Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга X,  София, 1894

 

11. Българитѣ въ неиздаденитѣ мемуари на Чайка Чайковски (Садъкъ-паша).

 

Съобщава съ кратки биографичесви бѣлѣжки дъщеря му Каролина Суходолска. [1]

 

 

Михаилъ Чайка-Чайковски (Садъкъ-паша) е роденъ въ 1804 год. въ село Халчинецъ (Halczyniec), Волынска губерния, Житомирски окрѫгъ. Баща му, Станиславъ Чайковски, билъ почетенъ сѫдия въ Киевъ и депутатъ въ полската диета отъ 3 май 1792 г., майка му, Петронела Глембоцка, била дъщеря на Михаила Глембоцки, прѣдставитель на дворянството въ окрѫга. До 1831 год. Михаилъ Чайковски прѣкарвалъ врѣмето си, като повечето отъ богатитѣ свои еднородци, и се присъединявалъ изобщо къмъ идеитѣ, които владѣели въ крѫга на дворянството по онова врѣме. Юлската революция въ Франция проивведе въ Полша извънредно впечатление и буря въ духоветѣ, които и тъй бѣхѫ отдавна настроени противъ руското владичество, Недовѣрието,

 

 

1. Редакцията благодари на г-жа Суходолска, че съ вѣщата си рѫка е отбрала специално за Сборника всичко, което се отнася до Бългѫрия и българитѣ въ мемуаритѣ на покойния ѝ баща, името на когото е тѣсно свързано и съ единъ отъ най-интереснитѣ периоди въ нашето национално развитие. Участието на българитѣ въ неговитѣ оригинални по своя замисълъ дружини не бѣше достатъчно извѣстно, а то не е минѫло вѣроятно, безъ да остави нѣкои слѣди въ живота на народа. Интересно би било, други нѣкой по указанията на самия Чайковски, да потърси тия слѣди, като събере отъ устата на самия народъ споменитѣ, които сѫ останѫли у него за турско-славянскитѣ казаци и драгуни. Садъкъ пѫша самъ, за жалость, много малко си е записалъ. — Нашитѣ читатели ще се запознаѭтъ отъ прѣдложенитѣ тукъ извадки и съ политичиитѣ възгледи на Чайковски, които ви напомнятъ силно идеитѣ на Александра Екзарха и неговитѣ съмишленници за възможностьта да се възроди Турция съ помощьта на християнския ѝ елементъ. Като се вземе въ внимание, че Чайковски се е познавалъ отъ рано и много близу съ Пиколо (Савовича), съ Екзарха и други нѣкои наши дѣйци въ Паризъ, политическата програма на които съвпада съ тая на Чайковски, възможно е да се прѣдположи прѣмо влияние за полския патриотъ върху нашитѣ. Не се ли дължи нему и на княза Адама Чарториски нознанството на Екзарха съ френския министръ Гизо и съ други нѣкои държавни мѫже? Тоя и други нѣкои въпроси ще се разкриѭтъ навѣрно отъ прѣписката на Екзарха, която би било желателно да се издаде часъ пó-скоро изцѣло. — Интересни сѫ мемуаритѣ на Чайковски и за домогванията на католишката пропаганда, върху които епизодътъ съ отца Неофита и Илариона хвърля ясна свѣтлина, Тоя епизодъ е тѣсно свързанъ съ историята на черковния ни въпросъ. — Историческитѣ бѣлѣжки за помацитѣ и павликянитѣ, (па и други нѣкои), не сѫ вѣрни. Мнѣнието, че помацитѣ са полски прѣселенци, не е впрочемъ изказвано за първъ пѫть отъ Чайковски. То се срѣща и въ нѣкои стари полски пѫтописи, отъ гдѣто Чайковски вѣроятно го е заелъ, увлѣчень отъ сходството на имената „помакъ" и „полякъ". Впрочемъ, хипотезата за близкото сродство за българитѣ съ полацитѣ изобщо намѣри неотдавна и единъ защитникъ въ науката: ср. B. P. Hăsdeu, „Strat şi substrat. Genealogia popórelor Balkanica,” Bucuresci 1892. Вижъ в Л. Милетичъ и Д. Агура „Дако-Ромѫнитѣ и тѣхната славянска писменость” въ IX кн. на Сборника, стр. 228, заб. Ред.

 

 

430

 

непокорството растѣхѫ ежедневно, и всички се готвехѫ да се възбуннѫтъ противъ омразното иго. Въпрѣки солидарностьта, която трѣбаше да съединява Полша съ Турция и да я кара да отклони войната, която Турция бѣше и обявила въ 1828 година, тия събития бѣхѫ прѣдизвикали пó-малко симпатия и бѣхѫ подѣйствували пó-малко върху общественото мнѣние отколкото политическиятъ прѣвратъ въ Франция. Напусто Хенрикъ Рѫевуски бѣ съвѣтвалъ поляцитѣ, да се ослонѭтъ на Турция, да свържѫтъ съ нея съюзъ, — никой не го слушаше. Когато захванѫ да се прикаава за барикади, за Лафайета и Луи Филипа, всѣкой желаеше да се затече на помощь на Франция, съ която Полша бѣше съединена съ връзкитѣ на вѣковната симпатия, спечелена на общото бойно поле. Никой не си спомняше, че Полша винаги бѣ теглила самичка всичкитѣ разноски на тоя сентименталенъ съюзъ. Най-сетнѣ, възстанието избухнѫ, и се разпространи въ цѣлата страна. Даже тия, които не сподѣляхѫ общия ентусиязъмъ, и тѣ се видѣхѫ увлѣчени отъ общото течение, макаръ и да го смѣтахѫ за врѣдно на полскитѣ интереси. Чайковски, както и цѣлата аристокрация въ провинцията, не можеше да остане пасивенъ. На чело на една чета, съставена и обдържана на негови разноски, той се постави подъ командата на зетя си, полковникъ Карлъ Розицки, войникъ отъ Наполеоновата войска, името на когото личи между най-уважаванитѣ и непорочнитѣ имена отъ тая епоха. Слѣдъ злочестия изходъ на революцията въ 1831 год. Чайковски се видѣ принуденъ да избѣга, като повечето отъ съотечественицитѣ си, въ Франция. Тукъ той се посвети на журнализма, свърза блѣскави сношения съ най-влиятелнитѣ крѫгове, станѫ сътрудникъ на вв. Constitutionnel, Journal des Débats и Revue du Nord, дѣто той се отличи съ нѣколко члѣна върху Русия и славянския миръ изобщо, който бѣше тогава много пó-малко извѣстенъ отъ днесъ. Той влѣзе въ сношение съ сърбитѣ, румѫнитѣ и българитѣ, които тогава се учехѫ въ Паризъ, и запозна мнозина отъ тѣхъ съ влиятелнитѣ политически личности въ Франция.

 

Една негова студия върху конницата, която се появи въ военното описание Spectateur Militaire, привлѣче върху него вниманието на тогавашния воененъ министръ, маршалъ Soult, който му прѣдложи да постѫпи въ легията на чужденцитѣ съ сѫщата степень, която той имаше въ полската револуция.

 

Чайковски се посъвѣтва съ княза Адамъ Чарториски, като прѣдостави нему, да рѣши сѫдбата му.

 

— „Остани съ мене," му отговорилъ Чарториски, „да работимъ задружно: азъ се надѣвамъ съ Божата помощь, че ще можемъ да послужимъ още на отечеството си."

 

 

431

 

„Азъ останѫхъ," казва Чайковски въ мемуаритѣ си, „и забравихъ всички обѣщания и прѣдложения, които бѣхѫ ми направили; азъ забравихъ себе си, за да отговорѭ на желанието на оногова, когото смѣтахъ за свой шефъ; азъ бѣхъ прѣдаденъ отъ душа и сърце на тоя полски царь безъ Полша и ето какъ му изложихъ своя планъ на дѣйствие: да не обръщаме никакво внимание на негодуванията и критикитѣ на полскитѣ емигранти, да не правимъ никакви постѫпки, съ цѣль да си спечелимъ тѣхното благоволение; да помагаме на всѣкиго въ границитѣ на възможностьта, безъ да гледаме на партиитѣ, да се поставимъ прѣдъ френското и английското правителство като официални прѣдставители на полското дѣло и да сполучимъ, нищо да не се рѣшава по въпроса на емиграцията и емигрантитѣ безъ знанието на княза Адамъ Чарториски. Съ една дума, да създадемъ въ чужбина една външна полска политика, каквато Полша никога не бѣ притежавала даже въ най-честититѣ си врѣмена. Намѣрението ни бѣше да захванемъ да я упражняваме най-напрѣдъ въ Римъ, по причина на католичеството, което наистина е отбило Полша отъ нейния пѫтъ и я е отдалечило отъ славянитѣ и славянството, но днесъ, прѣдъ видъ на рускитѣ прѣслѣдвания, съставя жизненъ въпросъ за Полша, въпросъ тѣсно свързанъ съ нейното дѣло. Послѣ мислехме да се обърнемъ къмъ Истокъ, т. е. къмъ Турция и нейнитѣ славянски и християнски населения, които иматъ общо происхождение съ насъ и които се застрашаватъ съ сѫщата участь като насъ."

 

Въ това врѣме, къмъ 1836 год., Михаилъ Чайковски публикувá своитѣ исторически романи, които му извоювахѫ почетно мѣсто въ полската книжнина: „Вернихора," „Кърджали," „Стефанъ Чарньецки," „Казашкитѣ повѣсти," „Украинкитѣ," „Кошовата," „Украинскиятъ Хетманъ" и др. послѣдвахѫ едно подиръ друго въ кратки интервали. — Оригиналниятъ талантъ на Чайковски произведе силно впечатлѣние между сънародницитѣ му, които, убити отъ неотдавнашнитѣ несполуки и ужасни злочестини, намѣрвахѫ утѣха и укрѣпление въ разказитѣ на своя даровитъ сънародникъ, който тъй блѣскаво умѣеше да прѣдстави славата на древната Полша, — и съ умиление и надѣжда се вслушвахѫ тѣ въ пророкуванията на своя разпаленъ националенъ писатель. Името му станѫ популарно, съчиненията му, макаръ и забранени въ Русия, минавахѫ скришомъ отъ рѫка въ рѫка и се четѣхѫ отъ мало и голѣмо. На всички се харесваше неговиятъ раскошенъ образенъ стилъ, описанията на отечественитѣ степи, въ които той бѣ майсторъ, и живото изложение на нескончаемитѣ битки между поляцитѣ, казацитѣ и татаритѣ — епоха фатална за Полша, защото въ нея именно украинцитѣ, сити на тиранията за полскитѣ панове и, отъ

 

 

432

 

друга страна, подвлаждани отъ рускитѣ интриги, се отцѣпихѫ окончателно отъ Полша.

 

Послѣдната цѣль, която Чайковски прѣслѣдваше съ своитѣ романи, бѣше да запознае своитѣ сънародници по лекъ и увлѣкателенъ начинъ съ елементитѣ, съ които той искаше да си служи въ полското дѣло, и съ мѣстноститѣ, гдѣто той искаше да прѣмѣсти срѣдището на своитѣ дѣйствия.

 

Михаилъ Чайковски прѣдстави на княза Адама Чарториски сърбитѣ, българитѣ, черногорцитѣ и румънитѣ, съ които бѣше влѣзълъ въ сношение. Сичкитѣ бѣхѫ млади хора, интелигентни, патриоти, напити съ нови идеи и въодушевени отъ желание, да помогнѫтъ чрѣзъ просвѣщението на своитѣ родни земи. Уважаванъ отъ Гиво, съ когото той бѣше добрѣ познатъ, Чайковски не закъснѣ да привлѣче къмъ себе вниманието на De Cintral, който тогава бѣше началникъ на политическия отдѣлъ въ Министерството на Външнитѣ Дѣла. De Cintral се отнесе съ пълна симпатия къмъ комбинациитѣ на Чайковски и разбра скоро, каква голѣма полза можехѫ да извлѣкѫтъ источнитѣ кабинети отъ външната национална политика на княза Чарториски. Турскитѣ пратеници Фетхи-Ахмедъ-паша и Решидъ паша не закъснѣхѫ да се обърнѫтъ и тѣ. Князь Чарториски испрати Чайковски най-напрѣдъ въ Римъ, за да привлѣче на своя страна Папата и да обърне внимавието на Ватикана върху прѣслѣдванията, на които бѣше подвъргнѫто католишкото духовенство въ Русия. Григори XVI въ разнитѣ си свиждания съ Чайковски останѫ толкова доволенъ отъ неговата прѣдвидливость, отъ неговия патриотизъмъ и отъ неговия прѣдприемчивъ духъ, щото одобри напълно програмата му и се обѣща да се обърне направо къмъ княза Чарториски досежно полскитѣ работи, Чайковски основа единъ видъ постоянна агентура въ Римъ, обаче неговиятъ политически гений го тласкаше къмъ истокъ. Тукъ, на тая още дѣвственва почва, тъй сгодна за всѣки родъ комбинации, искаше той да организува новата борба противъ вѣковния врагъ на своето отечество. Нѣколко поляци бѣха вече го прѣдшествували въ Цариградъ, между другитѣ — генералъ Хржановски и други нѣкои способни офицери. Тѣ бѣхѫ сторили обаче голѣма грѣшка, дѣто, отъ страхъ отъ Русия, бѣхѫ скрили сѫщата си личность подъ заети имена. Чайка-Чайковски бѣ поставилъ на князь Чарториски условие, да не поощрява по никакъвъ начинъ и най-малкото револуционно движение въ Полша противъ руското владичество, защото бѣше увѣренъ, че това щѣше само да изтъщи и съсипе страната. Намѣсто това той прѣдлагаше да се съединѭтъ южнитѣ славяни и околнитѣ народности и да се сгрупиратъ около Турция, та съ врѣме, като се обрааува

 

 

433

 

една пó значителна военна сила, да се нахлуе въ единъ сгоденъ моментъ въ Полша. — Тая програма биде прѣдложена султану Абдулъ Меджиду и биде одобрена отъ него; държавни мѫже като Решидъ-паша, Рива-паша, Къбръзлѫ-паша, Едхемъ-паша и по-послѣ Фуадъ-паша я покровителствуваха, Луй Филипъ и Наполеонъ III се отнасяха благосклонно къмъ нея.

 

Въ 1841 год. Чайковски се останови въ Турция като пълномощенъ агентъ на княза Чарториски. Въ това си качество той пропѫтува цѣла България, завърза тукъ разни сношения, положи основитѣ на политиката, която той не напуснѫ вече прѣзъ цѣлия си животъ. Той поддържаше умни агенти, лица извѣстни въ Сърбия и Румъния, които винаги и навредъ се стараехѫ да подбиватъ руското влияние и да осуетяватъ рускитѣ интриги. Посветенъ въ борбата на българитѣ съ гръцката патриаршия, Чайковски бѣше се запозналъ съ българскитѣ патриоти и ги поддържаше съ своитѣ съвѣти и съ своето влияние.

 

Въ 1850 год. императоръ Наполеонъ III, за да угоди на Русия, го лиши отъ покровителството на Франция; поради това на Чайковски не оставаше друго, освѣнъ да напусне страната и да се раздѣли съ своитѣ завѣтни политически мечти. Въ тоя моментъ Високата Порта му прѣдложи, за да го запази отъ прѣслѣдванията на Русия, която изискваше неговото прѣдаванье, да прѣгърне исламизма. За Чайковски тия часове бѣхѫ ужасно жестоки, — но за да не остави да пропадне сѣмето, което той бѣше вече посѣялъ, той се рѣши да приеме прѣдложението, което Решидъ-паша бѣше му направилъ въ името на султанъ Меджида. Чайковски постѫпа на турска служба подъ името Садъкъ-ефенди.

 

Замѣсенъ по единъ дискретенъ начинъ като съвѣтникъ въ всичкитѣ събития на Истокъ, той виждаше на далечъ и остро. Съ невъобразимо постоянство той прѣслѣдваше своя идеалъ: асимилация на християнитѣ съ мусулманитѣ чрѣзъ общата военна повинность. Неговото желание бѣше, да сполучи, да извоюва за българитѣ, бошняцитѣ и албанцитѣ единъ видъ автономия и да ги прѣобърне по такъвъ начинъ въ яки подпори на султановия прѣстолъ.

