Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга IX,  София, 1893

 

9. Великденска расходка по Поленинско  [1]

 

*  *  * (Васил Кънчов)

 

I. Отъ Солунъ до Поленинъ
   
Тръгванье отъ Солунъ. — Солунското поле и неговитѣ села. — Арманъ-Кьой, Ново-Село, Градоборъ и прѣдание за него. — Рѣка Галикъ. — Горчиво езеро. — Село Женско и прѣдание за него. — Ръсовското поле. — Лазарица. — Село Крондирци и неговиятъ притежатель Аръшъ. — Изгледъ отъ Поленинскитѣ върхове. — Географически прѣгледъ на мѣстностьта отъ Солунъ до Поленинското езеро.
II. Празницитѣ въ Поленинъ
   
Изгледъ на езерото и околностьте му отъ Поленинъ. — Пазарътъ прѣдъ Великъ-день. — Изгледъ на града отъ къмъ езерото. — Първиятъ день на пасхата. — Визити по града. — Кѫщата въ Поленинъ. — Облѣклото на мѫжетѣ и женитѣ. — Параклисътъ на българитѣ. — Хоро на градската площь. — Вториятъ день за пасхата. — Визити. — Единъ отъ градскитѣ първенци вадеше ферманъ за църквата. — Никола Анахтаръ. — Третиятъ день за пасхата. — Посѣщение на гъркоманската църква. — Нейното съгражданье. — Два паметника въ църквата.
III. Отиванье на Бѣло-кале и Аканджелий
   
Южниятъ брѣгъ на езерото. — Топлицъ и Манастирище. — Западниятъ брѣгъ на езерото. — Селото Екимци. — Южнитѣ поли на Бѣласица. — Долно Горбасово. — Качванье на Бѣлокале. — Разговоръ съ помацитѣ отъ Горбасово. — Върхътъ. — Отиванье на Аканджелий. — Гощавка, хоро, надприпкванье, борения. — Връщанье прѣзъ езерото въ Поленинъ
IV. Географически прѣгледъ на Поленинската кааза
   
Тритѣ долини на югъ отъ Бѣласица. — Поройската долина. — Поленинската котловина. — Поленинското езеро. — Притоцитѣ му. — Оттокътъ му. — Бохемѝя. — Статистически свѣдения.
V. Икономически прѣгледъ
   
Поминъкътъ въ Поленинъ. — Риболовството. — Поминъкътъ на населението въ каазата. — Поминъкътъ на коняритѣ.
VI. Възражданьето на българитѣ въ Поленинъ
   
Владиката Антимъ (1833—1850). — Милетия (1850—1860). — Развратътъ въ митрополията. — Негодуванието на населението. — Унията въ Кукушъ. — Гърцкитѣ училища въ Поленинъ.— Учителствуванието на Отца Алексия по гърцки и български. — Владиката Партения (1860— 1868). — Отварянье на българско училище. — Даскалъ Киро. — Попъ Стаменъ. — Диганьето на Партения. — Второто дохожданье на Милетия (1868—1882). — Нови вълнения противъ владиката. Раздори въ църквата. — Учителствуванъето на Стоянъ Михайловски. — Бьлгарска община въ Поленинъ. — Затваряньето на българското училище. — Ново движение подиръ войната. — Отваряньето на българското училище прѣзъ 1880 год. — Владиѫата Теклитъ (1882—1886). — Празнуванье 11-й Май. — Герасимъ (1886—1888). — Отказваньето на българитѣ отъ Патриаршията. — Иоакимъ. — Положението на Поленинската епархия по настоящемъ. — Българскитѣ и гъркоманскитѣ училища въ Поленинъ въ настоящата година.
VII. Отъ Поленинъ до Гевгелии
   
Върховетѣ на западъ отъ Поленинското езеро. — Арнаутската рѣка. — Търновата и Търновашката рѣка. — Долината на Богданската рѣка. — Селата Богданци, Гявато, Стояново и Богородица. — Черковни борби въ тия села и униятството въ тѣхъ. — Пристиганъе въ Гевгелии.
VIII. Градъ Гевгелии
   
Мѣстоположение и околность на града. — Числото на жителитѣ. — Духовно вѣдомство. — Училищата. — Поминъкътъ. — Опити за униятството въ Гевгелии.
IX. Гевгелийската кааза
   
Мѣстоположение и климатъ. — Статистически свѣдѣния. — Народности. — Вѣра и духовни началства.

 

I. Отъ Солунъ до Поленинъ.

 

Тръгванье отъ Солунъ. — Солунското поле и неговитѣ села. — Арманъ-Кьой, Ново-Село, Градоборъ и прѣдание за него. — Рѣка Галикъ. — Горчиво езеро. — Село Женско и прѣдание за него. — Ръсовското поле. — Лазарица. — Село Крондирци и неговиятъ притежатель Аръшъ. — Изгледъ отъ Поленинскитѣ върхове. — Географически прѣгледъ на мѣстностьта отъ Солунъ до Поленинското езеро.

 

 

Отдавна се бѣхъ наканилъ да обиколѭ Поленинското езеро. Сгоденъ случай ми се паднѫ тая година прѣзъ Великденскитѣ праздници. Намѣрихъ и другари, които бързахѫ да отидѫтъ за праздницитѣ въ тоя градъ.

 

На 19-и Априлий тръгнѫхме сутриньта много рано. Понеже бѣше рамазанъ, то кавенетата и гостилницитѣ въ Солунъ още бѣхѫ отворени и оживени отъ многобройни посѣтители. Мнозина си отивахѫ вече да лѣгатъ, а нѣкои бързахѫ да ядѫтъ за послѣденъ пѫть, защото наближаваше врѣмето да гръмне топътъ, който запретява на правовѣрнитѣ да прииматъ въ устата си какво и да било, до като гръмне слѣдующия пѫть.

 

Който има работа въ ориентъ, трѣба постоянно да се държи на щрѣкъ да го не излъжѫтъ. Бѣхме пазарили пайтонъ съ 4 хубави коня, като имахме прѣдъ видъ, че пѫтятъ е много лошъ, и че по това врѣме особенно бѣше разваленъ отъ дъждоветѣ. Но на сутриньта ни докарахѫ другъ пайтонъ съ 3 съвсѣмъ слаби коня. Напразно протестирахме противъ тая измама. Другаритѣ ми бѣхѫ даже готови да се откажѫтъ и да търсѭтъ други кола; но хитриятъ турчинъ употрѣби сичкото си краснорѣчие да ни убѣди, че тия конье, ако и слаби на гледъ, сѫ много пъргави. Склонихме да вървимъ. Пайтонджии дойдохѫ двамина, и на коньетѣ станѫ още по-трудно да теглѭтъ.

 

Пѫтятъ, по който ние имаше да вървимъ, държи почти сѣверна посока, като клони много малко се на западъ. Щомъ оставихме Солунъ,

 

 

1. Читателятъ може да се ползува при четеньето на настоящата статия отъ новата карта на Данова.

 

 

648

 

изведнажъ се раскри прѣдъ насъ широкото Солунско поле. Сичкитѣ планински вериги, които го обграждатъ, ясно се очертавахѫ въ далечния хоризонтъ. Само понѣкѫдѣ върховетѣ бѣхѫ покрити съ мъгла. Ние имаше да вървимъ сé покрай источнитѣ прѣгради на това поле.

 

Безъ съмнѣние, Солунското поле държи лично мѣсто между най-плодороднитѣ полета на Балканския Полуостровъ. Почвата се състои отъ добъръ черноземъ съ малко пѣсъкъ. Тукъ ставатъ сичкитѣ произведения, които сѫ свойственни на топлитѣ части отъ умѣрения климатъ. Най-много се ражда жито, ечменъ, памукъ и сусамъ. Най-голѣмо количество памукъ въ Македония дава Сѣрското поле; второ мѣсто подиръ него държи Солунското. Тая година особенно хубави изглеждахѫ сѣидбитѣ. Нивитѣ бѣхѫ израсли около единъ аршинъ високо и обѣщавахѫ богата жетва. Подиръ една съвършенно безплодна година, идеше друга, която отрано още заяви, че ще награди земледѣлеца двойно за неговитѣ лански лишения.

 

Сѣка педя земя бѣше най-старателно обработена. При сичко това населението тука е много бѣдно, селата сѫ малки и иматъ печаленъ изгледъ. Нѣма да види тукъ пѫтникътъ ни една по-голѣмка избѣлена кѫщица, обградена съ дворъ, въ който да се зеленѣѭтъ нѣколко плодовити дървета и да се скитатъ по десетина двадесеть кокошки.

 

На пѫтя ни стоеше селото Арманъ-Кьой, на което сиромашкиятъ погледъ бѣ въ пъленъ контрастъ съ богатата природа около му. Не прилича даже на село. Виждашъ три реда низки кѫщици, прилѣпени една до друга, като единъ дълъгъ оборъ, що се срѣщатъ по голѣмитѣ ханища. Причината на това е, че 4/5 отъ земята на Солунското поле е притежание не на селското население. Твърдѣ рѣдко има нѣкое село, което да не е чифликъ. Освѣнъ това злоупотрѣбленията при събираньето на десетъцитѣ и тукъ, както и по другитѣ мѣста въ Македония, много съсипватъ населението.

 

Арманъ-Кьой е чифликъ. Има до 40 кѫщи и население чисто българско. Църква нѣма, но има гърцко училшце.

 

Нека да забѣлѣжимъ тукъ, че сичкитѣ села, които лежѫтъ въ Солунското поле, сѫ населени прѣимущественно съ българи. Има само тукъ тамѣ по нѣкое турско село, а гърцко срѣщаме само едно единичко въ най-долното течение на р. Вардаръ, именно Куликия, което има около 250 гърцки и 50 български кѫщи.

 

Когато изминѫхме Арманъ-Кьой, пѫтятъ ни поведе направо подъ политѣ на хълмоветѣ, що заграждатъ полето отъ истокъ. Много красиво изглеждахѫ рътлинитѣ, покрити съ буйна зеленина, а полето на западъ отъ насъ приличаше на едно зелено море.

 

Вече се развидѣляваше, когато ние бѣхме право надъ Ново-Село, което е прострѣно високо по хълмоветѣ. То се виждаше цѣло отъ пѫтя, полегнѫло въ една малка долчинка. Това е едно отъ най-важнитѣ

 

 

649

 

Солунски села, особенно за насъ, понеже населението рано се пробуди и поведе борба съ гърцкия владика за отварянье на българско училище. Подиръ много неприятности най-сетнѣ тая година селянитѣ бѣхѫ честити да видѭтъ желанието си испълнено.

 

Ние прѣскачаме сега Ново-Село, като имаме намѣрение другь пѫть на особно да поговоримъ за него и въобще за Солунското поле...

 

Отъ истокъ блѣщѣхѫ свѣтлочервенитѣ зари на слънцето. На югоистокъ се виждаше морето тихо, спокойно, гладко, като сгьклена точка, свѣтло-синкаво, като небето. Само 2 малки ладийки съ напънѫти платна теглехѫ направо къмъ Солунъ. Слънчевата свѣтлина бѣ се посипала по гладката повърхность и въ морето се виждаше една свѣтла брѣзда отъ отражението на лѫчитѣ, като че ли водата бѣ усѣяна съ единъ чуденъ огънь. А върховетѣ на Бѣласица, що стояхѫ право на сѣверъ, като че бѣхѫ облѣни съ влато. Картината около насъ бѣ плѣнителна. Цѣлъ роякъ птици хвъркахѫ изъ нивитѣ и цѣпехѫ въздуха съ пѣснитѣ си.

 

Ние приближихме къмъ долината на р. Галикъ, която много ни плашеше, понеже водата бѣше придошла отъ дъждоветѣ.

 

Гърдоборскиятъ ридъ стои надъ самата рѣчна долина. Той постепенно се снишава и се слива съ полето отъ една страна, а отъ друга се скача съ Ново-Селския.

 

Прѣди да стигнемъ до рѣката, отъ дѣсна страна на пѫтя стои една остра могила, висока отъ 12—15 метра, а около неѭ се вижда една малка площь, извита като полукрѫгъ. Площьта бѣше изорана и посѣяна, а могилата стоеше обрасла съ трѣва. Подъ могилата до пѫтя е съграденъ малъкъ ханъ, дѣто пѫтникътъ може да намѣри добъръ спиртъ и лошаво вино.

 

Р. Галикъ извира на сѣверозападъ отъ Кукушъ изъ върховетѣ на Карадагскитѣ вериги, тече прѣзъ хълмистата Кукушка кааза и при Гърдоборскитѣ хълмове се спуща въ Солунското поле, държи прѣзъ цѣлото си течение югозападно направление и се влива въ Солунския заливъ не далеко отъ Солунъ. Рѣката е малка и лѣтѣ прѣсъхва въ полето, пролѣть и есень въ врѣме на дъждоветѣ тя дохажда много силна и често пѫти прави голѣми пакости на сѣидбитѣ.

 

Пѫтятъ прѣсича рѣката тъкмо тамъ, дѣто тя излиза на Солунското поле. Отъ югъ се въздига Градоборскиятъ ридъ, въ политѣ на който много красиво е расположено българското селце Градоборъ. Това село брои 120 кѫщи. Земята принадлежи на селянитѣ. Има прѣдание, което казва, че Градоборчани сѫ помогнѫли на турцитѣ при покоряваньето на града Солунъ. За тая тѣхна услуга имъ билъ подаренъ единъ байракъ отъ султана, и селото било освободено отъ сѣко даждие. Байракътъ билъ пазенъ въ селската църква. Въ началото на настоящето столѣтие църквата изгорѣла, а заедно съ неѭ и знамето. Отъ тогава насамъ селянитѣ били принудени на ново да плащатъ даждие.

 

 

650

 

Ридътъ завива отъ тукъ на сѣвероистокъ покрай коритото на рѣката и се слива съ Карадагскитѣ планини. Отъ сѣверъ покрай коритото се простира единъ съвсѣмъ низъкъ хълмъ. Долината е много красива. Покрай рѣката сѫ наредени могили, прилични на тая, що ш споменѫхме вече. Двѣ такива сѫ на дѣсния брѣгъ близо една до друга, двѣ други се виждатъ на лѣвия брѣгь на рѣката, на истокъ отъ пѫтя, една е подъ пѫтя. Сичкитѣ тие могили сѫ паметници, оставени намъ отъ старитѣ наши прѣдшественници на Полуострова. Споредъ разсказитѣ на селяни, такива могили се срѣщатъ много начесто по тие мѣста и се казватъ на мѣстното нарѣчие тумби.

 

Рѣката Галикъ дѣли Поленинската епархия отъ Солунската. Освѣнъ това, тая рѣка служи като прѣдѣлъ на малкитѣ славянски племена, които сѫ населили полето. Между Галикъ и хълмоветѣ живѣе българско население, нарѣчено торлаци. На много мѣсга по нашенско думаме торлакъ; то се отдава като на присмѣхъ и има такъво значение, каквото руската дума „дуракъ"; но тукъ цѣлото население се нарича торлаци. Така сѫщо има нѣколко села въ Стара-планина надъ града Враца, на които населението се парича торлаци. На западъ и сѣверозападъ отъ Галикъ живѣѭтъ пуливаковцитѣ.

 

Нашиятъ страхъ за минуваньето на Галикъ не бѣше безосновенъ. Конетѣ докарахѫ колата до срѣдъ рѣката и спрѣхѫ. Напусто бѣхѫ виканията и руганията на каруцаря. Камшикътъ тоже не помагаше. Водата не бѣше много силна, едвамъ надминуваше главинитѣ на колата; но пѣсъчливото дъно спираше колелетата. Когато ние се чудихме, какъ ще излѣземъ отъ водата, каруцарятъ си запрѣтнѫ крачулитѣ, слѣзнѫ отъ колата и на гърба си ни изнесе прѣзъ буйната вода до отсрещния брѣгъ. Единъ купъ селяни гледахѫ отъ брѣга. Тѣ се въсхищавахѫ отъ случая, дѣто видохѫ, какъ турчинъ носи на гърба си „каури."

 

Отъ върха на отсрещния хълмъ се отвори една много хубава гледка на сѣвероистокъ. Не ясно се очертавахѫ въ далечнината Карадагскитѣ планини, но много хубаво се гледаше високиятъ хълмъ, който стои право надъ града Кукушъ. Той е украсенъ съ църквата Св. Гйорги, която едвамъ се бѣлка като малка точка всрѣдъ зеленината. Отъ тоя хълмъ идѫтъ по лѣвия брѣгъ на Галикъ низки възвишения, които отиватъ дори до Вардаръ. Подъ самитѣ насъ тие върхове се раскрачватъ и между тѣхъ се бѣлѣквтъ водитѣ на малкото Горчиво езеро или Хаджи-гъолъ. Едно много низко възвишение дѣли това езеро отъ р. Галикъ. Отъ дъждоветѣ то бѣ станѫло доста голѣмо. Проточено е отъ сѣверъ къмъ югъ и трѣбаше да има 1/2 часъ пѫть дължина. Това езерце липсува въ Австрийската карта на Генералния щабъ. [1] Водата на езерото е солена. Лѣтѣ то съвсѣмъ прѣсъхва и тогава се осажда на дъното му соль, която се събира отъ откупници, що наематъ езерото по за нѣколко години.

 

 

1. За него сѫ писали К. Шапкаровъ въ една малка брошурка и А. Тошевъ въ Книжици.

 

 

651

 

По брѣговетѣ на езерото има една богата растителность. Цѣло пространство земя е обрасло съ желти цвѣтя, така щото изгледва, че брѣгътъ е покритъ съ една великолѣпна свѣтложелта постилка. Единъ редъ села сѫ нанизани по околнитѣ хълмове. Близко до водата е малкото селце Аяджиларъ.

 

Пѫтятъ върви право на сѣверъ. Мѣстностьта е неравна, слаби възвишения сé отиватъ кѫдѣ югозападъ, да се доближѫтъ до Вардаръ. На 1 1/2 часъ разстояние отъ Галикъ е расположено на срѣдъ пѫтя малкото селце Алиходжани, населено съ българи. То е чифликь.

 

Отъ Алиходжани, като се мине още единъ малъкъ хълмъ, стига се въ едно весело поленце, нарѣчено Женско. Хълмоветѣ, които го заграждатъ, сѫ низки. На сѣвероисточния край до хълмовеаѣ лежи селото Женско, 6 часа пѫть далеко отъ Солунъ. То е поставено на устието на една долчина, по която тече малката рѣкичка Женско, която събира водитѣ си отъ хълмоветѣ на занадъ отъ Кукушката височина, тече право на югозападъ и на 2 часа разстояние отъ селото се влива въ Арджанското езеро.

 

Селото е расположено на дѣсния брѣгъ на рѣката. То е като ключъ на полето. Отъ тамъ излизатъ пѫтищата аа Кукушъ и за Поленинската котловина. Право срещу селото надъ лѣвия брѣгъ на рѣката се издига единъ конусообрааенъ хълмъ до 20 метра високъ. Ио върховетѣ му сѫ били стари укрѣпления, които сѫ разрушени. Виждатъ се само малки части отъ стари стѣни. На върха има остатъци отъ кула и други сгради. Между развалинитѣ вирѣе буйна трѣва, по която пасѫтъ множество овци. Въ политѣ на хълма, до самата рѣкичка стои малката селска църква; тя е нова. На мѣстото ѝ била друга, която селянитѣ заварили разрушена. Около черквата има широкъ дворъ, пъленъ съ дървета, между които всрѣдъ голѣмата трѣва едвамъ се виждатъ каменитѣ отъ селскитѣ гробища. Нѣколко лилякови дървета бѣхѫ се вече разцъвтѣли и приятната миризма отъ цвѣтоветѣ правеше мѣстото още пó-привлекателно.

 

Селцето има сега 45 български и 12 турски кѫщи. Турцитѣ иматъ една малка джамия.

 

Ние спрѣхме всрѣдъ селото до единъ малъкъ ханъ. Трѣбаше да постоимъ повече, за да се отморѭтъ конетѣ. Около пѫтя бѣхѫ се събрали до 15 души селяни да си приказватъ на сѣнка, понеже денятъ бѣше Велики петъкъ, когато не се лови полска работа. Слѣдъ обикновенитѣ поздравления влѣзохъ въ разговоръ съ селянитѣ. Тѣ ми расправихѫ, че българскитѣ кѫщи сѫ чифликъ на единъ бей, арнаутинъ, който никога не дохожда въ село, а е оставилъ свой намѣстникъ въ чифлика. Този намѣстникъ притѣснявалъ селянитѣ по сѣкакъвъ начинъ, за да може да си приготви отъ тѣхния потъ едно добро състояние. Той не позволявалъ, овцитѣ имъ да пасѫтъ зимѣ по селската мера, а искалъ особенно за това да му се плаща.

 

 

652

 

— Нашата зема, господине, каза ми единъ отъ селянитѣ, е много харна. Каквото хвърлишъ въ неѭ, éб става. И жито, и ечимикъ, и памукъ и сусамъ — сичко дава Господь, ама ние сме си сè сиромаси; работимъ за другаго. Единъ черекъ ако ни остаяше отъ берекета, не щѣхме да сме такива голи! Сичко отива въ чуждо гърло!

 

Азъ промѣнихъ разговора на други нѣща. Попитахъ селянитѣ, екзархийски ли сѫ или патриаршийски.

 

— На екзархията сме, рѣче единъ по-младъ. Отдавна сме на екзархията, ама въ църквата ни се чете по гръцки. Умрѣ ни стариятъ попъ. Онъ знаеше хубаво български. Отъ Кукушъ ни проводихѫ единъ старецъ, що знае само гръцка книга, пъкъ и книги нѣмаме въ църква на езика си.

 

— Защо не поискате отъ Кукушъ?

 

— Кой те чуе и да искашъ! Дохождаше ни и вѣстникъ нѣколко пѫти, па го спрѣхѫ. Съвсѣмъ сме диви останѫли!

 

Понататъкъ азъ искахъ да се научѫ, дали нѣкое старо прѣдание не е останѫло за мѣстото.

 

— Какви сѫ ония дувари по върховетѣ? попитахъ селянитѣ.

 

— Отъ старо врѣме сѫ останѫли, каза ми единъ другъ четирисеть годишенъ мѫжъ, който пушеше изъ една кѫса луличка тютюнъ. Тукъ е било едно врѣме голѣмъ градъ. Онъ е повелявалъ на цѣлата Кукушка кааза, за това и сега цѣлата кааза се казва Женско. Горѣ е било кале. Тамъ е седѣла кралица, кога сѫ дошли турцитѣ, и много врѣме е ставало бой, додѣ турцитѣ да го прѣземѫтъ. Отъ това името на нашето село е останѫло Женско.

 

Повече нѣщо никой не можа да ми расправи. Селото Женско е заселено късно слѣдъ прѣзиманьето.

 

Не личи, че тукъ е билъ голѣмъ градъ, защото нѣма голѣми остатки отъ него, но било добрѣ укрѣпено мѣсто, което е пазило входоветѣ отъ къмъ Вардаръ за Поленинската котловина. Слѣдъ като сѫ го разрушили турцитѣ, прѣнесли сѫ центъра на управлението въ Кукушъ, комуто сѫ дали името на Женско — Авратъ Хисаръ: значи — женска крѣпость. А цѣлата Кукушка кааза и до днесь се нарича отъ населението Женско.

 

Въ цѣлото село имаше само единъ грамотенъ момъкъ; това бѣше сѫщиятъ оня, що ми се оплака, че вѣстникътъ имъ не иде отъ Кукушъ. Училище въ селото имало, но по причина на голѣмата сиромашия, що завладѣла минѫлата година отъ сушата, селянитѣ не могли вече да плащатъ на учитель, и сега училището е затворено.

 

Подиръ една дълга почивка, раздѣлихме се приятелски съ селянитѣ и тръгнѫхме покрай рѣкичката. Щомъ излѣземъ изъ селото, пѫтятъ се дѣли на два: единътъ отива на сѣвероистокъ за Кукушъ, а другиятъ право на сѣверъ за Поленинъ. Сѣверниятъ пѫть трѣба да мине единъ низъкъ хълмъ, който се протака покрай лѣвия брѣгъ на рѣкичката Женско и опира до езерото Арджанъ. Послѣ пѫтятъ се спуща въ една низка, блатиста

 

 

653

 

долина, отъ която водата се истича въ Женско. Минува се още една рътлинка, и тогазъ излиза наявѣ една равнина, която право прѣзъ срѣдата се прѣсича отъ пѫтя. Това е едно малко поленце 2 часа дълго и толкова широко. Ние що го нарѣчемъ Ръсовско поле отъ името на селото Ръсово, що лежи всрѣдъ полето. Особенно име въ населението то нѣма, а разни мѣста носѭтъ разни названия, споредъ ближнитѣ села. Право на истокъ се гледа много хубаво Кукушкиятъ хълмъ съ църквата Св. Гйорги. Отъ него на сѣверъ върви една низка планинска верига, която загражда отъ истокъ Рѫсовското поле и Поленинската котловина. Тая верига се нарича Карадагъ; усѣяна е съ множество села. Отъ сѣверъ полето е заградено съ едни височини, които го дѣлѭтъ отъ Поленинското езеро. Отъ тия височини отива единъ клонъ на югъ и прѣгражда полето отъ западъ.

 

Равнината е отъ най-добрѣ обработенитѣ. Нивитѣ бѣхѫ чудно хубави. Селата сѫ много гѫсто едно до друго. Сичката вода отъ околнитѣ хълмове се слива въ рѣката Гьолая, която носи водата отъ Поленинското езеро за Арджанъ.

 

Ние минѫхме селото Гърбашларъ и спрѣхме въ Ръсово. То е едно хубаво село всрѣдъ плодородната равнина. Има 75 кѫщи, сичкитѣ български. Населението признава вѣдомството на екзархията. Селото е чифликъ.

 

Ханджията, при когото спрѣхме, се оказа разговорливъ и отворенъ човѣкъ. Менъ отдавна бѣ обърнѫлъ вниманието единъ високъ върхъ, който лежи на югозападната страна на полето и по височината си не падаше по-долу отъ Кукушкия Св. Гйорги. Тоя върхъ прилича на единъ грамаденъ конусъ, който господствува на цѣлата околность. Върхътъ на конуса е като отсѣченъ, но отъ срѣдата му се издига една цилиндрическа, доста висока, скалиста ограда. Азъ си помислихъ, че по равнището на върха има стари стѣни. Анджията ми обясни, че това не сѫ етари стѣни, ами е една отвѣсна цилиндрическа скала, равно отсѣчена отъ горѣ. Цѣлиятъ върхъ носи име Лазарица. Въ западнитѣ му поли се намира село Крецово.

 

Споредъ разсказитѣ на ханджията и споредъ едно описание въ 42 брой на в. „Новини" година 1-ва, ридътъ Лазарица се намира на сѣверъ отъ с, Крецово, на 1/4 часъ растояние отъ него. До върха на рида може да се излѣзе по два пѫтища. Отъ другитѣ мѣста е съвсѣмъ стръмно и скалисто. Отгорѣ лежи една равна поляна. Само на срѣдата има високи камъни. Единъ отъ тия камъни е като стълпъ. На него е положена плоча до 2 метра широка и толкова дълга. Въ самия стълбъ има дупка, колкото да се провре единъ човѣкъ. Отъ странитѣ върхътъ е обграденъ съ голѣми естественни камъни, които отдалечъ изгледватъ като зидъ, но отблизо се виждатъ, че тъй си сѫ природно натрупани. На Великия четвъртъкъ, черковниятъ епитропъ отъ с. Крецово изнася иконата на Тайната вечеря и ѭ поставя до стълпа. Въ това врѣме дохождатъ болни, или наскоро оздравѣли човѣци, провиратъ се прѣзъ дупката, цѣлуватъ

 

 

654

 

иконата и палѭтъ вощени свѣщи. На втория день прѣзъ Великденската недѣля на „Лазарица" става съборъ. Свети се вода отъ Крецовския свещеникъ и послѣ се почва веселба. Събира се множество народъ; пѣѭтъ се пѣсни, свирѭтъ гайди, хоро играе и пр.

 

На това мѣсто по сѣка вѣроятность е билъ нѣкой старъ жертвеникъ. Стълпообразвиятъ правиленъ камъкъ и плочата върху него трѣба да сѫ останѫли отъ старо врѣме тукъ.

 

Види се, че високата уединена могила, която се гледа на много далечно пространство, отдавна е привлѣкла вниманието на населението, що е живѣло наоколу, и му е служила като сборище.

 

Селото Крецово има 80 български кѫщи. Селянитѣ се занимаватъ съ плетенье рогозини и земледѣлие. Папуръ за рогозинитѣ рѣжѫтъ отъ Аржанското блато. Иматъ църква и училище. Признаватъ духовното вѣдомство на екзархията.

