Кара-Азмакъ) по костюма си приличатъ на Кумановскитѣ и Кратовски шопье; тукъ може да се сравнкьтъ и Софийскитѣ шопье. — Къмъ Скопье и Тетовско костюма става пакъ съвсѣмъ другъ. Тъй въ Горния Пологъ носѭтъ: мѫжьетѣ — бѣла долама, бѣли широки потури съ зелени гайтани, боялия ресачка до пояса съ яка рѣсалия, фесъ безъ чалма, но повече кече; а женитѣ — зелени и модри долами до земята съ червени гайтанци по сѣкой ребренякъ (шевъ), рѫкавитѣ и гърдитѣ сѫ везени съ черни гайтанци и сърма, поясъ свиленъ. Мѫжьетѣ си бръснѫтъ главитѣ, като оставатъ перчимъ. — Долния Пологъ: мѫжьетѣ като въ Горния Пологъ, само гайтанитѣ сѫ черни и гунчето (ресалията) е безъ реси, но пъкъ съ дълга яка, самоцрънка, пъртено; а женитѣ — дълго везени ризи отъ конопно нлатно, кожухъ до колѣнетѣ шарканъ съ модри и червени чохички, бѣли яшмаци съ шаринила по крайщата, плетенки (коси) много съединени на долния край подъ половината съ чоха, щото изглеждатъ четвъртито нѣщо натрупано съ пулове. — Кочаникскитѣ села, които сѫ смежни съ Скопскитѣ и Тетовскитѣ: мѫжьетѣ носѭтъ като въ Долния Пологъ, а женитѣ — везени ризи съ черенъ и малко везъ, кусарé (кунтешъ) отъ клашни самоцрънка съ малко черенъ везъ, кожухъ шарканъ и бѣлъ яшмакъ. —

 

 

294

 

Въ смежнитѣ села съ България откъмъ Изворско костюма минва въ чернитѣ дрѣхи на Изворчани. — Въобще цвѣтътъ на дрѣхитѣ и шаркитѣ съставляватъ отличителната черта на сѣка мѣстность. Чалмитѣ сѫ обикновенъ уборъ на главата, и този уборъ го има и по други мѣста изъ Македония, тъй въ Авретъ-Хисарско, дѣто носѭтъ черни чалми отъ кърпи; може би чалмитѣ да сѫ турско влияния, както и бръснението главитѣ съ оставяние перчимъ, а може би и да сѫ староврѣмски остатъкъ: съ 66-й въпросъ отъ въпроситѣ на царь Бориса къмъ папата пита се, дали въ черква може да се стои съ чалмитѣ (ligatura lintei). освѣнъ това старитѣ славяни сѫ оставали перчимъ на главата. Въобще костюмитѣ на една мѣстность съвсѣмъ се различаватъ отъ костюмитѣ на друга мѣстность и по костюмитѣ може да се познава, кой отъ кѫдѣ е. Тиквешанитѣ Турци, които сѫ Помаци, и Българитѣ носѭтъ еднакви дрѣхи; Велешанитѣ много пѫти закачватъ пешкиръ (скутале), като женитѣ. Азъ не говорѭ за градскитѣ костюми, които малко много си приличѫтъ помежду си, но погледа лесно може да различава по костюмитѣ, кой отъ кой градъ е. Мѫжьетѣ носѭтъ повече: калеври, бѣли чорапи, потури съ подвезки, поясъ, елекъ или минтанъ, фермене, джубе и фесъ, много пѫти и дълга антерия; женитѣ пъкъ — фостани, шарени чорани, шалвари, фермене, купечки поясъ, джубе и шамия. Полека-лека се вмъкнуватъ и панталони, сетрета и пр. Това е пъстрата картина на костюмитѣ.

 

 

(6. Гръкоманите и сърбоманството)

 

Споредъ г-нъ Драганова православнитѣ славяне прѣдставлявали три културно политически типа: Българомани, Гръкомани и Сърбомани; между населението пъхва и римски-католически проповѣдници — Чехи, Поляци, Хървати, Италянци, Испанци, не знаѭ още какви; пропустнѫти сѫ и Американскитѣ проповѣдници, които имахѫ до-скоро единъ послѣдователь въ всичкото Кратовско, по име Козиче! — Относително римо-католицитѣ въ Скопско може да се каже, че ако ги има, то сѫ само нѣколко души въ Скопье и никѫдѣ повече.

 

Относително гръкоманитѣ ще отбѣлѣжа слѣдующето. Мѣстното население веявга е съзнавало своето единство съ цѣлокупния български народъ; но подъ влиянието на гръцкитѣ владици срещали сѫ се по нѣколко души изъ градищата, които сѫ били гръкомани, и ни единъ уменъ и честенъ человѣкъ не ще рече, че тамъ има гръци, или пакъ гъркоманската партия е силна. Прѣзъ послѣднитѣ години относително по-голѣма гъркоманска партия бѣше въ Куманово, но сега тя се е обърнѫла въ сърбоманска подъ интригитѣ на скопския гръцки владика и сърбската пропаганда, тъй като гърцитѣ и сърбитѣ сега сѫ съгласни по какъвто и да е начинъ да ослабватъ българщината.

 

 

295

 

Но на това ще кажемъ, че било е врѣме, когато и въ Паланка гъркоманитѣ сѫ били силни; а сега тамъ нѣма нито единъ гъркоманъ. Всичкото население се съзнава за Българско, но отъ лична омраза между първенцитѣ появявало се е, както и на всѫдѣ, гъркоманство, та и сърбоманство.

 

За сърбоманството ще поговоримъ пòвечко. Обикновенно Сърбитѣ указватъ на онѣзи мѣста, като на старо-сърбянски, за доказателство на туй привеждатъ: сърбското владѣние въ онѣзи мѣста прѣзъ срѣднитѣ вѣкове, паметницитѣ Сърбски и най-послѣ даже и езика.

 

За първъ пѫть Сърбитѣ се впуснѫхѫ въ севѣрна Македония слѣдъ битката на Стефана Дечанский съ Българския царь Михаилъ въ 1330 год., при Кюстендилъ, въ която битка Българетѣ бидохѫ побѣдени, тъй като въ деня на битката Българетѣ не сѫ вѣрвали, че ще има битка, понеже било примирие; царь Михаилъ билъ убитъ и тѣлото му се прѣнело въ Старо-Нагоричинския мънастирь на рѣката Пшиня, при което село сега има и много стари черквици. Собственно Сърбитѣ сѫ владѣли Македония само прѣзъ врѣмената на Душана, до 1355 година, всичко около 25 години, като е постепенно завладѣвалъ Душанъ различни части отъ Македония дору до Сѣръ. Слѣдъ Душана различни князье и кралье си подѣлихѫ Македония, които князье и кралье бѣхѫ ту отъ мѣстно, ту отъ Сърбско происхождение и най-послѣ си изѣдохѫ главата на Косово-поле (1389 г.). Най-послѣ да рѣчемъ, че Сърбитѣ сѫ владѣли въ Македония отъ 1330 до 1389, ами колко врѣме сѫ владѣли въ Македония Българскитѣ Симеоновци, Самоиловци и Асѣновци? Върху този въпросъ, както и върху въпроса, какво е било Сърбското влиянне на Македония слѣдъ Косовския бой, нека говори историята, а азъ ще продължавамъ само за мадемджинскитѣ старини, ще се обърна къмъ възражданието на Бьлгарщината въ онѣзи мѣста прѣзъ началото на настоящия вѣкъ.