 

Покровителствувавъ отъ султана и неговитѣ министри, Садъкъ-паша получи въ 1853 год. разрѣшение, да образува единъ християнски полкъ отъ поляци и други доброволци славяни, съ славянска команда. Решидъ-паша, Фуадъ-паша, Риза-паша го поддържахѫ, съ всичката си мощь, да организува тая войска, назначена да служи за образецъ на една пó значителна организация, и да освети великата идея на турската империя, изтъкнѫта отъ нейнитѣ бѣлѣжити тогавашни държавници, идея, която произведе успѣха въ 1854 год., Парижкия трактатъ и

 

 

434

 

приеманьето на Турция въ реда на европейскатѣ държави. Ако тая военна комбинация да бѣше се извършила дръзко, тя щѣше да има голѣмо значение за бѫдѫщето, но за жалость — опититѣ, да се приравнѭтъ христианитѣ съ турцитѣ не се увѣнчахѫ съ успѣхъ. Садъкъ-паша напрасно повтаряше едно и сѫщо на турскитѣ министри, че до когато не се даде на раята единственото истинско равенство — правото да носи сабя — никакви реформи не сѫ възможни. При защитата на Силистра Садъкъ-паша командуваше кавалерията и другитѣ войски, които държахѫ Дели-Ормана. Слѣдъ прѣминаваньето на Дунава, той прѣдводителствуваше на румънска територия авангвардията на Омеръ-паша. Въ Букурещъ той испълняваше длъжностьта командантъ на града и началникъ на войскитѣ, които се намѣрвахѫ тамъ. Слѣдъ това той биде назначенъ за прѣдводитель на единъ отредъ отъ 18000 души, съ които той завзе послѣдователно Браила, серетската и прутската линия. Изгледваше като че е дошелъ часътъ за Чайковски да осѫществи най-жаркото си желание, да прѣгази Прутъ съ своитѣ войски и да нахлуе въ старитѣ полски провинции, дѣто неговитѣ съотечественници съ нетърпѣние го очаквахѫ. Погледитѣ на всички бѣхѫ обърнѫти къмъ него, народни пѣсни, съчинени въ негова честь, изравявахѫ най-ясно общото очакванье.

 

Дошелъ бѣше моментътъ да се изпълни пророчеството на Wernyhora:

 

„Полша, напоена съ кръвьта на своитѣ дѣца, наторена съ тѣхнитѣ трупове, дълго врѣме ще търпи ярема на своитѣ тирани, но ще дойде врѣме, когато англичанитѣ ще захванѫтъ да сѣѭтъ злато, когато Французитѣ ще помогнѫтъ съ своитѣ орѫжия, а мусулманитѣ ще поѭтъ коньетѣ си въ Хоринъ (Horyn). Поляцитѣ, многобройни като пѣсъкътъ на Висла, като листьето на Литовскитѣ гори, като високата степна трѣва ще се подигнѫтъ, като чуѭтъ гласа на своитѣ освободители. Тѣ ще спечелѭтъ блѣскави побѣди, и отъ Балтийско до Черноморе нѣма дя има върху полскитѣ покраини ни нѣмци, ни руси."

 

За зла честь дипломацията не искаше да убие грѣшника, а само да му даде единъ урокъ. Така въ Кримъ съединенитѣ армии отидохѫ да хабѭтъ силитѣ подъ стѣнитѣ на новата Троя — Севастополъ. Което е най-печално, то е че пó- първитѣ поляци най-напрѣдъ захванѫхѫ да интригуватъ противъ Чайковски и да изтъкватъ опасностьта отъ неговото присѫтствие и отъ присѫтствието на казацитѣ му по брѣга на Прутъ. Nemo propheta in patria. Тая пословица въ отношение на поляцитѣ е, жали Боже, пó на мѣстото си, отъ колкото гдѣ било другадѣ. Когато турцитѣ се прѣхвърлихѫ пакъ отсамъ Дунава, Чайковски биде натоваренъ, да уреди администрацията на Добруджа, да прибере и изпрати за Балчикъ многобройнитѣ

 

 

435

 

транспорти, опрѣдѣлени за войската въ Кримъ и запущени въ степитѣ поради нахлуванието на руситѣ. За награда на голѣмитѣ му услуги, султанътъ съ особенно ираде му заповѣда да образува още единъ полкъ казаци, по образеца на първия, и го надари съ III степень Меджидие. За битката при Фратешти Садъкъ-паша биде произведенъ въ чинъ бейлеръбей на Румелия, най-сетнѣ съ единъ специаленъ ферманъ султанъ Абдулъ-Меджидъ поблагодари нему и на храбритѣ му казаци за заслугитѣ имъ по Дунавската линия, въ Влашко-Молдавия. Въ 1855 год., повиканъ въ Цариградъ отъ военния министръ Мехмедъ-Ружди-паша, да даде мнѣнието си за освобождението на Карсъ, той прѣдложи, да се заповѣда на войскитѣ да ударѭтъ къмъ Тифлисъ; неговото мнѣние биде прието; Омеръ-паша измоли отъ Султана да се повѣри нему върховната команда надъ конницата въ тоя походъ. Всичко бѣше вече готово, войскитѣ чакахѫ въ Анхиало и Бургазъ заповѣдь, да се натоварѭтъ на корабитѣ, когато английскиятъ посланникъ обяви, че войната се прѣкратява и че Садъкъ-паша не е мъжътъ, комуто трѣбва да се повѣри прѣдводителството на експедицията. Въ слѣдствие на това Чайковски биде испратенъ съ казацитѣ му въ балканитѣ, съ специялна вадача, да изтрѣби хайдуцитѣ, които пъплехѫ, изъ всичкитѣ шумаци.

 

Слѣдъ войната на Садъкъ-паша се заповѣда да организува единъ полкъ драгуни отъ християнското население; слѣдъ това го пратихѫ съ войскитѣ му въ Тесалия, на гръцката граница, отъ тамъ на Косовското поле, въ Скопие и Битоля.

 

Въ 1862 год. казацитѣ и драгунитѣ бидохѫ съединени съ султановата гвардия, Садъкъ-паша се назначи Ферикъ, получи Меджидие II степень и четире унтерофицера българи бидохѫ повикани да влѣзѫтъ въ състава на военната свита на султана.

 

Когато принцъ Наполеонъ, прѣзъ послѣдното си пѫтешествие по истокъ, видѣлъ обученията на първия ескадронъ турски казаци, всички на бѣли конье, той билъ тъй въсхитенъ, щото на обѣда у султана, се изразилъ: „Ако да бѣхте имали Ваше Величество петдесеть хиляди казаци, като тия, които видѣхъ днесъ, Вие бихте могли да се защищавате и да наложите волята си на съсеѣдитѣ си."

 

Когато избухнѫ полското възстание въ 1863 год., Садъкъ-паша явно бламира неговитѣ инициатори, защото бѣше убѣденъ, че нищо не може да излѣве отъ него, освѣнъ нови нещастия, притѣснения и безкрайна неволия. Той се бори съ неимовѣрни сили и противъ желанието, което увличаше собственитѣ му офицери, сънародници, но напрасно. Повечето отъ тѣхъ нѣмахѫ хладнокръвието и политическото око на своя шефъ и заминѫхѫ.

 

 

436

 

Въ 1867 год. Садъкъ-паша биде облѣченъ съ върховната команда надъ войскитѣ въ балканитѣ и Румелия. До като Мидхатъ-паша трѣбеше българскитѣ възстанници и заедно съ тѣхъ безброй други невинни хорица, съ съвършенно излишна, неполитична строгость, Садъкъ-паша, безъ шумъ, умѣ да спази реда въ командуванитѣ отъ него области, и да защити населението съ своитѣ християнски войници.

 

Въ 1870 год. нѣколко души офицери отъ корпуса на казацитѣ и драгунитѣ, повлияни отъ външни интриги, едничката цѣль на които бѣше, да се подрови основата на Садъковитѣ военни учреждения, подадохѫ обща проеба въ Министерството на войната, да се въведе турскиятъ езикъ въ всичкитѣ казашки и драгунски дружини. Тия офицери бѣхѫ се помамили отъ обѣщанието, че ще бѫдѫтъ произвеждани много пó-лесно и пó-бържѣ въ пó-високи чинове, ако тѣхнитѣ войскови части бѫдѫтъ съвсѣмъ слѣни съ турската армия. Фанатикътъ Хюсеинъ-Авни-паша, който отдавна гледаше съ криво око на тия християнски дружини и полкове, изпълни немедленно и съ най-голѣма охота просбата на полъганитѣ офицери. Той испрати на казацитѣ и драгунитѣ нови офицери — инструктори, които не знаехѫ ни думица славянски, нито пъкъ отбирахѫ нѣщо отъ работата си.

 

Обевсърдченъ отъ интригитѣ и омразитѣ, които прѣслѣдвахѫ него и дѣлото му, съкрушенъ морално, като гледаше какъ се потурчватъ неговитѣ прѣкрасни славянски дружини, на които той бѣ посветилъ толкова старания, умѣние и жертви и на които възлагаше такива надѣжди за прѣобразуваньето на отоманската империя върху една нова почва — той даде свсята оставка. Никога той не бѣше се сматрялъ за авантюристъ и продажникъ, а за служитель на едно велико дѣло, на една идея — и за това той не можеше да поносе срупваньето за всичкитѣ си надѣжди: трѣбаше да се прости съ своя чинъ и своето положение, което си губеше всичко звачение отъ сега нататъкъ. Хюсеинъ-Авни-паша прибърза да приеме оставката му; отъ всичкитѣ славянски казашки и драгунски полкове останѫхѫ само двѣ дружини турска конница, като всичкитѣ други, безъ особенъ характеръ и видъ. Легендарниятъ споменъ за войницитѣ на Чайковски още не е изчезнѫлъ съвсѣмъ, но нѣма да мине много, — и вече слѣда не ще остане отъ цѣлото съ такъвъ блѣсъкъ и съ такива надѣжди захванѫто прѣдприятие.

 

Униженъ отъ мисъльта, че трѣба отъ сега нататъкъ да живѣе между хора, които не го разбиратъ, Чайковски пожела да прѣкара послѣднитѣ си години въ отечеството си. Той направи постѫпки прѣдъ руското правителство, да му разрѣши, да се прѣсели на бащината си земя. Мнозина го укорявахгь жестоко, задѣто се завърнѫ пакъ въ Украйна — но напразно,

 

 

437

 

Чайковски постѫпа съвършенно лоялно, като съ ведро чело подаде рѫка на своя неприятель, съ когото едно врѣме бѣше се сражавалъ на отворено бойно поле като равенъ — съ равенъ. Сѫщитѣ ония лица впрочемъ, които натякватъ на Чайковски за миимата му слабость, си правѭтъ прѣспокойно зáглежки прѣдъ великитѣ полски магнати, които прѣвиватъ срамно вратъ прѣдъ своя вѣковенъ врагъ, само за да запазѭтъ майората си.

 

Прѣзъ руско-турската война (1877—1878) Чайковски си живѣеше усамотено въ своитѣ имѣния, но пакъ слѣдѣше съ голѣмъ интересъ вървежа за събитията. — Ако нѣщо е ублажило горчевината на послѣднитѣ години отъ живота му, то е особено необикновеното развитие и храбростьта на българската армия и голѣмиятъ прогресъ на българитѣ изобщо, които той толкова обичаше и които бѣхѫ били и въ неговитѣ дружини едни отъ най-храбритѣ.

 

Чайковски умрѣ въ 1886 год. отъ жестока смърть — отъ самоубийство или убийство. Пó ни се вѣрва убийство, защото на 82-годишна възрасть хората се не самоубиватъ така лесно. Има дѣйствително улики, които потвърдявагъ нашето съмнѣние. Руското правителство за жалость не счете за нужно да изслѣдва това мистериозно дѣло.

 

Единъ день отечествената история ще произнесе своята справедлива присѫда върху Садъкъ-паша, независимо отъ пристрастнитѣ съждения на съврѣменницитѣ. Може би въ послѣднитѣ си години да е ималъ той фалшиви политически възгледи, но навредъ и винаги той е работилъ за родния си край. Неговитѣ ненавистници иѣма да бѫдѫтъ никога въ състояние да унищожѫтъ заслугитѣ на тоя човѣкъ, който е писалъ „Wernyhora" и „Казашкитѣ Приказки" и който прѣзъ толкова дълго врѣме едничъкь е държалъ крѣпко и високо знамето на полщината въ Истокъ — и е далъ на полското име значение, каквото то отдавна вече не притежаваше: задача която никой подиръ него не успѣ да продължи. — Нека не се забравя и това, че казашкитѣ и драгунскитѣ дружини на Чайковски бѣхѫ послѣдниятъ отблѣскъ на полската армия и прѣмитѣ прѣдшественици на храбрата бългирска войска. Никога Чайковски не е дѣйствувалъ подъ влиянието на лични възгледи; бѣденъ излѣзе той отъ турска служба, бѣденъ и умрѣ въ Черниговска губерния. Въ своитѣ най-жестоки часове, той никога не се е отчайвалъ въ бѫдѫщето. Полша бѣ неговиятъ едничъкъ богъ, къмъ нея бѣхѫ оправени всичкитѣ му умственни сили и всичкитѣ му сърдечни желания. Наистина, извѣстно число отъ неговитѣ сьотечественици не искатъ и не умѣѭтъ да го оцѣнѭтъ, но ние знаемъ, че българитѣ не сѫ го забравили и че си спомнятъ добринитѣ, които той се е опитвалъ да имъ прави, и го обичатъ за

 

 

438

 

голѣмото уважение, което той питаеше за тѣхъ. За това ний съ охота и съ увлѣчение събрахме въ мемуаритѣ, които Чайковски ни е оставилъ всичко каквото има интересно за българитѣ и досѣга тѣхната история въ послѣднитѣ 50 години. [1]

 

    К. С—ска.

 

 

Изъ споменитѣ.

 

„Въ 1841 год. азъ прѣдприехъ едно пѫтувание до Родосто, Еносъ и Кешанъ и имахъ случай да забѣлѣжѫ, че освѣнъ населенитѣ отъ турци и гърци села, всички други бѣхѫ обитавани отъ българи, които нѣмахѫ обаче никакво съзнание за своята народность и се казвахѫ повечето гърци. Бѣше то нѣколко години подиръ обявението на Гюлханския Хати-Шерифъ, който наистина не бѣше прѣобразилъ стария общественъ строй на турската империя, нито отношенията между подданницитѣ, но поне бѣ захванѫлъ да ги разклаща.

 

„Мюсюлманитѣ се прѣструвахѫ, че почитатъ волята на султана, и бѣхѫ се отказали ужъ отъ узаконенитѣ злоупотрѣбления и отъ своитѣ традиционални права, но за това пъкъ търсехѫ да наваксатъ изгубеното, като правехѫ на християнитѣ хиляди неприятности, каквито законътъ не бѣше прѣдвидѣлъ, но които властвующата раса винаги намѣрва начинъ да упражнява върху побѣденитѣ. Гърцитѣ, хитри и лукави, се подмазвахѫ на турцитѣ, като отивахѫ даже до тамъ, да роптаѭтъ противъ танзимата — тоя видъ конституция. Инакъ тѣ се групирахѫ около своята черква, която се усѣщаше силна поради привилегиитѣ, дадени ней отъ старитѣ султапи, привилегии, които обезпечавахѫ на гърцитѣ извѣстна свобода, влияние и особито многобройни облаги. Българитѣ бѣхѫ товарнитѣ животни на това общество.

 

„Въ Кешанския ханъ, дѣто бѣхме се спрѣли, азъ, моятъ секретарь Равски и моятъ драгоманинъ Іоанъ Зайцъ, българскитѣ чорбаджии додохѫ да ни кажѫтъ: добрѣ дошли. Единиятъ отъ тѣхъ, който говореше малко руски, (?) ни изложи положението въ което се намѣрвахѫ: „Всичко би било хубаво, казваше той, въ нашата страна, падишахътъ е добъръ, Господъ да му даде дълги дни, земята е богата и плодовита, ала за жалость данъцитѣ ни откъсватъ и послѣднята парица и, благодарение на капитулациитѣ, насила ни зематъ житото, вълната, кожитѣ, — мѣрѭтъ и смѣтатъ, както искатъ, по нѣкога не ни плащатъ и още отгорѣ ни биѭтъ и затварятъ."