 

Когато слънцето се навéде низко на западъ, ние тръгнѫхме отъ Хърсово и подиръ 3/4 часа изминѫхме полето. Тукъ покрай хълмоветѣ върви р. Гьолая. На дѣсния ѝ брѣгъ въ политѣ на височинитѣ лежи селото Крондирци, чифликъ на единъ гъркъ, който си е спечелилъ много недобра слава въ околностьта. Името на тоя гъркъ е Гйорги Аръшъ. Едно врѣме той е служилъ въ руското консулство въ Солунъ. Когато въ Берлинъ заседаваше Европейския конгресъ, жителитѣ отъ Поленинско и Кукушко написали прошения, съ които молили конгреса да ги присъедини къмъ България. Тия прошения били отнесени на руския Солунски консулъ. Аръшъ ги видѣлъ и наклеветилъ на турското правителство ония, що били подписани на тѣхъ. Почнѫли се изслѣдования, вслѣдствие на тая клѣвета; но благодарение на силното защитничество на руския консулъ, дѣлото се прѣкратило, и никой не пострадалъ. Пó-сетнѣ се узнало, че Аръшъ е клеветникътъ, и консулътъ го изгонилъ.

 

Слѣдъ това тоя Аръшъ купилъ Крондирци и се установилъ тамъ, да се занимава съ земледѣлие. Въ разстояние на десетина години е направилъ голѣмъ успѣхъ въ работата си. Сичката земя на селото е много старателно обработена. Сѣка година се тори по една часть отъ нивитѣ. Всрѣдъ селото притежателятъ има хубави кѫщи, обиколени съ прѣкрасни градини. Вѫтрѣ има желѣзарница, дѣто се приготовляватъ земледѣлчески орѫдия.

 

Обноскитѣ на тоя човѣкъ съ населението сѫ много груби, споредъ както ми разправихѫ по-сетнѣ въ Поленинъ. Той държи селянитѣ като робе. Понеже е гърцки поданикъ, турскитѣ власти сѫ безсилни спроти него. Той е успѣлъ да зададе страхъ на цѣлото население, като се е обиколилъ отъ една арнаутска шайка, която живѣе на чифлика му. Арнаутитѣ правѭтъ грабежи, но никой не смѣе да говори за това нѣщо. Прѣди 2 год. разбойницитѣ грабнѫли дѣтето на единъ богаташъ селянинъ отъ Вардарията и му поискали голѣмъ откупъ за него. Селянинътъ узналъ, че дѣтето му е скрито въ чифлика на Аръшъ, и обадилъ на

 

 

655

 

властитѣ. Проводени били стражари да прѣтърсѫтъ кѫщата на Аръшъ; но щомъ тѣ наближили селото, подпалила се плѣвнята, дѣто било дѣтето, и въ нѣколко минути сичко се обърнѫло на прахъ и пепель. Аръшъ останѫлъ чистъ и арнаутитѣ му неврѣдими.

 

Тоя проклѣтъ гъркъ е члѣнъ на Солунския силогосъ и е главната подпорка на гъркоманитѣ въ Поленинъ.

 

Отъ Крондирци пѫтятъ почва да се качи прѣзъ височината, която дѣли Хърсовското поле отъ Поленинското езеро. До сега отивахме по простъ пѫть, а отъ Крондирци до Полининъ върви шосе. Това шосе съединява града съ желѣзницата при станцията Аматово.

 

Колкото повече отивахме къмъ върха, толкова мѣстото ставаше по-красиво. Изначало се върви покрай коритото на рѣката; то е много тѣсно и дълбоко. Само шумътъ на водата ни подсѣща, че тука има рѣка. Наоколо баиритѣ сѫ покрити съ гора. Много дървета цъвтѭтъ вече, и една приятна миризма вѣе изъ въздуха. Слънцето вече захождаше. Тихъ вѣтрецъ се появи и донесе отъ къмъ езерото отдавна очакваната отъ насъ прохлада. Единъ малъкъ чифликъ полузапустѣлъ лежи право срещу пѫтя по лѣвия брѣгъ на рѣката; той се казва Добровци.

 

Прѣминѫхме единъ хълмъ, и около пѫтя се появихѫ Поленинскитѣ лозя. Това бѣ признакъ, че сме много близо до града, но той бѣ затуленъ отъ една малка прѣградка, която ни прѣкриваше и вида на езерото. Лозята ми наномнихѫ Веслеца. Тѣ приличатъ на богати градини, пълни съ всевъзможни плодовити дървета: смокви, сливи, ябълки череши се виждахѫ на сѣка крачка. Но ето вече ние прѣминѫхме малката брѣжлина, и прѣдъ насъ се появи една чудесна панорама. „Колко е хубаво"! извикахме сички едногласно. И наистина първото впечетление при вида на водното пространство е извънредно силно. Изведнажъ се откри прѣдъ насъ цѣлото околчесто езеро, обградено съ планини и върхища. Водата му е свѣтлосиня. Огъ слабия вѣтрецъ то се брѣзди. Малки вълнички шарѭтъ цѣлата му повърхность. Вечернята синевина покрива езеровитѣ води съ една прозрачна, дивна покривка.

 

Право срещу насъ, надъ брѣга на езерото стои величественната Бѣласица. Ребрата ѝ сѫ обвити съ тъмпа мъгла, но върхищата стоѭтъ високо надъ мъглата и се губѭтъ въ небесната синевина. А на западъ, надъ самитѣ езерови води се показа градецътъ въ най-очарователния си видъ. Вижда се само една часть отъ него, кацнѫла на една висока канара.

 

Додѣто първото впечатление да мине, ние бѣхме до самия брѣгъ на езерото. Имаше черници, смокви, нарове, сливи, круши и сичко, що се ражда тамъ. Още слѣдъ 1/4 часъ, когато се вече мръкваше, влѣзохме въ една доста широка улица, която върви близу до езерото и успоредно съ брѣга му.

 

Трѣбаше скоро да слѣземъ отъ колата и да се качваме пѣши изъ стръмнитѣ улици, додѣто да стигнемъ до дома, дѣто бѣхме гости.

 

 

656

 

Една цѣла сурия любопитни дѣца ни обиколихѫ и съ шумъ, гълченье и игри ни придружихѫ до вратата на дома.

 

По такъвъ тържественъ начинъ ние стигнѫхме въ кѫщи, дѣто домакинята ни посрѣшнѫ засмѣна и прѣмного весела!

 

*  *  *

 

Нека сега хвърлимъ единъ погледъ върху цѣлото мѣсто, що изминѫхме. Пѫтятъ е дълътъ около 11 часа. 3 часа е отъ Солунъ до р. Галикъ, 3 отъ тамъ до Женско, 3 отъ Женско до Хърсово и 2 отъ това село до Поленинъ. Сичкитѣ хълмове, които стоѭтъ на пѫтя, освѣнъ най-послѣдния, иматъ посока отъ сѣвероистокъ къмъ югозападъ, идѫть отъ Карадагскитѣ височини, снишаватъ се постепенно и се сливатъ съ Солунското поле. Сичкитѣ хълмове сѫ части на два главни клона, между които тече р. Галикъ. Първиятъ главенъ клонъ се начева отъ источння брѣгъ на езерото, върви изначало право на югъ, до като дойде до Св. Гйорги надъ Кукушъ. Отъ тамъ се дѣли на двѣ клонки; едната отива на югозападъ, обгражда Хърсовското поле и опира съ високия си върхъ Лазарица близо до сѣверния край на Арджанското езеро; другата клонка върви право на югозападъ, до Женско е пó-висока, а отъ тамъ постепенно се губи, до като дойде до р. Вардаръ. Между тия двѣ клонки тече р. Женско и лежи малкото поле съ сѫщото име. Вториятъ главенъ клонъ слѣдва лѣвия брѣгъ на р. Галикъ. Той се отдѣля отъ главната верига и върви на югозападъ до Гърдоборскитѣ височини. Отъ тамъ завива на югъ и въ видъ на низки хълмове се свързва съ високия Хортачъ.

 

Между първия и втория клонъ лежи Кукушката хълместа котловина. Между втория клонъ и главната планинска верига лежи Лѫгадинското поле.

 

 

II. Празницитѣ въ Поленинъ.

 

Изгледъ на езерото и околностьте му отъ Поленинъ. — Пазарътъ прѣдъ Великъ-день. — Изгледъ на града отъ къмъ езерото. — Първиятъ день на пасхата. — Визити по града. — Кѫщата въ Поленинъ. — Облѣклото на мѫжетѣ и женитѣ. — Параклисътъ на българитѣ. — Хоро на градската площь. — Вториятъ день за пасхата. — Визити. — Единъ отъ градскитѣ първенци вадеше ферманъ за църквата. — Никола Анахтаръ. — Третиятъ день за пасхата. — Посѣщение на гъркоманската църква. — Нейното съгражданье. — Два паметника въ църквата.

 

 

На 20-и Априлий станѫхме рано на сутриньта. Отъ широкия чардакъ на кѫщата се виждаше много хубаво цѣлото езеро. Една очарователна картина прѣставлява широката котловина, особенно когато слънцето се подаде отъ истокъ, и тънкитѣ мъгли се пръскахѫ прѣдъ неговитѣ зари. Азъ се опоявахъ отъ дивната красота. Цѣлъ часъ стояхъ на чардака почти неподвиженъ. Езерото изгледва валчесто, само югозападната му страна се е вдала малко на вѫтрѣ въ рътоветѣ, Сутриньта вѣтърътъ прави широки брѣзди по повърхностьта му, които чудно блѣщѣхѫ прѣдъ първитѣ слънчеви

 

 

657

 

зари. Нѣколко лодки идехѫ къмъ града. Дългитѣ лопати широко се махахѫ изъ водата. Моментално ми дойде на ума Охридското езеро и градътъ Охридъ, и високитѣ планини, що го окрѫжаватъ. Голѣма прилика има между тие двѣ планински езера; и двѣтѣ сѫ заградени съ планински вериги отъ сички страни, и само отъ едно мѣсто между планинитѣ се истичатъ водитѣ имъ. Както Охридъ, тъй и Поленинъ лежи амфитеатрално надъ самото езеро, само че Охридското езеро е пó-грандиозно, пó-внушително, водитѣ му сѫ извънредно бистри, и Охридъ е по-величественъ отъ Поленинъ.

 

Право на сѣверъ отъ езерото се издига Бѣласица планина, много стръмна. Върховетѣ ѝ сѫ още тукъ-тамѣ покрити съ снѣгъ, ребрата ѝ хубаво се виждатъ. Много на често тѣ изцѣло сѫ покрити съ гора. Съвсѣмъ ясно се очертава върхътъ на планината, който ни прѣдставлява една доста правилно искривена линия, която върви отъ западъ къмъ истокъ. Источниятъ край е завитъ малко на сѣверъ, а западниятъ на югъ. Отъ западния край на Бѣласица се спуща единъ клонъ право на югъ, който далечь е пó-низъкъ отъ Бѣласица. Той загражда котловината изцѣло отъ западната страна и, като завива на истокъ, загражда ѭ отъ югъ. Отъ источната страна надъ самото езеро е проточена планинската верига Кара-Дагъ, за която вече споменѫхме. И тъй цѣлата котловина прилича на единъ доста правиленъ четвероѫгълникь. На югоисточната страна подъ самитѣ поли на Кара-Дагъ се истича водата изъ езерото чрѣзъ рѣката Гьолъ-Ая.

 

Изъ едни съвсѣмъ тѣсни и криви улици слѣзнѫхме до главната паварска улица, що върви близо до езеровия брѣгъ. Народъ имаше твърдѣ много. Сѣки се готвеше за посрѣщаньето на утрѣшния праздникъ. Улицата съ западния си край допира до самото езеро, дѣто има една широка площадь, на която исключително става търговия съ риба. Риба имаше много изнесена за продань, най вече шаранъ и сомъ; продаваше се 2 гроша оката. Имаше цѣли кошове дрѣбна риба, която не струваше повече отъ 1 грошъ оката, даже по-евтино. Край езерото имаше набити колци, за които сѫ вързани голѣми сомове, да стоѭтъ живи въ водата, додѣто се продадѫтъ. Долнята устна на злочестого животно е прорѣзана съ ножъ и тамъ е прекарана връвьта, съ която е вързана рибата за колеца. Едно голѣмо количество сомове, така навързани, слабо се движехѫ покрай брѣга.

 

На пазарътъ бѣхѫ надошлм коняри отъ околнитѣ села да продаватъ живи агънца на улицата. Облѣклото имъ приличаше на онова, що носехѫ българскитѣ селяни, само чепкенътъ съ виеещитѣ рѫкави и силяхътъ на пояса ги отличавахѫ отъ тѣхъ. Коняритѣ не знаѭтъ нито дума български и съ тѣхъ пазаруваньето става само на турски езикъ.

 

По обѣдъ направихме една расходка по езерото съ лодка. Тукашнитѣ лодки сѫ направени исключително да служѫтъ на рибаритѣ; тѣ сѫ дълги до 4—4 1/2 метра и широки едва единъ метъръ на срѣдата, и двата края

 

 

658

 

сѫ заострени. На метъръ разстояние отъ прѣдния край е закована отгорѣ на лодката една дълга греда, и на краищата на гредата сѫ привързани съ

 

 

гѫжви двѣ лопати, съ които рибарятъ гребе водата прѣдъ себе си и лодката върви по направление на гърба му. Отидохме покрай брѣга на езерото къмъ истокъ. Щомъ отстѫпихме малко, цѣлиятъ градъ хубаво излѣзе прѣдъ очитѣ ни. Кѫщитѣ сѫ гѫсто наредени по наведения къмъ езерския хълмъ брѣгь; улицитѣ се съвършенно затулватъ, и ние виждаме само малки здания, слѣпени едно до друго и налѣгали едно върху друго — сѫщо както сѫ кѫщитѣ въ Търново, въ Велесъ и въ Охридъ. Българскитѣ махали сѫ отдолѣ и допиратъ до езерото, а турскитѣ сѫ отгорѣ и високо излизатъ по хълма, който още много се въздига надъ града и носи название „Дѫбъ." Градътъ е обърнѫтъ право на югоистокъ и кѫщята цѣлъ день се огрѣватъ отъ слънцето.

 

Изгледътъ на Поленинъ отъ къмъ езерото е плѣнителенъ. Той е обиколенъ отъ сички страни съ растителность. Нѣма тукъ голитѣ канари, които заграждатъ Велесъ. Отъ сѣкѫдѣ зеленини! По источната и западната страна сѫ пръснѫти лозя. Надъ града височината е покрита тоже съ лозя, градини и дървета.

 

Подиръ 1/2 часъ бавно плуванье излѣзохме на сѫщата оная градина, която стоеше на пѫтя ни, когато влизахме въ града. Тука не е една, а сѫ нѣколко градини, пръснѫти между брѣга на езерото и хълмоветѣ, които вече съвсѣмъ не сѫ стръмни, нито пъкъ високи.

 

Буйна растителность вирѣе около езерото по тия мѣста. Буренацитѣ прѣзъ това врѣме бѣхѫ израсли на нѣкой мѣста толко високо, щото конь да влѣзе въ тѣхъ, нѣма да се види. Градинитѣ принадлежѫтъ на турци, а се обработватъ отъ градинари българи. Едно цѣло градинарско семейство чистеше трѣвата измежду редоветѣ. Имаше всевъзможни зеленчуци, които се употрѣбяватъ отъ населението.

 

На връщанье къмъ града влѣзнѫхъ въ разговоръ съ гребача за езерото. Той ми расправи, че най-дълбоката му часть се пада кѫдѣ срѣдата, а брѣговетѣ на сѣкѫдѣ сѫ плитки. Когато дойде приказка за птицитѣ, що живѣѭтъ по езерото, за мое голѣмо удивление, рибаринътъ ми расправи, че въ езерото живѣѭтъ два вида птици, които служѫтъ на рибаритѣ при ловеньето на рибата. Другаритѣ ми подтвърдихѫ това

 

 

59

 

нѣщо, и азъ намислихъ по-хубаво да изучѫ това искуство на Поленинчане при риболовството. По-нататъкъ читателятъ ще срещне изложени сичкитѣ начини за ловенье риба, а така сѫщо и тоя начинъ, дѣто рибаритѣ  си служѫтъ съ птицитѣ.

 

Водата на езерото е доста бистра, но много отстѫпва въ това отношение на Охридското езеро. Има свѣтлосинкавъ цвѣтъ и като че ли малко бие на зелено.

 

21-и Априлий. — На вечерьта се уговорихме да станемъ рано, за да отидемъ въ църква. Великъ-день на сѣкѫдѣ по насъ се посрѣща посрѣдъ нощь отъ населението въ църква; сѣки тича, колкото пó-рано може, да чуе отъ устата на свещеника радостнитѣ и приятни думи: „Христосъ Воскресе!" За жалость, азъ се успахъ, и когато станѫхъ отъ леглото, слънцето далечъ бѣ излѣзнѫло надъ планината, и народътъ одавна бѣ напуснѫлъ църквата.

 

Подиръ сутринната закуска трѣбаше да посѣтѭ кѫщата на нѣкои и други отъ пó-първитѣ българи въ градеца. Тукъ е обичай, че визититѣ се почватъ още отъ първия день на праздницитѣ. Прѣзъ тоя день, обаче, се посѣщаватъ най-ближнитѣ кѫщи.

 

Отидохме първо въ кѫщата на единъ отъ най-старитѣ градски първенци — Хаджи Мито. Началникътъ на голѣмото семейство ни прие много любезно, покани ни да седнемъ. Учителятъ му расправи за мене, кой съмъ, и хаджията много се зарадва, като му се прѣдстави случай да ме рѫспита за единъ неговъ любимъ внукъ, който се учеше въ Солунската гимназия. Кѫщата му е нова и много здраво съградена. На горния катъ стои по срѣдата единъ широкъ, чистъ и свѣтълъ салонъ, а по странитѣ сѫ наредени стаи за живѣенье. Приемната стая бѣше наредена съ вкусъ. Виждаше се, че хаджията е човѣкъ мераклия. Той е старецъ, по старъ отъ 70 години, но косата му едва бѣ промѣшана по малко съ бѣлизникави косми. Високиятъ му ръстъ, откритото му чело, голѣмитѣ сключени и навъсени вѣжди го прѣдставлявахѫ внушителенъ. Той бѣ облѣченъ съ дълго, черно, сукнено джубе, съ широки сукнени гащи съ отворени крачули.

 

Подиръ обикновеннитѣ поздравления, въпросътъ прѣминѫ изведнажъ на борбата, която Поленинчане водѫтъ съ гъркоманитѣ въ града и съ гръцкия владика. Хаджи Мито очерта владиката много злѣ.

 

 — Отъ сичкитѣ владици, които съмъ видѣлъ, казваше онъ, тоя сегашниятъ е най-некадъренъ; една дума свѣстна. не може да ти каже; за нищо го не бива. Отиде въ мезлича и мълчи като тиква. Не знае нито турски, нито български; но, нали е владика, се прави пакость!

 

— Много е добъръ! каза единъ отъ присѫтствующитѣ. Ако не бѣше такъвъ глупецъ, нашата работа бѣше май спукана.

 

И това е вѣрно. Азъ се извѣстихъ, че подиръ неговото дохожданье гъркоманитѣ съвсѣмъ ослабнѫли. За най-добъръ примѣръ ни служеше самиятъ Хаджи Мито. Тоя старецъ до най-ново врѣме е билъ една отъ най-якитѣ опори на гъркоманството и сѣкога е билъ между първитѣ човѣци около

 

 

660

 

гръцкитѣ владици. Неговитѣ двама синове и зетьоветѣ му са стояли въ редоветѣ на противницитѣ на владицитѣ; били сѫ между водителитѣ на борбата, а той не е можалъ да се откаже отъ владиката. Никакви убѣждения, нито заплашвания не сѫ могли да го убѣдѭтъ да се откаже отъ владиковия конакъ. Едва кога дойде сегашниятъ владика и запрѣти на българитѣ прѣди 4 год. да служѫтъ въ църквата на деня на Св. Кирилъ и Методий, тогава и Хаджи Мито стегнѫлъ сърцето си, възстанѫлъ противъ владиката и се прилѣпилъ къмъ българитѣ. Това събитие било тържественно праздненство за многочисленната фамилия на хаджията, която до тогава била раздѣлена на двѣ воюющи партии. Скоро хаджи Мита послѣдвали и други нѣкои стари хора и гъркоманството въ Поленинъ съвсѣмъ изгубило почва подъ краката си.

 

Подиръ хаджи Митови, посѣтихме още 4—5 кѫщи до обѣдъ. На сѣкѫдѣ приеманьето бѣше сърдечно. Запознахъ се съ пó-първитѣ младежи въ градеца, които особено бѣхѫ весели, понеже въ общинскитѣ избори, що бѣхѫ наскоро станѫли, тѣ получили повече гласове. Отъ 2—3 год. насамъ между българитѣ се появили двѣ партии: стари и млади. Главната разлика въ убѣжденията имъ била училищни въпроси. Наченѫла се една борба, която цѣли 3 години се водила много силно и отъ двѣтѣ страни. Много неприятности произлѣзли за българитѣ отъ безполезнитѣ крамоли. Отъ нѣколко врѣме насамъ старитѣ се поуталожили, и общественнитѣ работи тръгнѫли пó-добрѣ. Въ новия изборъ, наистина, прѣобладаватъ младитѣ, но има нѣколко души и отъ старитѣ останѫли.

 

На сѣкѫдѣ липсувахѫ дворове по кѫщята; тѣ сѫ съвсѣмъ сбито, една до друга, направени. Обикновенно сѫ по на два ката; тукъ въ едно здание живѣѭтъ по нѣколко фамилии, На сѣкѫдѣ подоветѣ бѣхѫ постлани съ дъски. Въ приемнитѣ стаи имаше наоколо миндери. По стѣнитѣ висѭтъ образитѣ на разни царие.

 

Мѫжетѣ, съ твърдѣ малко исключение, сѫ облѣчени съ мѣстно облѣкло, общо за богати и сиромаси. Носѭтъ черни, шаячани гащи, дълги до подъ колѣнѣтѣ и съ отворени широки крачули. На краката сѫ обути дълги чорапи, които покриватъ пищелитѣ до колѣнѣтѣ. Прѣзъ кръста е навитъ не много дълъгъ поясъ, а горната часть на тѣлото е облѣчена съ кѫсъ елекъ и отгорѣ обикновенно фермане. Много малцина отъ младитѣ обличатъ европейски дрѣхи и то на праздницитѣ.

 

Женитѣ носѭтъ фусти. По бѣднитѣ — басмени, по богатитѣ — свилени. За забѣлѣжванье е, че фуститѣ не се стѣгатъ на кръста, както обикновенно бива, а пó-горѣ, подъ самитѣ гѫрди. Яркитѣ цвѣтове се прѣдпочитатъ отъ женския полъ. Горнята часть на тѣлото е облѣчена съ елече и гория кѫса дрешка, която зимѣ бива подплатена съ кожа. Много жени обичатъ да употрѣбяватъ бѣлилото и червилото.

 

Подиръ обѣдъ бѣхме въ черква на 2-ро Въскресение. Слѣдъ като се отдѣлили българитѣ отъ гръцкия владика, принудени били да си направѭтъ единъ параклисъ за черкуванье, понеже владиката имъ отнелъ

 

 

661

 

църквата, макаръ че неговитѣ послѣдователи съставляватъ една твърдѣ малка часть отъ населението. Параклисътъ и училището сѫ въ едно и сѫщо здание, което лежи въ най-хубавото мѣсто въ града, на самия брѣгъ на езерото, до рибната площадь, за която споменѫхме.

 

Зданието е на два ката. Долниятъ катъ е направенъ на параклисъ, а въ горния се помѣщава училището. Параклисътъ е доста широкъ и хубавичко натъкменъ. Тоя день бѣ прѣпълненъ съ народъ. Едно нѣщо само е неприятно, а то е, дѣто свѣщитѣ сѫ направени отъ европейски восъкъ, който има повече отъ половината парафинъ. Свѣщитѣ силно димѣхѫ и понеже, народътъ държеше свѣщи въ рѫцѣтѣ си, станѫ задуха въ черквицата. Двамата свещенници много хубавичко извършихѫ службата, и народътъ весело се разотиде. Най-весели бѣхѫ Поленинчане, като гледахѫ, че тѣхниятъ бѣденъ параклисъ се пълни съ народъ, а богатата владикова черква стои пуста.

 

Подиръ отпускъ, придруженъ отъ една цѣла компания, тръгнѫхъ наново по визити. Трѣбаше да обиколимъ още нѣколко кѫщи прѣзъ тоя день, та за пондѣлникъ да ни останѫтъ пó-малко. За забѣлѣжванье е, че на сѣкѫдѣ разговорътъ се въртѣше постоянно около борбата съ ослабеното гръцко духовенство.

 

Сичкитѣ търговци и еснафи, съ исключение на голѣма часть отъ рибаритѣ, сѫ се отдѣлили отъ гръцкия владика. Главното нѣщо, което крѣпи гърцизъма, е хубавата черква, която несправедливо е останѫла въ рѫцѣтѣ на владиката. Освѣнъ това има единъ приходъ отъ 72 турски лири годишно, завѣщанъ на Поленинската община отъ единъ богатъ Поленинчанинъ, който умрѣлъ прѣди 50 г. въ Виена. Тоя приходъ сега отива въ рѫцѣтѣ на гъркоманитѣ, и половината отъ него се злоупогрѣбява отъ нѣколко пó-видни кѫщи, а осталата часть се употрѣбява за купуванье фустани на бѣднитѣ Поленинчанки, когато се мѫжѫтъ, ако принадлежѫтъ на гъркоманската община. Това често пѫти прѣлъстява нѣкои и други бѣдни семейства.

 

Когато вече слънцето склони на западъ, направихме една расходка до една хубава градина, която лежи на западъ отъ града, до брѣга на езерото. Трудолюбивиятъ притежатель е напълнилъ часть отъ плиткия край на езерото и е направилъ прѣкрасна градина и едно малко кавененце. Имаше много човѣци, надошли да се порадватъ на вечерната хладина.

 

Като се върщахме отъ расходка, бѣше се направило голѣмо хоро на рибната поляна. Нѣмаше свирни, а хорото се управляваше съ пѣсни, пѣяни отъ играющитѣ моми. За забѣлѣжванье е, че тукъ играѭтъ само моми и скоро омѫженитѣ невѣсти. Нито стари жени, нито момци, нито мѫже се ловѭтъ въ хорото. Танецътъ не върви на колело, а на леса въ два успоредни реда. Въ началото на редоветѣ стоѭтъ невѣсти. Отъ най-опитнитѣ се води играта. Подиръ невѣститѣ идѫтъ пó-възрастнитѣ моми и най-сетнѣ слѣдватъ малки момичета. Пѣвачкитѣ сѫ двѣ групи. Слѣдъ като испѣе първата група единъ куплетъ, повтаря го втората група. Отначало пѣсеньта се пѣе бавно, и танецътъ се движи полека;

 

 

662

 

но пó-сетнѣ пѣеньето стака пó-бързо, и танецътъ се усилва. Двата успоредни реда правѭтъ разни фигури: движѫтъ се успоредно до нѣкѫдѣ, послѣ водителитѣ завиватъ навѫтрѣ или навънъ; редоветѣ се извиватъ, приближаватъ се, отдалечаватъ се, правѭтъ фигури и пакъ се нареждатъ на права леса.

 

Площьта е пълна съ народъ. Момцитѣ стоѭтъ пó-близу и внимаватъ върху играчкитѣ; пó-назадъ стоѭтъ или седѭтъ мѫже, жени, дѣца, и сички сѫ извънредно весели.

 

Денятъ прѣминѫ незабѣлѣжено. Раздѣлихме се най-приятелски съ гражданитѣ и си отидохме въ дома.

 

Учителятъ ми се похвали, че много добрѣ отива съ населението. Той се пазилъ да се не мѣше въ борбата на двѣтѣ партии, и това му спечалило уважение въ сичкитѣ граждани. При това той се намира въ много добро отпошение съ каймакамина.

 

Каймакаминътъ въ Поленинъ е единъ младъ турчинъ, свършилъ въ Цариградъ турската гимназия. Той седи вече 5—6 години на служба въ града; принадлежи къмъ пó-новитѣ интелигентни турци. Не е лишенъ отъ общата болесть, отъ която страда турското чиновничество, но сравнително е единъ отъ пó-добритѣ чиновници. Занимава се сериозно съ работата си. При все това онъ си е спечелилъ една силна опозиция между турскитѣ първенци. Понеже и гъркоманитѣ сѫ противъ него, то двѣтѣ тия страни сѫ се завзели да го извадѭтъ отъ Поленинъ; за това правѣли въ послѣдно врѣме махзари противъ него. Водитель на опозицията е кадията. Гъркоманитѣ сѫ противъ него отъ мѫка, дѣто той не имъ помогнѫлъ въ послѣднитѣ избори за аази. Сѣка година прѣзъ Маргь ставатъ въ каазалийскитѣ градове избори за аази. Въ мезлича се избиратъ четирма: двама турци и двама христиани. Тия четирмата съ владиката и кадията съставляватъ Административенъ съвѣтъ, който, подъ прѣдсѣдателството на каймакамина, разглежда сичкитѣ работи на каазата, съ исключение сѫдебнитѣ и духовнитѣ.