 

 

(7. Граматикът хаджи Иоаким и неговите три книги на български език)

 

Прѣди стотина години появлява се единъ граматикъ, т. е. ученъ по онова врѣме. Този граматикъ е хаджи Иоакимъ. Баща му на хаджи Иоакима билъ отъ града Кърчево; оттамъ тѣ минѫли въ Самоковъ, отъ Самоковъ въ Паланка, и оттамъ въ Кратово, гдѣто хаджи Иоакимъ билъ дълго врѣме даскалъ. Азъ прѣгледахъ книжята на Георгия Иоакимовъ въ Кратово, единъ отъ внуцитѣ на хаджи Иоакима, и намѣрихъ книгата:

На коричкитѣ на тази книга има гръцки надписъ, който ми прѣведе хекиминътъ градски тъй: отъ книгитѣ на попъ Георгия, родомъ отъ Паланка, свещенникъ Кочански, добъръ служитель на Евангелието, по пропсхождение българинъ (των Βουργαρων). При архиерея Авксентия, който

 

 

296

 

посѣщаваше новитѣ черкви въ Ново-село, Щипъ, Кочани и Кюстендилъ. — И пакъ на коритѣ на 1-а часть Кормчая отъ 1187 г.


Попъ Георги и попъ Давидъ, който е основалъ Паланачката черква на 1833 год., за което образътъ му има на черковнитѣ врата, по обичая въ онѣзи мѣста — сѫ били синове на хаджи Иоакима. Хаджи Иоакимъ, както казватъ, училъ се въ Цариградъ. Като даскалъ въ Кратово събиралъ е и момчета и момичета да учи, оттогава е останѫло обичай въ Кратово и момчета и момичета да се учѫтъ заедно. Хаджи Иокимъ е живѣлъ въ Кратово нѣколко години около 1820, въ Кратово е правилъ своитѣ книги, които е печаталъ презъ онова врѣме. Той и синоветѣ му сѫ били скитници проповѣдници по различни черкви и параклисчета отъ Щипъ до Кюстендилъ. Въ едно отъ такива скитания е и умрѣлъ хаджи Иоакимъ. Важенъ е хаджи Иоакимъ, че той въ края на онова столѣтие и прѣзъ началото на туй смѣло се е провъзгласявалъ, заедно съ дѣцата си, че билъ отъ Българско происхождение и, още повече, че при началото на Българското възраждание издава три книги на Българския езикъ, отъ които едната г-нъ Дриновъ взима за първа печатна книга на простъ Български езикъ, отъ 1814 год. (Пер. Спис. книг. XXXIV), именно книгата Амарталонъ Сотириа, коятоо може би да е прѣводъ отъ горепоменѫтата гръцка кннга, защото и на нѣколко мѣста е зацапана съ мастило. Първата книга, прѣведена отъ гръцки, сѫ митарствата, издадени въ 1817 год. Съ

Заглавието е по-славянски, а самата книга е на простъ Български езикъ. Върху тази книга г-нъ Дриновъ доволно се распространилъ въ своята статия и даже е направилъ извлечение отъ неѭ за да се види езика ѝ. Въ края на статията се казва: добрѣ би било да се обнародватъ поне такива кратки изводи отъ другитѣ двѣ Иоакимови книги.

 

Втората книга е:

 

 

297

 

. Господинъ Дриновъ казва, че тя е излѣзнѫла на 1814 година, и че е първата печатна книга на простъ български езикъ; но на екземпляра, който е въ мене, стои 1817 год., слѣдователно книгата на Пейчановичъ отъ Тетово отъ 1816 година е пó-стара. Книгата е доволно голѣма, има 103 страници, на сѣка страница има по 28 реда, печатана е съ буквитѣ на митарствата. Надъ втория листъ, надъ имената на спомоществователитѣ стои: туй се извърши отъ архиерея господина, господина Авксентия Кюстендилский, а съ труда на Иоакима многогрѣшния монахъ, и по вдъхновението на светия Духъ подадохѫ христолюбци . Този Авксентий е види се сѫщия, който се срѣщнѫ въ гръцкия надписъ на гръцката книга Амартолонъ Сотириа. Слѣдъ това слѣдватъ спомоществователитѣ отъ: касабá Крáтово, Самокóвъ, Дýпница, селó Ри́ла, Палáнка, Кóчани, селó Кокóшинъ (Кумановско), Скопіе, Стрýмница. Въ книгата сѫ изложени 66 чудеса на света Богородица. Ето какъ е разсказано 8-мо чудо:

 

 

Третята книга е:

Тази книга е доволно голѣма, има 318 страници

 

 

298

 

на голѣмъ форматъ и съ пó-едри букви. Тази книга не е прѣводна и състои отъ различни религиозни тълкования. Първитѣ три листа, слѣдъ заглавния листъ, сѫ спомоществователитѣ отъ: Филибé (Пловдивъ), Нóво-селó Щипско, селó Щи́пско Бáлванъ, Самоковъ, село Самоковско Шипочанъ, Говедарци, Доспей, Мацари, Дупница, Щипъ, село Щипско Варсаково, Неманици, Стануловци, Доляни, градъ Радовишъ, Струмница, монастирь Гюрище (на Овче-поле), Кратово, село Шлегово, Довезенци, Велесъ, Битолье, Скопье, монастирь Кучевище, Пезово, село Дебрско — Гáри, Тресанче, Галичникъ, Гостиваръ, Джумая, Нишъ, Лѣсковецъ. Езика на тази книга до нѣкѫдѣ се отличава отъ езика на първитѣ двѣ книги по туй, че въ него има много пó-вече черти отъ источното-българско нарѣчие, види се подъ влиянието на спомоществователитѣ и отъ Пловднвъ. Въ „поучителнитѣ наставления” се забѣлѣзватъ, напримѣръ, пó-често слѣдующитѣ нѣща отъ источно-българското нарѣчие, отъ колкото що ги има въ първитѣ двѣ книжки: като (како), нощь (нокь), каквото що си щелъ (како що си сакалъ), щото, сичките, ще да въскреснатъ, да щете, вече, каща, хорати, (думи), испаждат се диаволи, които, ще да се отворатъ, коги ще да речетъ, щатъ, да имъ се затворатъ, насищавамъ, дето се наричатъ, азъ, свършува, писва и свършуе, писуе, чуждо и пр. Тѣзи собственности се срѣщатъ наравно съ македонскитѣ. Извлѣчение отъ 198 страница на „поучителнитѣ наставления":

 

 

Въ горѣприведенитѣ откѫсляци слѣдующитѣ думи сѫ по источното нарѣчие: катó, изваждатъ, хранятъ, гнѣздóто, крилá, ще дá, кáщи, гнѣздó, бащи́, поя́тъ (ударението), тя́мъ.

 

Ако хаджи Иоакимъ не е първиятъ, който издава първата печатна книга на новобългарския езикъ, както говори г-нъ Дриновъ, ами вториятъ съ своитѣ три книги, но за това той е

 

 

299

 

първиятъ, който показа, че трѣба да се слѣѭтъ источното българско нарѣчие съ западното (македонското), за да се има единъ общъ езикъ, като е съзнавалъ единството на народа. Хаджи Иоакимъ издава своитѣ книги въ Будинъ, като му помагатъ при отпечатванието българскитѣ тьрговци, които сѫ живѣли или имали работа въ Австрия, а събира спомоществователи по селата и градищата на источна и западна България. Хаджи Иоакимъ и синоветѣ му тържественно сѫ заевявали, чи били Българе тогава, когато и още сърбската свобода не сѫществуваше, пакъ и тогава, когато се Сърбитѣ освободихѫ, и никога не е прѣставало туй заявление и въ послѣдующитѣ поколѣния, даже до наше врѣме. Хаджи Иоакимъ съзнава своето происхождение, както и всичкитѣ негови спомоществуватели тогава, когато името на Българина е било почти неизвѣстно въ Европа, когато Българетѣ не проявлявахѫ никакво народно движение, когато не е сѫществувалъ никакъвъ български въпросъ. И не само слѣдъ Хаджи Иоакима населението съзнава своето име Бугаринъ, а граматицитѣ Болгаринъ и Българинъ, ами въ още пó-глухи врѣмена името Българско не е изчезвало, нека си спомнимъ, напримѣръ, рѫкописа на Велко Поповичъ отъ 1704 год. (Пер. Спис. кн. XXXI);