 

 

1. Счихаме за нужно да забѣлѣжимъ, че мемуаритѣ и въведението бѣха испратени на френски езикъ. Българскиятъ прѣводъ е отъ едииня отъ нашитѣ редактори.

 

 

439

 

„Като говореше аа капитулациитѣ, чорбаджията искаше да каже за агентитѣ на Н. Ц. Величество Британската Кралица, които по онова врѣме, силно поддържани отъ Съръ Стретфордъ Кянингъ, бѣхѫ съсрѣдоточили потчи всичката търговия въ своитѣ рѫцѣ, въ съгласие съ турцитѣ, и се ползувахѫ отъ тогавашното си голѣмо влияние да прѣкупуватъ за нищожни цѣни житата и другитѣ произведения на християнското население. — Такава идея бѣше си съставило това селско население за своето положение.

 

„Слѣдующата година азъ пропѫтувахъ Добруджа и посѣтихъ поселенитѣ тамъ старовѣрци. Пѫтятъ ми вървѣше покрай Дунава отъ Чернавода за Русчукъ. Цѣлиятъ дѣсенъ брѣгъ бѣше населенъ отъ чистокръвни българи — несмѣсени като ония, които срещнѫхъ въ Кешанъ. По онова врѣме, тѣ бѣхѫ полудиви, потънѫли въ дълбоко невѣжество. Въ тия краища, отдалечени отъ столицата, никой нѣмаше понятие за танзимата. Ний видѣхме съ собственитѣ си очи, какъ една чета турци въ Дели-Орманъ нападнѫ едно българско село и завлѣче жени и дѣца, слѣдъ като ограба всичко, каквото можеше да влѣче съ себе. А селянитѣ, толкова бѣхѫ паднѫли низко, щото друго срѣдство не знаехѫ, освѣнъ да се хвърлятъ на колѣни прѣдъ своитѣ угнѣтители. — Инакъ се забѣлѣзваше у българитѣ очевидно благосъстояние, но моралнитѣ мѫчения и непрѣстайниятъ страхъ бѣхѫ затѫпили съвсѣмъ тоя прѣкрасенъ народъ до такава степень, щото не смѣеше и да диша свободно, камо ли да се оповнае и да се изправи отъ своето унижение.

 

„Сѣверна България бѣше раздѣлена на два вилаета: Видински и Русчушки. Въ послѣдния угнетенията се чувствувахѫ много пó- силно отъ колкото въ първия. Управителятъ бѣше Саидъ-Мирза-паша. Той бѣ начналъ своята кариера като конекрадецъ и убиецъ. Въ 1810 год. въ врѣме на войната биде той освободенъ, вземá участие въ биткитѣ и биде произведенъ въ чинъ пълковникъ. Въ 1828 — станѫ бригаденъ генералъ, послѣ дивизионенъ и най-сетнѣ маршалъ, слѣдъ което биде назначаванъ управитель въ разни области. Съюзникъ и покровитель за Добруджанскитѣ татари, той имъ прѣдаде българитѣ за постоянна плячка. Ибрахимъ-паша отъ Силистра, притежатель на Рахманъ-Ашикларъ срѣдъ Дели-Ормана, бѣше тъй да се каже наслѣдственъ владѣтель на цѣлия отъ българи населенъ санджакъ. Потомцитѣ на султанъ Мурадовитѣ, Баезидовитѣ и Сулеймановитѣ спахии бѣхѫ неговитѣ помощници въ обираньето на българското население. Нищо не може да даде понятие за срѣдствата, които тѣ употрѣбявахѫ, за да унижаватъ и обиждатъ българитѣ. Ибрахимъ-паша се забавляваше съ своята свита, особено когато бѣше кефлия, да яха българитѣ изъ Силистренскитѣ улици,

 

 

440

 

и да ги кара съ камшикъ и боде съ махмузитѣ си. Това варварско развлѣчение толкова му харесваше, щото той го показваше на всички чиновници, дервиши и аги, които минехѫ прѣзъ Силистра. Тоя обичай трая до 1854 год., и азъ могѫ да кажѫ, че принесохъ много за неговото унищожение, като показахъ всичката негова безчовѣчность и като засвидѣтелствувахъ отъ друга страна живия си интересъ за българитѣ. — Други пѫть му скимнеше да събере нѣколко жени, па ги съблѣчеше голи-пълтени, да види, да ли се държѫтъ чисто, и самъ ги биеше съ единъ дълъгъ прѫтъ и ги цапаше съ калъ. И тоя човѣкъ бѣше везиринъ и се ползуваше съ голѣма почеть прѣдъ Високата Порта!

 

„Въ Видинъ всичко ни се видѣ инакъ. Управителятъ Хюсеинъ-паша, прѣдпослѣдниятъ ага на яничеритѣ, който въ качество на сераскеръ бѣше съдѣйствувалъ за тѣхното съкрушение и унищожение, бѣше родомъ отъ Бендеръ. Честитѣ сношения, които той бѣ поддържалъ на млади години съ поляци, нѣкои отъ които бѣхѫ Барски конфедератци, бѣхѫ му внушили понятия за хората и за нѣщата съвсѣмъ различни отъ понятията на неговитѣ съотечественици. Той бѣше се освободилъ отъ фанатизма, тая прѣчка на всѣки дѣйствителенъ прогресъ и на разума. Като войникъ, Хюсеинъ испълняваше храбро и безпощадно своята длъжность; но като управитель въ името на султана той бѣше баща и покровитель на народа, който бѣше му повѣренъ. Той почиташе българитѣ като народъ работливъ, тихъ, прѣданъ, но крайно истъщенъ отъ грабежитѣ на чиновницитѣ, войската, бейоветѣ и агитѣ, повечето отъ които бѣхѫ българи, потурчени и се показвахѫ пó-неумолими спрѣмо своитѣ нѣкогашни едновѣрци — отъ колкото турцитѣ. Азъ познавахъ единъ такъвъ българинъ ага, на когото дѣдо му бѣше станѫлъ мюсюлманинъ. Той бѣше човѣкъ доста цивилизуванъ, бѣше, посѣтилъ нѣколко западноевропейски столици и минаваше у турцитѣ за човѣкъ много просвѣтенъ, но когато му заговореше нѣкой за българитѣ, той кипваше отъ ярость и поддържаше, че тѣ не сѫществуватъ, — и сигурно, да бѣше можалъ да ги издави до единъ, той би го сторилъ.

 

„Хюсеинъ-паша бѣше накупилъ голѣми сюрии говеда и конье и бѣше ги раздалъ на българитѣ съ условие да му ги исплатѭтъ съ врѣме. Той даже бѣ имъ далъ и нѣкоя пара на заемъ. Като едничко условие той бѣше поставилъ, да не продаватъ своитѣ жита никому другиму освѣнъ нему и на чиновницитѣ му и да купуватъ всички сѣчива и чужди произведения, отъ които се нуждаѭтъ, отъ неговитѣ мази. Той отъ своя страна се задължаваше да дава цѣни по-високи отъ пазарскитѣ и да продава стокитѣ пó-евтино. Той бѣше отворилъ контори въ

 

 

441

 

всички градища, паланки и пó-голѣми села, управлението на които бѣше повѣрилъ повечето на българи. Четиримата братия Siman, [1] които бѣхѫ се учили въ Европа, бѣхѫ натоварени да водѭтъ прѣдприятието му. Отъ друга страна, той закупуваше земитѣ и чифлицитѣ на задължнѣлитѣ бейове и аги и бѣше така придобилъ голѣми мошии. Въ тѣхъ той настаняваше българи и имъ раздаваше земитѣ си подъ аренда. Хюсеинъ-ага-паша по татъвъ начинъ бѣше станѫлъ голѣма финансова сила, и книжата му се приемаха отъ всички банки. Австрийското правителство не гледаше твърдѣ съ добро око на тая спекулация, която монополизираше търговията въ тая часть на Европейска Турция. Ага-паша по онова врѣме гледаше, разбира се, наивно на Австрия, като на най-опасна неприятелка на Турция, която се стрѣмеше да я наслѣди. Той съкрушаваше претенциитѣ и злоупотрѣбленията на бейоветѣ по нѣкога по съвсѣмъ чудатъ начинъ. Ето единъ примѣръ: още отъ врѣме на покоряванието на страната бѣше останѫлъ обичай да се взема отъ раята единъ особенъ данъкъ, нарѣченъ дишъ-парасѫ (пари за зѫби). Ето какъ се събираше той. Слѣзеше ли нѣкой бей или ага въ нѣкое българско село, той заповѣдваше тутакси да му опекѫтъ агнета, пуйки, да му источѫтъ баници и пр., хапваше послѣ отъ всѣка гостба, оцѣняваше приблизително за колко е изялъ и остатъкътъ караше да му се заплати съ пари. Ага-паша запрѣти строго това злоупотрѣбление, което бѣше унищожено и отъ танзимата и обяви навредъ своето рѣшение, като заплашваше непослушнитѣ съ най-строги наказания. Бейоветѣ и пашитѣ не зачитахѫ обаче ни най-малко тия запрѣщения. Пашата караше да му водѭтъ въ такива случаи виновнитѣ и заповѣдваше, да имъ извадѭтъ зѫбитѣ, като казваше: „сега като нѣмашъ зѫби, нѣма да искашъ дишъ-парасѫ." Нито възрасть, ни положение, ни богатство не можехѫ да избавѭтъ нѣкого отъ това жестоко наказание, което произвеждаше много пó- силно дѣйствие отъ всички султански фермани. Така въ Видинския вилаетъ българитѣ, до като трая управлението на Хюсеинъ-паша, живѣхѫ честито и спокойно. Сѫщитѣ Балкани доминирахѫ тия двѣ български области, сѫщиятъ Дунавъ ги поеше, и пакъ каква разлика въ сѫдбинитѣ имъ! И то само защото се управлявахѫ отъ двѣ лица, които по нищичко не си приличахѫ. Това показва още веднажъ, че танзиматътъ, реформитѣ, законитѣ сѫ мъртва буква, когато нѣма човѣкъ да ги разбере и да ги приложи, и че всичко или почти всичко зависи отъ добрата воля на испълнителитѣ.

 

 

1. Шишман ? Ред.

 

 

442

 

„Прѣди да пристигнѫ въ Търново, азъ се спрѣхь при селото Самоводени, близу до старата българска столица, съ цѣль да видѭ нѣкои старобългарски паметници. Азъ получихъ отъ калугеритѣ единъ безцѣненъ подаръкъ — портретитѣ на всички български царье, въ отпечатъкъ отъ восъкъ на пергаментъ (? ред.) и единъ рѫкописъ, въ който се разказвахѫ дѣянията и приключенията на едно византийско пратеничество, испратено Атилу отъ единъ византийски императоръ. Рѫкописъть бѣше старобългарски — съ кирилица . . . начинътъ на изражението на мислитѣ обаче нѣмаше нищо славянско, което доказваше, че имахъ отпрѣдѣ си само вѣрния прѣводъ на нѣкой византийски разказъ; езикътъ бѣше сухъ, повелителенъ, въ духа за Тамерлановата прокламация, която азъ имахъ случай да видѭ при Хейрулла-ефенди, и която ми биде прѣведена дума по дума. Азъ изпратихъ ликоветѣ на българскитѣ царье и рѫкописа на тогавашвия министъръ на Вътрѣшнитѣ Дѣла въ Франция, г. Вильменъ, който ми поблагодари живо и ме опълномощи сѫщеврѣменно съ особено писмо, да изслѣдвамъ славянскитѣ старини за смѣтка на Французкото правителство. За тая цѣль ми се отпуснѫ една сумма отъ 5000 лева за пѫтни и дневни.

 

„Въ Търново не намѣрихъ никакъвъ паметникъ отъ старото величие на българскитѣ царье, който да заслужваше внимание; но за това азъ бѣхъ въсхитенъ отъ прѣлестьта на търновкитѣ, отъ малкитѣ имъ крачка и рѫцѣ — и обноската имъ. Азъ бидохъ прѣдставенъ на госпожа Савовичъ, една отъ най-личнитѣ търновски госпожи и чрѣзъ нея се запознахъ съ нѣколцина българи, très comme il faut, и нѣколко дами, които бѣхѫ се учили въ Букурещъ. Г-жа Савовичъ се грижеше много за умственото развитие на своитѣ сънародници. Като се завърнѫхъ въ Парижъ, азъ се запознахъ и съ сина ѝ, който изучаваше тамъ правото и съ брата ѝ, който бѣше се настанилъ трайно въ Парижъ. Тоя послѣдниятъ, ученъ гръко-славянинъ, бѣ доставилъ на Cyprien Robert повечето отъ документитѣ за извѣстното му съчинение ”Le monde gréco-slave." — Партизанинъ на идеята, че славянитѣ и гърцитѣ трѣба да се слѣѭтъ, той поддържаше, че Ахиловитѣ Мирмидони и Александровитѣ Македонци били славяни, погърчени подъ влиянието на една пó-висока култура. Той твърдѣше, че всичкитѣ славяни трѣбва да послѣдватъ тоя примѣръ, за да се избавѭтъ пó-сигурно отъ влиянието и владичеството на Русия, на която той бѣше върлъ врагъ. — Внукъ му — младиятъ Савовичъ, другарь на сръбскитѣ студенти въ Парижъ, напротивъ ненавиждаше гърцитѣ. Той пръвъ подигнѫ идеята, да отърве българитѣ отъ религиозното иго на гръцкото православие. По-послѣ, както ще имамъ още случай да разкажѫ, той заплати съ живота си тая дръзка и напрѣдничава идея.

 

 

443

 

Като излѣзохме отъ Търново, минѫхме прѣзъ нѣколко голѣми села: Елена, Дрѣново, Габрово — всички населени отъ българи. Турци нѣмаше тукъ никаквй, освѣнъ мюдюритѣ, нѣколко заптии и сеймени, т. е. пѣши и конни стражари, които квартирувахѫ по ханищата. По онова врѣме стражаритѣ се набирахѫ отъ арнаутитѣ, геги, които говорехѫ славянски. Габровското училище бѣше основано и се поддържаше отъ князь Воронцова и Палаузова, български емигрантинъ, натурализиранъ въ Русия и единъ отъ най-просветенитѣ славофили. — Системата на прѣподаваньето бѣше сѫща като въ Русия. Азъ посѣтихъ училището съ живъ интересъ, изпитвахъ ученицитѣ и се убѣдихъ, че сѫ интелегентни, че иматъ голѣма наклонность къмъ науката и желание да се образуватъ — всички тия качества възбудихѫ моята симпатия за тоя народъ, симпатия която сé повече и повече се увеличаваше, колкото повече влѣзвахъ въ сношение съ него.

 

Като прѣминѫхме балкана при Шипка, и хвърлихме единъ погледъ наоколо на тая плодовита земя и тия хубави планини, които я опасватъ като единъ поясъ ний не можехме да се въздържимъ да не извикаме, като Атила, както казватъ: това е избраниятъ станъ за единъ войнишки народъ, това е крѣпостьта на свѣта; който я притежава, може да се защити противъ всички нападения и всички нашествия.

 

Като слѣзвахме къмъ Шипка съгледахме Казанлъкъ и розовата долина, отъ дѣто произлѣзва розовото масло, съ което още по онова врѣме се въртеше, голѣма търговия съ чужбина, особенно съ Англия, Америка и Германия. Цѣлото население почти се занимава съ тая култура и дабрикация. Градътъ ми се видѣ цвѣтущъ и жителитѣ ми се виждахѫ много богати.