 

При кадията тоже се избиратъ двама аази: единъ християнинъ и единъ мухамеданинъ; тѣ разглеждатъ гражданскитѣ тѫжби.

 

Въ беледието влизатъ трима християни; двама отъ тѣхъ сѫ българи и единъ гъркоманинъ. Въ беледието се разглеждатъ гражданскитѣ работи.

 

Отъ 4-тѣ избрани чиновници при каймакамина и кадията българитѣ сѫ успѣли да добиѭтъ 3 мѣста, а гъркоманитѣ иматъ само едно.

 

На праздника Възшествието Султаново на прѣстола, когато българскитѣ първенци отишли да поднесѫтъ честитяванията си, то българскиягь учитель казалъ рѣчь по французки. Каймакаминътъ станѫлъ правъ да изслуша рѣчьта. Тамъ билъ и владиката, който се убъркалъ и не знаялъ що да прави. Като видѣлъ, че станѫли на крака сичкитѣ, станѫлъ и той; но оказало се сетнѣ, че това ставанье му направило голѣми неприятности, тъй като народътъ се извѣстилъ, че на учителя се прави повече почесть, нежели нему.

 

 

663

 

22-и Априлий. Врѣмето бѣше извънредно хубаво. Небето ясно, въздухътъ чистъ, слънчевитѣ лачи не горѭтъ лицето, прохладниятъ вѣтъръ умѣрява топлината, която тѣ пръскатъ по брѣга на езерото.

 

Отрано тръгнѫхме по визити. Мѫжетѣ се отдѣлихѫ на една страна, а женитѣ тръгнѫхѫ отдѣлно. Азъ искахъ до обѣдъ да обиколимъ сичкитѣ кѫщи, които трѣбаше да се посѣтѭтъ, а послѣ обѣдъ да бѫдѫ свободенъ. До дѣто обиколихме 2—3 кѫщи, присъединихѫ се къмъ насъ десетина души отъ по-първитѣ граждани и се състави една голѣма дружина като вчерашната. На сѣкѫдѣ минувахме весело. Черпехѫ ни постоянно съ сладко и кафе. Колкото и да ми се досади пиеньето кафе, не можехъ да се отрѣкѫ отъ него, понеже приличието го изискваше да не се отказва на гостолюбивитѣ домакини.

 

Въ една кѫща заварихме единъ отъ докторитѣ на Поленинъ. Въ града има двама доктори. И двамата сѫ недоучени Атински въспитанпици и не притежаватъ никакви дипломи. Но единътъ е получилъ отъ правителството право да лѣкува и сега е градски докторъ, а другиятъ, съ когото се срешнѫхме, лѣкува безъ сѣка диплома. Тия двама синове на науката страшно се мразѭтъ и търсѭтъ всевъзможни причини да се компрометиратъ единъ другиго. Но отъ друга страна и двамата сѫ отчаяни елинофили, макаръ че нито единъ не води потеклото си отъ елинския родъ. Официалниягь е българинъ отъ с. Сухó, баща му е гръцки свещенникъ въ Солунъ, а братъ му е малакъ чиновникъ нѣйдѣ въ България. Вториятъ е влахъ отъ Загорето.

 

Срещата ни бѣше съ влаха. Той е единъ сухъ 35 годишенъ мѫжъ съ дълъгъ носъ, голѣми очи и рѣдка червена брада. Говори доста порядочно мѣстното българско нарѣчие. Щомъ седнѫхме на миндеритѣ, на часа нашитѣ българи подзехѫ доктора на разговоръ. Разговорътъ направо се начена върху правата на народитѣ въ Македония. Докторътъ разгорещено доказваше, че само гърцитѣ иматъ право на тая страна, по стари исторически права. Той отхвърляше съвсѣмъ настрана българитѣ. — Българитѣ, казваше той, заварихѫ въ Македония гърци. И тия гърци послѣ научихѫ българския езикъ. Единъ отъ българитѣ му отговори, че гърцитѣ не сѫ народъ, който губи езика си, че тѣ живѣѭтъ по сичкитѣ краища на Европа и никога не се измѣняватъ. Гърци, каза той на доктора, нѣма въ Македония, а има много власи, какъвто сте и Вий.

 

— Нашиятъ докторъ, че е влахъ, нѣма никакво съмнѣние, каза другъ, и лицето му го показва, току, — що да прави, — като е училъ гръцка книга, гъркъ е станѫлъ.

 

— Атина, Атина! каза трети, тя му е изяла народностьта. Който влахъ стѫпи въ Атина, той става три пѫти по-гъркъ отъ самитѣ гърци.

 

Докторътъ се защищаваше, както му дойдеше отъ рѫки. За най-силенъ аргументъ, че Македония принадлежи на гърцитѣ, той наведе историята. Старитѣ македонци сѫ биле гърци. Филипъ, Александръ, македонскитѣ царе сѫ биле гърци, и Македония принадлежи на гърцитѣ.

 

 

664

 

Азъ му казахъ, че македонцитѣ не сѫ биле гърци, а особено племе, което отъ гърцитѣ се е наричало варвари и за доказателство му посочихъ историята. Но докторътъ не искаше и да знае за историята, що ѭ пишѫтъ нѣмци или французи. Тогазъ азъ му казахъ, че самъ Демостенъ въ своитѣ филипики нарича македонския царь варваринъ, чуждеземецъ. Моитѣ доводи се посрешнѫхѫ съ въсхищение отъ присѫтствуюпщтѣ, и докторътъ бѣ побѣденъ.

 

— Не се ядосвай, докторе, каза му единъ отъ младитѣ. Ти нали не си гъркъ, що имашъ грижа за гърцитѣ? Сега ще ти отидемъ на визита синца.

 

Докторътъ отиде пó-скоро дома си да ни посрещне. Отидохме въ дома му. Тамъ заварихме единъ господинъ, облѣченъ много внимателно въ европейски дрехи. Прѣпорѫчахѫ ми го, че е адвокатъ въ града. Въ приемната стая на доктора се помѣщаваше и аптската му. Въ единъ малъкъ шкафъ бѣхѫ наредени около 25 стъкленици съ течности и толкова съ разни прахове. Имаше азотна, симпурна и солна киселини, нѣкои живачни соли, калиевъ-антимоновъ тартаратъ, хининъ, магнезия уста, магнезиевъ сулфатъ и още нѣкои органически съединения. До цѣроветѣ стоехѫ 2—3 прашни вехти книги по гръцки езикъ, и това бѣ сичко, на което докторътъ осланяше своята лѣкарска практика.

 

Тука му е мѣстото да споменемъ, че отъ подобно качество сѫ почти сичкитѣ медици по Македония, съ исключение Битоля, Сѣръ и до нѣкѫдѣ Скопие, дѣто има пó-свѣстни и пó-образовани цѣрители на народа. Сѣка година отиватъ множество гърци, българи и власи въ Атина; стоѭтъ тамъ една, двѣ, рѣдко — три, години и се връщатъ да лѣкуватъ въ Турция. Тия господиновци сѫ отчаяни шарлатани. Измислюватъ всевъзможни лукавства, за да получѫтъ позволение да лѣкуватъ въ Турция и подиръ това ставатъ най-отчаяни и безсъвѣстни грабители, особенно ония, които сѫ на служба въ каазитѣ. За 5 или 10 лири рушветъ нѣма никой докторъ да се откаже да даде свидѣтелство на единъ здравъ човѣкъ, че е утрепанъ отъ бой, или напротивъ ще подтвърди, че единъ удушенъ е умрѣлъ отъ разривъ на сърцето.

 

Наномнювамъ си единъ случай, който не ще е безинтересенъ на читателитѣ. Пѫтувахъ веднъжъ заедно съ единъ Атински докторъ отъ Битоля за Охрида. По пѫтя имаше прахъ. Докторътъ почнѫ да ми се оплаква, че прахътъ много му врѣди на желудъка. Азъ му казахъ, че има грѣшка. Обяснихъ му, че като дишаме праха, тя отива въ бѣлия дробъ. Докторътъ не се съгласи съ менъ. Той останѫ на своето мнѣние, че прахътъ, който дишаме, се спира въ желудъка и тамъ се образува каль, отъ която много страдать човѣцитѣ. Възможно бѣше, че този господинъ лъжеше, че се е училъ въ Атина. Кой знае!

 

Адвокатътъ, който се казваше Никола Анахтаръ, се съдружи съ насъ. Той бѣше срѣденъ ръстъ човѣкъ, сухъ. Лицето му имаше мургавъ цвѣтъ, така щото, ако не бѣше облѣченъ хубаво, бихѫ го приели за циганинъ. Той малко говорѣше.

 

 

665

 

До като адвокатътъ бѣ съ насъ, нищо не се говори за народнитѣ работи. Азъ видѣхъ, че българитѣ му не довѣряватъ. Когато той се отдѣли, пакъ почнѫхѫ разговоритѣ по мѣстнитѣ черковно-училищни дѣла. Поленинчане искатъ да си направѭтъ черква и ето вече година врѣме какъ се мѫчѫтъ за ферманъ и сé не могѫтъ още да получѫтъ. Извѣстно е, че въ Турция църква безъ царски ферманъ, който да опрѣделя ширината, дължината и височината ѝ, не може да се направи. За единъ гърцки владика не е трудна работа, да си добие такъвъ ферманъ, но за българитѣ това нѣщо е съдружено съ голѣми мѫчнотии. Нека земемъ за примѣръ Поленинчане. Българската община още минѫлата година е подала прошение, съ което проси, да ѝ се позволи да си направи църква. Каймакамътъ трѣба да издаде мазбата, че мѣстото, дѣто ще се прави черквата, не е близо до нѣкоя джамия, че на турското население никаква пакость нѣма съ това да се стори, че махаленитѣ желаѭтъ въ тѣхната махала църквата да се направи и пр. и пр. Тая мазбата заедно съ прошението отива въ Солунъ. Валията и подлага на разглежданье въ Вилаетския мезличъ, дѣто нѣма нито единъ българинъ, а засѣдаватъ 3-ма гърци; за да се одобри желанието на българитѣ въ тоя мезличъ, трѣба на ново парични жертви. Поленинчане не искахѫ да даватъ пари по тоя поводъ въ Солунъ. Опирайки се на закона, тѣ мислѣхѫ, че Солунскиятъ мезличъ ще, не ще, дълженъ е да одобри тѣхното искание. И наистина, подиръ многократни заявления отъ тѣхна страна, дѣлото ужъ одобрено се испроводило въ Цариградъ. Обаче подиръ мѣсецъ врѣме то пакъ се върнѫ въ Солунъ, понеже имало въ рапорта на мезлича нѣкои недостатъци. Види се, че безъ мазило колата не вървѭтъ, и трѣба да се даде една не голѣма суммица, за да отиде дѣлото оправено въ Цариградъ. На сѣки случай поне още една година трѣба да се протака. Ние имаме случай, дѣто цѣли 7—8 години българскитѣ общини молѭтъ за такъвъ ферманъ и сé не могѫтъ да сполучѫтъ да добиѭтъ.

 

Съ голѣмо негьрпение се очаква въ Поленинъ излизаньето на фермана, при се че общината почти никакъ не располага съ срѣдства за граденье църква; тя даже е длъжна една малка сумма, понеже твърдѣ много пари е потрошила за купуванье на училището, за поправкитѣ му, за параклиса и пр. Но населението вѣрва, че съ доброволни пожертвувания въ града ще може да се събере една доста добра сумма, па що не достигне, ще се проси по други градища. Не е срамъ за църква да се проси!

 

Подиръ обѣдъ пакъ се събрахме съ познатитѣ вече приятели. Азъ искахъ да изучѫ по-хубаво живота на населението, неговитѣ занятия и нуждитѣ му. Понеже много пѫти още говорихме за тия нѣща, както и за борбата съ гърцкитѣ владици, то азъ намирамъ за по-хубаво да изложѫ сичко това по послѣ въ особенъ отдѣлъ. Тукъ ще запознаѭ читателитѣ съ Никола Анахтаръ, понеже той е единъ отъ тия характери, които сѫ изникнѫли благодарение на особеннитѣ обстоятелства, при които става възражданието на българитѣ въ Македония. Когато първъ пѫть

 

 

666

 

българитѣ въ Поленинъ повдигнѫли глава срещу неправдитѣ на гърцкитѣ владици, то Анахтаръ билъ единъ отъ най распаленитѣ борци. По сетнѣ, когато униятската пропаганда се вмъкнѫ въ Поленинската епархия, и Кукушко пригърнѫ унията, тогава Анахтаръ се присъедини къмъ униятитѣ. Но неговиятъ примѣръ не намѣрилъ въ Поленинъ послѣдователи, Онъ не се отчаялъ. Во главѣ на една депутация, на разноски на пропагандата се отправилъ въ Римъ, дѣто дълго врѣме гостувалъ въ папскитѣ палати. Хубаво награденъ, Анахтаръ се върнѫлъ въ Поленинъ, но намѣрилъ още по-лошава почвата за униятска агитация. Билъ принуденъ да се примири съ положението си. Българитѣ почнѫли да го не навиждатъ, гъркоманитѣ сѫщо така го мразили, и онъ останѫлъ съвсѣмъ уединенъ. Понеже не принесълъ никаква полза на униятитѣ, то и они го напуснѫли. Анахтаръ далъ тогава друго направление на своята дѣятелность. Сближилъ се съ мѣстнитѣ власти и се провъзгласилъ за адвокатъ. При това въ него се развила вече една голѣма жадность за печеленье пари безъ трудъ. Той намѣрилъ прѣкрасно поприще за своята дѣятелность. Най голѣмото прѣстѫпление съ помощьта на адвоката, който е въ интимно отношение съ сѫдията, се прѣкрива. Той е станѫлъ най-омразниятъ човѣкъ на Поленинчане, но явно никой не смѣе да вика противъ неговитѣ злоупотрѣбления. Сега, понеже кадията е неприятель на каймакамина, то и Анахтаръ събира махзари по селата въ полза на кадията. Това нѣщо е докарало напослѣдъкъ, щото гърцкиятъ владика е влѣзнѫлъ въ много близки сношения съ него, и онъ май работи вече противъ българитѣ.

 

Има още такива човѣци по Македония, които сѫ деморализирани до крайна степень отъ безсъвѣстнитѣ униятски агитатори и отъ калпавитѣ гръцки владици.

 

До вечерьта ходихме по расходка, бѣхме на хорото, което тоя день бѣ станѫло още по-голѣмо. Множество народъ бѣ се събралъ на поляната край езерото. Сѫщо и градината бѣ прѣпълнена тоя день съ посѣтители. Додѣто се расхождахме, скроихме да направимъ една расходка до село Акавджелий, което лежи на сѣвероисточния край на езерото срещу Поленинъ. Това село прави панаиръ на Гергьовъ день. Понеже Гергьовъ день бѣше на утреньта, то трѣбаше да се приготвимъ за пѫть. По-сетнѣ се рѣши да отидемъ на втория день, понеже тогава става тържество въ селото.

 

Вечерьта до късно прѣкарахме въ приятни разговори за мѣстнитѣ Поленински работи.

 

23-и Априлий. Близу до нашата кѫща имаше една голѣма джамия и до неѭ на стръмния брѣгь широка една поляна. Тукъ на поляната, прѣди още да изгрѣе слънцето, се събирали моми да пѣѭтъ пѣсни тая сутрень. Това се правило на сѣки Гергьовъ день. Относително тоя обичай обърнѫхъ вниманието на учителя да го изучи по-добрѣ.

 

Прѣзъ деня ходихме по честитъ день, дѣто имаше Гйоргиевци. Посѣтихме дома и на единъ отъ гъркоманскитѣ попове; бѣхме приети много ласкаво. Попътъ седѣше кръстатомъ на единъ доста хубавъ килимъ.

 

 

667

 

Имаше на една малка масичка десетина гръцки книги и нѣколко броя отъ „Неологосъ", който е много распроеграненъ между гъркоманитѣ по Македония.

 

Подиръ обѣдъ посѣтихме гръцката църква. Тя е построена на единъ високъ хълмъ на западната часть на града. Поленинската църква е една отъ най-хубавитѣ, които съмъ видѣлъ въ Македония. Съградена е въ 1842 год. Цѣлото население е жертвувало своя трудъ и много пари, до като да се издигне тоя храмъ. Само гръцкиятъ владика не благоволилъ да пожертвува отъ своето голѣмо имание за Божия домъ. Когато не достигнѫли пари за доискарваньето на църквата, първенцитѣ се обърнѫли съ молба до тогавашния владика Антимъ да имъ помогне, и Божиятъ служитель се съгласилъ да даде 16,000 гроша съ лихва на общината, а неговиятъ дяконъ далъ 12,000 гроша. Зимали 12% доходъ на паритѣ си, до като общината успѣла да имъ се отплати. При се това, когато българитѣ възстанѫхѫ противъ гърцкия владика и се отказахѫ отъ него, правителството даде църквата на послѣдния. Това е ужасна несправедливость!

 

Църквата е съградена отъ хубавъ дѣланъ камъкъ. Има форма на обикновеннитѣ наши църкви и е безъ кубе. Тя е много висока, широка и свѣтла. Прѣдъ главнитѣ входни врата има широкъ притворъ, надъ който се продължава покривътъ на черквата. Изъ вѫтрѣ тя е украсена, споредъ вкуса на нашето население, съ всевъзможни образи отъ свѣщенната история.

 

Тя е съзидана на мѣстото на пó- стари църквици. Нарича се св. Илия, и на праздника на св. Илия става голѣмъ съборъ въ неѭ. Тогава дохождатъ множество селяни отъ околностьта да присѫтсвуватъ на службата.

 

Азъ попитахъ черковния слуга, който ни придружаваше, нѣма ли въ черквата нѣкои камъни съ надписи. Онъ ми показа прѣстола въ олтаря. И наистина, прѣстолътъ стоеше на единъ античенъ стълбъ, около единъ метъръ високъ. Стълбътъ пи прѣставлява четверостѣнна призма; на едната му стѣна стои слѣдния надписъ:

 

 

Той е поставенъ наопаки, за това надписа трудно се прѣписа. Тоя стълбъ е служилъ за прѣстолъ на старата църквица, па мѣстото на която е построена сегашната. На стълба е поставена една голѣма мраморна

 

 

668

 

плоча, донесена отъ развалинитѣ „манастирище," за които ще споменемъ по сетнѣ. На плочата нѣма никакъвъ надпискъ, нито другъ нѣкой бѣлѣгъ.

 

Слѣдъ като прѣписахъ тоя надписъ, разумниятъ слуга ми посочи една голѣма мраморна плоча, зазидава отъ дѣсна страна на вратата, която води отъ вънъ въ женската дърква. Тя изцѣло е написана съ букви. (Тукъ се прилага една вѣрна снимка на плочата съ буквитѣ въ неѭ и украшенията около тѣхъ). Плочата е дълга 1.25 метра и широва 0.51 метра. Тя бѣ замазана съ единъ тънъкъ слой варь, но сé пакъ буквитѣ и шаркитѣ по неѭ доста хубаво личѫтъ. Споредъ казваньето на слугата, плочата е мраморна и сѫщо тъй е останѫла отъ старата църква.

 

До дѣто азъ рисувахъ плочата и прѣписвахъ буквитѣ отъ неѭ, въ църквата влѣзохѫ поповетѣ да служѫтъ вечерня. Ние запалихме по една свѣщь въ черквата, прѣкръстихме се и си излѣзохме на вънъ.

 

До вечерьта се приготвихме за пѫтуванье прѣзъ утрѣшния день. Азъ съ единъ отъ приятелитѣ ми щѣхме да отидемъ съ коне по край брѣга на езерото. А дугитѣ, заедно съ женитѣ, щѣхѫ да отиватъ съ лодки направо за селото. Моята цѣль бѣше да виднк развалинитѣ отъ единъ старъ градъ, който споредъ расказитѣ на Поленинчане се нахождалъ въ политѣ на Бѣласица-планина при селото Горбасово.

 

 

III. Отиванье на Бѣло-кале и Аканджелий.

 

Южниятъ брѣгъ на езерото. — Топлицъ и Манастирище. — Западниятъ брѣгъ на езерото. — Селото Екимци. — Южнитѣ поли на Бѣласица. — Долно Горбасово. — Качванье на Бѣлокале. — Разговоръ съ помацитѣ отъ Горбасово. — Върхътъ. — Отиванье на Аканджелий. — Гощавка, хоро, надприпкванье, борения. — Връщанье прѣзъ езерото въ Поленинъ

 

 

На 24 Априлий тръгнѫхме сутриньта въ 6 1/2 часа, Врѣмето бѣше прѣвъсходно. Излѣзохме на западъ отъ Поленинъ и хванѫхме пѫтя покрай езерото, който на едно малко растояние е правенъ, послѣ е оставенъ, така щото съ кола не може да се пѫтува. Хълмътъ, който стои надъ южния брѣгъ на езерото, опира до самото езеро. Пѫтятъ отива сé покрай водата. До едно мѣсто политѣ на хълмоветѣ сѫ покрити съ лозя. Цѣлиятъ юженъ край на езерото е плитъкъ, и водата е обрасла съ търстика. Въ тия мѣста най много се лови риба, за това цѣлиятъ брѣгъ, додѣто държи търстиката, е притежание на частни лица, които си иматъ устроени ловища.

 

Подиръ единъ часъ пѫть дойдохме до най западния ѫгълъ на езерото. Тукъ се отваря едно гиздаво малко поле, покрито съ буйни нивя. Мѣстото се нарича Топлицъ отъ една малка рѣкичка, която извира въ политѣ на хълмоветѣ, прѣсича полето и се влива въ езерото. Споредъ едно прѣдание тукъ е имало единъ градъ. До самия брѣгъ на езерото стои едно малко възвишено мѣсто, обрасло съ буренакъ и дървета. Другарятъ ми каза, че тая вършинка се казва Манастирище. Слѣзохме отъ конетѣ да разгледаме мѣстото, и се виждаше ясно, че тукъ е било голѣмо здание

 

----------

 

 

----------

 

което е срутено и сравнено съ земята. Измежду буренацитѣ стърчахѫ нѣколко голѣми дѣлани камъни и една дебела голѣма мраморна плоча, на която надписъ нѣмаше никакъвъ. Отъ тукъ сѫ прѣнесени много камъни за църквата въ Поленинъ. Носени сѫ сѫщо тъй камъни за нѣкои селски църкви отъ наоколо. Малко по на западъ стоѭтъ още едни развалини на една брѣжлинка до езерото. Тия вторитѣ развалини се наричатъ Топлицъ. Другарятъ ми расказа, че въ турскитѣ книги въ Цариградъ, дѣто билъ записанъ Поленинъ, се означавало „градъ Дойранъ при Топлицъ." Твърдѣ е възможно, че на това мѣсто е било нѣкое укрѣпено воеводско становище.

 

До самитѣ извори на рѣката има воденици. Мѣстото бѣше толкова хубаво, щото на менъ не се искаше да го оставѭ. Отъ една страна се синѣе бистрото езеро, отъ друга — бистра рѣкичка шуми къмъ него, покрай него прѣкрасно зелено поле, а надъ полето въ хълмоветѣ се бѣлѣѭтъ нѣколко селца, които иматъ очарователенъ изгледъ.

 

Тукъ пѫтятъ се дѣли на два клона. Единиятъ остава езорото, върви право на западъ прѣзъ хълмоветѣ и послѣ завива на сѣверозападъ за Бохемия и за градъ Струмица. Другиятъ пѫть, по който трѣбаше ние да вървимъ, отива право на сѣверъ покрай западния брѣгь на езерото.

 

Подножието на западнитѣ хълмове на езерото ме удивихѫ съ своята растителность. Такива буйни зеленини, такива красиво засмѣни долини и бистри потоци азъ рѣдко срѣщахъ въ Македония. Долината на р. Вода при Воденъ едва може да конкурира съ тая мѣстность. Може би хубавата пролѣть прѣзъ неѭ година да бѣше твърдѣ много помогнѫла на това природно богатство. И отъ двѣтѣ страни пѫтятъ бѣше окиченъ съ дървета, които образувахѫ границитѣ на нивитѣ. Най-много се срѣщахѫ брѣстове и великолѣпни орѣхови дървета. Така сѫщо смокви имаше въ изобилие, и то много силно развити. Послѣ се срѣщахѫ много диви круши, глогове, търне и ясени. На много мѣста диви лозя и павити уплитахѫ дърветата и правехѫ една непроходима прѣграда между нивитѣ. Тамъ, дѣто имаше празни пространства, вирѣехѫ всевъзможни трѣви. Множество полски цвѣтя, най вече жълти, пълнѣхѫ въздуха съ мирисма и увличахѫ зрителя. Буренитѣ имахѫ чудна голѣмина. Срѣщахѫ се стръкове отъ магарешкото търнье, високи повече отъ 1 м., съ грамадни зелени листа съ блѣди голѣми пятна, а между търнитѣ растѣхѫ мечи-язикъ, млѣчка и коприва, която бѣ чудесно нарасла.

 

Всрѣдъ една такава чародѣйна околность стърчахѫ близо до пѫтя развалинитѣ отъ запустѣлото село Екимци. Това село било заселено изначало по-високо въ хълма, на който най-високата часть се нарича Боска. Понеже отъ наоколо му били само конярски турски села, то Екимчени много теглили отъ грабежа на съсѣдитѣ си и били принудени да прѣмѣстѫтъ селото си въ политѣ на хълма. Но и тукъ не останѫли мирни. Особенно подиръ Русско-турската война, до толкова се усилили злодѣйствата, щото селяншѣ отъ Екимци рѣшили най-сетнѣ съвсѣмъ да напуснѫтъ селото си и се пръснѫли да търсѫтъ нови жилища въ Поленинъ и други нѣкои села.

 

 

670

 

Пѫтятъ постепенно се отстраняваше отъ брѣга на езерото, а тъй сѫщо и хълмоветѣ бѣхѫ вече далечъ отъ езеревия брѣгъ. Въ 3 часа дойдохме до селото Дорбалий, отъ кѫдѣто пѫтятъ завива на сѣвероисточна посока. Прѣдъ насъ се отвори едно широко поле, заградено отъ сѣверъ съ Бѣласица, а отъ югъ съ езерото. До дѣто отъ Поленинъ се гледаше, че Беласица се прилѣпва до езерото, тукъ се показа, че подножието ѝ е единъ часъ далечъ отъ брѣга, а источнитѣ мѣста и повече. Полето е доста много накичено къмъ езерото, за това рѣкичкитѣ, които идѫтъ отъ ребрата на Бѣласица, много бързо текѫтъ изъ между хубавитѣ нивя.

 

Въ ѫгъла, що се образува отъ Бѣласица и нейния клонъ Боска, има наредени съвсѣмъ близо едно до друго три конярски села и едно българско. Послѣдното се нарича Николичъ. Единъ буенъ потокъ слиза отъ тоя ѫгълъ къмъ езерото.

 

Колкото повече приближавахме Бѣласица, толкози по слаба ставаше растителностьта. Жито и ечмень се срѣщахѫ по рѣдко, а ръжь — по често. На двѣ мѣста на пѫтя имаше стари турски гробища, отстранени доста много отъ селата. Поголѣмитѣ бѣхѫ между Дорболий и Кара-Пазарлий и двѣтѣ конярски села. Никой отъ турцитѣ не помни, да сѫ се закопавали въ по новитѣ врѣмена тука мъртъвци. Тѣ казватъ, че това сѫ стари гробища. Ние вървѣхме около 10 минути изъ тѣхъ, и че сѫ турски, познаваше се само по дългитѣ плочи, които стърчахѫ до гробоветѣ. Никакъвъ дѣланъ камъкъ нито сграда се виждаше. Вѣроятно тия гробища сѫ изникнѫли подиръ нѣкоя кървопролитна война въ врѣме на покоряваньето на полуострова. При селото Кара-Пазарлий прѣгазихме 2-ия потокъ на Бѣласица и захванѫхме още повече на сѣверъ къмъ планината. Една дѫбова гора се испрѣчи на пѫтя ни. Дърветата не бѣхѫ много гѫсти, нито много стари. Пѫтятъ повече зе да става стръменъ. Срѣщнахме два извора съ хубава студена вода въ гората. Като оставихме гората, завихме право на сѣверъ. Мѣстностьта бѣ напълнена съ едри гранитни камъни. На нѣкои мѣста тия камъни образувахѫ цѣли грамади, а на други мѣста — стояхѫ по на рѣдко, като че ли човѣци сѫ ги размѣствали. Около 20 минути ходихме изъ това камънливо мѣсто и въ 9 часа стигнахме въ село Долно-Горбасово.