 

Тукъ добрѣ е да отбѣлѣжимъ, че Сърбитѣ слѣдъ като завладѣхѫ Македония, причислихѫ къмъ своята Печска патриаршия много български митрополии, напримѣръ: Скопската, Кюстендилската и Штипската, Самоковската, въ които е влизала и Кратовската, която се споминя подъ 1787 и 1653 години (Голубинский, Истирия на Правосл. черкви, стр. 499); Турцитѣ, като завладѣхѫ Балканския полуостровъ, оставихѫ напрѣжното духовно управление; по такъвъ начинъ сѣверна Македоння останѫ подъ сърбския Печски патриархъ и за това Сърбитѣ въ сѣверна Македония сѫ имали голѣмо влияиие, може би да се е отразило до-нѣкѫдѣ върху езика на населението, но никакъ не и върху името му, защого и самиятъ патриархъ Печский — Арсений Черноевичь въ 1686 год. въ записа си, казва, че обиколилъ

(Пер. Спис. XXXI кн), т. е. Осоговскиятъ мънастирь билъ въ Българскитѣ земи. Въ 1766 год. Печската патриаршия, се присъедини къмъ Цариградската, а въ 1767 Охридската пъкъ къмъ Цариградската. Ще се рѣче до 1766 год. сѣверна Македония е била подъ властьта на Сърбскитѣ патриарси, а отъ тогава до повдиганието на черковния въпрось

 

 

300

 

подъ властьта на Гръцкитѣ патриарси. Прѣзъ врѣмето на патриарха Охридский Прохора (1531 година) Печската патриаршия се присъединила къмъ Охридската на основание на една грамота отъ Вселенския патриархъ, въ която се казва, че Печската архиепископия е била откѫснѫта отъ Охридската патриаршия на основание на нѣкакво си насилие, (виж. Пер. Спис. III кн. записъ отъ Охридский Патриархъ Прохоръ); но това присъединявание е било на кѫсо врѣме.

 

 

(8. Книгите в Лесновския, Пшинския и Картинския манастири. Скити и манастирчета около Лесново според „Изяснително писание”.)

 

Азъ споменѫхъ думата „грамматици” и мислѭ, че не е злѣ да се распространи по-вечко по този въпросъ, тъй като моята статия е съ цѣль да се дадѫтъ пó-подробни свѣдѣния за онѣзи мѣста, които можехѫ да обиколѭ прѣзъ лѣтнитѣ ваканции. — Градътъ Кратово е билъ центъръ, дѣто сѫ се прѣписвали много книги и сѫ се пръснували на далечь. Въ статийката „Кратки вѣсти отъ научни и книжовний свѣтъ" (Пер. Спис. V кн. 1883 г.) се казва: „Въ черковата Великий Св. Никола на чаршията въ София има едно рѫкописно хубавѣ украсено евангелие, писано въ 1563 год., въ Македонския градъ Кратово, който поради цвѣтущитѣ си рудници, обработвани отъ християне, въ 16 столѣтие е билъ единъ центръ на образованието за цѣлата вѫтрѣшность на Балканския полуостровъ”. Различни князове и богаташи сѫ си порѫчвали да имъ се прѣписватъ книги. Прѣписвачи сѫ били многочисленнитѣ калугери по мънастиритѣ и различнитѣ грамматици. Всѣки единъ се е мѫчилъ, колкото е възможно пò-хубаво да издаде своя екземпляръ; затова орнаментитѣ по книжата, буквитѣ, особенно началнитѣ букви, много пѫти сѫ удивително хубави, накрасени съ различни бой. Много орнаменти сѫ откѫснѫти отъ различни пѫтешественници изъ книгитѣ на Лесновския мънастирь, дѣто и до сега има единъ купъ книги, писани на проста книга, макаръ и постоянно да сѫ се разнасяли книгитѣ отъ мънастиря отъ различни пѫтешественници и отъ мѣстнитѣ хора; послѣднитѣ особенно задигвали пергаментитѣ, защото ги сметали за твърдѣ скѫпоцѣнни нѣща, и то по-вече не за друго, ами защото сѫ писани на кожа. Книгитѣ, които азъ разгледахъ на бързо въ Лесновския, Пшинския и Картинския мънастири, както и въ частнитѣ библиотеки, сѫ по-вечето черковни, и въ тѣхъ има интересъ, но за извлечение отъ тѣхъ трѣбвало би по-дълго врѣме и по-свободно положение. Азъ се погодихъ въ мънастиря Лесновский съ Кратовския каймакаминъ. По много книги има забѣлѣжки на небесни видѣния, болки, гладъ, скакалци, рождения, смърть и пр. Библиотеката Лесновска е била твърдѣ богата, толко повече, както ще видимъ, съсѣднитѣ гори сѫ били прѣпълнени отъ мънастири, въ които сѫ живѣли монаси, които сѫ прѣписвали книгитѣ. Половинъ часъ до мънастиря

 

 

301

 

е селото Злетово, което е било сѣдалище на Българския епископъ до сърбското завладявание.

 

Въ Историята на православнитѣ черкви отъ Голубинский (стр. 63) казва се, че въ хрисовулитѣ на Василия Булгарохтона, който слѣдъ завладѣванието България въ 1019 год., оставилъ на мѣстата му българското духовенство, се указвало на Моровиздската епископия, въ съставъ на която влазѣли градищата: Моровиздъ, Козякъ, Славище, Злетово, Луковица, Пиянецъ и Малешъ. Мѣстата на тѣзи стари градове сѫ указани по-вечето невѣрно у Голубинский; Моровиздъ е подъ политѣ на гората Плачковица, край Кочанското поле, сега се вика Мородвизъ, село населено отъ турци и има развалини отъ стари черкви; Козякъ не е до Прилѣпъ, който е много далеко, а Козекъ, както видѣхме, се казватъ всичкитѣ села между Крива и Пшиня; Славище не е кѫдѣ Враня, а Славище се вика и до сега долината на Крива-рѣка, особно Псачкото поле, или Осичкото, иначе Осечкото. Подъ рѫкописното житие на св. Гавриилъ Лесновский има написано слѣдующето прѣброявание на скититѣ и мънастирчетата около Лесново; то е озаглавлено „Изяснително писание.”

 

 

 

302

 

 

Това „изяснително" трѣбва да е нова редакция,

 

 

303

 

отъ кого е писана и кога, не е извѣстно. Гореприведенитѣ мънастирчета и скити съ своитѣ монаси сега не сѫществуватъ, но развалинитѣ имъ се виждатъ. Азъ посѣтихъ нѣкои отъ тѣхъ по Злетовска рѣка. При света Марена проводникътъ ми турчинъ забѣлѣжи: „чорбаджи, кой е много боленъ, да дойде да легне тува, или отведнъгъ ке умре, или отведнъгъ ке оздравѣе”; азъ си спомнихъ за езическия Богъ Маринъ, Богъ на смъртьта, на когото името е смѣсено въ туй суевѣрне съ „света Марина”, спомнихъ си и клетвата „убилъ го Маринъ". Пиротъ мънастирь е здравъ, фигуритѣ му сѫ поотлѣпени, но има и здрави мѣста, на вратата единъ дълъгъ надписъ е полуотлѣпенъ и азъ можахъ да прочетѫ: . . . „братъ ми Стоянъ . . . .”

 

 

(9. Разнасянето на Лесновската библиотека. Сръбски учители в Кочани, Куманово, Кратово и Велешко през 1872 г.)