 

Като слѣзохме въ долината, прѣди да стигнемъ въ хана, дѣто мислехме да си починемъ, ний видѣхме, противъ волята си едно зрѣлище, което пó-добрѣ да не бѣхме виждали: труповетѣ на двама доктори нѣмци и на тѣхния драгоманинъ, гръкъ, които бѣхѫ били убити отъ една чета отъ 7 души арнаути, що кръстосвахѫ страната и се издавахѫ за финансови бирници. Тия бѣдни хора били отивали на служба въ Цариградъ. Ний бѣхме слушали много работи за разбойницитѣ и за тѣхнитѣ подвизи, но бѣхми имали добрата честь да не срещнемъ ни едного до тогава; разказвахѫ ни за тѣхъ истории една отъ друга по необикновени. Ний бѣхме захванѫли вече да вѣрваме, че тия приказки се дължѫтъ на народното въображение. — Тукъ волею не волею трѣбаше да се прѣклонимъ прѣдъ очевидностьта. Тия убийства бѣха извършени едва прѣди нѣколко часа. Сейменитѣ и заптиетата тичахѫ по друмищата да търснѫтъ хайдуцитѣ. Ужасението бѣше голѣмо между населението. Съвѣтвахѫ ни да не ударяме

 

 

444

 

по пѫтя, по който искахме да минемъ, и особено да не минаваме прѣзъ Карлово, защото нѣкои бѣхѫ видѣли разбойницитѣ въ оная посока. Азъ, като мислѣхъ напротивъ, че тѣ нѣма да чакатъ потеритѣ тукъ наоколо, настоявахъ да слѣдваме по избрания пѫть, който ми се виждаше най-сигуренъ. Бѣхме изминѫли повече отъ седемь мили, безъ да срещнемъ жива душа, ни стражари, ни разбойници, когато кѫдѣ надвечерь видѣхме, че идехѫ насрѣща ни седемь конника, каквито ни ги описвахѫ. Сейменитѣ, които ни придружавахѫ, изчезнѫхѫ като омагьосани, ний останѫхме самички: азъ и тримата ми спѫтници. Коньетѣ ни бѣхѫ тъй уморени, щото не можеше и да се мисли за бѣгство; защитата не бѣше лесна, и успѣхътъ съвсѣмъ несигуренъ: Рѣшихме се да се прѣдадемъ на сѫдбата си. Азъ посрещнѫхъ разбойницитѣ и ги поздравихъ по славянски, и тѣ ми отговорихѫ. Попитахѫ ни, отъ гдѣ идемъ: „отъ Казанлъкъ, отговорихме ние, тамъ видѣхме труповетѣ на нѣколко души убити. Сега има, прибавихъ азъ, двама нѣмци и единъ гръкъ пó-малко на свѣта." Тѣ се усмихнѫхѫ и ни попитахѫ, какви сме хора, англичани или френци. Казахме, че сме казаци. — „Е тогава ний сме отъ единъ занаятъ; ний търгуваме съ овци, вий съ риба, но ако ни се падне и друго нѣщо, не го изпущаме изъ рѫцѣ."

 

„Ний имъ прѣдложихме ракия, а тѣ ни поканихѫ, да вечеряме съ тѣхъ. За единъ мигъ, накладохѫ огънь, турихѫ на шишъ двѣ агнета, които съ хлѣбъ, сиренье, чесънъ и лукъ — съставихѫ една богата трапеза. Арнаутитѣ захванѫхѫ да пѣѭтъ и да ни разказватъ разни приключения; но за хайдутлукъ — ни думица. И ние разбира се, нищо не поменувахме, да не би нѣкакъ да си спомнѭтъ занаята.

 

„Азъ спахъ пó-спокойно, отъ колкото да бѣхъ се намѣрвалъ между стѣнитѣ на нѣкой укрѣпенъ замъкъ. На изгрѣвъ-елънце, арнаутитѣ ни събудихѫ и ни прѣдложихѫж, да ни придружѫтъ до Карлово, гдѣто тѣ ни заведохѫ по криви пѫтища, прѣзъ една чудесна мѣстность, която можеше да се сравни на Швейцария. Нѣколко хвърлея отъ града, тѣ се простихѫ съ насъ, качихѫ се на конетѣ си и въ галопъ изчезнѫхѫ кѫдѣ горитѣ.

 

„Въ Карлово, скоро подиръ нашето пристиганье, испратенитѣ като потера заптии и сеймени, се явихѫ най-сѣтнѣ; тѣ мислехѫ, че сме отдавна убити. Поне тъй ги увѣрявали сейменитѣ, които ни бѣхѫ дадени ужъ, да ни вардѭтъ. Ето по какъвъ начинъ се карахѫ работитѣ въ Турция и какъ се грижехѫ чиновницитѣ за безопасностьта на пѫтницитѣ.

 

„Българитѣ, отъ тая страна на Балкана, не прѣдставяхѫ сѫщия тоя турански типъ, когото бѣхме забѣлѣвали въ населението отвъдъ Балкана — до Дунава; тѣ имахѫ много пó-произнесенъ славянски типъ и ни напомняхѫ по нѣкога полския.

 

 

445

 

„Въ царуваньето на Османа III, турцитѣ владѣяхѫ и Каменецъ-Подолскъ, Хоцимъ и околноститѣ имъ. Въ това врѣме, казватъ, извѣстно количество полски фамилии били откарани отъ тия мѣста кѫдѣ Пловдивъ, гдѣто били турени на работа въ чалтъцитѣ въ долината на р. Марица. Тия плѣнници били всички католици и имали съ себе си двама духовника или епископа, отъ които единиятъ се казвалъ Павелъ или Павликъ, а другиятъ — Иванъ. Една часть отъ тия поляци останѫли вѣрни на своята религия и били нарѣчени по името на своя свещеннекъ — павликяни, а другитѣ се истурчили и се нарѣкли помаци, име развалено отъ поляци. Павликянитѣ се заселили въ Пловдивската долина, а помацитѣ завзели планинитѣ и горитѣ около Чирпанъ и Неврокопъ. Това мнѣние, което, може би, не се сподѣля отъ ученитѣ, що сѫ изучвали произхождението на павликянитѣ и помацитѣ, не е лишено пакъ отъ извѣстна вѣроятность.

 

„Въ Пловдивъ азъ се запозвахъ съ епископа на павликянитѣ, отъ ордена на Пиемонтскитѣ Капуцини, M-gr Canova. Павликянското духовенство се ползуваше съ всичкитѣ права, които иматъ и прѣдставителитѣ на другитѣ вѣроисповѣдания. Въ Турция това е държава въ държавата. Освѣнъ тия привилегии, благодарение на капитулациитѣ и на поддърѫката на западнитѣ посолства, католишкото духовенство упражняваше наистина феодални права надъ бѣднитѣ павликяни, които населявахѫ седемь села въ околностьта на Пловдивъ — и една часть отъ самия градъ, повече отъ 1000 души. Въ всѣко село единъ патеръ-капуцинецъ и секретарятъ му — бѣлецъ упражнявахѫ властьта и съ тояги наказвахѫ селянитѣ, които не само бѣхѫ длъжни да ги хранѭтъ, но и да работѭтъ за тѣхъ. Прѣди да дойдѫтъ капуцинитѣ, павликянитѣ били много по-многобройни; но отъ тогава насамъ много отъ тѣхъ прѣминѫли въ православната вѣра или се потурчили. Пиемонтскитѣ капуцини бѣхѫ замѣстили австрийскитѣ си събратия отъ сѫщия орденъ, злоупотрѣбленията на които бѣхѫ до тамъ скандализирали самитѣ мусулмани, щото тия послѣднитѣ бѣхѫ подбудили павликянитѣ, да се възбунтуватъ противъ тѣхъ и да ги изгонѭтъ отъ манастира имъ. — Турскитѣ власти не бѣхѫ се замѣсили въ тая враждебна манифестация, и православнитѣ българи бѣхѫ присѫтствували съ скришна радость на натирванието на капуцинитѣ. Но павликянитѣ нѣмахѫ врѣме да се нарадватъ на своята свобода. Благодарение на постѫпкитѣ на Австрийската Интернунциятура, испратихѫ, имъ се пиемонтски капуцини, които вършехѫ пó-малко безчиния отъ прѣдшественицитѣ си, но сé пакъ и тѣхното иго не бѣше по леко. Азъ видѣхъ самъ слѣди отъ безчовѣчния начинъ, съ който тия капуцини се отнасяхѫ съ своето паство, и за това рѣкохъ, че е длъжность, да съобщѭ

 

 

446

 

своитѣ наблюдения на епископа Canova, човѣкъ разуменъ, когото католицитѣ имахѫ като светецъ. Той ми отговори, че не е възможно да се обръща човѣкъ инакъ съ това невѣжо и останѫло назадъ население. Мене винаги ми се е струвало, че именно за това угнѣтение на католишкото духовенство се дължи, дѣто павликянитѣ стоѭтъ много пó-долу отъ православнитѣ българи и по благосъстояние и по умствено развитие. Тѣ бѣхѫ изгубили всѣка слѣда отъ тая полска фантазия, която се е очувала въ такава висока степень мѣжду помацитѣ. Какъ можеше да се помисли при такива условия, че православнитѣ ще се повлияѭтъ отъ католицизма?

 

„На връщание въ Парижъ азъ имахъ случай да се запознаѭ по-отблизу съ г. Пиколо-Савовичъ и уйка му; въ частнитѣ си разговори, азъ имъ обърнѫхъ вниманието върху състоянието на просвѣщението въ България, което не ми изгледваше твърдѣ хомогенно, и изворътъ на което бѣше отъ естество да възбуди справедливата недовѣрчивость на турското правителство. Азъ имъ доказвахъ, че трѣба да се приеме друга нѣкоя система, която да дава извѣстни прѣимущества на българската младежь и да бѫде една гаранция за вѣрность спрѣмо Високата Порта, като способствува, да се развиѭтъ добри отношения между нея и подданицитѣ и́. Турскиятъ посланникъ Нафи-Ефенди, който ме удостояваше съ особенно уважение, биде тъй фрапиранъ отъ идеитѣ, които му изложихъ, щото говори́ за тѣхъ и на г. Гизó. Г-нъ Савовичъ биде поканенъ да прѣдстави единъ мемуаръ на министра, въ който казваше между друго, че поляцитѣ сѫ по-способни отъ всѣкиго другиго, да испълнѭтъ тая нова програма за просвѣщението на българския народъ. Г-нъ Гизó ме повика, да се разговори съ мене по тоя въпросъ, и ний се съгласихме, че най-практично ще бѫде да се образува едно учителско тѣло отъ поляци, способни по своята интелигентность и подготовката си, да отговорѭтъ на цѣльта която се изискваше отъ тѣхъ, именно да распространѭтъ въ България едно образование, управлявано по една обща система и по единъ духъ, съобразенъ съ политическитѣ изисквания на турското правителство. Въ едно второ свижданье у министра Гизо, на едно соаре, въ което взехѫ участие и князь Адамъ Чарториски и Нафи-Ефенди, условихме се, че Французкото правителство ще даде нужнитѣ срѣдства, а князьтъ ще избере компетентни хора между нашитѣ съотечественници, да испълнѭтъ нашия проектъ, отъ който азъ очаквахъ добри резултати и за насъ, и за българитѣ.

 

Тия поляци, на брой тридесеть, най-напрѣдъ трѣбаше да се съберѫтъ въ едно помѣщение близу при заведението на „братията отъ християнскитѣ училища" (frères des écoles chrétiennes)

 

 

447

 

и подъ тѣхното управление да изучѫтъ единъ учебенъ планъ, подобенъ на тоя съ който тия послѣднитѣ си служехѫ; г. Савовичъ бѣше се натоварилъ да прѣведе отъ френски на български нужнитѣ учебници; господа професоритѣ щѣхѫ да заминѫтъ за България съ френски паспорти. — Г. Гизо още отъ начало врѫчи за княза Чарториски една доста значителна сумма, ако не се лъжѫ — 20000 Франка. Всичко вървѣше прѣкрасно, моятъ планъ бѣше приетъ; за жалость, не знамъ какъ, за управитель на това прѣдприятие, което почиваше на такава практична основа и което имаше такова бѫдѫще, избрахѫ единъ човѣкъ, който най-малко бѣше способенъ, да оздрави успѣха на дѣлото. Александъръ Пауша (Paoucha), свѣтски човѣкъ, добрякъ и кавалеръ, прѣзъсходенъ танцоръ и шегобия, нѣмаше понятие отъ педагогика; нито по въспитание, нито по образование той не бѣше способенъ за единъ подобенъ постъ. Азъ помислихъ, че е нѣкоя мистификация, или че искатъ да се подиграватъ съ мене, когато додохѫ да ми съобщѫтъ тая новина; тутакси се затекохъ у князя Чарториски, но бѣше вече късно. На Пауша бѣхѫ прѣдложили вече директорското мѣсто, и той бѣше приелъ. Той имаше дарба, да харесва на хората съ своята присторена важность, която не исключаваше нито хумора, нито увлѣчението. Княвь Чарториски много го обичаше.

 

„Слава Богу, намѣрихме директоръ за народното просвѣщение въ България, едно умно и разбрано момче; азъ съмъ увѣренъ, че той ще цивилизува скоро и хубаво вашитѣ протежета." Съ тия думи ме посрѣщнѫ князь Адамъ. Азъ нѣмаше какво да кажѫ, толкова пó-вече, че красниятъ полъ бѣше съвсѣмъ расположенъ въ полза на Пауша. Което ме очудваше, то е, че и графъ Замойски поддържаше тоя изборъ съ всичкия си авторитетъ. Адамъ Мицкевичъ подигаше раменѣ отъ удивление. „На свѣта такива извънредни работи се вършѫтъ, казваше той, щото не е за чудо, и отъ тая пародия да излѣзе нѣщо умно."

 

„Александъръ Пауша си избра тридесеть сътрудника, всички офицери, хора храбри и калйни на бойното поле, готови да се мѣрѭтъ и съ самия дяволъ, но привикнѫли да си посръбватъ, пó-способни да ѣздѭтъ на конь, отъ колкото да попрочитватъ книжки, хора които толкова обичахѫ науката, колкото и водата. „Ето какви хора ми трѣбватъ, обичаше да повтаря Paoucha, тѣ ще импониратъ на оня дивъ народъ; тоя е едничкиятъ начинъ, да се постигне добъръ резултатъ." Господа професоритѣ толкозъ много пихѫ обаче за здравие на бѫдѫщитѣ си въспитанници, на г. Гизо, княза Чарториски и директора си, щото тоя видъ нормално училище скоро се разсипа, и г. Пауша въ слѣдствие на тоя безплоденъ опитъ изчезнѫ отъ Парижъ.

 

 

448

 

„Това се случи три мѣсеца подиръ второто ми заминаванье отъ Франция. Азъ бѣхъ отпѫтувалъ отъ Парижъ съ голѣми надѣжди и съ вѣра, че съмъ намѣрилъ едно добро срѣдство да повлияѭ на българитѣ и да имъ бѫдѫ самъ полезенъ. Щомъ стигнѫхъ въ Цариградъ, заловихъ се да подготвѭ почвата между турцитѣ и българитѣ, но скоро бидохъ поразенъ отъ несполуката на моя толкова врѣме кѫтканъ планъ, съсипанъ отѣ безгрижностьта на едни и отъ неумѣнието на другитѣ. Обаче, азъ пакъ не се отчаяхъ и захванѫхъ да търсѭ други комбинации, какъ да поправѭ това унивително фияско. По онова врѣме Рива-паша тъкмо бѣше се поосвободилъ отъ чуждо влияние и се опитваше да прокара нѣкои реформи, та да не се каже, че гюлханскиятъ Хати-Шарифъ е останѫлъ мъртва буква; той искаше да отговори и на бащинскитѣ желания на султана и сѫщеврѣменно да си спечели симпатиитѣ на Европа. Първата му стѫпка въ това отношение бѣ свикваньето на едно народно събрание, което трѣбаше да се състои отъ по двама души прѣдставители отъ всѣка провинция, единиятъ турчинъ, другиятъ христиенинъ и отъ нѣколцина евреи за главнитѣ градища. Това събрание трѣбаше да изложи на правителството нуждитѣ на страната и да изкаже мнѣние, какъ може да се намѣрѭтъ срѣдства за тѣхното удоволетворение. Европейскитѣ вѣстници не умѣхѫ или не пожелахѫ обаче да оцѣнѭтъ справедливо тоя опитъ за реформа отъ страна на Риза-паша. Докторъ Barachin, француски шарлатанинъ, когото въ първото врѣме отъ царуваньето на султанъ Абдулъ-Меджида, Хузревъ-паша бѣше вкаралъ въ комитета за реформитѣ, повлия европейския печатъ противъ Риза-паша, който бѣше го пратилъ на заточение и вслѣдствие на това бѣше си навлѣкѫлъ неговото непримиримо неприятелство. Той го прѣдставяше за човѣкъ, който иска, Турция да води независима и лична политика. Може би за самия Риза-паша и за благото на империята да бѣ било по-хубаво да бѣше повикалъ той Решидъ-паша, и да сподѣли съ него властьта, отъ колкото да го държи въ Лондонъ и Парижъ, гдѣто тоя бѣлѣжитъ държавникъ принасяше много по-малки услуги отъ тия, що би се очаквали отъ него въ Цариградъ. То щѣше да бѫде съединението на двѣ сили, опрѣдѣлени да се допълватъ взаимно. Решидъ-паша, бѣше човѣкъ добъръ, тактиченъ, много способенъ и имаше голѣма дарба да извлича полза и отъ най-малкитѣ обстоятелства. Чуждитѣ дипломати го уважавахѫ и той често ги управляваше. Риза-паша, напротивъ човѣкъ съ силна енергична воля, не искаше и да знае общественото мнѣние, когато се касаеше за доброто на отечеството, на службата, па и за частнитѣ му интереси. За зла честь тия двама способни мѫжье принадлѣжахѫ на два различни лагера, и то не

 

 

449

 

защото политическитѣ имъ възгледи си противурѣчѣхѫ, а защото се влияехѫ и двамата отъ вънъ. Риза-паша, енергиченъ и войникъ, бѣше прѣдаденъ отъ душа и сърце на Франция, Решидъ-паша, повече канцеларистъ, началникъ на бюрокрацията, клонѣше къмъ Англия и си служеше съ нея и нейната партия, за да стане садразаминъ. Самъ Риза-паша нѣмаше никакво желание да заеме тоя чинъ, но тикаше въ тая посока Реуфъ-паша, който нѣколко пгьти вече въ царуваньето на Султанъ Махмуда бѣше билъ садразаминъ.