 

Селото се видѣ, едва кога се доближихме съвършенно до него, понеже лежеше скрито въ долината на една планинска рѣкичка, Това село, както и съсѣдното нему — Горно-Горбасово, е населено съ помаци. И при това тѣ сѫ едничкитѣ помашки села не само въ Поленинската котловина, но въобще и на югъ отъ Бѣласица дори до морето. Неможахъ да научѫ нищо достовѣрно за тѣхното потурчванье. Понеже въ цѣлото село нѣмаше нито ханъ, нито кавене, то спрѣхме на джамията, дѣто обикновенно сѫ длъжни да спиратъ сички странници, които спиратъ въ селото за каквато и да е работа.

 

Джамията е едно малко здание безъ викало. Прѣдъ входната ѝ врата има широко мѣсто, постлано съ дъски, дѣто се събирахѫ селянитѣ

 

 

671

 

на разговоръ. Въ двора стояхѫ нѣколко грамаднн ясенови дървета. Едно отъ тѣхъ бѣ извънредно дебело, и цѣлиятъ му дънеръ куфъ. Отъ двѣтѣ страни имаше провалени дупки, така щото лесно човѣкъ минува прѣзъ дънера отъ едната на другата страна. Подъ джамията течеше буйната планинска рѣка, на която шумътъ на далеко се чува. Цѣлото рѣчище е обрасло съ ясенови дървета. Тукъ-тамѣ помакини перѣхѫ дрехи въ рѣката, и ясно се чуваше срѣдъ рѣчния шумъ плѣсъкътъ на бухалката.

 

Додѣто ние похапнѫхме малко хлѣбъ до джамията, появи се едно момче. Другарять ми го покани да потърси нѣкои негови познати селяни. Момчето ходи, скоро се върнѫ и ни съобщи, че търсенитѣ били отишли на нивитѣ си по работа. Намъ ни трѣбваше проводникъ до крѣпостьта, която отстои доста далечко отъ селото. Подиръ малко врѣме дойде единъ 25 годишенъ мѫжъ, и той ни обясни, че не отишълъ на работа, понеже билъ нѣщо боленъ.

 

Другарятъ ми го попита, може ли онъ да ни заведе до калето.

 

— Що ви е дотрѣбвало да се биете съ върхищата? — попита помакътъ. Калето е високо. До него има тамамъ биръ сахатъ.

 

Другарятъ му обясни, че азъ се интересувамъ да го видѭ, понеже съмъ антикаджия и съмъ се научилъ, че тукъ има антики. При това той му каза, че ако знае у нѣкой турчинъ да има нѣкоя антика или нѣкой камъкъ язалия, да ни го каже, тъй като азъ купувамъ такива работи.

 

Помакътъ се задоволи отъ отговора и се съгласи да ни придружи, но каза, че трѣба да му дадемъ бакшишъ поне биръ грошъ.

 

Отъ говореньето на нашия водачъ азъ видѣхъ, че помацитѣ отъ Горбасово сѫ се научили да броѭтъ по турски. Друго нищо не проумѣватъ отъ тоя езикъ.

 

Прѣди да търгнемъ, появи се единъ младъ молла съ дълга черна брада и бѣла чалма. На боситѣ му крака бѣхѫ обути меки турски чехли и рѫкаветѣ му бѣхѫ запрѣтнѫти до лахтитѣ. Това бѣше единъ отъ проповѣдницитѣ, които сѣка година прѣзъ байрама се испращатъ отъ Цариградъ по сичкитѣ турски села, да поучаватъ правовѣрнитѣ въ корана. Въ Горбасово обаче тая проповѣдь не си ловѣше мѣстото, понеже моллата не отбираше български, а помацитѣ, съ едно малко исключение, не знаѭтъ турски.

 

Качихме се на конетѣ и тръгнахме по течението на рѣката. Водачътъ ни се отби да съобщи дома си, че ще излѣзе изъ село, но не се яви вече. Перачкитѣ бързахѫ да скриѭтъ лицето си отъ насъ, като се завивахѫ прѣзъ очи съ едни вълнени наметала. Кога излѣзохме отъ селото, стигнѫхми другъ единъ помакъ, който отиваше къмъ планината съ едно магаре. Другарять го позна и го накара да ни придружи. Помакътъ не искаше, защото трѣбвало да стриже овци. Но ние успѣхме да го прѣдумаме да остави магарето при овцитѣ и да дойде съ насъ.

 

Като оставихме селото, мѣстото почна да става много стръмно. Отъ дѣсната ни страна бучеше рѣката, и покрай неѭ стоехѫ наредени много воденици. Отъ лѣва страна бѣше нанадолище, пълно съ едри камъни,

 

 

672

 

за които вече споменѫхме. Стигнахме до воденицата на помака, що ни придружаваше. Тамъ оставихме конетѣ и пойдохме пѣши. Прѣдъ насъ се исправихѫ два високи стръмни рида. Между тѣхъ идеше рѣката, която води началото си отъ най-високитѣ мѣста на Бѣласица. Ние трѣбаше да прѣгазимъ рѣката и да вървимъ по рида, що е отъ дѣсна страна. На неговия върхъ се виждатъ вече развалини отъ укрѣпленията.

 

Той е много стръменъ и се дѣли на двѣ половини. Първата е обрасла съ низъкъ храсталакъ, между който води крива тѣсна пѫтека.

 

Когато се качехме изъ пѫтеката, пристигнѫ ни първиятъ помакъ, съ когото бѣхме се условили да ни води. Подиръ единъ труденъ пѫть около 1/2 часъ стигнѫхме до първата половина на хълма. Тукъ видѣхме остаткитѣ отъ първата стѣна, която е заграждала хълма. „Тукъ сѫ вратата на калето," — ни казахѫ помацитѣ. И, наистина, приличаше на врата, защото отъ двѣтѣ страни стояхѫ зидове 1/2 до 1 метъръ надъ земята. Като минѫхме вратитѣ, прѣдъ насъ испъкнѫ една малка полянка. Тукъ имаше цѣли купища отъ развалини. Зидоветѣ сѫ били отъ камъкъ и тухли. Тухлитѣ сѫ били червени, яки и доста голѣми. Дебелината имъ достигаше 2—3 сантиметра, дължината — около 25 сантиметра, а широчината — 16 до 18 сантиметра. Имаше и парчета отъ керамиди сѫщо тъй яки и дебели и много слабо свити. Зидътъ е билъ съ хоросанъ, който е правенъ съ пѣсъкъ. По полянката имаше вдълбнѫти мѣста и явно личеше, че тукъ сѫ били здания, които сѫ разрушени до основата. Дѣлани камъни не видѣхъ, па не сѫ били и нуждни при хубавитѣ гранитни плочести кѫсове. Полянката имаше до 100 раскрача дължина и толкова широчина. Отъ источна и западна страни хълмътъ съвършенно стръмно се спуща на долу.

 

Отъ тая площь на горѣ се повдига хълмътъ още, и то по стръменъ. По ребрата му се виждатъ остатки отъ постройки. Храсталакъ на сѣкѫдѣ е израсълъ между развалинитѣ. Стигнѫхме подиръ 3/4 часъ до втората врата и се качихме на върха. Една втора стѣна е опасвала върха. И отъ неѭ зидоветѣ сѫ разрушени до основа. На върха се простира неравна полянка, дълга 450 крачки. Широчината ѝ е различна. Отначало може да имаше до 80 крачки, а послѣ се стѣснява до 10—15. Цѣлата полянка е напълнена съ развалини. На сѣкѫдѣ се виждахѫ купове отъ керемиди, камъни, тухли и хорозанъ. Ние като че отивахме прѣзъ една съвсѣмъ тѣсна уличка, до дѣто дойдохме до най-сѣверния край на полянката. Тукъ намѣрихме голѣми развалини. Водачитѣ ни казахѫ, че това е било кула. И наистина, трѣба тукъ да е било жилището на началницитѣ на крѣпостьта.

 

Щомъ стѫпихме на това мѣсто една величественна гледка се прѣдстави прѣдъ нашитѣ очи. Азъ изведнажъ забравихъ, че съмъ съвършенно уморенъ, когато хвърлихъ бързъ погледъ на истокъ, западъ и на югъ. Прѣдъ насъ се простираше цѣлата котловина на Поленинското езеро. Задъ южнитѣ върхове на езерото се издигаше Лазарица, а задъ неѭ блѣщѣхѫ върховетѣ на Олимпъ, още покрити съ снѣгъ. На истокъ се виждаше подножието на Бѣласица дори до р. Струма. Азъ бѣхъ удивенъ,

 

 

673

 

като видѣхъ Бутковского езеро и р. Струма. Мислѣхъ си по напрѣдъ, че Карадагскитѣ планини, които отдѣлятъ Поленинскага котловина отъ Бутковското езеро и коритото на Струма, се скачатъ чрѣзъ високи върхове съ Бѣласица. Сега се оказа, че само една съвсѣмъ низка сѣдловина дѣли тия двѣ корита. Прѣдъ моитѣ очи се прѣдставляваше Поленинското поле и Поройското като едно и сѫщо. Едвамъ се забѣлѣзваше гърбината, която образува водораздѣла и скача Карадагскитѣ височини съ Бѣласица. На истокъ се виждахѫ южнитѣ клонове отъ Пиринъ. Върхътъ Али-Ботушъ бѣше покритъ съ снѣгь. Много ясно се виждахѫ планинитѣ надъ Димиръ-Хисаръ и Сѣръ, но градоветѣ стояхѫ скрити задъ хълмоветѣ.

 

Съ една тѣсна гърбина калето е скачено съ Бѣласица. Отъ двѣтѣ страни сѫ дълбоки долини. Западната долина съ рѣката прѣкрасно се виждаше. Тя е пълна съ прѣкрасни ясени. Источната долина отдѣля калето отъ единъ другъ крачулъ на Бѣласица.

 

Додѣто починахме па това мѣсто, помацитѣ ни расправихѫ, що сѫ научили отъ пó-старитѣ за калето. То се нарича Белча-кале или Бѣла-кале, било е каурско. Турчинътъ много се мѫчилъ да го прѣвземе и не можалъ. Билъ го съ топове отъ источния брѣгь, но не му сторилъ пакость. Най-сетнѣ му прѣсѣкълъ водата, но кауритѣ пакъ се държали още три години, като се поили съ вино, което било безмѣрно много въ калето.

 

Азъ распитахъ помацитѣ, дали не знаѭтъ нѣкой камъни съ сурати или съ писмо по калето. Тогава ни заведохѫ при единъ мраморенъ камъкъ, който билъ единственниятъ, извѣстенъ тѣмъ.

 

Камъкътъ лежеше счупенъ на двѣ половини, издѣланъ е отъ чистъ мраморъ. Има дължина 1 метъръ, а ширина 40 сантиметра. Това е едимъ сплѣснѫтъ цилиндъръ, на стѣнитѣ на който нѣма никакви изображения, нито букви. Прѣтрошили сѫ го помацитѣ, като сѫ мислили, че има вѫтрѣ въ него пари.

 

Слѣдъ като обиколихме на сѣкѫдѣ полянката и не намѣрихме никакви други остатки, освѣнъ купове развалини, слѣзохме за 20 минути до подножието на хълма.

 

При воденицата, дѣто оставихме коньетѣ намѣрихме 3-ма пò стари помаци седнѫли на сѣнка, да си приказватъ. Разговорътъ имъ, безъ сѣко съмнение, се въртѣше около моето дохожданье. Другарятъ ми не се забави да ме прѣдстави прѣдъ тѣхъ, като човѣкъ, що ходи по селата, да купува стари монети.

 

— Негова милость, — каза имъ той, — е търговецъ отъ Солунъ. Той е чулъ, че въ Горбасово има кале, и че се намѣрватъ много стари пари и камъни съ сурати и съ писмо, за това е дошелъ да купи, ако му се паднѫтъ такива работи.

 

Помацитѣ почнѫхѫ да се спитватъ, дали има у нѣкого антики. Казахѫ, че знаѭтъ отъ своитѣ стари, какь въ калето имало пари, оставени отъ „каурския краль" но не ги е намѣрилъ никой до сега.

 

— Кой е билъ тоя краль? — попитахъ азъ,

 

 

674

 

— Валлаа, никой не знае.

 

— Калето какъ го наричате вие?

 

— Белча-кале — каза единъ. — На върха е било калето, а пакъ касабата е била низко, е, тамъ хе-е, подъ баира. Помакътъ ни посочи подножието на западния хълмъ. Послѣ продължи:

 

— Турчина кога дошълъ, лесно прѣвзелъ касабата, ама калето се държало три години.

 

Послѣ той ни расказа, че това кале се свързвало съ пѫть прѣзъ Бѣласица съ други двѣ калета, които лежѫтъ въ сѣвернитѣ ноли на Бѣласица, и че едното лежи при селото Макриво, другото надъ селото Борисово. Отъ распитванията, що направихъ пó-сетнѣ, се оказа вѣрно, че при поменатитѣ села, които принадлежѫтъ на Струмишката кааза, има развалини.

 

Азъ бѣхъ много огладнѣлъ, и другарятъ ми накара помацитѣ да надоѭтъ отъ овцитѣ млѣко. Нашиятъ съпроводникъ отиде за млѣко, а ние продължавахме разговора си.

 

Помацитѣ ни съобщихѫ, че въ калето сѫ намѣрени голѣми кюпове отъ глина, които събирали до 300 оки жито, и че такива кюпове има сега нѣколко въ село.

 

По стариятъ отъ помацитѣ се вмѣша въ разговора.

 

— Каурския краль, що е държалъ тая земя, — рѣче той, — е билъ най-якия отъ сичкитѣ кралове на земята. Послѣ дошълъ турчина, удрилъ го, расипалъ го и му зелъ земята. Отъ тогава турския царь е станѫлъ най-якия. Ама отъ нѣколко врѣме се подигнѫ московеца и сега нѣма никой съ него да се мѣри.

 

— Сé турския царь е посиленъ отъ московеца! — каза другарятъ ми.

 

— Йокъ, не е! Московеца на тоя сахатъ е биринджия.

 

— Ами нѣмеца? —попита другъ помакъ.

 

— Нѣмеца е по доленъ, — отговори съ тонъ на вѣщъ генералъ стариятъ помакъ.

 

Въ това врѣме донесохѫ млѣко въ едно гърне, донесохѫ и паница. Ние имахме хлѣбъ и надробихме попара. Оказа се, че има само една лъжица въ воденицата, и ние двамата почнѫхме съ неѭ да ядемъ. Понеже бѣхме много гладни, и млѣкото бѣше вкусно, то отъ начало ни се видѣ много несгодно бавното ѣденье съ едната лъжица.

 

Подиръ ѣденьето азъ се отстранихъ да се порасходѭ около воденицата. Въ това врѣме помацитѣ попитали другаря ми, дали ме хубаво той знае. Тѣ се усъмнили, да не съмъ азъ нѣкой съгледникъ, който обикаля калетата. Той ги успокоилъ, като имъ казалъ, че азъ имамъ изинъ за тая работа отъ голѣмия паша въ Солунъ и че съмъ съвсѣмъ добъръ човѣкъ.

 

Слѣдъ като се расплатихме съ водачитѣ, качихме се на конетѣ и тръгнѫхме къмъ мѣстото, дѣто е билъ стария градъ, споредъ расказитѣ на помацитѣ. Тукъ наистина имаше вглъбнѫти мѣста, като че сѫ били кѫщи. Само на 2—3 мѣста видѣхъ хорозанени зидове. Една голѣма часть отъ

 

 

675

 

мѣстото е направена на ниви и обградена съ камъни. На едно мѣсто доста ясно се виждаше четвероѫгълна основа отъ здание. Понеже врѣме не ни оставаше, защото трѣбаше да отиваме до Аканджалий и да се връщаме на вечерьта въ Поленинъ, за това на бързо прѣминахме мѣстото, и не можахъ добрѣ да го разгледамъ, за да си съставѭ пó-ясно понятие дали наистина тукъ е билъ градъ и колко голѣмъ е билъ тоя градъ, или просто е било нѣкое малко поселение наблизо до крѣпостьта. Другь нѣкой, по-вѣщъ отъ мене, би трѣбало да изслѣдва това мѣсто.

 

Ако тукъ е истина градъ, то е много близо до ума, че Горбасовчане сѫ били неговитѣ едноврѣменни жители; тѣ трѣба силно да сѫ се бранили и слѣдъ като е прѣвземена крѣпостьта, ония които сѫ искали да се спасѭтъ отъ меча на покорителя, сѫ приели мухамеданството. При все това градътъ е изгоренъ, и крѣпостьта сравнена до основа, а осталитѣ жители сѫ се помѣстили малко пó-надолу въ долината на рѣката.

 

Турцитѣ не сѫ искали да има християне по тия мѣста, за това сичкото поле между Бѣласица и езерото и по политѣ и върхищата на Кара-Дагъ е населено съ конярски прѣселенци отъ Азия.

 

Горно Горбасово има 130 кѫщи, а Долно-Горбасово, което е далечь отъ него около 20 минути пѫть на истокъ, брои 120 кѫщи. Сичкитѣ сѫ помаци.

 

Като оставихме развалинитѣ, тръгнѫхме право на югъ къмъ езерото. Испърво минахме камънацитѣ, послѣ дѫбовата гора, и тогава се спуснѫхме прѣзъ равного поле право на Аканджалий. Стигнѫхме за 1 часъ врѣме. Полето е на сѣкѫдѣ обработено, най-много се срѣща ръжь, послѣ слѣдватъ ечемика и пшеницата. Има и оризови поля, но тая година не бѣхѫ посѣяни, понеже населението нѣмало отъ лани свое сѣме, а пакъ нѣмали и пари да купуватъ отъ пазара.

 

Стигнѫхме въ селото на 2 часа по обѣдъ. Скоро намѣрихме нашата дружина и вкупъ се отправихме къмъ църквата, около която ставаше тържеството. Съ насъ дойдохѫ учителятъ, коджабашията и още нѣколцина отъ пó-виднитѣ селяни. Прѣдъ църковния дворъ играеше хоро, което по нищо не се отличаваше отъ онова въ Поленинъ: сѫщитѣ пѣсни, сѫщиитъ тактъ въ играта. И тукъ играехѫ само моми. Облѣклото имъ сѫщо като на поленинчанки, само че отъ пó-проста материя.

 

Дѣто играеше хорото, имаше голѣми дървета, и подъ сѣнката имъ бѣхѫ насѣдали много селяни. Ние влѣзнѫхме въ черковния дворъ. Той бѣше широкъ, обрасълъ съ трѣва и подъ сѣнчеститѣ дървета вѫтрѣ имаше нѣкои пó-стари селяни насѣдали. Тѣ ни посрѣщнѫхѫ весело и ни поканихѫ да седнемъ. Въ това врѣме се сложи трапеза на едно хубаво мѣсто. Тя бѣше за насъ. Селянитѣ искахѫ да ни нагостѭтъ. Донесохѫ месо готвено и печено, риба, сиренье, млѣко, баници — съ една рѣчь искахѫ по царски да ни нахранѭтъ. Насѣдахме около дваесетина души мѫже и жени и ядохме съ голѣма охота.

 

Вънъ хорото се си играеше. По едно врѣме донесохѫ една клонка зелено дърво, на което бѣхѫ навързани около 15 кърпи селска направа.

 

 

676

 

Обяснихѫ ни, че ще става надрипканье и боренье, и на побѣдителитѣ ще се даватъ кърпи въ награда. Най-напрѣдъ почнѫ състезяваньето въ скачанье. Около 15 души млади момци опитвахѫ силата и искуството си. Единъ старецъ бѣлѣжеше, кой до кѫдѣ скача. Момцитѣ се залитатъ отъ далечъ, дохаждатъ до единъ бѣлѣгъ, отъ който скоквахѫ съ двата крака успоредно. Дѣто дойдѫтъ петитѣ, брои се за бѣлѣгь на ширината на скока. Сичкитѣ се сгрѣмѣхѫ, колкото е възможно, да си държѫтъ краката напрѣдъ при скока. Това правеше, щото на нѣкои трупътъ оставаше много пó-надирѣ отъ краката, равновѣсието се разваляше, и тѣ падахѫ на задницата си. Това нѣщо въспроизвеждаше силенъ смѣхъ въ присѫтствующитѣ. Подиръ 1/2 часъ скачанье опрѣдѣлихѫ се наградитѣ. Даскалътъ получи първата.

 

Подиръ това се наченѫ бореньето. Борцитѣ излизахѫ голи до половината. Най-първо се появихѫ на сцената съвсѣмъ малки дѣца. Първитѣ 2 двойки се състоѣхѫ отъ дѣца 10—12 годишни. На побѣдителитѣ се даваше кърпа. Побѣденъ се счита оня, който е поваленъ на гърба си. Постепенно се появявахѫ пó-възрастни борци, и интересътъ въ присѫтствующитѣ сè растеше. Нѣкои много скоро свършвахѫ борбата, но при пѣкои двойки тя бѣше упорна и съ голѣмо ожесточение се продължаваше. Имаше нѣколко случаи, дѣто паднѫлитѣ се наранявахѫ, и течеше кръвь отъ тѣхъ, а борбата се се продължаваше. Най-послѣ излѣзохѫ двама, които се считахѫ като най-силни между борцитѣ. И двамата имахѫ около 25—26 годишна възрасть. Единиятъ бѣше много здравъ момъкъ, едъръ, съ силно развити мускули, а другиятъ тънакъ, сухъ, но тоже съ испъкнѫли мускули. Тѣ се борихѫ около 20 минути. Настанѫ една пълна тишина между гледачитѣ. Сѣки слѣдѣше съ най-голѣмо внимание борбата. Най-сетнѣ въ едно сграбчванье между двамата, незабѣлѣжено нѣкакъ, сухиятъ повали едрия и получи най-голѣмата кърпа съ всеобщи похвали като награда.

 

Понеже вече слънцето наближаваше къмъ западнитѣ хълмове надъ езерото, ние трѣбаше да тръгнемъ. Земахме си сбогомъ по най-приятелски начинъ отъ селянитѣ и се опѫтихме къмъ езеровия брѣгь, дѣто ни чакахѫ лодкитѣ.

 

Аканджалий е най-важното българско село въ котловината на езерото. То брои 75 кѫщи, отъ които 10 сѫ турски и 65 български. Лежи около 1 1/2 километъръ далечъ отъ езерото. Въ него става пазаръ сѣка недѣля. На тоя назаръ става размѣна между планинскитѣ търговци и сичкитѣ села по политѣ на Бѣласица и по сѣвернитѣ крайща на Кара-Дагъ. По тая причина тукъ иматъ нѣкои търговци стоварища на стоки. Тая година въ Аканджалий се отвори българско училище. Селото е още подъ вѣдомството на гръцкия владика, но духоветѣ сѫ вече противъ това вѣдомство. [1]

 

 

1. Село Аканджалий се е отказало вече отъ Патриаршията.

 

 

676

 

Пѫтять отъ селото до езерого минува прѣзъ една много хубава дѫбова гора. На брѣга ни чакахѫ гребачитѣ готови. Езерото бѣше доста развълнувано, за това не тръгнахме направо за града, а трѣбаше да отиваме сè покрай брѣга на езерото, и намѣсто 1 часъ пѫть, ний дойдохме до града за 2 1/2 часа. Пѫтятъ ни бѣше покрай источния брѣгъ на езерото. На сѣкѫдѣ хълмоветѣ сѫ далечъ отъ водата и между подножието на Кара-Дагъ, и езерото има едно поленце, силно наведено къмъ водата.

 

Въ Поленинъ азъ останѫхъ още 2 дена, 25 и 26 Априлий. Сичкото това врѣме употрѣбихъ за изучванье на географията на каазата, икономическото положение на населението и възражданьего въ града Поленинъ.

 

 

IV. Географически прѣгледъ на Поленинската кааза.

 

Тритѣ долини на югъ отъ Бѣласица. — Поройската долина. — Поленинската котловина. — Поленинското езеро. — Притоцитѣ му. — Оттокътъ му. — Бохемѝя. — Статистически свѣдения.

 

 

Поленинската кааза захваща двѣ котловини на югъ отъ Бѣласица планина, тѣ сѫ: Поленипската котловина и долината на р. Фурка, която се влива въ Вардаръ. Тая долина се казва още Бохемѝя.

 

Ако прослѣдимъ Бѣласица отъ Рупелския проходъ на западъ, то ще видимъ, че главната нейна верига върви като една равно висока стѣна по направление къмъ югозападъ въ продължение на 10 часа пѫть. Послѣ завива къмъ сѣверо-западъ и постепенно се снишава, до дѣто най-сетнѣ посрѣдствомъ низки бърда се скача съ Плачковица планина, а отъ друга страна опира до Вардаръ. На сѣверъ отъ тая верига е долината на р. Струмица, въ която лежѫтъ три града: Радовишъ, Струмица и Петричъ.

 

На югъ отъ тая верига лежѫтъ непосрѣдственно три долини: Поройската долина съ Бутковското езеро, Поленинската котловина съ Поленинското езеро и Бохемѝя съ Фурканската рѣка.

 

Най-неточна е Поройската долина; тя принадлежи къмъ коритото на р. Струма. Сичката вода, която извира въ неѭ, тече въ Бутковското езеро и отъ него се излива въ р. Струма. Тя е часть отъ Сѣрското поле и спада административно въ Валовишката кааза (Сѣрски санджакъ).

 

Въ срѣдата лежи Поленинската котловина; тя се отдѣля отъ първата съ една съвсѣмъ низка сѣдловина, нарѣчена и, отъ името на единъ върхъ, съ които се начеватъ Кара-дагскитѣ планини. И така съобщението между тия двѣ котловини е съвсѣмъ удобно. Отъ Дова-тепе на югъ се протакагь Кара-дагскитѣ планини, които образуватъ источната прѣграда на котловината.

 

Тъкмо тамъ, дѣто Бѣласица завива къмъ с.-з., отдѣля се отъ неѭ една низка верига и върви право на югъ, та образува западната прѣграда на котловината и ѭ отдѣля отъ Бохемѝя. На южния край на тая верига се възвишава единъ високъ върхъ, нарѣченъ Кара-Баалий, който може

 

 

678

 

да се земе като важенъ планински вкзелъ, понеже отъ него се отдѣлятъ сичкитѣ височини, що пълнѭтъ пространствого между Поленинското езеро и р. Вардаръ. Веригата между Кара-Баалий и Бѣласица нѣма особено име. Единъ високъ върхъ надъ юго-западния агълъ на езерото се нарича Боска. Най-удобниятъ проходъ за Бохемѝя е между Кара-Баалий и Боска, дѣто веригата много се снишава. Тая западна верига е гориста и изцѣло населена съ коняри.

 

Отъ Кара-Баалий върви единъ клонъ на истокъ, който образува южната прѣграда на котловината и като че се слива съ Кара-Дагъ. Той е невисокъ и гористъ. Въ сѣвернитѣ му поли до езерото лежи г. Поленинъ. Надъ града височината се нарича Дѫбъ.

 

Южната часть на котловината е захванѫта съ езерото. То прилича на единъ триѫгьлникъ, на който стѣнитѣ сѫ издути и се приближава къмъ крѫгъ. Неравната му основа е залѣпена на южната стѣна на котловината и има дължина до 1 3/4 часа пѫть. Отъ върховетѣ надъ тая страна езерото прибира съвсѣмъ незначителни пригтчки, каквито сѫ: Топлицъ, Дере-Баалий, който минува прѣзъ града и още нѣкои малки извори. Въ западната страна на основата се влива Топлицъ. Отъ источната страна езерото се излива чрѣзъ р. Гьолъ-ая. Най сѣверната страна на езерото е при Аканджалий. Тамъ е тѫпиятъ върхъ на триѫгълника. Отъ тамъ до основата има до 1 1/4 часъ пѫть. Колко повече се отдалечаваме отъ основата, толко езерото се свива, и по краищата му между него и планинитѣ остава поле.

 

Сѣверната часть на котловината е поле, силно наведено къмъ езерото. Дължината на това поле отъ Дова-тепе до с. Дорбалий има около 3 1/2 до 4 часа пѫть. Ширината му достига отъ 1 до 1 ¼ часъ.