 

И тъй ний казахме, че Лесновската библиотека е била твърдѣ богата, но сега е разнесена; най-много сѫ ѭ разнели мѣстнитѣ хора и Сърбитѣ; всѣки пѫтешественникъ е задигвалъ по нѣщо. Гилфердинъ е обиколилъ мънастиритѣ Лесновски, Пшински, Карийнски и Осоговски. Говори се, че и двамата англичане, които пѫтувахѫ прѣзъ 89-а година изъ Македония, взели по една книга отъ мънастиря съ позволението на игумена, попъ Анастасъ, простъ селски свещенникъ. Прѣзъ врѣмето на Авзи паша двама Сърби дошли въ Лесновския мънастиръ и завдигнѫтъ 3 товари стари книги; тогава нѣколко души отъ градскитѣ чорбаджии отиватъ въ Скопье съ мадемджийското си орѫжие и настоѭтъ прѣдъ Авзи паша да спре книгитѣ; пашата спрѣлъ книгитѣ, като дали на Сърбитѣ само по една, каквито си тѣ изберѫтъ; но возвърнѫтитѣ книги се изгубили безслѣдно, види се, по рѫцѣтѣ на частни хора. Кратово е билъ не само мадемджийски центръ, но и важно търговско мѣсто по мутафчилѫка, табакчилѫка и тайното прѣпродавание на различни продукти отъ рудитѣ; за това търговци сѫ дохождали въ Кратово отъ далечъ, и имало е кратовци търговци въ Вѣна (Бечъ) и Буда-Пеща; тѣзъ търговци много сѫ разнасяли старитѣ книги. На 1862-а година нѣкой си търговецъ на гьонове, Павле отъ Бѣлградъ, който и влизалъ въ нѣкакво Сърбско дружество, нагласилъ работата съ мънастирския игуменъ попъ Трифона тъй, щото по-вечето старини да се отнесѫтъ въ Бѣлградъ; отнесе ги попъ Христо и за туй Сърбитѣ дадохѫ на мънастиря една камбана, черковни дрѣхи, черковни книги, които се внесохѫ въ Кратово тържественно, съ литии. Отдавна ли сѫществува Сърбската пропаганда въ Македония, не ми е извѣстно, но, види се, тѣхъ ги стреснѫ рѣшението на черковния въпросъ прѣзъ 1870-а година и тогава почнѫхѫ да пропагандирѫтъ изъ Македония на готово; именно тогава, въ 1872-а година, тѣ испратихѫ свои учители, напр. въ Кочани нѣкой-си Милошъ съ жената си Милойка, въ Кратово — Жива,

 

 

304

 

въ Куманово — Захарий и въ Бащино — село при Велесъ; за тѣзи учители още тогава се бѣше писало въ вѣстникъ „Македония". Учителитѣ скоро бидохѫ прѣмахнѫти, защото населението разбра, какво тѣ гонѣхѫ, макаръ и даромъ почти да учехѫ дѣцата и да имъ давахѫ книги; населението бѣше кръстило тѣзи учители съ думата „оало," защото по черквитѣ пѣяхѫ на сърбски гласове. Тѣзи учители доволно книги плѣчкосахѫ. Въ 1878 година, слѣдъ войната, двама Кратовци тайно отнесохѫ старини отъ мънастиря въ Бѣлградъ, за което Миланъ едного надари съ златъ пръстень, а другия съ златенъ кръстъ. — Въ Кратовската черква, подновена въ 1836-а година, една цѣла ниша въ зидоветѣ бѣше пълна съ книги, но сега нѣма нито една; още Гилфердингъ искалъ да вземе една книга, но не му ѭ дали и той се само надписалъ на неѭ. — Библиотекитѣ на частни хора се изгорихѫ отъ страхъ прѣзъ врѣмето на всеобщото заточавание почти отъ всѣка мѣстность отъ Скопско прѣзъ комитскитѣ врѣмена отъ 1883 до 85-а година. Всѣка кѫща си има иконостаси, при което стоѭтъ книгитѣ; по тѣзи частни кѫщи съ врѣме, може би, ще се намѣрѭтъ интересни паметници, ако се само не изгорѫтъ. Като питахъ въ една кѫща, дѣто знаяхъ, че е имало стари книги, жената ми каза, че тя ги вече изгорила, като туряла по нѣколко листа подъ вършника на всѣкий зелникъ за да не изгори зелникътъ. Азъ прѣгледахъ частнитѣ библиотеки въ нѣколко кѫщи, но съ голѣма прѣдпазливость, защото да се боравишъ много съ книги въ онѣзи мѣста сега е опасно. Въ частнитѣ библиотеки се намиратъ покрай стари книги на кожа или проста книга, още почти всичкитѣ книги отъ възражданието на българската книжнина, както и много сърбски букварчета, аритметики, граматики още отъ края на онова и началото на това столѣтие, които сѫ били учебници прѣзъ онѣзи врѣмена, когато не е имало други. По-обикновенни книги въ библиотекитѣ сѫ: Софронието, Огледалото и Утѣшеніе грѣшнитѣ отъ Пейчиновичъ, книгитѣ на хаджи Иоакома, книги отъ солунската печатница:

 

Азъ ще приведѫ заглавието на Аверкиевитѣ книги, тъй като за тѣхъ не се е нищо споменѫло до сега въ нѣкоя статия. Азъ видѣхъ слѣдующитѣ двѣ книги:

 

 

305

 

Тази книга е посветена:

— тая книга посѣщавамъ издательтъ.

 

— Другата книга е:

Азъ направихъ прѣписъ отъ единъ черковний служебникъ отъ 1508 година:

Тази книга се намира у даскалъ Георгия Онимахалецъ, въ Кратово.

 

Отъ сърбския паметникъ „Судацъ" отъ 1728 година още прѣзъ 73 година азъ бѣхъ направилъ нѣколко извлѣчения; книгата състои отъ 4 части законитѣ на Юстинияна, законитѣ на Душана, лѣтопись сърбска, лѣтопись турска. Ще приведѫ сега при случая малко отъ сърбската лѣтопись:

 

Горѣприведената книга се намираше изъ попъ Нишковитѣ книги, както и книгата „Гръмовниче”, която се надѣѭ съ врѣме да намѣрѭ. Попъ Нишко е билъ старъ граматикъ, който съ голѣма любовъ е събиралъ и прѣписвалъ книги. Веднѫжъ турски войници разсѣкли една негова книга съ ножъ прѣзъ половината сичкитѣ листове, но послѣ той ѭ облѣпилъ сичката. Слѣдъ смъртьта му, книгитѣ му се разнели. На 1835 г. попъ Нишко е издалъ едно молитвениче подъ насловъ „Страсти”. Отъ неговитѣ книги азъ намѣрихъ много у „Граматичето", но само отъ едно молитвениче на запрѣщени молитви отъ 1787 г. направихъ прѣписъ на нѣколко молитви. Подобни молитви има и у Архимандритъ Антимъ, Кратовецъ, въ София.

 

 

306

 

 

Отъ Корпинския мънастирь и отъ Пшинския книгитѣ сѫ отнесени повече въ Сърбия. Отъ Пшинския мънастирь, въ врѣме на сърбската окупация въ 78 година, 33 книги сѫ били натоварени на единъ конь и отнесени въ Сърбия, сѫщо сѫ завдигнѫти и отъ Карпинския мънастирь и то съ обѣщание ужъ да се възвърнѫтъ. Сега по тѣзи мънастири има по нѣколко стари черковни книги, потънѫли въ прахъ испокѫсани, и тѣзи книги били прибрани отъ околнитѣ села. Въ Корпинския

 

 

307

 

мънастирь има великолѣпно изработенъ старъ аналой, той е изработенъ, ако се не лъжѫ, отъ парченца на слонова кость. Въ Пшинския мънастирь, освѣнъ религиознитѣ книги, има едно пространно житие на св. Савва сърбския, но листата, въ които се расправя за отиванието на св. Савва въ Търново, сѫ испокъсани. Въобще въ сичкитѣ книжя, дѣто се заговорва за България, листата сѫ распокъсани и едвамъ ще видишъ думата „бльгаринъ . . . .” На едно мѣсто намѣрихъ слово, какъ трѣба да се покаимъ, ако искаме отъ робство да се освободимъ. Въ паметницитѣ ѫ, ъ, иовечето се замѣнѭтъ съ у, ь, но има и паметници съ по-чисто правописание. Често се срѣщатъ евангелия съ надписа: . Въ основитѣ на нѣкои-си нови черкви, напр. Паланечката, сѫ закопани стари книги; при раскопванието за да се направи нова черква въ селото Довезенци (Кумановско) въ земята се намѣрилъ единъ старъ Пендикостаръ.