 

„Заедно съ прѣдставителитѣ отъ провинциитѣ бѣхѫ дошли въ Цариградъ двама души духовници — българи: отецъ Неофитъ, старецъ, голѣмъ почитатель на княза Милоша Обреновича, авторъ на нѣколко елементарни български учебници, и тѣсно привързанъ на владѣещата отоманска династия. Още въ 1810 год, съвсѣмъ младъ, но вече запопенъ, той бѣ билъ единъ отъ най-ревностнитѣ турски агенти. Въ 1828 год. той бѣ събралъ въ балканитѣ една чета отъ българи доброволци, съ която бѣше се присъединилъ къмъ турцитѣ и това бѣше му спечелило уважението на Хюсеинъ-Паша. Върлъ врагъ на гръцкото духовенство, той мислеше да отдѣли българитѣ отъ православната черква. Неговиятъ проектъ бѣше познатъ въ цѣла България и бѣше намѣрилъ единъ ревностенъ поддържатель въ лицето на младия отецъ Иларионъ отъ Елена. — Снабдени съ прѣпорѫчителни писма до мене отъ страна на г. Савовича отъ Търново, тѣ ме турихѫ въ течение на своитѣ идеи. Азъ ги заведохъ при Мехмедъ Али-паша, баджанакъ на султана и тогава началникъ на артилерията. Той имъ обѣща, че ще ги покровителствува, и ги натовари да изложѫтъ вкратцѣ историята на българската Охридска патриаршия, при това да опишѫтъ злоупотрѣбленията, които гръцкото духовенство е вършило надъ българския народъ и въобще да изкажѫтъ желанията и стрѣмленията си. Мемуарътъ се написа и биде прѣдставенъ по принадлежность. Гръцката патриаршия подуши обаче работата и захванѫ да търси авторитѣ. Азъ се посъвѣтвахъ съ Мехмедъ-Али-паша и скрихъ отца Неофита и Илариона въ мънастира на лавариститѣ, макаръ и да не ми се искаше, защото винаги съмъ билъ убѣденъ, че католицизмътъ много е бъркалъ на славянското дѣло. Но азъ нѣмахъ други начинъ, какъ да завържѫ съ българитѣ сношения, слѣдъ като първиятъ ми опитъ бѣше излѣзълъ тъй злочестъ.

 

Патеръ Leleu и г. de Bourqueney съвсѣмъ и не мислехѫ на нѣкаква религиозна пропаганда; тѣ оставяхѫ врѣмето само да повлияе върху религиозното чувство на двамата българи духовници; но Патеръ Boré, който бѣше облѣкълъ расото не отдавна, като пó-ревностенъ и пó-живъ, се опита да ги прѣобърне

 

 

450

 

въ католичество. Тия опити ги уплашихѫ, толкова повече че Неофитъ и Иларионъ бѣхѫ убѣдени, че нѣма да бѫдѫтъ послѣдвани отъ съотечественницитѣ си, а напротивъ отритнѫти. Тѣ смѣтахѫ, че е пó-рационаино и пó-практично, да имъ се помогне, да се сдобиѭтъ съ религиозна автономия, та тогава може би и да е възможно сближение съ Римъ.

 

Патеръ Boré обаче не се обезсърдчи и продължи своитѣ опити. Недоволенъ само отъ туй, че благодарение на новитѣ му познанства едно извѣстно количество българчета посѣщавахѫ училището му на Бебекъ, той распръснѫ слухъ, че българскитѣ духовници сѫ наполовина прѣобърнѫти въ католичество, като мислеше, че по тоя начинъ ще ги накара да се покатоличѫтъ. Случи се, разбира се, съвсѣмъ обратното; българското население захванѫ да гледа съ криво око, дѣто поповетѣ му сѣдѣтъ въ единъ католишки мънастиръ. Патриаршията се въсползува отъ негодуванието, и имъ прѣдложи гостоприемството си, като имъ даде да разберѫтъ, че е готова да води прѣговори съ тѣхъ за българската черква. Великиятъ логотетъ Аристархи-бей тъй хитро умѣ да подведе стария и честния Неофита, щото тоя напустнѫ мънастира на лавариститѣ и се прѣнесе въ патриаршията, дѣто му бѣхѫ приготвили особенно жилище и го гледахѫ много хубаво. Аристархи до тамъ отиде съ своята византийска безочливость, та заведе Неофита въ собствената си каляска при Мехмедъ-Али-паша, да му поблагодари за протекцията и да го помоли и за напрѣдъ да не му я отнема, сѫщеврѣменно да му обяви, че отъ сега нататъкъ патриаршията старателно ще изучва българскитѣ работи въ единъ синодъ, който щѣлъ да бѫде свиканъ незабавно. Мехмедъ-Али-паша, който притежаваше качествата и грѣшкитѣ на великитѣ господари, и като такъвъ бѣше чувствителенъ за ласкателствата на Аристархи-бей, се съгласи на всичко и даде даже една кесия жълтици на българскитѣ попове, тия вѣрни султанови подданници, та да не бѫдѫтъ храненици на патриаршията, а да могѫтъ свободно да си гледатъ работата. Риза-паша показа обаче явно, че не одобрява, дѣто българскитѣ интереси се прѣдаватъ отъ ново въ рѫцѣтѣ на патриаршията. Той каза на Неофита: „Богъ да ти е на помощь; азъ не давамъ вѣра на тия хубави обѣщания, но противъ волята ти азъ не могѫ да те изтръгнѫ отъ влиянието на патриаршията" и като се обърнѫ къмъ Аристархи, той отиде даже до тамъ, та му каза: „ти ще ми отговаряшъ за живота на тоя старецъ." Всѣки день, вслѣдствие на това недовѣрие, той пращаше адютанта си, да пита за отца Неофита и другаря му. Реуфъ паша, садразаминътъ, прѣпорѫча на патриарха, да се занимае съ българския въпросъ. Това състояние на работитѣ трая нѣколко седмици.

 

 

451

 

Неофитъ и Иларионъ продължавахъ да ме посѣщаватъ и даже да ходѭтъ въ дома на лазариститѣ.

 

„Патеръ Leleu, боленъ отъ шарка, отъ която подиръ малко и починѫ, бѣше морално вече замѣстенъ отъ отца Boré, който въ своето заслѣпение, бѣше убѣденъ, че прѣслѣдванията упражнявани върху българскитѣ духовници отъ страна на патриаршията, ще ги накаратъ неизбѣжно да се присъединѭтъ къмъ католишката църква.

 

„Народното събрание за жалость не отговори на надѣждитѣ, които му се възлагахѫ; христианитѣ ставахѫ смѣшни съ своето малодушие; тѣ не смѣехѫ и устата си да отворѭтъ; мюсюлманитѣ, всички бейове и аги, чифликъ-сайбии, врази на танзимата, искахѫ да имъ се повърнѫтъ пакъ старитѣ привилегии, старото владичество надъ христианитѣ, безъ да допуснѫтъ нѣкакво измѣнение въ състоянието на послѣднитѣ.

 

„Всички сили, съ исключение на Франция, бѣхѫ били противъ свикванието на това събрание, особенно Англия, която се сърдеше на Риза Паша за французкитѣ му симпатии и за неговитѣ претенции, да бѫде апостолъ на реформитѣ и да засѣни Решидъ Паша, върху добрата воля на когото тя разчитваше много.

 

„Европейскитѣ вѣстници се подигравахѫ съ тоя злочестъ опитъ и го смѣтахѫ за комедия, измислена по всѣка вѣроятность отъ хора — врази на танзимата, които желаехѫ да въстановѫтъ стария редъ. Султанътъ, недоволенъ отъ неуспѣха на тая мѣрка, която той смѣташе за основа на една сериозна реформа, повика Решидъ Паша, рѣшенъ да се ослони на него, та да прѣобразува турската империя въ една държава, гдѣто всички подданници безъ разлика на вѣроисповѣдание да иматъ свобода и еднакви права. Врѣменно се назначи едно прѣходно министерство. Патриаршията се въсползува отъ това обстоятелство и слѣдъ нѣколко дена стариятъ Неофитъ и Иларионъ бидохѫ турени въ окови като разбойници и на сила откарани съ корабъ въ Св. Гора — въ Зографския манастиръ, гдѣто трѣбаше да понесѫтъ хиляди неприятности и страдания. Обвинихѫ Шекибъ-ефенди, министра на Вѫтрѣшнитѣ Дѣла, че е прѣдалъ българскитѣ духовници на патриаршията. Патриархътъ изпрати единъ рапортъ на Високата Порта, въ който обяви че българскитѣ духовници сѫ заточени за дисциплинарни простѫпки, споредъ правото, което било дадено нему и на прѣдшественницитѣ му съ фирмани отъ разни султани. Ето така се свърши първата стѫпка на българитѣ въ черковното имъ дѣло, което азъ смѣтахъ тогава, както и сега го смѣтамъ, за основа на автономията имъ. Високата Порта умѣ хитро да отвали отъ себе си отговорностьта прѣдъ българитѣ и общественното

 

 

452

 

мнѣние, като я свали върху патриаршията. Враждебностьта противъ тая се увеличи, но довѣрието въ турското правителство не биде никакъ разклатено.

 

„Полското дѣло, както азъ го разбирахъ, имаше нужда отъ поддърѫката на една силна и мошна Турция, за това собствено азъ не мóжехъ да бѫдѫ много горещъ партизанинъ на българската черковна независимость, която рано или късно трѣбаше да повлѣче подирѣ си освобождението на България, но при всичко това азъ симпатизирахъ отъ душа и сърце на българския народъ и помагахъ на главатаритѣ на движението, които търсехѫ да се запознаѭтъ съ мене заради моята поддърѫка. Азъ свързахъ сношение съ българитѣ изъ провинциитѣ чрѣзъ г-нъ Огняновича, ревностенъ славянинъ, ученъ професоръ на славянскитѣ и западнитѣ езици въ гръцката семинария на островъ Халки, и чрѣзъ младия Ресиядесъ, българинъ, ученикъ въ сѫщото училище, името на когото бѣхѫ погърчили, безъ да сполучѫтъ обаче да измѣнѭтъ неговитѣ тенденции и идеи. Той станѫ пó-послѣ нѣкѫдѣ епископъ въ Румѫния.

 

„Господинъ Савовичъ дойде въ Цариградъ. Азъ го прѣдставихъ на турскитѣ министри и го запознахъ съ г. Луѝ Робéръ (Louis Robert), левантинецъ, директоръ на карантината, който поради службата си имаше постоянни сношения съ българскитѣ области. Азъ сполучихъ да спечелѭ благоволението на тоя чиновникъ за българското дѣло, и ние можахме да привлѣчемъ едно значително количество българчета въ училището на лазариститѣ, безъ да прѣстанемъ да се интересуваме за българската черква. Госп. Палаузовъ, българинъ емигрантъ, живѣещъ въ Русия, другарь на Априлова, члѣнъ на българския комитетъ въ Одеса, когото видѣхъ въ Цариградъ и на когото азъ развихъ своитѣ идеи, слѣдъ нѣколко разговора ги одобри. Споредъ мене, българитѣ трѣбаше да се сближѫтъ съ турското правителство, да гледатъ да събудѭтъ и развиѭтъ своята националность подъ негова защита и подъ негова егида. Тая отстѫпка, ако може да се нарече тя такава, отъ страна на единъ члѣнъ отъ Одеския български комитетъ, който комитетъ се сматряше въ Цариградъ за революционенъ, бѣше нѣщо твърдѣ важно; тя даде пó-голѣма тежина на моята политика и ми спечели довѣрието на Високата Порта и на френското посолство.

 

„Палаузовъ, макаръ и емигрантъ, притежаваше имотъ въ Габрово. Като роднина на най-първитѣ фамилии въ Търновския санджакъ, той бѣше покровитель на габровското училище, което бѣше основано съ пожертвуванията на княза Воронцова и на одескитѣ богаташи българи. Савовичъ, който бѣше получилъ чрѣзъ мене орденъ отъ султана и съ това бѣше добилъ пó-голѣма важность и почитъ, се нае да прѣдаде въ Търново и

 

 

453

 

въ балканскитѣ градища думитѣ и идеитѣ на Палаузова. За жалость, слѣдъ едно кратко прѣбивание въ родния си градъ, той умрѣ внезапно. Търновскиятъ гръцки владика, страшенъ насилникъ на българитѣ, злоупотрѣбленията на когото Савовичъ бѣше открилъ на турското правителство, биде набѣденъ, че е отровилъ българския патриотъ. Азъ не твърдѭ нищо, отбѣлѣзвамъ само слуховетѣ, които се пръскахѫ по онова врѣме по тоя прѣдметъ.

 

„Около полското агентство захванѫхѫ да се групиратъ разни млади българи: Стояновичевци, Чалъкоглу, Раковски и др. Тоя послѣдниятъ бѣше роднина на Богориди, иввѣстенъ подъ името Стефанаки бей, бивши първи драгоманинъ при Високата Порта, а по онова врѣме съвѣтникъ на Отоманското министерство, обикнѫтъ отъ турцитѣ и личенъ приятель на Лордъ Рядклифъ."