 

Отъ Бѣласица идѫтъ три пó-голѣми притоци въ езерото и поѭтъ полето. Най-главниятъ отъ тѣхъ се нарича Брѣска-рѣка, отъ селото Брѣсъ, при което тя се излива въ езерото. Тая рѣка се образува отъ 5 главни притоци. Това сѫ: Горно-Горбасово, Долно-Горбасово, Св. Пѣтканската рѣка, единъ притокъ отъ най источнитѣ части на Бѣласица и Робавската рѣка, която иде отъ Кара-дагъ. Тѣ сичкитѣ се съединяватъ и образуватъ най-голѣмия притокъ на езерото. Втората рѣка е Карапазарлийската. Тя е много пó-малка отъ 1-та и лѣтѣ прѣсъхва. Третята е Николичката, която оросява сѣверо-западния ѫгълъ на полето. Тя държи срѣдно мѣсто по голѣмината си между първитѣ двѣ. Отъ западнитѣ страни слизатъ твърдѣ незначителни поточки въ езерото. Отъ Кара-дагъ слизатъ Поповската рѣка, която се влива въ езерото на югъ отъ с. Брѣсъ, и единъ малъкъ потокъ отъ Сурльова.

 

Брѣговетѣ на езерото сѫ плитки отъ сичкитѣ страни. Колкото повече се отива на вѫтрѣ кѫдѣ срѣдата, дълбочината му се увеличава. Най-голѣмата дълбочина достига, споредъ измѣрваньето на рибаритѣ, до 12 растега (36 аршина). Ние послѣ ще видимъ, че има особенни уреди, съ които въ най-дълбокитѣ мѣста се лови риба, и отъ дължината на тия уреди се заключава за дълбочината на езерото.

 

 

679

 

Особено блатливи мѣста около брѣговетѣ нѣма. Случва се по нѣкога на малки разстояния да се отдѣля вода, когато водата въ езерото много намалѣе, и да се умирисва, но тия сѫ рѣдки случаи и не могѫтъ да влияѭтъ врѣдно върху климата на мѣстото.

 

Водата на езерото се истича въ р. Вардаръ чрѣзъ р. Гьолай. Гърлото на тая рѣка, както споменѫхме, се намира на юго-источния край на езерото. Водата си пробива пѫть прѣзъ единъ тѣсенъ и дълбокъ проломъ, додѣто да излѣзе на Рѫсовското поле. Отъ тамъ тече на юго-западъ и се излива въ Арджанското езеро-блато, което приема още р. Женско, Търновската рѣка, за която ще говоримъ по послѣ, и се излива въ р. Вардаръ, недалеко отъ с. Аматово. Въ голѣмитѣ лѣтни горещини южната половина на Арджанското езеро се обръща съвсѣмъ на блато и носи название Дема. Тогава често пѫти отъ езерото прѣстава да отива вода въ Вардаръ. Тая е вѣроятно причината, дѣто въ картата на Австрийския Генераленъ Щабъ нѣма означенъ оттока на Арджанското езеро, което тамъ е именувано Аматовско.

 

Споредъ расказитѣ на стари човѣци, едно врѣме имало повече вода въ Поленинското езеро. Мѣстото, дѣто сега въ гр. Поленинъ върви голѣмата улица, близо до брѣга, въ минѫло врѣме било покрито съ вода.

 

И сега количеството на водата много се мѣни, зависимо отъ годишнитѣ врѣмена. Лѣтѣ въ горещинитѣ до толкова намалява водата, щото неможе вече да се оттича, и рѣка Гьоляй прѣсъхва. А пролѣть, кога се топѫтъ снѣговегѣ, езерото се много пълни.

 

Климътътъ въ котловината е много добъръ. Той е мекъ и умѣренъ. Планинитѣ отъ сѣверъ защищаватъ мѣстото отъ студенитѣ вѣтрове, само отъ къмъ Вардаръ, по долината на Фурканската рѣка, иде по нѣкога студенъ вѣтъръ, но и той е много ослабѣлъ додѣто е прѣскокнѫлъ височинитѣ на западъ отъ езерото. Зимѣ пада твърдѣ малко снѣгъ, който съвсѣмъ скоро изчезва. Земята не може да замръзне. Езерото тоже никога не замръзва. Отъ мъгли сѫщо тъй не страда това добрѣ запазено корито. Лѣтѣ голѣми горещини немогѫтъ да ставатъ, защото езерото прохладява мѣстото.

 

Особенно е за прѣпорѫчванье климатътъ на гр. Поленинъ, който има освѣнъ това и прѣкрасна вода за пиение.

 

Езерото стои 161 метъръ надъ морската повърхность, споредъ картата на Австрийския Генераленъ Щабъ.

 

Бохемѝя. — Споменѫхъ по горѣ, че върхътъ Кара-Баалий служи като единъ важенъ планински вѫзелъ. Отъ него се отдѣлятъ рътлини на разни посоки. На сѣверъ отиваше Боска да се свърже съ Бѣласица, на истокъ — Поленинскитѣ хълмове, които се срѣщатъ съ Кара-дагъ. На югъ отиватъ още двѣ хълмести вериги, които сѫ пó-низки отъ прѣдидущитѣ. За тѣхъ ще говоримъ пó-сетнѣ, когато прослѣдимъ пѫтя отъ Поленинъ за Гевгелий. Друга една верига се отдѣля отъ Кара-Баалий и върви право на сѣверо-истокъ съвсѣмъ успоредно съ оная часть отъ Бѣласица, що върви на сѣверо-истокъ. Тая верига не е много висока,

 

 

680

 

но е гориста. Тя се нарича Фурка-планина отъ селото Фурка. Опира до самия Вардаръ, при устието на Фурканската рѣка.

 

Сѣвероисточната часть на Бѣласица нѣма особенно наименование. Ние ще приемемъ тукъ името Благуша, което носи само единъ върхъ отъ ближното село Благуша.

 

Цѣлата долина между Благуша и Фурканската планина се нарича Бохемѝя. Но има още 5 села сега по дѣсния брѣгъ на Вардаръ, които сѫщо така спадатъ въ областьта Бохемѝя.

 

Тая мѣстность се пои отъ една рѣка, която води началото си отъ два извора. Единиятъ е въ Кара-Баалий, а другиятъ — въ Бѣласица. Слѣдъ като се съединѭтъ тия извори, минуватъ покрай село Фурка, отъ което и цѣлата рѣка е зела името си. Прѣди да се влѣе въ Вардаръ, тая рѣка приема единъ голѣмъ притокъ на долния си брѣгъ, нарѣченъ Валандовска рѣка.

 

Мѣстностьта е повечето планиниста, само около коритото на рѣката и покрай Вардаръ има равна земя за сѣидба.

 

Поленинъ е главенъ градъ на каазата. Въ устата на населението неговото име се произнася Пóлинъ. Турцитѣ го наричатъ Дойранъ. Той има 990 кѫщи, отъ които 467 сѫ турски, 430 български, 50 цигански и 43 еврейски. Споредъ правителственнитѣ тевтери, въ града живѣѭтъ 5904 жители, отъ които 2420 сѫ турци, 3144 — българи, 280 — цигани и 144 евреи.

 

Отъ тия числа се вижда, че турцитѣ живѣѭтъ много по на широко отъ българитѣ. Додѣто тѣ въ 467 кѫщи живѣѭтъ 2420 души, българитѣ въ 430 кѫщи живѣѭтъ 3144 души. Българитѣ се падатъ по 7 души на кѫща, а турцитѣ по 5.

 

При българскитѣ кѫщи се смѣтатъ 6 влашки съ 30 души жители.

 

Гърци въ града сѫ само владиката и сестра му, която живѣе при него. Има и единъ ерменецъ.

 

Поленинската кааза брои 82 села, които се дѣлѭтъ административно на 3 отдѣления (колове): Гьолъ-башъ, Кузули-дере и Бохемѝя. Въ Гьолъ-башъ спадатъ сичкитѣ села въ котловината, които сѫ на брой 28. Освѣнъ тѣхъ тукъ се причисляватъ още 4 села, които лежѫтъ по южнитѣ склонове на Поленинския хълмъ.

 

Въ Кузули-дере спадатъ 22 села, които сѫ пръснѫти по високитѣ мѣста на Боска и Благуша. Иаселението имъ е исключително турско. Тукъ се причисляватъ още двѣ села въ западнитѣ поли на Кара-Баалий. Тѣ принадлежѫтъ на една малка область, нарѣчена Търновата, която спада въ Гевгелийско.

 

Въ Бохемѝя имаме 24 села по долината на Валандовската и Фурканската рѣки.

 

Тукъ е изложена една таблица на селата, въ която е забѣлѣжено числото на кѫщитѣ на сѣко едно село, споредъ свѣденията, които съмъ добилъ отъ добри познавачи на околностьта.

 

 

681

 

 

 

682

 

 

[[ Името на селото, Числото на кѫщитѣ (Българи, Помаци, Турци, Сичко), Чифликъ или свое, Духовно вѣдомство (Екзархисти, Патриарш., Унияти), Забѣлѣжка

I. Котловината Поленинска (Гьолъ-Башъ).

Аканджелий, Сурльово, Попово, Робово, Димонци, Брѣстъ, Патаросъ, Асанлий, Николичъ, Дорбалий, Кара-пазарлий, Атлий, Менатлий, Дервишлий, Кьолеменлий, Долно-Горбасово, Горно-Горбасово, Дурутлий, Караджалий, Чаалий, Карлобасъ, Ерджалий, Каралий, Булумачлий, Еджулари, Гевшеклий, Чаншалий, Савджалий

II. Кузули-дере

Караоллари, Църничени, Гьокчелий, Чаушлий, Пазарлий, Севендиклий, Дурутлий, Джума-Обаси, Куртаизалий, Органджалий, Кьолешъ, Байрамъ-Обаси, Бахчи-Обаси, Чърстанъ, Кочулий, Булунтулий, Дорлобаси, Орманлий, Каялий, Мемишлий, Татарлий, Чалаклий, Г. Сборе

III. Бохемия

Гьолелий, Аразлий, Бараклий, Бахчелий, Екши-Су, Плавушъ, Калъцково, Худово, Кальково, Айранлий, Терзелий, Венселий, Раброво, Валандово, Пирава, Честово, Брайковица, Балинци, Мравинци, Деделий, Казънъ-долни, Фурка, Воловецъ,Коровите

IV. Търновата

Доаджелий, Краштелий

V. На Югъ отъ Дойранъ

Долно-Гьокчелий, Владая, Ратерци, Чагунци, Добровци ]]

 

 

683

 

Отъ тая таблица се вижда, че въ цѣлата кааза, освѣнъ града, има 4309 кѫщи, отъ които турски сѫ 3314, помашки 250 и българохристиански 745. Тука се губѭтъ циганскитѣ кѫщи. За тѣхъ на сѣкѫдѣ по Македония не могѫтъ да се добиѭтъ какви годѣ вѣрни свѣдения, едно защото се мѣстѭтъ, а друго защото тѣ, които сѫ христиани, се записватъ при българитѣ, а които сѫ мухамедани — при турцитѣ. Не ще сме много далечъ отъ истината, ако турнемъ на сѣко село по 2 цигански кѫщи. Тогава ще имаме около 160 цигански кѫщи, отъ които 110 ще туримъ на смѣтка на турското население и 50 на българского.

 

Понеже българитѣ живѣѭтъ въ поголѣми семейства, то азъ смѣтамъ на кѫща по 6 души. За турцитѣ, помацитѣ и циганитѣ оставямъ числото 5.

 

Споредъ това въ каазата ще има:

Българи-христиани 4530

Помаци 1240

Турци 16000

Цигани 800

________

22570

 

Тая смѣтка ще е много близо до истинската, защото тя се много приближава до числата, които ни даватъ правителственитѣ тефтери. Споредъ турскитѣ нуфузни книги, въ каазата безъ града има мѫже 11200 и жени 10900. Числото на женитѣ е невѣрно, понеже властитѣ не се интересуватъ толкозъ за тѣхъ, когато мѫжкото население се точно записва, тъй като отъ пеленаче дѣте до бѣлобрадатъ старецъ — сичко що е мѫжко се облага съ данъкъ. Ето защо азъ приемамъ, че и жени ще има поне колкото има мѫже. Тогава числото на жителитѣ става 22400 — сумма много близка до нашата.

 

Като притуримъ при тия числа и жителитѣ на Поленинъ, ще имаме:

 

Българи-христиани 7542

Помаци 1240

Турци 18420

Цигани 1080

Евреи 144

Власи 30

Гърци 2

Ермени 1

            ________

28459

 

Турцитѣ сѫ най многочисленпото население въ каазата. Тѣ съставляватъ 64.7% отъ числото на сичкото население. Твърдѣ рѣдко сѫ въ Македония каази, дѣто турското население надминува българското. Турското население се дели на коняри и читаци. Читаци има само въ 6 села въ Бохемѝя и то въ долината, а сички други сѫ коняри, които населяватъ планинскитѣ мѣста на каазата и се занимаватъ главно съ скотовъдство.

 

 

684

 

Тия коняри сѫ докарани отъ първитѣ турски султани въ Европа да населѭтъ нѣкои важни стратегически мѣста. Ние виждаме, че сичкитѣ високи планински мѣста между Струма и Вардаръ, на югъ отъ Бѣласица, сѫ заселени съ тѣхъ. Най гѫсто тѣ сѫ заселени по планинската верига, която се наченва отъ Орфанския заливъ и се свършва съ Дова-тепе. Планинскитѣ мѣста по Вардарскитѣ проходи тоже сѫ населени съ тѣхъ.

 

Коняритѣ никакъ не обичатъ полето и съ землѣдѣлие твърдѣ малко се занимаватъ.

 

Българитѣ държѫтъ второ мѣсто по численностьта и, заедно съ своитѣ потурчени братя, помацитѣ отъ Г. и Д. Горбасово, съставляватъ 34.3% отъ цѣлото население. Тѣ населяватъ нѣколко села въ политѣ на Кара-дагъ, Поленинския хълмъ и една часть отъ селата на Бохемѝя.

 

Има една особенность въ устройството на черепа въ българския народъ по тия мѣста, което много бие на очи. Тука почти нѣма да срѣщнете българинъ съ валчесто лице. Главата е сплѣснѫта отъ двѣтѣ страни, челото тѣсно и високо, а тилната кость на главата е много развита. Това се забѣлѣзва въ Кукушко и въ Гевгелийско.

 

 

V. Икономически прѣгледъ.

 

Поминъкътъ въ Поленинъ. — Риболовството. — Поминъкътъ на населението въ каазата. — Поминъкътъ на коняритѣ.

 

 

Ще почнѫ тоя прѣгледъ съ града Поленинъ.

 

Тоя градецъ не е игралъ нѣкоя особенна роль, било като промишленъ, или като търговски цептъръ. Отдалеченъ отъ голѣмитѣ търговски пѫтища, обиколенъ съ турско население, той не е можалъ да се развие въ нѣкоя посока. Главното му значение е езерото и неговото производство. Поленинъ е рибарски градъ. Сичкото христианско население има тѣсно свързани своитѣ интереси съ лова на рибата и съ нейната търговия.

 

Риболовството въ Поленинъ е било главно занятие на жителитѣ и по прѣди, каквото остава и сега.

 

Правителството продава на търгъ езерото т. е. десетъка на рибата, която се лови въ него. То получава 1300 до 1500 лири годишенъ доходъ отъ него. Прѣкупувачътъ зема на 100 оки риба, що се изнася изъ езерото, 20 оки.

 

Сѣки има право да лови риба отъ езерото слѣдъ като си извади едно тескере за 10 гроша и го промѣнява сѣка година. Само ловищата, т. е. онѣзи мѣста, що сѫ обрасли съ тръсть на западъ отъ Поленинъ, сѫ частно притежание на нѣкои рибари, които си имать тапии за тѣхъ. Другитѣ части отъ езерото сѫ свободни за сички.

 

Главни видове риба въ езерото сѫ: шаранъ, сомъ, бѣлвица (Luciopersa sandra) и пиркия или костеръ.

 

Рибата се лови въ два главни периода: пролѣть и зимѣ.

 

 

685

 

Пролѣть се лови рибата, до като си хвърля икрата — кога се „раши", казватъ тукашнитѣ рибари.

 

Отъ началото на Априлий почва да се раши шаранътъ и тогава се най много лови.

 

Шаранитѣ тукъ обикновенно достигатъ отъ 1/2 до 5 оки единиятъ. Рѣдко се попадатъ екземпляри до 7—8 оки, а бивали сѫ, казватъ, и до 10 оки тежки.

 

Отъ 10-й Априлий почва да се раши и сомътъ. Множество сомове дохождатъ тогава по брѣга и се ловѭтъ въ голѣмо количество. Обикновеннитѣ сомове сѫ 4—5 оки единиягь. Биватъ на рѣдко случаи отъ 15 оки, а случва се и да се улавятъ и такива, които тежѫгь до 35—40 ока.

 

Отъ 1-ий Май почва да се лови Бѣлата-риба, която тогава се раши. Тя е най-вкусната риба на езерото и най-много се лови. Обикновеннитѣ риби сѫ 100 драма, но много често дохождатъ до 1 и до 1 1/2 ока.

 

Покрай брѣга ловѭтъ рибата съ голѣми мрѣжи, нарѣчени грипове. Съ тѣхъ заграждатъ цѣли пространства отъ брѣга на езерото и, като ги съберѫтъ къмъ брѣга, изваждатъ сичката риба, що се е попаднѫла въ тѣхъ.

 

Други орѫдия за ловенье риба сѫ; даулитѣ, фаносътъ и вѫдицитѣ.

 

Даули се наричатъ голѣми тѫпани, направени отъ мрѣжа, която е опънѫта съ обрачи. На двата края има отверстия, защото отверстията сѫ направени по сѫщия начинъ, както отверстията на капанитѣ, прѣзъ които влизатъ мишкитѣ, та не могѫтъ сетнѣ да излѣзѫтъ. Тоя уредъ поленинскитѣ рибари сѫ го научили отъ Донскитѣ казаци, които едно врѣме сѫ дохождали да ловѭть риба отъ Бешикското езеро.

 

Фаносъ е мрѣжа, прилича на голѣма рѫка, която може да се свива, като се тегли съ единъ сиджимъ. Тя се нуща въ най-дълбокитѣ мѣста на езерото, дѣто стоѭтъ голѣми шарани и сомове. Когато рибата почва да напъва на мрѣжата, тогава теглѭтъ сиджимитѣ да се свие и ѭ искарватъ на вънъ. И тоя уредъ е наученъ отъ казацитѣ.

 

Съ вѫдици прѣзъ сѣкое врѣме на годината се лови риба.

 

Най-важниятъ и при това най-интересниятъ начинъ за ловенье риба е ловенъето съ помощьта на воднитѣ птици отъ езерото. Това става въ ловищата.

 

Птицитѣ, съ които си помагатъ рибаритѣ, сѫ два вида: еднитѣ се наричатъ краѝ, другитѣ — вранчища. Приличатъ си много едно на друго. Голѣми сѫ колко гѫската.

 

Лѣтѣ тия птици живѣѭтъ покрай Дунава, а есень дохождатъ по тия мѣста въ доста голѣмо количество.

 

Около Димитровъ-день притежателитѣ на ловищата съ своитѣ корабчета пазѭтъ брѣга на езерото отъ воднитѣ птици. Прѣзъ това врѣме множество риба иде отъ дълбочинитѣ на езерото къмъ обраслитѣ съ тръсть брѣгове. Пазеньето става дори до Божикъ. Въ това врѣме сѣки рибарь си е приготвилъ множество лѣси, исплетени отъ тръсть, високи отъ 3 — 4 метра, дълги отъ 4 до 5 метра, и като наближи Коледа, съ

 

 

686

 

тия лѣси рибаритѣ обграждатъ отъ сички страни своитѣ ловища. Съ помощьта на особени колове лѣситѣ се прикрѣпватъ до земята, и рибата, що остане заградена, не може вече да излѣзе.

 

Щомъ това стане, рибаритѣ отивать да ловѭтъ птици по источния брѣгь на езерото. Тамъ се правѭтъ отъ лѣси малки колиби. Едната страна е отворена и едната лѣса стои срещу нея, закрѣпена на мамецъ. Въ колибитѣ се нахвърлятъ кѫсове отъ риба. Птицитѣ дохождатъ да ядѫтъ риба и нѣкоя отъ тѣхъ като докачи мамеца, затваря се колибата, и послѣ птицитѣ се излавятъ.

 

Като си налови сѣки рибаринъ птици, колкото му сѫ нужни, отрѣзва перата на крилата имъ и ги донася на своитѣ ловища. Ловището е раздѣлено на нѣколко части съ лѣси. Фиг. 1 ни прѣдставлява часть отъ брѣга на езерото съ 3 ловища. Въ едного е означено нагледно, какъ се прѣгражда съ лѣси по срѣдата. Птицитѣ се пущатъ въ отдѣление 1, и на часа почватъ да ловѭтъ риба, за да се хранѭтъ, като се нуркатъ въ водата на дълбоко. Отъ това рибата се плаши и бѣга по направление къмъ стрѣлката, прѣслѣдвана отъ птицитѣ. Като дохожда до а рибата, исплува въ отдѣление 2, отъ тамъ се прогонва по сѫщия начинъ прѣзъ отдѣленията 3, 4, 5, до като дойде до 6-то отдѣление, дѣто рибаритѣ ѭ заграждатъ и ѭ гребѭтъ съ мрѣжи. Птицитѣ се повръщатъ 2, 3, 4, и пр. пѫти назадъ, за да докаратъ останѫлата риба до 6-то отдѣление.

 

 

[[ I Суша.

II Езерото.

III, III, III, ловища обрасли съ търсть и обградени съ лѣси.

А, А, А, А, А, сѫ прѣградки въ ловищата съ лѣси.

а, а, а, а, а сѫ рѣдки лѣси, прѣзъ дуикитѣ на които може да минава рибата и пилцитѣ.

б, б, б... сѫ пилцитѣ, които гонѭтъ рибата по направление на стрѣлката. ]]

 

 

Ловеньето въ ловищата се протака до мѣсецъ Мартъ. Въ това врѣме крилата на птицитѣ сѫ доста нарасли, и рибаритѣ ги пущатъ въ езерото, отъ дѣто тѣ скоро подиръ това прѣхвърчатъ на сѣверъ.

 

 

687

 

Такива ловища има около 50. Въ сѣко едно може да се улови срѣдно количество до 2500 оки риба на годината. Споредъ това, ловищата даватъ годишно до 125000 оки риба, а която се лови годишно въ езерото, надминава 350000 оки.

 

Въ Поленинъ се занимаватъ около 250 кѫщи съ ловенье на риба. Селяни има съвсѣмъ малко, що се занимаватъ съ тоя занаятъ. Турци рибари има само 3 кѫщи.

 

Наловената риба се изнася на рибната площадь, дѣто се продава на търговцитѣ прѣсна. Има около 40 търговски кѫщи, що купуватъ риба. Тия търговци на часътъ ѭ товарятъ на конье и ѭ разнасятъ по околнитѣ села и градове на пазаритѣ. Главнитѣ мѣста, дѣто продаватъ рибата, сѫ: Аканджалий, Валандово, Гевгелий и Кукушъ. Въ сѣко отъ тия мѣста има по единъ пазаренъ день въ недѣлята, когато ставатъ главнитѣ покупки и продажби, та тогава се продава тамъ и риба. Лѣтѣ, когато врѣмето е топло, рибата пó-напрѣдъ се соли и послѣ се разнася за продань.

 

Прѣзъ сѣкое врѣме въ годината на рибната площадь има прѣсна риба. Когато азъ бѣхъ тамъ, голѣмитѣ сомове и шаранътъ се продавахѫ по 2 гроша (около 45 стотинки) оката, а пó-ситната по 1 1/2 и по 1 грошъ оката.

 

При това изобилие на риба, мѣсо твърдѣ малко се продава въ тоя градъ.

 

Другитѣ занятия иматъ съвсѣмъ слабо значение въ града. Лозарството е слабо. Наистина, повечето кѫщи си иматъ лозя, но тѣ сѫ съвсѣмъ малко и не се гледатъ хубаво, за това виното е долньо и на вънъ не се искарва, а напротивъ много пѫти тукъ се докарва вино отъ Гумендже и отъ Тиквешъ.

 

Кожурцитѣ ставатъ прѣзъсходнн въ Поленинъ, но не се гледатъ. Напослѣдъкъ нѣкои кѫщи хранѭтъ по малко буби, колкото да иматъ коприна за домашно употрѣбление.

 

Ниви за работа притежаватъ само нѣколко български семейства.

 

Турското население въ града е западнѫло. Мнозина отъ турцитѣ иматъ по селата имущества, съ които се прѣхранватъ, други се занимаватъ съ дребни занятия, каквито сѫ каведжиитѣ, сарачитѣ и др. т. Останѫлитѣ си търскѭтъ поминъка като чиновници въ конака.

 

Въ Поленинъ нѣма богати бейове, каквито има напр. въ Тиквешъ, или Велесъ, които да упражняватъ влиянието си върху градскитѣ работи. Българитѣ се усѣщатъ твърдѣ свободни. Вѫтрѣ въ града насилия отъ каквито и да било родъ сѫ невъзможни. Ако и да ставатъ нѣкои неприятности, то тѣ сѫ рѣдки, сравнително съ другитѣ мѣста.

 

Гьолъ-башъ. Поминъкътъ на населението въ котловината се състои главно въ земледѣлието. Скотовъдството държи второ мѣсто. Работи се най-много жито, ечмикъ, кукурузъ и ръжь, но рѣдко просо и твърдѣ малко оризъ.

 

Земята, що обработва турското население, е негова собственность; но земята, която работѭтъ българскитѣ селяни, чужда. Само 1/2 отъ кѫщитѣ на Аканджелий не сѫ чифлишко притежание.

 

 

688

 

Плодородието не е много голѣмо. Твърдѣ рѣдко бнватъ години, когато се изнася по малко храна на вънъ, както сѫщо тъй рѣдко се и внася отъ вънъ.

 

Населението въобще е доста сиромашко, особенно българското, но сиромашията далечъ не е такъва, каквато е напр. въ Велешкитѣ села, и селянитѣ не сѫ принудени да търсѭтъ прѣхраната си на чужбина.

 

Кузули-дере. Конярското население отъ тая область живѣе исключително по планинитѣ и се занимава съ скотовъдство. Развъждатъ се повече овци, нежели кози. Както еднитѣ, така и другитѣ сѫ отъ обикновенната долна нашенска порода. Коняритѣ продаватъ вълна, сирене, масло, ягнета, ярци, овци и кози по околнитѣ пазари и си купуватъ сичко друго, що имъ е нуждно за живѣенье. Дѣто има сгодни мѣста за работа, сѣе се ръжь и твърдѣ малко жито и ечмикъ.

 

Бохемѝята. Въ тая область се ражда отлично грозде, подъ името Валандовско грозде. Много села искарватъ поминъка си само отъ грозде. То се продава прѣсно, за яденье. За вино не струва. Щомъ почне да зрѣе гроздето, Валандовскиятъ пазарь се пълни съ кошове отъ тоя плодъ. Главнитѣ купувачи сѫ евреи отъ Солунъ, които докарватъ гроздето на Солунския пазаръ. Повечето отъ половината грозде, що се харчи въ Солунъ, се донася отъ Валандово. Ония, които знаѭтъ какво грамадно количество грозде се харчи въ главния градъ на Македония, ще си съставѭтъ ясно понятие, колко много грозде произвожда Бохемѝя. Валандовското грозде е едро, и гроздоветѣ му сѫ голѣми. Зърната сѫ дълги. Повечето е червено. Кожицата на зърната е дебела и то може дълго врѣме да трае. Почти до Божикъ се носи въ Солунъ грозде отъ това мѣсто.

 

Освѣнъ лозя, работи се още по долинитѣ на рѣкитѣ жито и ечмикъ, а по високитѣ мѣста ръжь.

 

Сичката търговия по тия мѣста става на пазаритѣ. Въ Поленинско има 3 пазари: Поленинскиятъ, който става въ вторникъ, Валандовскиятъ — въ срѣда и Аканджелийскиятъ — въ сѫбота. Тия пазари иматъ ближна свърска съ Кукушкия и съ Гавгелийския. Най-много се посѣщава Гевгелийскиятъ, послѣ иде Валандовскиятъ. Гевгелий успѣва твърдѣ много, понеже е станция на желѣзницата и чрѣзъ него се искарватъ много сурови продукти за Солунъ, а се вкарватъ чужди стоки въ страната.

 

Търговцитѣ, които посѣщаватъ пазаритѣ, иматъ си бързи и яки конье, натоварватъ ги съ стока и ѭ носѭтъ отъ пазаръ на пазаръ. Понеже по пѫтищата могѫтъ да станѫтъ обири, за това обикновенно отиватъ по 20 души и повече заедно. Поленинчане държѫтъ първо мѣсто въ пазаритѣ отъ наоколо.