 

Сърбската пропаганда, както казахме, отъ скоро се починѫ; тѣхнитѣ писатели, като Раичъ, Караджичъ и пр. до скоро сѫ съзнавали, че границитѣ на Сърбското племе се завършватъ съ Косово-поле. Но сега Сърбитѣ казватъ, че Македония е сърбска, като указватъ между друго и на свои нѣкакви-си паметници. За това азъ ще поговорѭ за нѣкои отъ тѣзи паметници, именно: Лесновския мънастирь, Карпинския, Пчинския и Осоговския.

 

 

(10. Лесновската, Пчинската и Осоговската обители)

 

Лесновския мънастирь, който се намира въ Лесновската гора, въ селото Лесново, до града Кратово, билъ направенъ, казватъ Сърбитѣ, отъ Оливера, въ врѣмето на Стефана Душана (1341 година). Но ако поразгледаме пò-добрѣ житието на Свети Гавриилъ Лесновский, което житие не е напечатано, а го има въ прѣписи по частнитѣ библиотеки, ще видимъ, че то не е тъй. Стариятъ рѫкописъ на житието е отнесенъ въ Сърбия отъ попъ Христа въ 1862 година; и тогава попъ Христо, като съзнавалъ тежкия грѣхъ, който прави, като обкрадва мънастиря и отнася старинитѣ му въ Сърбия, накарва сина си, 13 годишно момче, да прѣпише житието, и да го отнесе въ мънастиря, съ което да направи една „ктитория". Синъ му Иванъ прѣписалъ житието и сега това е единственното въ мънастиря, само че тамъ, дѣто се говори за Българския царь Михаилъ, мѣстото е откѫснѫто и азъ можахъ да го допълня отъ прѣписа на даскалъ Стефчета. Житието прѣписвано отъ 13 годишно момче, както и въ другитѣ прѣписи, нѣма за насъ никакъ филологически интересъ, тамъ нѣма нито правописание, нито пакъ въ нѣкои изражения смисъль, за това азъ ще направѭ само извлѣчение отъ съдържанието му.

 

Светиитѣ Иванъ Рилский, Иоакимъ Осоговский, Гавриилъ Лесновский и Прохоръ Пшинский сѫ били почти съврѣменници

 

 

308

 

и сѫ живѣли въ врѣмето или слѣдъ врѣмето на царь Петра Български, въ X столѣтие. Ето извлѣчения отъ житието на Св. Гавриила

 

 

 

309

 

 

Въ мънастиря има една пандахуса, съ която се просѭтъ милостини за мънастиря, но тази пандахуса, написана твърдѣ искусно, не е отъ врѣмената на Оливера, както искатъ да кажѫтъ мънастирскитѣ хора, а види се отъ подновляванието мънастиря въ края на онова столѣтие. Тя е единъ дълъгъ свитъ, облѣпенъ

 

 

310

 

отдирѣ съ платно, и отгорѣ съ хубаво изработена фигура на Архистратига Михаила, който държи въ едната си рѫка мънастиря. Тя е написана на славенски езикъ и азъ не ѭ привеждамъ; фигурата на пандахусата е прилѣпена отъ друга книга, тя е подписана отъ игуменъ Өеодосій. Отъ неѭ ще приведѫ само слѣдующето мѣсто:

 

И тъй отъ житието виждаме, че Лесновската обитель, храмъ на Архистратига Михаила, е построенъ отдавна прѣди Сърбитѣ, той е билъ още въ врѣмето на самия Гаврилъ Лесновски. Въобще Лесновската, Пчинската и Осоговската обители не сѫ и храмове на тѣхнитѣ светии: Гаврилъ, Прохора и Иоакимъ; това значи, че мънастиритѣ сѫ сѫществували още въ тѣхнитѣ врѣмена, когато тѣ не били признати за светии. Българскитѣ царие сѫ го ограждавали и посѣщавали, както видѣхме: отъ царь Михаила, пакъ и отъ неговитѣ прѣдшественници; послѣднето се вижда отъ думитѣ на царь Михаила, обърнѫти къмъ свети Гавриила:

Слѣдъ побѣждание Михаила при Кюстендилъ, Сърбитѣ нахлухлѫ въ онѣзи мѣста, а въ врѣме на биткитѣ е билъ разрушенъ, и въ 1341-а година подновенъ отъ Оливера съ помощитѣ на Душана. А че нѣколко години прѣди Оливера мънастирятъ е билъ здравъ, това се вижда отъ житието въ думитѣ:

когато ѭ поправилъ Оливеръ. — Фигуритѣ въ мънастиря сѫ стари, всѣко мѣстенце въ черквата е покрито съ фигури на светци, тѣ сѫ потъмнѣли и съ славянски надписи. Черквата се дѣли на три отдѣления. Най-старото отдѣление е съ олтаря, то трѣбва да е още отъ Българскитѣ врѣмена; отъ лѣва страна въ туй отдѣление е исписанъ Оливеръ въ цѣлъ ръстъ и при него този надписъ:

Оливеръ въ лѣвата си рѫка държи изображението на мънастиря. — Срѣдньето отдѣление има отъ лѣвата страна фигуритѣ на Стефана Душана и

 

 

311

 

царица Мария съ вѣнци на главитѣ, като на святии. Иконостасътъ прѣдъ олтаря е много хубаво издѣланъ при подновяванието мънастиря прѣди сто години; между първото и второто отдѣление има мермерни диреци на вратата, както и задъ светия олтарь, навънъ на зданието, Надъ вратата между тѣзи двѣ отдѣления има мермерна плоча съ надписъ:

 

Подъ този надписъ има другъ, по гръцки, види се отъ подновяванието му прѣди сто години: той е написанъ и се казва, че храмътъ билъ воздигнѫтъ во врѣмето на Стефана великий краль Русский. На покрова отъ куршумъ надписъ отъ 1581 год. отъ князь Никола Боичикъ (ний вечъ приведохме по-горѣ този надписъ), той покрилъ мънастиря съ крушумъ. Папертьта е съвсѣмъ нова, както се говори и въ пандахусата. На чешмата въ двора има хубаво издѣлани букви:

т. е. въ 1635 год. вода била докарана. На черквата отъ дѣсна страна отвънъ има хубавъ надписъ:

т. е. въ 1627 година била направена магерница, но при подновяванията закачили плочата отъ неѭ на църквата, тамъ дѣто не ѝ е мѣстото, като не сѫ могли и да ѭ четѫтъ. На источната страна на олтарската врата отвънъ на зданието дълъгъ надписъ на мермерна плоча но азъ не можехъ да искарамъ надписа, макаръ и да е той най-интересния, въ него се срѣщатъ имената . . . Злетово и др. села, и може би да е най-стария надписъ, както ми се струва, но обстоятелствата не ми позволихѫ повече да се боравѭ около този надписъ. — Въ края на онова столѣтие мънастирятъ е подновенъ при гръцкитѣ владици, съ помощьта на мѣстното наееление. Отъ понапрѣдъ въ него сѫ сбирали селянетѣ селския добитъкъ, както е сега съ Пиротъ мънастирь въ Злетовска река. Мънастирятъ е обграденъ съ дувари, има доволно здания за гости и обширенъ дворъ. Монаси въ мънастиря нѣма. По близость се копаѭтъ извѣстнитѣ

 

 

312

 

лесновски воденични каменье; пещеритѣ сѫ дълбоки и въ тѣхъ се влазя съ свѣщь. Едни отъ пещеритѣ, край Добрево, били пълни съ нѣкакви-си староврѣмски голѣми кости.