 

*  *  *

 

Авторътъ на мемуаритѣ, отъ които извличаме това, което досѣга малко-много българитѣ и България, разказва пó-нататъкъ, какъ му дошло на ума въ началото на Кримската война да прѣдложи да образува една християнска армия отъ славянското население на империята, и най-главно отъ българитѣ. Да подобри сѫдбата имъ, да ги привърже къмъ султановия прѣстолъ, да направи тѣхнитѣ интереси солидарни съ интереситѣ на Високата Порта: тия бѣхѫ идеитѣ, които го въодушевявахѫ прѣзъ всичкото врѣме на службата му въ второто му отечество, идеи, които срещнѫхѫ за жалость много порицатели между турскитѣ държавни мѫжье, надъхани отъ безуменъ фанативъмъ и неспособни да разберѫтъ важностьта на една организация, която имаше за цѣль да асимилира раситѣ на турската държава подъ гънкитѣ на едно и сѫщо знаме. Нѣкои велики сили тъй сѫщо не погледнѫхѫ съ добро око това дръзко нововведение, което можеше да продължи живота на Турция. Ние даваме пакъ думата на Садъкъ-паша:

 

„Бѣше по врѣмето на Кримската война. Виенската конференция увеличаваше числото на своитѣ засѣдания. Али-паша, напълно увѣренъ, че мирътъ ще се запази, отиваше въ рапортитѣ си до тамъ, щото съвѣтваше на правителството си, да приеме условията, прѣдложени отъ Русия; съюзитѣ съ другитѣ държави не бѣхѫ твърдѣ сигурни, и Виенскиятъ кабинетъ, когото бѣше той сондиралъ, нѣмаше намѣрение да даде своето съдѣйствие, освѣнъ ако Портата отстѫпи на Австрия своитѣ владѣтелски права надъ Влахо-Молдавия. Решидъ-паша който се ползуваше съ пълното довѣрие на своя суверенъ, слѣдъ като поиска неговитѣ заповѣди, отговори, че приеманьето на рускитѣ условия би значело, да се откаже Турция отъ своето право

 

 

454

 

надъ подданницитѣ си. Колкото за Влахо-Молдавия, Решидъ-паша писа собственнорѫчно: „ако Австрийското правителство сключи договоръ съ Турция и нейнитѣ съюзници, че се съгласява да възобнови Полша, па и́ повърне Галиция, то султанътъ ще ѝ отстѫпи своитѣ права надъ Влашко. Отдѣлени отъ Русия чрѣзъ една независима Полша, Турция и Австрия бихѫ били отъ тогава нататъкъ на зáвѣтъ отъ нейнитѣ нападения."

 

„Азъ четохъ тия инструкции, прѣди да се изпратштъ въ Виена и азъ не можахъ да въвдържѫ сълзитѣ си отъ признателность къмъ тоя чудесенъ и великъ държавникъ, истински приятель на Полша и поляцитѣ.

 

„Поради тия обстоятелства именно и понеже бѣхъ вникнѫлъ ясно въ политиката на Решидъ-паша, азъ приготвихъ единъ мемуаръ върху казацитѣ, като разказахь за кратко историята на запорожцитѣ, тая армия на Полската република, която бѣ била припозната като такава съ особенни султански фермани въ врѣме на нейната емиграция въ Турция. Макаръ въ 1828 г. една голѣма часть отъ запорожцитѣ да бѣхѫ се прѣселили пакъ въ Русия, имаше пакъ мнозина още въ Турция; знамето, което Високата Порта, бѣше имъ дала, се чуваше въ патриаршията, и никакъвъ ферманъ не бѣше обявилъ тая войска за разформирувана. Турското правителство имаше прочее право да я повика пакъ подъ знамето, за да вземе участие въ защитата на империята. Азъ прибавихъ въ мемуара си, че е лесно подиръ издаваньето на султанския ферманъ, да се състави една дружина отъ поляци и други славяни, които нѣмаше освѣнъ да се запишѫтъ въ регистритѣ на запорожцитѣ, споредъ обичая и правото на тоя воененъ орденъ, и щѣхѫ да служѫтъ за основа на една пó-значителна организация.

 

„Тоя мемуаръ биде приетъ съ явно удоволствие отъ Решидъ-паша и прѣдставенъ отъ него на Султана, който го одобри, назначи ме миримиранъ и даде заповѣдь да образувамъ една нова дружина кавалерия отъ доброволци, къмъ която щѣхѫ да да се присъединѭъ казацитѣ на Некрасова и добруджанскитѣ казаци. Изборътъ на униформата и организацията на дружината ми прѣдоставихѫ мене, само ме посъвѣтвахѫ да държѫ тайна, та да не би нѣкоя дипломатическа интрига да попрѣчи на тая формация и ни причини излишни неприятности.

 

„Азъ захванѫхъ работата си незабавно. Накарахъ да прѣведѫтъ на турски всички нужни книжа; за основа на организацията си приехъ системата на Карла Розицки (Rozycki), която бѣ имала такъвъ блѣскъвъ успѣхъ въ 1831 год., а за командата избрахъ — малоруския езикъ. Азъ бѣхъ вече свършилъ всичко, когато ме повикахѫ въ Министерския съвѣтъ, да си

 

 

455

 

дамъ мнѣнието, но какъвъ начинъ ще трѣбва да се води войната, понеже тя бѣше вече рѣшена, и Али-паша бѣше напуснѫлъ Виена слѣдъ прѣкратяваньето на конференцията.

 

„Императорътъ Наполеонъ III, къмъ когото се отнесохъ чрѣзъ посрѣдството на госпожа Хортензия Корню (Cornu), (неговата сестра по кърма и неговото най-интимно довѣрено лице, съ която ме свързвахѫ стари приятелски отношения) благоволи да ми изпрати орѫжия и сѣдла за 1000 души. Съ това той поправи до нѣкѫдѣ несправедливостьта, която бѣше сторилъ спрѣмо мене, като ме бѣше лишилъ въ 1850 год. отъ французката протекция. Не ми бѣше лесно въ начало да излѣзѫ на глава съ поляцитѣ: индивидуализмътъ, който имъ е присѫщъ, демократическото буйство, на което бѣхѫ привикнѫли прѣзъ войнитѣ въ Маджарско и Италия, произвеждахѫ всѣки день нови приключения; но по пѫтя ни за Одринъ азъ сполучихъ да построшѫ тоя непокоренъ духъ, отъ който за добра честь не бѣхѫ всички заразени.

 

„Българитѣ напротивъ бѣхѫ образцови по своята ревность, по испълнението на своя дългъ и субординацията си. Голѣмо щастие бѣше за насъ, че ги имахме, защото въпрѣки моитѣ усилия и усилията на моитѣ сътрудници, съмнително е, дали щѣхме да имаме сполука съ едничкитѣ деморализувани отъ емиграцията поляци.

 

„На пристиганье въ Одринъ ние намѣрихме единъ ескадронъ, съставенъ почти исключително отъ българи доброволци; управителятъ, моятъ старъ приятель Мехмедъ Къбръвлѫ-паша, ни прие много благосклонно; прѣдложи ни да ни достави колкото конье ни липсвахѫ. Православниятъ владика ни подари нѣколко коня за унтерофицеритѣ, главниятъ равинъ ни испрати долни дрехи, обуща, топли рѫкавици, бейоветѣ ни дадохѫ парични подаръци.

 

„Новитѣ войници положихѫ тържествено клетва въ двора на конака. Нѣкои се клехѫ въ корана, а повечето въ евангелието; всички граждански и духовни власти присѫтствувахѫ. Мехмедъ Къбръзлѫ въ една въодушевева рѣчъ истъкнѫ важностьта на тая организация, която съединява мюсюлмани и християни подъ сѫщото знаме и дава така право на послѣднитѣ да носѭтъ сабя, която до тогава можехѫ да носѭтъ само побѣдителитѣ. Възхищението бѣше всеобщо; за първъ пѫть — отъ толкова вѣкове насамъ — българитѣ ѣздехѫ военни конье въ тоя градъ Одринъ, нѣкога обсажданъ и прѣвземанъ отъ тѣхнитѣ царе. Дълбоко трогнѫтъ отъ осѫществението на най-милата ми мечта, азъ парафразувахъ старата поговорка: „да би младо знало, да би старо могло" — и си казвахъ: „да би турци знали и славяни могли, каква мощь би било то за държавата!"

 

 

456

 

„Съ голѣмо тържество се прѣдаде на войскитѣ старото знаме на запорожкитѣ казаци, [1] автентичностьта на което се доказваше отъ единъ документъ, подписанъ отъ патриарха и 12 владици.

 

„Прѣзъ цѣлото ни пѫтуванье въ България ние бидохме приемани съ отворени обятия. Жителитѣ се стичахѫ около насъ и не можехѫ да се нагледатъ на нашитѣ конници и да се начудѭтъ на реда и дисциплината, които владѣехѫ въ нашата малка войска. Отъ радость, че султановитѣ солдати се разговарятъ съ тѣхъ на майчиния имъ езикъ, тѣ ни хранехѫ и пояхѫ до насита. Каква богата и плодородна земя! Но колко безчиния вършехѫ турскитѣ войски на заминаванье прѣзъ страната прѣдъ очитѣ ни, и колко съжалявахме ние, че не можехме винаги да имъ се въспротивимъ. Особито албанцитѣ върлувахѫ като въ нѣкоя заробена покраина.

 

„Въ Шуменъ върховниятъ началникъ на войскитѣ, Али-паша — родомъ черкезинъ, и лазътъ Исмаилъ-паша излѣзохѫ да ни посрещнѫтъ съ единъ отредъ кавалерия и съ музиката; нашитѣ „сотни," отъ които третата, четвъртата и шестата бѣхѫ съставени изключително отъ българи, дефилирахѫ прѣдъ тѣхъ и получихѫ най-горещи похвали.

 

„Турско-славянскитѣ казаци се отличихѫ въ Дели-Орманъ, при Калафатъ, Олтеница и Силистра. Българитѣ бѣхѫ получили голѣмо довѣрие въ собственитѣ си сили. Всички бѣхѫ въодушевени отъ военната гордость, която подигаше тѣхния куражъ. Даже башибозуцитѣ такова почитание имахѫ отъ тѣхъ, щото като особенно благоволение го смѣтахѫ, ако нѣкой се склонѣше да ги придружава въ походитѣ имъ. Въ третия ескадронъ имаше единъ българинъ, казвахѫ го Стефанъ Еленченинътъ, който познаваше всѣка пѫтечка около Силистра. Баку ефенди, войводата на курдскитѣ доброволци, безъ него не можеше ни часъ. Той му позволяваше даже да яха коня му и казваше, че въ Курдистанъ Стефанъ би станѫлъ единъ отъ най-важнитѣ бейове.

 

„Единъ день имахъ да съобщѫ нѣкои подробности върху движението на рускитѣ войски на Рифатъ-паша, който бѣше натоваренъ съ командата на кавалерията отвѫдъ Силистренската крѣпость. Сѫщеврѣменно трѣбаше да снабдѭ крѣпостьта съ храна и муниция. Понеже конвоятъ бѣше значителенъ трѣбаше прѣдварително да се споразумѣѭ съ команданта, но градътъ бѣше блокиранъ и отредитѣ на генерала Хрулева кръстосвахѫ страната между Ада-Кьой и Татаринка. Казацитѣ на Некрасова обявихѫ, че е невъзможно да се вмъкнемъ въ

 

 

1. На червено поле личеше турскиатъ полумѣсецъ, а на синьо — православниятъ кръстъ.

 

 

457

 

обсадената крѣпость. Единъ българинъ, унтерофицеръ, Мано Пиротчанинътъ, ми се прѣдстави и ми обяви, че ще донесе отговоръ въ нѣколко часа. Той изпълни задачата си успѣшно, храната и муницията можахѫ да се прѣкаратъ въ крѣпостьта и унтерофицерътъ Мано биде произведенъ въ офицерски чинъ.

 

„Въ едно сражение българинътъ Гьорги Христовъ, конятъ на когото бѣ убитъ подъ сѣдлото му, свали единъ свой другарь, който страдаше отъ треска, качи се на коня му всрѣдъ една градушка отъ куршуми и се впуснѫ въ битката съ безподобно юнащтво.

 

„Още въ 1854 год. Хаджи Христо Самоковецътъ избави въ Тулча съ своето хладнокръвие и храбрость на чело на единъ ескадронъ казаци единъ значителенъ отредъ турски солдати съ офицеритѣ му наедно, които бѣхѫ го ударили на пиръ съ команданта Сарахошъ Али-паша и мислехѫ, че сѫ далечъ отъ неприятеля, макаръ да бѣхъ прѣдупрѣдилъ пашата за намѣренията на генерала Ушаковъ, когото моитѣ шпиони слѣдѣхѫ острооко. Тоя храбъръ българинъ получи отъ Омеръ-паша за награда на своята юнашка постѫпка меджидие V степень и офицерски чинъ.

 

„Нашитѣ казаци прѣминѫхѫ Дунава, окупирахѫ Букурещъ, Браила и Прутската линия. Моятъ проектъ бѣше, да привлѣкѫ Донскитѣ казаци на Молдавска територия съ помамка за грабежъ, послѣ да ги подгонѭ и да прѣминѫ въ Басарабия. Послѣдицитѣ на тоя планъ бихѫ сбъркали смѣткитѣ на дипломатитѣ. Азъ бѣхъ приготвилъ нужното градиво за постройка на единъ мостъ надъ Прутъ, който съвсѣмъ не е широкъ.

 

„За зла честь Донскитѣ казаци не се показахѫ нито на лѣвия брѣгъ на рѣката. Моитѣ шпиони ми съобщихѫ, че тѣ били се оттеглили кѫдѣ Ялпушкото езеро. За мене тови бѣше достаточенъ показалецъ, че австрийцитѣ и руситѣ трѣба да сѫ се споразумѣли, съ цѣль да избѣгнѫтъ всѣка среща между насъ и тия послѣднитѣ, та да не отбиемъ войната отъ посоката, която ѝ бѣхѫ дали.

 

„Сердаръ-Екремътъ получи заповѣдь да се отправи съ половина отъ войската си за Кримъ; остатъкътъ трѣбаше да се дръпне задъ Серетъ, на дѣсния брѣгъ на Дунава. Въ Букурещъ оставихѫ само една дружина инфантерия, една — кавалерия и двѣ батерии артилерия. Влашко и Молдавско се отстѫпихѫ на австрийската окупация.

 

„Турскитѣ държавници разбирахѫ естествено всичкото унижение и несгодата отъ тая комбинация, но надмощието на английската и австрийската партия и заслѣпението на императора Наполеона III бѣхѫ толкова силни, щото тѣ позволихѫ,

 

 

458

 

да се пожертвуватъ хиляди и хиляди хора безъ всѣка облага нито за Турция, нито за Франция, и да се изхарчѫтъ съ безподобна разточителность огромни суми, само колкото да се погѫделичка морската гордость на Англия и да се задоволи Австрия, съмнителното поведение на която даваше да се разбере, че отъ една страна тя не е противна на идеята да си раздѣли Турция съ другиго нѣкого, но отъ друга пъкъ би желала и да съкруши Русия, та да ѝ отнеме устието на Дунава и страната, която служеше за съединителна чертица между южнитѣ и сѣвернитѣ славяни.

 

„Азъ писахъ по всичко туй на г. de Bourqueney, който бѣше тогава посланникъ въ Виена и когото азъ високо уважавахъ. Той не ми отговори нищо, но азъ имахъ удовлетворението, да узнаѭ слѣдъ нѣколко години, че графъ Валевски, министръ на Външнитѣ Дѣла подъ Наполеона, билъ рекълъ: „ние всички бѣхме слѣпци, само Чайка (той все така продължаваше да ме нарича) е виждалъ ясно; ето писмото му, четете го!" — Уви, късно бѣше вече!

 

„Като ни отстранихѫ отъ Дунава, пратихѫ ни едно слѣдъ друго въ Айтосъ, Карнабатъ, Сливенъ и Ямболъ. Казацитѣ бѣхѫ станѫли много популарни между българитѣ, които ги наричахѫ „нашата войска.” Доброволци се стичахѫ отъ вси страни. Ние прѣкарвахме врѣмето си съ прѣслѣдванье на разбойницитѣ, които винѫги се намножаватъ въ смѫтни врѣмена.

 

„Случи ни се нѣщо много странно въ Бургасъ. Единъ патрулъ отъ VI наша „сотня" бѣ заварилъ въ единъ ханъ нѣколко арнаути — търговци, бѣ ги обезорѫжилъ и накаралъ ги бѣ съ заплашванье, да прѣдадѫтъ всичко що иматъ съ себе — разни стоки и една голѣма сума пари. — Дошли пакъ на себе си, албанцитѣ побързахѫ да се оплачѫтъ въ Бургасъ. Назначи се комисия да изслѣдва работата, и виновницитѣ бидохѫ строго наказани. Като попрѣтърсихме нѣщата на тия търговци, забѣлѣзахме кървави пятна, усъмнихме се, изпитахме ги хитро, кое ги посплашихме, така щото се издадохѫ, че прѣди мѣсецъ нѣщо си били убили и ограбили нѣколко души българи. Наистина цѣлъ свѣтъ помнеше, че бирници бѣхѫ извършили подобно едно убийство, което бѣ причинило голѣмъ шумъ, но убийцитѣ не бѣхѫ се намѣрили, въпрѣки всички старателни изслѣдвания.