 

Азъ бѣхъ на Поленинския пазаръ. Той бѣше слабо посѣтенъ тая недѣля, по причина на праздницитѣ, но се пакъ неговото описание може да даде на читателя понятие и за другитѣ. Пазарътъ става на отворено мѣсто. Въ врѣме на дъждъ има бараки. На пазаря бѣхѫ донесени всевъзможни сурови продукти отъ селското население. На едно мѣсто се продаваше млѣко, масло и сиренье, а може и вълна да се намѣри. На друго

 

 

689

 

мѣсто стоѣхѫ множество чували съ брашно. Имаше отдѣлно мѣсто съ бобъ (фасулъ), съ оризъ, орѣхи и други подобни. Грънчаритѣ захващахѫ твърдѣ много пространство. Всевъзможни грънци, стомни и наници, обикновенно нашенско издѣлие, стоѣхѫ наредени покрай пѫтя. На друга страна имаше продавачи на обеци и мъниста и други дребулии. Имаше и единъ турски книжарь съ всевъзможни религиозни и нравственни поучителни книжки. Понеже българскитѣ търговци не присѫтствувахѫ на пазаря, то нѣмаше изложени платна, басми и разни други европейски стоки, които се изнасѭтъ отъ тѣхъ на пазарь.

 

Въ тия мѣста само прѣзъ пазарнитѣ дни се забѣлѣзва движение, други пѫть е мирно и тихо и дукянджиитѣ по цѣлъ день дрѣмѭтъ по дуканитѣ си.

 

Отъ таблицата на селата, която пó прѣди изложихме, се вижда, че по голѣмата часть отъ българското селско население нѣма своя земя, а живѣе на чужди чифлици. Отъ 745 български кѫщи едва 197 живѣѭтъ на свои собственни имущества. Чифлицитѣ сѫ подложени подъ сѫщитѣ условия, както Велешкитѣ. Затова, който иска да се запознае съ устройството имъ, нека прочеге това, що е писано въ статията „Сегашното и недавното минѫло на градъ Велесъ." [1]

 

Българското население въ Полениско е изложено на сѫщитѣ неволи, както и по другитѣ мѣста на страната. Най-много страда населението отъ коняритѣ, отъ които мнозина пасѫтъ овцитѣ си въ полето и сѫщеврѣменно опипватъ джебоветѣ на мирнитѣ пѫтници. Разбира се, спахиитѣ и лихваритѣ и тукъ много врѣдно се отражаватъ на икономическото положение на населението, но далечъ не въ такъвъ размѣръ, както това става по срѣдна и сѣверна Македония. Спахиитѣ не могѫтъ твърдѣ много да злоупотрѣбявагь; боѭтъ се, защото владѣтелитѣ на чифлицитѣ отъ това бихѫ се уврѣдили и бихѫ въстанѫли противъ злоупотрѣбленията имъ. А тѣ иматъ възможность да защитѭтъ селянитѣ, когато поискатъ. Нуждата за пари, отъ друга страна, не е толкова голѣма, щото лихварството да вирѣе, както е напр. въ Велешко и другадѣ.

 

Особенно злѣ пострада българското население въ врѣме на комититѣ, които върлувахѫ подиръ Русско-Турската война въ источна Македония. Имало е много пѫти чети по Бѣласица и заптии, които като не сѫ могли нищо да сторѭтъ на комититѣ, изливали си яда на българското население.

 

Подиръ като зе българското правителство строги мѣрки противъ комититѣ и ги прѣмахнѫ, на тѣхно мѣсто се появихѫ турски разбойнически чети, които още поголѣми неволи правехѫ аа българското население. По Поленинско и Струмишко е върлувалъ дълго врѣме разбойникътъ Кара Юсуфъ, който е опропастилъ много човѣци. Той е ходилъ съвсѣмъ свободенъ по селата и е грабилъ, колкото е можалъ. Такъвъ страхъ е владѣелъ въ негово врѣме по тия мѣста, щото никой българинъ не е смѣелъ да излѣзе

 

 

1. Периодическо списание, книжка XXXIX, година осма.

 

 

690

 

отъ селото си на вънъ. Тоя разбойникъ е убигь отъ единъ козарь въ Бѣласица.

 

Наистина, сега нѣма такъвъ страхъ отъ разбойници, какъвто е било прѣди 3—4 год., но сé тоя занаятъ не е уничтоженъ. До дѣто азъ бѣхъ въ Поленинъ, нѣколко рибари търговци бѣхѫ обрани единъ часъ далечъ отъ града, върщайки се отъ пазаря въ Кукушъ.

 

 

VI. Възражданьето на българитѣ въ Поленинъ.

 

Владиката Антимъ (1833—1850). — Милетия (1850—1860). — Развратътъ въ митрополията. — Негодуванието на населението. — Унията въ Кукушъ. — Гърцкитѣ училища въ Поленинъ.— Учителствуванието на Отца Алексия по гърцки и български. — Владиката Партения (1860— 1868). — Отварянье на българско училище. — Даскалъ Киро. — Попъ Стаменъ. — Диганьето на Партения. — Второто дохожданье на Милетия (1868—1882). — Нови вълнения противъ владиката. Раздори въ църквата. — Учителствуванъето на Стоянъ Михайловски. — Бьлгарска община въ Поленинъ. — Затваряньето на българското училище. — Ново движение подиръ войната. — Отваряньето на българското училище прѣзъ 1880 год. — Владиѫата Теклитъ (1882—1886). — Празнуванье 11-й Май. — Герасимъ (1886—1888). — Отказваньето на българитѣ отъ Патриаршията. — Иоакимъ. — Положението на Поленинската епархия по настоящемъ. — Българскитѣ и гъркоманскитѣ училища въ Поленинъ въ настоящата година.

 

 

Възражданьето на българитѣ въ Македония е най-тѣсно свързано съ историята на владицитѣ; затова ние ще говоримъ тукъ сѫщеврѣменно и за владицитѣ.

 

Антимъ (1833—1850). Този е най-стария владика, когото Поленинчене помнѭтъ пó-добрѣ. За пó-прѣднитѣ врѣмена никакви въспоминания не сѫ запазени въ населението. Антимъ е управлявалъ Поленинската епархия доста врѣме. Повече отъ 16 години го знаѭтъ да е стоялъ въ Поленинъ. Прѣди него е имало единъ старецъ владика, извѣстенъ подъ името стария владика; името му незнаѭтъ. Тоя старъ владика е билъ човѣкъ добъръ и обиченъ отъ народа. Антимъ напротивъ е оставилъ най лошави въспоминания за себе си. Той е билъ голѣмъ грабитель и скъперникъ. Сичко е правилъ за пари: развождалъ е женени, безъ да обръща никакво внимание на законитѣ, стига само пари да му дадѫтъ; запопвалъ е сѣкиго, който е билъ готовъ да му плати; измислювалъ е всевъзможни глоби за населението; турялъ е даждия на попове и църкви, — съ една рѣчь вършилъ е сичко, което му давало случай да спечели пари. Споменѫхъ вече, че когато прѣзъ 1842 г. Поленинчане почнѫли да си правѭтъ църква, и имъ не достигнѫли пари, то владиката имъ далъ 16 хил. гроша съ лихва, и неговиятъ дяконъ имъ далъ 12 хил. гроша пакъ съ лихва.

 

Не можахъ да сѫ научѫ, отъ каква народность е билъ тоя владика, но българския езикъ го е знаелъ много добрѣ.

 

Антимъ е живѣлъ много усамотено. Нито е ходилъ по кѫщята, нито обичалъ да му дохожда нѣкой отъ гражданитѣ.

 

Милетия (1850—1860). Прѣзъ 1850 год. Антимъ билъ прѣмѣстенъ въ Воденъ като митрополитъ, а на негово мѣсто дошелъ Милетия,

 

 

691

 

който си е спечелилъ една голѣма извѣстность, благодарение на своя развратнически животъ. Милетия билъ пó-голѣмъ грабитель отъ Антима, а въ живота си и обноскитѣ си ни прѣставлява образецъ на най безсраменъ и до крайна степень деморализиранъ фанариотски владика. Милетия е билъ отъ богата фанариотска гръцка фамилия въ Цариградъ, роднина на тогавашния логотетъ на патриаршията. Още отъ най-ранна възрасть той се отличавалъ съ распуснѫтия си животъ. Нито съвѣти, нито заплашванье не могли да подѣйствуватъ прѣдъ разваления момъкъ. Въ скоро врѣме той станѫлъ извѣстенъ по своитѣ буйства въ Цариградъ, и за да се избавѭтъ отъ неприятности, домашнитѣ му рѣшили да го закалугерѭтъ. Той насила приелъ монашеския чинъ. Скоро подиръ това е билъ рѫкоположенъ за владика и испроводенъ въ Поленинската епархия.

 

Изначало младиятъ владика е билъ много недоволеиъ отъ черното расо, но въ кѫсо врѣме се убѣдилъ, че съ него пó-свободно може да се живѣе. Не се минѫло една година, и въ Поленинъ въ владишкия конакъ се почнѫли такива истории, каквито простото население не било и сънувало. Жилището на владиката станѫло развратнически вертепъ. Той постоянно държалъ по 4—5 жени въ конака си, съ които се веселилъ по цѣли дни и нощи. Това се вършило изначало тайно и въ по-малъкъ размѣръ, но по сетнѣ владиката почнѫлъ да развратничествува съвсѣмъ явно, безъ да се стѣснява отъ нѣкого.

 

Той въ кѫсо врѣме си съставилъ едно хубаво богатство, което му позволявало да води най-раскошенъ животъ. За да бѫде до една степень сигуренъ отъ страна на населението, постаралъ се да приближи до себе си нѣколцина отъ първенцитѣ градски, като ги гощавалъ постоянно дома си и имъ прѣдоставилъ да се распореждатъ свободно съ общинско-черковнитѣ работи. Съ богатството си Милетия успѣлъ и прѣдъ властитѣ да се постави добрѣ. Когато по такъвъ начинъ усигурилъ положението си, владиката далъ пъленъ ходъ на своитѣ страсти.

 

Жени той търсилъ не само по своята епархия, но и вънъ отъ нейнитѣ прѣдѣли. Единъ пѫть, идейки отъ Солунъ съ двѣ жени въ каруцата си, свободно прѣминѫлъ прѣзъ село Айватово, дѣто сичкитѣ селяни излѣзли да се чудѭтъ на тая невидена до тогава случка. Отъ Айватово той съ женитѣ се отправилъ покрай Кукушъ за Поленинъ.

 

Много често любовницитѣ на Милетия яли и пили заедно съ партизанитѣ на владиката и послѣ пѣли всевъзможни пѣсни, играли на кьочекъ и пр. Народътъ само негодувалъ противъ владиката, но никой нищо не можалъ да му стори, защото сѣки се е боялъ явно да излѣзе противъ силния духовенъ началникъ.

 

Турскитѣ първенци и чиновници много често зимали участие въ владиковитѣ пиршества и били доволни отъ него.

 

На голѣми празници владиката устроявалъ тържества прѣдъ Митрополията, за да се наслаждавать женитѣ му, които стояли по прозорцитѣ. На тия тържества свирели гайди, борили се пехливани, и пияни

 

 

692

 

човѣци играели хоро, а владиката съ своитѣ първенци и турскитѣ голѣмци пушили тютунъ съ дълги чубуци и се наслаждавали отъ зрѣлището.

 

По едно врѣме негодуванието противъ владиката почнѫло явно да се исказва по нѣкои мѣста. Най-вече въ Кукушъ, дѣто населението било много пó-събудено отколкото въ Поленинъ. Почнѫли Кукушане да пишѫтъ протести противъ дѣлата на владиката и да искатъ неговото диганье.

 

Обаче не е било лесно да се води борба съ такъвъ владика, какъвто е билъ Милетия. Той съ заптии принуждавалъ селскитѣ коджабашии да подпечатватъ приготвени отъ него махзари, дѣто се писвало, че населението било съвсѣмъ доволно отъ владиката, а само нѣкои размирници разнасятъ клевети противъ него. Но по едно врѣме дошла работата до тамъ, щото било мѫчно вече да се събиратъ по такъвъ начинъ селскитѣ печати. Кукушане правили се по-голѣми и по-голѣми успѣхи, а пъкъ и въ самия Поленинъ опозицията противъ владиката се усилила. Тогава Милетия заповѣдалъ на единъ златарь да му направи отъ олово селски печати на най-главнитѣ села отъ епархията му. Тия печати владиката държалъ въ една торба и, когато му трѣбало да опровергава клеветитѣ на населението, правилъ махзари и ги запечатвалъ съ своитѣ печати.

 

По такъвъ начинъ Милетия се е държалъ цѣли 10 години на поста си. Едвамъ прѣзъ 1859 год. патриаршията е била принудена да го дигне.

 

Работитѣ въ Кукушъ тръгнѫли много злѣ за гърцкия владика. Тамошното българско население, за да се избави отъ ненавистното нему фанариотско иго, обърнѫло се за помощь къмъ униятскитѣ пропагандисти въ Цариградъ. Това било прѣзъ 1859 год. Борé, началникътъ на пропагандата, дошелъ въ Кукушъ и тамъ почти сичкото наесление признало унията. И въ самия градъ Поленинъ се появили партизани на унията, но тѣ не се подписали подъ нейното вѣдомство. Константинополскиятъ патриархъ Кирилъ се принудилъ да испроводи Илариона Макариополски въ Поленинската епархия, и той съ помощьта на Д. Миладиновъ успѣлъ да раздума населението и да развали унията.

 

Тогава Милетия билъ дигнѫтъ отъ Поленинъ и прѣмѣстенъ за епископъ въ Правишта, а на мѣстото му билъ назначенъ българинътъ Партения.

 

Прѣди да говорѭ за владичествуваньето на Партения, считамъ за нуждно да кажѫ нѣколко думи за училищата въ Поленинъ до това врѣме.

 

Отъ когато помнѭтъ старцитѣ Поленински, въ тоя градъ имало гръцко училшце. Види се, че постоянно се е намѣрвалъ около митрополията по единъ гръцки даскалъ, при когото сѫ се учили по 10—15 чорбаджийски дѣца на гръцка книга. Прѣподаванье на славяно-български не се помни. Славянското писмо тукъ не е могло да се задържи и отдавна е отстѫпило мѣсто на гръцкото, което сѫ въвели владицитѣ. Манастири наоколо нѣма останѫли, въ които би могла да се запази славянска книга.

 

 

693

 

Азъ распитвахъ за хаджи попъ Теодосия, сподвижнива на отецъ Кирилъ Пейчиновичъ въ Солунъ по книгопечатаньето, но нищо повече не можахъ да узнаѭ отъ това, що е писано за него отъ Г. Шоповъ, нито можахъ да се научѫ, дѣ се е онъ училъ на славянска книга.

 

Гръцкото учение не е дало положително никакви резултати въ Поленинъ. Никой не можалъ да научи повече гръцка книга, отколкото било нуждно да може съ гръцки букви да пише български думи и да си държи тевтеритѣ. Нѣкои чорбаджии провождали дѣцата си да учѫтъ въ Солунъ, и тамъ тѣ между гръцкото население успѣвали да изучватъ гръцкия езикъ, но такива честити били малцина.

 

Когато прѣзъ втората половина на настоящето столѣтие българскитѣ училища въ България, Тракия и Македония почнѫли да правѭтъ бързи успѣхи, и въ Поленинъ се появило желание за български даскалъ.

 

Около 1850 год. тукъ билъ гръцки учитель Андроникъ Иосифчевъ отъ Охридъ. Той, наистина, прѣподавалъ само гръцки, защото се е боялъ много отъ владиката и отъ първенцитѣ, но тайно е симпатизиралъ на българската книга. Той е ималъ случай да говори по тоя въпросъ съ нѣкой отъ младитѣ граждани. Отъ това врѣме е почнѫло да се появява въ тоя градецъ желание да се доведе учитель, който да учи дѣцата на татковия имъ езикъ. Въ първо врѣме Милетия не давалъ и дума да се каже за такъво нѣщо, но по-послѣ, когато опозицията противъ него много се усилила, той билъ принуденъ да направи една малка отстѫпка на младитѣ, за да поукроти духоветѣ.

 

Прѣзъ 1856 год. Милетия съ нѣкой Поленински първенци отишелъ на поклонение въ Св. Гора. Още въ Поленинъ било рѣшено, отъ Св. Гора да се търси нѣкой калугеръ за учитель, койго да познава и българска книга. Милетия съ това искалъ да залъже малко българската опозиция. Въ Зографския манастирь тѣ потърсили такъвъ учитель, и отъ тамо имъ билъ прѣпорѫчанъ младъ единъ калугеръ отецъ Алексия. [1]

 

Отецъ Алексия е учителствувалъ двѣ години въ Поленинъ. Той прѣподавалъ въ училището 4 деня въ седмицата на гръцки езикъ и два пѫти (въ срѣда и петъкъ) на български. Ония, що учили българска книга, най-първо се научвали да четѫтъ и пишѫтъ, послѣ имъ се прѣподавало граматика и аритметика. Макаръ че само два деня се учило на български, но успѣхътъ билъ много добъръ. Гражданитѣ поискали отъ учителя да учи повече врѣме дѣцата на български, но владиката не позволявалъ, и това нѣщо усилило негодуванието противъ него.

 

Владиката се уплашилъ отъ успѣха на българската книга, и но негово настоявание Отецъ Алексия билъ дигнѫтъ отъ училището, а на негово мѣсто билъ доведенъ на ново Андроникъ да прѣподава само на гръцки езикъ.

 

 

1. Гл. „Сегашното и недавното минѫло на градъ Велесъ." Периодическо Списание, кн. XXXIX и ХI.

 

 

694

 

Трудоветѣ на о. Алексия не останѫли напразно. Той оставилъ доста ученици въ града, които съ голѣма енергия се завзели за народното пробуждание.

 

Партения (1860—1868). Тоя владика билъ пълна противоположность на Милетия въ сѣко отношение. Той билъ спокоенъ, скроменъ и добродѣтеленъ Божи служитель. Родомъ билъ отъ Дебъръ и говорилъ на своето Дебърско нарѣчие, макаръ че много добрѣ познавалъ книжовния български езикъ, на който е панисалъ граматика. Той е съдѣйствувалъ да се отвори отдѣлно българско училище въ Поленинъ.

 

За учитель билъ назначенъ Киро Христенинъ, който билъ единъ отъ най-дѣятелнитѣ българи въ Поленинъ прѣзъ цѣлия си животъ. Киро се е родилъ около 1837 год. Още отъ малъкъ билъ много прѣдаденъ на учението. Когато дошелъ о. Алексия, той му станѫлъ най-ревностниятъ ученикъ. Сѣкоя вечерь билъ при него и се училъ на българска книга. Почнѫлъ да чете български вѣстници и станѫлъ распаленъ проповѣдникъ на черковнитѣ народни правдини. И прѣди Партения Киро е учителствувалъ малко крѣме, но види се, не явно.

 

Прѣзъ 1860 год. била опрѣдѣлена една особенна стая за българското училище. Въ кѫсо врѣме повечето ученици отъ гръцкото училище прѣминѫли при даскалъ Киро, който направилъ добри успѣхи. Като любознателенъ човѣкъ, той постоянно се училъ и успѣвалъ твърдѣ добрѣ. Плащало му се отъ черковния ковчегъ, както и на гръцкия даскалъ.

 

Докато стоялъ Партения въ Поленинъ, прѣпятствия на даскалъ Киро не се правели, и той спокойно училъ своитѣ ученици. Прѣподавалъ е на Ланкастерската метода. Учило се е въ неговото училище, освѣнъ таблицитѣ, Св. История, Аритметика, Всеобща и нѣщо отъ Бълг. История, Граматика и гръцки езикъ. Освѣнъ това той пѣялъ въ църква отъ лѣва страна по славянски. Той почнѫлъ да пѣе по славянски още въ Милетиево врѣме, но само кога нѣмало въ църква владиката.

 

Киро ималъ добри другари въ Поленинъ, които били горещи привърженници на българското учение. Единъ отъ тѣхъ билъ попъ Стаменъ, за когото сме длъжни да споменемъ тукъ нѣколко думи.

 

Попъ Стаменъ е роденъ около 1800 год. въ с. Мачуково, Гевгелийска кааза. Запопилъ се е въ Поленинъ, дѣто е попувалъ много години. Дѣ се е училъ на славянски, не можахъ да се научѫ. Тоя свещенникъ билъ развитъ мѫжъ, съ веселъ характеръ. Обичалъ е много да пѣе въ черквата по славянски, за което често пѫти билъ наказванъ отъ гръцкитѣ владици. Той билъ единъ отъ упорититѣ противници на Милетия, за което нѣщо е стоялъ цѣли 6 мѣсеци заточенъ на единъ отъ Бѣломорскитѣ острови. Попъ Стаменъ е умрѣлъ прѣзъ 1874 год. Единъ отъ неговитѣ синове получилъ високо образование въ Руссия и билъ дълго врѣме гимназияленъ професоръ.

 

Партения не можалъ дълго врѣме да седи въ Поленинъ. Наистина, народътъ се умирилъ подиръ неговото дохождание, и унията била побѣдена, но на патриаршията било мѫчно да гледа, какъ въ Поленинската

 

 

695

 

епархия при Партения бьлгарското дѣло силно се развива. Солунскиятъ митрополитъ правилъ интриги противъ него, а затова си служилъ съ нѣколкото чорбаджии въ Поленинъ, орѫдия на развратния Милетия.

 

Прѣзъ 1868 год. Партения билъ дигнѫтъ отъ Поленинъ и на негово мѣсто доведенъ на ново омразниятъ на народа Милетия.

 

Милетил (1868—1882 год). Щомъ дошелъ тоя владика въ Поленинската епархия втория пѫть, на часа се повдигнѫли нови вълнения противъ него. Кукушката кааза почти цѣла се отцѣпила отъ гръцката патриаршия. Въ Поленинската кааза такова нѣщо не могло да стане, понеже градскитѣ първенци били на страната на владиката, а простото население, удавено въ турския елементъ, нѣмало сила да се бори съ владиката, който се държалъ много добрѣ съ турскитѣ власти и голѣмци.

 

Бьлгарскато училище се закрѣпило, макарь че владиката се е опитвалъ много пѫти да го затвори, но даскалъ Киро билъ принуденъ да напусне учителствуваньето, слѣдъ като билъ затворенъ и испроводенъ въ Солунъ. Мѣстото му завзелъ неговиятъ ученикъ и послѣдователь Христо Телятиновъ, който е учителствувалъ заедно съ Кира прѣзъ 1867—68 год. като неговъ помощникъ. Телятиновъ е учителствувалъ по сѫщата метода и по сѫщитѣ книги, както Киро, който, като се освободилъ отъ затвора, станѫлъ въ Поленинъ търговецъ съ бубено семе. Даскалъ Киро останѫлъ до смъртьта си вѣренъ на своитѣ идеи и рѣвностенъ борецъ за възражданието въ Поленинъ. Като търговецъ, той билъ много по независимъ и по свободенъ въ дѣйствията си. Той умрѣлъ прѣзъ 1877 год.

 

Милетия не измѣиилъ нищо въ обноскитѣ си и въ характера си. Но той не можалъ да продължава развратническия животъ по такъвъ начинъ, както попрѣди. Едно, че той, ако и не много старъ, билъ силно изнемощѣлъ отъ нередовния и неестественния животъ, който водилъ още отъ крѣхката си младость, а друго, понеже е дошелъ много сиромахъ отъ Правишката епархия, която като малка и почти гръцка изцѣло, съвсѣмъ не била доходна. Освѣнъ това и самитѣ обстоятелства въ Поленинъ били много измѣнени. Наистина, чорбаджиитѣ били съ него, но опозицията му била силна и той не можалъ да произволствува, както напрѣдъ, и да граби отъ епархиотитѣ си, които съвсѣмъ намалѣли, а имало и явна опасность още повече да намалѣѭтъ.

 

Въ църквата ставали голѣми неприятности между епитропитѣ. Обикновенно българската партия сполучвала да прокарва въ изборитѣ на църковнитѣ епитропи и свои човѣци, и тия епитропи трѣбало отъ църковнитѣ приходи да плащатъ и на българския учитель. Чорбаджиитѣ се противѣли на това нѣщо. Българитѣ рѣшили да си направѭтъ особенъ пангаръ въ църквата, отъ дѣто да еи купуватъ свѣщи. Сѫщо тъй тѣ носили особенъ дискъ за събиранье пари. На гъркоманския дискъ никой отъ българската партия не пущалъ пари. Когато гъркоманитѣ видѣли, че тѣ губѭтъ твърдѣ много по тоя начинъ, тѣ строшили българския пангаръ. Тъй сѫщо искали и дискътъ да спрѫтъ. По тоя начинъ ставали голѣми

 

 

696

 

крамоли въ врѣме на богослужението. Още повече тия крамоли се увеличавали при пѣеньето въ църква. Българитѣ често протестирали противъ гърцкитѣ псалтове, а гъркоманитѣ противъ българскитѣ. Ставали неприятни сцени при четеньето на апостола и евангелието.

 

Прѣзъ 1871 год. българитѣ се отнесли до Цариградското читалище съ просба да имъ намѣри нѣкой по-способенъ учитель и да имъ помогне съ малко пари за училището. Просбата имъ била послушна, и прѣзъ 1872 г. въ Поленинъ билъ испроводенъ за учитель Стоянъ Михайловски.

 

Михайловски билъ посрещнѫтъ съ неописуемъ въстрогъ отъ българитѣ въ Поленинъ. Той се завзелъ съ голѣма енергия да уреди българското училище. Телятиновъ му билъ помощникъ. Въ кѫсо врѣме почти сичкитѣ ученици отъ гръцкото училище избѣгали при Михайловски. Гъркоманитѣ се принудили да потърсѫтъ нѣкой достоенъ съперникъ на българския учитель. Тѣ довели нѣкого си Калариоди, и съ него за първъ пѫть дошла въ Поленинъ гръцка учителка. Това не помогнѫло. Гръцкото училище си останѫло съ съвсѣмъ малко ученици. На сила били принуждавани дѣцата да отиватъ въ гръцкото училище, отдѣто сами бѣгали. Усърднитѣ имъ татковци често прибѣгвали къмъ тоягата.

 

Прѣзъ 1872 година се съставила и отдѣлна българска община въ града. На чело на българитѣ стояли Киро Стояновъ (даскала), Коста Ичковъ, Христо Бързицовъ, Коста Анахтаръ и други нѣкои.

 

Милетия употрѣбявалъ всевъзможни мѣрки, за да убие българското движение. Той клеветилъ българитѣ и тѣхния учитель, като бунтовници, но нѣмалъ никакви доказателства за това нѣщо, и властитѣ не могли явно да прѣслѣдватъ българитѣ.

 

Кѫдѣ края на годината Михайловски отворилъ и българско читалище въ Поленинъ, дѣто българитѣ се събирали, чели вѣстници и се съвѣщавали относително воденьето на борбата съ Милетия. Сега вече Милетия рѣшилъ по какъвъ и да е начинъ да прѣмахне опасния учитель. Каймакаминътъ билъ подкупенъ отъ него, мезличътъ се състоялъ отъ негови човѣци, оставало само да се даде нѣкакъвъ поводъ за клевета противъ учителя. И това най-сетнѣ било скроено.

 

Нѣколко отъ гъркоманскитѣ пó-възрастни ученици били наговорени да сторѭтъ нѣкои неприятности на Михайловски и да го прѣдизвикатъ да ги наругай или же да удари нѣкого. Единъ недѣленъ день, подиръ отпускъ на църква, тия дѣца послѣдили Михайловски. Той отишелъ въ училището да си земе нѣкои книги; оставилъ си бастуна прѣдъ вратата; едно отъ дѣцата зело бастуна му и го строшило. Бастунътъ билъ съ ножъ. Дѣцата зели ножа и избѣгали при владиката, комуто го и прѣдали. Владиката на часа направилъ рапортъ до каймакамина, като изложилъ, че българскиятъ даскалъ нападнѫлъ съ ножъ, който носилъ въ бастуна си, единъ ученикъ отъ гръцкото училище; посочилъ и свидѣтели, прѣдалъ на каймакамина и ножа отъ бастуна, който билъ ужъ отнетъ отъ даскала, когато нападнѫлъ ученика.

 

 

697

 

Михайловски билъ на часа затворенъ. Колко врѣме е стоялъ въ ансаната, не знаѭ, нито пакъ ми е извѣстно, сѫденъ ли е и по какъвъ начинъ. Българитѣ били силно уплашени отъ властитѣ. Михайловски вѣроятно е далъ обѣщание, че ще напусне града, щомъ го освободѭтъ. И, наистина, това скоро станѫло. Михайловски си отишелъ въ Цариградъ, а българитѣ били повикани въ конака и съ сила накарани да дадѫтъ подписи, че не искатъ особенно българско училище. Владиката сѫщеврѣменно обѣщалъ, че въ гръцкото училище ще се прѣподава и български. Това било прѣзъ 1873 год.