 

Мънастирятъ Карпинский е въ едно високо, живописно, прѣкрасно планинско мѣсто при селото Страцинъ; той е съ стѣни дебели, колкото единъ метръ, исписанъ е съ стари изображения. Монаси нѣма. Подновенъ е въ началото на това столѣтие, а основанъ е, споредъ думитѣ на игумена въ 1100-а година: имало е надписъ на вратата отъ тази година, но сега го нѣма. Пчинския или Пшинския мънастирь на свети Прохора се намира въ едно живописно мѣсто, при рѣката Пчиня, по-горце отъ селото Пелинци, близо до сърбската граница. Рѫкописното житие на свети Прохора казва тъй:

но сърбитѣ сѫ издали житието му„ като сѫ исхвърлили думитѣ „отъ рода Болгарскаго", а къмъ края на житието сѫ притурили, че той е отъ сърбскитѣ светии каквито сѫ Св. Савва, Св. Симеонъ и пр. Изданието е отъ 82-а година, ако се не бъркамъ. Сърбитѣ казватъ, че мънастирятъ е правенъ отъ князь Лазаря; но въ житието се говори, че тои е направенъ отъ Византийския императоръ Диогенъ, комуто Св. Прохоръ прѣдсказалъ, че ще бѫде царь, и дѣйствително станѫлъ царь, който е извѣстенъ подъ името Псевдо-Диогенъ подъ 1094 год., и който е ималъ сношение съ Куманитѣ, отъ които прѣзъ онова врѣме било е населено Кумановско. Значи мънастирятъ е основанъ въ края на XI столѣтие. Самия мънастирь е полуразрушенъ, има нѣколко придѣла. Първия придѣлъ съ светия олтарь е най-стария; въ олтаря отъ дѣсна страна има изображението на Светий Климентъ Охридски; на вратитѣ има слѣдующиятъ надписъ:

— т. е. въ 1489 година се зографисвалъ, слѣдъ като понапрѣжнитѣ фигури сѫ се поотлѣпили. Има една мермерна купель съ надписъ отъ 1484 година. Срѣдния придѣль, както и напертьта трѣбва да сѫ правени отъ Сърбитѣ — тамъ всичко е исписано по стѣнитѣ съ сърбски светии и светиитѣ Гаврилъ, Прохоръ, Иоакимъ и Иванъ Рилский; папертьта е безъ покривъ. Отъ дѣсна страна при черквата е прилѣпено още едно здание, всичкото исписано и прѣзъ което здание се отива въ скривницата, дѣто ужъ тече миро; при мирото е исписанъ нѣкой си „Краль”, има фигури отъ 1537 год., на най-много е направено отъ фамилията Кратовска Дуковци прѣзъ това столѣтие — и тѣ сѫ исписани на дуваритѣ.

 

 

313

 

Въ кубето има много фигури, всичкитѣ безъ глави. Фигуритѣ по мънастиритѣ, както и по многочисленнитѣ стари черкви по селата, по живописьта си съвсѣмъ приличатъ. Въ мънастиря има доволно стаи за гости.

 

Осоговскиятъ мънастирь на свети Иоакима е при Паланка. Той е возобновенъ на стари основи прѣзъ това столѣтие. Старини въ него нѣма. Житието на Св. Иоакима е интересно, ще направѭ отъ него извлечѣния, и то е въ рѫкописъ. — Свети Иоакимъ дошелъ отъ нѣкѫдѣ въ Осоговската область; като било късно, дошелъ въ кѫщата на нѣкой-си князь въ селото Градецъ. Този князь ималъ малка черква въ двора си, светий отецъ слѣдъ молитвата сѣднѫлъ прѣдъ черквата. Като се разговаряли съ князя, светий отецъ рѣкълъ: покажи ми мѣсто въ вашата земя, дѣто да останѫ. Князятъ му показалъ мѣстото на Сарандополската рѣка, а прѣподобниятъ казалъ, че не му се харесва това мѣсто; князятъ му показалъ мѣсто на рѣката Скупица, мѣсто, което се казвало Градище, но прѣподобниятъ поискалъ да живѣе въ Бабина-долина. И се поселилъ въ Бабина-долина, дѣто се испостявалъ, правилъ чудеса и умрѣлъ. Въ днитѣ на Маноила царь грьцкий, който се казваше и багрянородний (види се Маноилъ Комненъ въ края на XI вѣкъ) нѣкой-си иерей по име Теодоръ, отъ селото Осмевъ-долъ, Овчеполско, поискалъ въ Славищската, Осоговска гора да бѫде монахъ; и той станѫлъ пръвъ игуменъ на мънастиря, който основалъ. Свети отецъ нѣколко пѫти се являвалъ на сънь Теодору и му казвалъ да му извади мощитѣ отъ земята и да ги прѣнесе въ мънастиря, но Теодоръ не искалъ, като казалъ: не смеѭ да те извадѭ отъ боляретѣ, а да кажѫ на боляритѣ, ако искатъ, нека те извадятъ; но светията казалъ: ако бихъ искалъ боляритѣ да станѫтъ епитропи на моя мънастирь, не бихъ тѣ повикалъ отъ Овче-поле, не искамъ азъ боляре да бѫдѫтъ ктитори на моя мънастирь, тѣ на готово нека дойдѫтъ. Теодоръ прѣнелъ мощитѣ и боляритѣ дѣйствително му правили много пакости отпослѣ. Власитѣ отъ горитѣ, и нѣкакви-си Сепоези и Кувлази (може би искривени думитѣ Печенѣзи и Огузи, т. е. Кумани) правили много пакости на мънастирскитѣ земли и имущества, но отпослѣ дошли въ покаяние. Въ днитѣ на Колоя Българский царь (Кало-Иоанъ) нѣкой-си Чернецъ легнѫлъ въ храститѣ надъ мънастиря, това било срѣщо успѣние на света Богородица, когато става голѣмъ соборъ въ мънастиря; светий отецъ се явилъ на Чернеца насънѣ и му казалъ: да приготвѭтъ нѣщо за царя, защото щѣлъ да дойде въ мънастиря. Чернецътъ казалъ: нѣмаме волъ. Тогава светията казалъ: добъръ бравъ нѣмате ли? — Чернеца отговорилъ: нѣмаме такъвъ бравъ. Тогава светията казалъ: не може ли да се намѣри въ моя мънастирь поне злато

 

 

314

 

— и, тови като рѣче, отиде си. Като се разбудилъ Чернецътъ, отишелъ при игумена и му расказалъ всичко. Игуменътъ даде злато на двама дякони, които отидохѫ на рѣката Хлѣбница и намѣрихѫ, че единъ селянинъ кърми съ соль овцитѣ си, и му расказахѫ за всичко. Тогава той имъ далъ нарочитъ хубавъ овенъ. — Въ царуванието на Бацата (види се Ватацесъ, Визант. императоръ въ срѣдата на XIII стол.) била голѣма тишина, миръ между хората, и дохаждали поклонници на мънастиря; тогава дошелъ и нѣкой-си Чернецъ отъ Велесъ, който поискалъ да открадне една частица отъ мощитѣ на светия отецъ; но билъ принуденъ да се раскае и да иска прощение.

 

Добрѣ би било да се опишѭтъ, напр. Старо-Нагорчинскиятгь мънастирь, мънастирятъ Забѣлъ, близо до първия, послѣ мънастирятъ Гюрище на Овче-поле и други мънастири и черкви.

 

 

(11. Кратовският говор)

 

Сега нека се позанимаемъ малко и съ кратовския говоръ. Фонетически особенности сѫ слѣдующитѣ:

 

а) за гласнитѣ букви.