 

„Военното началство съобщи за тая работа на гражданскитѣ власти, които изслѣдвахѫ дѣлото и осѫдихѫ виновнитѣ на обѣсванье. Присѫдата се извърши въ Цариградъ. Казашката дружина получи отъ Сераскиерата горещи поздравления.

 

„Други още нѣкои подобни значителни сполуки въ истрѣбваньето на разбойницитѣ помогнѫхѫ, да укрѣпѭтъ нейната репутация.

 

 

459

 

Казацитѣ станѫхѫ бичътъ на хайдуцитѣ. Това мнѣние, което бѣхѫ си съставили за насъ, станѫ причина да ни изпратѫтъ на гръцката граница. Правителството ве се и сѣти даже, че бѣ употрѣбило едно хомеопатично срѣдство, за да изцѣри хайдушката болесть.

 

„Слѣдъ прѣвземаньето за Севастополъ една навалица отъ спекуланти се настървихѫ въ Цариградъ и прѣдлагахѫ всѣкакви видове прѣдприятия — постройки на желѣзници, канализации и пр. Особенно се изтъкнѫ идеята, да се проведе една желѣзнопѫтна линия между Варна и Руечукъ. Решидъ-паша искаше да се опита, да извърши това прѣдприятие съ българитѣ и ме натовари, да сондирамъ терена. Азъ самъ се очудихъ отъ ревностьта, съ която българскитѣ чорбаджии се отзовахѫ на моята покана. Варненскиятъ управитель Азись-паша, който се гордѣеше че е славянинъ по происхождение, можа да сполучи отъ своя страна да запише много акционери. Удивенъ, че съ такава готовность бѣхѫ приели нашитѣ прѣдложения, азъ изпратихъ отъ Варна за Цариградъ пó-малкия братъ на Анастаса Стояновича, който получи лесно концесията за линията Варна-Русчукъ. Неопитностьта на българитѣ, интригитѣ на англичанитѣ, евреитѣ и другитѣ чужденци станѫхѫ причина, дѣто Стояновичъ продаде концесията си на една английска компания, ако не се лъжѫ. Готовностьта на българитѣ да даватъ капиталитѣ си за прѣдприятия, които интересуватъ отечеството имъ, направи отлично впечатление на турцитѣ и чужденцитѣ, подигнѫ и цѣната на казацитѣ, които се сматряхѫ за крѣпка връзка между българитѣ и империята аа султана."

 

 

Въ епохата на полската революция (1863 год.), на която Садъкъ-паша бѣше голѣмъ врагъ, понеже я смѣташе за опасна, не на врѣмето си, и способна само да влоши положението на страната, много офицери и унтерофицери поляци поискахѫ повволение да напуснѫтъ дружината и да отидѫтъ да се запишѫтъ въ реда за бунтовницитѣ. Садъкъ-паша бѣше тогава въ Тесалия и, разбира се, не можеше да навлѣзе съ войскитѣ си въ Полша; не пишехме вече 1854 год.; обстоятелствата бѣхѫ се измѣнили, и това, което въ оная епоха би било логично и храбро, щѣше да бѫде лудость въ 1863 год. Тайното правителство въ Варшава изпращаше на Садъкъ-паша възвания подиръ възвания, но той трѣбаше да си стои на поста, който му бѣше повѣренъ. Военната му честь изискваше това. „Азъ скърбѣхъ, казва той, като гледахъ какъ дезертирахѫ моитѣ сънародници, но не можахъ и да имъ се възпротивѭ, скърбѣхъ за тая борба тъй необмислено захванѫта и съ толкова малко изгледъ за сполука. За добра честь, азъ намѣрвахъ подкрѣпа и утѣха у българитѣ, които обравувахѫ основата на моята християнска организация.

 

 

460

 

Жедни за наука, тѣ слѣдвахѫ прилежно курса на дружинната школа, която управляваше пó-малкиятъ ми синъ Музаферъ-бей."

 

„Като се върнѫхме въ Шуменъ, Сердаръ-Екремътъ се показа много благосклоненъ. У Омеръ-паша весело се прѣкарваше врѣмето. Той прѣдпочиташе обществото на християнитѣ и даваше обѣди, вечеринки, на които канеше и българскитѣ чорбаджии съ женитѣ имъ.

 

„Прѣди да си тръгнемъ, той ни доведе двама млади доброволци, синоветѣ на г. Кралевича, старъ свой приятель, който бѣше посветилъ една часть отъ богатството си за училища въ България и за помощи на юноши, които отивахѫ да се учѫтъ въ чужбина.

 

„Като отидохме да се простимъ съ Омеръ-паша (втори пѫть вече го не видѣхме за жалость), очитѣ ни се напълнихѫ съ сълзи, тъй той умѣ да трогне нашитѣ славянски сърца. Той накара сотнитѣ да минѫтъ прѣдъ него въ парадъ и каза на Анастаса Стояновича и на мене: „тая войска е истинско славянска, дано се развива, защото тя е принесла истински заслуги на страната и на султана."

 

 

„Въ 1866 година ни опрѣдѣлихѫ за гарнизонъ града Сливенъ, гдѣто ние завързахме пакъ приятелски сношения съ населението. Тамъ се занимавахѫ много съ народното просвѣщение, съ черковния въпросъ — гръцкото духовенство бѣше вече изгонено — и съ това, което се вършеше въ Румъния, дѣто се приготовляваше българската пропаганда. Пó-раввититѣ българи ми донесохѫ двѣ географически карти, изработени въ Букурещъ слѣдъ въцаряваньето на Хоенцолернския князь. Едната прѣдставляваше една Румъния, въ състава на която влѣзвахѫ Влашко, Молдавия, Басарабия до Днѣстра, Добруджа до Траяновата стѣна, отъ Черновода — Боазъ-Кьой до Черно-море, Трансилвания, една часть отъ Банатъ и Буковина. Втората прѣдставляваше Дакийското кралство — съ Румъния, и Сѣверна България до малкия балканъ; Македония, Епиръ, Албания, бѣхѫ начъртани въ нея като колонии на римскитѣ легиони. Тая карти бѣхѫ съобщени на българскитѣ политически комитети въ Букурещъ. Началникътъ на единия отъ тия комитети, по-стария, бѣше богатиятъ капиталисть Христо Гьоргиевъ, подражатель на сърбитѣ и увѣренъ въ цѣлесъобразностьта на хайдутството (? ред.); другиятъ, по-младиятъ комитетъ, организуванъ отъ котленеца Раковски съ знание на Априлова, Палаузова и другитѣ bros bonnets на българското дѣло, искаше да подготви по-напрѣдъ работата съ една книжовна пропаганда, прѣди да

 

 

461

 

се пристѫпи къмъ дѣйствие (обратно, ред.). Тия два комитета, въпрѣки малкото си уважение къмъ румънитѣ, които още не бѣхѫ дали докажба за своята военна стойность, приемахѫ всички тѣхни съобщения, като се надѣвахѫ, че може да имъ помогнѫтъ или поне че ще ги тършѭтъ. Протекцията на Хоенцолернския князь, едно съглашение съ него бѣхѫ нѣща отъ такава голѣма важность, щото българитѣ естествено трѣбаше да положѫтъ всичкитѣ си усилия да си ги усигурѭтъ и да ги подчинѭтъ на своитѣ цѣли.

 

„Казваха, че тия планове за едно румънско-дакийско царство били изработени още въ врѣмето на князь Куза и били покровителствувани отъ братията Братияно, отъ Розети, даже отъ Константинъ Негри; но тѣ излѣзохѫ за свѣтъ все пакъ едва въ князуванието на Карла.

 

„Партиванитѣ на княза Кува, които бѣха многобройни, мислехѫ, че съ публикуванието на такива документи ще компрометиратъ Хоенцолернския принцъ и ще подготвѭтъ завръщаньето на прѣдшественика му, а партизанитѣ на Карла се надѣвахѫ, като го каратъ да върви по тоя пѫть, че ще успѣе да основе ако не едно дакийско, то поне едно румънско царство. Азъ изпратихъ тия двѣ карти на Сердаръ-Екрама съ увѣрение, че българитѣ не искатъ да станѫтъ ни румъни ни даки и че ще си прѣбѫдѫтъ вѣрни поданници на султана, стига само да се въведе повече правда и равноправность въ отношение къмъ тѣхъ. Да показвашъ, че се боишъ отъ въстание — поражда по нѣкога въстанието; прѣслѣдванията, сѫмнѣнията, само огорчаватъ населението и го тикатъ да слуша внушенията на отчаянието.

 

„Споредъ мене, два въпроса бѣхѫ важни за България — въпросътъ за една национална черква и въпросътъ за една национална армия. Всѣки единъ отъ тѣхъ влѣчеше подирѣ си различни послѣдици. Черковната автономия веднѫжъ спечелена, народътъ щѣше непрѣмѣнно да се стрѣми да добие своята политическа автономия и послѣ по логиката на фактоветѣ — своята независимость. Националната армия не можеше да бѫде друго нѣщо освѣнъ султанова армия и армия на народа. Ако народътъ вървѣше въ съгласие съ султана, то националната войска би привела най-много къмъ една славянска федерация подъ скиптра на султана. Тая истина, която се обѣлва повече и повече отъ облацитѣ на неизвѣстностьта, биде потвърдена, колкото се отнася до черковния въпросъ. — Прѣзрѣхѫ моитѣ съвѣти, но ще дойде, може би, едно врѣме, когато ще разберѫтъ, че съмъ виждалъ ясно и право. Али-паша и Мидхатъ-паша не бѣхѫ на това мнѣние. На първия чуждитѣ посланници повтаряхѫ безъ спирка, че е опасно да се създава славянска армия

 

 

462

 

въ турската; на втория консулитѣ подшушвахѫ да изтрѣби плѣвеля, до като не пусне корени; и двамата се подадохѫ на тия мнѣния, единиятъ отъ малодушие а другиятъ отъ жажда за власть и за да не отблъсне щастието си.

 

„Невѣрнитѣ извѣстия, фамознитѣ географически карти и Али-пашовитѣ безсъвѣстни чиновници, които искахѫ да покажѫтъ, че сѫ много ревностни, натегнѫхѫ положението. Румънското правителство отъ своя страна си правеше официялно зáглежки и óглушки, и даваше свободна рѫка на своитѣ агитатори, които подклаждахѫ българитѣ да се побунѭтъ, олеснявахѫ сборищата имъ и организацията имъ на дунавския брѣгъ. Азъ знаяхъ всичко, каквото се вършеше, отъ чорбаджиитѣ и отъ прѣписката, която имахъ съ Румъния.

 

„Мидхатъ-паша бѣше тогава валия на Дунавския вилаетъ и бѣше се запрѣтнѫлъ да прѣобрази старитѣ провинциялни управители въ единъ видъ вице-кралье, мѣрка която щѣше да повлѣче подирѣ си децентрализацията на администрацията и би прѣдставила сериозни сгоди, ако повикавитѣ хора бѣхѫ били на висотата на своето положение.

 

„Мидхатъ бѣше човѣкъ енергиченъ и ревностенъ и приличаше малко на Мехмедъ Къбръзлѫ-паша, канцеларията на когото той бѣше уиравлявалъ нѣкога. Нервозенъ и наклоненъ да слуша тогова, който дойде най-напрѣдъ и да вѣрва на всѣкакви доношения, той избухваше като барутъ и изгасваше като него. Като човѣкъ на перото, той дължеше своето авансиранье само на голѣмото си прилежание. Славолюбивъ и жеденъ за власть, той се окачаше немилостиво о всичко, което можеше да го закара, дѣто мечтаеше. Ахмедъ Расимъ-паша неговиятъ alter ego и може би super ego, по происхождение гръкъ, възпитанъ въ Атина, надаренъ съ всички качества и пороци на византийскитѣ гърци, управляваше Видинския вилаетъ, но прѣкарваше врѣмето си най-главно въ Русчукъ. Въ сношение съ румънитѣ още отъ врѣме на емиграцията, въ сношение и съ тайната полиция на Аали-паша, която се управляваше отъ нѣкой си баронъ Oksza, нему се липсвахѫ елементитѣ да подготви една революционна епопея, главната роль въ която бѣше прѣдвидѣна за Мидхатъ-паша; по-реалнитѣ печалби Ахмедъ Расимъ-паша бѣше оставилъ, разбира се, за себе си. Прологътъ се съчини много хитро. Отъ Букурещъ и Яшъ пристигахѫ постоянни доноси, че по сухо и по море идѫтъ отъ Русия орѫжия и муниция. Консулитѣ, жедни да се отличѫтъ, прѣувеличавахѫ слуховетѣ. Сердаръ-Екремъ Омеръ-паша бѣше замѣстевъ отъ Маршала Мустафа-паша, човѣкъ богаташъ, почтенъ, но до крайность пасивенъ. Той се оставяше да го водѭтъ офицеритѣ отъ генералния му щабъ, повечето млади хора, едва

 

 

463

 

излѣзли отъ военното училище. Дванадесеть табора инфантерия, четире табора стрѣлци, трийсеть ескадрона редовна конница, деветь батерии пѣша артилерия и двѣ конна, двѣ горска, и редифитѣ прѣдставяхѫ една сила, повече отъ достатъчна да запази тишината въ България.

 

„Азъ не принадлежахъ на втория корпусъ, който окупираше Дунавския вилаетъ. Моето началство бѣше съвсѣмъ друго. Азъ зависехъ направо отъ Фуадъ-паша, тогавашния сераскеръ.

 

„Азъ имахъ вадача съ петь ескадрона казаци и два-драгуни да пазѭ Котленския и Шипченския балканъ до Черно-Море. Къмъ моята конница бѣхѫ прибавили единъ таборъ редифи отъ Сливенъ, а въ случай на нужда бѣхъ опълномощенъ да искамъ и други редифи отъ Одринския валия. Артилерия нѣмахъ. — Повѣрената мене страна бѣше посипана съ богати градища и села, истински срѣдища на българската народность. Жителитѣ, които имахѫ чифлици, пáши и многобройни стада въ Добруджа, поддържахѫ съобщения съ Румъния и Басарабия и въртѣхѫ търговия съ тия страни. Между тѣхъ имаше и хора просвѣтени, нѣкои знаехѫ да говорѭтъ и чужди езици, четѣхѫ вѣстници, бѣхѫ патриоти и се занимавахѫ съ политика. Пропагандата се вършеше на широка основа; тя се водеше обаче повече отъ комитета, който засѣдаваше въ Пловдивъ и отъ младобългарската партия, която издаваше вѣстници и политически брошури въ Букурещъ, Бѣлградъ, Маджарско, а не отъ партията, която мислеше че ще си постигне цѣльта, като набере нѣколко чети въ Румъния и ги изхвърли на турската територия. Пловдивскиятъ комитетъ се занимаваше съ черковния въпросъ, работеше да се отдѣли българската черква отъ патрияршията и много се грижеше за народното образование. Събирахѫ се волни пожертвувавия подъ очитѣ и носа на мѣстнитѣ власти и се водеше борбата съ гръцкото духовенство. Отъ тамъ се роди пропагандата, която имаше за цѣль да извоюва националната автономия. Тая пропаганда се разпространи чрѣзъ съчиненията на Раковски, Априлова, Палаузова и Александъръ Екзархъ — и щѣше да бѫде една голѣма помощь за въоруженитѣ чети, които идехѫ отъ чужбина, ако на българитѣ, убити отъ дългото робство и отъ непрѣстайнитѣ унижения, не бѣ липсвало нужната храбрость, да вземѫтъ орѫжието и възбудѭтъ едно общо възстание на народа. Когато помислехѫ даже за това, ужасъ ги обхващаше; бояхѫ се, турцитѣ да не би да отгатнѫтъ мислитѣ имъ. Тѣ бѣгахѫ въ горитѣ, въ планинитѣ, затваряхѫ си ушитѣ и не искаха и да чуѭтъ ония, дѣто ги викахѫ, да служѫтъ на народното дѣло. Слисани, уплашени тѣ не разбирахѫ своето положение, което е и естествено. Тѣ нѣмахѫ ни водители, нито военни хора; учителитѣ, поповетѣ,

 

 

464

 

лѣкаритѣ не имъ се виждахѫ способни, да водѭтъ успѣшно едно въстание; тѣ прѣдпочитахѫ да чакатъ — да видѭтъ какво ще се случи. Нѣма нищо удивително, че се увлѣкохѫ отъ хайдуцитѣ на старата партия.