 

Българитѣ се опитали нѣколко пѫти да си отворѭтъ училище, но властитѣ не имъ позволявали. Въ гръцкото училище билъ условенъ поиъ Христо да прѣподава и гърцка и бьлгарска книга.

 

Когато настанѫли размирицитѣ въ България, Милетия добилъ голѣмъ куражъ, и българитѣ били принудени да се потаяватъ и да отложѫтъ осѫществлението на своитѣ идеяли за по добри врѣмена. Попъ Христо обаче прѣподавалъ на български до 1878 год. Той училъ дѣцата само да четѫтъ и пишѫтъ, но и това било достатъчно за тия врѣмена.

 

Въ врѣме на Русско-турската война прѣстанѫли сѣкакви прѣслѣдвания противъ българитѣ. Напротивъ, както владиката, тъй и първенцитѣ около него, почнѫли много добрѣ да се отнасятъ съ тѣхъ. Тѣ се бояли, да не би да дойдѫтъ русситѣ въ Македония, и искали съ мекостьта си да загладѭтъ по-прѣднитѣ си лошави обноски.

 

Слѣдъ подписваньето на Берлинския договоръ борбата се начнѫла съ още пó-голѣми усилия и отъ двѣтѣ страни. Милетия сега билъ силенъ, като подпълно се облѣгалъ на турскитѣ власти. Българскитѣ чети, коиго подиръ войната кръстосвахѫ планинитѣ по Македония, силно тревожили турскитѣ власти, и вслѣдствие на това мирното българско население бѣ постоянно прѣслѣдвано, особенно тамъ, дѣто гръцкитѣ владици подкладвахѫ огъня противъ злочестото свое паство. При все това  българската партия въ Поленинъ много се усилила. Най-добритѣ градски младежи, противъ волята на своитѣ бащи и роднини, явно се присъединили къмъ българитѣ. Най-силната гъркоманска фамилия, Хаджи Митовата, по тоя начинъ се расцѣпила. Тя ни прѣдставлява единъ прѣкрасенъ примѣръ отъ тогавашното положение на работитѣ. Синоветѣ на Хаджи Мита били съ българитѣ, а той оставалъ вѣренъ привърженикъ на владиката. Хаджи Доне, по стариятъ му синъ билъ отъ най-ревностнитѣ българи, баща му билъ най яката опора на владиката. Освѣнъ Хаджи Доне на чело на българитѣ се появили Христо Петковъ, Хаджи Нако, Дине Гуловъ и сичкитѣ пó-млади градски момци. Христо Петковъ билъ състоятеленъ гражданинъ, който на млади години заминѫлъ въ Руссия да се учи заедно съ сина на попъ Стаменъ, но подиръ 2 години се разболѣлъ и се върнѫлъ назадъ. Той станѫлъ енергиченъ гонитель на гръцкия владика и се борилъ за българскитѣ училища дори до смъртьта си. Той умрѣ прѣзъ настоящата година отъ гръдна болесть.

 

 

698

 

Тия младежи заедно съ пó-старитѣ свои прѣдшественници се завзели испърво да отворѭтъ отдѣлно българско училище. Тѣ съставили своя отдѣлна община въ 1878 год. Тая община се обърнѫла къмъ Милетия и поискала отъ него да отпусне една стая отъ градското училище за прѣподаванье на българския езикъ. Владиката имъ отказалъ подъ прѣдлогъ, че българскиятъ езикъ се прѣподава отъ попъ Христо въ гръцкото училище. Той сѫщо тъй отказалъ да се дава отъ църковнитѣ приходи за особенъ български учитель.

 

Тогава българитѣ рѣшили да си отворѭтъ училище въ нѣкоя частна кѫща и на свои разноски. Била одобрена кѫщата на Христо Петковъ за тая цѣль; но за да се искара работата сполучливо, трѣбвало да се намѣри нѣкой добъръ учитель. Българската община се отнесла за това нѣщо до Българската екзархия, и отъ тамъ имъ испроводили единъ тѣхенъ съотечественникъ Думчевъ, който се училъ въ една отъ българскитѣ гимназии.

 

Думчевъ дошелъ въ Поленинъ прѣзъ 1880 г. и заедно съ Телятинова отворили българско училище въ дома на Петкова прѣзъ мѣсецъ Януарий.

 

Владиката незабавно се заелъ да побърка на българитѣ. Той подалъ такриръ на каймакамина, въ който му съобщавалъ, че българскиятъ учитель Думчевъ се е училъ въ България и че е проводенъ въ Поленинъ отъ нѣкакъвъ си бунтовнически комитетъ да организира съзаклетническо дружеетво. Каймакаминътъ затворилъ училището, но българитѣ не се отчаяли; тѣ съ по-голѣма ревность се завзели за работа. Били направени протести до каймакамина и до валията въ Солунъ. Цѣли 3 мѣсеца училището стояло затворено. Нѣколко пѫти ходили българитѣ въ Солунъ да се оплакватъ при валията. Най-послѣ билъ испроводенъ солунскиятъ мутесарифинъ да изслѣдва дѣлото. Тоя високъ чиновникъ видѣлъ, че не сѫществуватъ никакви причини за закриванье на училището, и съобщилъ това на бъдгаритѣ, но сѫщеврѣменно далъ да разберѫтъ, че безъ единъ добъръ бакшишъ дѣлото имъ нѣма да се осѫществи. Народътъ билъ готовъ на сѣкакви жертви. Въ една вечерь били събрани 15 лири турски, и позволение за отварянье на училището послѣдвало.

 

Отваряньето станало на 29-и Май съ голѣмо тържество. Цѣлиять градъ се стекълъ въ училището, дѣто съ радость били привѣтствувани българскитѣ учители. Още въ първия день се събрали до 70 ученика. Било поставено отъ мутесарифина условие, да не се прѣподава никаква история въ училището.

 

Въ Гръцката патриаршия биле твърдѣ недоволни отъ Милетия, че допуснѫлъ отваряньето на българското училище. Пакъ и неговото положение вѫтрѣ въ града отъ день на день ставало пó-несносно. Приходитѣ на епархията съвсѣмъ намалѣли. Борбата съ българитѣ зимала се пó-лошаво за него направление, и той рѣшилъ да се отстрани отъ епархията, слѣдъ като употрѣбилъ прѣзъ 1881 год. послѣднитѣ си усилия да затвори българското училище и не сполучилъ.

 

Теоклитъ (1882—1886 год.). Теоклитъ билъ епископъ въ Херео. Тамъ населението негодувало противъ него. Милетия се извѣстилъ за

 

 

699

 

това нѣщо и поканилъ Теоклита да се размѣнѭтъ съ мѣстата си. Той се съгласилъ. Съгласила се и патриаршията, и размѣнението станѫло.

 

Теоклитъ билъ влахъ по народность, и Милетия го прѣпорѫчвалъ на българската партия като българофилъ. Съ това той гонилъ двѣ цѣли: искалъ да се не възбуди вълнение противъ новия владика при самото му дохожданье и отъ друга страна искалъ да задържи българитѣ въ Поленинъ да се не отцѣпѭтъ формално отъ Гръцката патриаршия.

 

Теоклитъ дошелъ въ Поленинъ, но се оказалъ голѣмъ неприятель на българитѣ. Първата му работа била да затвори българското училище. Направилъ такриръ противъ учителитѣ, заявилъ, че той не може да търпи двѣ училища на единъ и сѫщъ народъ, че въ българското училище се прѣподава българска история и други противни прѣдмети. Властитѣ тоя пѫть не искали или не могли да испълнѭтъ желанието на владиката. Българското училище било отворено съ позволението на валията, учителитѣ били снабдени съ редовни турски дипломи, учебницитѣ били подтвърдени отъ муаривъ мюдура въ Солунъ и отгорѣ на това 3/4 отъ гражданитѣ стояли за това училище. При такива условия затваряньето му не е било лесна работа.

 

Дошелъ 11-и Май. Българитѣ заявили на владиката, че искатъ да имъ се отпуснѫтъ свещенници да служѫтъ на голѣмия славяно-български празникъ. Св. Кирилъ и Методий се празнувалъ още отъ 1859 год. въ Поленинъ и сѣкой пѫть съ голѣмо тържество. Даскалъ Киро билъ първиятъ инициаторъ за тоя празникъ. Милетия, кога дошелъ подиръ Партения, намѣрилъ за добрѣ да не прѣпятствува на българитѣ за това празнуванье. Теоклитъ, обаче, заявилѣ, че не допуща да се служи въ църквата на 11-и Май. Това произвело голѣмо негодувание между народа, който се събралъ прѣдъ затворената църква. Отпразнуваньето станѫло безъ литургия. Гражданитѣ и ученицитѣ се веселили цѣлия день.

 

Българитѣ разбрали, че съ тоя владика по добъръ начинъ не може да се върви. Прѣзъ 1884 год. прѣдсѣдателятъ на българската община билъ избранъ за черковенъ епитропъ. Той успѣлъ да земе въ рѫцѣтѣ си черковната каса и отъ неѭ плащалъ на българскитѣ учители. Владиката не можалъ нищо да му стори. Гъркоманитѣ силно се ядосвали за това нѣщо. Освѣнъ това владиката не умѣялъ да се държи добрѣ съ турскитѣ власти и не знаялъ турски езикъ. Скаралъ се и съ градскитѣ чорбаджии и тѣ почнѫли да пишѫтъ противъ него въ Цариградъ. Най-сетнѣ въ течението на 1886 г. той билъ дигнѫтъ, и на мѣстото му билъ докаранъ Герасимъ.

 

Българското училище прѣзъ това врѣме твърдѣ много напрѣднѫло. Било отворено и особенно женско училище. Първата учителка била една старозагорчанка Мария, която се отличавала като добра агитаторка между женитѣ.

 

Герасимъ (1886—1888 год.). Той билъ родомъ Караманлия. Щомъ дошелъ въ Поленинъ, далъ на сичкитѣ да се разбере, че нехае за нищо друго освѣнъ за своитѣ частни ннтереси. На българитѣ казалъ да си гледатъ работата тихо и мирно, той нѣма да имъ прѣчи. Празникътъ

 

 

700

 

Св. Кирилъ и Методий се случилъ тал година въ недѣля и за служенье литургия споръ не станѫлъ. Отпразнуваньето станѫло много тържественно. Цѣлиятъ градъ зелъ участие.

 

На другата година Герасимъ се съгласилъ съ българитѣ да имъ позволи да служѫтъ въ църква на Св. Кирилъ и Методий, но това да стане подъ други видъ. Именно да се обърнѫтъ нѣкои граждани къмъ него и да поискатъ за 11-и Май да се пуснѫтъ свещенници да служѫтъ литургия за споменъ на тѣхни починѫли родители. Това станѫло. Владиката позволилъ да се служи, но гъркоманитѣ узнали работата и въ надвечерието на праздника заставили владиката да се повърне отъ обѣщанието си. Когато народътъ се събралъ въ църковния дворъ, църквата била заключена. Наченѫло се вълнение измежду населението, и владиката заповѣдалъ да се отвори църквата, но свещенникъ не пуснѫлъ. Тогава населението влѣзло въ църквата и се наченѫло молебствие безъ свещенникъ. Псалтоветѣ пѣли на налозитѣ. Апостолътъ билъ пѣянъ. Говорило се рѣчь, и подиръ сичко това народътъ съ ученицитѣ и ученичкитѣ тържественно кръстосали по-главнитѣ улици на града,

 

Въ сѫщата година Герасимъ билъ дигнѫтъ, и на негово мѣсто дошелъ Иоакимъ, който и до днесъ занимава епископската катедра въ Поленинъ.

 

Иоакимъ 1888 г. Той е билъ протосингелъ на патриарха, прѣди да го рѫкоположѫть за Поленински епископъ. Съ неговото дохожданье работитѣ въ Поленинъ силно се измѣнили. Вѣренъ на заповѣдитѣ, които получавалъ отъ патриаршията, той забранилъ празнуваньето на Св. Кирилъ и Методия. Тоя пѫть и мнозина отъ гръкоманитѣ настоявали при него, да не прави спънки за тоя празникъ, който се почита отъ цѣлия пародъ. Иоакимъ не послушалъ. Това накарало нѣкой отъ старитѣ чорбаджии, татковци на младитѣ отъ българската партия, да прѣминѫтъ къмъ българитѣ, каквото е направилъ Хаджи Мито и други. Българската община отъ своя страна, като видѣла, че безполезно води толко дълго врѣме борба за църквата и като се убѣдила, че додѣто има гръцки владика въ Поленинъ, турското правителство нѣма да позволи да му се отнеме църквата, рѣшило да се отдѣли формално отъ гръцката църква и да си съгради единъ приврѣмененъ параклисъ, до като се издѣйствува позволение за съгражданье нова църква. Това нѣщо станѫло още първата година, кога дошълъ Иоакимъ. Българитѣ се отдѣлили, а владиката останѫлъ съвсѣмъ спокоенъ. Никакво противодѣйствие не срещнѫли они тоя пѫть. Въобще Иоакимъ се оказалъ човѣкъ слабодушенъ, страшливъ, саможивъ, Той никакъ не се харесвалъ на гъркоманитѣ, и за това най първитѣ гръкомански кѫщи се отказали отъ него. Въ мезлича той е безгласенъ, понеже не знае турския езикъ.

 

Българската община купила мѣсто край езерото, до рибната площадь и си построила едно здание, което приврѣменно служи и за църква, и за училище. По прѣди споменѫхъ нѣщо относително това здание.

 

По настоящемъ гъркомани въ Поленинъ има 130 кѫщи съ 930 души жители, а българи екзѫрхисти има 300 кѫщ съ 2214 души жители.

 

 

701

 

Българитѣ се надѣнатъ, че, щомъ си съградѭть нова църква, то и послѣднитѣ привърженици на владиката ще го напуснѫтъ.

 

Поленинската епархия и сега е вече почги 3/4 екзархийска. Тя обема Кукушката и Поленинската каази и нѣколко села отъ Солунската кааза. Въ града Кукушъ и въ Кукушката кааза нѣма вече гъркомани.

 

Отъ Поленинската кааза има само 3 по сигурни села на гръцкия владика. Това сѫ: Валандово, Патаросъ и Фурка. Отъ другитѣ християнски села 11 формално сѫ се отказали отъ владиката, 7 иматъ славянско богослужение и не плащатъ нищо на владиката.

 

Униятитѣ не сѫ направили никакви успѣхи въ Поленинската кааза, както споменѫхъ и на друго мѣсто. Само едно село сгь каазата е било принудено да прѣгърне унията. Това село е Пирава съ 130 кѫщи отъ Бохемията. Въ духовно отношение то принадлѣжи на Струмишката епархия.

 

Прѣзъ 1882 год. Струмишкиятъ владика Иеротей, прочутъ по своитѣ произволи, наклеветилъ двама отъ Пиравскитѣ първенци, Петре Кафадаръ и Дельо Пейовъ, прѣдъ турскитѣ власти, че сѫ ятаци на прочутия разбойникъ Кара Юсуфъ. Невиннитѣ селяни били затворени въ Сгрумица и подложени на военния сѫдъ. Пиравчани, възмутени отъ тая страшна несправедливость, обърнѫли се за помощь къмъ униятския Солунски владика Младеновъ. Младеновъ отървалъ първенцитѣ отъ затворъ, и цѣлото село приело унията. Сега въ Пирава има прѣкрасна униятска църква.

 

*  *  *

 

Българскитѣ училища въ Поленинъ прѣтърпѣхѫ единъ малъкъ кризисъ прѣзъ минѫлата учебна година по причина на нѣкои раздори, които се бѣхѫ вмъкнѫли между двама отъ учителитѣ. Сега тия нѣща сѫ прѣмахнѫти, и мѫжкото българско училище стои много добрѣ, а за женското остава още доста да се желае.

 

Мѫжкото българско училшце има 4 отдѣления, една забавачница и два класса.

 

Забавачницата има 80 дѣца.

1-во отдѣление „ 30 „

2-ро „ „ 19 „

3-то „ „ 13 „

4-то „ „ 10 „

1-ви классъ „ 8 „

2-ри „ „ 6 „

            ______

Сичко  166 „

 

Прѣподаватъ 3-ма учители. Единътъ е главенъ учитель. Тои надзирава и женското училище и получава 100 лири годишна заплата. Той е свършилъ Робертъ Колежъ. Отъ другитѣ единътъ е свършилъ III-и классъ, другиятъ се е училъ въ Поленинъ.

 

Женското училище има 4 отдѣления съ една учителка, която е свършила Солунското 5-то классно женско училище.

 

 

702

 

Въ женското училище има:

 

забавачницата 40 момичета.

1-во отдѣление 8 „

2-ро „ 7 „

3-то „ 4 „

4-то „ 3 „

            ______

Сичко   62

 

Явно се вижда, колко е слабо женското училище. Главнитѣ причини на това сѫ двѣ: първо, че Поленинчани рѣдко провождатъ своитѣ дѣвойчета въ училище, и второ, че гърцкото женско училшце има учителка, която много хубаво знае рѫкодѣлие и привлича къмъ себе си сичкитѣ по-възрастни ученички, На нашата женска гимназия въ Солунъ най-голѣмиятъ недостагькъ е, дѣто до сега, откакъ сѫществува, не можа да се сдобие съ една добра прѣподавателка по рѫкодѣлието; за това и ученичкитѣ, които излизатъ отъ тамъ, не знаѭтъ тоя прѣдметъ. Напротивъ, гърцитѣ сѫ обърнѫли въ своитѣ женски училища най-сериозно внимание върху рѫкодѣлието и съ това твърдѣ много печалѭтъ. Нека Поленинъ ни послужи за примѣръ. Гръцкото мѫжко училище въ тоя градъ има сичко на сичко съ забавачитѣ наедно 30 ученика — 5 1/2 пѫти по малко отъ българскитѣ момчета, когато женското гърцко училище има 60 ученички — толкова, колкото и българското!

 

 

VII. Отъ Поленинъ до Гевгелии.

 

Върховетѣ на западъ отъ Поленинското езеро. — Арнаутската рѣка. — Търновата и Търновашката рѣка. — Долината на Богданската рѣка. — Селата Богданци, Гявато, Стояново и Богородица. — Черковни борби въ тия села и униятството въ тѣхъ. — Пристиганъе въ Гевгелии.

 

 

27-и Априлий. Спазарихме конье, съ които да отидемъ до Гевгелии. Пѫтятъ е приблизително 4 часа дългъ. Приятелитѣ ни испроводихѫ до края на града, дѣто си зехме сбогомъ, и търгнѫхме. Гевгелии се пада почти на западъ отъ Поленинъ, малко по-на югъ отъ него. Той лежи до р. Вардаръ.

 

Излѣзохме отъ источната страна на града и подиръ единъ километъръ пѫть завихме на западъ, за да прѣсѣчемъ рътлината, която загражда отъ югъ езерого. Тая рътлина иде отъ Кара-Баалий. Висока е около 180 до 200 метра надъ езерото. Пѫтятъ е доста стръменъ, но никѫдѣ не става нужда да слизаме отъ конетѣ. Мѣстностьта е обрасла тукъ тамѣ съ низъкъ храсталакъ. На нѣкои мѣста има ниви, посѣяни съ ячмень и ръжъ. За 3/4 часа се въскачихме на самия върхъ. Езерото се скри отъ погледитѣ ни, защото бѣхме завили твърдѣ много на западъ. Отъ сѣверозападъ се издигаше прѣдъ насъ Кара-Баалия, а на западъ прѣдъ очитѣ ни стояхѫ двѣ хубави долинки, раздѣлени съ една низка рътлина, която тоже иде отъ Кара-Баалий. Тая рътлина отива право на югъ и опира до Арджанското езеро. Прѣзъ двѣтѣ долини текѫтъ двѣ рѣкички,

 

 

703

 

които извиратъ отъ Кара-Баалий и се вливатъ въ казаното езеро. Първата лежеше въ нашето подножие, тя е малка и се казва Арнаутска рѣка.

 

Ние бързо слѣзнѫхме въ долината на тая рѣкичка. По пѫтя ни нѣмаше села. Срещнѫхме само една компания работници, които идехѫ отъ кѫдѣ Гевгелии. Земята въ долината става пó-добра и нивитѣ сѫ много пó-буйни. На много мѣста имаше озѫбени каменаци, състоящи само отъ конгломерати.

 

Когато се въскачихме на хълма, що дѣли Арнаутската рѣка отъ идущата подиръ неѭ, прѣдъ насъ се испрѣчи една много гиздава котловина, прорѣзана отъ извита буйна рѣкичка и окичена съ нѣколко хубави селца. Кираджията ни се случи единъ много свѣстенъ момъкъ отъ с. Богородица, за което има пó-долѣ да споменѫ. Той ми расправи, че тая котловина, изцѣло зета, е мѣстностьта Търновá или Търновáта.

 

Търновата е била нѣкогажъ заселена съ българи, но при покорението, или послѣ това Конярското население, доведено отъ Азия, е истикало полека-лека българското, и сега цѣлата мѣстность е заселена съ турци. Момъкътъ ми посочи мѣстата, дѣто сѫ били двѣ голѣми български селища Войново и Пачаросъ, но нищо не знаеше да ми каже за врѣмето, кога тия села сѫ уншцожени. Ширината на долината, като земемъ мѣрка отъ единия до другия край на върха, има 1 часъ пѫть, а дължината ѝ има 2 часа. Прѣзъ неѭ тече Търновската рѣка, която е пó-голѣма отъ Арнаутската.

 

Въ цѣлата тая область има 10 села, именно:

 

[[ Поленинска кааза

Роаджалий, Кращелий

Гевгелийска кааза

Г. д. Селемлий, Серселий, Даутлий, Бекярлий, Гюксекъ-махле, Аго-махле, X. Юсуфъ-махле, Среселий ]]

 

Като смѣтаме и по 5 души на кѫща, ще намѣримъ, че Търновàта е населена съ 1615 души жители, сичкитѣ коняри.

 

Поминъкътъ на населението, както на сичкитѣ коняри, е главно скотоводството, а второ мѣсто държи землѣдѣлието.

 

Ний минѫхме прѣзъ селото Долно-Селемлий и слѣзохме въ хубавата долина на рѣката. Двѣ голѣми чешми стояхѫ па самия брѣгъ, и изъ тѣхъ течеше много вода. Около долината на рѣката имаше множество прѣкрасни явори.

 

На пѫтя срещнѫхме единъ младъ човѣкъ съ европейски дрехи, който ѣздеше много хубавъ конь. Съ него вървѣше единъ въоруженъ арнаутинъ. Дойде ми на ума, че това може да е нѣкой евронейски пѫтникъ,

 

 

704

 

и много се ядосвахъ, за дѣто не заговорихъ съ него. Оказа се посетнѣ, че тоя господинъ билъ агентъ на униятския владика Младеновъ и че ходи по селата да проповѣдва униятството.

 

Ако тръгнеше единъ подобенъ екзархийски агентъ, то на първа крачка властитѣ щѣха вързанъ да го върнѫтъ въ Солунъ!

 

Цѣлия день врѣмето бѣше мъгливо и много често валеше ту на едно, ту на друго мѣсто дъждъ, но ние останѫхме сухи, до като излѣзохме на върха на западъ отъ Търновàта. Тамъ дъждътъ ни поизмокри малко, но скоро изминѫ. Врѣмето се проясни, и отъ не високия хълмъ прѣдъ очитѣ ни се появи великолѣпната долина на р. Вардаръ и цѣлото корито на Богданската рѣкичка. Отвѫдъ Вардаръ се гледаше малкиятъ градецъ Гевгелии, поставенъ всрѣдъ едно поле, пълно съ черничеви градини. Надъ полето се издигатъ послѣднитѣ върхове отъ Кожухъ-планина. На единъ отъ тия хълмове се бѣлѣѭтъ малкитѣ кѫщички отъ голѣмитѣ Маядагски села.

 

Ние слизахме вече къмъ селого Богородица, което лежи на южния край на Богданската долина, и колкото се приближавахме до долината, толкова мѣстностьта ставаше пó-красива. Черничевитѣ градини зеха да ставатъ се повече и повече. Хубави лозя сѫ пръснѫти по брѣговетѣ, а долината на рѣката е покрита съ най-буйни ниви и ливади.

 

Богданската долина е яаградена отъ сѣверъ съ Фурка-планина, която, като се отдѣля отъ Кара-Баалий, върви на сѣверозападъ и, додѣто да стигне р. Вардаръ, отдѣля Бохемия отъ рѣчената долина. Отъ най-западнитѣ части на Фурка-планина се отдѣля единъ клонъ съ име Погана-планина, която върви се покрай р. Вардаръ право на югъ и отведнъжъ се прѣкѫсва, та остава мѣсто на Богданската р., да се излѣе въ Вардаръ. Отъ югъ долината е заградена съ единъ низъкъ хълмъ. Тя е широка до 1 часъ пѫть отъ истокъ къмъ западъ и дълга 2 часа пѫть отъ сѣверъ къмъ югъ.

 

Въ тая долина тече Богданската рѣкичка, която се събира отъ два притока: единиятъ иде отъ кѫдѣ Кара-Баалий, а другиятъ отъ ѫгьла измежду Фурка и Погана-планини. Тя върви изначало силно и право на югъ, послѣ се спира отъ възвишенията, и въ врѣме на дъждове южниятъ ѝ край се прѣвръща на блато, завива на западъ и се истича въ Вардаръ.

 

Въ тая плодородна земя лежѫтъ 4 важни български села; тѣ сѫ: Богданци въ западнитѣ поли на Богдана, съ 350 български и 150 турски кѫщи; Гявато — въ южнитѣ поли на Погана, съ 47 кѫщи български; Стояково съ 235 български и 15 турски кѫщи, и Богородица съ 80 български и 80 турски кѫщи.

 

Понеже земята е плодородна, то и селянитѣ тукъ сѫ пó-съживени и сѫ почнѫли пó-отдавна да мислѭтъ за своето духовно развитие. Начнѫло се рано борба за освобождение отъ гърцкото духовенство, тогазъ, когато това духовенство бѣше още много силно, и когато турскитѣ власти полагахѫ сичката си енергия за полза на владицитѣ. Когато българитѣ не можахѫ да излѣзѫтъ на глава съ силнитѣ си противници, прибѣгвахѫ къмъ унията.

 

 

705

 

Когато опасностьта линуваше, обръщахѫ се къмъ екзархията. Тоя пѫть обаче има своитѣ гибелни страни: оставяхѫ по нѣколко гъркомански общини и по нѣколко униятски, и въ селата ставахѫ три религиозни общини, крайно враждебни една на друга. Отъ това се пораждатъ постоянни раздори и несъгласия, които съсипватъ селата нравственно и материално. Най добъръ примѣръ за сичко това може да ни нослужи главното село въ тая долина, именно Богданци. Около 1860 год. селянитѣ поведохѫ борба съ своя владика и жестоко си истеглихѫ. Почнѫхѫ се притѣснения, затваряния, зиманье владичина на сила и пр. Като се появи въ Кукушъ униятската пропаганда, селянитѣ се обърнѫхѫ на тамь за помощь, и въ врѣмето на Нилъ селото станѫ униятско. Обаче 1/4 отъ населението прѣдпочете да се повърне подъ властьта на владиката, нежели да промѣни вѣрата си.

 

Наченѫла се за черквата борба, кояго се водеше съ голѣмо ожесточение. Селото е раздѣлено на два неприятелски лагера. По воденье на давиитѣ за църквата били потрошени много пари. Властитѣ обичатъ такива спорове, понеже тѣ сѫ отъ най-доходнитѣ за тѣхъ. Най-сетнѣ владиката спечелилъ църквата за своитѣ подвѣдомственни. Униятитѣ си съградили своя църква, но православнитѣ я изгорили. На ново се наченѫ борба и трошенье пари по конацитѣ. Пó-сетнѣ униятитѣ пакъ съградили църква. Въ 1884 год. униятитѣ, като видѣли, че нѣма вече никаква опасность, ако тѣ напуснѫтъ унията, рѣшили да минѫтъ подъ вѣдомството на екзархията. Но униятскитѣ свещенници успѣли да привърѫжтъ пó-яко за себе си около 40 кѫщи, които си останѫли унияти. Наченѫ се нова борба за църквата; 160 кѫщи екзархисти се борехѫ съ 40 униятски. Съсипахѫ много пари и двѣтѣ страни, и църквата останѫ на униятитѣ. Екзархиститѣ обърнѫхѫ една кѫща на параклисъ и тамъ си служѫтъ. И тъй сега въ Богданци има три християнски общини, съ три отдѣлни църкви и три училища.