1) ѧ повсѫдѣ се замѣня съ е или се разлага прѣдъ гласнитѣ по своитѣ своиства, само въ имената отъ срѣденъ родъ въ множ. число се разлага на ин, а не ен; напр. чедо, редъ, име, иминя, семе, семиня, теле, телиня, зема'а, зима'а, жнею, зачна'а, распеть, съпинямъ, съпна, кълну, клетъ;

2) буквата ѫ въ кореня на думитѣ се замѣня съ у, напр. рука, мука, муж; въ окончанията на собственитѣ и родственитѣ имена въ женски родъ вин. пад. единств. число ѫ се замѣня съ у, а ѭ съ ю, напр. Марию, Стойну, Елену, майку, сестру; въ окончанията отъ 1-о лице отъ глаголитѣ настояще врѣме всявга е у или ю, напр. пою, мету, викну, живею, седу, ору, òду, беру, и ир. Въ частицата нѫ и въ окончанието хѫ ѫ се замѣня всѣкога съ а, викна'а, рипна'а. Но има малко случаи, въ които въ кореня си остава буквата ѫ, напр. Бѫз (име на село), бѫзел (растение) и пр. А въ думата бумбар, нума или нум (вин. под. ѭ) ѫ се слуша ум. Къмъ Овче-поле ѫ минава въ а, напр. рака, мажье, и въ Вин. падежъ всявга съ а, както и кратовскиятъ говоръ въ нарицателнитѣ имена; къмъ Пчиня ѫ и ѭ всявга въ вин. п. минаватъ въ у, юреку, руку-ту; къмъ Паланка, Кюстендилъ и къмъ Щипъ глаголитѣ въ 1-о лице нас. врѣме се окончаватъ на ем, им, ам, напр. я пишем, мислим, викам, и пр. Винит. пад. ѭ въ Кратово, Паланачко и Куманово е гу, а къмъ Овче-поле я.

3) глухитѣ букви ъ и ь въ срѣдата на думитѣ се четѫтъ еднакво и глухо, употрѣблението имъ е обширно въ Кратовско, Паланачко и Кумановско напр., сън, пъс, къд, мъгла, дън, едън, вечън, търговъц, жилавъц, въс-дън, съв-град и пр., а къмъ Щипъ това отпада. Въ окончаниета ъ често се замѣнява съ е, напр. вечън и вечен, едън и еден, дън и ден, железън и железен. ь въ окончанията се замѣнилъ съ ъ, освѣнъ въ конь, нокь, врукъ,

 

 

315

 

трекь, синь, напр. учитель, камен, радос и пр.

4) ѣ се чете като е, напр. сено, вера, век, рѣдко става ой, напр. гройзе, пою, лой. само въ думата члан (члѣнъ) се обръща въ а.

5) е въ о редко, напр. нокти, небо, плот, дробно и пр.

6) и въ е столове, долове, викале, дошле и пр.

7) Акцента е повече на прѣдпослѣдния слогъ.

 

б) За съгласнитѣ букви.

1) Буквата ј въ началото на думитѣ съ гласна буква, запълня зѣянието, сѫщо и вѫтрѣ въ думитѣ, напр. ютре, ягне, ябука, йоще, Йордан, пию, пийеш, играя, (игралъ), но до'агям, игра'а, викна'а (дохаждамъ, играхѫ, викнѫхѫ). Подиръ б, н, м нѣма ј  освѣнъ сабла, земли, шупла и други думи съ такъва форма, гдѣто слѣдъ л е испаднѫла ј. Дј се обръща въ гь, а тј въ кь, напр. роген, грагянин, рагям, до'агям, испагям, свекя, бракя, кукя, но въобще въ причастията безъ ј, напр. роден (само за роднини — рогенъ), съграден, виден, ураден и пр. гј, кј, хј ставатъ ж, ч, ш, лъжу, сушу, държу, пишу, сечу. Зј, сј, цј въ ж, ч, ш напр. лижу, мажу, пишу. Палапчанин, но музу, гризу, лазу, косу. Нј, лј, въ нь, ль само въ края на думитѣ отъ срѣденъ родъ, напр. ученье, трънье, веселье, зелье и пр. ј прѣдъ о е обикновенно, напр. кральо, коньо, ножо, орачо, копачо, йоще, Йордан и пр.

2) г, к, х прѣдъ е, и се обръщатъ въ ж, ч, ш, прѣдъ и въ множ. число въ сѫществит. въ з, ц, с, а въ повелителното наклонение въ ж, ч, ш, освѣнъ въ фразата: помози Богь! напр. вук, вуче (вуку), бубрек, бубреци, влах, влаху (влаше), власи, божье, друг, друзи, майци и майке. (Дат.); ц въ чвенъц зв. пад. венче (венци).

3) л и и подирь себе си нѣмѫтъ мегко произношение, но къмъ Пчиня туй произношение сравнително се увеличава. Въобще Кратовскиятъ говоръ е твърдъ, за това е смѣшалъ лъ и ль, и послѣ лъ по причина на твърдото си произношение едвамъ се чуе, тъй щото въ края на думитѣ и слоговетѣ се чуе много пѫти почти, като ý, което въ окончанията на причастията за допълнение на числото на слоговетѣ въ пѣснитѣ се е обърнѫло въ я, викая, кажая (викалъ, казалъ); а въ коренитѣ на думитѣ лъ се обърнѫло въ у. Това у може би да е станѫло отъ о. И тъй, йук, вуна, жут, ябука, викал (и вика'у; викая), мислил (и мисли'у, мислия), пунил (и пуни'у, пуния) и пр.; това звучи на сърбско влияние. Но има много думи, въ които слогътъ лъ си остава, напр. клъцам, патлъцую, хлъцам, глътам, длъжен, кълну, слънце, заслъкям (сѣнка правѭ), (облечи обуща, влечи) и пр., имена на мѣста Тлъминци, Дълбочица, Слъбчани, Длъга и пр. Въобще Кратовския говоръ се отличава съ твърдо произношенце, напр. сабла, недела, цар, огин, лулка, сукалка, чешел, нива, книга, клуч и пр. Лъ къмъ Кочани, Щипъ и Кюстендилъ въ края на думитѣ никога не се чуи на у̀, а въ кореньтъ на думитѣ често се замѣня намѣсто съ у — съ ъ глухо, напр. къмъ Щипъ и

 

 

316

 

Кочани жът, бъ'а, въна (жълтъ, бълха, вълна) и пр.

4) Буквата ъ при р се произнася прѣдъ р и слѣдъ р, напр. сърбин, гръб, гарне, ръгява, ѫргя (ръжда), Търново и пр.

5) Буквата ф къмъ Пчиня се слуша в, напр. венер, вес, вурна, вакѫм, намѣсто фенер и пр., но въ Кратово се произнася чисто ф.

6) Буквата х по-вече се испуща, напр. 'убав, 'улав, дойдо', видо'мо, намѣсто хубав, хулав, дойдох, видохме.

7) Буквата щ се чете шт, а не шч, както е въ Щипско.

8) Буквата ц често замѣня ч напр. църква, црън, намѣсто черква, черен, червь но гръчки, немъчки, черга и пр.

9) Буквата ѕ (зѣло) се чете дз, напр. надзъртамъ, дзъд, (дуваръ), дзвезда и пр.

10) Буквата џ ѭ има само въ чужди думи, напр. џигер, џубе, џам, џенк, џунбуш, риџаџия и пр.

 

Етимологически нѣща. Прѣди сичко падежи нѣма, освѣнъ Именителенъ и Звателенъ, рѣдко има Винителенъ и Дателенъ въ поезията, като остатъци отъ старитѣ надежи на-толкови, на-колкото ги има въ Българския езикъ.

 

 

1. Сѫществителнитѣ.

а) Безъ членъ.

И. В. елен, орач, конь, село, поле, теле, име, радос, жена.