 

„Посветенъ въ тия прѣдразположения на българитѣ, азъ знаехъ, че въ градищата, дѣто владѣехѫ търговцитѣ, докторитѣ, учителитѣ, насъ не обичахѫ твърдѣ, защото служимъ на султана, но че се страхуваха силно отъ насъ. Напротивъ въ селата ни обичахѫ и ни смѣтахѫ като национална войска, хората се гордеяхѫ като гледахѫ че българи, равноправни подъ униформата на мюсюлманитѣ угнѣтители, не се страхувахѫ ни отъ агитѣ, ни отъ заптиитѣ, ни отъ бейоветѣ и защищавахѫ народа отъ неправдитѣ, лошитѣ обноски и униженията.

 

„Дѣто се покажехме, разположенията на турцитѣ се измѣнявахѫ тутакси; не биехѫ и не псувахѫ вече гяуритѣ; мѣстнитѣ власти даже се подавахѫ на пашето влияние и не смѣяхѫ да безчинѭтъ.

 

„Едно честито стечение на работитѣ ми помогнѫ да сплашѫ гражданитѣ и да придобиѭ още повече симпатиитѣ на селското население. Имаше по онова врѣме въ Сливенския санджакъ единъ разбойникъ, казвахѫ го Кушчуоглу. Той бѣше турчинъ, имаше непрѣстайно земанье-даванье съ бейоветѣ, даже съ властитѣ и бѣше станѫлъ бичъ за селянитѣ. Четата, която командуваше той, се състоеше отъ турци и имаше главната си квартира въ Чамъ-Дере. Населението ми достави всички свѣдения, които ми трѣбвахѫ за излавяньето на разбойницитѣ. Управителятъ, отъ когото поискахъ помощь, не можа да ми откаже, но понеже вьпросътъ биде прѣдложенъ за обсѫждание и на меджлиса, кадията побърза да прѣдупрѣди разбойника. Първата казашка сотня подъ командата на по-стария ми синъ, Адамъ Чайковски, успѣ да излови цѣлата чета, освѣнъ главатаря, който можа да избѣга. Тоя ловъ направи голѣмо впечатление на населението, което още веднажъ се убѣди, че казацитѣ стоѭтъ много погорѣ отъ заптиетата. Турцитѣ, които бѣхѫ съюзници съ ония бандити противъ злочестата рая, прѣглътнѫхѫ горчивия хапъ и захванѫхѫ да се увиратъ у насъ, та да не изслѣдваме твърдѣ изтънко, което би изкарало работи много компрометирующи за тѣхъ. Тѣ бѣхѫ се убѣдили още, че въ единъ даденъ моментъ ние ще можемъ да ги защитимъ и противъ политическитѣ чети, за които чувахѫ, че се говори. Сливенскиятъ мутесарифъ Мустафа-ефенди, 70-годишенъ старецъ, орѫдие на бейоветѣ и муфтията, фанатикъ, който бѣше се опрѣлъ най-много на нашето идвание въ Сливенъ, станѫхѫ нашитѣ най-горещи привърженици; всичкитѣ мюсюлмани послѣдвахѫ тѣхния примѣръ, между другитѣ и татаринътъ Саздетъ-Герай, потомъкъ на Кримскитѣ

 

 

465

 

ханове, богатъ чифликчия, члѣнъ на съвѣта, прѣдсѣдатель на отдѣлението за общитѣ сгради и прѣкупникъ на десетъка. Той търсеше да поддържа своя кредитъ съ всѣкакви спекулации и, което бѣше най-важно, човѣкътъ бѣше билъ едно врѣме таенъ покровитель на Кушчуоглу.

 

„Въ честитѣ си разговори съ българскитѣ чорбаджии азъ имъ давахъ да разберѫтъ, че съмъ въ течение на всичко, което се крои, че нѣмя да допуснѫ, нито да ги прѣслѣдватъ, ни да ги затварятъ, и че самъ нѣма да прѣдприемѫ нищо противъ тѣхъ, ако не вземѫтъ дѣятелно участие въ какво и да било политическо движение; въ противенъ случай, азъ имъ казвахъ, че ще постѫпѭ съ най-голѣма строгость. Колкото една външна война има нѣщо увлѣкателно, казвахъ, толкова една междуособица ми внушава отвращение; въ едната може да се спечели слава и сгоди, а другата въ всѣки случай не може да бѫде освѣнъ една тежка и жестока испитня за земята и правителството, и азъ ще сторѭ всичко възможно, за да я избѣгнѫ. Въ тѣхенъ интересъ азъ ги увѣщавахъ, да не криѭтъ истината, защото моето намѣрение бѣше да дѣйствувамъ въ тѣхна полза, а не врѣда. Азъ уважавахъ националното чувство, което ги вълнуваше, но имъ доказвахъ безполезностьта отъ едно изолирано възстание, което щѣше непрѣмѣнно да бѫде потушено и послѣдвано отъ ужасни притѣснения.

 

„Тия разговори съ чорбаджиитѣ имахѫ добъръ резултатъ, и когато Мидхатъ ми телеграфира, че хиляди възстанници били минѫли прѣзъ Добруджа въ балканитѣ, азъ му отговорихъ, че нито една дузина не сѫ минѫли, и така спасихъ страната отъ много злочестини. Когато маршалътъ Мустафа-паша, слисанъ, ме увѣдоми, че възстанницитѣ били уредили тополивници въ балканитѣ и фабрики за орѫжия въ планинскитѣ пещери, че машинитѣ, материялътъ и работницитѣ били пратени отъ Русия прѣзъ Добруджа, азъ помолихъ маршала да бѫде спокоенъ и да не слуша тия фантастични приказки, диктувани отъ страха. Когато и двамата ми писахѫ да повикамъ редифитѣ подъ знамето, да въоружѫ мюсюлманитѣ, азъ отговорихъ, че нѣма да прибѣгнѫ никога къмъ подобни мѣрки безъ заповѣдь отъ сераскера, и че ако получѫ такава ваповѣдь, азъ ще прѣдпочетѫ да се оттеглѭ отъ служба, тъй като съвѣстьта ми не позволяваше да подигнѫ междуособна война и да прѣдизвикамъ сѣчь между подданницитѣ на единъ и сѫщъ господарь, и че ако въоружѫ мюсюлманитѣ, ще въоружѫ и християнитѣ и ще ги накарамъ да вървѭтъ наедно, та наедно да възстановѭтъ реда и тишината въ страната. Увѣренъ, че ще могѫ да си свършѫ работата съ моитѣ казаци и драгуни, азъ ги пръснѫхъ по главнитѣ балкански проходи, не че имахъ

 

 

466

 

претенции да ги пазѭ съ такива слаби отреди, но защото искахъ само да знаѭ, какво се върши. Службата се изпълняваше прѣкрасно, офицеритѣ ми бѣха интелигентни, унтерофицеритѣ ми дѣятелни и опитни, войницитѣ ми — дисциплинувани и въодушевени.

 

„Въ цѣла Европа викахѫ: „българитѣ възстанѫли, въоружени чети били нахлули отъ Румъния и Сърбия, наченѫла се била борбата съ турцитѣ!" Това страшно възстание се ограничи само съ минаваньето на двѣ доброволчески чети прѣзъ Дунава: едната подъ прѣдводителството на Филипъ Тотя, състоеща отъ нѣколко десетки юнаци, биде разбита при Свищовъ, а другата подъ командата на Хаджи Димитра има сѫщата сѫдба — надъ Шипка, дѣто нейниятъ храбъръ войвода умрѣ, както мрѫтъ героитѣ.

 

„Мидхадъ-паша, по съвѣта на Ахмедъ Расимъ-паша, събра нѣколко стотинъ помаци, раздѣли ги на чети и имъ заповѣда да играютъ ролята на политически бунтовници, за да изпитатъ разположението на населението — игра опасна, защото тя можеше да прѣдизвика едно сериозно възстание. Помацитѣ се натоварихѫ на драго сърдце съ тая задача и се възползувахѫ отъ мисията си, за да изтискатъ контрибуции отъ селата и да се насладѭтъ на всичкитѣ прѣимущества, които имъ даваше положението имъ. Случи се веднажъ, че прѣминѫхѫ и района, който бѣше прѣдоставенъ менъ за пазенье, но моитѣ казаци ги спрѣхѫ, безъ да гледатъ тескеретата имъ, подписани отъ властитѣ на Дунавския вилаетъ, и ги откарахѫ въ Търново, гдѣто Мидхатъ-паша повечето врѣме резидираше. И евреитѣ се опитахѫ да спекулиратъ съ въстанието. Единъ день Джевизъ-паша, Сливенскиятъ управитель, наслѣдникътъ на Мустафа-ефенди, дойде при мене съвсѣмъ уплашенъ съ единъ евреинъ и двама души овчари, които били се притекли, да му съобщѭтъ, че въстанници били ограбили една голѣма мандра при Чотура, принадлежаща на единъ богатъ куцо-влахъ. Всичко било завлѣчено: масло, сиренье и овци. Числото на въстанницитѣ било голѣмо, и войводата имъ носелъ съ себе си бинокълъ. Бѣднитѣ хора едвамъ били успѣли да се избавѭтъ. Азъ изпратихъ около 40 души казаци на указаното мѣсто, но никаква слѣда отъ заминаваньето на нѣкое по значително число хора не се намѣри. Трѣвата едва-едва бѣше погазена. Поради това овчаритѣ се подложихѫ на строгъ изпитъ и тѣ признахѫ, че въстанницитѣ не били триста, а само тридесеть, послѣ — десеть, послѣ — петь и най-сетнѣ, че не билъ дохождалъ никакъвъ бунтовникъ. Казацитѣ по указанията на овчаритѣ тръгнѫхѫ да гонѭтъ колята, съ които бѣше откарана плячката, и овцитѣ, които евреинътъ мислеше да продаде съ кяръ. Тѣ докарахѫ всичко благополучно въ Сливенъ и го оставихѫ

 

 

467

 

на разположение на управителя; но туй, що казацитѣ дадохѫ на евреина, никой не му го отне. Освѣнъ това, той биде хвърленъ въ тъмница, гдѣто имá врѣме да размисли, какви опасности се явяватъ по нѣкога, когато не на мѣстото си се съчиняватъ бунтовни истории.

 

„Въ Дунавския вилаетъ всѣка помисъль за въстание се задушаваше съ насилие и тероръ; невиннитѣ се изтезавахѫ; българи и евреи се бѣсехѫ съ неимовѣрна леснотия, почти безъ разсѫждение — кое на бѣсилки, кое по дърветата, както се случи: прѣдъ дюкянитѣ, по гредитѣ на стрѣхитѣ. Така се посѣ въ сърцата на всички умраза и желание за отмъщение. Мидхатъ-паша си имаше особени начини за плашенье на раята, които твърдѣ скоро успокоявахѫ и най-малката помисъль за съпротивление. Единъ богатъ търновски чорбаджия, правителственъ касиеринъ, бѣше заявилъ желание, да се откаже отъ длъжностьта си, но пашата силомъ искаше да го задържи на мѣстото му. Понеже чорбаджията настояваше на своето, Мидхатъ го изпрати единъ день да се поразходи съ единъ капитанинъ отъ моитѣ казаци, който бѣше при пашата съ особита мисия. Нѣколкото обѣсени българи, които бѣдниятъ касиеринъ имá при тая разходка случая да види, го накарахѫ да се позамисли, и касиеринътъ си останѫ, на служба.

 

„Като се свърши възстанието, вѣстницитѣ, които бѣхѫ разпръснѫли толкова лъжи, не се осмѣлихѫ, да кажѫтъ истината, дипломацията, която бѣше пуснѫла толкова сапунени мѣхурчета, която бѣше се сражавала съ толкова вѣтърничави воденици, не посмѣ да признае своето дон-кихотство. Цѣлъ свѣтъ се умълча, и Мидхатъ-паша можа да се нарадва на една слава, която никой не му отричаше,"

 

*  *  *

 

„Въ 1870 год. азъ напуснѫхъ Едрене слѣдъ обявлението на фирмана, който даваше на българитѣ черковна автономия; начинътъ, по който той бѣше издаденъ, се съгласяваше напълно съ плахия и боязливия характеръ на Аали-паша. Той биде врѫченъ на пловдивския комитетъ, който отъ своя страна го изпрати въ цѣла България, съ прѣпорѫка, да се прогласи въ всичкитѣ черкви. Валиитѣ и мютесарифитѣ получихѫ само копие отъ тоя фирманъ безъ точни наставления, какъ да поетѫпѭтъ въ тоя случай. Одринскитѣ българи дойдохѫ при мене и ме попитахѫ, какво да правѭтъ, защото валията не искалъ да се мѣси въ нищо. Това въздържание отъ страна на най-висшия правителственъ чиновникъ бѣше единъ видъ отказъ, споредъ мене; но за зла честь, азъ не можахъ да съкрушѫ неговата твърдоглавость, толкова повече, че английскиятъ консулъ

 

 

468

 

бѣше на мнѣние, турскитѣ власти да се държѫтъ пасивно. Тая личность присѫтствува en grande uniforme при четеньето на фирмана, а турскитѣ чиновници, даже заптиетата, не се явихѫ. Азъ изпратихъ моитѣ българи унтерофицери и солдати заедно съ военната музика да присѫтствуватъ на праздника. Въ Сливенъ Джавизъ-паша бѣше се отнесълъ съвсѣмъ инакъ; той бѣше заповѣдалъ, да се прочете фирмана въ конака съ голѣма тържественность, и самъ присѫтствуваше на акта, обиколенъ отъ своитѣ чиновници, жандармитѣ и бейоветѣ.

 

„Когато се отправихме за послѣденъ пѫть за Шуменъ прѣзъ Сливенъ и Котелъ, ние бидохме приети отъ българитѣ като братия; старцитѣ се надпрѣварвахѫ да ни поздравяватъ; ученицитѣ отъ училищата излѣзвахѫ да ни посрѣщатъ. Навредъ ни прѣдлагахѫ сърдечно гостоприемство. Населението бѣше весело поради султановия фирманъ, който даваше на българитѣ национална черква и ги изтръгваше отъ злоупотрѣбленията на гръцкото духовенство. Азъ се радвахъ наедно съ тѣхъ, и тѣ ми поднасяхѫ своитѣ благодарности, макаръ и да не ги заслужвахъ; защото ако да бѣхъ пуснѫлъ азъ първъ официялно идеята за черковната автономия на българитѣ, изтъкнѫта най-напрѣдъ отъ отца Неофита и Илариона Макариополски, — азъ въ качество на султановъ офицеръ и организаторъ на славянскитѣ дружини, нѣмаше да закъснѣѭ, да отворѭ очитѣ на правителството върху важностьта и послѣдицитѣ отъ изпълнението на българскитѣ желания. Но, като ревностенъ и убѣденъ славянинъ, какъвто азъ винаги съмъ билъ, слѣдъ като дадохъ веднажъ мнѣнието си, азъ никога не съмъ се противилъ на тая религиозна автономия, а напротивъ много често съмъ ѝ помагалъ.

 

„Азъ ще чувамъ винаги най-драгъ споменъ за балкана и неговото население; азъ могѫ да кажѫ, че Богъ ми е позволилъ да направѭ тамъ много добрини на правителството си и на българския народъ. Съ нѣжность ще си спомнямъ всички доказателства на любовъ и признателность, които съмъ получавалъ тамъ. Навредъ, дѣто минавахъ, азъ виждахъ лица весели и благосклонни и приемахъ благословения; прѣзъ жестокитѣ изпитания въ 1867 година, азъ защищавахъ българитѣ и ги запазихъ отъ доста нещастия; тѣ ме почитахѫ за това като баща и благодѣтель.

 

„Не знамъ, какви ще бѫдѫтъ сѫдбинитѣ на тоя народъ, надаренъ съ най-солидни качества, но това, което ми се вижда вънъ отъ всѣко сѫмнѣние, то е, че той е повиканъ да играе рано или късно важна роля на Балканския полуостровъ,"

 

[Back to Index]