 

Селото Богданци е едно отъ най богатитѣ бъргарски села въ Македония. Само отъ кожурци иматъ единъ годишенъ приходъ 7—8 хиляди лири. Освѣнъ това, плодородната му околность дава жито, ячменъ, сусамъ, памукъ и други. Както униятитѣ, тъй и гъркоманитѣ въ Македония се покровителствуватъ отъ своитѣ владици, а ония българи, които сѫ подъ вѣдомството на екзархията, сѫ съвсемъ беззащитни. Едно екзархийско село може свободно да притежава своята църква и училище, когато е съвсемъ чисто отъ гъркомани или унияти. Ако има такива, то тѣ колкото и да сѫ малко, ще отнемѫтъ църквата и училището на селянитѣ. А да се създадѫтъ 4—5 униятски кѫщи въ едно село, не е много мѫчна работа. Достатъчно е да се привлѣче на страната единъ селски попъ съ своитѣ роднини. Много невѣжественни попове, за една малка мѣсечна плата, лесно се убѣждаватъ да приемѫтъ униятството.

 

Селото Гьявато има 47 кѫщи. Отъ тѣхъ 6 кѫщи съ 1 попъ сѫ унияти, другитѣ 41 — сѫ екзархийски. И 6-тѣ кѫщи сѫ присвоили църквата! Поради това станѫхѫ голѣми спорове въ селото, често придружавани съ побоища. Въпросътъ отиде чакъ до Цариградъ и отъ тамъ се даде рѣшение

 

 

706

 

да остане дърквата на екзархиститѣ. Гевгелийскиятъ каймакаминъ не испълни това рѣшение, като прѣдстави въ Солунъ, че е опасно, да не станѫтъ вълнения въ селото поради това рѣшение. И до днесъ църквата си е затворена. За неѭ е дадено толкова рушветъ, колкото тя не струва. [1]

 

Селото Богородица има 80 кѫщи. Тѣ сичкитѣ бѣха екзархисти. Миналѫта година униятскиятъ владика Младеновъ успѣ да притегли единъ попъ на своя страна съ десетина кѫщи. На часа униятитѣ подигнѫхѫ борба за църквата. Екзархиститѣ, като видѣхѫ лошавия исходъ на борбитѣ въ околнитѣ села, уплашихѫ се и, за да запазѭтъ църквата си, прибѣгнѫхѫ до защита на гръцкия владика и минѫхѫ подъ вѣдомството на патриаршията.

 

Още пó-поразителенъ примѣръ за неправдитѣ, що се вършѫтъ надъ екзархиститѣ, ни прѣдставляга хубавото село Мачукова, което лежи на лѣвия брѣгъ на Вардаръ, малко пó-на югъ отъ Гевгелии. То има 160 български кѫщи; отъ тѣхъ 150 сѫ екзархисти, а 10 гъркомански, и тия послѣднитѣ сѫ турили рѫка на хубавата селска църква.

 

Повече отъ 5 години екзархиститѣ водѫтъ най-отчаяна борба за тая Църква, но и до сега не могѫть да ѭ усвоѭтъ.

 

Да оставимъ тия примѣри. Колко бихѫ се много проточили, ако рѣчахме на редъ да ги изброяваме! Можемъ на кѫсо да кажемъ: между раитѣ на Османската империя, до день днешенъ, българитѣ сѫ най-злѣ поставени, особенно ония, които припознаватъ екзархийското вѣдомство.

 

Прѣзъ едни гиздави градини се спуснѫхме до селото Богородица. То е красиво расположено по ребрата на единъ низъкъ хълмъ, който опира до Вардаръ. Ние минѫхме прѣзъ срѣдъ селото. Прѣскокнѫхме рида и спрѣхме до лѣвия брѣгъ на Вардаръ.

 

Скоро дойде една ладия, съ която минѫхме на другия брѣгь на рѣката, и отъ тамъ за 1/4 часъ влѣзохме въ града.

 

 

VIII. Градъ Гевгелии. [2]

 

Мѣстоположение и околность на града. — Числото на жителитѣ. — Духовно вѣдомство. — Училищата. — Поминъкътъ. — Опити за униятството въ Гевгелии.

 

 

Гевгелии е заселенъ въ една гиздава котловина, заградена отъ истокъ съ р. Вардаръ, а отъ другитѣ страни съ Кожухъ-планина и нейнитѣ расклонения. Отъ югъ и западъ планинскитѣ височини стоѫтъ стръмно надъ котловината; тѣ сѫ усѣяни съ гори, съ хубави ливади и съ множество села. Особено красиво сѫ поставени Маядагскитѣ села по югозападнитѣ рътлини на планинитѣ. Отъ сѣверъ равнината е заградена съ низки хълмове, които опиратъ до Вардаръ. Надъ тия хълмове се продължава друго поле, което принадлежи на областьта Бохемѝя,

 

 

1. На послѣдно врѣме екзархиститѣ сѫ усвоили църквата.

 

2. За г. Гевгелии е писалъ повечко А. Тошевъ въ Периодическо Списание, год. седма, книжка XXXV.

 

 

707

 

а тя минува р. Вардаръ и се простира по долината на Валандовската и Фурканската рѣкички.

 

Гевгелийската котловина има около 1 часъ на дължина и толкова на ширь. Тя прилича на една градина, наиълнена съ зелени черничеви и овощни дървета, съ ливади и ниви. Три четвърти отъ годината е покрита съ зеленина. Прѣкрасни селца сѫ пръснѫти наоколо до подножията на хълмоветѣ.

 

Градецътъ Гевгелии е заселенъ близо до рѣката Вардаръ, и едва има 1 километъръ разстояние между него и рѣката. Сичкото това пространство е напълнено съ черничеви дървета. Желѣзната линия върви по дѣсния брѣгь на рѣката. Отъ станцията до града води едно хубаво шосе.

 

Азъ бѣхъ въсхитенъ отъ зеленината, отъ чистия приятенъ въздухъ и отъ величественната панорама, кояго окрѫжаваше полето.

 

Стигнѫхме доста рано въ града и се настанихме въ кѫщата на единъ богатъ българинъ. Приехѫ ни съ най-голѣма радость. Цѣлата улица, прѣзъ която минѫхме, бѣ заобиколена съ черничеви градини и измежду тѣхъ се бѣлѣехѫ малки нови кѫщици.

 

Гевгелии е новъ градецъ. Прѣди да се направи желѣзната линия, той е билъ малко селце, принадлежаще на Кукушката кааза. Скоро подиръ свършваньето на линията селцето почнѫло да расте. Отворило се пазарь въ него, и търговията напрѣднѫла. Отгледваньето на коприненитѣ червеи тукъ е направило голѣмъ успѣхъ, и прѣзъ 1886 год. селото било провъзгласено за градъ, та станало центъръ на особена кааза.

 

Сега Гевгелии брои 552 кѫщи, въ които живѣѭтъ българи, турци и черкези. Отъ тѣхъ 405 кѫщи сѫ населени съ българи, 40 — съ власи, 85 — съ турци и 22 — съ черкези и цигани. Като смѣтаме на сѣкоя българска и влашка кѫща по 6 души жители, на сѣка мухамеданска по 5, ще имаме въ Гевгелии:

 

Българи 2430 души

Власи 240 „

Турци 425 „

Черкези 110 „

            –––––––

Сичко 3205

 

Българитѣ сѫ придошли отъ околнитѣ села. Мнозина има отъ голѣмото село Мачуково, нѣколко кѫщи — отъ Дойранъ, нѣколко отъ Велесъ и пр.

 

Българитѣ държѫтъ въ рѫцѣтѣ си сичката мѣстна търговия и еснафитѣ. Тѣ иматъ за главно занятие отгледваньето на коприненитѣ червеи.

 

Турцитѣ сѫ така сѫщо отъ околнитѣ конярски и юрушки села, и нѣкои отъ тѣхъ живѣѭтъ отъ работенье на земята, а други отъ чиновничество. Тѣ иматъ 2 джамии и 2 училища, отъ които едното е духовно и се поддържа отъ джамиитѣ, а другото (руждие), съ 40 ученика и двама учители, се поддържа отъ правителството.

 

 

708

 

Черкезитѣ се занимаватъ съ земледѣлие и кражби. Власитѣ сѫ прѣселници отъ близката область Караджова. Има нѣколко кѫщи цигански.

 

Българското население е раздѣлено на двѣ неприятелски общини: българска и гъркоманска. Гъркоманитѣ съставляватъ болшинството; тѣ броѭтъ 320 кѫщи заедно съ власитѣ. Главната причина на това е, че съ помощьта на мѣстнитѣ власти тѣ завзехѫ градската църква св. Спасъ, а населението много почита тоя храмъ. Отъ цѣлата околность водѭтъ болни въ него за изцѣление. Отъ това храмътъ притежава много подарени недвижими имущества, които принасятъ до 300 лири доходъ.

 

Българитѣ много сѫ се борили за тоя храмъ, но не сѫ сполучили да го завземѫтъ. Когато борбата се подигнѫ около 1875 г., още единъ храмъ се градѣлъ, и още малко оставало да се доправи; но за да не попадне и той въ рѫцѣтѣ на българитѣ, властитѣ въ споразумѣние съ гъркоманитѣ дали заповѣдь да се приостанови граденьето, и тъй е останѫло и до сега.

 

Българитѣ, които сѫ се отцѣпили отъ патриаршията, броштъ 125 кѫщи, обаче къмъ тѣхъ спадатъ най-добритѣ мѣстни търговци и еснафитѣ. Тѣ се черкуватъ въ единъ малъкъ параклисъ, съграденъ въ 1887 год.

 

Патриаршията поддържа гръцки мѫжко и дѣвическо училища съ 4-ма учители и 2 учителки. Въ училището слѣдватъ около 130 ученика и 50 ученички. Училището е доста хубаво уредено, но резултатитѣ му сѫ слаби.

 

Българитѣ иматъ тоже мѫжко и женско училище съ 2-ма учители и 2 учителки. Бълг. училище е отворено прѣзъ 1875 год.

 

Българското училище има забавачница, 4 отдѣления и 1 классъ.

 

Въ забавачницата има 25 ученика и 15 ученички

„ I отдѣление „ 8 „ 8 „

„ II „ 11 „ 3 „

„ III „ „ 0 „ 2 „

„ VI „ „ 5 „ 3 „

„ I-й классъ „ 10 „ — —

            ______

Сичко 65 „ 31 „

 

Зданието на училището не е добро, изискватъ се поправки, за да се направи пригодно за работа.

 

Успѣхитѣ и на българското училище сѫ слаби, Главната причина на това сѫ постояннитѣ распри въ българското общество. Напослѣдъкъ за голѣма радость тия распри поутихнѫхѫ, и има се надежда, черковноучилищнитѣ работи да тръгнѫтъ занапрѣдъ пò-добрѣ.

 

Главното занятие на населението въ Гевгелии е приготовляванье на кожурци. Сѣка кѫща е пригодена за това нѣщо, има широки стаи и голѣми прустове. Лѣтѣ, щомъ искара шумата на черницитѣ, сѣка друга работа въ Гевгелии прѣстава; дукянитѣ се зарѣзватъ, училищата се затварятъ, и сичкото население се върти около голѣмитѣ лѣси, по които се движѫтъ червеитѣ. Жителитѣ излизатъ изъ кѫщята си и живѣѭтъ по малки колибки, или по зимницитѣ, а сичкитѣ стаи оставатъ на малкитѣ червейчета.

 

 

709

 

Споредъ прѣсмѣтаньето, направено прѣзъ 1889 година, Гевгелии съ селата сѫ произвели 840,000 оки кожурци, които сѫ продадени близо за 57,000 лири. Това е една грамадна сумма, кояго се добива въ продължение на 10 недѣли, понеже два пѫти въ лѣтото се гледатъ червеитѣ.

 

Прѣзъ 1890 година имаше още повече кожурци, но цѣната имъ бѣ пó-слаба.

 

Гевгелийскитѣ кожурци сѫ отъ много добро качество и сѣкога се цѣнѭтъ много хубаво.

 

Кожурцитѣ се събиратъ отъ 1 българска и 2—3 еврейски кѫщи въ Солунъ.

 

Гевгелийчани провождатъ дѣцата си въ училище, само да се научѫтъ да четѫтъ и пшнѫтъ и ги оттеглюватъ на работа. Понеже околното население е чисто българско, то сичката търговия се върши на български езикъ, и дѣцата, които сѫ ходили въ гърцкото училище, скоро заборавятъ сичко, що сѫ учили тамъ, а имъ остава само гърцкото писмо, и ако сѫ търговци, отличаватъ се отъ българитѣ само по това, че пишѫтъ български думи съ гърцки букви.

 

На втория день слѣдъ пристиганьето ми въ Гевгелии, обиколихъ съ нѣкои приятели пó-главнитѣ улици. Виждаше се, че се пази добра чистота въ сравнение съ другитѣ градове. Прѣзъ града минува една широка улица, която отива къмъ станцията. Покрай неѭ се нахождатъ главнитѣ дукяни. Тукъ тамѣ се забѣлѣжватъ доста хубавички нови кѫщици. Бѣхъ на визита въ нѣколко български кѫщи. Главниятъ прѣдметъ за разговоръ бѣ униятската пропаганда, която искаше да си пробие пѫть въ Гевгелии, както бѣ направила вече въ много околни села. Една скорошна случка много вълнуваше населението. Тя е доста характеристична, затова считамъ за неизлишно да ѭ споменѫ тукъ.

 

Прѣди нѣколко дена единъ търговецъ отъ гъркоманското общество поискалъ да се разстави съ жена си и да се ожени за друга жена, която не била законно раздѣлена съ мѫжа си. Той се обърнѫлъ за помощь къмъ гърцкия владика въ гр. Воденъ. Владиката лично дошелъ въ Гевгелии и поискалъ една голѣма сума пари на търговеца, за да му испълни желанието. Послѣдниятъ не се съгласилъ, а се обърнѫлъ къмъ българскитѣ свещенници въ града; тѣ му отговорили, че не се съгласяватъ да го вѣнчатъ. Тогава търговеца отишелъ при униятския владика Младеновъ въ Солунъ и му обѣщалъ, че ще стане униятъ. Младеновъ заповѣдалъ на единъ подвѣдомственъ свой свещенникъ да вѣнча просителя, което се и извършило. Гърцкиятъ владика се оплакалъ на властитѣ, че подвѣдомственно нему лице стѫпва въ незаконенъ бракъ, вслѣдствие на което търговецътъ билъ затворенъ. Но Младеновъ дошелъ отъ Солунъ и го освободилъ. Сега Младеновъ се завзелъ да отвори параклисъ въ Гевгелии и търсилъ сгодна кѫща за това. [1]

 

 

1. Униятската пропаганда въ града Гевгелии не можа да направи някакви успѣхи.

 

 

710

 

Населението изобщо бѣше силно възмутено отъ тая поддърѫка на униятския владика, но тоя послѣдниятъ малко се грижеше за това; той искаше привърженници, за което обѣщаваше пълно покровителство прѣдъ властитѣ.

 

Униятитѣ се опитвали напослѣдъкъ съ още една мѣрка да печелѭтъ привърженици, именно даватъ пари съ малка лихва подъ здрава гаранция за прѣзъ настоящата гладна година. Казватъ, че това имъ спечелило нѣкои и други привърженици по селата.

 

 

IX. Гевгелийската кааза.

 

Мѣстоположение и климатъ. — Статистически свѣдѣния. — Народности. — Вѣра и духовни началства.

 

 

Гевгелийската кааза завзима пространството по двата брѣга на р. Вардаръ отъ Тиквешъ дори до края на Циганския проходъ. Мѣстностьта е повечето планиниста, но измежду планинитѣ има малки поленца, гѫсто населени и извънредно плодородни, такива сѫ: Бохеми́я, що лежи по дѣсния брѣгъ на р. Вардаръ, Гевтелийското поленце, Богданското поленце, Мачуковското поленце, Търновата и още нѣкои долини. Полетата се обработватъ много старателно. Голѣма часть отъ тия полета сѫ насадени съ черничеви дървета, които тукъ се садѫтъ подъ редъ, гледатъ се хубаво, и се рѣжѫтъ клонкитѣ имъ за шумата. Отъ хранитѣ най-много се работи пшеница, ечменъ и по височинитѣ ръжь. Има много царевични полета. Сѣе се сѫщо и по малко памукъ и сусамъ. По нѣкои села, ближни до Тиквешъ, се работи афионъ. Въ Маядагскитѣ села и Търновата става доста добъръ тютюнъ.

 

Сичкитѣ полета и долини се оросяватъ отъ множество планински потоци, които се вливатъ въ Вардаръ. Отъ тѣхъ пó-важни сѫ Богданската рѣкичка, Търновата и Гевгелийската рѣкичка.

 

Климатътъ въ Гевгелийско е много здравъ, особенно е хубаво за живѣнье въ долинитѣ и поленцата около Вардаръ. Само въ Богданското поле се застоява по нѣкога вода, вслѣдствие на което се появява прѣзъ лѣтото треска. Коритото на Вардаръ много хубаво е защитено отъ сѣвернитѣ вѣтрове, за това и зимата е много мека. Лѣтото е прохладно.

 

Освѣнъ съ земледѣлиего планинскитѣ села се занимаватъ по малко и съ развъжданье на овци и кози. А Маядагскитѣ села обработватъ единъ видъ дебели груби шаяци, отъ които пó-голѣмата часть се купуватъ отъ правителството за обличанье на войската и стражаритѣ.

 

Тукъ излагамъ една таблица на населението въ Гевгелийската кааза, която е съставена при съдѣйствието на нѣколко лица, добрѣ запознати съ околностьта.

 

 

711

 

 

 

712

 

 

[[ Името на селото, Числото на кѫщитѣ (Българи, Помаци, Турци, Сичко), Чифликъ или свое, Духовно вѣдомство (Екзархисти, Патриарш., Унияти), Забѣлѣжка

I. По дѣсния брѣгь на р. Вардаръ.

Габрешъ, Петрово, Мировци, Давидово, Милетково, Смоквици, Пърдейци, Пегорци, Мързещи, Боймица, Сеово, Древено, Шльопинци, Изворъ, Горзонъ, Дамбово

II. Караджово и Мегленско.

Койнско, Серменикъ, Кованецъ, Горничетъ, Мойнъ, Лугонци (Лунси), Хума, Бориславъ, Ошино, Лесково, Купа, Тушинъ, Нъте (Ноте, Нонте), Ливада

III. Мая-дагъ.

Маядагски махли, Кара-Синанци, Алчакъ

IV. По лѣвия брѣгъ на р. Вардаръ.

Гърчище, Гявато, Богданци, Чинарли-дере, Воловенъ, Палюрци, Деведжелий, Стояково, Богородица, Побрѣгово, Мачуково,Столь, Ореовица, Баялци, Кара-Суле, Арджанъ, Спанча, Колибитѣ, Вардино

V. Търновата.

Селимлий, Сереслий, Даутлий, Бекярлий, Гюксекъ-махле,Аго-Махле, Хаджи Исуфъ-махле, Ереселлий ]]

 

 

За да извадимъ приблизителното число на населението въ каазата, ще смѣтнемъ на сѣка селска християнска кѫща по 6 1/2 жители и на сѣка турска по 5, понеже е извѣстно, че селското население живѣе на поголѣми домочадия отъ градското. По тая смѣтка ще имаме:

 

Българи 16061

Власи християни 8775

Власи мухамедани отъ с. Няте 3400

Турци 18240

            ––––––

Сичко 46476

 

Като притуримъ и жителитѣ на града Гевгелии, ще получимъ:

Българи 18491

Власи християни 9015

Власи мухамедани 3400

Турци 18645

Черкези 110

            –––––––

Сичко 49611

 

Тукъ не се споменуватъ цигани, защото смѣтката имъ не може да се хване. Има въ много села по 1-2 кѫщи цигани, но тѣ се движѫтъ постоянно, и населението не ги брои за жители на селото, дѣто случайно сѫ се установили. Ако се приеме на село по 1 семейство, то ще има

 

 

713

 

около 300-400 души цигани въ каазата и съ тѣхъ цѣлото население на каазата ще е близо до числото 50000.

 

Българитѣ отъ Гевгелийско съставляватъ близо 37% отъ числото на цѣлото население. По облѣкло, говоръ и обичай тѣ приличатъ на Кукушкитѣ и Поленинскитѣ българи, особено тия, що сѫ по долния брѣгъ на р. Вардаръ. Тая особеность въ строеньето на черепа на българитѣ, за която споменѫхъ въ Дойранско, се забѣлѣжва и въ Гевгелийско.

 

Главниятъ поминъкъ на населението е отгледванье на копринения червей и земледѣлието. Ония села, които сѫ успѣли да се отървѫтъ отъ чифликчийството, стоѭтъ доста добрѣ въ икономическо отношение. Ако би могло да се запази населението отъ грабежитѣ на чиновницитѣ и отъ разбойничеството и лихварството, икономическото състояние на жителитѣ би се много скоро силно подобрило. Данъкътъ не е тежъкъ, но колкото едно село плаща на царя по закона, толкова плаща по рушвети и грабежъ при десетъка. Особено е тежко положението на чифликчиитѣ, които плащатъ сѫщитѣ данъци, както и другитѣ селяни, а се ползуватъ само съ половината на труда си.

 

При все това селянитѣ сѫ поставени икономически пó-добрѣ отъ Велешкитѣ селяни, а може да се каже, че сѫ малко пó- добрѣ и отъ Поленинскитѣ. Това се дължи на производството на кожурцитѣ.

 

Селянитѣ отъ Гевгелийско не отиватъ по чужбина на печаль.

 

Власи. Въ Мегленско и въ Караджово има 12 селца населени съ власи. Тия власи сѫ изучени добрѣ отъ нѣмския пѫтешеетвеникъ д-ръ Вайгандъ. [1] Тѣ сѫ единственнитѣ власи въ Македония, които се занимаватъ съ земледѣлие. Приели сѫ облѣклото на българитѣ и много тѣхни обичаи, и даже има стрѣмление въ нѣкои села къмъ обългаряванье. Власитѣ съставляватъ 25% отъ цѣлото население въ Гевгелийската кааза, но голѣма часть отъ тѣхъ сѫ потурчени, заедно съ нѣколко български села въ Мегленъ, които спадатъ въ Воденската кааза.

 

Мухамеданското влашко население не признава народностьта си, както това е при българскитѣ помаци, и то се ползува съ сичкитѣ прѣимущества на мухамеданитѣ.

 

Власитѣ християни съставляватъ 18% отъ сичкото население.

 

Турцитѣ въ Гевгелийско съетавляватъ 36.5% отъ цѣлото население. Тѣ сичкитѣ сѫ коняри.

 

Една часть отъ тѣхъ живѣе въ Мая-Дагъ, на югъ отѣ Гевгелий. Маядагскитѣ турци живѣли въ голѣми махали, населени близо една до друга, високо по върховетѣ на планината. Тѣ се поминуватъ съ скотовъдство и работенье на шаяци. Тукъ има много сектанти, принадлежащи на сектата Бекташи; тѣ пиѭтъ свободно спиртливи пития и не испълняватъ много обреди отъ мухамеданската вѣра.

 

 

1. Wlacho-Meglen. Eine ethnographisch—philologische Unterspruchung von D-r Gustav Weigand. Leipzig 1892. Ср. реферата въ Пер. Свис. XXXIX 474 нт. — Б. р. Отъ тия 12 села нѣкои липсуватъ у нашия пѫтникъ, а за други даннитѣ му не съвсѣмъ съвпадатъ съ Вайгандовитѣ.

 

 

714

 

Осталитѣ коняри населяватъ Търновата и сѫ пърснѫти по височинитѣ на истокъ отъ Вардаръ. Тѣ сѫ скотовъдци и отчасти земледѣлди.

 

Черкезитѣ населяватъ една махала въ гр. Гевгелий. Освѣнъ тукъ, въ Македония черкези има още въ Сѣрско и Демиръ-Хисарско; тѣ сѫ тукъ сѫщиятъ немиренъ народъ, както бѣхѫ и по България, но понеже сѫ съвсѣмъ малко, не се усѣща чувствително пакостьта, която правѭтъ.

 

По вѣра въ Гевгелийската кааза има Християни 27500

„ „ „ „ Мухамедани 22155

 

Тукъ не туряме циганитѣ, защото нѣмаме никакви свѣдѣния за тѣхъ.

 

Християнитѣ се подчиняватъ на 3 духовни началства: българската Екзархия, гърцката Патриаршия и римския Папа.

 

Смѣло можемъ да кажемъ, че сичкото българско население въ Гевгелийско по симпатии тегне къмъ българската Екзархия. Наистина намиратъ се тукъ-тамъ опорити глави, които още не могѫтъ да се отърсить отъ влиянието на гърцитѣ владици, това сѫ или селски попове, или нѣкои селски чорбаджии, що сѫ намирали облага около гръцкия владика. Тия отдѣлни личности сѫ капка въ море между народа. Нека само една едничка година властитѣ дигнѫтъ подпълно своето покровителство отъ гърцкитѣ владици и нека оставѭтъ унията на свои собствени нозѣ, нека гледатъ еднакво на сичкитѣ свои християнски подданници, и тогава цѣлъ свѣтъ ще види, че гърцкитѣ владици ще останѫтъ абсолютно безъ паство, а отъ унията поменъ нѣма да остане.

 

Сега не е така. Едно село може да се откаже отъ гърцкия владика само тогава, ако сичкитѣ селяни безъ исключение желаѭтъ това нѣщо. Щомъ се намѣрѫтъ 5 кѫщи, които да не се съгласяватъ, работата се разваля, понеже църквата, училището и сичкитѣ църковни и училищни имоти ще останѫтъ на 5-тѣ кѫщи. Посочихме вече нѣколко примѣри. Нека тукъ да притуримъ само още единъ примѣръ и нагледно да покажемъ, какви прѣчки се правѭтъ на българското възражданье.

 

Сѣки може да си състави понятие, колко е лесно съ подкупъ, или по другъ нѣкой начинъ, да се успѣе, да се отдѣлѭтъ 4—5 кѫщи отъ едно село, и да се спре цѣлото село да не мине подъ Екзархията.

 

При сички тия трудности, Екзархията има подъ вѣдомството си 943 кѫщи въ каазата и 125 кѫщи въ градеца, съ едно население близо 6880 души или 25% отъ сичкото християнско население.

 

Патриаршията има подъ властьта си болшинството. Около 18750 души християни или 68% се броѭтъ официално за подвластни на Патриаршията; между тѣхъ спадатъ сичкитѣ власи. Обаче има много села, да знаѭтъ владиката; въ църквитѣ си четѫтъ по славянски и учѫтъ дѣцата които не искатъ си на българска книга. И у власитѣ напослѣдъкъ се забѣлѣжва едно слабо движение за черковна независимость. Въ най голѣмото влашко село Лубница има вече влашка партия.

 

По голѣмата часть отъ Гевгелийската кааза съ градеца спада въ Воденската епархия; селата отъ Бохемия спадатъ въ Струмишката

 

 

714

 

епархия, а нѣколко села по источния брѣгъ на р. Вардаръ принадлежѫтъ на Поленинската епархия.

 

Владицитѣ далечъ не сѫ доволни отъ своето паство, защото не могѫтъ да получаватъ владичина.

 

Унияти въ Гевгелийската кааза има около 2067 души въ 318 кѫщи. 7.5% на християнското население. Унияти най-първо се появихѫ въ Кукушко, сетнѣ прѣминѫхѫ къмъ Поленинско, Гевгелийско и Енидже-Вардарско. Сега освѣнъ Гевгелийската кааза другитѣ почти се отървахѫ отъ тая зараза. На друго мѣсто ще поговоримъ повечко нѣщо и специялно за униятитѣ. Достатъчно е да кажемъ, че сега най-добрѣ сѫ поставени тѣ въ Гевгелийско и тамъ нѣматъ никакъвъ успѣхъ.

 

Униятскитѣ проповѣдници дѣйствуватъ главно по два начина: съ подкупъ и съ влияние прѣдъ правителството.

 

Въ каазитѣ има 44 църкви, отъ тѣхъ въ 24 се чете и пѣе на славянски и въ 19 на гърцки. Обаче въ много отъ послѣднитѣ пѣеньето е смѣсено (гърцко-славянско). Почти нѣма българско село, дѣто поне апостолътъ и евангелието да не се пѣѭтъ на български.

 

На 29 Априлий заминѫхъ съ желѣзницата за Солунъ. На станцията се бѣ стекло грамадно множество народъ, между който имаше множество евреи отъ Солунъ. Причината за това бѣше, че прѣзъ тоя день си заминуваше за Солунъ едно 20 годишно еврейче, което токо що бѣше освободено отъ разбойници, срещу богатъ откупъ. То било уловено въ една кѫща въ село Гуменджа, дѣто било отишло по търговски работи.

 

На Солунската станция тренътъ се посрещнѫ отъ нѣколко хиляди евреи, които съ голѣма радость приехѫ своя освободенъ сънародникъ и по най-тържественъ начинъ го отведохѫ въ града.

 

[Back to Index]