Зв. елену(е), орачу(е), коню, село, поле, теле, име, радосе, жено.

И. В. Зв. елени, орачи конье, села, полиня, телиня, иминя, радоси, жени.

 

б) Съ членъ.

И. В. елено, орачо, коньо, селото, полето, телето, името, радосо, жената.

И. В. Зв. елените, орачите, коньето, селата, полинята, телинята, иминята, радосите, жените.

 

в) Стари падежи.

Нуждни за числото на слоговетѣ въ пѣенитѣ.

 

Дат. елену, орачу, коню, майке и майце.

В. елена, орача, коня.

 

За Винителния падежъ въ собственитѣ и нарицателнитѣ родственни въ Кратово отъ женския родъ, а въ Кумановско за сичкитѣ имена отъ жен. родъ говорихме по-горце, при буквата ѫ. Въ Кумановско къмъ Пчиня: жене, паре и пр. Жен. родъ мн. число на е, може-би сърбизъмъ. Собственнитѣ имена отъ мѫж. родъ иматъ старъ В. на а, я.

 

2. Прилагателнитѣ.

а) Безъ членъ.

Ед. добър — добра — добро,

Мн. добри

 

синь — синя — синьо.

синьи.

 

 

317

 

б) Съ членъ.

Ед. добрийо — добрато — доброто,

Мн. Добрите

 

синьйо — синята — синьото,

синьите.

 

в) Стари падежи.

Дат. доброму, синьему.

Вин. добраго, синьего.

 

Само въ стиховетѣ, рѣдко въ проза. Но къмъ Пчиня много пѫти Им. множ. ж. родъ добре, високе, та дору и срѣденъ родъ множ. добра. Степенитѣ сѫ само съ частичкитѣ по и най.

 

3. Числителни.

Като прилагателнитѣ и сѫществителнитѣ.

Едън — една — едно — едни.

Едън-йо, едната, едното, едните.

Едному, едного.

Два, две, седъм, осум, иладо, иладници.

Двата, двете, седъмте, осумте, иладоте, иладниците.

 

4. Мѣстоимения.

а) Лични мѣстоимения.

И. я, ти, он, той, она, оно.

Д. мене, ми, тебе, ти, нему, ми, на, нум, ву (нойзи) нему, му.

В. мене, ме, тебе, те, нега, га (го) нума, нум, гу, нега, га (го).

И. мие, вие, они.

Д. нам, ни, вам, ви, им, ним.

В. нас, ни вас, ви них, ги.

 

б) Притежателно — нойзин и неин.

 

в) Относително — що (който).

 

г) Опрѣдѣлителни: съв-сва-сво, свакакъв, сваки (сѣкий), сващо, никой и нищо, намѣсто нѣкой и нѣщо — я нищо знаю, т. е. азъ нѣщо знаѭ.

 

Азъ приведохъ само мѣстоименията, който се отличаватъ отъ литературнитѣ Български.

 

5. Членъ.

Мѫж. родъ о, (от)

те (то)

 

ж. р. та,

те

 

ср. р. то.

та.

 

Членътъ за размѣра въ стиховетѣ се повече отпуща, но въ прозата е необходимъ. Даже собственнитѣ имена се употрѣбляватъ съ членъ, Ванчето дойде, повикни Ванчета, Брегалницата и пр. Стари окончания на члена има къмъ Кумановско, както и къмъ Шуменско — човека-то го, човеку-то му, жену-ту.

 

 

318

 

6. Глаголь.

Сегашно врѣме.

I спр. плету, беру, береш, бере, беремо, берете, берев (и берат).

II спр. кълну-еш, е, емо, ете, ев (ат).

III спр. пишу, пию, смею, царую-еш, е, емо, ете, ев (ат).

IV спр. тражу, носу-еш, е, емо, ете, ев (ат).

V спр. викам, рагѫм-аш (яш), а (я), амо (ямо), ате (яте), ав (ят), и ат.

 

Несвършено.

I. я плетеше (плетехъ), береше, береше, береше, берехмо, берехте, береа.

II. кълнеше.

III. пишеше, пиеше, смееше, царуеше.

IV. я тражегае, носеше.

V. я викаше, рагяше.

 

Свършено.

I. плетò’-е-е-о’мо, о’ те-о’а; бра’(хъ)-бра-а, бра’мо, бра’те, бра’а.

II. кълнà’, кълна, вълна, кълна’мо, кълна’те, кълна’а.

III. пиша’, пѝ’, смея’, царувà’.

IV. тражѝ’, и, и, и’мо, и'те, и'а; носи́х.

V. викàх, рагя’.

 

Бѫд. I е сѫщото настояще съ чаетицата кье: кье викамъ, кье викашь, кье вика, кье викамо, кье викате, кье викатъ.

 

Бѫд. II, редко употрѣблявано:

I спр. плете-кю, плете-кьеш, плете-кье, плете-кьемо, плетекьете, плете-кьев. Бра-кю.

II спр. кълна-кю.

III спр. пиша-кю, пи-кю, смея-кю, царува-кю.

IV спр. тражи-кю, носи-кю.

V спр. вика-кю, рагя-кю.

 

Прѣминѫло неопрѣдѣлено: плел съм, си, е, плеле смо, плеле сте, плеле са.

 

Прѣдварително: плел беше,

 

Отдавнашно: плел съм бил.

 

Условно: я би плел, ти би плел, ми би плели.

 

Прѣминѫло бѫдѫще: кьех да плету (кьеше да плетеше), кьехмо да плетемо, кье’а да плетевъ. Кьел съм бил да плету.

 

Причастие спрѣгателно: плел, брал, кълнал, пишал, пил, греял, царувал, тражил, носил, викал, рагял.

 

Причастие страдателно: плетен, берен, кълнен, пишен, пиен, греен, купен, тражен, носен, викан, рагян.

 

 

319

 

Дѣепричастие: плетейки (ейкимъ), берейки; кълнайки, пишайки, пиейки, греейки, купейки, (купувайки); носейки, тражейки, викайки, рагяйки.

 

Повелително: плети, бери, плетете, берете; кълни, кълнете; пиши, пий, грей, купуй, пишете, пийте, грейте, купуйте; носете, тражете, носи, тражи; викай, рагяй, викайте, рагяйте.

 

— Къмъ Паланка и Кюстендилъ, сѫщо и къмъ Овче-поле първо лице, един. въ настоящето се окончава на ем, им, ам и ям; първо лице на множ. на ме; трето множ. на тъ, което е по-рѣдко въ Кратовско. — Пъкъ първо лице прѣм. несвършено на хъ, което въ Кратово е по-рѣдко отъ ше. X въ прѣминѫлитѣ врѣмена повече испада. Къмѣ Пчиня прѣминѫло свършено е повече: плетосмо, плетосте, плетоше. Бѫдѫщето първо е съ частицата кье по сичка Македония, кье въ Паланка, че въ Кюстендилъ и Дупница, кье въ Самоковъ. Въ бѫдѫщето II се намира неопрѣдѣленото наклонение безъ частицата ти: неопрѣдѣленото наклонение съ частицата ти е рѣдкость въ народната поезия и то за размѣръ, то е толкози рѣдкость, колкото и причастията на щий и мий въ литературния Български езикъ; въ проза никога не се срѣща, макаръ и да сѫ проглушили свѣта мнозина, че го имало въ сѣверна Македония. Дѣепричастията се окончаватъ и на ейки и на ейкимъ.

 

За нарѣчията, прѣдлозитѣ и сѫѭзитѣ нѣма що да се простираме.

 

Синтаксисътъ е сѫщиятъ български.

 

Въобще езикътъ е български съ нѣкои си провинциализми и малко влияние сръбско, особно край сръбската граница, въ Прешовскитѣ села; но отъ друга страна българскиятъ езикъ на далечъ въ Сърбия е оказалъ своето влияние.

 

[Back to Index]


   *. Заглавията на главите са условни (В. К.)